Ласката на огъня

Четиринадесета глава

Яздеха през открита, равнинна местност, стръмните скалисти планински склонове оставаха все по-далеч назад. Различни кактусови растения започнаха да се появяват сред оредяващата трева. Небесният свод над главите им бе толкова син и необятен, че Ани се чувстваше като малка прашинка, зареяна в безкрайния простор. Тази мисъл й действаше някак си успокоително.

Беше прекарала целия си живот в градове, големи и малки, заобиколена от много хора. Дори и затънтеният Силвър Миза гъмжеше от народ. За пръв път осъзна какво е самота, когато Рейф я отведе високо в планините. Някаква частица от душата й, някакъв пробуден първичен инстинкт сякаш разпозна самотата и я прегърна като стар, забравен приятел. Несметните правила на цивилизацията нямаха място тук. Никой нямаше да й направи забележка, че не носи фуста, никой нямаше да я сметне за недодялана, защото не знае как се води светски разговор. Напротив, Рейф дори приветства решението й да се откаже от фустата. Чувството за свобода бавно завладя съзнанието й, проникна в порите й. Ани се чувстваше като волна птичка.

На третия ден, след като напуснаха пещерата, разбра, че не е бременна. Мислеше си, че ще въздъхне с облекчение, и чувството за неотвратима загуба я изненада. Явно желанието да роди дете от Рейф бе плод на друг първичен инстинкт, който се бе пробудил без оглед на обстоятелствата и здравия разум.

Целият й живот се бе променил коренно само за няколко седмици. Макар че от всички страни ги дебнеха опасности, Ани се чувстваше великолепно, сякаш се бе преродила. Ако не беше страхът за живота на Рейф, нищо нямаше да нарушава щастието й — само те двамата под небето. Необятността на безкрайния син простор й въздействаше толкова силно, че Ани започна да осъзнава защо древните народи са смятали слънцето за свой бог, защо се е създала представата, че раят е някъде горе, под небесния свод.

Все още страдаше, защото бе принудена да извърши убийство, но разказът на Рейф за жестокостта на Треърн й помогна да преодолее угризенията на съвестта си. Опита се да забрави случилото се и да гледа напред, както подобава на един войн. Тя не смяташе себе си за войн, но все пак живееше суров живот и се каляваше физически и духовно.

— Харесва ми тук — каза тя на Рейф един следобед, когато пурпурният здрач запълзя бавно надолу по далечния планински хребет. Ярката слънчева светлина все още ги обгръщаше, ала удължаващите се сенки нашепваха за скорошното падане на нощта.

Рейф се усмихна леко, докато погледът му я изучаваше. Тя отдавна бе зарязала фибите и кока — дългата й руса коса бе сплетена на хлабава плитка, спускаща се почти до кръста й. Пролетното слънце бе изсветлило кичурите около лицето й и те го обкръжаваха като ореол. Рейф не можеше да я накара да носи шапка — слагаше я само по пладне, а сутрин и следобед яздеше гологлава и изобщо не й пукаше, че той я гледа укорно. Въпреки това лицето й не се бе покрило със слънчев загар, вероятно изобщо нямаше да потъмнее. Цветът на кожата й бе придобил по-топъл оттенък, фустите принадлежаха на миналото — Ани избра прохладата и свободата на движенията. Дългите ръкави на блузата й бяха навити до лактите, освен когато той не я караше да ги пуска, за да се предпази от силното слънце, и горните две копчета на деколтето й винаги бяха разкопчани.

Все още бе така придирчива към чистотата и винаги изглеждаше спретната, ала вече не бе така скована и дори му се струваше щастлива. Това го учудваше, защото той бе очаквал, че Ани ще понесе тежко раздялата с медицинската си практика. Ала животът сред природата все още я очароваше с прелестта на непознатото; когато привикнеше към него, щеше отново да й липсва професията, на която се бе посветила.

— Какво ти харесва най-много? — провлачено попита той.

— Свободата — отвърна Ани и му се усмихна.

— Бягаме и ни преследват. Това ли наричаш свобода?

— Всичко около нас е свобода. — Тя показа с ръка величествения пейзаж, който ги обкръжаваше. — Природата е по-велика от човешкия живот. Тук не съществуват правила — можем да правим, каквото си искаме.

— Навсякъде има правила. Само че са различни. Във Филаделфия не можеш да ходиш без фуста, а тук — без оръжие.

— Във Филаделфия трябваше да се къпя зад затворена врата — каза Ани и посочи поточето, до което се бяха настанили. Малко по-нататък то образуваше малък естествен басейн, в който можеха да се окъпят. — Виж, тук няма врати.

Светлите му очи промениха израза си, щом се спомена за къпане. През изминалите дни трябваше принудително да се въздържа, защото Ани беше неразположена. Ако се съблечеше гола пред него, както тя явно възнамеряваше да направи, не му оставаше нищо друго, освен да започне да си блъска главата в някой камък, за да прогони натрапчивите мисли. Бе привикнал да изкарва дълго време без жена, но най-лесното нещо на света бе да свикнеш да чукаш редовно. Тиранът в панталоните му си искаше своето и Рейф се чувстваше ужасно.

Тя му се усмихна нежно и изкусително.

— Защо да не се окъпем заедно… — Това съвсем не беше въпрос. Ани тръгна към вирчето и в движение започна да разкопчава блузата си.

Рейф скочи на крака, сърцето му се затупа лудешки.

— Оправи ли се вече? — гласът му бе дрезгав и тръпнещ от желание. — Защото свалиш ли си дрехите, скъпа, ще ти го вкарам, независимо от това дали искаш или не.

Тя му се усмихна през рамо. Погледът й бе премрежен. Бе толкова съблазнителна, че коремът му се сви. По дяволите, до скоро беше светата вода ненапита, а сега му въртеше такива номера!

— Вече съм добре.

Отговорът й доказваше, че вече изобщо не бе срамежлива. През изминалите седмици бе правил любов с нея безкрайно много пъти и по безкрайно много начини, така че на моменти се чувстваше зашеметен от толкова секс. Жените си бяха родени изкусителки, дори и когато не съзнаваха какво правят. Женската природа е естествен магнит, по който мъжете се лепят като мухи на мед.

Макар и да бе страшно възбуден, Рейф не пренебрегна мерките за безопасност. Угаси огъня, защото вече се смрачаваше и пламъците се забелязваха отдалеч. Наоколо не се виждаше жива душа, ала той взе пушката и револвера със себе си и ги сложи на брега, за да са му под ръка. Трескаво започна да се съблича, без да сваля поглед от Ани.

Тя свали блузата си, сетне разплете плитката и водопадът от коси рукна надолу. Бавно протегна ръцете си нагоре и закръглените й гърди се очертаха ясно под ризата. Щръкналите зърна опъваха тънкия плат. Кръвта кипна в жилите на Рейф, главата му се замая.

Насили се да гледа настрани и пое дълбоко дъх, за да се овладее. Хвърли един поглед наоколо, за да се убеди, че не ги грози опасност, и продължи да се съблича. Ани нагази потока, носеше дрехите си в ръка. При вида на закръгления й задник му се зави свят.

Малкият вир й стигаше до коленете. След топлината на пролетното слънце водата й се стори ледено студена. Ани изписка лекичко и започна да опипва с крака дъното, търсейки гладко място, където да седне. Пое си дъх и рязко се потопи. Студената вода сякаш я преряза.

Ани реши да се възползва от възможността и да изпере дрехите си. Разпени сапуна и започна да търка.

В това време Рейф нагази във водата. Сякаш изобщо не забелязваше колко е студена. Погледът му бе настойчив, а членът му стърчеше. Ани за кой ли път се възхити на мускулестото му стройно тяло. В душата й се прокрадна съмнение дали ще може да си опере дрехите.

— Донеси си нещата — каза му тя. — Нуждаят се от пране.

— После — гласът му бе дрезгав.

— Първо дрехите!

— Защо? — Той седна във вирчето и протегна ръце към нея. Изведнъж ледено студената вода сякаш го замрази, очите му се разшириха и той изпсува.

Ани започна енергично да търка дрехите, мъчейки се да се стопли.

— Ами първо, трябва да привикнем към водата. Освен това, ако не опера дрехите веднага, няма да изсъхнат. И изобщо, как можеш да мислиш, че после ще имам сили да пера?

— Аз май няма да мога да свикна с тая ледена вода — измърмори Рейф. — По дяволите, ще трябва да се пере.

Тя хитро се усмихна, докато го наблюдаваше как става да донесе дрехите си. И той трепереше. Намръщено сграбчи сапуна и яростно се зае да търка дрехите си.

След няколко минути водата вече не й се виждаше толкова студена, а залязващото слънце напече раменете й. Стана й приятно. Ани изплакна дрехите, изстиска ги и ги просна на един храст до вирчето. Рейф също окачи неговите дрехи да съхнат и храстчето едвам не се прекърши под тежестта. Тя започна да сапунисва тялото си и бързите движения на ръцете й я затоплиха.

Не се изненада, когато ръцете на Рейф започнаха да мият някои места, които особено му харесваха. Тя се обърна към него и устните му се притиснаха към нейните. Познатият вкус й се стори божествен. Последните няколко дни бяха мъчителни и за нея. Без много увъртания той разтвори краката й, повдигна я и я постави върху пулсиращия си член.

Бяха изминали само няколко дни, откакто се любиха за последен път, но пълнотата на усещанията сякаш бе напълно нова за нея. Как бе могла да забрави? Не смееше да мръдне; сякаш бе разпъната до краен предел и най-малкото движение щеше да й причини болка. Ръцете му обхванаха ханша й и започнаха да я повдигат нагоре, не почувства болка, само невероятното усещане, че нещо я изпълва цялата. Ани се притисна към него и започна да целува топлата му шия.

— Май водата беше ледено студена, а? — прошепнаха устните й.

— Каква вода? — дрезгаво попита той.

После тя се отправи към лагера с треперещи крака, хладният ветрец брулеше влажната й кожа. Съжали, че не е взела едно одеяло, за да се загърне в него. Ани бързо се подсуши и си облече чисти дрехи.

По-късно се нахраниха и Рейф настоя да потърсят друго място, за да пренощуват. Тя не се възпротиви — бе я научил да бъде предпазлива. Започна да прибира мокрите дрехи и разни други неща, докато Рейф оседлаваше конете. Здрачът бързо се сгъстяваше и вече бе паднала тъмна нощ, когато спряха на достатъчно сигурно място, където да преспят.

Преди да си легне, Ани бръкна под полата, развърза си гащите и скришно от него ги свали. Рейф я прегърна и на два пъти през тази нощ се възползва от улеснението.

Рейф се надяваше, че ще могат да се промъкнат незабелязано през териториите на апахите. По-голяма група от хора се забелязваше лесно, но те бяха само двама и вероятно щяха да успеят да се скрият. Изискваше се голяма предпазливост, ала Рейф винаги бе нащрек.

Апахите бяха номади, които скитаха от място на място в търсене на храна. Племената рядко надхвърляха сто души, защото големият брой хора затрудняваше бързото придвижване. Макар и малко, обаче апахите представляваха огромна заплаха за белите. Кочизе, вождът на Чирикахуа, отбраняваше земята си от белите натрапници, откакто Рейф се помнеше. Преди него вожд е бил тъстът му, Мангас Колорадас. Друг апах, Джеронимо, предвождаше собствено племе. Всеки с малко мозък в главата избягваше да се появява по бойните пътеки на апахите.

Рейф навикна да върви напред, да проверява водните източници и после да се връща за Ани. Скитащите племена обикновено разпъваха вигвамите си край някой поток. Един ден той изпита задоволство, че е проявил предпазливост. Лежеше по корем в подножието на един хълм, показа за миг главата си иззад прикритието, колкото да види какво има долу в дерето, и с ужас осъзна, че гледа право към индиански бивак. За миг се вцепени от тревога, защото бе почти невъзможно да се измъкне, без да го открият, кучетата щяха да се разлаят, конете щяха да започнат да пръхтят, бдителните воини щяха да го забележат. Рейф тихо изпсува и се прикри зад скалата.

Не долови никакви признаци на тревога в бивака, но продължи да лежи неподвижно, докато конвулсивните тръпки в крайниците, му не стихнаха. Ако успееше да се върне при Ани, щяха да се метнат на конете и да яздят в обратна посока, колкото им стигат силите. Ако успееше да се върне при Ани… Господи, какво щеше да стане с нея, ако го пленят? В момента бе скрита на безопасно място, ала сама нямаше да се оправи в тая пустош.

Индианският бивак бе много малък. Рейф се опита да си спомни колко вигвама бе видял, но разумът му бе вцепенен от изненадващото откритие и той бе придобил само повърхностно впечатление. Спомни си, че бивакът беше почти безлюден; може би воините бяха на лов или бяха поели по военната пътека?

Рейф реши да хвърли още един поглед. Изброи деветнайсет вигвама — ако приемеше, че във всеки живеят по пет души, цялото племе не надхвърляше сто човека. Не се забелязваха никакви признаци на живот, което бе доста необичайно, тъй като жените би трябвало да вършат работата си, дори и воините да ги нямаше. Не се виждаха и деца, потънали във весели игри, с изключение на две момченца, които седяха мълчаливо пред един вигвам. Конете на племето пасяха на една зелена ливада зад бивака. Рейф ги преброи и смръщи вежди — тук нещо не беше както трябва. Воините би трябвало да са в бивака, освен ако племето не притежаваше страшно много коне.

Прегърбена побеляла старица излезе от един вигвам с дървено ведро в ръка. В този миг Рейф забеляза черно петно — следи от изгорял вигвам. Имало е смъртен случай. Сетне забеляза още едно черно петно, и още едно, и още едно…

В бивака върлуваше болест.

Стомахът му се сви на топка, като си помисли за всички възможни болести, от които измираха индианците. Първо му дойде наум едрата шарка, защото тя беше истински бич за индианските племена. Чума, холера… можеше да е всякаква заразна болест.

Рейф запълзя назад и внимателно се промъкна до мястото, където бе оставил коня си. Трябваше да си плюят на петите и да се отдалечат колкото се може повече от индианския бивак.

Ани го чакаше на същото място, където я бе оставил. Беше се скрила от слънцето под сянката на дърветата. Дремеше с лице, прикрито под широкополата шапка, но щом го чу, че се приближава, веднага се изправи.

— На около пет мили източно има индиански бивак. Ще трябва да слезем десет-петнайсет мили на юг и тогава да продължим на изток.

— Апахи — промълви тя и страните й пребледняха. Беше чувала страхотни истории за това как апахите измъчвали пленниците си.

— Не се притеснявай — каза той, искаше му се да я успокои. — Видях бивака им. Мисля, че повечето от тях страдат от някаква болест. Видях само няколко деца и една старица, доста вигвами бяха изгорени. Според индианския обичай, когато някой умре, семейството напуска вигвама и го опожаряват до основи.

— Болест ли? — Ани усети как кръвта напуска лицето й и пред краката й зейва пропаст. Тя беше лекар. Хипократовата клетва не й позволяваше да прави разлика между бели, черни, жълти или червенокожи. Неин дълг бе да помага на всички болни и ранени хора с каквото може, ала никога не бе предполагала, че този дълг ще я отведе в индиански лагер, който може би никога нямаше да напусне.

— Забрави! — грубо заяви Рейф, сякаш бе прочел мислите й. — Няма да ходиш там. И без друго не можеш да им помогнеш — болестите покосяват индианците като остра брадва. Освен това не знаеш каква е болестта — ами ако е холера или чума?

— Ами ако не е?

— Мисля, че е едра шарка.

Тя се усмихна криво.

— Не забравяй, че съм дъщеря на лекар, Рейф. Ваксинирана съм против едра шарка. Баща ми беше страстен привърженик на методите на д-р Дженър.

Рейф не знаеше дали да вярва на теориите на д-р Дженър, когато ставаше дума за живота на Ани.

— Не бива да ходим там, Ани.

— Аз ще отида сама. Няма нужда и ти да се заразяваш от онази болест.

— Не — твърдо отказа Рейф. — Много е опасно.

— Аз съм лекар. Не за пръв път влизам в контакт със заразно болни.

— Те не са обикновени болни, Ани! Те са апахи!

— Това няма значение! Те се нуждаят от медицинска помощ! Освен това сам каза, че в лагера има деца. Те ще умрат, ако не се погрижа за тях!

— Ако са болни от холера или чума, не можеш да им помогнеш с нищо!

— Да, но може и да е някоя друга болест! Аз съм здрава като камък, Рейф, никога не съм била болна. Не ме е хващала дори и проста настинка…

— В случая не става дума за настинка, по дяволите! — Рейф хвана брадичката й и обърна лицето й към неговото. — Не искам да рискуваш живота си, разбра ли?

Погледът му я прониза със студенината си, тя потръпна, но не отстъпи.

— Длъжна съм — тихо промълвиха устните й. — Нямам право да избирам пациентите си; това би било подигравка с Хипократовата клетва. Или съм лекар, или не съм… нищо.

Решението й така го вбеси, че Рейф стисна юмруци, за да не я сграбчи и раздруса. По дяволите, нямаше да я пусне в онзи бивак, дори и да се наложеше да я върже за коня и да я освободи чак, когато стигнат в Хуарец.

— Трябва да отида там — повтори Ани. Бездънните й очи сякаш го повлякоха в глъбините на душата й.

Рейф не разбра как стана всичко. Знаеше, че е глупаво, знаеше, че не трябва кракът й да стъпва в индианския бивак, ала въпреки това отстъпи.

— В такъв случай ще отидем двамата.

— Няма нужда — прошепна Ани и докосна лицето му.

— Аз решавам кое е нужно и кое не е. Щом ще ходиш в онзи бивак, аз ще бъда до теб. Ако не искаш да идвам с теб, и ти няма да тръгваш.

— Ами ако е едра шарка?

— Прекарах я леко, когато бях петгодишен. Нямам белези. Много по-устойчив на болестта съм от теб с твоите ваксини.

Ани въздъхна с облекчение, щом разбра, че Рейф е боледувал от едра шарка. Беше сигурна, че той няма да я пусне сама в индианския бивак.

— Можеш да ме чакаш — аз ще ида да видя каква е болестта и ще се върна.

Той поклати глава.

— Никъде няма да ходиш сама.

Впиха погледи един в друг — всеки държеше на своето. Ала тъй като Рейф се бе съгласил с нея по първия спорен въпрос, тя му отстъпи по втория.

Щом влязоха в бивака, кучетата се скупчиха около тях и се разлаяха яростно. Двете момченца ги изгледаха с ужас в очите и побягнаха. Старицата, която Рейф бе видял преди, излезе този път от друг вигвам и също побягна, доколкото й стигаха силите.

Не се появи никой друг.

Ани изпитваше ужас от онова, което ги очакваше във вигвамите. Въображението й рисуваше картини на подпухнали тела, прострени в локви от бълвоч. Понякога съжаляваше, че знае толкова много, защото си представяше какви ли не чудовищни симптоми.

Решиха да прегледат всички вигвами. Приближиха се към първия и слязоха от конете. Ани посегна към кожата, която служеше за врата, ала Рейф я спря със светкавично движение. Прикри я с тялото си, сетне дръпна кожата и надникна вътре. Двама души, покрити с пъпки, лежаха на постелята.

— Прилича ми на едра шарка — мрачно каза той. Ако наистина индианците страдаха от тази болест, щяха само да си загубят времето. За разлика от белите хора, които бяха изградили известен имунитет срещу заразните болести, тъй като от хилядолетия страдаха от тях, индианците бяха изложени на въздействието им едва след като белите ги бяха пренесли в Америка, и не можеха да се справят с тях.

Ани се промуши покрай в него и влезе във вигвама. Коленичи до неподвижното тяло на една жена и внимателно огледа обрива, покриващ кожата й. Подуши въздуха.

— Не е едра шарка — отбеляза тя. Липсваше характерната за тази болест миризма.

— Какво е тогава?

Пъпките по кожата на жената бяха почернели — това означаваше вътрешен кръвоизлив. Ани докосна челото на болната и разбра, че тя изгаря в треска! Черните й очи бавно се отвориха и я се взряха в нея, ала погледът й бе замъглен и невиждащ.

— Морбили.

Това не беше смъртоносна болест като едрата шарка, но за индианците бе доста опасна. Много хора бяха умрели от усложненията. Ани се извърна към Рейф:

— Боледувал ли си от морбили?

— Да. А ти?

— Аз също. — Ани излезе от вигвама и тръгна да обикаля другите. Във всеки от тях лежаха по двама, трима или четири души в различни стадии на болестта. Старицата, която бяха видели преди, се бе сгушила в ъгъла на един от тях и трепереше. Почти всички, бяха толкова зле, че появата на двамата бели дяволи не им направи никакво впечатление, а дори и да ги бяха забелязали, бяха толкова отпаднали, че не можеха да се мръднат. Двете момченца явно бяха здрави, освен това по кожата на две току-що проходили деца и на едно бебе не се забелязваха издайническите пъпки. Бебето плачеше — нещо необичайно за индиански бивак. Ани се приближи до него и го взе на ръце. Детето начаса спря да пищи и впери в нея огромните си черни очи. Майката, която изгаряше от треска, с мъка повдигна натежалите си клепачи.

— Трябва ми чантата — каза Ани. Люлееше детето и си мислеше какъв огромен труд я чака.