Ласката на огъня

Осемнадесета глава

— Трябва да се оженим — мрачно заяви Рейф.

Ани сведе поглед. Намираха се в хотелска стая в Ел Пасо; вратата беше отворена, а Атуотър стоеше в коридора и не сваляше поглед от Рейф. Пътуваха от цели шест седмици, но съдията развърза Маккей едва тази сутрин, като измърмори заплашително, че реши ли да прави резки движения, първо ще стреля и след това ще разследва намеренията му. Ани се съмняваше, че ще им разреши да влязат в града, ала тъй като отчаяно се нуждаеха от храна, нямаше друг изход. На Атуотър и през ум не би му минало да ги остави сами, така че потеглиха всички заедно към Ел Пасо. Рейф успя да убеди съдията да отседнат в хотел, за да може Ани поне веднъж да се наспи като хората. Тя добре знаеше защо той толкова много се безпокои за нея.

— Защото съм бременна. — Гордо заяви тя. Окончателно се убеди в това преди месец, когато цикълът й закъсня, макар и да го подозираше, откакто се любиха след онази странна нощ. Рейф също се съмняваше, защото острият му поглед долавяше и най-незначителните признаци.

Тя не знаеше какво да мисли, как да му отговори. Би трябвало да почувства задоволство, че той иска да се ожени за нея, но от друга страна я измъчваше въпросът дали той щеше да й предложи женитба, ако не беше бременна. При тия обстоятелства бе глупаво да разсъждава така, но й се искаше Рейф да се ожени за нея просто защото я иска.

Той прочете болката в очите й и инстинктът му подсказа верния отговор. Напоследък я бе изучавал толкова внимателно, за да забележи признаци на бременност, че всички нюанси в израза на лицето й му бяха добре познати.

Рейф грубо я привлече към себе си и я целуна, без да обръща внимание на Атуотър, който ги наблюдаваше от коридора.

— Ще се оженим сега, защото си бременна — заяви той. — Ако не беше в положение, бих предпочел да изчакаме цялата тая бъркотия да се изясни, да поканим съдията за кум и да се венчаем в църква както подобава.

Ани се усмихна. Обяснението на Рейф й хареса, макар че от главата й не излизаше мисълта, че никога преди не бе споменавал за сватба. Успокоена от топлината на тялото му, тя затвори очи и се отпусна. Беше минала цяла вечност, откакто не бе го чувствала близо до себе си; по време на пътуването Атуотър не сваляше поглед от тях, а и ръцете на Рейф бяха вързани. През последните две седмици Ани се чувстваше все по-уморена и отпаднала — признак на бременността — и жадуваше за прегръдката на любимия си. С мъка се крепеше на седлото и едвам държеше очите си отворени.

Ала сега щеше да се окъпе в топла вана, а довечера щеше да спи в истинско легло. Това й се видя невероятен лукс. Беше привикнала към живота на открито и сега се чувстваше неловко между четири стени и с покрив над главата, но за сметка на това разполагаше с истинско легло.

Рейф усети как тя се отпуска в прегръдките му, плъзна ръката си под коленете й и я повдигна.

— Защо не дремнеш малко? — нежно каза той, понеже очите й вече се затваряха. — През това време с Атуотър ще уредим някои неща.

— Искам да се окъпя — прошепна тя.

— После. Първо си почини. — Той я положи на леглото И тя измърка от удоволствие, като усети мекотата на постелята. Рейф се наведе и я целуна по челото; лека усмивка пробяга по устните й и Ани заспа. Рейф съжаляваше, че не успяха да се любят, но го чакаше по-важна работа.

Излезе от стаята и заключи вратата. Атуотър го попита намръщено:

— Тя добре ли е?

— Уморена е. Можехте да ни оставите за малко насаме — упрекна го Рейф.

— Плащат ми, за да служа на правосъдието — троснато отвърна Атуотър. — Не ми плащат да се доверявам на хората. — Погледът му се насочи към заключената врата. — Съсипана е от умора, горката. Темпото бе прекалено бързо за нея, но териториите на индианците не са място за разходки.

— Елате с мен — каза Рейф. — Трябва да свърша една работа.

— Каква например? Дойдохме да напазаруваме, не да се шляем. Пак те предупреждавам, не си мисли да се измъкнеш.

— Трябва да потърся пастор. Искаме да се оженим.

Атуотър се намръщи и се почеса по брадичката.

— Не те съветвам да го правиш, синко. Ще трябва да използваш истинското си име, а то се носи от уста на уста.

— Знам, но все пак трябва да рискувам.

— Належащо ли е?

— Всеки момент могат да ме разпознаят и убият. Затова искам Ани да стане моя законна съпруга.

Съдията все още не беше убеден.

— Като се ожениш, още по-лесно ще те пречукат. Съветвам те добре да си помислиш.

— Тя е бременна.

Атуотър му хвърли един поглед и махна с ръка към стълбите.

— Е, в такъв случай ще трябва да се ожениш — каза той и тръгна надолу по коридора.

Извадиха късмет с пастора: случайно попаднаха на един току-що пристигнал в града новак от Роуд Айлънд, до чиито уши още не беше достигнала лошата слава на Рейф. Той се съгласи да извърши сватбената церемония в шест часа следобед. Сетне Маккей настоя да се отбият в някой магазин за дрехи, за да купи рокля за Ани. Нямаше голям избор и единствената рокля, която щеше да й стане, бе по-скоро ежедневна, отколкото официална, ала все пак Рейф реши да я вземе — беше нова, спретната, в приятен син цвят.

Отправиха се към хотела, Атуотър вървеше на една крачка зад Рейф, за да може да го наблюдава. Подозрителността на съдията му ходеше по нервите, но все някак щеше да го изтърпи до Ню Орлийнс. В замяна щеше да получи свободата си. Ел Пасо беше мръсен, кипящ от оживление граничен град. По улиците се тълпяха хора от най-различни националности. Рейф беше нахлупил шапката ниско над очите си, за да не го разпознаят. До този момент не беше забелязал познати лица, но все някой можеше да го разобличи.

Прекосяваха една тясна уличка, когато Рейф внезапно долови рязко движение, инстинктивно се обърна и приклекна. Иззад стената се подаваше дуло на пистолет, насочено към Атуотър. Маккей забеляза как съдията посяга към револвера си, ала вече бе късно — Атуотър загуби части от секундата, за да погледне първо към Маккей.

Подозрителността му бе на път да го вкара в гроба — с такова внимание следеше Рейф да не избяга, че изпускаше какво става около него.

Ако убиеха Атуотър, Рейф нямаше никакъв шанс да отърве кожата — някой щеше да го пречука още по пътя за Ню Орлийнс.

В съзнанието му всичко се движеше бавно. Видя пистолета, видя как Атуотър се обръща и разбра, че съдията няма да може да стреля навреме, и в следващия миг едрото му, мускулесто тяло се метна върху Атуотър и го събори на земята — куршумът одраска главата на съдията. Той изстена от болка и двамата мъже се претърколиха по мръсната улица. Мъже викаха, жени пищяха, всички се втурнаха да бягат. Рейф забеляза някакво лице в уличката, сграбчи пистолета на Атуотър, стреля и мъжът рухна в прахта.

Маккей избута Атуотър, седна, отново дръпна ударника и впери поглед в тълпата, търсейки нова заплаха. Погледна косо към Атуотър, който полека седна, държейки се за главата. Изпод пръстите му капеше кръв.

— Добре ли сте?

— Да — раздразнено отвърна съдията. — Добре съм за мъж, който се държа като прост дръвник. Опърлиха ми перуката, ама си го заслужих. — Свали кърпата от врата си и я притисна към раната.

— Така си беше — съгласи се Рейф. Атуотър си беше виновен — ако беше внимавал, нямаше да го ранят. Маккей се изправи и помогна на съдията да стане, сетне си проби път през насъбралата се тълпа и коленичи до главата на злосторника. Кървава пяна излизаше от устата му — куршумът бе попаднал в белия дроб. Мъжът, нямаше да живее повече от една-две минути.

— Някой познава ли този човек? — попита Рейф.

— Май не е тукашен — обади се един мъж. — Може и да има познати в града, но ми прилича на скитник. В града се събира всякаква паплач.

Раненият се взираше с широко отворени очи в Рейф. Устните му се размърдаха.

— Какво казва тоя? — ядосано попита Атуотър и коленичи в калта. — Защо стреля по мен? Бас ловя, че не познавам този мръсник.

Ала мъжът дори и не погледна към него. Устните му отново се раздвижиха, сякаш искаха да произнесат името Маккей. Сетне се задави и гърлото му захриптя. Краката му потръпнаха конвулсивно и той умря.

Рейф сви устни, изправи се и дръпна Атуотър за ръката.

— Да вървим — каза той, наведе се да вдигне пакета с роклята на Ани от прахта и помъкна съдията надолу по улицата.

— Пусни ме — изсъска Атуотър. — Стиснал си ме като в менгеме. Освен това съм ранен, карай по-полека, закъде си се разбързал, като че ли ти гори задникът?

— Онзи сигурно не е сам — студено отбеляза Рейф, докато искрящият му светъл поглед ровеше в тълпата, търсейки враждебно настроени лица.

— Аз ще се справя сам. Няма да допусна да ме изненадат пак — заяви Атуотър и се намръщи още повече. — Върни ми проклетия револвер.

Рейф мълчаливо прибра оръжието в кобура на съдията.

— Защо не използва момента да офейкаш?

— Не искам да бягам. Искам да стигна в Ню Орлийнс и да ви покажа документите. Само вие можете да ми помогнете да докажа невинността си.

Лицето на Атуотър се обтегна, устните му се изкривиха в кисела усмивка. През цялото време предчувстваше, че ще настъпи моментът, когато ще трябва да повярва на Маккей, ала все пак си мислеше, че престъпникът ще му се измъкне при първа възможност и пак ще трябва да го гони. Но преди малко Маккей не само че не избяга, а дори спаси живота му. Значи историята му отговаряше на истината. За Атуотър разследването бе завършило. Маккей не беше лъжец и убиец. Бяха му лепнали фалшиво обвинение в убийство и цели четири години го преследваха като див звяр заради онзи архив. Съдията бе твърдо решен да се бори за справедливост.

— Май ще трябва да ти повярвам — измърмори той.

— Ще трябва — съгласи се Рейф.

Влязоха в хотела, качиха се по стълбите и минаха на пръсти покрай стаята на Ани, за да не я събудят. Атуотър наля вода в един леген, натопи кърпата и започна да мие раната си.

— Адски ме боли главата — оплака се той. След минута добави: — Кучият му син знаеше кой си. Опита се да произнесе името ти. Защо тогава стреля по мен?

— Сигурно е искал да те пречука, за да прибере наградата. Може и да те е разпознал.

Атуотър изсумтя.

— Добре, че не можа да каже името ти на висок глас. — Съдията отиде до огледалото. — Мисля, че кръвта спря, но главата ми ще се пръсне от болки.

— Ще доведа Ани — заяви Рейф.

— Няма нужда освен ако не може да облекчи главоболието.

— Може — със странен израз на лицето каза Маккей и хвана дръжката на вратата. — Ще наредя да ни донесат топла вода да се окъпем. Нямам намерение да се женя мръсен и вонящ на пот. Ще дойдете ли с мен?

Атуотър въздъхна и поклати глава.

— Не държа — каза той и погледите им се срещнаха съзаклятнически.

Рейф се разпореди за топлата вода и отново се качи на горния етаж. Ани все още спеше, когато влезе в стаята й, и той спря до леглото, за да й се полюбува. Неговото дете растеше в това крехко тяло и вече отнемаше от силата му. Бе готов да я носи на ръце през следващите осем месеца. По-точно седем месеца и половина, защото бяха изминали точно шест седмици, откакто напуснаха индианския бивак. Шест седмици, откакто се любиха за последен път.

Замисли се за измененията, които щяха да настъпят в тялото й през следващите месеци, и го обзе отчаяние, защото може би нямаше да ги види. Коремът й щеше да се закръгли, гърдите й да натежат. Рейф усети възбуда и бегла усмивка заигра по устните му. Порядъчните мъже не закачат жените си, докато са в положение, но той не се смяташе за порядъчен.

Скоро щяха да качат топлата вода, а Ани преди това трябваше да се погрижи за Атуотър, затова Рейф се наведе над нея и почна да я буди. Тя изсумтя и отблъсна ръката му. Той я разтърси отново.

— Събуди се, скъпа. Атуотър претърпя злополука и има нужда от помощта ти.

Ани с мъка отвори слепените си клепачи и скочи от леглото. Рейф я прегърна и изпита огромно удоволствие.

— По-полека, скъпа — прошепна той. — Куршумът само го одраска, но има много силно главоболие.

— Какво ви се случи? — Тя отметна косата си назад и посегна към чантата си. Рейф я изпревари и я вдигна.

— Рани го случаен куршум. Не е сериозно. — Не искаше да я тревожи.

Влязоха в съседната стая. Ани накара Атуотър да седне на един стол и внимателно прегледа раната му.

— Съжалявам за безпокойството, което ви причиних, госпожо — любезно се извини съдията. — Просто ме цепи страхотно главоболие. Мисля, че едно уиски ще ме оправи.

— Няма — възрази Рейф. — Ани, сложи си ръцете на главата му.

Тя го погледна смутено, защото се чувстваше неловко. Все още не беше напълно убедена в свръхестествените си способности. Въпреки това се подчини и внимателно постави ръцете си върху главата на Атуотър.

Рейф съсредоточено наблюдаваше лицето на съдията. Отначало той изглеждаше озадачен, сетне заинтригуван, а най-накрая блажено се отпусна и затвори очи.

— Не знам какво направихте с мен, госпожо — въздъхна Атуотър, — ала главоболието ми премина.

Ани погледна ръцете си и започна да ги разтрива. Значи любимият й излезе прав — тя наистина притежаваше някаква необяснима сила.

Рейф я прегърна през кръста.

— Сватбената церемония ще се състои в шест часа — обяви той. — Купих ти нова рокля, а преди това ще можеш да вземеш топла вана.

Ани се усмихна и възкликна очарована:

— Истинска вана! Какъв разкош!

— Истинска топла вана!

Рейф взе дисагите си и пакета с роклята на Ани — Атуотър не се помръдна, нито каза нещо. Наместо това се усмихна блажено и докосна раната си, която сякаш бе заздравяла.

Ани гледаше ту дисагите, ту Рейф. Нещо се бе случило, докато е спала.

— Рейф, кажи ми какво стана в града? — нетърпеливо попита тя, когато се върнаха в нейната стая.

— Когато стреляха по Атуотър, аз не се опитах да избягам. — Той й представи нещата по най-простия възможен начин. — Той реши, че може да ми има доверие.

— Няма ли да те връзва повече? — Изразът на лицето й показваше колко много се е измъчвала заради него по време на цялото пътуване.

— Няма. — Той се протегна да я погали по косите и точно в този момент някой почука на вратата. Рейф отвори и две момчета внесоха тежката вана. Други две наляха вода вътре. След малко се върнаха с кофи гореща вода и ваната бе готова.

— Струва шейсет цента, господине — каза по-голямото момче и Рейф плати.

Ани започна да се разкопчава, веднага щом вратата се захлопна. Рейф я гледаше жадно, погледът му се плъзна от закръглените гърди към меката извивка на ханша. Ани влезе във водата със сладострастна въздишка, спусна клепачи и се облегна назад.

Толкова бързаше, че забрави сапуна. Рейф го измъкна от дисагите и го пусна във водата. Ани отвори очи и му се усмихна нежно.

— Това е рай — прошепна тя. — Много по-добре е от студените потоци.

Рейф прекрасно си спомняше някои от тях. Възбудата му бе нетърпима. Той трескаво се разсъблече, като си мислеше какъв чудесен спомен ще запази от тази топла вана.

Докато влизаше при нея във водата, Ани хвърли един поглед на леглото.

— Довечера ще спим заедно в това прекрасно легло — обеща й той.

Ноа Атуотър, федерален съдия-изпълнител, предаде булката на грижите и закрилата на новоизпечения съпруг. Ани сякаш сънуваше. Сутринта Рейф спомена за сватба, след това тя легна да поспи, събуди се и ето че вече беше женена. Кумът стоеше изпъчен до нея, чист, пременен и обръснат. Тя бе облечена в новата синя рокля, която й стоеше чудесно. Тялото й все още пулсираше от бурния оргазъм, разтърсил я след шест седмици въздържание.

Рейф изглеждаше много сериозен, черната брада му отиваше. По време на цялата церемония Ани крадешком му хвърляше възхитени погледи. Хубаво би било баща й да беше доживял този момент и Рейф да не беше в обвинен в убийство с цяла армия преследвачи зад гърба си, ала и така беше щастлива. Спомни си ужаса, който изживя, когато Маккей я отвлече от Силвър Миза, и се учуди колко много се промениха нещата през изминалите няколко месеца.

Сватбената церемония приключи, пасторът и съпругата му ги поздравиха с грейнали лица, Атуотър крадешком избърса очите си, а Рейф я целуна силно и страстно. За миг тя се почувства неудобно, но какво пък вече беше омъжена жена! Всичко бе станало толкова лесно.

След около две седмици пристигнаха в Остин и отседнаха в един хотел под фалшиви имена. Рейф настани Ани в леглото и начаса измъкна Атуотър навън. През изминалите от сватбата им две седмици силите на Ани непрекъснато отслабваха, ставаше й лошо и й се гадеше не само сутрин, но и през деня. Успяваше да поеме съвсем малко храна и дори и джинджифиловият прах, който вземаше, не можа да успокои стомаха й.

— Ще трябва да продължим с влак — каза Рейф. — Тя не може повече да язди.

— Знам. И аз се тревожа за нея. Тя е лекар — какво мисли по този въпрос?

— Каза, че никога повече няма да потупва бременните жени по рамото и да им разправя, че искаш ли да имаш бебе, трябва да изтърпиш да ти е лошо. — Ани бе погледнала с чувство за хумор на нещата, но не и Рейф. Тя се топеше пред очите му.

Атуотър се почеса по главата.

— Можем да я оставим тук и да отидем само двамата в Ню Орлийнс.

— Не! — Рейф беше непреклонен. — Разбере ли някой, че съм се оженил, тя ще изпадне в същото безизходно положение като моето. Ще бъде още по-застрашена, защото не знае да се защитава.

Атуотър погледна надолу към кобура, висящ на бедрото на Рейф. Беше му върнал оръжията с обяснението, че двама въоръжени мъже са два пъти по-добри от един. Ако някой можеше да защити Ани, това беше само този мъж.

— Добре — съгласи се той. — Ще пътуваме с влак.

Може би физическото изтощение от продължителната езда бе причината Ани да се чувства толкова зле, защото още на следващия ден тя се посъвзе, въпреки люлеенето на влака. Отначало се възпротиви срещу новия начин на пътуване, защото знаеше, че Рейф е решил да продължат с влак заради нея, но той както винаги бе непоклатим като гранитна стена. Атуотър купи пудра за лице („Дяволски унизително е за един мъж да купува подобно нещо. Извинете ме, госпожо.“), с която Рейф направи брадата си сива. С малко пудра по косата над слепоочията изглеждаше много изискан. Ани го наблюдаваше с мисълта, че той ще изглежда така след двайсет години.

За първи път се намираше в Ню Орлийнс, но бе прекалено напрегната, за да може да оцени разнообразните прелести на Града на полумесеца. Отседнаха в хотел, но бе прекалено късно и Рейф не можа да отиде в банката за документите. Пътуването с влак също бе уморително, така че вечеряха в хотела и се оттеглиха в стаите си.

— Атуотър ще дойде ли утре с теб? — попита Ани, след като си легнаха. През целия ден се тревожеше за това.

— Не. Ще ида сам.

— Обещай ми, че ще внимаваш!

Той приближи ръката й до устните си и я целуна.

— Аз съм най-предпазливият човек, когото познаваш.

— Може би ще трябва да направим косата ти съвсем бяла.

— Щом искаш. — Той беше готов да напудри цялото си тяло, само и само да я успокои. Отново целуна върховете на пръстите й и почувства топлото пулсиране, което само той можеше да усети. Вероятно защото тя го обичаше. — Радвам се, че се оженихме.

— Наистина ли? Мисля, че ще ти бъда само в тежест.

— Ти си моята съпруга и си бременна. Не можеш да ми бъдеш в тежест.

— Страх ме е дори да мисля за бебето — призна му тя. — Всичко зависи от онова, което ще се случи през следващите дни. Ами ако нещо стане с тебе? Ако документите са изчезнали?

— Всичко ще бъде наред. Не ме хванаха цели четири години, та сега ли? Ако документите са изчезнали… не знам как ще се оправим с Атуотър, дори и да са там, пак не знам какво ще правим. Съдията сигурно ще се възпротиви срещу шантажа.

— Няма — отвърна тя. В гласа й прозвуча решителност.

Рейф остави кобура с револвера в хотела, но затъкна резервния си пистолет отзад в колана си. Атуотър му донесе палто, от ония, които се носеха на Изток, и друга шапка. Ани напудри косата и брадата му. След като реши, че е дегизиран до неузнаваемост, Маккей извървя седемте пресечки, които го деляха от банката, където беше оставил документите. Никой не обърна никакво внимание на високия сивокос мъж, който се движеше с грация на пантера.

Рейф знаеше, че хората на Вандербилт си нямат никакво понятие къде е скрил документите: ако беше заподозрял, че архивът е скрит в Ню Орлийнс, Вандербилт щеше да изпрати цяла армия да претърси града, включително и банковите сейфове — никой нямаше да смее да му се противопостави. Ако бяха намерили документите, нямаше да хвърлят толкова усилия, за да хванат Рейф. Никой нямаше да му повярва без достатъчно убедителни доказателства. Вандербилт явно не се безпокоеше, че Дейвис може да направи признания. Показанията на бившия президент щяха да имат тежест само в Южните щати, а там това би означавало линчуване — не, Вандербилт нямаше основания да се страхува от Дейвис.

Най-лесният начин за уреждане на нещата бе Рейф да предаде документите на Вандербилт, като в замяна поиска отмяна на обвинението в убийство, но тази идея не му се нравеше. Не искаше паралията да се измъкне, без да си плати за престъпленията. Рейф искаше и Джеферсън Дейвис да си плати, само че не беше убеден дали има право да го обвини в предателство. Мисълта, че стотици хиляди южняци преживяха поражението, защото съхраниха гордостта си неопетнена, всяваше смут в сърцето му. Познаваше гордата и свободолюбива южняшка душа и добре знаеше, че новината за предателството на Дейвис ще разколебае както личното, така и патриотичното самочувствие на земляците му. Щеше да страда не само президентът, но и всеки мъж, сражавал се за родината си, всяко семейство, дало свидни жертви. Северняците щяха да получат възмездие, защото Вандербилт вероятно щеше да бъде съден за предателство и дори разстрелян, ала южняците щяха да се изпълнят единствено с горчиво разочарование.

Щом наближи банката, Рейф извади ключа от сейфа и впи поглед в него. Цели четири години го беше пазил в ботуша си. Надяваше се, че го вижда за последен път.

С ключа и името, записано в банковия архив, веднага получи пакетчето. Не разви мушамата в банката, а я пъхна под палтото си и бързо закрачи към хотела.

Почука на вратата на Атуотър, минавайки покрай нея. Тя начаса се отвори и съдията го придружи до неговата стая. Ани стоеше напрегнато до леглото, лицето й бе бяло като платно. Щом го видя, се поуспокои и се хвърли в прегръдките му.

— Имаше ли някакви проблеми? — попита Атуотър.

— Никакви — отвърна Рейф, измъкна пакетчето изпод палтото си и го подаде на съдията.

Атуотър седна на леглото и внимателно разгърна мушамата. Купчината листове беше дебела няколко сантиметра и мина доста време, докато я прегледа. Рейф чакаше спокойно, прегърнал Ани. Съдията отделяше по-голямата част от документите настрана, но някои листове задържа, за да ги прегледа повторно. Когато привърши, погледна към Рейф и подсвирна:

— Синко, изобщо не ми е ясно, защо наградата за главата ти не е десет пъти по-висока. Би трябвало да си най-търсеният мъж на земята. С тези документи можеш да събориш цяла империя.

Рейф го изгледа цинично и отвърна:

— Ако наградата беше по-висока, любопитството на прекалено много хора щеше да бъде привлечено. Някои щяха да започнат да задават въпроси, както вие попитахте толкова важна клечка ли е Тенч.

— И отговорът щеше да бъде, че не е. Той е бил просто един прекрасен младеж. Да, и моето любопитство се пробуди — Атуотър отново погледна към документите. — Този кучи син предаде страната, той е причина за смъртта на хиляди невинни хора от двата лагера. И бесилка ще му е малко. — Този път съдията не си направи труда да се извини на Ани, че псува.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

Атуотър се почеса по главата.

— Не знам точно. Аз съм човек на закона, не съм политик, а имам усещането, че някой политик трябва да се заеме с тая работа, проклети да са подлизурските им души. Извинете ме, госпожо. Не познавам никой човек, разполагащ с достатъчно власт, за да се справи със случая. Доколкото разбирам, някои от онези мръсници във Вашингтон, извинете ме, госпожо, сигурно прибират част от парите, които е натрупал Вандербилт. Ако използваме документите преди обвинението в убийство да бъде отменено, богаташът сигурно няма да упражни влиянието си, за да го премахне. Ще се радва да увиснеш заедно с него на бесилото. Първо трябва да издействаме отмяна на обвинението в убийство.

— Съществуването на тези документи няма ли да помогне Рейф да бъде оправдан? — отчаяно попита Ани. — Вие ни повярвахте — защо да не ни повярват и съдебните заседатели?

— Не съм сигурен. От това, което чух, стигнах до извода, че доста неща сочат срещу него. Видели са го да напуска стаята на Тилман, който непосредствено след това бил открит мъртъв. Някои хора ще си помислят, че Рейф е убил Тилман заради документите и парите и че дори може би е искал да шантажира Вандербилт. Един хитър адвокат така може да извърти нещата, че и сам няма да можеш да се познаеш.

Ани не бе мислила за това, но й се стори прекалено рисковано Рейф да се яви в съда. Атуотър все още размишляваше.

— Не познавам нито един политик — повтаряше той. — Никога не съм го искал.

Ани взе някои от документите и започна да чете. Разтрепери се, защото съзнаваше, че държи историята в ръцете си. След като прегледа архива, в главата й се оформи образът на човека, който го бе написал. В северните вестници Джеферсън Дейвис бе обрисуван като презряна личност, но фактите от биографията му преди избухването на войната сочеха противното. Той завършил военната академия в Уест Пойнт, след което се оженил за дъщерята на Закари Тейлър. Бил сенатор и секретар по военните въпроси при президента Пиърс. Говореше се, че притежавал изключителен интелект и невероятна честност, макар че архивът разкриваше други неща.

— Къде се намира г-н Дейвис в момента? — попита тя, без да се усети. Въпросът сам се изплъзна от устните й.

Рейф озадачено я погледна. Последното, което чу за бившия президент на Конфедерацията, беше, че е освободен от затвора и е заминал за Европа.

Атуотър стисна устни.

— Чакайте да си помисля малко! Май чух, че се е установил в Мемфис и работел в някаква застрахователна компания.

Ани погледна към Рейф и каза:

— Ти познаваш г-н Дейвис. Той е политик.

— От губещата страна — хапливо отбеляза мъжът й.

— Преди войната е бил сенатор, член на кабинета. Той познава много хора.

— Откъде накъде той ще ни помага? Като нищо ще ме вкара в затвора, за да покрие съществуването на тези документи.

— Няма да го направи — тихо заяви тя, — ако е достатъчно честен.

Рейф се вбеси.

— Да не би да искаш да повярвам в честността на един човек, който продаде страната си и причини смъртта на хиляди невинни хора, включително на баща ми и на брат ми?

— Ако погледнем реално на нещата, той не е виновен — възрази Ани. — Той не е предал страната си, ако приемем, че това е Конфедерацията. Той е взел парите, за да продължи войната в нейна защита.

— А ако прочетеш отново документите, написани от собствената му ръка, ще разбереш, че той е знаел колко безполезни са усилията му!

— Достойнството му го е накарало да продължава борбата! Той е изпълнявал дълга си до разпускането на правителството и присъединяването на Юга към Севера!

— Опитваш се да го защитиш ли? — тихо, но заплашително попита Рейф.

— Не, само твърдя, че той е единственият ни шанс, защото е единственият политик, когото познаваш и който е неразривно свързан с тези документи.

— Тя има право — отбеляза Атуотър. — Можем да се качим на парахода и да идем до Мемфис. Никога не съм се возил на параход, а съм чувал, че е приятно.

Рейф се приближи до прозореца и погледна навън към оживената улица. Цели четири години не беше успял да се пребори с гнева, породен от мисълта, че президентът Дейвис е предател. Може би това чувство замъгляваше разсъдъка му. И през ум не бе му минало да моли Дейвис за помощ, ала Ани и Атуотър смятаха, че в тази идея има хляб. Съдията беше проницателно копеле, ала мнението на жена му беше по-важно за него.

Тя беше негова съпруга и очакваше дете от него. Само това бе достатъчно, за да й придаде особена стойност, а освен това Ани не беше като другите хора. Той не бе забелязал и следа от лукавост у нея дори и когато бе логично тя да реагира така. Тя беше видяла много безобразия в живота и в професията си, ала чистата сърцевина на душата й бе останала недокосната. Може би в този момент тя виждаше нещата по-ясно от него. Защото й имаше доверие и защото я обичаше, той въздъхна и се обърна към нея с думите:

— Заминаваме за Мемфис.

— Трябва да бъдем много предпазливи — каза Атуотър. — Не можем да твърдим, че този Дейвис е в кюпа заедно с Вандербилт, но въпреки това и той няма да иска документите да станат публично достояние.

Рейф въздъхна, ала си спомни за огромния авторитет на Дейвис. Като изключим този случай, доброто му име бе неопетнено. И като се има предвид начинът, по който се бяха отнесли към него след войната, едва ли бившият президент хранеше приятелски чувства към Севера. Всъщност това нямаше значение.

— Нямаме друг избор. Ще трябва да му се доверим.