Ласката на огъня

Двадесета глава

Атуотър връхлетя в къщата с пребледняло от тревога лице. Рейф излезе да го посрещне. И неговото лице бе напрегнато, а ръкавите на ризата му навити.

— Не го намерих никъде — изсумтя Атуотър. — Какъв е тоя доктор, щом все като го търсиш, го няма? Сигурно пак се е запил някъде.

Предположението му вероятно отговаряше на истината. Жителите на Финикс, чийто брой растеше главозамайващо бързо, откакто първата къща бе построена преди около година, бързо стигаха до същия извод и идваха при Ани за лечение. А сега тя самата имаше нужда от доктор и нямаше кой да й помогне.

— Продължавай да го търсиш — каза Рейф. Вече не знаеше какво да прави. Дори и пиян доктор бе по-добър от нищо.

— Рейф — извика Ани от спалнята. — Ноа? Елате тук! На Атуотър му беше неудобно да влиза при родилката, но нямаше как. Рейф се приближи до Ани и взе ръката й. Как можеше да изглежда толкова спокойна, а той да трепери от страх? Тя му се усмихна и се намести по-удобно.

— Забрави за доктора — каза Ани на Атуотър. — Доведи г-жа Уикенбърг. Майка е на пет деца и има глава на раменете си — тя ще знае как да ми помогне. Дори и да не знае, аз знам. — Тя се усмихна на Рейф. — Всичко ще е наред.

Атуотър тичешком напусна къщата. Поредната контракция сви корема на Ани, тя сграбчи ръцете на Рейф и ги постави върху втвърдяващия се корем, за да може той да почувства бурните движения на детето. Лицето му побеля, ала контракцията премина и Ани се отпусна назад с усмивка.

— Не е ли прекрасно? — въздъхна тя.

— Как ще е прекрасно, дявол да го вземе! — възрази той. Изглеждаше разстроен. — Ти имаш силни болки!

— Нашето бебе ще се роди скоро. Израждала съм много деца, но никога не съм била в положението на майката. Наистина е интересно, научих толкова много неща.

На Рейф му призля.

— Ани, това не е лекция в медицинската школа!

— Знам, скъпи. — Тя погали косата му. — Съжалявам, че си толкова разстроен, но наистина всичко е наред. — Тя бе изненадана от неговата загриженост, ала всъщност би трябвало да очаква подобно нещо. Никоя бъдеща майка не е била толкова глезена, колкото Ани по време на дългото пътуване до Финикс, чисто нов град с чисто нови порядки. Угаждаше й не само Рейф, но и Атуотър, който напусна службата си и Маккей му предложи да купят заедно едно голямо ранчо в Солт Ривър Вали.

Рейф не й разрешаваше да започне да практикува преди раждането, ала времето минаваше бавно в безделие и мисли за растящото в нея дете. Отначало при нея идваха само жени с гинекологични оплаквания и бременни, понякога водеха и децата си. Повечето хора все още ходеха при д-р Ходжис, който бе жертва на привързаността си към бутилката, но много от пациентките й я уверяваха, че след като роди и започне да работи по цял ден, семействата им ще започнат да идват при нея.

Тя се радваше, че е зима и не трябва да ражда в горещо време. През лятото спяха на верандата, макар че къщата бе построена в испански стил с арки, много простор и високи тавани, така че да държи хлад. Тя обичаше новия си дом. Изобщо новият й живот й се струваше прекрасен. Беше щастлива, че е с Рейф. Той все още беше упорит и непреклонен, все още беше онзи строен, опасен мъж със светлите кристални очи, който само с поглед караше хората да треперят, ала Ани добре знаеше колко страст и чувственост се крият у него и не се съмняваше в силата на любовта му. През есента той я бе носил на няколко пъти до едно скришно място, където лежаха под синьото небе далеч от хорските погледи и се любеха голи върху едно одеяло, постлано на топлата земя. Кожата й бе станала много чувствителна от бременността и Рейф пробуди в нея нови, непознати усещания. Когато коремът й се закръгли, тя се срамуваше да се съблича, но Рейф обичаше да чувства движенията на детето в нея.

Контракциите започнаха през нощта, отначало усети слаби опъвания, които не бяха болезнени, но я задържаха будна. Повтаряха се през доста големи интервали. Ани очакваше подобен развой, защото това беше първото й раждане. По пладне контракциите се засилиха и тя сподели с Рейф, че очаква детето да се роди още същия ден. За най-голямо нейно учудване той изпадна в паника, както и Атуотър, който начаса се втурна да търси д-р Ходжис.

— Още не ми е изтекла водата — каза тя. — Има още много време.

Рейф я погледна мрачно.

— Още дълго ли ще продължи?

Тя прехапа устни, защото знаеше, че той няма да й прости, ако я види да се усмихва.

— Надявам се, че няма да е много дълго, но сигурно ще се стъмни, преди да родя. — Тя знаеше, че следващите няколко часа ще са мъчителни, и гореше от нетърпение всичко да свърши и най-сетне да прегърне дългоочакваното бебе. Чувстваше много силна привързаност към малкото същество, което растеше в нея — детето на Рейф.

Следващата контракция беше по-силна и дойде по-бързо от очакванията й. Тя дишаше внимателно, докато болката я отпусна. Беше доволна, че нещата напредват. Докторът говореше в нея и медицинската страна на нещата бе много интересна. Въпреки това подозираше, че след малко ще забрави за наблюденията си и ще се превърне в поредната жена, разкъсвана от силни родилни болки.

След около два часа Атуотър се завърна с г-жа Уикенбърг, яка жена с приятно лице. През това време болките на Ани се усилиха значително. Рейф стоеше неотлъчно до постелята й.

Ани нареди да бъде преварена вода и ножиците за отрязване на пъпа да бъдат потопени в нея. Г-жа Уикенбърг действаше спокойно и вещо. Рейф внимателно повдигна Ани и акушерката постла под нея дебели хавлии. Тя се насили да му се усмихне.

— Мисля, че е време да ме оставяш, скъпи. Скоро всичко ще свърши.

Той поклати глава.

— Присъствах, когато детето бе заченато — възрази той. — Искам да присъствам и на раждането му. Няма да те оставя сама.

— Само да не ви призлее и да не припаднете — предупреди го г-жа Уикенбърг.

Той не припадна. Щом контракциите се усилиха и зачестиха, Ани сграбчи ръцете му с мъртва хватка, от която те на следния ден бяха подути и посинели. Той стискаше зъби всеки път, щом тя извикаше, и я хвана за раменете, когато нетърпимата последна болка я сви; отпусна я чак когато малкото, покрито с кръв бебе се изхлузи от тялото й и г-жа Уикенбърг го пое.

— Господи, какво леко раждане! — възкликна акушерката. — Какво сладко момиченце! Колко е мъничка! Последното ми бебе беше два пъти по-едро.

Ани се отпусна и жадно и дълбоко си пое въздух. Детето й вече плачеше, сякаш мяукаше котенце. Рейф изумено погледна към бебето. Той все още прегръщаше Ани, ала сега силно я притисна към себе си и допря главата си до нейната.

— Господи! — дрезгаво прошепна той.

Г-жа Уикенбърг завърза пъпната връв и я преряза, сетне бързо изми детето и го подаде на Рейф, защото в този момент излезе плацентата и тя трябваше да се погрижи за Ани.

Рейф беше очарован. Не можеше да откъсне поглед от дъщеря си. Ръцете му бяха по-големи от миниатюрното създание. Тя свиваше и отпускаше крачетата си и махаше с юмручета. Вече не плачеше и Рейф беше омагьосан от смяната на израза по малкото личице, което се мръщеше, дуеше устнички и се прозяваше.

— Проклет да съм — развълнувано каза той. Това беше дъщерята на Ани. Нещо го прободе в гърдите, много пъти бе имал същото усещане, поглеждайки жена си.

— Дай да я видя! — прошепна Ани и той положи извънредно внимателно детето на гърдите й.

Ани жадно разгледа фините черти, хареса нежния овал на бузките и съвършената като розова пъпка устичка. Бебето отново се прозя и за миг още невиждащите му очички се отвориха. Ани затаи дъх, като забеляза светлия им сивкавосин цвят.

— Тя ще има твоите очи! Виж, вече си личи, че ще са сиви.

На него детето му приличаше на Ани, имаше същите фини черти. Ала главицата й бе покрита с черна коса. Неговата коса и очи и чертите на Ани. Сплав от тях двамата, получила се в миг на силен екстаз, който завинаги бе променил нещо у него.

— Сложи я на гърдите си — предложи г-жа Уикенбърг. — Така по-бързо ще ти дойде млякото.

Ани се усмихна. Беше толкова залисана в съзерцание на дъщеря си, че забрави да направи онова, което винаги предлагаше на пациентките си. Срамежливо разкопча нощницата си и разголи набъбналата си гърда. Г-жа Уикенбърг тактично се обърна. Рейф се протегна и погали топлата копринено гладка плът, повдигна гърдата и помогна на Ани да намести бебето в сгъвката на ръката си, сетне докосна устничките на бебето с твърдото зърно. Ани подскочи, щом детето инстинктивно пое зърното и започна да суче.

Рейф се усмихна, като чу лакомото мляскане. Светлите му очи сияеха.

— Побързай с вечерята — подхвърли той на дъщеря си. — Че имаш един чичо, дето изкопа бразда в пода, докато те чака. Може и да е дядо. По-късно ще се разберем как ще го наричаме.

След десет минути той изнесе увитото в одеяло бебе навън, където Атуотър наистина тъпчеше неспокойно, шапката му бе заприличала на парцал от мачкане.

— Момиче е — каза Рейф. — И двете са много добре.

— Момиче — Атуотър погледна към спящото личице и преглътна. — Проклет да съм. Момиче. — Той преглътна отново. — По дяволите, Рейф, как ще я опазим от всички наперени и нахални младежи? Трябва да помислим за това.

Рейф се усмихна, разтвори ръцете на Атуотър и положи детето в тях. Той сякаш загуби ума и дума, тялото му се изпъна.

— Недей! — изскимтя той. — Може да я изпусна!

— Ще трябва да свикваш — безмилостно заяви Рейф. — Нали си държал малки кученца? Тя не е много по-голяма от тях.

Атуотър го изгледа смръщено.

— Ти да не искаш да я държа за врата, бе? — хапливо отвърна и притисна бебето към себе си. — Как не те е срам да се отнасяш към собствената си плът и кръв като към куче.

Усмивката на Рейф се разшири още повече, а Атуотър погледна надолу към бебето, което спеше доволно в ръцете му. След малко се усмихна и го залюля.

— Знаеш ли, че става съвсем лесно? Как й е името?

Рейф сякаш се вцепени. С Ани бяха избирали имена за момче и за момиче, ала в момента не можеше да се сети за нито едно от тях.

— Още не сме й дали име.

— Е, решавайте по-бързо. Трябва да знам как да наричам тази малка сладурана. И следващия път, като решите да имате бебе, ме предупредете по-отрано, за да мога да се омета овреме. Тая работа не е за мъж. Кълна се, че сърцето ми щеше да се пръсне.

Рейф отново взе дъщеря си на ръце и я понесе към стаята на Ани. Искаше му се да бъде до нея.

— Дядовците трябва да са наблизо — каза той. — Няма да ходиш никъде.

Атуотър зина от изумление. Дядо! Дядо? Това изобщо не звучи лошо. В края на краищата беше прехвърлил петдесетте, макар че се гордееше, че изглежда по-млад. Не бе имал семейство, откакто почина Маги, а това бе толкова отдавна. Страх го беше от раждането, ала все пак май ще трябва да се навърта наоколо, за да пази скъпите си същества. Намерил си беше нова работа — като дядо.

Рейф влезе безшумно в спалнята и завари Ани да спи кротко. Г-жа Уикенбърг му се усмихна и докосна устните си с пръст.

— Да я оставим да си почине — прошепна тя. — Потруди се здравата и го заслужава. — Жената се усмихна отново и излезе от стаята.

Рейф седна на един стол до леглото, все още държеше детето на ръце. Не му се искаше да се разделя с малкото създание. То спеше, като че ли раждането бе също, така уморително за него, както и за майка му. Той също бе доста изтощен, но не му се спеше. Поглеждаше ту Ани, ту дъщеря си и сърцето му преливаше от чувства, струваше му се, че дъхът му спира.

Преди девет месеца държа в ръцете си едно индианско бебе и помогна на Ани да спаси живота му. Сега държеше друго бебе, на което те двамата дадоха живот със собствените си тела. От първия миг, в който видя Ани, съдбата му се бе променила, тя бе осмислила живота му и дори бъдните години да не го даряха с нищо друго, той щеше да бъде доволен, защото това му стигаше.