Ласката на огъня

Единадесета глава

Оглушителни изстрели отекнаха в тясното помещение. Дим се виеше из въздуха и миризма на барут я удари в носа. Ани стоеше като вцепенена и стискаше пистолета. Дулото му стърчеше от прегорения разръфан джоб на полата й. Изведнъж Рейф се озова до нея. Не бе видяла как е влязъл вътре. Някой крещеше.

Рейф викаше нещо, но тя не го чуваше. В ушите й бучеше и тътнеше. Той я удряше по крака и ханша, а тя хълцаше и се опитваше да го отблъсне. Не усещаше, че полата й се е подпалила.

Изведнъж отломките се наместиха в съзнанието й и Ани разбра какво се е случило.

Рейф прекоси колибата и изрита револвера от ръката на Треърн, виковете заглъхнаха. Ани с мъка се изправи; залиташе и се олюляваше на треперещите си крака, ала успя да се приближи до тялото, което се гърчеше на пода.

Кръв на струи бликаше от корема на Треърн, ризата и панталонът му изглеждаха черни в мрака на колибата. Под него се бе образувала локва кръв, която се увеличаваше непрекъснато. Лепкавата течност започна да се просмуква в пролуките на дъсчения под. Треърн гледаше с широко отворени очи, а лицето му бе смъртно бледо.

— Защо не ме застреля? — дрезгаво попита Рейф и коленичи до ловеца на награди. Треърн можеше лесно да го убие, защото щом Рейф видя горящата пола на Ани, забрави всичко друго и начаса се втурна да гаси пламъците. Направо бе обърнал гръб на врага си, а Треърн не бе се възползвал от възможността.

— Няма смисъл — хрипливо отвърна той и прочисти гърлото си. — Така и така няма да мога да прибера парите. Всичко отиде по дяволите! — Мъжът изстена отново и промълви: — Скапана работа! И през ум не ми мина, че тя ще стреля.

Ани се вцепени от ужас. Беше застреляла човек. Имаше и други изстрели, ала тя видя Треърн да пада на земята, още преди Рейф да влезе в колибата. Не се беше целила, дори не знаеше как е натиснала спусъка. Куршумът обаче бе ударил в целта и Треърн лежеше удавен в кръв на пода.

В миг грабна чантата си и я помъкна към ранения.

— Ще спра кръвоизлива, трябва да го спра — трескаво мълвяха устните й, докато коленичеше на пода до Рейф. Тръпки я побиха при вида на ужасната зееща рана. Разбра, че няма надежда за Треърн, ала душата й се разкъсваше от желание да му помогне, да го спаси.

Тя протегна ръцете си към ранения, но Рейф я възпря. Сивите му очи срещнаха погледа й.

— Не — каза той. — Не можеш да направиш нищо за него, скъпа. Усилията ти ще бъдат безплодни.

Дори и магията, скрита в ръцете й, щеше да бъде безсилна при такава огромна рана; само щеше да се изтощи нахалост.

Ани трескаво дръпна ръцете си, мъчейки се да ги освободи от желязната хватка на Рейф. Очите й се напълниха със сълзи.

— Мога да спра кръвоизлива. Знам, че мога да го спра.

— Няма смисъл, мадам. По-добре да умра бързо от загуба на кръв, отколкото да изкарам няколко дни в адски мъки — мрачно каза Треърн. — Поне не ме боли вече толкова много.

Ани шумно пое въздух. Гърдите я заболяха от усилието. Опита се да мисли като лекар. Раната кървеше доста обилно. Това не бе обичайно за коремните наранявания. Вероятно куршумът бе пробил и разкъсал голямата вена, разположена успоредно на гръбначния стълб. Рейф беше прав: положението на Треърн бе безнадеждно. Мъжът щеше да издъхне след няколко минути.

— Лош късмет — изруга той. — Загубих следите ти в Силвър Миза и реших да поостана някой и друг ден, докато ми се оправи кракът. Вчера потеглих насам и тая заран забелязах дима. Извадих късмет, няма що! — Треърн притвори очи, сякаш искаше да си отдъхне. С огромно усилие ги отвори отново.

— Доста хора знаят, че си тук някъде — продължи Треърн. — Ловци на награди… даже и един съдия-изпълнител лично е тръгнал да те гони. Името му е Атуотър. Злобен е като булдог! Ти си най-добрият, когото някога съм виждал, но и Атуотър не прощава.

Рейф беше чувал за този човек. Ноа Атуотър, както и Треърн, захапеше ли следата, не я пускаше. Трябваше колкото се може по-скоро да се маха оттук. Погледна към Ани и остра болка прониза сърцето му.

Треърн се изкашля. Изглеждаше много зле.

— Да ви се намира уиски? Бих пийнал една глътка.

— Нямаме уиски — отвърна Рейф.

— Имам лауданум — каза Ани и отново се опита да освободи ръцете си, но Рейф пак не я пусна. Привлече я по-близо до себе си.

— Рейф, моля те. Нека поне да облекча мъките му…

— Той вече няма нужда от нищо, скъпа — тихо промълви Рейф и погали косите й.

Ани го блъсна, сетне впи поглед в лицето на Треърн. То бе неподвижно. Рейф протегна ръка и затвори очите на врага си.

Тя се бе вцепенила от шока. Рейф я бе завел до една скала и я бе настанил на слънце. Ани притискаше одеялото към себе си, тресеше се цялата и тракаше със зъби.

Беше убила човек. След като премисли ситуацията хиляди пъти, стигна до извода, че е трябвало да стреля. В онзи миг нямаше време за размисъл, трябваше да действа незабавно. Чиста случайност бе, че куршумът попадна в целта, ала това не бе извинение, защото дори и да бе знаела, че ще убие Треърн, пак щеше да стреля. Животът на Рейф бе в нейни ръце — ако не бе застреляла Треърн, любимият й щеше да е мъртъв. Бе готова на всичко, за да го спаси. Бе престъпила Хипократовата клетва, бе плюла на идеалите си, бе отнела живот. Беше предала самата себе си. Мисълта, че пак би постъпила така, ако обстоятелствата го налагат, бе непоносима.

Рейф набързо събра оскъдното им имущество. Земята все още бе скована от студа, не можеха да погребат Треърн, така че тялото му остана в колибата. Ани не искаше повече да влиза там.

Рейф обмисляше по-нататъшните си действия. Сега разполагаше с оръжията и припасите на Треърн; жребецът му бе отпочинал и охранен. С малко късмет можеше да се отдалечи доста от опасния район. Трябваше да върне Ани в Силвър Миза, сетне да пресече Аризонската пустиня и да избяга в Мексико. Ловците на главата му нямаше да се откажат от преследването, ала Рейф се надяваше да се отърве поне от Атуотър.

Ани — не, не можеше да си позволи да мисли за нея. Още от самото начало знаеше, че ще бъдат заедно само за малко. Ще трябва да я върне вкъщи при работата й и да я остави на мира.

Ала душата му се разкъсваше от тревога за нея. Откак Треърн умря, не бе промълвила нито дума. Лицето й бе бледо и безизразно, а зениците й разширени от шока. Рейф си спомни първия път, когато уби човек през войната — така му призля, че щеше да си избълва вътрешностите. Ани не повърна. Щеше да й олекне, ако бе го направила.

Рейф оседла конете, приближи се до нея и коленичи в краката й. Взе студените й ръце в своите и започна да ги разтрива, за да ги стопли.

— Трябва да тръгваме, скъпа. До залез слънце трябва да напуснем планините, а ако имаш късмет, довечера ще спиш в леглото си.

Ани го изгледа така, сякаш беше превъртял.

— Не мога да се върна в Силвър Миза — тихо каза тя. Това бяха първите й думи от един час насам.

— Разбира се, че можеш. Трябва да се прибереш, Ани. У дома ще се почувстваш по-добре.

— Аз убих човек. Ще ме арестуват — отчетливо произнесоха устните й.

— Не, скъпа, чуй ме! — Вече беше обмислил този проблем. Сигурно доста хора знаеха, че Треърн го преследва, скоро щеше да пристигне и Атуотър, така че трупът на убития вероятно щеше да бъде открит. — Всички ще мислят, че аз съм го направил. Никой няма да разбере, че сме били заедно, така че няма да те заподозрат в нищо.

Ани отчаяно клатеше глава.

— Не искам да те обвинят в нещо, което аз извърших.

Той я изгледа с недоумение.

— Какво?

— Казах, че няма да допусна да те обвинят в нещо, което не си направил.

— Ани, скъпа, това няма никакво значение! — Той отметна един кичур коса от лицето й. — Така и така ме търсят за убийство. На Треърн вече му е все едно какво ще се случи с мен!

Тя го гледаше втренчено.

— Знам, че ти приписват престъпление, извършено от друг. Не искам да те обвинят и в убийството, което извърших.

— По дяволите! — Рейф се изправи на крака и нервно започна да приглажда косата си. Сигурно имаше някакъв начин да я убеди, ала в момента нищо не му идваше наум.

Ани все още беше под влияние на шока, но вече бе взела решение и той се почувства безсилен да й се противопостави. Започна да мисли какво би могло да се случи. Сигурно няма да я обесят за убийството на Треърн, дори може би няма да я хвърлят и в затвора; все пак тя бе жена, при това уважавана лекарка, а Треърн бе ловец на глави. Правосъдието нямаше особено високо мнение за подобни типове. Но станеха ли известни обстоятелствата около смъртта на Треърн, разбереше ли се, че Ани е прекарала две седмици с него, работата й бе спукана. Подлогите на онзи мъж, който го преследваше от четири години, щяха да я застрелят като куче. Врагът на Рейф притежаваше достатъчно пари, за да не си мърси ръцете; този човек бе натрупал несметни богатства, проливайки кръвта на невинни хора.

Налагаше се да я вземе със себе си.

Това решение му се стори просто и ужасяващо. Не знаеше дали тя ще може да издържи на скитническия живот. Ала със сигурност знаеше, че няма да оцелее, ако я остави в Силвър Миза. Беше прекалено почтена, за да промени решението си, а това щеше да й струва живота, Рейф не искаше да я жертва — тя му бе по-скъпа от всичко.

Ани щеше да преживее тежко раздялата с професията, на която държеше толкова много. За нея бе толкова важно да бъде лекар, бе посветила целия си живот на тази цел. А сега трябваше да зареже всичко и да сподели опасностите на битието му.

Силни угризения на съвестта го налегнаха, ала нямаше избор. В Силвър Миза не я чакаше медицинска практика, а гроб.

Може би мозъкът му бе размътен от треската, когато я отвлече, а може би безочливостта и дързостта му го накараха да постъпи така. Рейф знаеше, че е смел и умен; беше сигурен, че се е изплъзнал от Треърн, та реши да използва медицинските познания на Ани и едновременно с това да се наслади на тялото й. След това възнамеряваше да я върне в Силвър Миза, ала съдбата бе объркала плановете му, всичко се бе обърнало с главата надолу и Ани се бе оплела в същата кошмарна паяжина, която той цели четири години се опитваше да разкъса.

Разполагаха с едно-единствено предимство: никой не знаеше, че са заедно. Атуотър щеше да търси сам мъж, не мъж и жена, пътуващи заедно. Това обстоятелство може би щеше да им бъде от полза.

Ани все още бе прекалено стъписана, за да се сети за това, ала всички щяха да предположат, че той е убил Треърн. Никой не знаеше, че тя е била с него — значи нямаше да я заподозрат. Щеше да бъде в опасност само ако признаеше. Ала при всяко положение тя трябваше да тръгне с него.

При тази мисъл мозъкът му се замъгли за миг и след малко Рейф усети как въздиша от облекчение. Беше се примирил, че трябва да я отведе в Силвър Миза, да се сбогува с нея и да не я види никога повече, а сега щяха да бъдат заедно. Тя беше негова.

Рейф отново коленичи пред нея и обхвана лицето й с големите си ръце, привличайки вниманието й към себе си. Големите й кафяви очи гледаха толкова уплашено и тъжно, че Рейф я притисна към себе си и я обсипа с целувки. Ласките му я изтръгнаха от унеса. Тя премигна и се опита да извърти главата си — не можеше да разбере защо Рейф я целува сега, когато трябваше да мислят за много по-важни неща.

Той отново я целуна и тихо каза:

— Няма да те върна в Силвър Миза. Трябва да продължиш с мен.

Рейф не знаеше дали тя ще му се противопостави или не, ала Ани остана безмълвна. Погледна го в очите и кимна.

— Добре. — Сетне замълча и тревога пробяга по лицето й. — Дано не те забавя много.

Щеше да го забави, но това нямаше значение. Не можеше да я изостави. Изправи я на крака.

— Хайде да тръгваме. Трябва да се махаме оттук.

Тя покорно се качи на седлото.

— Няма ли да вземем коня на Треърн?

— Някой може да го разпознае.

— Какво ще го правиш?

— Разседлах го и му свалих юздата. Няма да умре от глад, наоколо има достатъчно трева. Ако не го намери никой, след време ще подивее.

Ани хвърли един поглед на колибата и си помисли за трупа на Треърн, останал вътре. Искаше й се да го погребе, ала това бе невъзможно.

— Престани да мислиш за това — нареди й Рейф. — Не можеш да промениш нищо. Станалото — станало.

Съветът му бе изключително полезен, но Ани се питаше дали ще й стигнат силите да приеме нещата такива, каквито са.

Снегът блестеше ослепително на ярката слънчева светлина; небето беше толкова синьо, че чак й причини болка. В свежия ароматен въздух се носеше топъл полъх, предизвестяващ зараждането на новия живот под снега — идеше пролет. Един човешки живот бе стигнал края си, ала времето продължаваше хода си. Преди две седмици един непознат силом я бе повел на дълго кошмарно пътуване нагоре в планините — бе уплашена до смърт, вкочанена, изтощена до крайност. Зимата все още стискаше земята в ледените си обятия. Сега Ани напускаше планините заедно с мъжа, който я бе отвлякъл, обкръжена от суровата красота на възраждащата се природа. Съжаление и тъга сграбчиха сърцето й. За тези две седмици тя беше излекувала един ранен престъпник и се бе влюбила безумно в него. Този висок силен мъж с леден поглед покори сърцето и тялото й и за да го защити, Ани извърши убийство. Само за две седмици природата и животът й се бяха променили до неузнаваемост.

Рейф се стараеше да води конете по снега. Движеха се бавно и оставяха подире си ясни следи; Ани се почуди защо той е толкова непредпазлив, ала сетне се сети, че снегът ще се стопи и дирите им ще бъдат заличени.

— Къде отиваме? — попита тя след няколко часа.

— В Силвър Миза.

Ани рязко спря и каза:

— Не! — Бе пребледняла като платно. — Нали ми каза, че идвам с теб?

— Разбира се, че идваш с мен — изсъска той. — Не съм казал, че ще те оставя в Силвър Миза, казах, че отиваме в Силвър Миза.

— Ама защо?

— Първо на първо, имаш нужда от дрехи. Бараката ти е на края на града и никой няма да забележи, че влизам и излизам.

Тя погледна към полата си — на мястото на джоба имаше огромна дупка, прогорена от изстрела. Чак сега разбра, че е могла да изгори жива, и това прозрение я разтърси.

— Ще дойда с теб.

— Не!

Тонът му не търпеше възражение, ала Ани се опита да го придума:

— Сам казваш, че никой няма да ни види.

— Въпрос на късмет — отвърна той. Миналия път му бе провървяло, но сега шансът можеше да му изневери. — Ако случайно ме забележат, не искам никой да разбере, че имаш нещо общо с мен. Кажи ми какво ти трябва, аз все някак ще се оправя.

Ани помисли за билките, които отглеждаше в малки саксии, и й стана мъчно, че ще трябва да ги остави. Книгите, някои от които принадлежаха на баща й, й бяха много скъпи, ала трябваше да се раздели и с тях — не можеше да ги помъкне със себе си. Ако влезеше в дома си и видеше малките си съкровища, ако трябваше сама да реши какво да вземе и какво да остави, щеше да я заболи много. Сега просто щеше да се примири с мисълта, че ги е загубила завинаги, и всичко щеше да е свършено. Рейф щеше да й донесе дрехите и нямаше да има връщане назад. Все пак най-ценното й притежание — медицинската чанта — бе с нея.

Макар че се движеха бавно, слязоха в подножието на планините още преди да падне мрак. Рейф настояваше да спрат в гората и да изчакат да се свечери. Ани се зарадва на почивката. Бе изтощена от бурния развой на събитията и все още се опитваше да превъзмогне угризенията на съвестта. Животът й се бе променил до неузнаваемост и привикването към новите обстоятелства щеше да бъде мъчително и трудно.

Залезът обагри хоризонта в златисто, пурпурен воал се спусна над земята. В гората се стъмни.

— Тръгвам — едва доловимо прошепна Рейф и я зави с едно одеяло. — Чакай ме тук.

— Добре. — Страхуваше се да остане сама в мрака, но нямаше как. — Кога ще се върнеш?

— Зависи от обстоятелствата — отвърна Рейф и замълча. Ако не съм тук до сутринта, значи са ме хванали.

Сърцето й мъчително се сви.

— Недей да отиваш!

Рейф коленичи и я целуна.

— Мисля, че всичко ще мине чудесно, и все пак… Ако ме хванат…

— Няма да допусна да те обесят за престъпление, което не си извършил!

Рейф докосна бузата й.

— Никой не беси мъртъвци — прошепна той и се метна на седлото. Ани дълго се вслушва в отдалечаващото се чаткане на копита.

Сетне уморено затвори очи. Рейф изобщо не се притесняваше, че ще бъде обесен. Никой ловец на награди нямаше да го пощади, Рейф нямаше да доживее честен процес, защото надушеха ли го, щяха да го застрелят като куче. Само ако някой служител на закона го заловеше, можеше да се стигне до съд, ала Ани знаеше, че Рейф ще предпочете куршума пред месеците затвор, които щяха да свършат с бесило.

Взираше се в нощта; бе толкова уморена, че очите й пареха, но не можеше да заспи. Можеше ли да направи нещо, за да промени хода на събитията, разиграли се сутринта? Не, но широко отворените, невиждащи очи на Треърн все още бяха пред погледа й. Този човек бе убиец, преследващ хората, за да спечели пари от смъртта им, ала ней се бе сторил подлец. Държа се любезно с нея, опита се да я успокои, дори, в рамките на възможното, се погрижи да не бъде наранена. Дали бе воден от морални съображения или просто му беше все едно, защото нямаше да спечели нищо от смъртта й? Искаше й се Треърн да бе груб и жесток, но нещата в живота не бяха така прости.

Животът на Треърн — добър или лош — бе свършил. Той не бе използвал възможността да застреля Рейф, защото знаеше, че ще умре и няма да може да прибере парите. Както бе казал, нямаше смисъл. За него всичко е било въпрос на пари и нищо повече.

Звездите изгряха и Ани се взря в тях, мъчейки се да определи колко е часът. Нямаше представа колко време е минало от потеглянето на Рейф, ала всъщност беше все едно. Или щеше да се върне сутринта, или нямаше.

Ако не се върнеше, какво щеше да прави тя? Да се прибере в Силвър Миза и да продължи живота си така, сякаш нищо не се е случило? Да каже, че са я повикали да лекува болен човек някъде далеч? Не мислеше, че ще може спокойно да се върне в града и да изтърси подобна лъжа при мисълта, че Рейф е мъртъв.

През ума й мина, че той може да продължи пътя си, без да се върне да я вземе, но сърцето й не го вярваше. Някакво шесто чувство й подсказваше, че той няма да я изостави. Рейф бе казал, че ще се върне. Докато беше жив, щеше да държи на думата си.

Стори й се, че е изминала цяла вечност, когато зората просветли хоризонта и тя долови чаткане на копита. Изправи се на крака и едва не падна — бе седяла неподвижно толкова дълго, че мускулите й бяха изтръпнали и схванати. Рейф слезе от коня и я притисна към себе си.

— Как мина нощта? — прошепнаха устните му в косите й. — Нещо уплаши ли те?

— Не — промълви тя, сгуши лицето си в гърдите му и вдъхна тръпчивото му мъжко ухание. Нищо не бе я уплашило освен кошмарната представа, че няма да го види повече. Искаше й се да се долепи до него и никога да не го пуска да си иде.

— Донесох ти дрехи и някои други неща.

— Какви например?

— Ами още една чаша — развеселено каза той. — И тенджера. Сапун и подпалки. Ей такива дреболии.

— Ами газената лампа?

— Много пък ти е потрябвала. Ако заживеем пак в някоя колиба, ти обещавам, че чудеса ще направя, но ще ти намеря газена лампа.

— Ще ти го напомня при случай.

Рейф разпъна едно одеяло на земята.

— Ще преспим тук — каза той. — Утре потегляме на юг. Сега разполагаха с одеялата на Треърн, пък бяха и под линията на снега, така че щеше да им бъде достатъчно топло. Въпросът бе дали Ани ще може да заспи. Тя се сгуши до Рейф и сложи глава на рамото му, ала щом затвори очи, видя безжизненото тяло на Треърн.

Рейф придърпа одеялото нагоре и я притисна към себе си.

— Ани… — гласът му бе дрезгав от желание.

Тя се вцепени. След всичко онова, което се случи, не можеше да си представи, че ще може да прави любов.

— Не мога — с треперещи устни отвърна Ани.

— Защо?

— Днес убих човек.

Рейф замълча и полека се повдигна на лакът.

— Това стана случайно. Ти не си искала да го убиеш.

— На него вече му е все едно — той е мъртъв.

— Ако всичко се повтори, би ли стреляла?

— Да — прошепна тя. — Дори и да знаех, че ще го убия, пак щях да стрелям. Така че не беше случайност.

— Убил съм доста хора през войната, застрелял съм и много мъже, които ме преследваха. Те се влачеха подире ми като злобни псета и знаеха какво рискуват, така че трябваше да приемат последствията. Не мога да прекарам живота си разкъсван от угризения, че съм жив, а те са мъртви.

Разумът на Ани признаваше правотата на тези разсъждения. Ала сърцето й бе натежало от болка. Ръката му настойчиво я обърна по гръб.

— Рейф, моля те! Няма да е честно!

Той се опита да се взре в лицето й. Цял ден бе съпреживявал нейните мъки и въпреки че не можеше да заеме нейното място и да поеме болката й, бе разбрал причините за страданието й. Надяваше се, че Ани ще се разсее, когато напуснат злополучната колиба, а тя продължаваше да се измъчва.

Лекарите посвещават живота си на грижата за ближния. Ани бе отдадена изцяло на призванието си, защото бе извоювала званието „доктор“ с упорита борба. Нежната му любима не му причини болка дори и когато бе уплашена до смърт, а днес без колебание застреля врага му, за да спаси живота му, и сега страдаше.

Рейф не знаеше как да й помогне. Когато застана за първи път лице в лице със смъртта, нямаше време за размисъл — битката продължаваше. След това повърна, чудеше се дали ще има сили да посрещне зората, ала слънцето изгря и последваха нови битки. Рейф бе разбрал колко е крехък човешкият живот и колко лесно може да бъде прекъснат. Беше свикнал с тази мисъл.

Ани никога нямаше да приеме смъртта. Животът бе най-великото благо за нея и Рейф се измъчваше, защото тя бе принудена да извърши убийство заради него. Жестоки угризения на съвестта я тормозеха и Рейф искаше да й помогне. Не искаше да я остави сама със смъртта, парализирала съзнанието й.

— Ани, нашият живот продължава.

Ръцете му се промушиха под полата й, развързаха гащите й и ги смъкнаха надолу, сетне Рейф вдигна полата й нагоре и се намести между краката й. Едрото му тяло я притисна и бедрата й се разтвориха.

Прониза я болка, защото не бе готова да го приеме, ала ръцете й се вкопчиха в широкия му гръб и тя се притисна до него. Тялото й започна да подскача от мощните тласъци. Топлината му я успокои и отпусна. Ани изхлипа, ала Рейф не спря. Тя усещаше, че любимият й разбира какво изпитва тя и знае как да й помогне. Тържеството на живота, въплътено в сливането на двама души, е най-естественият начин да прогониш призрака на смъртта. Рейф нямаше да я остави да се удави в чувство за вина. Това е животът, сякаш казваше силното му тяло, кипящо от енергия. С цялата мощ на желанието си Рейф постепенно прогонваше ужасната сцена, разиграваща се отново и отново пред очите й.

Ани заспа мигновено, изтощена от бурната му страст и от силното напрежение на изминалото денонощие. Рейф я милва по косите, докато усети, че тялото й се отпуска, и самият той потъна в дълбок сън.