Ласката на огъня

Втора глава

Лекарката го докосна и от раните бликна черна кръв.

— Кога пострадахте? — попита тя, стараейки се да пипа колкото се може по-внимателно.

— Преди десет дни.

— Раните са останали отворени доста дълго време.

— Да — измрънка той. Не бе имал възможност да спира за дълго, та да се лекува, не и с Треърн, който го преследваше по петите като кръвожадно псе. Раните се отваряха всеки път, щом се метнеше на седлото. Усети мрачно задоволство при мисълта, че и Треърн не можа да даде отдих на ранения си крак.

От уискито му се замая главата и Рейф притвори очи, очаквайки с нетърпение всяко докосване на нежните женски ръце. Д-р Паркър. Д-р А. Т. Паркър според недодяланата табела, окачена на малката колиба. За пръв път виждаше жена-лекар.

На пръв поглед тя му се стори невзрачна: кльощава, с уморено, изпито лице, каквото имаха всички жени из тоя край. Ала щом се приближи до него, забеляза нежността на кафявите й очи, гъстите руси коси, хванати в небрежен кок, от който изплъзнали се кичурчета се виеха около лицето й. Тя го докосна и той усети огненото вълшебство на ръцете й. Какви ръце! Те го караха едновременно и да се отпуска, и да се напряга. О, по дяволите, сигурно беше пиян! — нямаше друго обяснение.

— Първо ще ви сложа горещи компреси със солена вода — обясни му тя с хладен, безразличен тон. — Ще използвам вряла вода, така че няма да ви е особено приятно.

Той дори не си отвори очите.

— Действайте. — Мислеше за Треърн, който бе изостанал с цял ден път, но всяка минута, която пролежаваше тук, бе спечелена от убиеца.

Ани отвори буркана с морска сол и хвърли една шепа в едното котле, сетне с помощта на клещи потопи парче плат във врящата вода. Извади го и изчака да се изцеди, сетне пробва температурата на китката си и притисна горещия компрес към входната рана на гърба.

Маккей се стегна, въздухът премина със свистене през стиснатите му зъби, ала не издаде ни звук. Ани съчувствено го потупваше по рамото с лявата си ръка, докато с дясната притискаше горещия компрес към раната.

Щом платът изстина, тя го пусна пак във врящата вода.

— Ще редувам двете рани — заяви тя. — Солта ще спре инфекцията.

— Дай да свършим по-бързо — измърмори той. — Слагайте и от двете страни.

Тя прехапа устни, сетне реши до го послуша. Колкото и зле да беше този мъж, проявяваше изненадваща поносимост към болките. Ани взе още едно парче плат и други пинцети и през следващия половин час прилага горещи компреси със солена вода, докато кожата покрай раните не стана тъмночервена, а гноясалите отверстия не побеляха. През цялото време мъжът лежа напълно неподвижно със затворени очи.

Тогава тя взе една хирургическа ножица, опъна силно кожата му и изряза мъртвата бяла плът. От раните отново бликна кръв, примесена с гной. Ани изстиска внимателно гнойта и замърсената кръв, излязоха и парченца плат, конци и тънка ивица олово от куршума. През цялото време тя тихо му обясняваше какво прави, макар и да не беше сигурна, че той е в съзнание.

Почисти раните с тинктура от невен, за да спре кървенето, сетне ги намаза с масло, което бе извлякла от мащерка, за да ги предпази от инфекция.

— Утре ще наложа раните с живовляк, а за тази вечер ще ви направя лапи с песъчарник, които ще изсмучат и останалите парченца от дрехите ви.

— Утре няма да съм тук — заяви той, а Ани подскочи от смайване. Това бяха първите му думи, откакто бе започнала манипулациите. Тя се надяваше, че той е изгубил съзнание, дори беше почти сигурна. Как бе изтърпял тези невероятни болки, без да мръдне и без да издаде звук?

— Не можете да си тръгнете така — нежно каза тя. — Сигурно не сте наясно колко сериозно е положението ви. Ще умрете от отравяне на кръвта, ако инфекцията не бъде спряна.

— Дойдох тук на краката си, госпожо, така че не съм още за умирачка.

Тя стисна устни и гневно заговори:

— Да де, дойдохте на крака, ще можете и да си идете, въпреки че някой друг на вашия хал нямаше да може да се мръдне. Но след един-два дни няма да можете да пълзите, камо ли да ходите. А след седмица ще сте мъртъв. Обещавам, че за три дни ще ви оправя.

Светлите му очи се впиха в нея. Видя сериозното изражение на топлите кафяви очи и почувства треската, изгаряща тялото му. Побиха го тръпки. По дяволите, тя беше права. Това, че беше жена, не й пречеше да бъде кадърен лекар. Мисълта за Треърн, който го следваше по петите, не го напускаше. Беше твърде отпаднал, за да се справи с убиеца. Може би и Треърн бе закъсал, но може и да не беше, а на Рейф не му се искаше да играе при неравни шансове.

Имаше нужда от тия дни на отдих и спокойствие, които му предлагаше докторката, ала не смееше да си ги позволи. Не и тук. Ако беше горе в планината…

— Слагайте лапите — нареди й той.

Дълбокият дрезгав глас я накара да потръпне. Тя мълчаливо се зае с работа: извади пресен песъчарник от един от бурканите с билки, смачка листата и ги наложи върху раните. Отгоре постави мокри кърпи и внимателно го превърза. Той седеше на кушетката и придържаше лапите, докато тя увиваше превръзките около кръста му.

Мъжът се протегна за ризата си и бързо я нахлузи през главата си. Разстроена, Ани го хвана за ръката:

— Не си отивайте — помоли го тя. — Не знам защо сте решил да си вървите, ала това е много опасно за вас.

Той махна напоените с кръв кърпи, пъхнати в панталона му, и стана от кушетката, без да обръща никакво внимание на ръката върху рамото си. Ани се отдръпна, чувстваше се безпомощна и разгневена. Как се осмеляваше този човек да рискува така безотговорно живота си, след като тя положи толкова усилия да му помогне? Защо изобщо бе потърсил помощта й, след като не възнамеряваше да следва указанията й?

Рейф загащи ризата си, спокойно закопча панталона и колана си. Сетне препаса ремъка с кобура и го намести на мускулестото си бедро.

Докато той обличаше кожуха си, Ани отчаяно заговори:

— Ако ви дам листа от живовляк, ще налагате ли раните си с тях? Превръзките трябва да се сменят…

— Вземи каквото трябва — прекъсна я той.

Тя объркано премигна.

— Моля?

— Обличай си палтото. Идваш с мен.

— Не мога. Трябва да се грижа за пациентите си, освен това…

Той извади револвера и го насочи към нея. Тя замръзна от страх и сякаш в просъница чу щракването на ударника.

— Казах да си облечеш палтото — тихо каза Рейф.

Светлите му очи бяха непроницаеми, а дрезгавият му глас неумолим, докато й даваше разпореждания с револвер в ръка. Изпълнена със страх и недоверие, Ани облече палтото си, приготви хранителни припаси и сложи инструментите си и различни билки в черната кожена чанта. Леденият поглед следеше всяко нейно движение.

— Хайде стига толкова — каза той и кимна с глава към задната стая. — Оттук. Вземи и лампата.

Тя разбра, че той е проучил разположението на дома й, докато е чакал, и се ядоса. Този чужд човек бе влизал в стаята й, бе нарушил интимността на нейния свят. Ала бе глупаво гласно да изразява обидата си — дулото на пистолета бе опряно в гърба й. Тя излезе през задната врата, а мъжът плътно я следваше.

— Оседлай коня!

— Още не съм го нахранила — възпротиви се тя. Знаеше, че това звучи нелепо, ала някак не й се искаше да мъчи животното.

— Не ме карай да повтарям — предупреди я той. Гласът му беше затихнал до шепот, така че думите му прозвучаха още по-заплашително.

Тя закачи лампата на един пирон. Дорестият жребец, все още оседлан, търпеливо стоеше до кобилата й.

— Побързай.

Ани оседла коня с присъщите й ловки движения. Когато свърши, мъжът й даде знак да се отдалечи.

— Застани ей там, на светлото.

Тя прехапа устни, но се подчини. В главата й се въртеше мисълта да се сниши до коня и бързо да се измъкне от заслона, докато той се оправя с жребеца си, ала мъжът бе предвидил тази възможност. Сега стоеше по средата на конюшнята без никакъв шанс за бягство.

Без да сваля погледа и револвера си от нея, той изведе коня си навън и се качи на седлото. Ако Ани не го наблюдаваше внимателно, нямаше да забележи леката скованост на движенията му, причинена от болката. Той сложи торбата с храна в дисагите си.

— Качвай се на коня си, скъпа, и не си мисли за глупости. Прави каквото ти кажа и всичко ще бъде наред. Ани се озърна плахо, все още не можеше да повярва, че този чужд човек ще я отвлече просто ей така. Денят си бе съвсем обикновен, преди той да насочи револвера си към нея. Ако се оставеше да бъде отведена някъде далеч от този мъж, дали някой щеше да я види отново жива? Дори и да успееше да му избяга, тя се съмняваше, че ще може сама да се справи в пущинака, тъй като бе видяла прекалено много, за да си въобразява, че завръщането й в Силвър Миза ще прилича на разходка с кон. И градът не бе кой знае колко безопасно място, ала животът извън чертите му не струваше и пукната пара.

— Качвай се на скапания кон — в дрезгавия тон прозвуча жестокост — търпението му бе на края си. Ани се заплете във фустите си, докато се качваше на седлото, ала знаеше, че е безполезно да протестира или пък да го моли да си облече нещо по-подходящо.

Винаги бе харесвала разположението на къщата си на края на града; беше удобно, макар и уединено, далеч от гюрултията на пияните златотърсачи, които се отдаваха изцяло на порока по кръчмите и бардаците чак до ранните утринни часове. Сега даваше и най-скъпото си, само и само отнякъде да изникне някой пияница. И да си съдереше гърлото от викане, нямаше кой да я чуе.

— Духни лампата — каза той и тя се наведе надолу, за да изпълни нареждането му. Мигновено настъпилият мрак я заслепи, макар и на небето да бе изгрял тънък лунен сърп.

Той отпусна поводите си и протегна свободната си ръка в ръкавица към нея. Едрият дорест кон стоеше като закован — беше добре дресиран, а и силните крака на мъжа бяха обхванали тялото му като железен обръч.

— Дай ми юздите си!

Нямаше друг избор освен да му се подчини. Тя му подаде поводите, той ги прехвърли през главата на животното и ги върза за предната висока част на седлото си, така че кобилата й да може да го следва плътно.

— И през ум да не ти минава да скачаш от коня — грубо я предупреди мъжът. — Няма да стигнеш далеч, само ще ме вбесиш. — Тръпки я побиха от дрезгавия заплашителен глас. — Изобщо не си мисли, че ще ми избягаш.

Докато напуснаха Силвър Миза, се движеха в плавен ход, сетне той пришпори дорестия жребец в лек галоп. Ани се държеше с две ръце за седлото. Само след няколко минути горчиво съжаляваше, че не успя да си вземе ръкавиците, тъй като студеният нощен въздух забиваше остри игли в ръцете и лицето й.

Очите й привикнаха към тъмнината и тя видя, че яздят в западна посока нагоре към планините. Знаеше, че там ще бъде още по-студено — дори и в средата на юли снежни шапки покриваха високите върхове.

— Къде отиваме? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи спокойно.

— Нагоре — рязко отвърна той.

— Защо? Защо изобщо трябва да идвам с вас?

— Ти сама каза, че имам нужда от доктор — решително заяви Рейф. — Ти нали си докторка? Тогава си затваряй устата!

Тя млъкна, ала беше на крачка от истерията. Едвам се овладя. Смяташе се за уравновесена, ала бе изпаднала в такава опасна ситуация, че просто не знаеше какво да прави. Във Филаделфия хората, които имаха нужда от медицинска помощ, не отвличаха лекарите. Честно казано, не я плашеше опасната ситуация, а самият мъж. Още в мига, когато тези студени безцветни очи срещнаха нейните, тя усети, че този мъж е опасен като пума. Той бе способен да те нападне изневиделица и хладнокръвно да те убие. Ани се бе посветила на грижата за ближния, на запазването на живота, а този човек беше пълно отрицание на нейните идеали. Спомни си как, когато го докосваше, ръцете й трепереха не само от страх, а и защото силното мъжко тяло бе пробудило непознати усещания дълбоко в нея. Отново я завладя същата слабост и тя се засрами. Аз съм лекар, мислеше си Ани, трябва да стоя далеч от тези неща.

След около час вече не усещаше стъпалата си, имаше чувството, че пръстите на ръцете й ще се счупят, ако реши да ги сгъне. Бедрата и гърбът я боляха, а цялото й тяло се тресеше. Тя се взираше в тъмния силует на ездача пред нея и се чудеше как е възможно той още да се крепи на седлото. След такава голяма загуба на кръв, при тая треска и инфекция раненият отдавна трябваше да рухне. Неговата издръжливост и сила я плашеха, защото ако искаше да избяга, трябваше да се справи по някакъв начин с мъжа. Това й се стори почти невъзможно.

Той й бе казал, че ако му се подчинява, ще отърве кожата, но можеше ли да му вярва? Беше му в ръцете, а до този момент той с нищо не бе подсказал, че в душата му се крие макар и капка милосърдие. Мъжът можеше да я изнасили, да я убие, да направи с нея каквото си иска и тялото й никога нямаше да бъде открито. Всяка стъпка я потапяше все по-дълбоко в опасността, не виждаше как, дори и да избяга, ще може да се върне в Силвър Миза.

— М-моля ви, нека да спрем и да запалим огън! — промълви тя, учудена, че чува гласа си. Сякаш думите сами, по свое желание се бяха изтръгнали от нея.

— Не. — Само една дума, сурова и неумолима.

— М-моля ви. — Тя с ужас осъзна, че се моли и проси. — М-много ми е с-студено.

Той се обърна и я изгледа. Широката периферия на шапката й пречеше да различи чертите му, долови само пронизващата студенина на погледа му.

— Сега не можем да спрем.

— Ами к-кога?

— Когато аз кажа.

Ала без крайните часове се точеха, ставаше все по-студено, а той все яздеше ли, яздеше. Дъхът на конете образуваше облаци от пара. Ставаше все по-стръмно и можеха да се движат само ходом, на няколко пъти той развързва юздите на кобилата й и ги държа в ръка, водейки коня плътно след неговия. Ани се опита да пресметне от колко време са на път, ала окаяното й състояние бе притъпило сетивата й и тя бе загубила представа за всичко. Поглеждаше към луната, сетне зарейваше поглед в мрака, докато сметнеше, че е минал един час, пак поглеждаше нагоре и виждаше, че нощното светило стои все на едно място.

Стъпалата й бяха вкочанени, всяко помръдване на пръстите беше истинска мъка. Краката й трепереха от изтощение, защото се придържаше с тях, за да не падне — ръцете й бяха премръзнали и не ставаха за нищо. Всяка глътка леден въздух пронизваше гърлото й, дробовете й сякаш се раздираха. Вдигна яката на палтото си и сгуши лицето си в нея, за да се приюти от студа, ала яката непрекъснато се разтваряше, а не можеше да отлепи вдървените си ръце от предната част на седлото. Имаше чувството, че при най-малкото движение ще се стовари като труп на земята.

Обзе я отчаяние. Впи поглед в широкия гръб пред себе си. Щом той продължаваше напред болен и ранен, и тя можеше. Ала физическото изтощение скоро взе връх над твърдоглавото й честолюбие. О, защо не спираше този проклетник?

Рейф не усещаше студа и болката, мислеше само как да се отдалечи колкото се може повече от Треърн. Убиецът лесно щеше да го проследи до Силвър Миза — Маккей откри един изкривен гвоздей на предната дясна подкова на коня си, а разчитането на подобна следа бе детска игра за опитен ловец като Треърн. Първата работа на Рейф в Силвър Миза бе да открие ковачницата и да подкове коня наново. Хич не му пукаше, че Треърн ще разбере това — около ковачницата имаше безброй много следи от конски копита, щеше да му е доста трудно да открие коя от тях принадлежи на дорестия жребец. Трудно беше да следиш някого в оживен град като Силвър Миза, където дирите непрекъснато се размазваха и се покриваха с нови.

Първо Треърн ще опише широк кръг около града в търсене на издайническата следа, оставена от изкривения гвоздей. Като не я намери, ще влезе в града и ще започне да разпитва наляво и надясно, но стигне ли ковачницата, ще попадне в задънена улица. След като подкова наново коня, Рейф напусна града по същия път, по който бе влязъл. След това върза дорестия жребец за едно дърво и се върна в града пеша, като се мъчеше да остане незабележим. През войната бе научил, че най-лесният начин да се скриеш е да се смесиш с тълпата. В кипящ от живот град като Силвър Миза на никой не му пукаше от поредния чужденец, дошъл да дири лесна печалба. Рейф знаеше, че ако не заглежда и не заговаря хората, никой няма да си спомня, че го е виждал.

Имаше намерение само да намери превръзки и карбол за дезинфекция, защото не искаше Треърн да разбере колко лошо е състоянието му. Врагът ще разпитва; и най-дребният факт, до който се докопа, ще му даде козове в ръцете. Докато Рейф обхождаше града в търсене на удобни пътища за бягство, пред погледа му попадна левашки изписаната табела „Д-р А. Т. Паркър“.

Скри се наблизо и започна да наблюдава входната врата на бараката, преценявайки ситуацията. Докторът май не беше вкъщи — доста хора чукаха на вратата, но никой не им отвори.

Отново го втресе, причерня му и влошаването на състоянието му го накара да действа. Доведе коня и го върза отзад в заслона. Там имаше и друг кон, което му подсказа, че докторът е някъде в града. Бараката бе доста уединена, най-близката сграда отстоеше на около стотина метра, а заслонът бе добре прикрит зад дърветата, така че там щеше да е в безопасност. Забеляза, че болните само чукат на вратата, а не влизат вътре — това му се видя малко странно, но пък му вършеше работа. Промъкна се в бараката и откри, че докторът живее в задната стая — явно затова хората чукаха на вратата. Пък може и да беше някой чудак, ала на Рейф му беше все едно — странностите на хората изобщо не го вълнуваха.

Тясната приемна и задната стая наистина създаваха впечатление за ред и придирчивост. Нямаше никакви лични вещи освен четка за коса и няколко книги; тясното легло бе старателно оправено, единствените чиния и чаша — измити и избърсани. Не обърна внимание на дрехите в шкафа — ако беше го направил, щеше да разбере, че докторът е жена, или най-малкото да предположи, че в задната стая живее жена, която се грижи за лекаря.

По первазите на прозорците бяха наредени саксийки с най-различни растения. Въздухът бе свеж и ароматен. Шкафчето за лекарства бе пълно с изсушени билки и различни прахове, а в най-тъмния и хладен ъгъл висяха марлени торбички с лековити растения. На всяка торбичка и бурканче бе поставен грижливо изписан с печатни букви етикет.

Изведнъж му причерня, главата му се замая и се олюля — искаше му се да легне. Отначало възнамеряваше само да вземе каквото му трябва и тихомълком да се измъкне, ала щом седна и се отпусна, реши да си почине няколко минути.

Необичайната слабост, която го налегна, всъщност го накара да изчака завръщането на доктора.

Чуеше ли приближаващи се към вратата стъпки, се спотайваше в ъгъла, но пациентите изчакваха малко й си тръгваха. Последния път не се чу тропане, вратата направо се отвори и в стаята влезе слаба уморена жена с голяма черна чанта.

Сега тя яздеше зад него, крепейки се със сетни сили на седлото. От студа лицето й бе бяло като платно. Той знаеше, че я е страх, но нямаше как да й обясни, че не й мисли злото, затова и не се опитваше. След няколко дни, най-много седмица, ще я върне обратно в Силвър Миза. До тогава Треърн ще е напуснал града, изгубил надежда да попадне на следите му, докато не чуе нещо ново за местонахождението на Маккей. Рейф щеше да се погрижи това да не става скоро — ще трябва пак да си смени името, да си купи нов кон, макар, че хич не му се искаше да се разделя с дорестия жребец.

Не беше кой знае какъв риск да я отвлече — хората ще видят, че конят й го няма, и ще си помислят, че е тръгнала да навести някой болен. Може би след няколко дни любопитството им ще се пробуди, но в бараката нямаше следи от борба и насилие. Черната й чанта също я нямаше, така че хората ще предположат, че е заминала да лекува някой болен някъде далеч.

В това време той ще си почине няколко дни. Усещаше как треската го изгаря, болката пронизваше хълбока му, макар че характерът й се бе променил — острите убождания отстъпиха място на тъпо придърпване. Докторката беше напълно права за състоянието му — продължаваше напред само от инат и решимост.

Преди няколко години, още преди основаването на Силвър Миза, бе виждал по тия места стара траперска колиба. Ала сега в тъмното беше адски трудно да я намери, макар че горе-долу си спомняше местоположението й. Старият особняк бе вкопал задната й част в рида, а входът й бе закрит от буйна растителност, така че трябваше да налетиш на нея, за да я забележиш.

Колибата бе изоставена още по него време, а сега сигурно бе съвсем занемарена, ала все пак щеше да ги приюти. Вътре имаше и огнище, а дърветата наоколо разсейваха дима, така че никой не можеше да предположи, че гори огън.

Болеше го главата, някой сякаш сечеше с брадва бедрените му кости — сигурни признаци на треската. Трябваше веднага да намери колибата, инак щеше да хвърли топа. Според положението на луната определи, че трябва да е около един часа сутринта — бяха яздили седем часа, значи колибата бе тук някъде. Огледа се, но бе трудно да различи подробностите на пейзажа на слабата лунна светлина. Търсеше огромен бор, повален от гръм, ала бе минало доста време и борът сигурно беше изгнил.

След около половин час ясно осъзна, че няма да намери колибата в тази тъмнина и в сегашното си състояние. Конете бяха изтощени, а докторката всеки момент щеше да се строполи на земята. Нямаше как, налагаше се да спрат. С неохота той потърси някое добре прикрито място и избра малка падина между два големи скални блока. Дръпна юздите и конят спря.

Ани беше толкова омаломощена, че в първия момент не можа да осъзнае, че са спрели. Когато най-сетне се убеди, че не се движат вече, вдигна глава и видя, че мъжът вече е слязъл от коня и стои до нея.

— Слизай!

Тя се опита, ала краката й бяха така вдървени, че не й се подчиняваха. Отчаяно извика и се претърколи през гърба на коня. Строполи се с тъп звук на студената твърда земя, сълзи й потекоха от болка. Избърса ги, но не можа да сподави стенанието, изтръгнало се от гърдите й, като се опита да седне.

Той безмълвно поведе конете нататък и благодарността й се примеси с възмущение. Беше прекалено изтощена и измръзнала, за да чувства каквото и да е.

Седеше като вкопана на земята, нямаше сила да се помръдне. Чу го как шепне нещо успокоително на конете, звукът бе едва доловим от свистенето на вятъра в короните на дърветата. Усети как мъжът се приближава към нея; бе омаломощена и вкочанена от студ, ала разбра, че и той се движи със сетни сили.

— Не мога да ти помогна — дрезгавият глас сякаш й зашлеви плесница. — Щом не можеш да станеш, ще трябва да изпълзиш до онези скали. Те ще ни пазят от вятъра. Налага се да прекараме нощта тук.

— Няма ли да запалим огън? — Дъхът й секна от разочарование, болка прониза премръзналите й гърди. По време на цялото дълго и мъчително пътуване си бе мечтала за топлината на огъня, копнееше за светлите пламъци като за желан любовник, а сега той погреба надеждите й.

— Не. Хайде, докторке, размърдай задника си!

Довлече се някак си до убежището. Придвижването й не можеше да бъде наречено нито елегантно, нито грациозно. Пълзя няколко метра, после застана на колене и най-сетне се изправи. След няколко спънати стъпки коленете й се подгънаха и тя стисна зъби от болка, ала продължи нататък. Той бавно вървеше до нея, пестеливостта на движенията му й напомни, че и мъжът е на края на силите си. Тежкото пътуване здравата го бе измъчило.

— Тука ще спим. Събери борови иглички за постеля.

Тя се дръпна настрани и го погледна — в тъмното можа да различи само едър заплашителен силует. Коленичи и започна да събира борови иглички с вкочанените си ръце, изтръпнали и безчувствени към убожданията и драскотините.

— Стига толкова. — Мек вързоп тупна на земята до нея. — Сега постели одеялото отгоре.

Тя се подчини безмълвно.

— Свали си палтото и лягай.

Мисълта да си съблече палтото и да изложи тялото си на студа я хвърли в ужас, реши да се възпротиви, ала в последния момент здравият разум й подсказа, че той възнамерява да използва палтата като завивка. Започна да трепери конвулсивно веднага щом свали плътната дреха, но и мъжът направи същото, така че тя легна полека върху одеялото.

Той се намести на постелята така, че тя да е от дясната му страна. Дългите му крака се допряха до нейните, тя понечи да се отдръпне, но той я спря, ръката му здраво обгърна рамото й и тя се почуди дали наистина е толкова изтощен, колкото изглеждаше.

— Ела по-близо до мен. Трябва да използваме топлината на телата си.

Това беше живата истина. Ани се доближи до него, почувства топлината на тялото му дори и през студените дрехи и се сгуши до него, копнееща за уют.

С предпазливи движения, издаващи болка, той метна половината от одеялото, върху което лежаха, върху тях, а отгоре разпъна другото одеяло. Зави краката им с нейното палто, а с неговото — телата им. Най-сетне мъжът легна и промуши дясната си ръка под главата й. Побиха го тръпки от главата до петите.

Тя усещаше трескавия огън, който го изгаряше дори и през пластовете дрехи. Докато се примъкваше още по-близо до него, се питаше дали мъжът ще изкара нощта, легнал на голата земя под открито небе. Боровите иглички и одеялото предпазваха до известна степен от студа, ала той бе много зле и като нищо можеше да умре. Ръката й се плъзна към гърдите му, сетне към врата му в търсене на пулса. Мощното, макар и учестено туптене под студените й пръсти я поуспокои.

— Не се безпокой, докторке, няма да ти умра в ръцете — шеговито каза той, за миг забравил изтощението.

Тя искаше да му отвърне нещо, ала не й стигнаха силите. Клепачите й се затваряха. Вкочанените й стъпала горяха, ала тя не им обръщаше внимание. Горящото му в треска тяло я топлеше, а разумът й бе прекалено замъглен от умората, та да се противи на непристойната близост. С мъка плъзна ръката си надолу към сърцето му и успокоена от равномерното биене, се остави сънят да я обгърне с черното си наметало.