Магията на кръвта

— Ако нещо се обърка, ако се върне, преди да си свършил, това ще го обезвреди за няколко минути, достатъчно, за да се върнеш обратно при мен, Айона, Бойл, в нашето време. Само ако нямаш друг избор.

Тя прибра и шишенцето в отделна торбичка, после го сложи в по-голямата. Сведе поглед, сякаш й се искаше да не се налага да го правят.

— Не рискувай всичко за един миг.

— След като „всичко“ включва и теб, можеш да си сигурна, че няма.

— Не докосвай нищо негово. Недей...

— Брана. — Той обхвана лицето й с длани, накара я да срещне погледа му. — Вече сме говорили за това.

— Разбира се. Прав си. И вече е време. — Тя му подаде торбата, отиде да си вземе палтото. — Айона и Бойл ще дойдат всеки момент.

— Когато приключим с това, ще можем да надничаме като през прозорец към делата му, както той често наднича при нас. И ще можем да отделим колкото време е нужно на създаването на отровата, която ще го довърши.

— Притеснена съм, това е всичко. — Не беше сигурна дали й олеква, като го изрича на глас, но знаеше, че е глупаво и може би опасно да се преструва. — Колкото повече се приближаваме до края, а наистина вярвам, че ще сложим край, вътре в мен се надига едно противоречие. Не е просто борбата между увереност и съмнения. Не разбирам собствените си чувства и това ме притеснява.

— Бъди спокойна за това. Макар и само за днес, само за това.

Щеше да се опита, защото нямаше място за съмнения, нито за бавене, понеже Айона и Бойл тъкмо спряха с колата отвън.

Тя взе къс меч и закопча канията на колана си.

— Най-добре да сме готови — каза тя на влизащите Айона и Бойл.

— Конър и Мийра тръгнаха.

— Значи, най-добре и ние да потегляме. — Брана се пресегна и улови ръката на Фин, после и тази на Бойл. Когато Айона хвана другата ръка на Бойл, всички полетяха.

През прохладния и влажен въздух, понесени от вятъра над дърветата, отвъд реката и над езерото със замъка Ашфорд на брега му.

Приземиха се леко сред малка горичка, на място, което й беше непознато.

— Тук ли?

— Тук го изгубих от поглед. Минали са стотици години от Мидор и пещерата му — изтъкна Фин. — Наоколо има пътища и няколко къщи — не особено близо, но мисля, че мястото, където Кеван е бил създаден, ще е останало под някаква форма, подобно на колибата на Сърха.

— Много е тихо. — С напрегнати очи Бойл изучаваше терена наоколо. — Усеща се някакво стаено мълчание.

И Фин го бе почувствал, затова само кимна.

— Ние, ирландците, сме суеверен народ и достатъчно мъдри, че да строим домовете си край омагьосания хълм, без да безпокоим духовете му, да оставим на мястото им побитите камъни. И да стоим далеч от мястото, където мракът още пулсира дълбоко.

Той погледна към Бойл.

— Съгласихме се да останем заедно, но е факт, че ако се разделим, ще покрием по-голям терен.

— Заедно — твърдо отсече Брана, понеже бе очаквала, че ще го предложи. — Казваш, че мракът още пулсира дълбоко тук? — Тя извади жезъл с връх от прозрачен кристал. — Светлината ще го открие.

— Не си спомням това да е било част от плана.

— Трябва да сме подготвени — повтори тя. Вдигна ръката с жезъла към небето и върхът му засвети. Забеляза Мерлин да кръжи високо горе.

— Моят жезъл и твоят сокол ще открият леговището. Тегли ни на север.

— Значи, тръгваме на север. — Бойл стисна ръката на Айона и четиримата поеха в тази посока.

От другата страна на реката Конър и Мийра се разхождаха в гората. Той бе свързал съзнанието си с това на Ройбиър, който кръжеше над дърветата, и с Мерлин, който наблюдаваше другите от кръга им.

— Истинско удоволствие е, че най-сетне имаме време за разходка със соколи. Много отдавна не сме излизали така поне за час.

— Имам нужда да тренирам повече — отвърна Мийра спокойно и небрежно, макар гърлото й да бе пресъхнало. — За да съм напълно готова, когато почнем да предлагаме пакетната услуга.

— Можехме да дойдем с конете.

— И така става. — Тя вдигна покритата си с ръкавица ръка за Ройбиър и макар разходката със сокол да бе само за прикритие, все пак се наслади да компанията му.

— Искаш ли да имаш свой сокол? — попита я Конър.

Тя го погледна с искрена изненада.

— Никога не съм се замисляла.

— Трябва да имаш свой. Женска, ако откриеш птица, която да те привлече. Тогава твоят и моят сокол могат да създадат поколение.

Идеята предизвика усмивка на устните й, понеже й се стори чудесна и съвсем естествена.

— Никога не съм излизала сама със сокол.

— Аз ще ти помагам, но и сама ще се справиш чудесно. Достатъчно често си помагала за Мерлин, когато Фин замине на някое от пътешествията си. Можем да им направим заграждение, когато си построим собствена къща. Ако още си склонна да си построим такава.

— И за това почти не съм мислила, понеже едва започвам да планирам сватбата. — Тя пусна Ройбиър да отлети отново. — А и Кеван ме тревожи.

— Няма да мислим за него днес — каза Конър, макар и двамата да не мислеха за нищо друго. — Днес ще следваме танца на Ройбиър. Изпей ни нещо, Мийра, нещо ведро, което да повдигне крилете на сокола.

— Нещо ведро, а? — Тя го хвана и залюля стиснатите им ръце закачливо напред-назад, докато вървяха. Но искаше да усети връзката им чисто физически, защото и двамата знаеха, че музиката може да привлече Кеван.

Разчитаха на това.

Мийра се спря на „Скитница“, понеже беше бодра песен с много куплети, за да има време Кеван да се покаже, ако изобщо имаше такова намерение.

Засмя се, когато Конър се присъедини на припева, и във всеки друг ден би била щастлива от разходката с него, със сокола, с песента в красивата гора, където разтопеният сняг бе оставил земята мека и където още имаше малки бели купчини в сенките до дънерите.

Когато той стисна ръката й по-здраво, тя разбра, че планът им е проработил. И беше време за тяхното изпълнение.

Гласът й не трепна, когато забеляза първите тънки струйки мъгла да се плъзгат по земята, нито когато Ройбиър кацна на един близък клон — като воин със златисти пера, готов да ги защитава.

— Мога да те накарам да замлъкнеш само със силата на мисълта си.

Кеван се надигна от мъглата и се усмихна пленително, когато Мийра спря да пее, за да измъкне меча си.

— Така и стана. Излагаш дамата си на риск, вещере, като се разхождаш из гората, без сестра ти да те пази.

— Мога да защитя дамата си, ако има нужда. Но както добре знаеш, тя се справя отлично и сама. И все пак... — Конър прокара показалец по острието на Мийра и го подпали. — Нещо в добавка за моята дама.

— Що за мъж би оставил жена си да стои пред него?

— Редом с него — поправи го Конър и сам измъкна меч, който веднага възпламени.

— И я оставя беззащитна — продължи Кеван и запрати черна светкавица към Мийра.

Конър я блокира с рязко завъртане на ръка и я запрати, пращяща, в земята.

— Никога беззащитна.

Отвъд реката и езерото пулсът на светлината от върха на жезъла в ръката на Брана се ускори.

— Близо сме.

— Там е. — Фин посочи към преплетени бодливи храсталаци с дебели черни тръни и увивни растения, осеяни с плодове, които изглеждаха като вкаменени капки кръв. — Пещерата на Мидор. Усещам притеглянето, както усетих и паренето, когато Кеван премина над водата. Пътят е чист.

— Не ми изглежда чист — отбеляза Айона. — А смъртоносен. — За проба тя тупна с плоската страна на меча си един от тръните и се заслуша в металния звън на стомана, ударила стомана. — Звучи ми смъртоносно.

— Няма да минавам през тях, а ще се пренеса във времето. Макар че, когато всичко приключи, ще се върнем тук, всички, и ще изгорим тези трънливи лози, ще поръсим земята със сол и ще я пречистим.

— Още не. — Брана улови ръката му. — Конър не е казал, че Кеван е захапал стръвта.

— Захапал я е. Вече е почти там и колкото по-скоро вляза и изляза, толкова по-малко време ще се налага Конър и Мийра да устояват на атаките му. Трябва да действаме сега, Брана, и то бързо.

Макар да бе обзета от страх, всички заедно направиха кръга и тя пусна ръката на Фин, приела, че това трябва да се направи.

— В това място — занарежда тя с останалите — на смърт и мрак изпращаме ний онзи, който носи белега, през пространството, през времето. Силата на светлината нека го пренесе, нека волята ни слее в едно. Нека го изпрати и върне обратно светлината на тримата. Върни се при мен — добави Брана, макар това да не бе част от заклинанието.

— Както казваш ти — продължи Фин, без да откъсва очи от нейните, — тъй да бъде.

Завихри се мъгла и той изчезна.

— Няма да отнеме дълго. — За да утеши Брана, Айона я прегърна през рамо.

— Толкова е тъмно. И студено. А той е сам.

— Не е. — Бойл хвана ръката й и я стисна здраво. — Ние сме тук. С него сме.

Но той беше сам в студа и тъмнината. Силата тук бе толкова плътна и наситена, че не усещаше друго, освен нея. Черна кръв покриваше земята, където Кеван бе оковал и убил майка си.

Огледа ужасяващите стъкленици, пълни с части от тялото на жената, която го бе родила, които Кеван бе запазил за черните си магии.

Светът, който Фин познаваше, неговият свят, изглеждаше не просто отдалечен във вековете, а сякаш изобщо не съществуваше. След освобождаването на демона, след като той бе добил форма и възможност за движение, сякаш самата пещера се бе превърнала в особен ад, където прокълнатите горяха.

Замириса му на сяра и кръв — стара и прясна. Трябваше да напрегне докрай волята си, за да устои на внезапния и жесток копнеж да иде до олтара, да вземе чашата, която стоеше под кръст от пожълтели кости, и да пие.

Да пие.

Пот изби върху кожата му, макар дъхът му да се превръщаше в облачета пара в студения въздух, който сякаш се полюшваше като море, а зловонни капки се плъзгаха надолу по стените и тупваха на пода в приливен ритъм.

Нещо в този ритъм зовеше кръвта му.

Ръката му трепереше, докато се насилваше да отвори торбата, после и малката торбичка в нея, да извади кристала.

За миг видя Брана — топла и силна, изпълнена със светлина — и успя отново да забави пулса си, да овладее ръцете си. Издигна се в мъглата, нагоре по влажната стена на пещерата. Забеляза издълбани символи в камъка, разпозна ги като древни келтски букви, макар да не можеше да ги разчете.

Остави кристала в една малка дупчица над леко издаден перваз в скалата и се зачуди дали заклинанието на Брана е достатъчно силно, за да го предпази от мрака.

Такъв дълбок, пленителен мрак, в който кънтяха гласове и онези, които щяха да бъдат принесени в жертва, крещяха и молеха за милост, която никога нямаше да получат.

Защо да има милост към по-низшите? Техните викове и мъчителни стонове бяха истинска музика, покана за танц, подканващ зов за хранене.

Мракът трябва да се храни. Да се прегърне. Да се боготвори.

Мракът носи награда. Във вечността.

Фин се обърна към олтара и направи крачка напред. После още една.

— Много се бави. — Брана разтри ръцете си, за да прогони породения от страх студ, който се впиваше в костите й. — Нощта вече пада. Няма го повече от половин час, а това е прекалено дълго.

— А Конър? — попита Айона. — Той...

— Знам, знам. Двамата с Мийра няма да могат да задържат Кеван още дълго. Вървете при Конър, двамата с Бойл вървете при тях, помогнете им. Аз ще ида при Фин. Нещо не е наред, станало е нещо. Не мога да го почувствам или усетя по никакъв начин, откакто премина отвъд.

— Не може да минаваш отвъд. Брана, не бива. — Бойл стисна раменете й, разтърси я. — Трябва да вярваме, че Фин ще се върне, не можем да рискуваме живота ти. Без теб всичко свършва тук, но не и за Кеван.

— Кръвта му може да го предаде, колкото и да се бори с нея. Аз мога да го измъкна. Трябва да опитам преди... О, Господи, Кеван се връща. Фин...

— Можем ли да го издърпаме обратно двете с теб? — Айона се вкопчи в ръката на Брана. — Трябва да опитаме.

— Ако бяхме всички, бихме могли... О, слава на боговете.

Когато Фин, обвит в тънка и разсеяна мъгла, падна на колене пред краката й, Брана се спусна към него.

— Той идва — успя да каже Фин. — Идва насам. Трябва да се махаме бързо. Нужна ми е малко помощ.

— Държим те. — Брана го прегърна здраво, погледна към Айона, към Бойл, кимна им. — Държим те — повтори тя и го стисна в прегръдките си, когато полетяха.

Кожата му беше ледена и тя не можеше да я стопли, докато го пренасяше над дърветата, над езерото и блесналите светлини на замъка.

Заведе го право в къщата си и се погрижи огънят да се разгори буйно, преди да коленичи до него.

— Погледни ме. Фин, трябва да видя очите ти.

Те горяха върху ледената белота на лицето му, но бяха очите на Фин, само неговите.

— Не съм донесъл нищо с мен — увери я той. — Не оставих нищо свое. Само твоя кристал.

— Уиски. — Още докато го изричаше рязко, Бойл приседна до Фин и закрепи чашата в ръцете му.

— Чувствам се така, сякаш съм изминал стотици километри в Арктика без почивка. — Изгълта уискито и облегна глава назад точно когато Конър и Мийра влязоха.

— Ранен ли е? — попита Конър.

— Не, само е полузамръзнал и изтощен. А вие?

— Само драскотини, но ще се погрижа за тях.

— Вече излекува моите. — Мийра отиде право при Фин. — През цялото време мърмореше като загрижена майка. Какво можем да направим за теб, Фин?

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. Да донеса ли някоя от твоите отвари, Брана?

— Не ми трябва никаква отвара. Уискито ми стига. И ти доста мърмориш.

Мийра се отпусна тежко на един стол.

— В сравнение с теб дори и призрак би изглеждал като да е прекарал десет дни в тропиците.

Топлината болезнено пълзеше по тялото му, но Фин й се усмихна.

— И ти не изглеждаш свежа като зората.

— Той не спря да я напада — обади се Конър и изненада Мийра, като я вдигна, макар съвсем да не бе лека, като перце, зае нейното място, после я настани в скута си. — И мен не оставяше без внимание, но само колкото да ме ангажира с нещо. Искаше нашата Мийра, искаше да я нарани, затова постоянно блъскаше по защитата й, търсеше и най-малката пролука. Отначало се опитахме да го предизвикаме и да поемем целия удар, да ви дадем време, но всичко продължи повече, отколкото бяхме очаквали, така че или трябваше сериозно да го нападнем, или да се оттеглим.

— Конър направи торнадо. — Мийра завъртя пръст във въздуха. — Малко, би могло да се каже, но внушително. После го превърна в огън. И това прогони Кеван.

— Не можехме да го задържим повече — довърши Конър.

— Беше достатъчно. Всички ще пийнем по малко уиски — реши Брана. — Дай да видя къде си изгорен, Конър, аз ще се погрижа.

— Нека аз. — Айона бутна Брана обратно на мястото й. — Остани при Фин.

— Добре съм — настоя Фин. — Най-страшен беше студът, това е истината. Толкова рязък, толкова жесток, сякаш направо изсмуква живота от тялото ти. Омаломощава те. По-силен е, отколкото беше — каза той на Брана.

Тя приседна на пода и взе една от чашите, които Бойл раздаваше.

— Разкажи ни.

— Беше по-тъмно, по-мрачно, отколкото когато отидохме там в съня. По-студено и въздухът беше по-плътен. Толкова гъст, че не можеш да вдишаш дълбоко. Над огъня имаше котле, от което се носеше мирис на сяра. И гласове, които напяваха ритмично. Не можех да различа думите, не всички, но някои бяха на латински, други на староирландски. Както и писъци и жални стонове, които изпълваха въздуха. На онези, които са принесени в жертва. Всичко това отекваше като далечно ехо. Но въпреки всичко можех да помириша кръвта.

Той отпи глътка, стегна се.

— Усещах някакво привличане дълбоко в мен. Жажда, която бе по-силна отпреди, сякаш ме теглеше едновременно в две посоки. Поставих кристала нависоко, в една малка ниша в скалата, на стената срещу олтара.

Той завъртя чашата в ръцете си, загледан в кехлибарената течност, сякаш отново виждаше всичко.

— И когато вече не беше у мен, нуждата стана по-силна. Порасна. Привличането бе по-мощно. На олтара имаше чаша, пълна с кръв. Исках я. Жадувах за нея. Кръв на невинни хора, която можех да подуша. Невинна кръв, която, ако взема, ако изпия, ще ме превърне в онова, което ми е предопределено. Защо да се противя? Нима не го искам — моята съдба, моето могъщество? Тогава пристъпих към олтара и се приближих още малко. Песнопенията изпълниха цялата пещера, а писъците ми се сториха като музика. Посегнах към чашата. Протегнах ръка да я взема. Най-сетне да я взема.

Той замълча и изпи цялото останало уиски.

— Но сред писъците и песнопенията, през тъмното пулсиране на въздуха наоколо чух теб. — Той погледна надолу към Брана. — Чух те. „Върни се при мен“, ми каза ти и дълбоко в себе си пожелах теб повече от всичко останало. Нуждаех се от теб повече, отколкото от кръвта, която почти можех да усетя в гърлото си. Затова се отдръпнах, а въздухът стана още по-студен и вече бе толкова гъст, сякаш лепнеше на парцали в дробовете ми. Бях замаян, гадеше ми се и целият треперех. Мисля, че паднах, но произнесох думите и се озовах навън, върнах се. — Той остави чашата настрани. — Трябва да знаете цялата истина, в пълния й смисъл. Колко близо бях. Само на косъм от превръщането, а ако веднъж премина на другата страна, тогава ще се обърна срещу всички ви.

— Но не си взел чашата — каза Айона. — Ти се върна.

— Исках я. Нещо вътре в мен жадуваше отчаяно за кръвта.

— И въпреки това не си я взел — изтъкна Конър. — Сега седиш с нас и пиеш уиски пред огъня.

— Щях да наруша клетвата си пред вас...

— Глупости — прекъсна го Брана и скочи на крака. — Пълни глупости, Финбар. И не ми ги разправяй как си се върнал заради мен, защото не си го направил само заради мен или заради когото и да било от нас. Върнал си се и заради себе си. Заради уважението, което имаш към това, което си, към дарбата си, и заради омразата към всичко, което представлява Кеван. Затова казвам, че са глупости. В началото не си позволявах да ти повярвам, а ти неведнъж доказа, че греша. Няма да го позволя, казвам ти, че няма да допусна да седиш сега тук и да не вярваш в себе си. Отивам да стопля задушеното. Всички трябва да хапнем след тази история.

Когато тя излезе, Мийра кимна и стана.

— Това обобщава всичко и е напълно ясно. Айона, да помогнем на Брана в кухнята.

Когато и двете излязоха, Бойл отиде за уискито и наля още в чашата на Фин.

— Щом си в настроение да се самосъжаляваш, най-добре да го правиш леко пиян.

— Не се самосъжалявам, по дяволите. Не чухте ли какво ви казах?

— Аз те чух, както и всички. — Конър протегна крака, смъкна се удобно надолу и се облегна в стола си, стиснал своята чаша уиски. Чухме как си водил битка, вътрешна и външна, и си я спечелил. Браво и наздраве за теб. И ще ти кажа нещо, което знам като собственото си име. Ти би прерязал собственото си гърло, преди да нараниш Брана или някого от нас. Затова пий до дъно, братле, и престани да се правиш на глупак.

— Да се правя на глупак — измърмори Фин и понеже чашата бе в ръката му, изпи уискито.

А приятелите му го познаваха достатъчно добре, за да го оставят да потъне в мрачно мълчание.

Изчака всички да се съберат в кухнята и да седнат край масата. Той остана прав.

— Благодарен съм — започна Фин.

— Млъкни, по дяволите, и сядай да хапнеш — подкани го Бойл.

— Ти млъкни, по дяволите. Благодарен съм ви и имам право да го кажа.

— Чухме те и приемаме. — Брана сипа от задушеното в неговата чиния. — Сега, по дяволите, сядай да ядеш.

Той опита от гъстия телешки бульон с ечемик и усети как слиза надолу, до стомаха му, как топлината полека се разпростира навсякъде.

— Какво има в задушеното, освен телешко, ечемик и картофи?

Брана сви рамене.

— На всички ни ще се отрази добре малко тоник след такъв ден.

— Чудесно е. — Конър напълни лъжицата си. — Повече от чудесно, затова и аз като останалите ще те посъветвам да млъкнеш, по дяволите, Фин.

— Добре, добре. — Фин се пресегна за къшей хляб. — Тогава няма да ви разкажа останалото, след като не се интересувате.

— Какво още? — попита Айона.

Сега бе ред на Фин да свие рамене.

— Млъквам, както ме посъветваха любезно.

— Аз не съм казала нищо, нито съм те съветвала. — Мийра се усмихна мило. — Интересувам се, така че на мен можеш да кажеш.

— Добре тогава, заради твоя интерес, Мийра, казвам, че имаше издълбани символи в пещерата. Стари. Келтски руни.

— Келтски? — Конър се намръщи. — Сигурен ли си?

Понеже започваше да връща силите си, Фин хапна още от задушеното.

— Сега си говоря с Мийра.

— О, я престанете. — Но Бойл се засмя, докато си вземаше от хляба. — Келтски, значи? И какво означават?

Фин го изгледа иронично.

— Имам безброй таланти, но не чак дотам, че да разчета старите руни. Руните бяха високо по стените, изпъстрени с магически символи тук-там, което означава, че пещерата сигурно е била използвана за тъмни магии много преди времето на Кеван.

— Някои места са орисани на мрака, както други — на светлината — замислено отбеляза Брана.

— Онова, което усещах там, беше изцяло подвластно на мрака, сякаш е... рожденото му място. Сенките се движеха като живи същества. А на олтара, когато се приближих достатъчно, видях кости в една чиния, редом с чашата кръв. Имаше три черни свещи и книга с кожена подвързия. Върху нея бе гравирано клеймото. — Той посочи рамото си. — Това клеймо.

— Значи, е много старо, много преди времето, когато Тийгън е хвърлила камъка и е белязала Кеван. Преди Сърха да го прокълне. — Айона наклони глава настрани. — Знакът на демона в него? Или на неговата тъмна сила? Съжалявам — бързо добави тя.

— Няма за какво. — Фин отново взе лъжицата си. — Близо до книгата имаше звънец, сребърен, с дръжка с формата на вълк, изправен на задни крака.

— Звънец, книга и свещ, кости и кръв. Символът на белега на Кеван, символът на вълка. — Брана се замисли. — Значи, е имал всички тези неща, символите на онова, в което се е превърнал. Стари неща?

— Много стари, с изключение на свещите. А те... направени са от човешка мас, смесена с кръв.

— Може ли да стане по-противно? — зачуди се Мийра.

Конър леко я потупа по ръката.

— Мисля, че да.

— Неговите инструменти — предположи Брана, — вероятно предавани от баща на син или майка на син или дъщеря. Наследени от него и после използвани за целите на мрака. Макар да не можем да сме сигурни, че баща му не се е занимавал също с тъмна магия или защо е избрал тази пещера за свое леговище.

— Може да е бил пазител — подхвърли Мийра. — Някой, надарен със сила, който да пази демона или каквото е там и да внимава да остане окован.

— Вярно — съгласи се Брана. — Независимо дали Кеван е дошъл от светлата, или от тъмната страна, или нещо по средата, той сам е направил избора си.

— Има и още — продължи Фин. — Видях восъчна фигурка на жена с вързани крака и ръце, с черна роба, коленичила, сякаш молеше за милост.

— Сърха. — Брана поклати глава. — Неговата мания по нея е започнала преди много време. Но никога не е могъл да я подчини или да я накара да коленичи.

— Близо осемстотин години са доста дълго време да останеш обсебен от някого или да таиш желание — изтъкна Айона. — Бих казала, че това е лудост, която се корени далеч в миналото.

— Съгласна съм.

— И още нещо — отново се обади Фин. — Фигурката беше омазана с кръв по корема, между бедрата.

Брана внимателно остави лъжицата си.

— Тя загубила бебето си по-рано същата зима. Направила спонтанен аборт и никога не се възстановила напълно. Страдала от някаква ужасна болест, която не можела да изцели. Разкъсващи болки в корема.

— Убил е детето й? — Дори и след толкова много векове очите на Айона се просълзиха. — Вътре в нея? Може ли да го направи?

— Не знам. — Разтърсена, Брана стана и отиде да си сипе вино, после донесе бутилката на масата. — Ами ако не се е предпазила точно срещу това? Ако е намерил начин да... Имала е три деца, за които да се грижи, а мъжът й е бил далеч с останалите от племето. Кеван я е преследвал жестоко. Може да е показала своята уязвимост по някакъв начин, да е проявила момент на слабост, в който не е била достатъчно бдителна.

— Ние ще бъдем. — Фин докосна ръката й. — Няма да покажем никаква слабост и ще използваме всичко по силите си. Това е още едно престъпление, за което ще плати.

— Страдала е. Мога да усетя сълзите й в книгата, докато е описвала загубата на бебето. Да — тихо каза Брана. — Ще трябва да плати и за това, и за всичко друго.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тя удвои усилията си. Не можеше да прибързва — не, работата със смъртоносна отрова не можеше да бъде пришпорвана. Но Брана посвещаваше всяка свободна минута на създаването на отровата.

Когато някой от кръга й беше в ателието, също получаваше задача — магическа или обикновена. Тя самата рядко излизаше, освен да се поразходи в зимната си градина, за да разсее малко мислите си от формули, заклинания, отрови.

Но дори и по време на тези кратки разходки Брана не спираше да се чуди дали пет капки от тинктурата от татул са прекалено много, а четири — прекалено малко. Дали стритите на прах семена трябва да се използват веднага, или да се оставят да престоят?

— Важно е — мърмореше под нос тя, докато подреждаше прецизно стъклениците за днешния си опит. — Една погрешна капка и трябва да почваме отначало.

— Вчера каза, че четири капки не са били достатъчни, значи, сега опитай с пет — предложи Конър.

— Ами ако са нужни шест? — Ядосана, тя се вторачи в стъклениците, сякаш можеше да ги принуди да й кажат тайната си. — Или е вярна другата рецепта, която намерих, онази, в която се използват пет зелени мухоморки, набрани под дъбова сянка?

— Колкото повече отрови, толкова по-добре, мен ако питаш.

— Не може да са повече или по-малко. Това не е рецепта за супа. — Макар да си даваше сметка за сопнатия си тон, просто не можеше да се сдържи. — Трябва да бъде абсолютно точно, Конър, а имам чувството, че това може да е единственият ни шанс. Ако се провалим, в най-добрия случай ще трябва да чакаме още една година, преди да опитаме отново. В най-лошия — демонът ще намери начин да се покрие, когато разбере, че сме намерили начин да го атакуваме.

— Прекалено се тревожиш, Брана. Не е в стила ти да се притесняваш и колебаеш.

Беше прав, разбира се. А и притесненията, призна си тя, притиснала с пръсти очите си, можеха само да затворят вратите, вместо да намерят изход.

— Усещам особено настойчиво времето, повече от всеки друг път. Имам чувството, че това е точният момент, Конър, иначе пропускаме възможността си. А мисълта, че може да продължим само да сритваме здраво задника на Кеван, както го правехме досега, през целия си живот, да го задържаме, докато предадем дълга си на следващите трима? Тази мисъл е непоносима. Ти ще имаш деца от Мийра. Би ли искал да прехвърлиш този товар на едно или повече от тях?

— Не, не бих искал. Естествено, че не. Няма да се провалим.

Сложи ръце върху раменете й, разтри ги.

— Отпусни се малко и се разсей с нещо. Ако продължаваш да се измъчваш от толкова съмнения, ще блокираш собствените си инстинкти, а те са голяма сила.

— Това ще е третият път, в който се опитвам да създам отварата. Съмненията ми са основателни.

— Тогава остави всичко настрани. Тази рецепта, онази рецепта, забрави ги. Какво мислиш ти — какво е твоето усещане? Може и да не е като да правиш супа, но ти смесваш различни отвари, откакто стана на четири.

Той бавно, но решително затвори книгите, с ясното съзнание, че досега тя ги е научила наизуст и бездруго.

— Какво ще кажеш — не просто с разума си този път, а и с инстинктите си?

— Казвам... — Тя зарови нервно пръсти в косата си. — Къде, по дяволите, е Фин? Нужна ми е неговата кръв, искам да е прясна.

— Каза, че ще дойде преди обяд, значи, ще дойде. Защо двамата с теб не поработим над правилната подредба и точните думи? Така, когато дойде, ще източиш кръвта му и ще започнеш.

— Добре, добре.

Време беше да спре да се притеснява и колебае и да се залови за работа, нареди си тя наум.

— Светената вода е най-напред. Започва така: „Първо слагаме светената вода, за да слее всичко тя в едно. Плод от беладона, стрит и напоен, да разбуди соковете вътре и дълбоко. Косъм от бременен як, смесен с мъзга от манчинелово дърво, която да разтвори прилепено крило. Цвят татул, листа от вълче биле добавяме и чакаме да кипне. После...

— Какво мислиш ти, Брана? — подкани я Конър.

— Ами, мисля, че последния път избързах. Мисля, че на този етап трябва да се поработи да ври известно време.

— Значи... Разбъркваме да кипне, да заври и да бълбука...

— Докато не се издигне дим — да, избързах. Трябва да поври и да се изпарява известно време. Добре. — Кимна решително и записа в бележника си. — Гъбите, ще използваме и гъби, защото така ми харесва, какво пък.

— Точно така. — Конър я сръчка с лакът за насърчение.

— Зелени мухоморки, меки и бледи, да отведат в безкрайна нощ. Не, не става за демон. — Тя задраска и опита пак. — Зелени мухоморки, три плюс две, да влеят своята отрова в таз отвара.

— По-добре — съгласи се Конър.

— И листенца бучиниш. Поръсваме цветчета и смъртоносната магия е сглобена.

— „Фаталната магия“ е по-добре, според мен.

— Добре, фатална. — Тя поправи записките си. — Кръв, да я скрепи, капка по капка, и сърцето на демона да озапти. Мойта сила, силата на тримата, среща тук съдбата си. Както повеляваме, да бъде тъй.

Тя остави молива на плота.

— Не съм сигурна.

— Харесва ми — звучи ми добре. Достатъчно силно е, Брана, но не претенциозно. Целта е да го унищожим, няма нужда да е изискано.

— Имаш право. По дяволите, трябва да се сгъсти, да стане черно. Трябва да добавя и това. Черней, сгъсти се под дланите ми...

— Превърни отварата в отрова за прокълнатите — довърши Конър.

— Не е зле — отбеляза тя. — Искам да запиша всичко отначало.

— Ако не можеш да започнеш без Фин, тогава защо не... — Той прекъсна насред думата и се обърна към вратата, където се появи Фин. — Хм, ето го и него. Кани се да ти източи кръвта, братле.

Фин се закова на място.

— Дадох ти повече от достатъчно вчера, както и онзи ден.

— Искам прясна.

— Искала прясна — измърмори Фин и свали якето си. — А какво направи с останалата от вчера и онзи ден?

— Пазя я, защото никога не се знае кога може да ни потрябва. Но днес искам да започна всичко отначало. Промених някои части от заклинанието.

— Пак ли?

— Да, пак — каза тя, също толкова раздразнена. — Имаше нужда от преработване. Конър е съгласен...

— Няма да се бъркам. — Конър вдигна ръце. — Разберете се двамата. Всъщност, след като вече си тук, Фин, аз си тръгвам. Мисля, че Бойл трябва да мине по-късно, така че ще замете останките, ако двамата се сбиете.

Той грабна палтото си, шапката и шала и излезе през вратата, сподирен от Кател, сякаш и кучето бе решило, че е по-добре да стои далеч.

— Защо си толкова сърдит? — попита Брана.

— Аз ли? Ами ти? Между веждите ти е издълбана онази бръчка, която казва „ядосана съм на целия свят“.

Още по-ядосана, Брана потърка с пръсти мястото, за да заличи всяка подобна бръчка,

— Не съм ядосана... добре де, бясна съм, но не на целия свят или на теб. Не съм свикнала да се провалям с гръм и трясък, както с тази проклета отвара.

— Това, че не се е получила точно, не значи, че си се провалила.

— Когато се получи точно, е успех, значи, обратното е провал.

— Неслучайно наричат занаята „практикуване на магия“, Брана, и ти отлично го знаеш.

Тя понечи да се сопне, но само въздъхна.

— Знам. Така е. Просто очаквах да стигна по-далеч с първите няколко опита, отколкото се получи. Ако продължа да бъркам толкова сериозно, ще се наложи отново да поръчаме да ни донесат нужните съставки.

— Значи, ще започнем отначало. — Той отиде до нея и я целуна. — Добър ден, Брана.

Тя се засмя леко.

— Добър ден и на теб, Финбар. — Усмихната, грабна ножа. — А сега...

Очакваше той да навие ръкава си, но вместо това Фин свали пуловера.

— Вземи от белега — каза й той. — Както направи с отровата за Кеван. От белега, Брана, както трябваше да направиш още първия път, когато започна с тази отрова.

— Да, трябваше. Боли те, изгаря те отвътре, когато вземам кръв от белега.

— Защото целта е враг на този белег. Вземи оттам, Брана. После искам курабийка, по дяволите.

— Можеш да изядеш половин дузина.

Тя пристъпи към него с ритуалната кама и чашата.

— Не спирай болката. — Очите му я приковаха. — Болката може да е част от това. Остави я да дойде и да отмине.

— Добре.

Тя действаше бързо — така бе най-добре. Направи резка върху кожата му напряко на пентаграма с върха на острието. Събра кръвта в чашата, почувства болката му, макар той да не издаде нито звук и да не помръдна.

— Достатъчно е — прошепна тя и пусна камата, за да вземе кърпата, която бе приготвила, и да я притисне към раната.

После остави чашата до стъклениците и се обърна отново към него, за да изцели нежно раната му.

Преди той да разбере какво е намислила — може би и самата тя не бе го осъзнала напълно — Брана целуна белега му.

— Недей. — Смаян, ужасен до мозъка на костите си, той се дръпна рязко. — Не знам какво може да ти причини, как може да те нарани.

— Няма да ми направи нищо, защото ти не си направил нищо, за да го заслужиш. Години наред се опитвах да виня теб, а трябваше да виня Сърха — или по-скоро скръбта й. Тя те нарани, наруши най-святата ни клетва и ти причини болка, както и на мнозина преди теб. Невинни хора. Бих го махнала от теб, ако можех.

— Не можеш. Мислиш ли, че не съм опитвал? — Той отново облече пуловера си. — Вещици, свещеници, лечителни, мъдреци, черна и бяла магия. Нищо не може да го докосне. Бил съм във всяко кътче от света, за което съм чул дори слух, че там проклятието може да бъде развалено.

Скитането му по света, осъзна тя. Това бе в основата му.

— Никога не си ми казвал...

— Какво да кажа? — възрази той. — Този видим символ на онова, което тече във вените ми, не може да бъде премахнат с каквито и да било средства. Никакво заклинание, никакъв ритуал не може да развали проклятието, което тя е изрекла с последния си дъх. Не може да бъде заличено с огън, нито изрязано от тялото ми. Обмислях да си отрежа ръката, но се страхувам, че може просто да се появи на друга част от тялото ми.

— Ти... Мили боже, Фин.

Не беше имал намерение да разкрива толкова много, но не можеше да върне думите назад.

— Е, тогава бях доста пиян, за щастие, понеже, ако си прокълнат, си оставаш такъв, с една или с две ръце, независимо колко безумно геройска ми се струваше постъпката на двайсет и две, при това замаян от почти цяла бутилка „Джеймисън“.

— Няма да обезобразяваш тялото си — каза тя, разтърсена до дъното на душата си. — Дори не си го помисляй.

— Няма смисъл, както ми повтаряха неведнъж след всеки провален опит. Проклятието на умираща вещица, която при това е жертвала себе си, за да живеят децата й, за да ги защити от тъмната магия, е много могъщо.

— Когато всичко свърши, ще ти помогна да намериш начин — ние всички...

— Аз ще го намеря, ако има начин, никога няма да престана да го търся, защото заради него не можеш да ми обещаеш бъдеще. Не мога да искам от теб утрешния ден, нито да ти го предложа. Никога не бихме могли да имаме деца. — Той кимна. — Виждам, че ти също го знаеш. Никой от двама ни не би създал дете в този свят с мисълта, че може да носи подобно бреме.

— Не. — Отчаянието и жестоката истина свиха сърцето й. — И когато свършим тук... ти отново ще заминеш.

— Когато свършим, можем ли да бъдем заедно, както сме сега, и да знаем, че никога няма да имаме живота, за който сме мечтали? Да знаем, че това — докосна той рамото си — стои между нас дори и след смъртта на Кеван? Докато го нося, той не е унищожен докрай и проклятието на Сърха и щe продължи да живее с мен. Затова никога няма да престана да търся начин.

— И така проклятието й се връща трикратно. Ти, аз и бъдещето, което бихме могли да имаме.

— Имаме днешния ден. Това е много повече от всичко, което съм вярвал, че ще имам отново с теб.

— Мислех, че ще е достатъчно. — Тя се хвърли в прегръдките му и го притисна здраво.

— По-добре да не го пилеем напразно.

— Няма да го пропилеем. — Тя вдигна лице и му поднесе устните си. — Ако можех да го постигна с желание, щях да поискам да сме обикновени хора.

Той се усмихна леко.

— Ти не можеш да си обикновена.

— Просто жена, която прави сапуни и свещи и има магазинче в селото. А ти ще си мъж, който има конюшни и школа за соколи. Ако желанията можеха да се сбъдват. Но...

Двамата заедно погледнаха към работния плот с магическите книги и стъклениците.

— Ако бяхме обикновени, нямаше да можем да направим каквото трябва да се направи. Най-добре да опитаме да направим заклинанието, иначе пак ще ми точиш кръв, защото другата вече не е достатъчно прясна.

Дълг и съдба, помисли си тя. И от двете не можеш да избягаш.

Взе котлето и запали огън под него.

Дългият и мъчителен процес изискваше прецизност и сила — стъпка след стъпка. Брана си нареди да остави настрани всички предишни провалени опити и да смята това за ново начало. Отровната смес бълбукаше и димеше под ръцете на двамата, докато те бавно и внимателно разбъркваха отварата.

Тя си пое дълбоко въздух, когато стигнаха до последния етап.

— Черней и се сгъсти под дланите ми — каза тя.

Фин я последва.

— Да превърнем отварата в отрова за прокълнати.

— Мойта сила — изрекоха двамата заедно, а заедно с думите отварата закипя бурно. — Силата на тримата среща тук съдбата си. Както казахме, да бъде тъй.

Тя почувства промяната, изявата на силата и волята от нея и от Фин. Пресегнаха се един към друг, свързаха тези сила и воля, позволиха им да се слеят в едно и така да пораснат още повече.

Брана блокира всичко друго и се фокусира само върху това сливане, върху тази цел, и сърцето й заби трескаво в гърдите, докато топлината и уханията на ателието й постепенно избледняха в съзнанието й.

Остана само светлина, ярка и ослепителна, надигаше се вътре в нея, струеше навън. Разцъфтяваше заедно с онова, което се надигаше и струеше от Фин.

Съединяване, физическо, интимно, психическо, могъщо като буря, разтърси цялото й тяло като оргазъм.

Главата й се отметна назад. Вдигна ръце, обърна длани нагоре и разпери пръсти.

— Ето оръжие срещу мрака. Изковано в огъня на вярата и светлината. Върху земята, където жертва даде Тъмната вещица, трима по три по три ще се изправят срещу злото, родено в мрака. Кръв и смърт го чакат. Водим кон, сокол и куче и казваме името. Звъни звънец, книга се отваря, палим свещ, казваме името. В пламък бял, само светлина, ослепителна и ярка, обвиваме камъка и затваряме вратата. Кръв и смърт го чакат. Демон, смъртен или вещер, кръв и смърт го чакат.

Очите й, които бяха станали черни, сега се замъглиха до бяло. Фин успя да я хване, преди да се строполи като марионетка с отрязани конци.

Още докато я вдигаше на ръце, тя докосна рамото му.

— Добре съм. Просто съм леко замаяна.

— Седни тук и не мърдай. — Остави я на малкия диван пред огъня, после отиде при запасите й и внимателно ги огледа, докато намери каквото търсеше.

Не си направи труда да слага чайника, а направи чай с едно щракване на пръсти, след което сложи шест капки от тоника в него и го поднесе в ръцете й.

— Пий и недей да спориш — нареди той. — Сама си направила тоника.

— Бях тук, усещах светлината и силата да се надигат, докато отварата кипеше в котлето и се сгъстяваше, бълбукаше. А после сякаш наблюдавах себе си и теб, чувах думите, които изговарях, без да съм ги изрекла. И преди съм имала видения за предстоящото, всички ги имаме, но нищо толкова силно или всепоглъщащо като това. Сега съм добре, честно.

„Или почти“, каза си тя наум, докато отпиваше от специалния чай.

— Само когато ме напусна, се почувствах като изпразнена от всичко, само за миг.

— Очите ти станаха черни като тъмната страна на луната, а гласът ти отекваше сякаш от върха на планината.

— Не бях себе си.

— Не, не беше. Какво те обзе, Брана?

— Не знам. Но силата и светлината бяха могъщи. Фин, беше неописуемо красиво. Всичко, което сме, но несравнимо увеличено, сякаш хиляди слънца грееха едновременно наоколо и вътре в мен. Само така мога да ти го опиша.

Тя пийна още чай и усети как полека си връща равновесието.

— Искам да го запиша. Всичко, което казах. Не бива да го забравям.

— Аз няма да забравя нито думичка от казаното.

Тя се усмихна.

— По-добре да го запишем за всеки случай. Оръжие е изковано — значи, трябва да се е получило.

— Отровата е черна и гъста като катран.

— Трябва да я запечатаме, да я държим на тъмно и да направим заклинание на бутилката, в която ще се съхранява.

— Аз ще се погрижа.

— Не, не, създадохме я заедно и мисля, че това е важно. Затова трябва да направим и останалото заедно. Съвсем добре съм, Фин, наистина.

Тя остави чая си настрани и стана на крака, за да докаже думите си.

— Трябва да действаме бързо. Не искам отровата да прекипи и да се наложи да започваме всичко отначало.

Той все пак я държеше под око, докато не се увери напълно, че е добре.

След като запечатаха заклинанието, тя взе две непрозрачни и черни тумбести бутилки от шкафа под работния си плот.

— Направихме достатъчно за две, тъй като сметнах, че е по-разумно да имаме резерва. Ако нещо се случи с първата бутилка — преди или по време на битката — ще имаме друга.

— Разумна, както винаги, и практична. — Когато тя понечи да извади фуния, той поклати глава. — Не мисля, че това е нещо, което се прави така. Разбирам практичната ти мисъл, както винаги, но смятам, че този път трябва да продължим със силата.

— Може би си прав. Една за теб тогава и една за мен. Трябва да се направи бързо, после да се затвори здраво и отново да се запечата със заклинание. — Тя докосна едната бутилка. — Твоята. — После другата. — Моята. — И заедно отдиха до котлето. — От котлето — в бутилката, без остатък във въздуха, без капчица на пода.

Стисна ръката му със своята, а другата протегна напред, както и той. Две тънки струйки от мазна чернилка се издигнаха от котлето, извиха се като дъга към бутилките, плъзнаха се леко вътре. Когато струйките прекъснаха, двамата прехвърлиха запушалките и ги притиснаха здраво.

— Далеч от светлината, здраво запечатана, отвори се само за правилния момент!

Облекчена, Брана запрати бял огън в котлето, за да изпепели всяка останала следа от отровата.

— По-добре да сме сигурни — каза тя, после взе бутилките, за да ги прибере дълбоко в шкафа, където съхраняваше стъклениците със съставките и отровата, която вече бяха приготвили за Кеван. — Макар че ще унищожа и самото котле. Не бива да бъде използвано никога повече. Жалко, понеже ми служеше добре. — После направи заклинание и на вратата на шкафа. — Може да бъде отворена само от някой от кръга ни.

Отиде до друг шкаф, извади бледозелена бутилка в поставка от филигранно сребро, после избра две чаши.

— А това какво е?

— Вино, което сама приготвих и прибрах за специален случай, без да знам какъв ще е той. Струва ми се, че точно това е случаят. Направихме каквото трябваше, а за да съм искрена, Фин, трябва да призная, че не бях сигурна дали ще можем. Всеки път, когато си мислех, че съм сигурна, се проваляхме. Но днес?

Тя сипа от бледозлатистото вино в двете чаши и му подаде едната.

— Днес не се провалихме. Затова...

Разбрал чувствата й, той чукна чаша в нейната.

— Да пием за днешния ден. — Той отпи глътка, наклони глава настрани. — Виж ти, ето че имаш и друг талант. Виното е разкошно. Едновременно леко и дръзко. Има вкус на звезди.

— Би могло да се каже, че съм добавила няколко. Хубаво е — съгласи се тя. — Заслужаваме нещо хубаво днес. Доколкото си спомням, заслужаваш курабийка.

— Предложи ми половин дузина — напомни й той, — но сега смятам, че и двамата заслужаваме нещо повече от курабийки. — Прегърна я през кръста. — Дръж здраво виното си — предупреди я той и полетяха.

Тя усети как главата й се замайва от изненадата и скоростта. Изпита жажда, когато устата му се впи в нейната, докато се носеха в пространството. Разсмя се безсилно, когато се озова просната под него върху огромно легло с балдахин от прозрачни бели завеси.

— Значи, това заслужаваме?

— И още как.

— Останах без вино.

— Нищо подобно. — Той махна с ръка и тя забеляза маса, върху която стояха чашите им. И тогава осъзна, че и леглото, и масата се носеха над синьото море.

— Сега кой е практичен? Но къде сме? О, колко е топло. Прекрасно е.

— В Южните морета, далеч от всичко, и сме скрити от погледи, така че дори и рибите не ни виждат.

— В Южните морета, на плаващо легло. В теб се крие някаква лудост.

— Когато става дума за теб. Час или два с теб, Брана, в нашия малък личен рай. Където е топло и безопасно, и си гола. — И наистина се оказа гола само с едно щракване на пръсти. Преди да може да се засмее отново, той плъзна длани нагоре и покри гърдите й. — Боговете само знаят колко обичам да си гола и под мен. Направихме каквото трябваше — напомни й той. — Сега е ред на онова, което искаме.

Устните му се спуснаха върху нейните, горещи и покоряващи, за да пробудят в нея пареща като пламък нужда. Тя отвърна, но не с покорство, а със също толкова горещ и буен огън.

Магията, слята в едно, още пулсираше в телата им, ярка и могъща, и сега всеки се откри за нея и един за друг.

Горещото препускане на устните му по тялото й разбуди буря от страст. Нетърпеливо бродещите й ръце превърнаха тази буря във вихър. Двамата се претърколиха в леглото, което се полюшваше над ширналото се, разлюляно море, докато вътре в тях се надигаха вълна след вълна на страстно желание, разбиваха се и отново се надигаха в безбрежен ритъм.

Ако това бе неговата лудост, тя я приемаше с желание и искаше да го залее със своята нужда. Любов отвъд разума превзе съзнанието й. Тук, в това кътче на усамотение, което той бе сътворил за тях, тя можеше да й се отдаде. Тук, където съществуваше само най-истинската магия, тя можеше да му я върне в замяна.

Тялото й се разтърси, сърцето й потръпна. Толкова много чувства и желания. Когато от устните й се откъсна вик на удоволствие, отекна над синьото безбрежие чак до вечността.

Да я има само за себе си, изцяло, където никой не можеше да ги докосне. Да й даде фантазията, която тя толкова рядко си позволяваше сама, и да усети как тя се пресяга да я вземе, да приеме всичко, което той изпитваше към нея и винаги щеше да изпитва. Дори и само това го изпълваше с много повече щастие, отколкото всякаква могъща сила, магия или тайни на Вселената.

Не бяха нужни думи. Всичко, което тя чувстваше, грееше в очите й и всички негови чувства бяха отразени в очите й.

Когато я изпълни, бе залят от истински порой от удоволствие, любов и страст. Когато тя го притисна здраво, дълбоко вътре в себе си, двамата станаха едно.

Препускаха заедно вихрено и мощно, в свят само за двамата, понесени на вълните на дълбокото синьо море. Тя лежеше, сгушена в него, унесена от тихото плискане на водата край леглото, от топлината на слънцето и мириса на море. И от усещането за тялото му до нейното, горещо, потна кожа до потна кожа.

— Защо точно това място — попита тя — от всички по света?

— Защото е отвъд всичко, което имаме и познаваме заедно. Ние носим зеленината и влагата в сърцата си, не бихме се отрекли от тях. Но това? Топлината и синевата? Малко късче фантазия за жена, която рядко си позволява подобни мечти. А и боговете са ни свидетели, Брана, че зимата беше студена и жестока.

— Да. Но в края й ще дойде не само пролетта. Ще изпълним дълга си, ще се насладим на светлината и свободата, които идват след това. Когато всичко свърши...

Той вдигна глава и се взря в очите й.

— Поискай всичко.

— Доведи ме отново тук заради двама ни, когато сме приключили с дълга. И преди да поемеш, накъдето си решил. Върни ме тук.

— Ще го направя. Сега сигурно искаш да си идеш у дома.

— Не. Нека останем още малко. — Тя се размърда, седна и се пресегна за чашите. — Да си допием виното, да се насладим на слънцето и на водата. Да се порадваме на фантазията още миг поне. Защото, когато се върнем, няма да имаме тази възможност.

Облегна глава на рамото му, отпи от виното със звезди и се загледа в морето, което се простираше до хоризонта.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато и шестимата успяха да се съберат, Брана реши да приготви тържествена вечеря от агнешки котлети с гарнитура от печена тиква и грах, задушен в масло и поръсен с мента.

— Не очаквах толкова изискано ястие — подхвърли Конър, заел се със задачата да нареже на порции котлетите. — Не че се оплаквам.

— За първи път се събираме заедно и шестимата от близо седмица насам — изтъкна Брана. — Всички сме разговаряли от време на време и всички знаят какво е направено и докъде сме стигнали. Отварата отлежава и изглежда много добре. Проверих я този следобед. — Тя си отсипа от тиквеното пюре и подаде купата на съседа си по маса. — Двамата с Конър направихме и още една бутилка с отрова за Кеван, така че, както с отровата за демона, ще имаме резервна, в случай че нещо се обърка.

— Няма да мисля за никакво объркване. — Мийра подаде чинията с грах на Бойл. — Вече близо година това проклето копеле ни тормози — и преди това тримата, но през изминалата година ни напада и предизвиква почти непрекъснато. Третият път е на късмет, нали така? Вярвам в това и си го повтарям всеки път, когато изляза на обиколка с клиенти и го зърна.

— Днес ли? — попита Брана.

— И днес, и всеки друг ден напоследък, промъква се в гората, върви редом с нас известно време. Струва ми се, че се приближава повече до маршрута ни. Достатъчно близо, че днес на два пъти Ройбиър се спусна да го нападне. Вълка. Или каквото е там, по дяволите.

— Прави го, за да ни тревожи — изтъкна Бойл. — Най-добре е да не го показваме.

— Вярно е. — След като наряза котлетите, Конър взе два за себе си. — Става по-силен или смел, или и двете. И аз го видях да се промъква крадешком, когато бях на разходка със соколи. Но днес нашият Браян спомена, че е забелязал вълк да пресича пътеката.

— Както го бе видяла и госпожа Бейкър — добави Брана.

— Да. В случая с Браян, който смята и случаен порив на вятъра за предвестник на апокалипсиса, беше лесно да го убедя, че е зърнал някое бездомно куче. Но е притеснително, че се показва и пред други хора.

— Дали би ги наранил? — зачуди се Айона. — Не можем да допуснем да нарани невинни.

— Би го направил. — Фин говореше спокойно. — По-вероятно е да си пази силите за нас, но би искал и може да нарани и други хора. Някой със сила би могъл да го изкуши, би го използвал за храна.

— Или някоя жена. — Бойл изчака за миг, но когато никой не проговори, само кимна. — Всички знаем, че има такива физически нужди. Затова питам дали би взел някоя жена, и ако смятаме, че може да се случи, как да го предотвратим?

— Можем да разширим периметъра на защитата си още повече — предложи Брана. — Ако реши да задоволи похотта си, ще потърси млада и привлекателна жена. Уязвима. Можем да помислим по въпроса.

— Аз не бих подходил по този начин. — Фин сряза месото от костта с голяма прецизност. — Той може да сменя епохите, в които се намира, може да иде където и когато си пожелае. Защо да привлича още повече внимание към сегашното си местоположение и онова, което смята да направи тук? На негово място аз бих се върнал в миналото, стотина години или повече, когато мога да взема каквото си поискам и да направя каквото пожелая, без да вдигам паника тук.

— Значи, не можем да направим нищо, не можем да помогнем на никого, ако е решил да нарани човек — каза Айона.

— Ще го унищожим — напомни й Брана. — И това е всичко, което можем да направим.

— Но остава още близо месец до годишнината от смъртта на Сърха.

— Той е имал на разположение осемстотин години да върши злините си. — Бойл сложи ръка върху тази на Айона. — Можем да се справим само с настоящето.

— Знам го. Знам, но все пак трябва да можем да направим нещо. Толкова много сила има събрана тук, но сме безпомощни да предпазим от беда останалите.

— Гледам през кристала всяка сутрин — сподели Брана. — И всяка нощ. Понякога и по-често. Виждала съм го да работи, както и някои от заклинанията, които прави. Използва кръв, винаги, но още не съм го видяла да доведе смъртен или вещица в пещерата си. Още не съм видяла или чула нещо, което може да ни е от полза.

— Само това можем да направим. — Конър огледа всички край масата. — Докато не сложим край. Има още месец и това ни се струва дълго време, но всъщност имаме да направим още много неща, преди да ни е свършило времето. Нужни са ни отвара и заклинание за котлето, в което ще унищожим камъка. Със светлина, както предсказа Брана.

— Имам подходящото заклинание подръка — увери го Брана. — И двамата с Айона сте ми нужни, за да го направим. Това е задача за тримата — обясни тя на останалите.

— Значи, ще се съберем — съгласи се Конър. — Но още не знаем името, а без него не можем да сложим край, независимо от отровата и светлината.

— Да подмамим вълка — замисли се Брана. — Да остане наблизо достатъчно дълго, за да мога аз или пък Фин да поровим в съзнанието му и да го открием.

— Не можем да сме сигурни, че в тази форма името изобщо е в съзнанието му — изтъкна Фин. — Кеван спи, по някое време все трябва да заспи.

— Мислиш да влезеш в сънищата му? — Конър поклати глава. — Това е прекалено голям риск, Фин. За теб повече, отколкото за всеки друг.

— Ако Брана наблюдава през кристала и знаем кога е заспал, бих могъл да вляза в съня му, докато останалите стоите нащрек, готови да ме изтеглите обратно.

— Няма да участвам в подобно нещо. Не, няма — повтори тя, когато Фин се обърна към нея. — Не можем и не искам да рискуваме живота ти и всичко останало заради това последно парченце от мозайката, което бездруго ще намерим през следващите седмици. Ти едва успя да се измъкнеш последния път.

— Няма да е същото.

— Аз подкрепям Брана — намеси се Бойл. — Теб ще те измъчи повече от всеки друг от нас. Ако се стигне дотам, ако това е единственият начин да научим името, някой друг трябва да го направи. Който и да било друг.

— Защото ми нямате доверие.

— Не се прави на магаре — хладно отсече Бойл. — На тази маса няма човек, който да не е готов да ти повери живота си, както и този на близките си.

— Ти си ни скъп. — Намръщена, Мийра се наведе към Фин. — И това е причината. И вече е късно да не се правиш на магаре, защото го направи.

— Извинявам се пред всички, но истината е, че виждате само риск там, където имам предимство, понеже аз мога да вляза и изляза от сънищата му по-бързо от всеки друг тук.

— Не подлежи на обсъждане. — Конър демонстративно продължи да се храни. — И продължаването на спора само разваля удоволствието от чудесната вечеря. Както и да е, хрумна ми още нещо по темата, в случай че някой се интересува.

— Понякога измисля чудесни неща. — Мийра се ухили и го сбута с лакът. — Била съм свидетел на такива.

— Хрумна ми, че можем да опитаме с Кател. Можем да вземем Кател с нас на обиколка, докато сме с клиенти — аз, Мийра или Айона. Има шанс Кател да разбере какво се върти в главата на вълка, а после Брана да го научи от Кател.

— Не е толкова глупаво, колкото звучи — замисли се Брана.

— Благодаря за оценката. — Конър си взе още един котлет.

— Мога да пусна Кател да тръгне с вас, после ще видим. Мислех си за видението, което имах, и думите, които изричах и не бяха само мои, докато довършвахме отварата. Трима и трима, и още трима.

— Ами тримата, които сме тук, тримата в тяхното време — започна да брои Конър, — както и Фин, Бойл и Мийра. Изглежда ми съвсем ясно.

— Имах чувството, че има още нещо. Трудно ми е да обясня. А дори и да е толкова просто, трябва някак да съберем и тримата на Сърха в точното време и място заедно с нас. Ще бъде в нашето време, това е ясно. Не тяхното, а нашето, затова трябва да задържим Кеван в него.

— Звънец, книга, свещ. — Айона побутваше грахчетата из чинията си. — Основни инструменти. И нашите водачи трябва да са там.

— Кръв и смърт ще последват. — Мийра взе виното, доля чашата си, после и тази на Айона. — Знаем го от самото начало. Вещица, демон или смъртен, кръвта и смъртта са неизменен край.

— Вие сте безценни. — Брана погледна от Мийра към Бойл. — Сестра и брат за мен, заради избора, който правите от любов и лоялност, водени от чувство за справедливост и от светлината. Винаги сме знаели колко сте скъпи за нас, а сега е ясно, че и съдбата така повелява.

Една мисъл се прокрадна в главата й. Брана се опита да я задържи, когато Конър се наведе да целуне Мийра и я разсмя. Мисълта остана да се вие като тънка нишка, докато всички от кръга й довършваха вечерята си.

През следващите няколко дни тя се опитваше да разплете и заплете наново тази нишка. Ясно виждаше как може да бъде направено, но трябваше да се увери, че е нужно. А и в крайна сметка, каквото и да бе нейното решение, трябваше всички да го подкрепят.

Измъкна се от леглото си и импулсивно грабна цигулката със себе си. Остави Фин да спи и слезе долу в ателието, където държеше кристалното си кълбо на специална поставка. След като го сложи на масата, тя запали огъня, после и три свещи. След това седна и тихичко засвири, докато гледаше как Кеван спи в разкошно легло от злато в една тъмна зала в пещерата.

Неговият огън гореше слабо и грееше в червено и тя се запита какви ли образи вижда той в пламъците. Кръв и смърт, както бе предсказано? Или пък виждаше единствено своите желания?

Можеше да изпрати музиката си при него, да наруши съня му, както мислите за него често нарушаваха нейния. Но не искаше да оставя никаква следа, по която той би могъл да стигне до любимите й хора.

Затова продължи да свири за собствено удоволствие и утеха, докато бдеше пред кристала.

Усети го, преди да заговори, и погледна през рамо, докато Фин се приближаваше към нея.

— Не спиш достатъчно и не си почиваш добре.

— Ще спя и ще си почивам, когато това свърши. Виж колко добре спи той. Има ли такава поговорка? Злодеите спят сладко. Май имаше нещо подобно.

— Но сънува, знам го.

— Остави, Финбар. Петима срещу един сме, така че единият ще трябва да се подчини на волята на мнозинството. Разбирам желанието ти. Мислех си, ами, че бих могла да му причиня тревожна нощ, като изпратя музиката си в съня му. Но защо? Всичко, което правим, което изпращаме към него, може да ни се върне обратно. А и знаем какво ще стане, когато март наближи края си.

— Какво ще правим? Има нещо тук. — Той потупа слепоочието й. — Нещо, което не споделяш с останалите. Май един не се подчинява на волята на петимата, а Брана?

— Не, нищо подобно. Още не съм го обмислила докрай. Обещавам ти, че ще ти кажа, както и на останалите, каквото и да реша в крайна сметка. Първо искам сама да се уверя до какво ще доведе.

— Тогава се върни в леглото. Тази нощ той няма да ти каже името, нито ще причини зло някому. Сега спи, както трябва да направиш и ти.

— Добре. — Тя прибра внимателно цигулката в калъфа, хвана ръката на Фин. — Кател отново ще излезе на обиколка утре. Вече е бил с Конър, Мийра, Айона, Бойл и с теб. Всички сте виждали вълка. Аз го видях през очите на Кател. Но всичко, което Кател, или аз, вижда в ума му, е ярост и някаква... потайност — добави тя, докато минаваха през кухнята и се качваха по стълбите. — Различно е от съзнателното мислене, цялата тази потайност и ярост. Но то знае името си, както всички създания.

— Утре ще се присъединя към Конър със соколите и с Кател. Може би когато аз съм с кучето ти и Конър е наблизо, ще имаме повече сила и ще успеем да открием онова, което търсим.

— Трябва да сме двамата с теб — внезапно осъзна тя. — Той ме бърка със Сърха понякога, а все още копнее за нея — както копнее и за теб. Ние двамата и Кател. И двамата можем да слеем съзнанието си с това на кучето. Трябваше по-рано да се сетя.

— Стига толкова мисли. Ще се занимаем с това утре. — Привлече я в леглото и я сгуши в прегръдките си. — Сега ще спиш.

Преди тя да усети и да блокира намеренията му, той я целуна по челото и я приспа дълбоко.

За известно време остана да лежи до нея, под бледите лунни лъчи, а после и той започна да се унася в сън.

И оттам премина в сънищата.

Копитата на Бару трополяха по коравата земя на пътя, снегът още не се бе разтопил. Не познаваше тази земя, помисли си Фин, но и не беше съвсем непозната. Ирландия. Усещаше мириса на Ирландия, но не беше родният му край. Не беше домът му.

Обгърна го тъмната нощ, с кратки проблясвания на звездна светлина и бледи лунни лъчи, които се промъкваха между постоянно менящите се облаци.

А край луната се бе оформил ореол, червен като кръв. Като смърт.

Усещаше мириса на пушек във вятъра и му се стори, че в далечината вижда проблясъка на огън. Лагерен огън.

Беше с наметало. Чуваше го как плющи на вятъра, докато галопираха — главоломен устрем — по замръзналата земя. Беше обзет от тревожно чувство за неотложност; макар да не знаеше къде отива, знаеше, че трябва да пристигне час по-скоро.

Кръв и смърт следват. Думите отекваха в съзнанието му, затова той подканяше коня да бърза още, издигна Бару нагоре и двамата полетяха под забулената в червено зарево луна.

Вятърът развяваше косата му, мяташе наметалото му и свистенето изпълваше ушите му. И над всичко това продължаваше да чува отекването на конски копита.

Погледна надолу и видя ездача — с развяна светла коса — да препуска бързо и много по-напред от онези, които го следваха.

После видя как мъглата се надига и завихря, как поглъща ездача и го откъсва от останалите.

Без да се поколебае, Фин се спусна рязко и насочи коня си право в средата на мръсното покривало от мъгла. Едва не го задуши, толкова гъста бе мъглата, изолираща вятъра и въздуха. Светлината на проблясващите звезди и носещата се сред облаците кървава луна угаснаха като духнати свещи.

Той чу вика, цвиленето — почувства страха на коня, паниката и болката. Вдигна високо ръка и стисна меча си, който бе призовал, обви го в пламъци.

Впусна се в атака, удряше, разсичаше мъглата, газеше в жестокия студ, пробиваше си път с огъня и волята си.

Видя ездача, за миг го зърна — светла коса, тъмно наметало, блед отблясък от медна брошка, която отрази светлината на размахания срещу вълка меч.

И после мъглата отново го скри.

Фин се втурна сляпо напред, сечеше мъглата и викаше с надеждата да отвлече вниманието на вълка от мъжа. Призова вятъра, истински вихър, за да разкъса и разпръсне плътното и мръсно покривало на мъглата. През изтънелите й пипала видя как конят залита, а вълкът се приготвя да скочи отново, и побърза да хвърли преграда пред вълка, докато сам се впускаше в атака.

Вълкът се обърна — с червен камък на шията и червени очи, от които бълваше огън. Звярът скочи към гърлото на Фин, полетя толкова бързо и внезапно, че Фин едва успя да завърти Бару. Лапи раздраха лявата му ръка от рамото до китката, ударът за малко не го събори от седлото, а болката бе като вълна от адски огън. Той замахна с меча и удари звяра с острието, и огънят проряза дълбока бразда в хълбока на вълка, и усети рязката болка да забожда ледено острие в белега на рамото му.

Веднага се извъртя, без да спира да удря и разсича мъглата, която отново се бе спуснала да го заслепи. Успя да се освободи, но установи, че маневрата го е отдалечила. Пак атакува, използва силата си, но вълкът вече беше във въздуха и макар раненият воин да замахна с меча си, вълкът се метна над блесналото острие и впи страховитите си зъби в гърлото на мъжа.

Фин изрева от ярост и пришпори Бару напред, през подвижните пластове на мъглата.

И конят, и ездачът му паднаха, а вълкът нададе тържествуващ вой и изчезна с мъглата.

Още преди конят му да спре, Фин скочи на земята и коленичи до мъжа със светлата коса и замъглените от болката сини очи.

— Остани при мен — заговори му Фин и притисна с ръка зейналата грозна рана. — Погледни ме. Погледни вътре в мен. Мога да ти помогна. Остани при мен.

Но знаеше, че думите му са напразни. Нямаше сила да изцели смъртта, а именно тя лежеше под ръцете му.

Усети последния удар на сърцето, последния дъх.

— Ти проля кръвта си за него.

Ярост, гняв и болка кипяха в душата му, когато вдигна очи и видя жената. Брана, помисли си отначало Фин, но още докато мисълта се оформяше в съзнанието му, осъзна, че греши.

— Сърха.

— Аз съм Сърха. Тъмната вещица от Мейо. Това е съпругът ми, мъртъв на земята. Дайхи, смелият и дързък воин.

Роклята й, сива като мъглата, се полюшваше над земята, докато тя се приближаваше, вперила поглед във Фин.

— Гледам го как умира — нощ след нощ, година след година, век след век. Това е моето наказание, задето предадох дарбата си, клетвата си. Но тази нощ ти проля кръвта си за него.

— Закъснях. Не го спрях. Ако го бях спасил, може би щях да спася всички ни, но закъснях.

— Не можем да променим каквото е било, но все пак твоята кръв, кръвта на моя любим и тази на Кеван напоиха земята тази нощ. Не за да променят каквото вече е било, а за да покажат какво може да бъде.

Тогава и тя коленичи и докосна с устни тези на Дайхи.

— Той умря заради мен, заради децата си. Загина смел и верен, какъвто винаги е бил. Аз съм тази, която се провали. Водена от яростта си, аз нараних теб, проклех теб, един невинен, както и много други, които са били преди теб.

— От мъка — каза Фин. — Водена от мъка и тъга.

— Мъка и тъга? — Тъмните й очи блеснаха ярко. — Те не могат да възстановят равновесието. Аз проклех теб и всички, които са били между Кеван и теб, и както е писано, онова, което причиних на света, ми се върна с тройна сила. Прехвърлих товара си на моите деца, както и на всички деца след тях.

— Спасила си ги. Дала си живота си за тях. Твоят живот и твоята сила.

Сега тя се усмихна и макар в усмивката й да се таеше мъка, той видя Брана в очите й.

— Държах се здраво за тази мъка, сякаш е любим или скъпо дете. Мисля, че тя ме е крепила през цялото време. Не можех да повярвам дори в онова, което ми бе позволено да видя. За теб или вътре в теб. Дори и като знаех, че не само кръвта на Кеван тече във вените ти, пак не исках да приема истината.

— Коя истина?

Тя погледна надолу към Дайхи.

— Ти си и негов потомък. Повече негов, вече го знам, отколкото на Кеван.

С ръка, обляна в кръвта на Дайхи и неговата собствена, Фин сграбчи рамото й. При контакта им силата засия наоколо.

— Какво казваш?

— Кеван се изцели — онова, което е вътре в него, му помогна да се надигне от пепелта, в която го бях превърнала. Изцелен, той потърси мъст. Не можеше да докосне децата ми — те бяха отвъд силите му. Но Дайхи имаше сестри, а една от тях бе толкова млада и красива. Той избра нея, насили я и против волята й пося семето си в утробата и. Тя пое последния си дъх, когато детето пое своя първи. Ти си потомък на това дете. От нейната кръв си. Ти си потомък на Дайхи. Ти си негов, затова, Финбар от рода Бърк, си мой. Бях несправедлива с теб.

Тя много внимателно разкопча брошката на Дайхи, която сама бе направила за него с образите на коня, кучето и сокола, за да му напомня за трите им деца.

— Това е твое, защото ти си негов. Прости ми.

— Тя има твоето лице и чувам гласа й във всяка твоя дума. — Той сведе поглед към брошката. — Но аз още нося и кръвта на Кеван.

Сърха тръсна глава и затвори пръстите на Фин около медната брошка.

— Светлината покрива мрака. Кълна ти се във всичко свято, ако можех да разваля проклятието, което хвърлих върху теб, бих го направила. Но не е по силите ми.

Тя стана, без да изпуска ръката му от своята, и двамата останаха редом над тялото на Дайхи.

— Кръв и смърт има тук, кръв и смърт следват. Не мога да го променя. А вярвам в теб, така както дадох силата си на децата си, на тримата, които са дошли от тях, и на двамата, които са до тях, вярвам в теб, Финбар от Дайхи, който носиш едновременно и светлината, и мрака. Времето на Кеван трябва да свърши, онова, което живее в него, трябва да умре.

— Знаеш ли името му?

— Това също не е по силите ми да узная. Сложете край, но не за да отмъстите, защото това само ще доведе до нови кръвопролития и смърт, както сама се убедих, за жалост. Сложете край заради светлината, заради любовта и всички, които ще дойдат след вас.

Тя го целуна по бузата, отстъпи крачка назад.

— Помни, любовта има сила, по-голяма от всички магии. Върни се при нея.

Той се събуди трудно, дезориентиран и с Брана, която отчаяно повтаряше името му.

Беше се привела над него в сумрака на утрото и притискаше с длани ранената му ръка. Тя плачеше, докато говореше, докато вливаше топлина в раната. Донякъде унесен все още, той я зяпна, озадачен.

Брана никога не плачеше.

— Върни се, върни се. Не мога да излекувам тази рана. Не мога да спра кръвта. Върни се.

— Тук съм.

Тя издиша, хлипайки, и вдигна поглед от раната към лицето му, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Остани при мен. Не можех да те стигна. Не мога да спра кървенето. Не мога... О, слава на бога, слава на всички богове. Вече зараства. Само остани, остани. Погледни ме. Фин, погледни ме. Погледни вътре в мен.

— Не можах да го изцеля. Той умря в ръцете ми. Кръвта е негова. Неговата кръв е по ръцете ми и вътре в мен.

— Тихо, замълчи. Остави ме да работя. Раните са дълбоки и лоши. Изгубил си много кръв.

— Ти плачеш.

— Не плача. — Но сълзите й капеха върху раната и я изцеляваха по-бързо, отколкото ръцете й. — Тихо, просто замълчи и ме остави да довърша. Сега се затваря добре. Ще ти е нужен тоник, но раната заздравява.

— Не ми трябва нищо. — Чувстваше се по-уверен, по-силен и като цяло, по-бодър. — Вече съм добре. Ти си тази, която трепери. — Той се надигна и седна, погали с пръсти мокрите й бузи. — Може би на теб ти трябва тоник.

— Сега има ли болка? Изпробвай ръката си. Раздвижи я, свий я, за да сме сигурни, че всичко е наред.

Той направи както тя поиска.

— Всичко е наред и не, няма повече болка. — Но когато погледна надолу, видя напоените с кръв чаршафи. — От мен ли е?

Макар все още да трепереше леко, тя стана и само с мисъл смени чаршафите. Но отиде до банята, за да си измие ръцете, защото имаше нужда от време и малко пространство, за да се успокои.

Върна се и се наметна с халат.

— Ето. — Фин й подаде едната от двете чаши уиски. — Мисля, че ти имаш по-голяма нужда от него, отколкото аз.

Тя само поклати глава и приседна внимателно на ръба на леглото.

— Какво стана?

— Първо ти разкажи какво видя.

Брана за миг затвори очи.

— Добре. Ти започна да се мяташ насън. Жестоко. Опитах се да те събудя, но не можах. Пробвах да вляза в съня, да те изтегля, но не можах. Беше като стена, която не можех да изкатеря, независимо колко се опитвам. После на ръката ти се появиха прорезните рани, кръвта бликна оттам.

Спря за миг, притисна лице с длани, отново се постара да се овладее.

— Знаех, че си някъде, докъдето не мога да стигна. Опитах се да те изтегля обратно. Исках да изцеля раните, но нищо не можеше да спре кръвта. Мислех, че ще умреш в съня си, впримчен в сън, в който той те е подмамил, изолирал те е от мен. Че ще умреш, защото не мога да стигна до теб. Беше те отнел от мен, след като едва сега те намерих отново. Щеше да умреш, защото не съм достатъчно силна, за да те изцеля.

— Но ти направи точно това и аз не умрях, нали? — Той се премести зад нея, целуна я по рамото. — Плачеше за мен.

— Сълзи на страх и безсилие.

Но когато той отново целуна рамото й, тя се извъртя, обви ръце около него, залюля го в прегръдките си.

— Къде беше? Къде те отведе той?

— Не ме отведе той, в това съм убеден. Върнах се в миналото до нощта, в която Кеван е убил Дайхи. Видях Сърха. Говорих с нея.

Брана се дръпна рязко.

— Говорил си с нея?

— Както сега с теб. Много приличаш на нея. — Отметна косата й назад. — Толкова много си приличате и макар очите й да са тъмни, имаш същия поглед като нея. Заради силата в него. И магията.

— Какво ти каза?

— Ще ти кажа, но мисля, че е най-добре да го кажа пред всички. А и истината е, че ми е нужно малко време, за да си изясня сам някои неща.

— Тогава ще ги повикам.

Тя се облече и повече не попита нищо. Всъщност на нея също й трябваше време да се успокои, да надене отново защитната си броня. От деня, в който бе видяла белега му, не бе изпитвала такъв страх и мъка, както тази сутрин. Питаше се дали силните й чувства не са блокирали целебните й сили, способността й да го измъкне от съня. И не знаеше какъв е отговорът.

Когато слезе долу, забеляза, че той вече е сложил чайника и е приготвил кафе.

— Сигурно ще искаш да приготвиш закуска за всички — подхвана той. — Но можем и сами да се оправим.

— Така ще съм заета с нещо. Ако искаш да се включиш, обели и нарежи малко картофи. Това поне го можеш.

Двамата се заеха със задачите си мълчаливо, а скоро и останалите започнаха да пристигат.