Ласката на огъня

Петнадесета глава

— Не можеш да им помогнеш — бавно и заплашително каза Рейф. — Това е морбили — или ще умрат, или ще оживеят.

— Мога да им дам нещо за сваляне на температурата. Мога да облекча мъките им.

Спореха вече цели десет минути. Тя още държеше бебето на ръце. То й се усмихна, като откри две малки бели зъбчета и лакомо засмука дебелото си юмруче.

— Ами ако някой от воините се почувства по-добре и ме убие, а теб превърне в робиня? Освен това шаманът може да нареди да убият и тебе.

— Рейф, съжалявам, но не мога да си тръгна оттук, преди да съм помогнала на тези хора. Повечето от тях вече са обринати, така че някои ще почувстват подобрение само след няколко дни. Моля те, нека да останем още малко.

Рейф се чудеше как може да бъде толкова мекушав. Напоследък й отстъпваше прекалено много и това не беше на добре.

— Знаеш, че мога да те принудя веднага да напуснеш бивака.

— Знам — каза тя. Беше достатъчно силен, за да я накара да прави каквото той поиска. Тя добре го разбираше, знаеше, че той има достатъчно причини, за да тръгнат веднага от това място, и затова още по-високо оцени постъпката му.

— Опасно е да стоим толкова дълго време на едно и също място.

— Да, но от друга страна, индианският бивак ни предоставя известна сигурност. Кой ловец на награди ще се осмели да ни търси чак тук?

Нито един, призна Рейф наум. И разбра, че отново ще й отстъпи.

— От мен да мине. Четири дни ще ти стигнат ли?

— Би трябвало — замислено отвърна тя.

— По-дълго не можем да останем. Размърдат ли се индианците, ще трябва да изчезваме.

— Добре. — Рейф беше напълно прав. Нищо не й гарантираше, че щом се грижи за тях, те ще се отнесат доброжелателно към нея.

Беше преброила шестдесет и осем души. Никога не бе лекувала толкова много пациенти едновременно и не знаеше откъде да започне. Първо обиколи всички вигвами и провери състоянието на всеки болен. Някои прекарваха по-леко болестта, други — по-тежко. Старицата, която явно се бе опитвала да се грижи за целия бивак, събра смелост и започна да крещи на Ани, коленичила да преглежда болните в нейния вигвам. Рейф хвана старицата за ръцете й я дръпна назад.

— Престани — остро каза той, като се надяваше, че тонът му е достатъчно красноречив и старицата ще остави Ани на мира. Съжаляваше, че не говори езика на апахите, а явно никой от индианците не знаеше английски. Старицата изпълзя обратно в ъгъла си и започна да мята гневни погледи на пришълците.

Случаите на черни морбили бяха безнадеждни, макар че Ани бе виждала хора, преодолели тази болест. Най-голяма опасност представляваше покачването на температурата, защото болните можеха да получат гърчове. Дори и да оживееха след това, мозъчните им функции щяха да бъде разстроени завинаги. Освен това можеха да развият пневмония или други усложнения. Разумът й подсказваше, че усилията й ще бъдат напразни, ала Ани не се вслуша в него и продължи да изпълнява дълга си. Дори и да успееше да спаси само един човек, това щеше да бъде изкупление за смъртта на Треърн.

Надяваше се, че запасите й от върбови кори ще стигнат. Донесе вода и я сложи да възври. Щеше да свари слаб чай; той щеше да понижи температурата на болните, а и запасите щяха да й стигнат за по-дълго време. Беше сигурна, че индианците знаят кои местни растения помагат при треска, но не говореше езика им и не можеше да ги пита.

Докато чаят се запарваше, тя отново обиколи колибите, за да потърси лековити билки. Може би някои от тях щяха да й свършат работа. Рейф я следваше по петите, нащрек като диво животно.

Бебето отново започна да плаче — сигурно беше гладно. Тя влезе във вигвама, където лежеше детето, и го взе на ръце. Явно беше по-скоро уплашено, отколкото гладно, защото се успокои веднага. Сърцето й се късаше, като го чуваше как плаче, затова реши да го носи с нея. Опасността от зараза бе еднаква навсякъде.

Ани намери връзки изсушени растения, но по-голямата част й бяха непознати. Бе прекарала твърде малко време в тази област и не бе имала възможност да изследва лечебните свойства на местните растения. Въпреки това Ани взе билките със себе си; може би старицата щеше да й покаже как да ги използва.

Двете момченца изпълзяха от техния вигвам и впиха в нея огромните си уплашени очи. Едно току-що проходило дете влачеше подире си лък, който бе по-голям от него. Ани тръгна към тях, искаше й се да ги успокои, ала те профучаха покрай нея и отново се скриха.

— Дай ми бебето — измърмори Рейф. Тя го държеше в едната си ръка, а с другата се мъчеше да сипе мед и канела в чая от върбови кори. Погледна го с неприкрито учудване; стори й се нелепо тези ръце със стоманени мускули да прегръщат бебе. Усмихна се и му връчи детето.

То отново се разплака. Рейф погали малката главица с голямата си ръка, притисна телцето му до гърдите си, ала то не се успокои. Ани го погледна тревожно.

— Страх ме е да не се разболее — каза тя. — Шарката е много опасна за малки бебета. Може би просто е гладно.

Рейф си помисли, че то плаче, защото вече не е в ръцете на Ани. Явно беше гладно, но ласките й го бяха успокоили. Рейф бръкна с пръст в буркана с мед и докосна устничките на детето. Бебето го облиза, усети сладкия вкус и жадно засмука пръста. Рейф се намръщи, щом двете остри зъбчета се забиха в плътта му.

— Хей, малък канибал такъв, я да ме пускаш!

Медът свърши и пръстът вече не бе вкусен. Бебето отново се разплака. Рейф понечи отново да натопи пръста си в меда, ала Ани го възпря.

— Не бива да се дава мед на малки бебета. Понякога им става зле от него. Може би майката все още кърми; иди и провери! Ако няма мляко, от закуска остана една палачинка. Натопи я във вода и давай малки парченца на бебето. И виж дали не се е подмокрило!

Ани се изправи и тръгна да си върши работата. Рейф притеснено погледна към малкото човече в ръцете му. Само това му липсваше — да стане бавачка! Как да разбере дали майката все още кърми? Жената беше в несвяст, а той не знаеше нито една дума от езика им. И какво беше онова за подмокрянето? Почуди се откъде да започне.

Реши първо да нахрани детето. Може би щеше да се справи с тази задача. Прерови дисагите и намери изостаналата палачинка. Детето се задушаваше от рев и риташе с крака. Помисли си, че индианките носят бебетата си в люлки, вързани на гърба им, ала не видя нищо подобно.

Натопи палачинката във вода, след това започна да слага малки парченца в устата на бебето, като се пазеше от острите зъбчета. Детето явно знаеше да дъвче, защото се справяше добре. Настъпи благословена тишина.

Рейф насочи погледа си към Ани, която обикаляше вигвамите с тенджерата с чай. Двете момченца го зяпаха сякаш имаше две глави. Явно за пръв път виждаха мъж да храни бебе. И на Рейф това му беше за първи път.

Бебето му се видя доста мокро. Рейф въздъхна и започна да го разповива. Крайно време беше да разбере дали то е „тя“ или „той“.

Оказа се „тя“. За негово облекчение, бе само напикана. Бебето в скута му се радваше на голотата си, риташе енергично с крачета и гукаше. Рейф й се усмихна и кръглото личице също грейна в усмивка. Беше сладка, меката й тъмна косица стърчеше на всички страни като четка. Тъмната й кожа бе гладка като праскова, а черните очички заприличваха на цепки всеки път, щом му се усмихнеше.

Рейф притисна детето към себе си и тръгна към вигвама, където Ани го беше намерила. Там сигурно имаше чисти пелени. Щом той влезе вътре, младата майка се претърколи настрани, явно се опитваше да стане. Размътените й от треската очи отчаяно се взираха в бебето. Рейф коленичи до жената и внимателно я върна обратно в легнало положение.

— Всичко е наред — тихо каза той, като се надяваше, че тонът му ще я успокои, макар и да не разбира думите му. Потупа я по рамото, сетне докосна лицето й. Жената изгаряше в треска. — Ние ще се погрижим за бебето ти. Виж, тя се чувства чудесно. Току-що я нахраних.

Жената явно не можа да се успокои, ала бе прекалено зле, за да може да направи нещо. Затвори очи и сякаш изпадна в безсъзнание. До нея лежеше мъжът й, който дишаше тежко и изобщо не помръдваше. Кръглото му лице и стърчащата четинеста коса бяха също като на бебето.

Рейф намери люлката и чисти пелени, но не искаше да повива детето така, че да ограничава движенията му, затова направи импровизирана препаска само около дупето му и тъкмо се опитваше да я завърже, когато Ани влезе с чая от върбови кори.

— Момиченце е — каза Рейф. — Не знам дали майката още кърми или не. Детето изяде палачинката — явно не му беше за пръв път.

Ани се усмихна при вида на дебелото кафяво бебе, сгушено в мускулестите ръце на Рейф. Тя обичаше бебетата; най-любимото й задължение бе да акушира на родилки. Когато за първи път взе на ръце индианчето, почувства непознато вълнение. Може би защото твърде много искаше да има дете от Рейф и за първи път си представи, че ще стане майка.

Ани внимателно разкопча дрехата на индианката. Рейф се обърна с гръб, като люлееше бебето и му говореше нежно. Гърдите на жената не бяха набъбнали от мляко, значи детето бе отбито. Това бе необичайно, защото бебето все още беше малко, ала майката сигурно не бе имала достатъчно мляко, за да го кърми. Ани беше виждала и случаи на деца, които сами се отбиваха, щом им пробиеха зъбчетата. Тя закопча дрехата на индианката.

— Вече можеш да се обърнеш. Детето е отбито — ще трябва да го храним.

Ани повдигна главата на жената и търпеливо започна да й дава чай, като я караше да гълта. Мъжът й създаде доста трудности, защото бе твърде едър и не можеше да го повдигне. Сърцето й се свиваше, като го гледаше; индианецът едва ли щеше да оживее. Въпреки това Ани не се предаде. Говореше му и го гладеше по шията, като му даваше чай на малки глътки. Тялото му се разтърси от кашлица — друг симптом на болестта. Ани сложи ръка на хриптящите му гърди.

Рейф я наблюдаваше, измъчван от натрапчиви мисли. Тя лекуваше рани с докосване, успокояваше деца и коне, подлудяваше го, когато се любеха, ала щеше ли особената й дарба да надвие болестта? Преди не беше мислил за това, а и нищо не можеше да се докаже. Някои от индианците щяха да оздравеят, други щяха да умрат; никой не можеше да каже колцина са оживели благодарение на Ани. Дали са им помогнали билките й или магическото докосване на ръцете й? Ами ако всички оцелеят? При тази мисъл сърцето му подскочи чак до гърлото и Рейф с труд се овладя. Подобен дар не биваше да бъде държан в тайна. Това би било престъпно.

Устните му се изкривиха в мрачна усмивка. Какво пък беше седнал точно той да се притеснява кое е престъпно и кое не.

Ситото и подсушено бебе взе да се прозява. Рейф го сложи да спи и тръгна да помага на Ани.

Освен старицата имаше още две жени и един мъж, които все още бяха на крака, ала и те имаха температура и гледаха с недоверие на белите натрапници. Индианецът се опита да извади оръжие, но се успокои, когато Ани му заговори нежно и се опита да му покаже, че не им желае злото, а само се опитва да помогне. Тя разказа случката на Рейф и той реши да не се отделя от нея, каквото ще да става. Ако воинът не се чувстваше толкова зле, щеше да я убие, без да му мигне окото. Рейф се укори, задето е проявил такава непредпазливост.

Старицата отново изпълзя от скривалището си. Наблюдаваше мълчаливо как Рейф повдига тялото на един едър мъж, а Ани налива чай в гърлото му. Индианецът се възпротиви, но Рейф с лекота го прикова към пода. Старицата заговори на мъжа, вероятно се опитваше да го успокои; той се отпусна и изпи чая.

Лицето на старицата бе спечено й покрито с гъста мрежа от бръчки; тялото й бе съсухрено и прегърбено. Погледът й изучаваше двамата бели, които бяха врагове на народа й; бледоликият бе як и носеше оръжията си с лекота. Спомни си, че дори и големият вожд Кочизе казваше, че не всички бели хора са лоши. Изглеждаше, че тия двамата искат да помогнат на нейното племе — всъщност жената искаше да помогне, а бледоликият вървеше по стъпките й. Старицата неведнъж през дългия си живот бе виждала как дори и най-самоуверените и дръзки воини се превръщат в безпомощни деца в присъствието на жена си.

А тази жена бе необикновена. Имаше странна светла коса, но очите й бяха тъмни като на Племето. Знаеше как да лекува, сигурно беше шаманка. Техният шаман пръв умря от петнистата болест и всички се вцепениха от ужас. Може би тази бледолика щеше да ги избави от страшната болест, донесена от бледолики.

Старицата затътри крака към тях. Посочи с пръст гърдите си и каза „Джакали“ — Ани предположи, че това е името й — сетне посочи към съда с чая. Лекарката й го даде. Джакали го подуши и отпи малко. Върна тенджерата, като говореше и кимаше — опитваше се да им покаже, че е готова да им помага.

Ани посочи към себе си, сетне към Рейф и произнесе имената им. Старицата ги повтори, като изговаряше отделните срички отчетливо и рязко. Ани се усмихна и кимна и с това представянето бе завършено.

Още две ръце щяха да бъдат добре дошли. Само тази жена и двете момченца не даваха признаци на зараза. Трябваше да нахранят хората и след като раздаде чая, Ани реши да свари слаб бульон от запасите пушено месо, които намери в бивака. Не видя никъде голям казан, затова трябваше да ползват няколко тенджери. Рейф накладе огън и Ани обясни на старицата как да свари супата. Джакали кимна, че е разбрала.

— Какво друго трябва да направим? — попита Рейф.

Ани разтри умореното си чело.

— Трябва да направя сироп за кашлица от пчелинок, защото мнозина от болните се задушават. Някои имат пневмония. Освен това трябва да ги окъпем в студена вода, за да свалим температурата.

Рейф я притисна към себе си и дълго я държа в прегръдките си. Искаше му се тя да си почине малко ала им предстоеше още много работа, докато премине кризата. Целуна косите й.

— Ще започна да ги къпя, докато ти приготвяш лекарството за кашлица.

Рейф се бе наел с непосилна задача. Само трима от общо седемдесет души, колкото наброяваше индианското племе, бяха здрави. С бебето с щръкналата коса ставаха четири. Сред болните имаше и старци, и младежи, и хора на средна възраст, и яки мъже, и нежни девойки. Рейф събличаше мускулестите мъже, като с някои от тях трябваше да се бори, за да облекчи огъня на треската със студена вода. Тъй като познаваше понятията и правилата на апахите за приличие, който се различаваха от тези на белите, но също бяха толкова строги, се стараеше да не разголва жените повече от необходимото. Повдигаше полите и навиваше ръкавите им, за да измие със студена вода ръцете и краката им.

С децата се оправяше по-лесно, ала те се плашеха прекалено много. Някои започваха да викат, още щом ги докоснеше. Рейф внимателно събличаше дрехите им и миеше трескавите малки телца. Едно четиригодишно момче не спря да плаче, докато той го държеше в скута си и разтриваше схванатите му крачета. Сетне го прегърна и го люля, докато детето не потъна в неспокоен сън. След това Рейф изнесе тялото на майка му, която бе умряла преди минути. Джакали избухна в ридания, щом видя трупа увит в одеяло, а двете момченца избягаха и се скриха.

Мъката в очите на Ани прободе сърцето му.

Рейф познаваше обичаите на апахите при смъртен случай, но не знаеше как да ги спазят сега. Индианците напускаха веднага вигвама, където бе настъпила смърт, ала Рейф не можеше постоянно да пренася болните от един вигвам в друг. Освен това не знаеше как апахите погребват мъртъвците си. В края на краищата реши да остави това на Джакали — тя щеше да реши как да постъпи, за да спази традициите.

Къпането на болните можеше да продължи до безкрайност. Някои се унасяха и Рейф ти оставяше на спокойствие, други се мятаха в треска и трябваше непрекъснато да ги мокри със студена вода. Мъжът и двете жени, които помагаха на Джакали, също бяха повалени от болестта през тази нощ.

Ани ходеше от болен на болен и раздаваше сироп за кашлица на онези, които се задушаваха. По-леките случаи — лекуваше с отвара от исоп и мед.

Цяла нощ не склони глава, защото се страхуваше, че някой може да получи гърчове от високата температура. Запари още чай от върбови кори и часове наред го наливаше в гърлата на мятащите се и буйстващи пациенти. Мнозина лежаха в несвяст, а децата плачеха сърцераздирателно. Ани се стараеше да облекчи сърбежа с ябълков оцет. Бебето започваше да пищи, щом огладнееше или усетеше, че майка му не е до него. Младата жена бе твърде отпаднала, за да стане и да го успокои.

До изгрев слънце умряха още пет души.

Ани се влачеше като пребито псе, но продължаваше да обикаля с чая от върбови кори. Умората бе изкопала огромни черни кръгове под очите й. Влезе в един вигвам и видя как един мъж отчаяно се опитва да се претърколи, за да докосне жената, която лежеше безжизнено до него. Със свито сърце Ани се втурна към индианката, която не бе мъртва, а спеше. Мъжът, който през нощта една не се бе задушил, явно вървеше към подобрение. Лекарката въздъхна с облекчение и го дари с ослепителна усмивка. Тъмните му лъскави очи се спряха за миг върху лицето й, сетне мъжът със стон рухна на постелята.

Тя го подхвана с ръка под раменете и го приповдигна, за да отпие от чая. Индианецът не се възпротиви. Когато тя отново го настани удобно, мъжът я погледна учудено, сетне промърмори нещо на гърления си език. Ани докосна челото му с хладната си ръка и му направи знак да заспива. Той последва съвета й и затвори очи.

Препъна се, докато напускаше вигвама Рейф моментално я прихвана с ръка през кръста.

— Хайде, стига вече — нежно каза той. — Трябва да поспиш. — Поведе я към одеялата, които беше постлал под сянката на едно дърво, и тя се стовари като труп върху тях. Искаше й се да продължи работата си, ала усещаше, че силите й са изчерпани. Щом главата й докосна одеялото, на часа заспа.

Двете момченца се приближиха и впиха любопитни погледи в тях. Рейф сложи пръст на устните си. Огромните им черни очи се извърнаха.

Той самият бе пребит от умора, ала щеше да почива по-късно, когато Ани се събудеше. Искаше да я чувства до себе си, докато спи, да попива топлината на стройното й тяло, да усеща магическото й обаяние. А най-вече искаше да я пази.

На третия ден Ани едвам се държеше на крака. Беше спала само няколко часа, както и Рейф. Бяха умрели общо седемнайсет души, осем от които деца. Тяхната смърт я огорчи най-много.

Щом й останеше свободна минута, вземаше на ръце пухкавото бебче, което пращеше от здраве. То й се струваше като оазис сред пустинята. Детето гукаше, мъркаше, размахваше пълните си ръчички и се усмихваше на всеки, който го гушнеше. Допирът до малкото подвижно телце сякаш сваляше за миг бремето на умората от плещите й.

Майката и бащата на момиченцето лека-полека се съвземаха. Младата индианка от време на време даряваше детето си с усмивка. Кръглоликият воин спа през по-голямата част от деня, ала треската му бе преминала и вече не се задушаваше.

Внезапно едното от двете здрави момченца вдигна висока температура и започна да се гърчи конвулсивно. Макар че Ани непрестанно му даваше чай от върбови кори, то умря още същата нощ, дори без да се обрине. Само Тъмните петна по венците му издаваха болестта, отнесла живота му. Ани избухна в ридания.

— Не можах да му помогна — изхлипа тя. — Направих всичко възможно, ала не се преборих с болестта. Те продължават да умират.

— Тихо, скъпа — прошепна той. — Ти направи невъзможното.

— И въпреки това не можах да го спася. Бе едва на седем години.

— Умряха и по-малки деца. Знаеш, че те нямат никаква защита срещу заразните болести, скъпа. Още от самото начало знаехме, че мнозина от тях ще умрат.

— Мислех си, че ще мога да им помогна. — Гласът й бе писклив и отчаян.

Рейф повдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Ти им помогна, скъпа. Всяко докосване на ръцете ти им помага.

Тя все още не бе убедена, че е направила всичко възможно. Запасите й от върбови кори свършиха. Друго средство против треска беше кочата билка, но тя не вирееше в този край. Джакали й показа някакви кори, Рейф каза, че били от трепетлика, ала жените явно ги бяха събирали някъде на север, защото запасите не бяха големи. Ани свари чай от тях, ала той не бе така ефикасен или пък трябваше да го направи по-силен. Беше толкова изтощена, че не можеше да мисли.

Джакали непрекъснато разнасяше канчета с бульон и разквасваше пресъхналите гърла. Здравото момченце вървеше като сянка по петите на Рейф и не сваляше поглед от Ани.

На четвъртия ден някои от воините показаха явни признаци на подобрение и започнаха да мятат към Ани погледи, изпълнени с омраза и презрение. Тя очакваше, че Рейф ще даде сигнал да потеглят.

Наместо това, късно следобеда той се приближи към нея с бебето в ръце. То гореше от треска и плачеше сърцераздирателно с разперени ръчички и краченца. По коремчето му бяха избили черни пъпки.