Седемнадесета глава

В бивака цареше тишина, но всичко беше някак по-различно. Усещаше се, че кризата е преминала. Ани влезе във вигвама, където живееха родителите на бебето, и завари младата индианка да седи насред постелята и да дава чай на бебето, което шаваше в скута й. То все още имаше треска и телцето му бе покрито с пъпки, ала по всичко личеше, че ще оживее. Ани прегледа майката и се усмихна, защото състоянието на жената бе значително по-добро и след ден-два тя щеше да бъде на крака. Кръглоликият баща също бе буден и въпреки че нямаше висока температура, все още бе твърде изтощен от болестта. Двамата родители не сваляха погледите си от Ани и високия бял мъж, който не се отделяше от нея като ангел-хранител. В очите им не се четеше страх. Индианецът каза нещо и махна към бебето. Макар че не знаеше езика, Ани разбра, че им благодари.

Тя излезе от вигвама, плътно следвана от Рейф. Един бял мъж стоеше на около петнайсет метра от тях с пушка в ръка. Ани се вцепени, кръвта се дръпна от лицето й и то стана бледо като на мъртвец. Рейф полека я избута настрани.

Лицето на мъжа бе загрубяло и сбръчкано като износена кожа, косата му бе посивяла, макар че Ани не му даваше повече от петдесет години. Беше висок, със стройно и здраво тяло като на мустанг. Левият му клепач не се отваряше напълно и окото му сякаш намигаше. На кожената му жилетка висеше метална значка.

— Атуотър — представи се той със сух, стържещ глас. — Федерален съдия-изпълнител. Рафърти Маккей, ти си арестуван. Хвърли бавно пистолета, синко, защото хич не ми е приятно да стърча насред индиански бивак и ако ме ядосаш, тая пушка ще те разкъса на парчета.

Рейф седеше на земята, ръцете му бяха здраво вързани на гърба. Атуотър заплаши, че ще върже и Ани, ако се опита да му помага, затова Рейф й заповяда да не мърда. Тя седеше близо до него, лицето й бе бяло като платно, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Джакали описваше кръгове на няколко метра от тях, съскаше и мърмореше, а Атуотър я държеше под око. Старицата бе враждебно настроена към него. Двама индианци успяха да излязат от вигвамите, ала силите им нямаше да стигнат дори да изпълзят до мястото, където седеше Рейф. Единият носеше пушка, но не се опита да стреля. Сигурно бяха решили да оставят бледоликите да се оправят сами. Все пак Атуотър следеше всяко тяхно движение.

Чудеше се как ще закара арестанта до затвора, пътуването щеше да бъде доста неприятно. Както вече бе казал на глас, не само че бяха посред територията на апахите, ами отгоре на това се бяха набутали и в индиански бивак. Че и жената влизаше в сметката. Атуотър — за разлика от някои — не подценяваше жените — някои бяха способни на всичко, за да защитят любимия си.

Проследяването на Маккей се оказа най-гадната работа, с която се бе захващал. Ако не владееше някои индиански номера, изобщо нямаше да се оправи. Все пак извади и голям късмет. Тръгна подир оня мръсник Треърн и само дебнеше какво ще стане. Както и предполагаше, Треърн си получи заслуженото. Беше гадно копеле и Атуотър не съжаляваше за смъртта му.

Следите около колибата бяха от два коня — или Маккей се бе сдобил с товарен кон, или го придружаваше някой, който не тежеше много. Първо Атуотър реши, че е товарен кон, защото Маккей бе твърде хитър, за да помъкне със себе си жени или деца. Тогава си спомни какво се говореше в Силвър Миза: никой не бил виждал докторката от известно време. Хората предполагаха, че са я повикали да лекува някой болен далеч от града, ала Атуотър го биваше да извлича полза и от най-странните съвпадения и изведнъж всичко си дойде на мястото.

Значи, Маккей бе взел докторката със себе си. Защо ли му е трябвало да си усложнява положението с тая фуста? Сигурно му е завъртяла главата и е хлътнал. Така, накъде щеше да тръгне в такъв случай? На север? Може би. Пущинакът предлагаше добри скривалища. Повечето хора биха тръгнали на север, ала Маккей не бе като всички. Не, той би предприел най-изненадващия ход. Значи, на юг, към Мексико. През териториите на апахите.

Трудно бе да го следи, защото кучият му син не оставяше никакви дири. Обаче телата на онези двамата, които откри лесно по кръжащите лешояди, бяха твърде красноречив знак.

Доста трябваше да обикаля, докато им хване следите. Откри само един-два лагера, и то с голям труд. Атуотър бе изкусен преследвач, ала ако Маккей не се бе мотал толкова дълго в индианския бивак, доста време щеше да мине, докато го залови. Съществуваше и възможността изобщо да не го хване, но съдията не искаше да мисли за нея.

Защо бяха спрели в бивака? Това си бе чиста проба главоблъсканица, а Атуотър не си падаше по главоблъсканиците. Беше си любознателен по природа и сблъскаше ли се с някоя загадка, не мирясваше, докато не я разгадае. Защо Маккей бе останал толкова дълго в индианския бивак, като това щеше само да му създаде проблеми. Атуотър знаеше, че изостава с около три дни път от бегълците, а когато откри местонахождението им, ги наблюдава още цели два дни, прикрит зад скалите. Чакаше ги да напуснат бивака, защото хич не му се искаше да се набутва право в устата на лъва.

Онова, което видя, изобщо не се връзваше с представата му за Маккей. Един хладнокръвен убиец няма да седне да се грижи цели пет дни за някакви си болни червенокожи. Сигурно докторката бе изявила желание да им помогне, но Маккей би трябвало да я разубеди, да я принуди да тръгне с него или просто да я зареже. А той остана с нея.

Цели два дни Атуотър наблюдава как престъпникът — носи вода, изнася мъртъвци от вигвамите, играе с някакво бебе, занимава се с индианско момче и пази докторката. С помощта на бинокъла си съдията видя как Маккей мие тялото на един индианец. Не, поведението му надхвърляше границите на логиката.

Ами оная работа с болното бебе нощес? Атуотър не можа да види какво точно става в тъмното, ала картината, която се разкри пред очите му по изгрев слънце, направо бе невероятна. Маккей и докторката седяха цели часове напълно неподвижни в калта и не сваляха очи един от друг. Сякаш бяха изпаднали в транс или нещо подобно. Тръпки да ти полазят по гърба! Докторката прегръщаше бебето, а Маккей притискаше ръцете й с дланите си. Старицата ги зяпаше като втрещена.

Изведнъж бебето заплака, те се стреснаха и излязоха от транса; Маккей награби докторката и едно одеяло и отпраши нанякъде. Атуотър не ги проследи. Нямаше да стигнат далеч без конете, затова реши да ги остави за малко насаме.

Случаят Маккей бе доста загадъчен. Един хладнокръвен убиец трябва да действа както подобава на хладнокръвен убиец, а при Маккей не беше така. Малките парченца от мозайката не пасваха и Атуотър беше раздразнен.

— Адски трудно ще е да те закарам в пандиза — заразсъждава той на глас. — Извинете ме за грубия език, мадам. Колкото повече се мотаем, толкова по-кофти става. На червените може да не им харесва, че съм те вързал, щото ти ги гледа, като бяха болни. Изобщо не знаеш какви ще реши да ги върши един индианец. Говоря малко индиански и хич не ми харесват брътвежите на дъртата.

— Той няма да стигне жив до затвора — отчаяно заяви Ани. — Ще го убият по пътя.

— Ловците на награди не са проблем за мен, мадам — Атуотър впи в нея странния си, сякаш намигащ поглед.

— Не става дума за тях, има нещо друго…

— Ани, недей! — Гласът на Рейф я пресече като удар с камшик. — Ще го убият и него!

Съдията се замисли над тези думи. Ето ти нова загадка!

— Тебе какво те засяга?

— Не че ме засяга, но… — мрачно отвърна Рейф и размърда раменете си в опит да разхлаби стегнатото въже. Ръцете му бяха вързани здраво — нямаше начин да ги измъкне.

Атуотър се престори, че не е чул отговора му, и продължи:

— Ти си пречукал толкова хора. Може ли на такова копеле да му пука, че ще ме застрелят? Извинете, госпожо. Ами че подире ти се точи дълга диря от трупове, която започва от оня Тилман в Ню Йорк. Викат, че ти бил приятел отгоре на това.

— Той не е убил Тенч — възрази Ани. Мозъкът й бе парализиран. Искаше да помогне на Рейф, но не знаеше как. Атуотър седеше на петнайсетина метра от тях, а пушката му сочеше право в гърдите на Маккей. Всеки момент можеше да стреля. Вероятно възнамеряваше да го убие и да си спести неприятното пътуване до затвора. Нямаше да получи наградата, защото бе съдия, ала Маккей бе убиец и заслужаваше да бъде застрелян. Защо да си прави труда да го води на съд? — Обвинението е нагласено. Рейф е невинен.

— Няма значение — процеди през зъби Атуотър. — Маккей е пречукал и доста други хора. Можем да прибавим и гадното копеле Треърн към списъка, нали, синко? Извинете ме, госпожо.

— Рейф не е убил и Треърн — промълви Ани. Лицето й бе тебеширено бяло, посинелите й устни трепереха.

— Ани, млъкни! — изсъска Рейф.

— Аз го убих — тихо каза тя.

Атуотър повдигна вежди.

— Я виж ти! Ще ми кажеш ли как свърши тая работа, пиленце?

Ани закърши ръце, хвана я яд, че пистолетът не е в джоба й.

— Той дебнеше Рейф в колибата — мрачно каза тя. — Аз държах пистолет в джоба на полата си… Не бях хващала оръжие в ръка… Не можах да дръпна ударника…тогава той понечи да стреля и аз стрелях някак си през джоба. Полата ми се подпали. Аз го убих — изхлипа тя.

— Не го е направила тя — остро възрази Рейф. — Опитва се да ме защити. Аз го застрелях.

На Атуотър започна да му писва от цялата тая история. Изобщо не му се нравеше престъпниците да си приписват благородни пориви. Не им подобаваше.

Доста жени се опитваха да поемат вината на мъжете си — законът се отнасяше с по-голямо снизхождение към тях. Много малко жени отиваха в затвора. Но в този случай докторката май наистина беше виновна, защото историята с подпалената пола му се стори достоверна. Не, Маккей се опитваше да поеме вината, защото искаше да я защити.

Докторката призна, че е извършила убийство, и Атуотър като служител на закона бе длъжен да предприеме нещо. Работата съвсем се заплете. Той помисли как да постъпи, сетне сви рамене и заяви:

— Убийството е станало случайно. Освен това вече казах, че Треърн беше гадно копеле и не съжалявам за смъртта му. Извинете, госпожо.

Рейф с облекчение затвори очи. Атуотър се навъси.

Ани пропълзя по-близо до него и го погледна право в очите. Съдията предупредително поклати глава и се прицели в Рейф. Джакали измърмори злокобна заплаха по адрес на Атуотър.

— Рейф не е убил Тенч. Работата е съвсем друга. — Съдията се обърна към нея. Ани забеляза гневния поглед на Рейф, но не му обърна внимание. Той не искаше да вкарат и Атуотър в капана и да излагат живота му на опасност. Благородният порив на Рейф бе обясним, ала този път Ани реши да престъпи волята му и да действа на своя глава.

Започна от самото начало. Докато разказваше за хода на събитията, цялата история й се стори толкова невероятна, че тя започна да се запъва и да заеква. Кой ще повярва на тая приказка? И най-доверчивият човек ще се убеди в истинността на случилото се, само като види документите, а Атуотър изобщо не й се стори доверчив. Той гледаше ту към Ани, ту към Рейф. Тя изтръпна, като видя как се променя изразът на лицето му — сигурно съдията си мисли, че се подиграват с него. Клепачът му увисна още повече и покри изцяло окото му.

След като Ани завърши разказа си, той я изгледа подозрително и изсумтя. Сетне се извърна към Рейф и му метна поглед, който не предвещаваше нищо добро.

— Мразя да слушам подобни измишльотини — излая съдията.

Рейф стисна устни, устата му се превърна в тънка, крива линия.

— Изслушах ви докрай, защото добрите лъжци се опитват да съчинят нещо достоверно. Няма смисъл да лъжеш, щом никой не ти вярва. Така че щом някой се опита да ми пробута нещо, което дори не би и минало през ум на някой печен измамник, ставам любопитен. Адски мразя да съм заинтригуван от нещо. Направо не мога да спя. Няма съмнение, че през последните години си пречукал цяла сюрия от хора, ала ако докторката казва истината, мога да го приема като самозащита. Освен това през цялото време се чудех кой ли пък е този Тенч, че да определят десет бона награда за главата на убиеца му. Ако беше някоя важна клечка, все щях да съм чувал за него. Да, да, много любопитна история!

Ани преглътна с труд; не смееше да погледне към Рейф. Съдията разсъждаваше на глас и тя не искаше да го прекъсва. В душата й се събуди надежда и й се зави свят. Мили Боже, нека да ми повярва!

— Така че сега ще започна да си блъскам главата да открия истината. Как да постъпя, по дяволите? Извинете ме, госпожо. Според закона ти си убиец, Маккей, и аз трябва да те предам на съда. Докторката казва, че искат да те пречукат, за да не се стигне до съд. На мене ми плащат, за да служа на правосъдието, но вече не съм сигурен дали ще е правилно да те предам на службите на закона. Не знам дали изобщо ще мога да го направя — сухо заяви той и погледна подозрително към едрия индианец, който стоеше пред вигвама си с пушка с ръка и не сваляше тъмните си, неподвижни като на влечуго очи от тях. Май на индианците хич не им харесваше, че Маккей е вързан. Съдията отново се обърна към Рейф: — Защо остана, за да помагаш на индианците? Ако беше продължил за Мексико, изобщо нямаше да те хвана.

Ани с труд си пое дъх. На Рейф му се прищя да удари Атуотър, задето я разстройва.

— Те имаха нужда от помощ — кратко отвърна той.

Атуотър разтри челюстта си. Сигурно докторката го беше накарала и сега се разкъсваше от угризения на съвестта. Той отново погледна към пленника си и забеляза гнева в странните му светли очи. Е, не беше първият влюбен мъж, нямаше да бъде и последният. Явно хладнокръвният гангстер здраво беше лапнал по докторката. Тя не беше красавица, но имаше особено излъчване. Погледнеше ли го с големите си тъмни очи, стомахът му се свиваше. Ако беше с двайсет години по-млад, като нищо щеше да си падне по нея особено ако го гледаше така, както гледаше Маккей.

Да, бе изправен пред трудно решение. Не само че историята го заинтригува, но и като я съпостави с други смущаващи детайли, като например необичайно голямата награда и фактът, че Маккей съвсем не беше такъв хладнокръвен убиец, за какъвто го смятаха, стигна до извода, че невероятната приказка може би отговаря на истината. За да се убеди напълно, трябваше да види документите, а това изобщо нямаше да е лесно. Атуотър въздъхна — никога не бе смятал, че е лесно да служиш на закона.

Не беше ясно дали ще може да напусне безпрепятствено индианския бивак. Едрият воин заплашително размахваше пушката си. Не биваше да го дразни.

Атуотър взе решение. Въздъхна тежко и се изправи. Пак си усложни живота и щеше да става още по-лошо.

Приближи се до Рейф и измъкна затъкнатия в колана нож. Ани скочи като ужилена и прехапа устни.

— Апахите ми се виждат доста нервни — заяви Атуотър. — Може би не им харесва, че си вързан, а може би просто мразят белите. Както и да е. В случай, че ги смущава въжето около ръцете ти, ще рискувам да те развържа. Изобщо не възнамерявам да те изпускам от поглед. Хич не си мисли да бягаш — мрачно го предупреди съдията. — Побеснявам, щом някой се опита да ме прави на глупак. Речеш ли да офейкаш, ще те пречукам, без да ми мигне окото. Искам да те заведа в Ню Орлийнс, за да видя документите. Глупаво е да ми се кълнеш, че няма да избягаш, затова хич няма и да те моля затова. Мислиш ли, че апахите ще вдигнат патаклама, ако тръгнем да си ходим?

Рейф го погледна право в очите.

— Няма да е трудно да разберем.

Нямаше смисъл да чакат до другия ден, за да напуснат бивака. Конете им бяха отпочинали, а и на Рейф му се искаше да се махнат, преди воините да са заякнали достатъчно. Щом започнаха да оседлават конете, индианците се скупчиха в средата на бивака; всички бяха въоръжени. Излязоха и няколко жени, но повечето останаха във вигвамите при болните. Следвана от орловия поглед на Атуотър, Ани влезе да нагледа бебето, което я дари с щастлива усмивка, откриваща двете бели зъбчета. То все още имаше температура, но дъвчеше енергично едно парче кожа. Майката срамежливо докосна ръката на лекарката и каза няколко думи — по тона личеше, че й благодари.

Воините гледаха мрачно. Най-едрият измежду тях, висок почти колкото Рейф, се чудеше дали някога ще проумее поведението на бледоликите. Между двата народа съществуваха вражда и омраза, но въпреки това белият воин и странната му жена положиха огромни усилия, за да спасят племето му. Мъжът си спомни как лежеше гол, а белият воин го миеше със студена вода — това беше нещо невероятно. Ами жената, тя беше вълшебница… как го докосваха ръцете й… бяха хладни, но излъчваха странна топлина, която го облекчи. По тялото му се разля блажено усещане. Тези ръце го дариха с покой и му помогнаха да надвие треската. Бялата магьосница спаси бебето на Лозун. Джакали разказваше, че то било толкова близо до света на сенките, че в тялото му не останал дъх. Белият воин знаеше каква сила притежава жена му и я закриляше. Така трябваше да бъде.

Тогава дойде другият бледолик, насочи пушката си към белия воин и го върза с въже като пленник. Джакали побесня, караше го да застреля белия натрапник, ала той реши да изчака и да види какво ще стане. Тримата бледолики седнаха на земята и заговориха на техния странен език. По едно време по-възрастният воин отряза въжето и сега се готвеха да тръгват. Да, бледоликите наистина бяха особени хора. Колкото и да бе благодарен на бялата магьосница, се радваше, че си отиват.

Щяха да пътуват на изток, през земите на неговия народ и се нуждаеха от закрила. Народът му смяташе всички бледолики за врагове, ала тези хора не биваше да бъдат убити. Това би било позор за племето. Той подаде един мънистен амулет на Джакали и й каза няколко думи. Старицата го отнесе на бялата магьосница, чиито коси обграждаха лицето й като сияйно слънце. Старият бледолик знаеше езика на племето и преведе думите на Джакали. Магьосницата се усмихна. Белият воин не сваляше орловия си поглед от жена си.

Индианецът с облекчение наблюдаваше как бледоликите напускат бивака.

Ани обръщаше амулета от всички страни и се наслаждаваше на изкусната плетеница. Атуотър им обясни, че това истинско произведение на изкуството представлява нещо като паспорт за безопасно преминаване през индианските територии.

Щяха да минат седмици, докато стигнат до Ню Орлийнс — трябваше да прекосят Ню Мексико, Тексас и Луизиана. Атуотър предложи да се качат на влака, ала Рейф категорично отхвърли тази идея. Съдията изпадна в мрачно настроение.

Щом се отдалечиха от индианския бивак, Атуотър внезапно насочи дулото на пушката си към Рейф. Тъй като съдията му бе отнел оръжията, Маккей спря коня, погледна го злобно в очите и изсъска:

— Няма ли да ходим в Ню Орлийнс?

— Не съм казал нищо такова — отвърна Атуотър. — Просто ти нямам доверие. Предупредих те, че мразя да ме правят на глупак, но на теб сигурно не ти пука от това. Затова ще те предпазя от изкушение, така да се каже. Сложи си ръцете отзад на гърба.

Рейф се подчини с мрачен израз на лицето. Ани спря кобилата си до тях и Атуотър я изгледа подозрително:

— По-добре не се приближавайте, госпожо!

— Няма защо да го връзвате — възрази тя. — Ние искаме много повече от вас да изясним нещата. Няма да избягаме!

Атуотър поклати глава.

— Спорът е безсмислен. Нямаше да съм никакъв съдия, ако вярвах на всеки престъпник, който твърди, че няма да избяга.

— Нека да ме върже, Ани — уморено каза Рейф. — Няма да умра, я?

Това й беше ясно, ала Ани знаеше от собствен опит колко е неприятно да си вързан. Мина й през ум сама да се справи с Атуотър, ала те се нуждаеха от него; той разполагаше с необходимата власт, за да им помогне да разобличат истинските престъпници. Освен това, дори и най-закоравелите убийци щяха добре да си помислят, преди да посегнат на един федерален съдия-изпълнител.

Атуотър не развърза Рейф, дори и когато спряха, за да пренощуват — Ани трябваше да го храни. Беше изтощена от дългите дни и нощи, преминали в грижи за болните, и едвам се крепеше на крака. Веднага щом изми съдовете от вечерята, грабна едно одеяло и го постла между двамата мъже. Суровият поглед на Рейф й подсказа, че начинът, по който щяха да спят, не му е по вкуса: не можеше да прегръща Ани в непосредствената близост на Атуотър. Тя въздъхна, а Рейф безмълвно легна на около половин метър от нея.

Лежеше и я гледаше.

— Ще можеш ли да спиш? — загрижено го попита тя.

— Толкова съм изморен, че и прав ще заспя — отвърна той. Тя не му повярва, ала така й се спеше, че не можа да изчака и да види дали Рейф ще заспи. Искаше й се да бъде по-близо до него. След толкова нощи, прекарани в прегръдките му, сега се чувстваше самотна и изоставена. Все пак, ако се протегнеше, можеше да го докосне.

Ани заспа бързо, но Рейф дълго се въртя и размишлява. Опитваше се да не обръща внимание на болките в ръцете и раменете си. Чудеше се дали Ани е забременяла. Трябваше да изчака природата да го потвърди. Мисълта, че тя чака дете, възбуждаше инстинкта му за собственост. Искаше му се да я закриля непрестанно, в това виждаше смисъла на живота си. Ако всичко свършеше благополучно, никога нямаше да спят толкова далеч един от друг.

Отиваха в Ню Орлийнс. Беше му трудно да повярва, че краят ще настъпи скоро. Толкова години бяга и се кри, измъчван от разочарование и горчивина, че внезапният обрат го свари неподготвен. Въжето, впито в китките му, и неприятните болки в раменете му напомняха, че не всичко се е променило. Атуотър се беше заел да разследва случая, ала в неговите очи Рейф все още беше престъпник. Съдията беше непредвидим човек. Говореше се, че не прощава на престъпниците и е готов на крайности в името на справедливостта, но в случая той изслуша разказа на Ани и реши сам да се убеди в истинността му. След толкова години бягство пред Рейф за първи път проблесна искрица надежда. Щом Атуотър прочете архива, ще разбере, че той е невинен. Съдията имаше достатъчно връзки, за да съдейства обвинението в убийство да бъде отменено.

Провидението понякога приема странни въплъщения, но Рейф не се и съмняваше, че стройният, своенравен съдия с увисналия клепач се е появил в отговор на молитвите му.



Атуотър лежеше, наблюдаваше звездното небе и размишляваше. Как можа да се реши да води Маккей в Ню Орлийнс, за да разследва случая? Какво го беше прихванало? Ами това беше Рейф Маккей, не лукова глава; повече от ясно бе, че ще трябва да го развързва от време на време, а Маккей решеше ли да бяга, все щеше да му намери колая. По дяволите, можеше да го закара до най-близкия град и да го хвърли в затвора. За сто мили все някак щеше да го опази, ама Ню Орлийнс беше на повече от хиляда мили от тая пустош. Идеята му не беше от най-добрите.

Само че вече бе дал дума и не можеше да се отметне току тъй, дори и да съзнаваше, че няма да може да опази Маккей, ако реши да офейка. Освен това и докторката можеше да му помогне, единственият начин да я възпре бе да я върже и нея, а това щеше още повече да усложни нещата. Тя не беше престъпница, какво от това, че беше с Маккей — не можеше да се отнесе по такъв начин с нея.

Може би с течение на времето щеше да му повярва и да го развърже. И без друго не можеше да минава през градовете с вързан пленник — хората забелязват подобни неща, а Атуотър не искаше да привлича вниманието върху себе си. Все нещо щеше да измисли, но точно сега не му се искаше да развързва ръцете на Маккей.

Атуотър от горчив опит се бе убедил, че законът и справедливостта не са едно и също нещо. Спомни си един случай в Ел Пасо някакви каубои се напили, решили да се повеселят, засилили една каруца надолу по улицата и тя смазала една жена. Съдът решил, че е нещастен случай. Съсипаният от мъка съпруг застрелял няколко от каубоите. Разумът на мъжа явно бил помрачен и той не знаел какво върши. Според Атуотър това беше възмездие.

Съпругата му умря през 1849 — засегната от случаен куршум при една престрелка на пияни златотърсачи в Калифорния. В този случай законът и справедливостта вървяха рамо до рамо — двамата убийци увиснаха на бесилото. Нищо не можеше да върне Меги, ала мисълта, че справедливостта е възтържествувала, му помогна да се пребори със скръбта. Според разбирането на Атуотър везните трябваше да се уравновесят — тогава имаше справедливост. Беше станал съдия, за да служи на тази идея. Понякога му беше много тежко, а понякога направо му се съдираше задникът от зор, като сега например.

По-добре да не беше забелязвал, че Маккей гледа към Ани точно така, както той някога бе гледал любимата си Меги.

Загрузка...