Кръвта на Зевс

Двайсет и втора глава Кара

— Не върши глупости — мърморя под нос.

Докато карах насам, и за миг не ми хрумна да направя обратен завой. Нито веднъж. Магнетичното привличане между Максим и мен е по-силно от всякога, простира се над целия град и ме тегли към прага му.

Денят е прелял в нощ и енергията, която се усеща във въздуха, някак се е укротила. Нощта винаги носи спокойствие, но дълбоко в себе си знам, че Максим е единствената ми надежда за истински покой. Толкова много искам да го видя, че ме боли.

Чувам нежния басов ритъм на джазовия инструментал, който се лее от другата страна на вратата му. Минаха броени часове, откакто го оставих в книжарницата. А толкова много неща се промениха оттогава…

Накрая събирам смелост да почукам и отстъпвам назад.

След няколко секунди той отваря вратата. Внезапната му поява е като силен вятър, който като нищо ще ме събори. Аз обаче удържам на порива и се подготвям психически за близката среща.

Очите му са тъмни на слабата светлина, а изражението му — безразлично. Не е ядосан. Не е никакъв. Мълчи и не помръдва. Заема целия праг, подпира ръце на рамката и тялото му е обзето от напрежение. Това е единственият знак, че присъствието ми тук значи нещо за него.

Да го видя обаче е някакво облекчение, нищо че изглежда готов да изтръгне вратата от пантите ѝ.

— Няма ли да ми проговориш? — питам и гласът ми се прекършва.

Мълчанието му ме убива и задушава последната ми надежда.

Максим забива поглед в пода.

— Страх ме е, че ако не кажа каквото трябва, ще си тръгнеш.

Притихнал е, сякаш е мъчително да изрече думите.

Най-после издишвам и незнайно как устоявам на порива да се хвърля през невидимата стена, която ни разделя, и да се озова право в обятията му. Защото не мисля, че този път електричеството между телата ни ще бъде достатъчно.

— Съжалявам… съжалявам, че те блъснах.

— Ти ме отблъсна — вдига очи той. Тъмносините кръгове около ирисите му стават още по-наситени. — Постоянно ме отблъскваш. Това е много по-лошо.

— И за това съжалявам. — Последната дума засяда в гърлото ми. Днешната емоция се завръща с пълна сила. Преглъщам с усилие и правя и невъзможното, за да я удържа. — Съжалявам и че те въвлякох в живота си. Нямаше представа в какво се забъркваш. Но никога не бях изпитвала подобни чувства към друг мъж. Трябваше да ги запазя за себе си. Не биваше да те притискам за повече.

Максим затваря очи.

— Кара.

— Вече не мога да върна времето назад. Не мога да поправя случилото се. Не мога и да се преструвам, че не искам да бъда с теб, при положение че си единственият човек в живота ми, заради когото би ми хрумнало да наруша правилата. — По бузите ми се стичат горещи сълзи. Поемам си треперливо дъх и събирам сили да продължа: — Когато съм с теб, не е нужно да се преструвам. Дори ако не мога да ти покажа всичко, пак имам чувството, че ме виждаш такава, каквато съм. Не желая да загубя това.

Задавя ме хлип. Язовирната стена се пропуква. Пелената от сълзи почти ме ослепява.

— Не знам колко време ми остава тук, Максим. Знам само, че искам да го прекарам с теб.

Каменната колона, която представлява фигурата му, омеква, щом той пуска рамката на вратата и прекрачва прага.

— Ела — прошепва и ме взема на ръце.

Сгушвам се до гърдите му и Максим ме внася в апартамента. Затваря вратата с ритник. Не си правя труда да се огледам. Просто го прегръщам през врата и се притискам отчаяно в него. Възможно най-близо. Нищо че свирепите хлипове ме раздират отвътре.

Той шепне в ухото ми, а после сяда заедно с мен на дивана.

Свивам се на кравай в скута му, прегръщам го през шията и се страхувам да помръдна. Не искам никога да го пускам. Ще ми се да не се налагаше…

Потръпвам силно, когато ме залива нова вълна от емоции.

Всичко в мен прекипява. Не само заради днес. Заради всички предишни дни. Откакто се помня. Заради всяка мечта, която съм таяла с надеждата за различен изход. За по-добро бъдеще.

Никоя мечта не е била така съвършена като тази.

— Не искам да те загубя — прошепвам.

— Няма да ме загубиш — изрича той с дълбок и успокояващ глас.

Почти мога да се престоря, че му вярвам, щом плъзва ръце по гърба ми и надолу по ръцете. Щом изтрива сълзите ми. И мълви нежни слова в ухото ми.

Неизбежната истина обаче е жигосана в мен, толкова болезнена и реална, че надвива сладките му обещания, независимо колко желая да ги чуя.

— Не разбираш. Те ще дойдат за мен.

— Но първо ще трябва да минат през мен, Кара.

Клатя глава и мокря тениската му със сълзите си.

— Няма да има значение.

— Ще има, ако реша, че е моята битка. А и със сигурност съм по-силен от тях.

Вдигам поглед към него. Решимостта в думите му не би трябвало да ме обнадеждава, но точно това се случва.

— А тази битка определено е моя — добавя той.

Само дето не знае пред какво е изправен. Може и да е по-силен. Всъщност знам, че е по-силен. Но не разполага с предимството да познава врага така, както го познавам аз. А не мога да му разкрия подробностите. Не и сега, когато дните ни бездруго са преброени.

Максим се привежда напред и аз отпускам хватката си, колкото да съблече тениската си и да я метне на пода.

— Ето. Проблемът е решен.

Закачливата му усмивка пробужда нещо в корема ми. Когато отново ме придърпва в обятията си, пълният контакт ми причинява световъртеж. Кара ме да се питам какво ли би било, ако помежду ни нямаше нищо. Единствено телата ни.

Прехапвам устни и плъзвам поглед и пръсти по релефните мускули на гърдите и плочките му. Преподавателите по литература не би трябвало да изглеждат така. Нечестно е спрямо цялата студентска общност.

— Да знаеш, че си много секси.

— Мерси — прихва той.

— Имаш ли представа колко момичета в университета биха убили да видят как изглежда професор Максим под плетената си жилетка?

— Хммм. Колко?

— Вероятно всичките. Колкото и да е странно, това дори не е най-любимото ми нещо, свързано с теб.

Поглеждам го в очите. В тях грее сияние. Топлота. Щастие.

Долавям тези чувства без усилие. Толкова сме близо, че емоциите му се изливат право в мен. Сноп слънчева светлина в безоблачно небе.

Докосвам нежно бузата му с палец.

— Каква е тогава любимата ти моя черта?

Усмихвам се и си мисля за списъка, който съставям наум.

Всичките ми любими качества…

— Как четеш песните по време на лекции. Сякаш забравяш, че в залата има и други хора — слагам ръка върху неговата. — Как ме докосваш, като че ли съм…

— Каква?

Затварям очи и отпускам буза на гърдите му.

— Като че ли съм ценна за теб.

— Така е. Вече би трябвало да го знаеш.

Ускореният пулс на сърцето му, когато сме близо един до друг, винаги ми го напомня.

Поемам си дълбоко дъх и болката в гърдите ми утихва.

Простичкият дар на присъствието му изтиква бавно, но упорито неприятностите. Утре те ще се завърнат, но сега разполагам с това. Този съвършен миг с него.

Пръстите ни се преплитат.

— Твой ред е — обаждам се накрая.

— Мой ред?

— Казвай какво обичаш в мен.

Той изпуска една дълга въздишка.

— Ами… списъкът никак не е кратък. Не е нужно да ти казвам колко си умна, но все пак ще го сложа най-горе в класацията. Дори да оставим настрани всичко друго, това стига, за да ме повали на колене.

Усещам как бузите ми пламват от комплимента. Изкушавам се да му напомня как се опита да ме изгони от курса си, защото не се справях, но се сдържам. А и знам, че причината беше друга.

— Ти ме изненадваш… постоянно — продължава Максим. — Никога не знам какво ще излезе от устата ти.

Засмивам се.

— Това невинаги е положителна черта.

— Поне е истинско. Ти си истинска.

Въздъхвам… отпускам се още малко върху него… и се питам как е възможно да се чувстваш толкова добре в компанията на друг човек. Не помня да съм била по-щастлива, нищо че днешният ден ме подложи на ужасни изпитания Ужасни…

Но отказвам да мисля за тях. Не сега.

— Друго?

— Комплименти ли си просиш?

Усмихвам се.

— Спомена, че списъкът е дълъг. Любопитно ми е.

— Има още стотина неща, които те правят несправедливо съвършена. Красивото ти дребно тяло. Усмивката ти — повдига нежно брадичката ми, за да ме погледне в очите. — Освен това много ми допада как очите ти грейват като горски пожар.

Прехапвам устни, понеже не знам какво да мисля за последното. Би трябвало да се срамувам от позорното отклонение от нормата, но може би не се налага?

— Как става това? — прошепва той, сякаш е някаква наша тайна.

Би могло да бъде.

Размърдвам рамене, обзета от храброст.

— Генетично е.

Максим замлъква.

— Значи… и майка ти го умее?

— Всички ние. Е, без…

— Без дядо ти.

Клатя глава.

— Да. — Но не искам да говоря по въпроса. Искам да говорим за нас. За начина, по който Максим стимулира ума ми и всичко останало. За начина, по който съживява цялото ми тяло. Сещам се за по-интимните ни моменти и кожата ми пламва. — Случва се, когато изпитвам силни емоции. Най-често когато съм много ядосана. Както и когато съм възбудена, очевидно — свеждам срамежливо очи. — Онази нощ… не знаех какво ще стане. Затова си тръгнах толкова бързо — добавям тихичко. — Ако още не си се досетил, нямам много опит в тези неща.

Отначало Максим не проговаря. Секундите минават, а аз все повече се тревожа, че съм казала твърде много. Вече не мога да търпя мълчанието.

— Това притеснява ли те? — питам и вдигам глава.

Той впива очи в моите. Привличането ми към него удря тавана, когато кобалтовите кръгове около ирисите му станат по-силно изразени.

— Защо да ме притеснява?

— Е, повечето хора му придават по-голяма важност, отколкото притежава в действителност.

Устните му се разтягат в крива усмивка.

— Ако щеш, ме наречи романтик, но за мен е голяма работа.

Че се доверяваш толкова много на някого.

Лек дъждец ромоли по прозорците. Почти не го чувам от бученето на пулса в ушите ми. Сърцето ми бие лудо заради интимната посока, в която разговорът ни е поел. Заради този бавен танц, през който му показвам парченца от себе си.

Винаги съм се бояла да не се разкрия прекалено. А сега се страхувам повече от всичко, че няма да получа шанса да бъда с него. Да превърна фантазията в реалност.

— Вярвам на теб — поставям длан на сърцето му. Гърдите ми отново се стягат, но този път от копнеж. От нетърпение. От надежда.

Как да му споделя всичко това? Събирам смелост да го погледна в очите и срещам твърдата му решимост. Преди да намеря правилните думи, той плъзва устни по моите. Нежно.

Влудяващо съблазнително. Придърпвам се нагоре и се притискам по-близо до него — копнея да го усетя плътно до себе си, да задоволя свирепата нужда, която гори в мен.

Само че Максим обгръща лицето ми в шепи и ме спира.

Преди да съм отишла по-далече, да съм вкусила повече, да съм взела още.

Отдръпва се и вдишва дълбоко.

— Трябва да си починеш.

Сключвам вежди.

— Защо?

— Защото денят беше тежък, Кара, а вече е късно. Сигурно си изтощена.

Разбира се, че съм изтощена. Същевременно не съм.

Сърцето ми препуска с милион километра в час. Всяко нервно окончание е заредено до дупка и само чака да откликне на неговото докосване. Изключено е да заспя в момента.

Той отново ме вдига на ръце, сякаш краката ми са омекнали след толкова плач. Аз обаче нямам нищо против да ме поноси — до ръба на леглото си, където ме оставя нежно, за да стъпя на крака.

— Можеш да спиш тук. Аз ще легна на дивана.

Навежда се, за да ме целуне. Бърза, непорочна целувка, едва частица от онова, от което се нуждая. Опитвам се да я задълбоча, но Максим бързо се дръпва.

Междувременно болката в гърдите ми се е разпространила навсякъде. Под кожата ми пълзи огън. Трескав пулс, така свиреп и бърз, че ми е трудно да дишам. Целувката не ми стига. Трябват ми ръцете му по тялото ми. Трябва да усетя връзката помежду ни по всеки възможен начин.

Повече няма да отричам очевидното. Няма да твърдя, че мога да живея без това.

Максим снове из стаята и маха възглавничките от дивана.

Лицето му е смръщено в концентрация, все едно решава сложно уравнение. Но уравнението е по-просто, отколкото си мисли.

Аз плюс него. И нищо друго. Включително тесните дънки, които не могат да скрият възбудата му.

Събувам обувките си и дръпвам връзките на роклята си.

Само те я крепят. Тънкият плат се свлича на пода.

Невъзможно е Максим да го е чул, но точно тогава се обръща към мен.

Мисля, че не диша.

— Кара.

Името ми никога не е звучало така — като изтезание. Като прощалните слова на умиращ мъж.

Моят мъж. Моето последно желание.

Моят герой.

— Ела тук — приканвам го.

Гърдите му се надигат и спадат мъчително. Накрая все пак тръгва към мен — прави само няколко бавни крачки и спира на място. Преглъща шумно, изпива ме с поглед — от босите ми стъпала до голите ми гърди — и го спира върху черните ми дантелени бикини, които щях да събуя, ако не исках да оставя тази задача на него.

— Искам да бъда с теб, Максим.

Той откъсва поглед от мен с тиха ругатня.

— Каза, че ме желаеш цялата.

— Така е. Господи, желая те — затваря очи и прокарва ръка през косата си.

— Ела тук — моля го.

— Ако те докосна сега, няма да има връщане назад. Не мога… силен съм, но не чак толкова.

— Не е нужно. Искаме едно и също.

Той не помръдва. Дори не отваря очи. Ето защо аз отивам при него.

— Максим — прошепвам. — Погледни ме. Почувствай ме.

Опираме гърди. Той издиша на пресекулки и най-после отваря очи — изглежда точно толкова хипнотизиран, колкото се чувствам аз.

— Целуни ме.

Мигът се проточва. Максим ме съзерцава и докосва съвсем леко устните ми с палец, като с перце. Гледа ме, сякаш не може да повярва, че съм истинска.

Когато най-сетне свежда глава, устните ни се сблъскват отчаяно. Целува ме така, все едно ще умре, ако не го направи.

А може би просто долавям отражение на собствените ми чувства. На собствения ми агонизиращ дух. Всеки сантиметър от нетърпеливото ми тяло. Трептя от пробуждане и нужда, от неотложност, сласт и копнеж. Никога не са ме заливали подобни чувства. Толкова са силни, че като нищо ще се удавя в тях.

Той ме прегръща силно и ме повдига от пода. Споделяме дъха си, топлината си. Връзката помежду ни. Свързани сме по толкова много начини… но нещо все още не ни достига.

Максим изрича името ми със стон. Отчаян звук, който изразява моето изчерпващо се търпение. Собствената ми първична страст и решимостта да я задоволя. Обгръща лицето ми и задържа погледа ми за още един дълъг миг.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Имаме време — прошепва той.

— Не, нямаме.