Магията на кръвта

Нора Робъртс

Магията на кръвта

Книга трета от трилогията

„Родът О’Дуайър”

Красивата Брана О’Дуайър наследява силата на Тъмната вещица. Тя е в основата на кръга, който се опитва да унищожи злия магьосник Кеван. Освен най-близките й роднини и приятели, към кръга принадлежат и конете, соколите и вярното й куче Кател.

Брана се е влюбвала истински един-единствен път в живота си – във Финбар Бърк. Преди дванадесет години те се опитват да бъдат заедно, но проклятието на Сърха ги разделя, белязвайки плътта на Фин. Той не може да бъде с наследница на Тъмната вещица, защото във вените му тече кръвта на Кеван. Въпреки че са принудени да се разделят, те не спират да се обичат. Щастието им е възможно само ако Кеван загине.

В тялото на магьосника обаче се е вселил демон, който може да бъде победен единствено чрез магията на кръвта. Изходът на вековната борба между рода О’Дуайър и злото зависи от смелостта и верността на Фин. Ще се окаже ли повикът на кръвта по-силен от този на сърцето?

На Кат — една от най-ярките светлини в живота ми

Колко далеч изглеждат звездите, колко отдавна беше първата ни целувка и колко старо е сърцето ми.

Уилям Бътлър Йейтс

Тя иска кръв; казват, че кръвта търси кръв.

Уилям Шекспир

ПЪРВА ГЛАВА

Лято, 1276 г.

В един слънчев ден в самия край на лятото Брана събираше билки, цветя и листа, от които щеше да прави мехлеми, отвари и лечебен чай. Често идваха при нея — съседи, пътници — с мъката си и надежда за лек. Идваха при нея, Тъмната вещица, както някога при майка й, с болка в тялото, сърцето или душата и й се отплащаха с пари, услуга или нещо друго в замяна.

Тримата с брат й и сестра й бяха съградили живота си в Клеър, толкова далеч от дома им в Мейо. Далеч от хижата в гората, в която някога бяха живели и в която бе умряла майка им.

Брана бе създала тук свой живот, много по-пълноценен и радостен, отколкото бе вярвала, че е възможно, в онзи ужасен ден, когато майка им им бе дала почти цялата си сила и ги бе отпратила далеч, преди да пожертва себе си.

Тогава имаше само мъка, мислеше си сега Брана, само дълг и страх, докато вършеше каквото се искаше от нея, докато отвеждаше по-малките си брат и сестра далеч от дома.

Бяха оставили зад гърбовете си любовта, детството и невинността си.

Изминаха дълги години. Първите няколко бяха прекарали, както бе заръчала майка им, при братовчедка й и нейния мъж — на сигурно място, обгрижвани и обичани. Но бе дошло време, както ставаше винаги, да напуснат гнездото и да приемат това, което са и което винаги ще бъдат.

Трима тъмни вещери.

А какъв бе дългът им, главната им цел? Да унищожат Кеван, тъмния магьосник, убиеца на баща им — смелия Дайхи, на майка им Сърха. Кеван някак бе оцелял след заклинанието, направено му от умиращата Сърха.

Но в този светъл ден в края на лятото всичко изглеждаше толкова далечно — ужасът на онази последна зима, кръвта и смъртта в онази далечна пролет.

Тук, в дома, който бе създала за себе си, въздухът ухаеше на розмарина в кошницата й, на розите, засадени от мъжа й при раждането на първото им дете. Облачета като пухкави бели агънца се носеха по синята поляна на небето, а горите и нивите, които бяха разчистили за обработване, зеленееха като изумруди.

Синът й, който скоро щеше да стане на три, седеше на слънчице и тупаше барабанче, направено от татко му. Пееше си и викаше, докато тупаше с все сила и такова весело безгрижие, че очите й чак се насълзиха от любов.

Дъщеря й, едва навършила годинка, спеше, стиснала любимата си парцалена кукла, пазена от Кател, вярното им куче.

И още един син вече мърдаше и риташе в утробата й.

От мястото, където стоеше, се виждаше полянката и малката хижа, която заедно с Иймън и Тийгън бяха построили преди близо осем години. Деца, помисли си тя сега. Тогава бяха просто деца, които не са имали възможност да се насладят на детството си.

Те още живееха там, наблизо. Верният Иймън, толкова силен и предан. Тийгън, толкова добра и красива. И много щастлива сега, каза си Брана, толкова влюбена в мъжа, за когото се бе омъжила през пролетта.

Всичко бе толкова мирно, мислеше си тя, въпреки тупането и виковете на Брин.

Къщата им, дърветата, зелените хълмове, по които овцете изглеждаха като точици в далечината, градините, яркосиньото небе.

Но трябваше да свърши. Краят наближаваше.

Денят щеше да настъпи скоро, усещаше го, както усещаше ритането на бебето в утробата си. Светлите дни щяха да помръкнат. Мирът щеше да прерасне в кървави битки.

Докосна амулета си, който изобразяваше хрътка. Това бе защита, която майка й бе сътворила с магия на кръвта. Скоро, помисли си Брана, съвсем скоро отново щеше да й потрябва тази защита.

Опря длан отзад на кръста, където я наболяваше малко, и видя мъжа си да язди към дома.

Оуен, толкова хубав и само неин. С очи, зелени като хълмовете, коса, черна като крило на гарван и стигаща до раменете. Яздеше, гордо изправен и с лекота, едрата червеникавокафява кобила и както му беше навик, пееше с цяло гърло.

Бог й бе свидетел, че я караше да се усмихва, сърцето й сякаш политаше като птичка. Тя, която бе толкова сигурна, че за нея няма любов, няма друго семейство, освен родните брат и сестра, няма друг живот освен този, посветен на дълга, именно тя се бе влюбила до полуда в Оуен от Клеър.

Брин скочи и затича, колкото го държаха малките му крачета, като през цялото време викаше:

— Тате, тате, тате!

Оуен се наведе и вдигна момчето на седлото. Смеховете на мъжа и момчето се смесиха и литнаха към нея. Очите й отново се насълзиха. В този миг би дала цялата си сила, наследена от майка й, за да им спести онова, което предстоеше.

Бебето, което бе нарекла на майка си, се разхленчи и Кател размърда старите си кокали, за да излае тихичко.

— Чувам я. — Брана остави кошницата си и отиде да вдигне пробудилото се мъниче, след което го обсипа с целувки, докато Оуен не застана до нея.

— Погледни насам, виж какво намерих на пътя. Някакво загубено малко циганче.

— Ами предполагам, че можем да го оставим у дома. Може да го поизмием и после да го продадем на пазара.

— Може да му вземем добра цена. — Оуен целуна кикотещото се момче по главата. — Слизай, момко.

— Да яздим, тате! — Брин извърна глава, изгледа го умолително с големите си тъмни очи. — Моля те! Да яздим!

— Една обиколка и после си искам чая. — Намигна на Брана и подкара коня в галоп, което накара момчето да закрещи от радост.

Брана вдигна кошницата си и премести малката Сърха в ръцете си.

— Хайде, стари приятелю — обърна се тя към Кател. — Време е за твоя тоник.

Тръгна към красивата къщичка, която Оуен бе построил със сръчните си ръце и силни рамене. Вътре разпали огъня, настани удобно дъщеря си и се зае да приготвя чая.

Погали Кател и му сипа от тоника, който специално правеше за кучето, за да укрепва здравето и избистря погледа му. То беше нейният водач, част от сърцето й, помисли си тя, и искаше да удължи живота му с поне няколко години. Щеше да разбере кога е дошъл моментът да го остави да си иде.

Но не още, не бе време за това.

Сложи в чинийка медени питки, малко конфитюр и тъкмо сервира чая, когато Оуен и Брин влязоха ръка за ръка.

— О, колко хубаво мирише.

Той разроши косата на Брин, наведе се да целуне Брана, без да бърза, както правеше винаги.

— Връщаш се рано — подхвана тя, но в същия миг майчиното й око забеляза как синът й се пресяга към питките. — Първо си измий ръцете, момчето ми, после седни да си изпиеш чая като джентълмен.

— Не са мръсни, мамо. — Той протегна ръчички.

Брана само повдигна вежди при вида на изцапаните му пръстчета.

— Измийте се. И двамата.

— С жени не се спори — обясни Оуен на Брин. — Това е урок, който трябва да запомниш. Довърших навеса на вдовицата О’Браян. Самата истина е, че синът й е безполезен като цици на козел и се запиля нанякъде. Работата потръгна по-бързо без него.

Говореше за работата си, докато помагаше на сина си да избърше ръцете си, продължи да разказва и докато вдигаше високо дъщеря си, от което тя запищя весело.

— Ти си радостта в къщата — тихо каза Брана. — Светлината в нея.

Той само я изгледа мълчаливо, остави бебето в люлката му.

— Ти си сърцето й. Седни, почини си малко. Пийни чай.

Той изчака. О, тя знаеше, че е от най-търпеливите мъже.

Или най-упоритите, понеже едното качество често бе същото като другото, или поне когато ставаше дума за човек като нейния Оуен.

Затова, когато домакинските задължения бяха привършени за деня и вечерята приключи, когато децата бяха сложени в постелите им, той я хвана за ръка.

— Ела да се разходим заедно, моя прекрасна Брана, в тази хубава вечер.

Колко често, замисли се тя, й бе казвал тези думи, докато я ухажваше и докато тя се мъчеше да го прогони като нахална муха от лицето си?

Сега просто взе шала си — любимия й, направен от Тийгън — загърна раменете си. Погледна към Кател, който лежеше пред огъня.

Наглеждай децата ми вместо мен, каза му тя без думи и последва Оуен навън в хладната и влажна нощ.

— Ще завали скоро — каза тя. — Преди зори.

— Значи, имаме късмет, че нощта е пред нас. — Сложи ръка върху корема й. — Всичко наред ли е?

— Да. Малкият е много пъргав и не се спира на едно място. Прилича на татко си.

— Разполагаме с достатъчно средства, Брана. Можем да платим на някоя жена да ти помага.

Тя го погледна косо.

— Да не би да се оплакваш от вида на къщата, децата или храната на масата?

— Ни най-малко, всичко е чудесно. Гледах как майка ми се съсипва от работа вкъщи. — Докато говореше, той разтри мястото отзад на кръста й, сякаш знаеше за дразнещата лека болка там. — Не искам това да стане с теб, скъпа.

— Добре съм, повярвай ми.

— Защо си тъжна?

— Не съм. — Това беше лъжа, осъзна Брана, а тя никога не го лъжеше. — Малко. Бременността кара жената да изглупява от време на време, както знаеш. Нима не си изплаках очите, докато бях бременна с Брин и ти донесе люлката, която му беше направил? Плаках, сякаш е дошъл краят на света.

— От радост. Това не е радост.

— Има радост. Днес си стоях тук, гледах децата ни, усещах следващото да помръдва в мен и си мислех за теб и за живота, който имаме. Толкова много радост има, Оуен. Колко пъти ти отказвах, когато ми предлагаше да стана твоя?

— И веднъж беше твърде много.

Тя се засмя, макар в гърлото й да напираха сълзи.

— Но ти не спираше да ми предлагаш отново и отново. Ухажваше ме с песни и легенди, с букети от диви цветя. И въпреки това ти казах, че няма да бъда ничия жена.

— Освен моя.

— Освен твоя.

Тя вдиша дълбоко нощта, уханието на градините, на гората и хълмовете. Вдъхна аромата на това, което се бе превърнало в дом за нея, съзнавайки, че ще го напусне заради дома от детството си, заради съдбата си.

— Ти знаеше каква бях, каква съм. И въпреки това ме искаше, не силата ми, а мен самата.

Това бе означавало всичко на света за нея и осъзнаването му я бе накарало да отвори сърцето си, което бе решила да заключи завинаги.

— И когато не можех повече да отричам любовта си към теб, аз ти казах всичко, цялата истина, и отново ти отказах. Но ти отново поиска ръката ми. Помниш ли какво ми каза?

— Ще ти го кажа пак. — Обърна се към нея, улови ръцете й както в онзи ден преди години. — Ти си моя и аз съм твой. Всичко, което си ти, приемам и ти давам всичко, което съм аз. Ще бъда с теб, Брана, Тъмна вещица от Мейо, в огън и вода, в радост и мъка, в битка и мирно време. Погледни в сърцето ми, защото ти имаш тази сила. Погледни вътре в мен и ще намериш само любов.

— И аз го направих. Обичам те, Оуен. — Тя се притисна към него, зарови лице в гърдите му. — Толкова много радост има.

Но заплака.

Той галеше косите й, утешаваше я, после леко я отдалечи от себе си, за да погледне лицето й на бледата лунна светлина.

— Трябва да се върнем. В Мейо.

— Скоро. Много скоро. Съжалявам...

— Не. — Той докосна устни до нейните, за да заглуши думите й. — Не ми го казвай. Не чу ли моите думи?

— Как бих могла да знам? В онзи ден, когато ги изрече и когато покориха сърцето ми, как бих могла да знам, че ще се чувствам така? Че ще искам с цялото си същество да остана, просто да остана. Да бъда тук с теб, да оставя всичко за гърба си, далеч от мен. Но не мога. Не мога да направя това за нас. Оуен, децата ни.

— Нищо няма да ги нарани. — Той отново сложи длан върху корема й. — Нищо и никой. Заклевам се.

— Трябва да се закълнеш, защото, когато настъпи мигът, ще трябва да ги оставя, за да се изправя срещу Кеван с брат ми и сестра ми.

— И с мен. — Стисна здраво раменете й, а в погледа му грееха огън и ярост. — Каквото и да те очаква, ще го посрещнем заедно.

— Трябва да се закълнеш. — Нежно смъкна ръцете му обратно върху корема си, където синът им риташе лекичко.

— Децата ни, Оуен, трябва да се закълнеш да пазиш преди всичко тях. Ти и мъжът на Тийгън трябва да ги пазите от Кеван. Не бих могла да направя онова, което съм длъжна да направя, ако не съм сигурна, че баща им и чичо им ще ги защитават и пазят. Ако ме обичаш, Оуен, закълни се.

— Бих дал живота си за теб. — Той опря чело в нейното и тя почувства борбата вътре в него между мъжа, съпруга, бащата. — Заклевам ти се, ще дам живота си за децата ни. Заклевам се да ги опазя.

— Благословена съм, че те имам. — Вдигна ръцете му от корема към устните си. — Благословена. Няма ли да ме помолиш да остана?

— Приемам всичко, което си — напомни й той. — Дала си клетва и тя е и моя. С теб съм, сърце мое.

— Ти си светлината ми. — С въздишка тя облегна глава на рамото му. — Светлината, която грее в децата ни.

Щеше да използва всичките си сили, за да защити тази светлина и всичко, което идваше от нея, и най-сетне, след толкова време, да унищожи мрака.

Чакаше да дойде времето, посрещаше всеки ден и му се наслаждаваше с цялото си сърце. А когато децата й си почиваха, когато онова вътре в нея настояваше и тя да си почине, сядаше до огъня с книгата с магии на майка си. Проучваше я внимателно, добавяше своите заклинания, своите впечатления и мисли. Знаеше, че ще я предаде като наследство заедно с амулета си. На децата си и на онова от тях, което щеше да продължи делото на Тъмната вещица, в случай че тя, Иймън и Тийгън се провалят.

Майка им се бе заклела, че те — или наследниците им — ще унищожат Кеван. Тя сама бе видяла, със собствените си очи, един от наследниците на рода им от друго време, бе разговаряла с него. А в сънищата си виждаше жена, която носеше нейното име и амулета, който сега бе неин, и която бе също като нея една от тримата.

Тримата на Сърха щяха да имат деца, които на свой ред да имат деца. И наследството щеше да се предава през поколенията, както и предопределението им, докато целта не бъде изпълнена. Тя нямаше и не можеше да изневери на съдбата си.

Нямаше и не можеше да пренебрегне повика на кръвта си, докато лятото наближаваше своя край.

Но имаше деца, за които да се грижи, както и дом, животни, които да храни и пои, градина, от която трябваше да прибере реколтата, козичка, която да дои. Имаше съседи и пътници, които се нуждаеха от изцеление и помощ.

Имаше и своите светли и ярки заклинания, които да запази.

Докато децата подремваха — о, Брин се беше възпротивил категорично срещу това да затвори очички — тя излезе за миг навън, на въздух.

Видя сестра си — светлата й коса бе сплетена — да върви нагоре по пътеката с кошница в ръка.

— Сигурно си ме чула как си мечтая за компанията ти, понеже ми се иска да поговоря с някой на повече от две години.

— Нося черен хляб, изпекох повече, отколкото ни трябва. И на мен ми се прииска да си поговорим.

— Ще хапнем още сега, защото непрекъснато съм гладна. — Брана се разсмя и разтвори ръце да прегърне сестра си.

Тийгън беше толкова хубава, с коса като слънчеви лъчи и очи като зюмбюлите, които майка им обожаваше.

Брана я стисна в прегръдките си, а после моментално се дръпна назад.

— Бременна си!

— Не можа ли да ме оставиш сама да ти кажа? — Грейнала, сияеща, Тийгън я сграбчи в здрава прегръдка. — Едва тази сутрин разбрах със сигурност. Събудих се и усетих, че вътре в мен има нов живот. Не съм казала на Гелуън, защото трябваше да кажа първо на теб. И да съм сигурна, напълно сигурна. Сега съм. Бърборя като кречетало. Не мога да спра.

— Тийгън. — От очите на Брана бликнаха сълзи, докато целуваше страните на сестра си и си спомняше малкото момиче, което бе плакало в онази мрачна утрин преди толкова години. — Благословена да си, сестричке. Влез. Ще ти направя чай, нещо полезно за теб и за живота в теб.

— Искам да кажа на Гелуън — каза тя, докато влизаше с Брана и сваляше шала си, — край потока, където ме целуна за пръв път. И после ще кажа на Иймън, че отново ще става вуйчо. Искам да има музика и весели песни. Ще дойдете ли довечера у нас с Оуен и децата?

— Ще дойдем, разбира се, ще дойдем. Ще има музика и весели песни.

— Липсва ми мама. Глупаво е, знам, но искам да й кажа и на нея. На татко. В себе си нося живот, който е част и от тях. Така ли беше и с теб?

— Да, всеки път. Когато се роди Брин, а после и моята Сърха, я видях за миг, само за един миг. Почувствах присъствието й и това на татко. Усетих ги, когато бебчетата ми изплакаха за първи път. Имаше толкова радост в това, Тийгън, а също и тъга. А после...

— Кажи ми...

Сивите й очи бяха пълни с радост и тъга, когато Брана скръсти ръце върху детето вътре в нея.

— Любовта е толкова силна, всепоглъщаща. Животът, който държиш, но вече не в утробата си, а в ръцете си! Любовта, която те изпълва! Мислиш си, че познаваш любовта, а после я познаваш наистина и онова, което си си представяла, е толкова бледо и слабо на фона на това, което е в действителност. Сега знам какво е изпитвала към нас. Какво са изпитвали двамата с татко. И ти ще го разбереш.

— Може ли да е по-силно от това? — Тийгън притисна ръка до корема си. — Вече ми се струва толкова огромно.

— Може. И ще стане. — Брана се загледа в дърветата, в пъстрите градини. И очите й се замъглиха.

— Синът, който носиш, няма да бъде този, който ще наследи силата ти, макар че ще бъде силен и смел. Нито другият, който ще родиш след него. Дъщерята, третото дете, тя ще бъде следващата. Тя ще бъде твоята част от следващите трима. Красива като теб, с добро сърце и пъргав ум. Ще я наречеш Кийра. Един ден ще носи знака, който майка ни направи за теб.

Внезапно усетила замайване, Брана седна. Тийгън се спусна към нея.

— Добре съм, нищо ми няма. Дойде толкова бързо, че не бях готова. Малко съм бавна напоследък. — Потупа ръката на сестра си.

— Не съм поглеждала напред. Не ми хрумна.

— Защо да го правиш? Имаш право просто да си щастлива. Не бих искала да помрача деня ти за нищо на света.

— Не си. Как би могла да ми развалиш деня, като ми кажеш, че ще имам син, после и още един, и дъщеря? Не, остани на мястото си. Аз ще довърша приготвянето на чая.

И двете едновременно погледнаха към вратата, която се отвори в този миг.

— Разбира се, веднага е надушил прясно опечения хляб, такъв си е нашият Иймън — отбеляза Тийгън, когато брат им влезе с разрошена кестенява коса, както винаги, обрамчваща поразително красивото му лице.

Той се ухили и подуши въздуха като хрътка.

— Определено имам добър нюх, но не ми беше нужен, за да дойда насам. Толкова светлина струи от това място, че направо може да запали луната. Ако сте решили да правите толкова ярка магия, можеше да ми кажете.

— Не правим магии. Само си говорим. Ще имаме малко празненство с музика и песни в къщата тази вечер. А ти можеш да правиш компания на Брана, когато си тръгна, за да кажа на Гелуън, че ще става баща.

— След като има пресен хляб, бих могъл да... Баща ли каза? — Ясносините очи на Иймън грейнаха от удоволствие. — Това се казва хубава новина. — Вдигна Тийгън във въздуха и я завъртя, а после отново, след като тя се разсмя. Остави я на стола й, целуна я и се ухили на Брана. — Бих направил същото с теб, но сигурно ще си счупя гръбнака, понеже си голяма като планина.

— Не се надявай да хапнеш конфитюр с хляба.

— Красива планина. Която вече ме е дарила с прекрасен племенник и очарователна племенничка.

— Това може да ти донесе малко конфитюр.

— Гелуън ще полудее от радост. — Нежно, както винаги се отнасяше с Тийгън, той я погали по бузата. — Добре ли си, Тийгън?

— Чувствам се прекрасно. Сигурно ще сготвя за цяла армия, което идеално те устройва, нали?

— О, да, така си е.

— И ти трябва да си намериш жена, която ти подхожда — добави Тийгън, — защото от теб ще излезе чудесен баща.

— Напълно доволен съм вие двете да раждате децата, а аз да съм щастливият вуйчо.

— Има огнена коса и очи като бурно море и също притежава частица от магията. — Брана се облегна назад и погали с длан огромния си корем. — Напоследък ме връхлита на вълни. Отчасти се дължи на него, така си мисля — вече е нетърпелив. — После се усмихна. — Хубаво е да видя жената, която ще се хване с теб, Иймън. Не само за кратка закачка, а за дългия път.

— Не съм тръгнал да си търся жена. Не и единствената.

Тийгън се пресегна и улови ръката му.

— Мислиш си, както винаги си го правил, че не можеш да имаш жена, съпруга, защото трябва да пазиш сестрите си. Грешиш и винаги си грешал. Ние сме тримата, Иймън, двете с Брана сме също толкова силни, колкото и ти. Когато се влюбиш, няма да имаш избор.

— Недей да спориш с жена, която носи дете, особено ако е вещица — подхвърли бодро Брана. — Аз изобщо не търсех любовта, но тя ме намери. Тийгън я чакаше и тя дойде при нея. Ти може да бягаш от нея, братко мой, но въпреки това ще те настигне. Когато се върнем у дома. — Очите й отново се насълзиха. — О, за бога, разплаквам се от най-малкото нещо. Това те чака, Тийгън. Настроенията се променят безпричинно и често.

— И ти си го усетила. — Сега Иймън хвана ръката на Брана и тримата останаха съединени. — Ще се върнем у дома, и то скоро.

— При следващата пълна луна. Трябва да тръгнем, щом настъпи пълнолунието.

— Надявах се да изчака — прошепна Тийгън, — поне докато родиш, но в ума и сърцето си усещах, че няма да чака.

— Бебето ще се роди у дома, в Мейо. И все пак... Това също е нашият дом. Не за теб — обърна се тя към Иймън. — Ти чакаше, беше търпелив и остана тук, но в сърцето си, в мислите и душата си винаги си бил там.

— Беше ни казано, че пак ще се върнем у дома. Затова чаках. Тримата, онези трима, които са дошли след нас. Те също чакат. — Иймън погали с пръсти синия камък, който носеше на врата си. — Ще ги видим отново.

— Сънувам ги — каза Брана. — Виждам в съня си жената, която носи моето име, както и другите. Биха се и загубиха битката.

— Ще се бият отново — обади се Тийгън.

— Причиниха му голяма болка. — В очите на Иймън блесна жесток пламък. — Той изгуби много кръв, както когато онази, която наричат Мийра и която дойде с Конър от тримата, го прониза с меча си.

— Проляха кръвта му — съгласи се Брана. — И той се изцели. Събира сили. Черпи ги от мрака. Не мога да видя къде и как, само го усещам. Не мога да видя дали ще променим онова, което предстои, дали ще можем да го унищожим. Но виждам тях и знам, че ако ние не успеем, те ще се сражават с него.

— Затова ще се върнем у дома и ще намерим начин. Така че онези, които ще ни наследят, да не са сами в битката.

Брана се замисли за децата си, които спяха горе. В безопасност и невинни. И за децата на децата на нейните деца, в друго време, в Мейо. Които не бяха нито в безопасност, каза си тя, нито толкова невинни.

— Ще намерим начин. Ще се върнем. Но не тази вечер, защото тази вечер ще празнуваме. Ще има музика. И тримата ще благодарим на онези, които са били преди нас, за светлината. За живота — каза тя и леко сложи ръка върху корема на сестра си, както и върху своя.

— Утре. — Иймън се изправи. — Утре ще започнем да кроим планове за края на онзи, който отне живота на родителите ни.

— Ще останеш ли при Брана? Искам сега да кажа на Гелуън.

— Кажи му само радостната вест днес. — Брана стана заедно със сестра си. — Утре ще има достатъчно време за другото. Нека днешният ден бъде посветен единствено на радостта.

— Така ще направя. — Целуна сестра си, брат си. — Нека Оуен си донесе арфата.

— Непременно. Ще огласим цялата гора с музиката си и ще полети над хълмовете.

Седна пак, когато Тийгън излезе, и Иймън побутна чашата с чай към нея.

— Изпий го. Бледа си.

— Малко съм уморена. Оуен знае. Говорих с него и е готов да тръгне — да остави всичко, което е построил тук. Никога не съм мислила, че ще ми е трудно да се върна. Не знаех, че ще се разкъсвам на две.

— Братята на Гелуън ще се грижат за земята заради двете ви с Тийгън.

— Да, това е известна утеха. Не и за теб, земята тук никога не те е теглила. — И отново я връхлетяха смесени чувства на радост и тъга. — Ти ще останеш в Мейо, каквото и да стане. Не мога да видя какво ще направим ние — Оуен, аз и децата. Но Тийгън ще се върне тук, това го виждам ясно. Сега нейното място е тук.

— Така е — съгласи се той. — Тя винаги ще се остане тъмна вещица от Мейо, но домът й, сърцето й са в Клеър.

— Какво ще стане с нас, Иймън, когато вече не сме заедно както е било винаги?

Очите му, непокорно сини като на баща им, се вгледаха дълбоко в нейните.

— Разстоянието не значи нищо. Винаги сме заедно.

— Постоянно плача и се държа глупаво и това никак не ми харесва. Надявам се, че този период няма да продължи дълго, защото иначе сама ще се прокълна.

— Е, към края на бременността си. С малката Сърха постоянно беше в лошо настроение и се караше с всички, така че май предпочитам сълзите.

— Аз не ги предпочитам, това е сигурно. — Изпи чая си, защото знаеше, че ще я успокои. — Ще добавя още нещичко в тоника, който давам на Кател и Аластар, за да издържат пътуването. Ройбиър се справя добре и без него засега. Силен е.

— Сега ловува — каза Иймън за сокола си. — Всеки път отива по-далеч. Сега лети на север всеки ден. И той знае също като нас, че скоро ще тръгнем на път.

— Ще предупредим за идването си. Ще ни посрещнат добре в замъка Ашфорд. Децата на Сърха и Дайхи. Тъмните вещери ще бъдат добре дошли.

— Аз ще се погрижа. — Той се облегна назад, настани се удобно с чая си и се усмихна. — С огнени коси, значи?

Както и бе очаквал, тя се разсмя.

— О, да, и ти обещавам, че направо ще онемееш, заслепен от красотата й.

— Не и аз, скъпа сестричке. Не и аз.

ВТОРА ГЛАВА

За децата бе приключение. Мисълта за дългото пътуване, за заминаването на ново място, при това с очакването за замък в края на пътя, правеше Брин особено нетърпелив.

Докато Брана опаковаше всичко, което щеше да им трябва, отново се сети за онова отдавна отминало утро, когато бързаше да изпълни заръките на майка си, да събере всичко, което й беше казано да вземе. Толкова набързо, мислеше си сега, толкова окончателно. Спомни си и онзи последен поглед към майка й, която грееше с останалата в нея сила, застанала пред хижата в гората.

Сега събираше багажа, за да се върне, което бе неин дълг, съдба, която бе приела. И която чакаше с копнеж — до раждането на първото й дете, до онази всепоглъщаща любов, която бе изпитала към момчето, което и в момента тичаше напред-назад, силно развълнувано.

Но й предстоеше да свърши още нещо тук.

Събра необходимото, купата, свещта, книгата, билки и камъни. И погледът, който хвърли към малкото момче, бе изпълнен едновременно с гордост и съжаление.

— Време му е — каза тя на Оуен.

Разбрал какво има предвид, той целуна челото й.

— Ще кача Сърха горе. Вече трябва да си ляга.

Тя кимна и се обърна към Брин. Повика го.

— Не съм уморен. Защо не тръгнем още сега и не спим под звездите?

— Ще тръгнем на заранта, но първо има нещо, което трябва да направим двамата с теб.

Тя седна и разтвори ръце.

— Първо ела, седни при мен. Момчето ми — прошепна тя, когато той се покатери в скута й. — Сърце мое. Ти знаеш каква съм аз.

— Мама — отвърна той и се сгуши в нея.

— Така е, но понеже никога не съм го крила от теб, знаеш и какво друго съм. Тъмна вещица, пазител на заклинания, дъщеря на Сърха и Дайхи. Това е в кръвта ми. И в твоята кръв също. Виждаш ли свещта?

— Ти я направи. Мама прави свещи и пече питки, а татко язди кон.

— Така ли било? — Тя се засмя и реши, че ще го остави още малко да запази тази илюзия. — Вярно е, че аз направих свещта. Виждаш ли фитила, Брин? Той е студен и без никаква светлина. Погледни свещта, Брин, виж фитила. Виж светлината и огъня, мъничък пламък, топлина, светлината, която ще се появи. Ти носиш светлината, пламъка в себе си. Виж фитила, Брин.

Тя му го повтаряше нежно отново и отново, усети как енергията му се уталожва, как мислите му се сливат с нейните.

— Светлината е сила. Силата е светлина. Вътре в теб, навън от теб, през теб. Твоята кръв, моята кръв, нашата кръв, твоята светлина, моята светлина, нашата светлина. Почувствай какво живее в теб, какво се таи вътре в теб. Виж фитила, той чака твоята светлина. Твоята сила. Извади я. Остави я да се надигне, бавно, бавно, нежно и чисто. Пресегни се към нея, тя е твоя. Пресегни се, докосни я, вдигни я. Донеси светлината.

Фитилът заискри, угасна, отново заискри, после се запали наистина.

Брана го целуна по главата. „Ето, помисли си тя, това е първото, което научи.“ И момчето й никога повече нямаше да е просто дете.

Радост и тъга, завинаги преплетени.

— Много добре се справи.

Той извърна лице към нея с усмивка.

— Може ли още една?

— Да — отвърна тя и отново го целуна. — Но ме чуй сега, чуй ме добре, защото има още много да учиш и видиш. Но първото нещо, което трябва да научиш, което трябва да спазваш, в което трябва да се закълнеш, е да не вредиш никому с това, което си, което имаш в себе си. Твоят дар, Брин? Да не носи вреда никому. Закълни ми се, закълни се пред себе си, пред онези, които са били преди и които ще дойдат след теб.

Тя вдигна ритуалната си кама, драсна с нея дланта си.

— Ще дадем кръвна клетва. Майка на син, син на майка, вещица на вещер.

Със сериозни очи той протегна ръка и само примигна от острата болка, когато тя го поряза.

— Да не вреди никому — каза Брин, когато тя стисна ръката му и смеси кръвта си с неговата.

— Да не вреди никому — повтори тя, после го прегърна здраво, целуна раничката, излекува я. — Сега можеш да запалиш още една свещ. А после заедно ще направим амулети за защита. За теб, сестра ти и баща ти.

— Ами за теб, мамо?

Тя докосна фигурката, окачена на врата й.

— Аз имам каквото ми е нужно.

В мъгливото утро Брана се качи на каруцата, а малкото й момиченце бе сгушено в одеялата до нея. Погледна към момчето си, зачервено от удоволствие, настанено на седлото пред баща си. Обърна се към сестра си, красива и притихнала върху гърба на Аластар, към брат си, сложил меча на дядо им на кръста си, висок и строен, върху гърба на коня, който бе нарекъл Митра. И накрая Гелуън, спокоен и уравновесен, върху красивата кобила, на която Аластар бе станал баща преди три години.

Брана цъкна с език да подкани стария впрегатен кон на Гелуън и след веселия вик на Брин потеглиха. Само веднъж погледна назад към къщата, която бе заобичала, и се запита дали някога ще я види отново.

После впери поглед напред.

Лечителят винаги бе добре приет, където и да отидеше, а същото важеше и за музикант с арфа. Макар бебето в корема й често да бе неспокойно, Брана и семейството й намираха подслон и гостоприемство по пътя си.

Оуен свиреше, тя, Тийгън или Иймън предлагаха мехлеми и отвари за различни болежки и рани. Гелуън разчиташе на здравия си гръб и мазолестите ръце.

Прекараха една топла вечер под звездите, както толкова искаше Брин, а Брана бе спокойна, като знаеше, че кучето, соколът и конят пазят онова, което й принадлежеше.

Не срещаха никакви неприятности по пътя си, но това бе, защото вестта се бе разнесла. Тъмните вещери, тримата, пътуват през Клеър към Голуей.

— И Кеван ще чуе накрая — обади се Иймън, когато поспряха за малко, за да отпочинат конете и децата да потичат наоколо.

Брана седеше между него и Тийгън, докато Гелуън и Оуен даваха вода на конете, а Иймън хвърли въдицата си в потока.

— По-силни сме отпреди — напомни му Тийгън. — Дойдохме на юг като деца. Връщаме се на север като големи хора.

— Той се тревожи. — Брана погали корема си. — Понеже сега двете с теб носим повече отпреди.

— Не се съмнявам в силата и волята ви.

— И все пак се тревожиш.

— Питам се дали трябва да е точно сега — призна Иймън, — макар и да знам, че така е редно. Усещам го, както и вие двете, но все пак щеше да е по-лесно, ако имаше време и да родите, както си му е редът, преди да се изправим пред онова, което ни чака.

— Каквото е писано, ще стане, но истината е, че се радвам, че ще спрем за няколко дни при братовчедите си. Боговете ми са свидетели, че ще се радвам поне ден-два да не съм в тази проклета каруца.

— Аз си мечтая за медените питки на Ейлиш.

— Пак мечтаеш с корема си — отбеляза Тийгън.

— Човек трябва да се храни. Ха! — Изтегли въдицата и вдигна пляскащата риба, която се бе хванала на кукичката. — Ще хапнем.

— Ще ти трябва повече от една — отбеляза Брана и припомни на всички думите, казани от майка им в един чудесен и радостен ден на реката край дома им.

Минаха през каменистите хълмове на Клеър, брулени от силни ветрове, внезапни и бурни дъждовни пориви. Яздеха през зелените долини на Голуей, покрай поля с блеещи овце, край къщички, над които се издигаше дим от торфените огнища. Ройбиър летеше нависоко под и между пластовете облаци, които превръщаха небето в пухкаво сиво море.

Децата дремеха в каруцата, сгушени между багажа, затова Кател седеше редом с Брана, нащрек както винаги.

— Има повече къщи, отколкото си спомням. — Тийгън се приближи на гърба на неуморния Аластар.

— Годините минават.

— Земята тук е добра — направо чувам мислите на Гелуън.

— Бихте ли се преселили тук? Тегли ли те тази земя?

— Да. Но същото е и с нашата хижата в гората на Клеър. И все пак, колкото повече се приближаваме към дома, толкова повече ме тегли към него. Наложи се да го оставим далеч, всички ние, но сега... Усещаш ли го, Брана? Този зов на дома?

— Да.

— Страхуваш ли се?

— Да. От онова, което предстои, но повече от това да не се провалим.

— Няма. — Брана рязко вдигна поглед, но Тийгън само поклати глава. — Не, не съм имала видение, но съм убедена. И увереността ми нараства, колкото повече се приближаваме до дома. Няма да се провалим, защото светлината винаги побеждава мрака, макар и да са нужни хиляда години.

— Звучиш като нея — прошепна Брана. — Като майка ни.

— Тя е във всички нас, затова няма да се провалим. О, виж, Брана! Погледни онова дърво с кривите клони. Същото, за което Иймън каза на братовчедка ни Маб, че оживява на всяко пълнолуние, за да я уплаши. Почти стигнахме до фермата на Ейлиш. Съвсем близо сме.

— Хайде, бързай напред.

Лицето й светна, сякаш отново бе дете, и Тийгън отметна глава, преди да се разсмее.

— Така и ще направя.

Тя отиде първо при мъжа си, отново се разсмя весело и препусна в галоп. Кател, който седеше до Брана, излая тихичко и потрепери.

— Добре, върви и ти. — Брана го погали.

Кучето скочи от каруцата, хукна след коня, а соколът се носеше в небето над тях.

Беше като завръщане у дома, защото бяха живели тук цели пет години. Брана забеляза, че е подредено и чисто, както винаги — с нови навеси и пристройки, както и нова ливада, където тичаха млади кончета.

Видя едно малко момче със светла коса, което бе прегърнало здраво Кател. И когато то й се усмихна, разбра, че това е Лоик, най-малкото и последно дете на Ейлиш.

Самата Ейлиш изтича пъргаво до каруцата. Беше се позакръглила и в светлата й коса имаше сиви нишки. Но очите й бяха ведри и младежки усмихнати, както винаги.

— Брана! О, виж се само, Брана! Шеймъс, ела тук и помогни на братовчедка си да слезе от каруцата.

— Добре съм. — Брана се смъкна тромаво, прегърна братовчедката на майка си. — О, колко се радвам, че те виждам.

— И аз, и аз. О, каква си ми красавица. Толкова приличаш на майка си. Ето го и нашия Иймън, какъв хубавец. Близките ми, и тримата, върнахте се, както казахте. Изпратих близнаците да доведат Бардан от полето, а, Шеймъс, ти изтичай и кажи на Маб, че братовчедите са тук.

С просълзени очи тя отново прегърна Брана.

— Маб и мъжът й си имат собствена къщичка от другата страна на пътя. Скоро ще роди първото си дете. Ще ставам баба! О, не мога да спра да бърборя. Това е Оуен, нали? И мъжът на Тийгън — Гелуън. Добре сте дошли. Но къде са ви децата?

— Спят в каруцата.

Нямаше как Ейлиш да не ги вдигне на ръце и да не ги почерпи с медените питки, които Иймън си спомняше. А после Конъл, който бе съвсем малко бебе, когато го бе видяла за последен път, сега поведе нейните деца при новото котило малки кученца.

— Всичко ще е наред, давам ви дума — каза Ейлиш, докато сипваше чая. — Добро момче е нашият Конъл, комуто ти помогна да се появи на бял свят. Да оставим мъжете да се погрижат за конете и останалото, а вие двете си починете.

— Благодаря ти много. — Брана отпи от чая, седна до огъня, за да се стопли, да се отпусне тялото й.

— Яж. В себе си носиш и друг, който има нужда от храна.

— Гладна съм по цял ден и през половината нощ. Тийгън не е толкова гладна — поне засега. Но скоро ще бъде.

— О, бременна ли си? — Лицето на Ейлиш грейна от удоволствие и тя спря да се суети с чая, за да притисна ръце към сърцето си. — Моята малка сладка Тийгън ще става майка. Къде отлетяха годините? Ти беше съвсем мъничка. Ще останете ли? Докато дойде време да родиш? — попита тя Брана. — До Мейо има още доста път, а времето ти наближава. Виждам, че не е далеч.

— Ще останем само ден-два, за което съм ужасно благодарна. Бебето ще се роди в Мейо. Така е писано. Така трябва да бъде.

— Трябва ли? — Ейлиш стисна здраво ръката на Брана, после и на Тийгън. — Наистина? Създали сте свой живот в Клеър. Вие сте жени, майки. Трябва ли да се връщате към мрака, който чака там?

— Ние сме жени и майки, и нещо много повече. Не можем да обърнем гръб на това. Но не се тревожи. Не мисли за това. Нека се порадваме на днешния ден, на чая със сладки питки и на семейството си.

— Ще се върнем пак някой ден. — Когато двете я погледнаха, Тийгън притисна ръка към сърцето си. — Усещам го толкова силно. Ще се върнем. Вярвай в това. Вярвай в нас. Мисля, че вярата ни прави по-силни.

— Ако е така, можете да разчитате на моята.

Имаше музика и обилна храна, и компанията на роднини. И тази нощ, и следващия ден всичко бе спокойно. Но Брана въпреки това се притесняваше. Макар мъжът й да спеше в леглото, което Ейлиш им бе приготвила, тя седеше пред огъня.

Ейлиш дойде, облечена в нощница и наметната с дебел шал.

— Трябва ти от онзи чай, който приготвяше за мен, когато наближавах края и бебето в мен беше толкова голямо, че не можех да спя.

— Търся я в огъня и пушека — отрони тихо Брана. — Не мога да се сдържа. Толкова ми липсва. Още повече с приближаването към дома. Липсва ми и татко; това е като рана. Но с майка ми е като мъка, която няма край.

— Разбирам те. — Ейлиш седна до нея. — Идва ли понякога при теб?

— В сънищата. За миг или два, но само толкова. Копнея да чуя гласа й, да ми каже, че се справям добре. Че постъпвам така, както тя искаше.

— О, милинката ми, така е. Помниш ли деня, в който ни напусна?

— Да. Нараних ви с тръгването ни.

— Раздялата винаги боли, но така трябваше да стане — вече го знам. Преди да тръгнете, ти ми каза за Лоик, за бебето, което носех. Каза, че трябва да бъде последното, защото нито бебето, нито аз ще преживеем още едно раждане. И ми даде да пия една отвара на всяко пълнолуние, докато течността в бутилката свърши. За да нямам повече деца. Това ме натъжи.

— Знам. — И го разбираше още по-дълбоко сега, когато имаше свои деца. — Ти си най-добрата майка и беше такава и за мен.

— Нямаше да доживея да видя децата си пораснали, да видя най-голямата си дъщеря бременна на свой ред. Да видя, както ми каза ти, Лоик, толкова весел и чаровен, с глас — както каза — на ангел.

Ейлиш кимна и на свой ред се загледа в огъня, сякаш отново виждаше онзи ден в пушека и пламъка.

— Ти направи заклинание за защита над мен и скъпите за мен хора, даде ми години, които можеше да не доживея. Ти си такава, каквато тя би искала да станеш. Макар да ме натъжава, че ще заминете, ти ще се изправиш срещу Кеван. Знам, че така трябва. Никога не се съмнявай, че тя се гордее с теб. Никога, Брана.

— Думите ти са утеха за мен, Ейлиш.

— Ще вярвам във вас, както поиска Тийгън. Всяка нощ ще запалвам свещ. Ще я паля с малкото магия, която нося в себе си, за да свети за теб, за Тийгън и Иймън.

— Знам, че се боиш от силата.

— Тя е в кръвта ми. Ти си и моя дъщеря. Ще правя това при всеки залез и в малката светлинка ще влагам цялата си вяра. Знайте, че гори за вас и вашите близки. Помнете го и се пазете.

— Ще се върнем. В това вярвам аз. Ще се върнем тук и ти ще можеш да гушнеш бебето, което сега нося в мен.

Продължиха пътя си заедно с малко петнисто кученце, което бе подарено на децата с голяма тържественост и след много обещания за по-дълго гостуване, когато се върнат.

Въздухът стана студен, вятърът — режещ.

Неведнъж дочуваше гласа на Кеван, коварен и прелъстителен, да се носи по вятъра.

Чакам.

Виждаше как Тийгън поглежда към хълмовете или Иймън стиска амулета си и знаеше, че и те го чуват.

Когато соколът се отклони от пътя, а Аластар понечи да го последва, Кател скочи от каруцата и тръгна по една странична пътека.

— Пътят не е натам. — Оуен се приближи с коня си до каруцата. — Ще стигнем в Ашфорд утре, но пътят не е натам.

— Не, не и пътят за Ашфорд, но именно натам трябва да вървим. Вярвай на водачите ни, Оуен. Има нещо, което трябва да направим първо. Усещам го.

Иймън се приближи от другата й страна.

— Близо до дома — каза той. — Почти усещам вкуса на родния дом. Но сега сме призовани.

— Да, призовани сме. Затова ще се отзовем. — Тя се пресегна и докосна ръката на мъжа си. — Трябва.

— Тогава така ще направим.

Не познаваше пътя, но все пак й се струваше познат. Беше сляла съзнанието си с това на кучето и виждаше ясно всеки завой, всеки следващ хълм. Усещаше как той се пресяга към нея, онзи мрак, жадуващ да погълне всичко, което беше тя.

Забуленото слънце слезе ниско над западните хълмове, но те продължаваха да яздят. Гърбът я заболя от дългите часове в каруцата, а гърлото й пресъхна. Но продължиха.

Забеляза сянката му в настъпващия мрак — извисяваше се над заобикалящите го поля. Място за преклонение, помисли си тя, усещаше го.

И място с голяма сила.

Спря каруцата, вдиша дълбоко.

— Не може да проникне тук. Прекалено силно е, за да го преодолее.

— Има нещо — промърмори Иймън.

— Нещо светло — обади се Тийгън. — Силно и ярко. И много старо.

— Преди нашето време. — Благодарна за помощта му, Брана се остави мъжът й да я свали от каруцата. — Преди майка ни. От незапомнени времена.

— Църква. — Гелуън вдигна ръце да свали Тийгън от седлото. — Но няма никого наоколо.

— Тук са. — Изморена, Тийгън се облегна на раменете му. — Онези, които са били преди нас, които са осветили тази земя. Те няма да го пуснат да мине. Това е свято място.

— Тази нощ е наша. — Брана пристъпи напред, вдигна ръце. — Богове на светлината, богини светли, призоваваме ви през мрака. Със силата, която сте ни дали, заради целта, която ни води, ние търсим вашата благословия. Една нощ под вашия подслон, преди да стане каквото съдбата е решила, искаме почивка, нощ отмора. Ние сме тримата на Сърха. Тъмни вещери дошли при вас. Каквато е волята ви, тъй да бъде.

Светлината блесна като слънце, грейна в прозорците, а вратите се отвориха от вятъра, сякаш въздишка ги открехна. И отвътре бликна топлина.

— Добре дошли сме. — Усмихна се, вдигна дъщеря си и сякаш цялата умора от пътуването се изцеди от нея. — Добре дошли.

Брана сложи децата да спят на постеля, която бе стъкмила върху пода на църквата. И беше благодарна, че и двете хлапета бяха прекалено изтощени, за да хленчат или спорят, тъй като мигновеният прилив на енергия я бе напуснал.

— Чуваш ли ги? — прошепна Иймън.

— Дори и аз ги чувам. — Оуен оглеждаше църквата, каменните стени, дървените седалки. — Пеят.

— Да. — Гелуън гушна кученцето, за да го успокои. — Нежно, красиво. Както пеят ангелите или боговете. Това е свято място.

— Не е просто убежище за през нощта. — Опряла ръка отзад на кръста си, Брана се изправи. — Предлага ни благословията и светлината си. Призовани сме от онези, които са били преди нас, да дойдем тук тази нощ.

Тийгън докосна нежно и почтително олтара с пръсти.

— Построена е от един крал за направената добрина. Удържал е обещанието си. Построена е близо до убежището на поклонник. Абатството на Балинтъбър.

Вдигна ръце и се усмихна.

— Толкова мога да видя. — Обърна се към мъжа си. — Да, мястото е свято и ще потърсим благословията на онези, които ни повикаха тук.

— Също като краля — обади се Брана, — и ние сме дали обещание. Оуен, любими, ще ми донесеш ли книгата на майка ми?

— Да, ще я донеса само ако седнеш. Просто поседни, Брана. Много си бледа.

— Уморена съм, вярно, но те уверявам, че това трябва да се направи, и после всички ще сме по-добре. Тийгън...

— Знам какво ни трябва. Аз ще...

— Седни — настоя брат й. — Аз ще донеса каквото ни трябва, а вие двете си починете поне за малко. Гелуън, заклевам те във всички богове, ако не искат да останат мирни, просто ги вържи.

Достатъчно бе Гелуън само да докосне страната на жена си и да хване Брана за ръка, за да ги накара да останат на място.

— Какво трябва да се направи? — попита той Тийгън.

— Да се поднесе дар. Да помолим за помощ. Да се съберем заедно. Той не може да дойде тук. Кеван не може да влезе, нито да види какво се случва тук. Тук няма сила. И точно тук можем да съберем нашите сили.

— Какво ви е нужно?

— Ти си най-добрият от всички ни. — Тя го целуна по бузата. — Ако идеш да помогнеш на Иймън, аз ти обещавам, че двете с Брана ще стоим тук и ще си почиваме.

Когато той тръгна, тя бързо се извърна към Брана.

— Имаш болки.

— Не са родилни. Ще разбереш, че бебето често иска да ти покаже какво предстои да се случи. Тези ще преминат. Но почивката ми е нужна. Това, което ще направим, изисква сили.

Отделиха близо час да си починат, да се подготвят.

— Трябва да направим кръг — обясни тя на Оуен, — да поднесем дар. Не се бой за мен.

— А ще поискаш ли от мен да не дишам?

— Твоите любов и вяра, както и на Гелуън, са това, което ни е нужно.

— Тогава ги имате.

Направиха кръга и котлето увисна във въздуха над огъня, който бяха наклали. Водата се изля в котлето от ръцете на Тийгън. Брана добави билки, Иймън — натрошени камъни.

— Тези са от дома, който сами създадохме.

— А тези... — Тийгън отвори една торбичка и изсипа скъпоценното й съдържание. — Тези са от дома, който търсим. Дребни неща, изсушено цвете, камъче, кора от дърво.

— По-ценни от златото и от среброто. Поднасяме ги в дар. Ето къдрица от косата на първородния ми син.

— Перо от моя водач. — Иймън го добави към къкрещото вече котле.

— Този амулет, който майка ми направи.

— О, Тийгън — прошепна Брана.

— Тя би го искала. — Тийгън го добави към дара.

— На вас поднасяме онова, което ни е скъпо, и добавяме към него вещерска сълза. Запечатваме го с кръв, за да покажем, че сърцата ни са верни.

Всеки използва свещената кама, за да поднесе кръвта си, след което къкрещото котле закипя и се обви в пушек.

— Татко, майко, кръв от нашата кръв и плът от нашата плът, ний, сираците, доказахме безкрайната си вяра. Дарете ни на това свято място, в този свят час мощта и правотата на вашата сила. С вашия дар няма да се провалим и Кеван ний ще повалим. Вдъхнете ни сила, ние сме тримата вещери. Както казахме, тъй да бъде!

Вятърът се изви вътре между стените. Свещите пламтяха ярко. Но при последните думи, които тримата изговориха заедно, вятърът се превърна във вихър, а светлината блесна ослепително.

Гласовете, които шепнеха тихо, отекнаха силно.

Брана сплете ръце с брат си и сестра си, заедно с тях падна на колене.

Разтърси се цяла от светлината, гласовете, вятъра. И от силата.

После настана тишина.

Тя се изправи отново и заедно с Тийгън и Иймън се обърна.

— Целите греехте — в почуда отрони Оуен. — Сякаш самите вие бяхте свещи.

— Ние сме тримата. — Гласът на Тийгън се издигна и отекна в стаената тишина. — Но има много. Мнозина са били преди нас, много ще дойдат след нас.

— Тяхната светлина е наша; нашата е тяхна. — Иймън вдигна ръце заедно с тези на сестрите си. — Ние сме тримата и сме като един.

Изпълнена от светлина, без следа от умората, Брана се усмихна.

— Ние сме тримата. Светлината ни ще прогони мрака, ще го измъкне от сенките. И ще го победим.

— Кълнем се в кръвта си — заговориха те в един глас, — ще победим!

На сутринта, под меката светлина на утрото, те отново потеглиха. Вървяха по пътя през зелените хълмове, покрай реката, която искреше в синьо под лъчите на яркото слънце. Яздеха към величествените сиви каменни стени на Ашфорд, където вратите бяха отворени за тях, подвижният мост бе свален, а слънцето грееше топло над водата, над земята на родното им място.

И така децата на Сърха се завърнаха у дома.

ТРЕТА ГЛАВА

Зима, 2013 г.

Брана О’Дуайър се събуди и видя сивкавия, просмукващ се, неумолим дъжд. И й се прииска отново да се свие под завивките и да заспи. Винаги й се струваше, че утрото идва прекалено рано. Но колкото и да не й се нравеше, сънят си бе отишъл, а след него бавно и упорито я обземаше жаждата за кафе.

Леко раздразнена, както се случваше често сутрин, тя стана, обу дебели чорапи на краката си и навлече дебел пуловер върху тънката тениска, с която спеше.

По навик и заради вроденото си чувство за ред тя разпали жаравата в огнището, така че пламъците да разведрят стаята, и докато кучето й Кател се протягаше блажено на килимчето пред огъня, тя оправи леглото си и добави купчина декоративни възглавнички, които много харесваше.

Отиде в банята, където среса дългата си черна коса и я вдигна на кок. Имаше работа, и то доста, но след кафето. Намръщи се на отражението си в огледалото и за миг се почуди дали да не направи малко заклинание за разкрасяване, понеже неспокойната нощ със сигурност личеше по лицето й. Но после си каза, че няма смисъл.

Вместо това се върна обратно в спалнята си и разтри гърба на кучето, което го накара да размаха доволно опашка.

— И ти не спа спокойно, нали? Чух те да говориш насън. Чу ли гласовете, момчето ми?

Слязоха заедно на долния етаж тихо, понеже къщата й беше пълна, както се случваше често напоследък. Брат й делеше постелята си с Мийра, а братовчедка й Айона — с Бойл.

Приятели и роднини. Обичаше ги всички и се нуждаеше от тях. Но Бог й бе свидетел, че малко усамотение щеше да й се отрази добре.

— Тук са заради мен — каза тя на Кател, докато слизаха по стълбите на красивата й къща. — Сякаш не мога да се грижа за себе си. Нима не съм направила достатъчно добра защита около всичко мое и тяхно, нима не би удържала срещу силата на дузина като Кеван?

Това трябваше да престане, наистина, заключи тя, докато крачеше решително към хубавата си, прекрасна кафе-машина. Едър мъж като Бойл Макграт едва ли се чувстваше удобно в тясното легло на братовчедка й Айона. Трябваше да ги подкани да си вървят. Във всеки случай нямаше никакъв знак от Кеван от нощта на Вси светии.

„Измъкна се на косъм. По дяволите, за малко да го довършим. Заклинанието, отварата, и двете бяха толкова силни“ — мислеше си тя, докато слагаше кафето. Нима не бяха работили и върху двете достатъчно упорито? Ами силата, мили боже, силата се бе надигнала като могъща река в онази нощ край старата колиба на Сърха.

Бяха го наранили, проляха кръвта му и го накараха да вие от болка — вълка и човека едновременно. Но въпреки това...

Не бяха приключили. Беше се измъкнал от хватката им и сега лекуваше раните си някъде, събираше сили.

Нищо не бе свършило и понякога тя се питаше дали изобщо някога ще свърши.

Отвори вратата и Кател изтича навън. Дъжд или не, кучето се нуждаеше от сутрешната си разходка. Тя остана на прага в студеното, хапещо декемврийско утро, загледана в гората.

Той чакаше, усещаше го, отвъд гората. Дали в тяхното време, или в друго, не можеше да каже. Щеше да се появи отново и те трябваше да са готови.

Но нямаше да е тази сутрин.

Затвори вратата и студът остана навън, а вътре подкладе огъня в кухнята, добави още торф, така че ароматът му да внесе уют. Наля си кафе и се наслади на първата глътка, както и на краткия миг на тишина и спокойствие. А магията на кафето проясни ума й, повдигна настроението й.

Ще победим.

Гласовете, спомни си сега. Толкова много гласове се бяха надигнали, отекваха отвсякъде. Имаше светлина, сила и решимост. Почувствала го бе в съня си. И онзи единствен глас, толкова ясен, толкова уверен.

Ще победим.

— Ще се молим да си права.

Тя се обърна.

Жената стоеше с ръка, положена закрилнически върху големия й корем, загърната с дебел шал над тъмносинята рокля.

Сякаш гледаше в огледало, помисли си Брана. Косата, очите, формата на лицето.

— Ти си Брана, дъщерята на Сърха. Познавам те от сънищата.

— Да, както и аз теб, Брана от рода O’Дуайър. Ти си от моята кръв.

— Така е. Аз съм една от тримата. — Брана докосна амулета с образа на кучето, който никога не сваляше от шията си, точно както и далечната й прародителка докосна своя.

— Брат ти дойде при нас със своята любима една нощ в Клеър.

— Конър и Мийра. Тя ми е като сестра. — Сега Брана докосна сърцето си. — Ето тук. Разбираш ме, нали?

— Тя спаси живота на моя брат, проля кръвта си за него. И за мен е като сестра. — С голямо учудване на лицето си дъщерята на Сърха се огледа наоколо. — Какво е това място?

— Моят дом. Както и твой, добре си дошла. Ще поседнеш ли? Ще ти направя чай. Кафето, което пия, не е полезно за бебето.

— Мирише хубаво. Но само поседни при мен. Седни за миг. Това място е чудесно.

Брана се озърна в кухнята — спретната, приятна, точно каквато я бе проектирала. И вероятно изглеждаше чудновата за жена от тринайсети век.

— Това е прогресът — каза тя, докато присядаше до кухненската маса с родственицата си. — Улеснява и спестява часове работа в кухнята. Добре ли се чувстваш?

— Добре, много добре даже. Синът ми ще се роди скоро. Третото ми дете.

Тя се пресегна и Брана улови дланта й.

Топлина и светлина, сливането на сила, мощна и истинска.

— Ще го наречеш Руарк, защото ще стане победител.

Това накара родственицата й да се усмихне.

— Така ще бъде.

— В нощта на Вси светии, ние — тримата и още трима, които са с нас — излязохме на битка с Кеван. Макар че го ранихме жестоко, изгорихме го и проляхме кръвта му, не го довършихме. Видях ви там. Брат ти с неговия меч, сестра ти с жезъла и теб с лъка. Не беше бременна.

— Самхейн ще настъпи чак след две седмици в моето време. Значи, сме дошли при вас?

— Да, при колибата на Сърха, където го подмамихме в капан, при това във вашето време, защото се пренесохме там с намерение да го впримчим здраво. Бяхме много близо до целта, но не достатъчно. Моята книга — книгата на Сърха — бих могла да ти покажа заклинанието, отровата, която направихме. Ти може би ще...

Брана вдигна ръка и притисна другата към корема си.

— Синът ми идва. И ме тегли назад. Но чуй ме, има едно място, свещено място. Абатство. Намира се насред полето на един ден път на юг.

— Балинтъбър. Айона ще се омъжи за Бойл там през пролетта. Наистина е свято място с голяма сила.

— Той не може да отиде там, да вижда какво се случва там. Свещено място е и онези, които са го създали, бдят над него. Те ни дадоха на нас, на тримата на Сърха, своята светлина и надежда, своята сила. Следващия път, когато се изправите срещу Кеван, ние ще бъдем с вас. Ще намерим начин. Ще победим. Ако не е писано да сте вие, то ще дойдат други трима. Вярвай, Брана от рода O’Дуайър. Намери начин.

— Нищо друго не ми остава.

— Обичай. — Жената стисна здраво ръката й. — Любовта, както научих, също е водач в живота. Вярвайте на водачите си. О, вече е нетърпелив. Синът ми ще се роди днес. Радвай се, защото той е още една ярка светлинка срещу мрака. Вярвай — повтори тя и изчезна.

Брана стана и с мисълта си запали свещица за новата светлинка, за новия живот.

И с въздишка прие факта, че с усамотението й е свършено.

Зае се да приготвя закуската. Имаше да разказва много, а никой нямаше да иска да чуе историята й на празен стомах. Да вярва, помисли си тя... Е, определено вярваше, че участта й е да готви за цяла армия почти всекидневно.

Даде клетва, че когато пратят Кеван в преизподнята, ще си даде почивка и ще замине някъде на топло и слънчево място, където няма да докосне тенджера или тиган дни наред.

Започна да бърка тестото за палачинки — нова рецепта, която искаше да опита от известно време, и тогава се появи Мийра.

Приятелката й бе облечена за работния си ден в конюшнята — дебел панталон, топъл пуловер, здрави ботуши. Беше сплела на плитка тъмната си кестенява коса и изгледа предпазливо Брана с тъмните си цигански очи.

— Обещах да се погрижа за закуската тази сутрин.

— Събудих се рано след тревожни сънища. И вече си имах компания заранта.

— Някой е тук?

— Беше. Накарай останалите да се довлекат, ако обичаш, за да разкажа историята само веднъж. — Поколеба се само за миг. — Най-добре Конър или Бойл да се обади на Фин и да го попита дали не може и той да дойде насам.

— Кеван. Върнал ли се е?

— Ще се върне със сигурност, но не още.

— Ще повикам останалите. Всички вече са будни, така че няма да се бавим.

Брана кимна и сложи бекон в нагорещения тиган.

Пръв слезе Конър и подуши въздуха, както би направило и кучето й.

— Помогни с нещо — подкани го тя. — Сложи масата.

— Веднага. Мийра каза, че се е случило нещо, но не е бил Кеван.

— Мислиш ли, че щях да пробвам тези нови палачинки, ако съм имала вземане-даване с Кеван?

— Не мисля. — Той извади чинии от шкафа. — Крие се в сенките. По-силен е, отколкото беше, но не е напълно изцелен. Едва го усещам засега, но Фин казва, че не е оздравял напълно.

А Финбар Бърк щеше да го знае, каза си Брана, тъй като беше от кръвта на Кеван и съответно носеше клеймото на проклятието на Сърха.

— Идва насам — добави Конър.

Тя само кимна и той отиде до вратата, за да я отвори за Кател.

— Виж се само, мокър като кокошка.

— Подсуши го — подхвана Брана и въздъхна, когато брат й изпълни задачата, като само прокара ръце над мократа козина. — Имаме кърпи в пералното помещение за тази цел.

Конър само се ухили, красивото му лице грейна, а зелените му като мъх очи проблеснаха весело.

— Сега е подсушен набързо, а и нямаш мокра кърпа за пране.

Айона и Бойл се появиха, хванати за ръце. Като две влюбени гълъбчета, помисли си Брана. Ако някой й бе подхвърлил преди година, че сериозният, често рязък бивш боксьор и луда глава може да заприлича на влюбена птичка, тя щеше да се смее, докато я заболи коремът. Но виж го сега, широкоплещест, едър, с разрошена коса, жълто-кафявите му очи, леко унесени, застанал до грейналата и нежна като фея американска братовчедка.

— Мийра ей сега ще слезе — обясни Айона. — Обади се сестра й.

— Всичко наред ли е? — попита Конър. — С майка й?

— Няма проблеми — просто някакви уточнения за Коледа. — Без да я молят, Айона извади още чинии и прибори, за да довърши започнатото от Конър, а Бойл сложи чайника на печката.

И кухнята на Брана се изпълни с гласове, с движение — и след като бе пийнала кафе, вече можеше да признае — с топлината и уюта на семейството. А после и с вълнение, когато Мийра се втурна вътре, сграбчи Конър и го завъртя в лудешки танц.

— Трябва да събера и останалите вещи на майка ми. — Набързо направи няколко сложни стъпки, включващи тропане с пети, после отново се хвърли към Конър и го целуна страстно. — Остава за постоянно при сестра ми Морийн. Слава на Господ и на бебето Исус в яслите!

Макар Конър да се засмя, тя се сепна и притисна ръце към лицето си.

— О, боже, аз съм ужасна дъщеря и изобщо лош човек. Танцувам от щастие, задето майка ми отива да живее при сестра ми в Голуей и няма да се налага да се занимавам с нея всеки ден.

— Не си нито лоша дъщеря, нито лош човек — поправи я Конър. — Радваш ли се, че майка ти е щастлива?

— Разбира се, но...

— И защо да не си щастлива и ти? Тя е намерила място, където е доволна и е заобиколена от внуци, които да глези. Защо да не си поне малко зарадвана, че вече няма да ти звъни по два пъти на ден, понеже не знае как да си изключи осветлението?

— Или когато изгори някое друго агнешко бутче — добави Бойл.

— Самата истина, нали? — И Мийра подхвана друг весел танц. — Радвам се за нея, наистина. И направо не мога да повярвам на късмета си.

Когато Фин влезе, Мийра се хвърли да го прегръща, с което даде на Брана миг да се опомни, както правеше всеки път, щом той прекрачеше прага й.

— Изгуби наемател, Финбар. Майка ми е решила да остане завинаги при сестра ми. — Целуна и него и го разсмя. — Това е от благодарност — и не казвай, че няма нужда — за годините на нисък наем, както и за това, че пазеше малката й къща, в случай че реши да се върне обратно в Конг.

— Тя беше прекрасен наемател. Поддържаше къщата в идеален вид.

— Сега изглежда просто чудесно, след ремонта и подобренията, които направихме. — Тъй като Айона се бе заела с подреждането на масата, Конър си сипа чаша кафе. — Сигурен съм, че Фин ще си намери нов наемател много бързо.

— Ще се погрижа. — Но сега гледаше загрижено към Брана. Без да каже нищо, грабна кафето, което Конър бе сипал за себе си.

Тя гледаше ръцете й да са заети с нещо и адски съжаляваше, че не бе направила онова заклинание за разкрасяване. По неговото лице не личеше да е прекарал тежка нощ, нямаше и следа от умора по красивите черти на лицето му, нито в дръзките му зелени очи.

Изглеждаше перфектно — и като мъж, и като вещер — с гарвановочерната си коса, мокра от дъжда, с високото си и стройно тяло, докато сваляше черното си кожено яке и го окачваше на закачалката.

Бе го обичала през целия си живот, знаеше и приемаше като факт, че ще го обича завинаги. Но първия и единствен път, когато се бяха отдали един на друг — толкова млади и все още невинни — белегът се бе появил върху него.

Клеймото на Кеван.

Една тъмна вещица от Мейо не можеше да бъде с някого от кръвта на Кеван.

Тя можеше да работи заедно с него, беше го правила и щеше да продължи, защото неведнъж бе доказвал, че желае края на Кеван колкото и тя самата. Но никога не би могло да има нещо повече.

Дали знанието, че това го измъчваше толкова, колкото и нея, й помагаше да го понесе по-леко? Може би донякъде, призна си тя. Само малко.

Извади от топлата фурна подноса с палачинки, които вече бе приготвила в тигана, и добави и последните към купчината.

— Значи, е време да седнем и да хапнем. Рецептата е на твоята баба, Айона. Ще видим дали съм я улучила.

Още докато допълваше подноса, Фин го пое от ръцете й. И докато го вземаше, очите му срещнаха нейните и ги приковаха.

— Имала си и история в добавка, така ми казаха.

— Вярно е. — Взе голямото блюдо с бекон и наденички и го занесе до масата. Седна. — Преди по-малко от час седях тук и си приказвах с Брана, дъщерята на Сърха.

— Дошла е тук? — Конър се спря насред движението, с което прехвърляше куп палачинки в чинията си. — В нашата кухня?

— Да. Имах неспокойна нощ, пълна със сънища и гласове. И нейният бе сред тях. Не съм сигурна за мястото, защото всичко беше замъглено и неясно, както често става в сънищата. — Взе си само една палачинка. — Бях тук и тъкмо си сипвах първото сутрешно кафе, когато се обърнах. Тя беше тук. Изглежда като мен — или аз като нея. Това доста ме стресна отначало, изненадах се колко много си приличаме — макар тя да беше в напреднала бременност. Синът й ще се роди днес — или не точно днес, тъй като в нейното време има още две седмици до Вси светии.

— Смяна на времето — промърмори Айона.

— Както каза ти, били са спрели в абатството на Балинтъбър, докато идвали насам. Там ме е отвел сънят.

— Балинтъбър. — Айона се обърна към Бойл. — Усетих ги там, помниш ли? Когато ме заведе да го видя, почувствах ги, знаех, че са били там. Това е много силно място.

— Да, такова е — потвърди Брана. — Но аз съм ходила неведнъж, както и Конър. Никога не съм ги усещала.

— Не си била там, откакто дойде Айона — изтъкна Фин. — Не си била, откакто и тримата са събрани в Мейо.

— Вярно е. — И много добър аргумент, принуди се да признае тя. — Но ще го направя, всички ще отидем. На сватбения ви ден, Айона, ако не преди това. Тя каза, че другите преди нас пазят мястото, така че Кеван не може да проникне вътре. Не може да влезе, да чуе. Истинско убежище, ако решим, че ни трябва такова. Онези, които са били по-рано, са дали светлина и сила на тримата. И се надявам — вярвам, че тя се е нуждаела най-вече от това.

— Както и ти — обади се Айона, — всички ние. Всички се нуждаем от надежда.

— Аз съм повече по действието, отколкото по надеждите, но това й е дало нужното в момента. Видях го ясно. Тя каза — в съня ми и после отново тук — че ще победим. Да вярвам в това и че ще бъдат с нас, когато отново се изправим срещу Кеван. Да намерим начин. И да помним, че ако не е съдено ние да го довършим, то ще дойдат други трима. Ние ще победим.

— Макар и да са нужни хиляда години — добави Конър. — Е, добре, аз съм „за“ надеждата, както и „за“ действието. Но проклет да съм, ако чакам хиляда години, за да видя края на Кеван.

— Тогава ще намерим начин тук и сега. Веднъж ядох палачинки, когато бях в Монтана, в Американския запад — отбеляза Фин. — Там ги наричат другояче...

— „Флапджак“, обзалагам се — обади се Айона.

— Точно така. Бяха страхотни. Тези са още по-вкусни.

— Скитал си надлъж и нашир — отбеляза Брана.

— Да. Но няма да ходя никъде, докато това не приключи. Защото също като Конър и мен не ме устройват хиляда години. Ще намерим начин.

„Толкова просто?“ помисли си Брана и потисна раздразнението си.

— Тя каза, че ще бъдат с нас следващия път, когато влезем в битка. Но те бяха тук на Вси светии и въпреки това се измъкна.

— Бяха тук само частично, едва-едва — спомни си Конър. — Като сенки. Може би като част от магията за сън, която направихме, вероятно заради нея. Как бихме могли да ги доведем в цялата им сила — може ли да се направи? Ако намерим начин за това, как бихме могли да не го довършим? Първите трима и ние тримата. И още трима с нас.

— Времето е проблем. — Фин се облегна на стола си с кафето в ръка. — Смените във времето. Ние бяхме там на Вси светии, но от думите ти, Брана, става ясно, че те не са били. Затова са били просто сенки, неспособни да вземат участие. Трябва да направим така, че времената ни да се срещнат в едно. Нашето или тяхното време, но да бъде едно и също за всички. Интересно е и доста сложна задача за решаване.

— Но кое време и кога? — попита Брана. — Бях избрала два различни момента и всеки един би трябвало да свърши работа. Лятното слънцестоене, после Вси светии. Времето тогава трябваше да е на страната на светлината. Заклинанията, които измислихме, отровата, която направихме, всичко бе съобразено с конкретните място и време.

— И в двата случая го ранихме — напомни й Бойл. — И двата пъти проляхме кръвта му и той побягна. Колкото до последния, би трябвало да е смъртоносна рана.

— Силата му е тъмна, както нашата е светла — изтъкна Айона. — И източникът й го лекува. По-дълго този път. Нужно му е повече време.

— Само да можехме да намерим леговището му. — Лицето на Конър стана сурово. — Ако можехме да го атакуваме, докато е слаб.

— Не мога да го открия. Дори и двамата заедно не можахме — напомни му Фин. — Има достатъчно сила или онова, което го захранва, има достатъчно, за да се крие. Докато не изпълзи отново навън и аз или някой от нас не го усетим, можем само да чакаме.

— Надявах се да е на Коледа, но тя почти дойде. — Брана поклати глава. — Щеше ми се да го победим по Коледа, но това е по-скоро от желание всичко да свърши, отколкото увереност, че тогава е точният момент. Не съм го открила още сред звездите. Поне засега.

— Струва ми се, че имаме план за действие. — Бойл вдигна рамене. — Да намерим начина и точния момент. Да измислим как да използваме и първите трима в битката, ако това е реална възможност.

— Вярвам, че е така. — Фин погледна към Брана.

— Ще проучим въпроса, ще поработим върху това.