Магията на кръвта

— Какво тогава?

— Ако знаех със сигурност, вече да съм го оправил. Но знам, че отварата го накара да изпита ужас, болка, непоносима болка. Изгори го и проля кръвта му.

— Но се измъкна от капана ни. Недей — продължи тя, преди той да я прекъсне. — Не казвай, че можеше да го довършиш, ако те бяхме оставили. Не беше приемлив вариант тогава, нито пък когато и да било.

— Не ти ли е хрумвало, че може би именно така трябва да стане? Че аз, който съм от неговата кръв, аз, който нося белега, трябва да довърша започнатото от твоята кръв, която ме е проклела, да сложа край?

— Не, защото не е така.

— Много си сигурна, Брана.

— Убедена съм в това. Така е писано, предавано от поколение на поколение. Децата на Сърха трябва да го унищожат. Ще го направят. За разлика от всички преди нас, които са се провалили в тази задача, ние имаме нещо повече. И това си ти.

Бе впрегнала цялата си воля, за да запази спокойствие, докато говори, да звучи логично.

— Вярвам, че ролята ти е изключително важна. Нещо ново е онзи, който е наследил неговата кръв, да работи за унищожението му, да помага на тримата. Никога не е било описвано подобно нещо в никоя от книгите. Нашият кръг е по-силен заради теб, това е вън от съмнение.

— И в това ли си убедена?

— Без капка съмнение — повтори тя. — Не те исках в кръга, но това бе слабост от моя страна и егоистична постъпка, за която съжалявам. Сега нашият кръг е цял и ако бъде разкъсан... мисля, че ще загубим. Ти ми даде думата си.

— Това може би е грешка, но все пак ще удържа обещанието си.

— Можем да го унищожим. Знам го. — Докато говореше, тя извади кристала от джоба си, завъртя го на светлината. — Конър, Айона, аз, всички сме се срещали с първите трима. И не просто насън, а в състояние на будно сънуване. Направихме връзка с тях телом и духом, а това също не е било описвано досега.

Той чуваше думите й, приемаше логиката им, но не можеше да се отърве от измъчващото го раздразнение и от съмнението.

— Много разчиташ на книгите, Брана.

— Така е, защото написаното слово има голяма сила. Знаеш го по-добре и от мен. — Тя сложи длан върху книгата. — Отговорите са тук. Онези, които вече са написани, както и тези, които сами ще напишем.

Тя отвори книгата, разлисти я.

— Ето тук съм описала как се пренесохме с теб в съня си до пещерата на Мидор и видяхме смъртта му.

— Това не е отговор.

— Ще ни отведе до него, когато се върнем там.

— Върнем там? — Сега интересът му се увеличи. — В пещерата?

— Бяхме отведени там. Бихме могли да сторим повече, да научим и да видим повече, ако сами отидем. Не мога да намеря нищо за този човек. Името му не означаваше нищо за Брана, дъщерята на Сърха. Трябва да го намерим.

Фин искаше да се върне, мислеше за това всеки ден, но...

— Не знаем нито кое е мястото, нито кое е времето. Нямаме представа накъде да тръгнем, Брана.

— Може да бъде направено, можем да го измислим. Докато останалите от кръга ни стоят тук на пост, за да ни върнат, ако е нужно. Бащата на Кеван, Фин, колко ли отговори крие той?

— Думи на луд човек. Сама видя лудостта в очите му.

— Ти би се върнал там и без мен, ако можеше. Но трябва да бъдем двамата.

Не можеше да го отрече.

— В онази пещера имаше смърт.

— И тук има смърт без отговорите. Отварата трябва да бъде променена. Не, не същината й, в това си прав. Но онази, която направихме, беше специално за Самхейн. Би ли изчакал чак до нощта на Вси светии, за да опитаме отново?

— Не, не бих.

— Не мога да определя момента, Фин, а ти? Не мога да реша кога е най-добре да се опитаме отново да го победим, а без този едничък отговор сме като слепи. — Тя стана, закрачи из стаята. — Мислех, че е на слънцестоенето — беше съвсем логично. Светлината надделява над мрака. После на Самхейн, когато воалът изтънява.

— Видяхме ги — първите трима. Воалът изтъня и ги видяхме редом с нас. Но не напълно — добави той, преди тя да го направи.

— Питах се дали не е зимното слънцестоене? Или пролетното равноденствие? Лятната жътва на Ламас или посрещането на лятото на Белтейн? Или никой от тези дни?

Гняв и яд към самата нея заради провала кипяха в гърдите й, когато се извърна към него.

— Отново виждам какво стана пред колибата на Сърха, битката там. Мъглата и мрака, горящите ръце на Бойл, твоята кръв да изтича. Провалихме се, Фин, защото аз избрах грешния момент.

Фин се засмя задавено, с привкус на самоирония, и повдигна вежди.

— Значи, сега вината е само твоя?

— Изборът на точния момент и в двата случая беше само мой. И двата пъти сбърках. Всичките ми внимателни изчисления се оказаха грешни. Затова сега е нужно нещо повече, за да бъдем сигурни третия път.

— Третият път е на късмет.

Тя издиша на пресекулки и леко се усмихна.

— Така казват. Онова, което ни е нужно, може би ни чака да се върнем там. Е, ще се върнеш ли обратно в съня заедно с мен, Фин?

„Бих те последвал и в ада“, помисли си той.

— Ще го направя, но първо трябва да сме сигурни в заклинанието за съня. Както и да знаем как ще се върнем. Няма да допусна да бъдеш изгубена отвъд.

— И аз не бих допуснала никой от двама ни да остане залутан там. Най-напред ще се уверим, че знаем как да стигнем там и как да се приберем. Става дума за времето на Кеван, в самото начало на силата му — и двамата сме съгласни за това, нали?

— Да. — Фин въздъхна. — Което означава, че пак ще искаш да точиш кръвта ми.

— Само малко. — Сега тя повдигна вежди. — Толкова шум за малко кръв, и то от човек, който преди малко твърдеше, че ще умре заради мен?

— Предпочитам да не е от загуба на кръв капка по капка.

— Не — каза тя, когато той понечи да свали пуловера си. — Не от белега. Говорим за самото му раждане, Фин. Той не е бил белязан в началото.

— Кръвта от белега е повече негова.

Тя направи нещо, което рядко си позволяваше — пристъпи към него и сложи ръка върху проклетия белег.

— Не от това място. Твоята кръв от ръката ти, моята — от моята ръка, за да се слеят сънищата ни в едно.

— Вече си написала заклинанието?

— Само отчасти и само в главата си. — Тя му се усмихна и забрави себе си дотолкова, че да остави ръката си върху неговата. — Мисля много добре, докато чистя.

— Ела тогава в моята къща и мисли на воля, понеже брат ти е оставил пълна бъркотия в стаята, която използва.

— Той е прекрасен човек, но и ужасно разпилян. Просто не забелязва безпорядъка, който оставя след себе си. Това си е дарба, с която Мийра ще трябва да се бори години наред.

— Спомена ми, че обмислят да се оженят на слънцестоенето — лятното, и да направят сватбата на открито, в полето зад твоята къща.

— И двамата много обичат да прекарват времето си навън, доколкото е възможно, така че им подхожда. — Тя се извърна, за да вземе една купичка и най-малкото си котле.

— Допълват се отлично.

— О, разбира се, колкото и изненадани да са и двамата от този факт. А сватбата на Бойл и Айона е преди това, така че и през пролетта, и през лятото ще бъдем свидетели на ново начало, а с волята на боговете останалото ще бъде вече зад гърба ни.

Тя взе билките, които й трябваха, вече изсушени и готови, дъждовна вода, която бе събрала на пълнолуние, екстракт от валериан.

Фин стана, взе едно хаванче и чукало.

— Аз ще го направя — каза той и се зае да стрива билките.

Известно време работеха в приятно мълчание.

— Никога не пускаш музика тук — отбеляза той.

— Разсейва ме, но може да донесеш айпода от кухнята, ако искаш.

— Не, няма нужда. Снощи свиреше на цигулка. Късно през нощта.

Тя се сепна и вдигна поглед.

— Да. Откъде разбра?

— Чувам те. Често свириш нощем, доста късно. Обикновено са тъжни и прекрасни мелодии. Снощи не беше тъжна, а уверена и силна. И все така прекрасна.

— Не би трябвало звукът да стига до теб.

Той вдигна очи и прикова нейните с погледа си.

— Някои връзки не могат да бъдат прекъснати, колкото и да ти се иска, колкото и да се опитваш да ги прекъснеш. Независимо колко далеч се намирах, понякога те чувах да свириш толкова ясно, сякаш стоиш до мен.

Това развълнува и рани сърцето й.

— Никога не си ми казвал.

Той само сви рамене.

— Музиката ти ме е връщала у дома неведнъж. Сигурно така е било писано. В купата или котлето? — попита той.

— Какво?

— Билките, които стрих. В купата ли, или в котлето ги искаш?

— В купата. Какво те върна у дома последния път?

— Видях Аластар и разбрах, че е необходим. Пазарих се за него и го купих, уредих да го докарат тук. Но за мен не бе дошъл моментът. После видях Аня и знаех, че тя е за Аластар, и нещо повече. Красотата й, духът й ме привлякоха и си помислих, че тя трябва да се върне у дома, но не и аз. После Айона дойде в Ирландия, в графство Мейо, мина през гората и край колибата на Сърха, за да дойде при теб. Крачеше под дъжда в розовия си дъждобран, толкова развълнувана и изпълнена с надежда и магия, която още не владее.

Смаяна, Брана спря да върши каквото и да е.

— Видял си я.

— Видях я да се прибира у дома, да идва при теб и разбрах, че и за мен е време. Той щеше да види и да разбере. И щеше да се появи. А с помощта на тримата най-сетне бих могъл да го унищожа.

— Как си видял Айона? Помниш дори розовия й дъждобран. — Напълно слисана, Брана зарови ръце в косата си и разхлаби фибите, които се наложи да намести наново. Тя не е от кръвта ти. Не се ли питаш как е станало?

— Задавам си много въпроси, но невинаги им отговарям. — Той отново сви рамене. — Кеван знае, че тя е една от тримата, така че може да съм го видял през неговите очи и така да съм разбрал.

— Това трябва да ти напомня, когато се усъмниш, че кръвта, която двамата споделяте, прави кръга ни по-силен. — Тя запали свещите, после и огъня под малкото котле. — Загряваме бавно, за да кипне плавно. Ще го оставим да ври, докато напишем заклинанието.

Когато Конър влезе в ателието, той запази мълчание, понеже във въздуха се носеше магия. Брана и Фин стояха с протегнати ръце над котлето, от което се издигаше бледосин пушек.

— Заспи, за да сънуваш; сънувай, за да полетиш; литни, за да търсиш; търси, за да узнаеш. — Тя изрече думите три пъти подред, а Фин я последва.

— Сънувайте като един, за да видите като един, познайте истината, за да разберете.

В пушека проблеснаха звезди.

— Звездите ще ни водят през нощта и ще ни върнат пак при светлината. — Брана вдигна ръка, а с другата махна към едно тънко и прозрачно шишенце. Течността се надигна от котлето, синя като пушека, искряща от звезди, и с едно грациозно движение се изля в шишенцето. Фин му сложи запушалка.

— Готово е. Направихме го. — Тя въздъхна облекчено.

— Ново заклинание за сън? — Сега Конър пристъпи в стаята. — Кога ще се изправим срещу него?

— Не е за това, още не. — Брана отново зарови ръце в косата си, изруга под нос и този път направо измъкна фибите. — Колко е часът? По дяволите, къде отиде денят?

Фин посочи към малката бутилка.

— За малко да ми отсече главата, задето се осмелих да предложа да починем за час и да хапнем нещо за обяд.

— Така прави, когато работи — съгласи се Конър и потупа утешително Фин по рамото. — Но пък можем да разчитаме на вечеря. — Той се усмихна подкупващо на Брана. — Нали?

— Мъжете и техните стомаси. — Тя прибра бутилката в един шкаф, където да отлежава. — Ще сготвя нещо, защото е най-добре всички да обсъдим онова, върху което двамата с Фин работихме днес. Махайте се от къщата ми за известно време.

— Но аз тъкмо дойдох — възрази Конър.

— Щом искаш топла храна и аз да я приготвя, ще трябва да се разкараш, за да мога да измисля нещо на спокойствие.

— Искам само да пийна една бира, преди да...

Фин го хвана за ръка и грабна палтото си.

— Ще те черпя една бира в бара, понеже разходката на чист въздух ще ми се отрази добре. Както и бирата.

— Ами, добре, след като поставяш така нещата.

Когато Кател изтича след тях към вратата, Брана им махна и на тримата за довиждане.

— И Кател има нужда от разходка. Не се връщайте поне час — и кажете и на другите същото.

Без да чака отговор, тя се обърна и отиде в кухнята си.

Безукорно чиста, помисли си тя, и толкова прекрасно тиха — чудесно нещо след часове наред работа и заклинания. Би могла да се наслади на чаша вино пред камината и един час почивка, но си припомни, че обича домакинските задължения.

Сложи ръце на кръста и проясни мислите си.

Добре, можеше да сотира пилешки гърди с билки и вино, да изпече малко червени картофи в зехтин и да ги поръси с розмарин, а във фризера имаше бланширан зелен боб от градината си — можеше да го задуши и поръси с белени бадеми. Не й беше останало време да замеси хляб, а всички го ядяха като мравки на пикник, затова щеше да опече набързо бирени хлебчета. И това трябваше да е достатъчно за всички.

Най-напред обели картофите, наряза ги на едри шайби, подправи ги с билки и зехтин, добави малко пипер и чесън и ги пъхна във фурната. Забърка тестото за хляба — като отпи глътка от бирата междувременно — и след като щедро намаза питките с разтопено масло, ги пъхна при картофите.

Понеже пилешките гърди бяха замразени, махна с ръка да ги размрази, след това ги заля с марината, която сама бе приготвила и пазеше в бутилка.

Доволна, че всичко е под контрол, тя си сипа вино и отпи първата глътка още в кухнята. После реши, че и тя има нужда от въздух и малка разходка, взе си якето, уви шал около врата си и излезе навън с чашата вино.

Навън бе ветровито и студено, помисли си тя, но приятно разнообразие след целия следобед в ателието заедно с Фин. Вятърът развяваше косата й, докато крачеше из градината зад къщата и си представяше къде ще разцъфтят цветята й, къде ще засади зеленчуковите лехи напролет.

Още имаше цъфнали рози, отбеляза тя, както и теменужки, разбира се, които подаваха веселите си главици дори и през снега и леда, когато всичко наоколо замръзнеше. Зимно зеле и яркооранжевите и жълти цветове на невена, който толкова харесваше заради цвета и пиперливия му аромат.

Би могла да приготви супа на следващия ден и да добави малко в нея, както и от морковите, които бе покрила с оборски тор и слама, за да понесат по-леко студената зима.

Дори и през зимата градината й носеше удоволствие.

Отпи глътка от виното си и продължи да обикаля дори и когато сенките станаха по-плътни и мъглата се приближи до дома й.

— Нямаш място тук. — Гласът й бе спокоен и тя извади малък нож от джоба си, с който да отреже няколко стръка невен, весели кученца и няколко теменужки. Щеше да украси масата с някои от зимните цветя от градината си, реши тя.

— Ще намеря. — Кеван се появи като човек, красив, усмихнат, а червеният камък на шията му грееше в сумрака. — Ще ме посрещнеш с радост в дома си. В леглото си.

— Още си слаб от последното „радушно“ посрещане и затова се самозалъгваш. — Сега тя се обърна и преднамерено бавно отпи от виното си, докато го оглеждаше. — Не можеш да ме съблазниш.

— Ти си толкова по-силна от всички тях. Знаеш го, както и аз. С мен ще станеш още по-силна. Повече, отколкото някой някога си е представял. Мога да ти доставя удоволствието, което напразно жадуваш. Мога да изглеждам като него.

Кеван махна с ръка пред лицето си. И насреща й се усмихна Фин.

Тя усети болка в сърцето, сякаш сама бе забола ножа дълбоко.

— Само празна обвивка.

— Мога да звуча като него — каза той с гласа на Фин. — Aghra, a chuid den isaol.

Ножът сякаш се завъртя и разкъса сърцето й, когато изрече думите, които Фин някога й повтаряше. Любов моя, живот мой.

— Да не мислиш, че това ме прави по-слаба? Че ме изкушава да се отворя за теб? Ти си всичко, което презирам. Ти си причината да не бъда вече негова.

— Ти избра така. Ти ме отблъсна. — Внезапно пред нея стоеше Фин, какъвто бе на осемнайсет, толкова млад, толкова изпълнен с мъка и ярост. — Какво искаш да направя? Не съм знаел. Никога не съм те лъгал. Не си отивай. Не ме отблъсквай.

— Не ми каза — чу се да мълви Брана. — Отдадох се на теб, само на теб, а ти си от неговата кръв. Негов си.

— Не знаех! Как бих могъл? Просто се появи върху мен, Брана, изгори кожата ми. Не беше тук, преди да...

— Преди да правим любов. Повече от седмица мина след това, а ти не каза нищо, докато сама не го видях. Аз съм една от тримата. — Сълзите пареха в очите й, но гласът й оставаше спокоен. — Аз съм Тъмна вещица, дъщеря на Сърха. Ти си потомък на Кеван, носиш мрака и болката. Твоите лъжи и онова, което си, разбиха сърцето ми.

— Плачи, вещице — отрони тихо той. — Изплачи болката си. Дай ми сълзите си.

Осъзна, че стои пред него, на края на градината, а лицето му е това на Кеван. И то бе осветено в мрака от сиянието на червения камък, което сега бе по-силно.

Сълзи, осъзна тя, замъгляваха очите й. Събра цялата си воля и ги преглътна, вдигна високо глава.

— Не плача. Няма да получиш от мен друго, освен това.

Тя замахна с градинския нож и успя да го прободе в гърдите, макар и не дълбоко, докато с другата си ръка се пресегна да сграбчи камъка. Земята потрепери под краката й; верижката я опари. За миг очите му пламнаха в червено като камъка, после се изви мъгла, която сякаш хапеше с остри зъби, а след това тя остана да държи само ножа с окървавен връх.

Погледна към дланта си и усети пареща болка. Тя стисна юмрук, призова силата си, стопли ледената рана и я укроти, излекува я.

Ръцете й трепереха леко, в което нямаше нищо срамно, но тя взе цветята и чашата, която бе изпуснала.

— Жалко за виното — тихо каза тя, докато вървеше към къщата.

Но съвсем не бе изгубила напразно времето си.

Разбърка картофите, извади питките от фурната и си сипа нова чаша вино, преди другите от кръга й да почнат да пристигат.

— С какво да помогна — попита Айона, след като изми ръце, — без да докарам киселини на някого?

— Можеш да накълцаш онзи чесън.

— Много ме бива в кълцането, а също и в рязането.

— Достатъчно е да го накълцаш.

— Добре ли си? — попита Айона тихо. — Изглеждаш малко бледа.

— Добре съм, честна дума. Имам да ви разказвам нещо на всички, но предпочитам първо да приключим тук.

— Добре.

Съсредоточи се в готвенето, заслушана в разговорите на близките й хора, докато работеше. Нямаше нужда да моли за помощ — другите подреждаха масата, сипваха вино, сервираха храна в табли или купички.

— Имаш ли списък за пазаруване? — попита Мийра, докато подреждаха храната върху масата. — Ако нямаш, направи, за да напазарувам вместо теб. Освен ако не възразяваш.

— Ще пазаруваш вместо мен?

— Всички ще се редуваме отсега нататък. Или поне докато ти си тази, която готви през повечето време. Отдавна вече не е справедливо просто да разтребим след това. Затова ще се погрижим и за пазаруването.

— Вече съм започнала да правя списък и планирах утре да ида до пазара.

— Значи, е мой ред, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам.

— Ако искаш нещо да бъде занесено в магазина, мога да го взема с мен.

Брана понечи да отговори, после се огледа наоколо и присви очи.

— За какво е всичко това, пазаруването, зареждането на магазина ми?

— Изглеждаш уморена. — Конър вдигна очи към тавана и въздъхна, а Бойл се намръщи. — Защо да не говорим направо.

— Благодаря много, че ми го напомняте — сопна се Брана.

— Истината ли искаш, или украсената й версия? — Бойл продължи да се мръщи. — Изглеждаш уморена и толкоз.

Все така с присвити очи, тя прокара ръце пред лицето си, направи заклинание за хубост. Сега направо сияеше.

— Ето, вече съм по-добре.

— Под тази маска си уморена.

Тя бе готова да се нахвърли върху Фин, но Конър вдигна ръце.

— О, стига вече, Брана. Бледа си и очите ти са хлътнали, а ние не сме слепи. — Той изпъна показалец, когато тя понечи да стане, и с лек тласък със силата я накара отново да седне на мястото си.

Сега нямаше нужда от заклинание за хубост, за да пламнат страните й.

— Искаш да си премерим силите ли?

— Престанете и двамата — заповяда Айона. — Просто престанете. Ти имаш право да изглеждаш уморена, след като вършиш толкова много работа, а ние имаме право да поемем част от товара ти. Говорим само за пазаруване, за бога, както и за почистване и домакински задължения. Правим го, за да можеш да си поемеш дъх за малко, по дяволите. Затова престани да се дърпаш толкова.

Брана се облегна на стола си.

— Съвсем неотдавна всяка втора дума от устатата ти бе извинение. А сега — заповеди.

— Развивам се. И те обичам. Всички те обичаме.

— Не ми тежи пазаруването — каза Брана вече по-спокойно. — Нито домакинските задължения — не особено. Но с благодарност ще прехвърля част от тях на някой друг, понеже ще сме много заети с по-важни неща, а и до Коледа не остава много време. Трябва да има светлина и радост на Коледа. Така ще бъде.

— Значи, е решено — заяви Айона. — Ако още някой иска да добави нещо по темата, аз ще готвя утре. — Бодна от пилешките гърди и се усмихна. — Знаех си, че това ще сложи край на спора.

— Категорично. — Брана се пресегна и стисна ръката й. — А има и още нещо, което трябва да обсъдим. Кеван беше тук.

— Тук ли? — Конър скочи на крака. — В къщата?

— Разбира се, че не. Не ставай глупав. Мислиш ли, че може да проникне през преградите, които съм издигнала, както и ти? Видях го навън. Излязох в градината да огледам зимните насаждения, както и да подишам малко въздух, след като бях работила цял ден вътре. Беше достатъчно смел, че да дойде чак до края на градината, което е границата, до която може да достигне. Поговорихме.

— След като двамата с Конър отидохме в бара. — Гласът на Фин бе спокоен. — И ни казваш едва сега?

— Исках първо да сервирам вечерята, понеже и бездруго е голяма бъркотия с толкова хора в кухнята. А след като седнахме на масата, разговорът се насочи към изтормозения ми вид.

— Не съм казал „изтормозен“ — измърмори Бойл.

— Във всеки случай сега казвам на всички ви, или поне бих разказала, ако Конър спре да проверява прозорците и се върне на масата.

— И се чудиш защо не искам да те оставям сама.

Тя прониза брат си с поглед.

— Мери си думите, иначе ще ти се наложи да правиш тези обидни забележки със завързан на възел език. Обикалях из градината с чаша вино в ръка. Светлината се промени, появи се мъглата.

— Не ни повика.

Този път тя посочи брат си с пръст.

— Престани да ме прекъсваш. Не ви повиках, не, защото исках да чуя какво има да каже и защото не бях в опасност. Той не можеше да ме докосне и двамата го знаехме. Не бих рискувала живота си, Конър, но по-важното е, че и ти, и всеки друг тук трябва да знае, че никога не бих рискувала нашия кръг и онова, което трябва да сторим. Нито от любопитство, нито заради гордостта си. За нищо на света не бих поела този риск.

— Остави я да довърши. — Макар да се изкушаваше да го срита под масата, Мийра само стисна утешително ръката на Конър. — Защото знаем, че е така. Както знаехме, че ще се опита да изкуши Брана, преди да дойде краят.

— Жалък опит, поне този път — продължи Брана. — Обичайните измамни обещания. Как щял да ме направи своя, да ми даде повече сила, отколкото някога съм мечтала да имам, и все подобни глупости. Още изпитва болка, прикрива се, но червеният камък светеше по-слабо. И все пак има скрити козове. Преобрази се във Фин.

В настаналата тишина Фин вдигна очи от чашата си с вино и пламналият му поглед срещна нейния.

— В мен ли?

— Сякаш представянето му за теб може да отслаби защитата ми. Но имаше и още нещо. Той е коварен и ни е наблюдавал през целия ни живот. Отново се преобрази, този път в теб, какъвто беше на осемнайсет. В онзи ден, когато...

— Когато бяхме заедно. Първият път. Единственият.

— Не, не в онзи ден, а седмица по-късно. Когато научих за белега. Всичко, което чувстваше тогава, и всичко, което ми каза, както и моите чувства и думи, всичко беше съвсем същото. Имаше достатъчно сила, за да ме накара да почувствам всичко отново, да ме привлече до границата на защитената ми градина. Сякаш се хранеше от чувствата ми и камъкът засвети по-ярко, арогантността му стана още по-непоносима и така и не разбра, че аз имам достатъчно самообладание, за да стисна градинския си нож и да го пробода с него. В същото време сграбчих верижката на камъка и забелязах страха му. Той се изплаши. Превърна се в мъгла и не успях да го задържа, не бях достатъчно бърза, за да скъсам верижката. Ледена — измърмори тя, загледана в дланта си. — И докато я стисках, само за миг, почувствах мрака в него, неговия глад и най-вече страха му.

Конър сграбчи ръката й.

— Погрижих се за раната — успокои го тя, докато той внимателно търсеше следи по дланта й. — Брънките на верижката се бяха отпечатали върху кожата ми.

— Но не би рискувала живота си.

— И не съм. Конър, той не можеше да ме докосне. А ако бе достатъчно бърз, че да улови ръката ми, когато сграбчих верижката, предимството щеше да е на моя страна.

— Напълно сигурна ли си? — Фин стана и заобиколи масата, преди да протегне ръка. — Дай да видя. Ще разбера дали има останало нещо от него.

Без да каже нищо, Брана сложи длан в неговата и остана мълчалива, докато топлината проникваше през кожата й и се разливаше в кръвта й.

— Ами ако беше взел ножа ти? — попита Бойл. — Ако го беше използвал срещу теб, за да среже ръката ти, докато си стискала верижката?

— Да ми вземе ножа? — Тя грабна един от ножовете на масата. И в ръката й се появи бяла роза. — Той ми предостави възможност. Аз я използвах и не загубих нищо. — Тя погледна към Фин. — Не е оставил нищо в мен.

— Не. — Той пусна ръката й, върна се до мястото си и седна. — Нищо.

— Той се страхува от нас. Това научих. Онова, което направихме, болката, която му причинихме, го плаши. Почерпи известна сила от чувствата ми, няма да отричам, но затова пък пролях кръвта му и той побягна.

— Ще се върне. — Фин я прикова с поглед, докато говореше. — И страхът ще го накара да нападне по-яростно източника му.

— Винаги ще се връща, докато не го унищожим. И макар да напада по-яростно, колкото повече се бои, толкова по-слаб е.

СЕДМА ГЛАВА

Реши да излезе на разходка със сокола. Щеше да оседлае Бару, каза си Фин, докато пиеше кафето си на фона на едва порозовялото на изток небе. Ще оседлае коня, ще подсвирне на сокола си и ще препусне. Цяла сутрин само за себе си.

Вече имаха отварата за заклинанието за сън и макар да им предстоеше още работа, той се нуждаеше — Бог да му е на помощ — от малко време далеч от Брана. Едва ли една сутрин щеше да е толкова важна.

— Защо да не го направим? — подхвърли той на Бъгс, който се бе проснал на пода в краката му и ентусиазирано гризеше кокал играчка от кожа, който Фин бе купил в пристъп на слабост. — И ти можеш да дойдеш, така че да сме пълен комплект. Кон, куче, сокол. Тъкмо съм в настроение за един хубав и дълъг галоп.

Ако Кеван се окажеше привлечен към него, толкова по-добре, но не излизаше да го търси нарочно. Не съвсем.

Погледна към вратата, на която се почука. Сигурно е някой от конярите, понеже те винаги идваха през задния вход. Но през стъклото видя Айона.

— Рано си станала — каза той, докато й отваряше да влезе.

— О, да, ранобудна птичка съм. — Усмивката й грееше като коледна елха. — Отивам да взема Нан от летището.

— Разбира се, бях забравил, че баба ти пристига. Ще остане до Нова година, нали така?

— Идва за Коледа и ще остане чак до втори януари. Ще ми се да можеше да е повече.

— Радваш се на срещата. Всички ще се радваме да я видим. А и тя ще дойде пак, нали така, за сватбата ти напролет?

— Абсолютно. Не можах да я убедя да остане тук дотогава, но сигурно така е по-добре. Предвид обстоятелствата.

— Далеч оттук и в безопасност.

— Точно. И не успях да я накарам да остане у Брана, докато е тук. Ще я заведа в дома на приятелката й Маргарет Мийни. Познаваш ли я?

— Тя ме научи на буквите и цифрите и още ми прави забележка да не се прегърбвам, когато ме види в градчето. Родена учителка. Искаш ли кафе?

— Благодаря, но вече си взех дозата. О, това е Бъгс. Здрасти, Бъгс.

Когато тя приклекна да погали кучето по гърба, Фин изпита леко смущение.

— Понякога идва тук.

— Хубаво е да имаш компания. Госпожа Мийни не ме е учила на буквите и цифрите. — Тя вдигна поглед към Фин. — Не съм израснала с теб, както останалите. Нямаме споделено минало.

— Това не променя какви сме сега.

— Знам и това не спира да ме удивлява. Цялото семейство. Ти си част от семейството ми, Фин, но аз нямам онова споделено минало с теб и Брана, което имат другите, затова вероятно мога да кажа нещо, което другите не могат, или да го кажа по различен начин. Той те е използвал, както и случилото се помежду ви, за да се опита да стигне до нея. Това те наранява също толкова, колкото и нея.

Тя се изправи.

— По-лесно е да си тръгнеш и да оставиш всичко на тримата. Но ти не го правиш. И няма да ги оставиш. Отчасти заради собствената ти нужда да поправиш стореното зло — зло, причинено и на теб. Отчасти заради семейството, кръга и приятелите ти. А всичко останало, всички други причини, е свързано с Брана.

Той се облегна на плота, пъхна ръце в джобовете.

— Много части станаха.

— Ти си сложна личност. Аз не съм израснала с вас, не съм наблюдавала как двамата с Брана се влюбвате и как страдате от раздялата, която ви е била натрапена. Но виждам добре какви сте сега. И двамата. И по мое мнение тя не е права да се лишава от любов и радост. Много е логично, но въпреки това е грешка. И ти грешиш, Фин. Не си прав да вярваш, а дълбоко в себе си го правиш, че тя действа от желание да те накаже. Ако това беше вярно, Кеван не би могъл да те използва, за да я нарани. Трябва да вървя.

— В теб има толкова добрина. — Фин се отблъсна от плота, после обхвана с длани брадичката й, целуна я. — Толкова светлина. Ако можеше и да готвиш, кълна се, че щях да превърна Бойл в магаре и да те открадна от него.

— Ще го имам като резервен вариант. Ще посрещнем Коледа, семейството ще бъде заедно. Знам, че ти, както и Брана, би предпочел да действаме незабавно със заклинанието за съня. Но Конър беше прав снощи. Ще отделим време за семейството си, ще отпразнуваме Коледа с много светлина, пъстри цветове и музика. И така ще му натрием носа.

— Гласовете ни останаха в малцинство, а добре разбирам и вашата гледна точка.

— Чудесно. — Тя отиде до вратата, но там се обърна. — Трябва да организираш парти. Тази прекрасна къща направо плаче за такова. Трябва да направиш парти за Нова година.

— Парти? — Рязката смяна на темата го обърка. — Тук ли?

— Да, парти, и то тук. Не знам как не съм се сетила досега. Време е да изпратим старото и да посрещнем новото. Определено ще бъде парти за посрещане на новата година. Ще пратя съобщение на Бойл. Ще ти помогнем с организацията.

— Аз...

— Трябва да вървя.

Тя побърза да затвори вратата и го остави да гледа намръщено подире й.

— Хм, боже, Бъгс, изглежда, че ще правим парти.

Реши да мисли за това и за всичко, свързано със събитието, по-късно. Още искаше да излезе да поязди. Щеше да даде воля на Бару да тича, да остави Мерлин да се рее и да ловува. А и малкият Бъгс щеше да е на седмото небе от щастие.

На път за вкъщи можеше да се отбие в конюшните, както и в школата за соколи, и да им отдели малко време. И ако денят още не бе свършил след това, би могъл да провери дали няма да е полезен в ателието на Брана. Макар да подозираше, че и тя ще е също толкова доволна да бъдат разделени днес.

Докато оседлаваше големия си черен кон в конюшнята, си поприказва с Шон за какво ли не — за коне, за новата поръчка за фураж, за жени, футбол и пак за коне.

Спря за миг, докато извеждаше Бару навън.

— Може би ще направя парти за Нова година.

Шон примигна, бутна назад шапката си.

— В Голямата къща ли?

— Разбира се, точно там.

— Хм. Парти в Голямата къща — нещо официално?

— Не чак толкова официално. — Изобщо не бе се замислял дори, а и вероятно би трябвало да се консултира с Айона, след като идеята беше нейна. — Просто махни оборския тор от ботушите си.

— Хм — отново измърмори Шон. — Ами музика ще има ли?

Фин издиша шумно.

— Струва ми се логично да има музика. Ще има и храна, и напитки, преди да ме питаш. Девет часът ми се струва добре. — Той вдигна Бъгс от земята, метна го на седлото.

— Парти в Голямата къща — отрони Шон, докато Фин пришпорваше Бару в галоп.

Когато погледна назад, Фин забеляза дългогодишния си коняр да стои с ръце на кръста и да зяпа къщата, сякаш я вижда за първи път.

Което показваше, според Фин, че отдавна е трябвало да направи такова парти.

Бъгс направо трепереше от радостно вълнение, докато галопираха, от коня се излъчваше удоволствие от възможността да тича свободно, а соколът нададе силен вик, докато кръжеше високо в небето.

Което пък показваше, помисли си Фин, че отдавна е било време и за това.

Макар част от него да копнееше за гората, за мириса на дърветата и песента на бриза в клоните им, той се отправи към откритото пространство. Тръгна през полята, по ниските хълмове, остави коня да тича по зелената трева, докато соколът му се рееше в синевата.

Извади ръкавицата и си я сложи. Двамата с Мерлин нямаха нужда от нея, но беше най-добре да я използва, ако някой случайно се озовеше наблизо. Вдигна ръка и отвори съзнанието си. Соколът се спусна, направи красиво и майсторски изпълнено завъртане, което разсмя Фин, после кацна като пернат бог върху ръкавицата.

Кучето потрепери, загледано внимателно в двамата.

— Двамата се харесваме взаимно, това е. Така стоят нещата. Значи, и вие двамата сте братя отсега нататък. Искаш ли да ловуваш? — попита той Мерлин.

В отговор соколът се издигна и нададе вик, докато кръжеше над полето.

— Ще се поразходим малко. — Фин слезе от коня, остави Бъгс на земята.

Кучето моментално се отърколи в нея и залая весело.

— Още е малък. — Фин потупа шията на Бару, когато конят изгледа кучето със съжаление.

Точно от това се нуждаеше, помисли си Фин, докато вървеше редом с коня. Открито небе, чист въздух. Денят бе студен, разбира се, но пък ясен и светъл.

Соколът се спусна рязко и улови жертвата си.

Фин се облегна на Бару и се загледа в зелените поля, кафявата земя, тънките стълбове пушек от комините.

Точно това, каза си той, му липсваше като отрязана ръка, докато скиташе по света. Земята на неговата кръв, на плътта, на душата и сърцето му. Липсваше му зеленината, полегатите хълмове, сивите камъни, тъмнокафявата изорана и готова за посеви пръст.

Отново щеше да я напусне — щеше да се наложи, когато свърши онова, което имаше да свърши. Но винаги щеше да се връща, привлечен обратно към Ирландия, към Брана, привлечен... Айона го бе казала — към семейството.

— Те не те искат тук.

Фин продължи да се обляга на коня. Бе усетил появата на Кеван. Вероятно бе искал да го види.

— Ти си мой. Те го знаят. Както и ти. Усещаш го.

Белегът на рамото му туптеше болезнено.

— Откакто белегът се появи върху тялото ми, ти се опитваш да ме подмамиш, да ме привлечеш към себе си. Спести си обещанията и лъжите, Кеван. Отегчават ме, а съм излязъл да подишам малко въздух на спокойствие.

— Дошъл си тук. — Кеван крачеше през полето, над тънка пелена от мъгла, с развято черно наметало, а червеният му камък грееше ярко. — Далеч от тях. Дошъл си при мен.

— Не и при теб. Нито сега, нито когато и да било.

— Синко мой...

— Не съм такъв. — Гневът, който успяваше да потиска досега, кипна яростно. — И никога няма да бъда.

— Но ти си. — Усмихнат, Кеван смъкна наметалото от рамото си, показа клеймото си. — Кръв от моята кръв.

— Колко жени си изнасилил, преди да посееш семето, от което да се роди твоят син?

— Нужна ми беше само онази, която бе предопределена да роди сина ми. Доставих й удоволствие и получих още повече. Ще ти дам Брана, ако нея желаеш. Ще легне в постелята ти отново и толкова често, колкото поискаш. Само ела при мен, съедини се с мен и тя ще бъде твоя.

— Тя не е твоя, за да ми я дадеш.

— Ще бъде.

— Не и докато аз дишам. — Фин протегна ръка с дланта напред, призова силата си. — Ела при мен, Кеван. Кръв за кръв, както казваш. Хайде, ела.

Усети го, онова притегляне и отблъскване, почувства горещина, когато силата му се разгоря. Видя, както бе видяла и Брана, проблясък на страх. Кеван залитна крачка напред.

— Не можеш да ме призоваваш!

Кеван кръстоса ръце, после със сила ги разпери. И разкъса магията.

— Те ще те предадат, ще те отритнат. Когато тялото ти изстине и кръвта ти напои земята, те няма да оплачат загубата ти.

Сля се с мъглата, сниши се и се приведе, за да се превърне във вълка. Фин си представи меча си, който стоеше в ножницата си в кабинета му. И вдигна ръка, стиснал здраво дръжката му.

В мига, в който повика останалите от кръга си, вълкът скочи.

Но не към него, не към мъжа, който стискаше пламтящ меч и излъчваше сила. Хвърли се към малкото кученце, което трепереше във високата трева.

— Не! — Фин скочи, замахна. Но срещна и разсече само мъглата, а после и тя се разсея и на тревата остана окървавеното кученце със замъглени от шок и болка очи. — Не, не, не, не. — Фин понечи да коленичи. Соколът извика яростно, конят изцвили мощно. И двамата нападнаха вълка, който се бе появил отново зад гърба на Фин.

Звярът нададе вой и отново изчезна.

Брана се появи, преди Фин да успее да коленичи.

— О, боже. — Той се пресегна към кученцето, но тя хвана ръцете му и ги бутна настрани.

— Остави на мен. Нека аз. Моята сила е да лекувам, а кучето е моят водач.

— Гърлото му. Разкъса гърлото му. Напълно е безпомощен и никому не вреди, а той нападна него, вместо мен.

— Аз мога да му помогна. Мога. Фин, погледни ме, виж вътре в мен. Фин.

— Не ми е нужна твоята утеха!

— Остави на нея. — Конър се наведе до него, стисна здраво рамото му. — Остави я да опита.

Фин вече тъгуваше, защото бе почувствал как крехкият живот си отива, затова се отпусна на колене, разтърсен от вина и безсилна ярост.

— Хайде, хайде. — Брана нареждаше тихичко, докато нежно слагаше ръце върху окървавеното гърло. — Бори се заедно с мен. Чуй ме и се бори да живееш.

Очите на Бъгс се изцъклиха. Фин усети как сърцето на кучето забавя ритъма си.

— Той страда.

— Изцеляването е болезнено. Той трябва да се бори. — Тя рязко вдигна очи към Фин, изпълнена със сила и гняв. — Кажи му да се бори, защото той е твой. Не мога да го изцеля, ако се предаде. Кажи му!

Макар да бе мъчително за него да поиска това от кученцето, Фин сложи длани върху тези на Брана.

Бори се.

Силна болка. Брана я почувства. Гърлото й пареше и собственото й сърце също пропусна удар. Тя не откъсваше очи от тези на малкото куче, вливаше му от силата си, сгряваше го.

„Най-напред дълбоката рана“, каза си тя. Трябваше да изцели и съедини разкъсаните тъкани. Насред студеното поле, под виещия вятър, челото й се покри с пот.

Отнякъде чу Конър да й казва да спре. Че е прекалено късно, но тя усещаше болката и искрицата надежда. И огромната мъка на мъжа, когото обичаше.

Погледни ме — мислено заповяда тя на кучето. — Погледни вътре в мен. Дълбоко. Виж ме.

Бъгс изскимтя.

— Той се връща. Брана. — Конър продължи да оглежда полето, да пази всички, но сложи ръка върху рамото на сестра си, даде й всичко, което имаше.

Зейналата рана започна да се свива, да се затваря.

Бъгс извърна глава, немощно близна ръката й.

— Хайде, готово — нежно прошепна тя. — Да, вече си тук. Само още малко. Още минутка. Бъди смел, малчо. Бъди смел още за миг поне.

Когато Бъгс размаха опашка, Фин само опря чело в това на Брана.

— Ще се оправи. Иска да пийне малко вода, ще му трябва почивка. Той...

Тя не можа да се сдържи, нямаше какво да стори. Разпери ръце и прегърна здраво Фин.

— Вече е добре.

— Задължен съм ти...

— Разбира се, че не и няма да ти позволя да го изречеш. Фин. — Тя приседна назад, обхвана лицето му с длани. За миг останаха коленичили, докато кучето бодро махаше с опашка помежду им. — Сега трябва да го заведеш у дома.

— Да. У дома.

— Какво стана? — попита Конър. — Ще ни кажеш ли? Казахме на Айона да не идва. Господи, тя сега пътува с баба си от летището в Голуей.

— Не сега, Конър. — Брана се изправи на крака. — Ще разберем подробностите после. Заведи го у дома, Фин. Имам тоник, който ще му се отрази добре. Ще ти го донеса. Но всъщност най-много се нуждае от почивка.

— Ще дойдеш ли с мен? — Никак не му се искаше да я моли, но все още се боеше за малкото куче. — Да го наблюдаваш още малко, само за да сме сигурни?

— Добре. Разбира се. Конър, ти можеш да яздиш Бару по обратния път и да вземеш соколите. Вземи и Кател. Аз ще се прибера скоро.

— Ами аз...

Но Брана само стисна ръцете на Фин. Тя, Фин и кученцето изчезнаха в миг.

— Ами, както вече казах... — Конър зарови пръсти в косата си, вдигна поглед към небето, където се рееха соколът на Фин и неговият Ройбиър. Потупа Кател по главата, после се метна на Бару. — Ще се погрижа за всичко.

В собствената си кухня, гушнал кучето до гърдите си, Фин се опитваше да реши какво да направи най-напред.

— Трябва да измия тази кръв от него.

— Не тук — възрази Брана, шокирана до дъното на душата си, когато той се запъти към мивката. — Не може да къпеш кучето на същото място, където си миеш чиниите. Сигурно имаш перално помещение, мивка за мръсни неща.

Макар да не виждаше разлика, Фин смени посоката и влезе в пералното помещение с чисто бели стени и масивни черни уреди. Отвори един шкаф и се пресегна за течен препарат за пране.

— Не с това, за бога, Фин. Не можеш да къпеш куче с препарат за пране. Трябва ти течен сапун — като онзи, с който си миеш ръцете.

Би могъл да изтъкне, че проклетият течен сапун е на проклетата мивка в кухнята, където поначало бе възнамерявал да изкъпе кучето. Но тя се суетеше наоколо, свали си палтото, окачи го, след което запретна ръкави.

— Дай ми кучето. Донеси сапуна.

Добре, помисли си той, така да бъде. И бездруго още не можеше да мисли трезво. Донесе сапуна, приближи се.

— Справяш се чудесно — шепнеше тя на Бъгс, който я зяпаше с обожание. — Само си малко уморен и леко поразтърсен. Сега те чака една хубава топла вана — продължи тя, докато пълнеше мивката с вода. — Малко тоник и една дълга дрямка и ще си като чисто нов.

— Какво толкова му е хубавото на новото, винаги съм се чудил. — Фин сипа щедро сапун под течащата вода.

— Стига, Фин, това е достатъчно. Ще задушиш горкото мъниче с толкова много пяна.

Той остави шишето на плота.

— Имам нещо горе — една отвара, която ще му даде сили.

— Аз ще започна с къпането, а ти иди да я донесеш.

— Благодарен съм ти, Брана.

— Знам. Хайде сега, влизай вътре. Нали е приятно?

— Обича да се къпе под душа.

Докато кучето седеше сред море от мехурчета и изглеждаше доста нелепо според Фин, Брана се извърна.

— Моля?

— Няма значение. Ще донеса отварата.

— Значи, под душа? — промърмори тя, когато Фин излезе, и продължи да разтрива козината на кучето. Бъгс ближеше мехурчетата, ръката й и в главата й изникна много ясна картинка, в която Фин не носеше друго освен вода и се смееше, стиснал здраво кучето, докато отвсякъде струеше вода и се издигаше пара. — Хмм. Поддържа отлична форма, нали? Още има нещо момчешко в него, щом се къпе заедно с кучето.

Това я развесели и трогна, което не бе проблем. И я възбуди, което вече беше проблем.

Фин се върна с красиво шишенце с шестоъгълно дъно, пълно с тъмнозелена течност. Брана го подкани с жест и той го отвори, протегна го под носа й да го помирише.

— О, да, точно това му е нужно. Ако имаш бисквитка, може да добавиш три — не, нека са четири — капки към нея. Така по-лесно ще ги преглътне и ще реши, че е почерпка.

Без да се замисля, Фин бръкна в джоба си и измъкна оттам малка кучешка бисквитка.

— Носиш ги в джоба си, в случай че ти или кучето огладнеете?

— Не знаех колко време ще сме навън — измърмори той докато отмерваше капките.

— Остави я за малко да попият добре капките. Сега ни трябва стара кърпа.

Той излезе отново и се върна с пухкава кърпа с цвета на мъх.

— Египетски памук — отбеляза Брана и ловко извади кучето от мивката и го загърна, преди да успее да се изтръска.

— Нямам стара кърпа. А и тази ще се изпере, нали?

— Така е. — Тя енергично подсуши кучето, целуна го по носа. — Сега е по-добре, нали? Чист и ухаещ на египетска цитрусова горичка. Дай му почерпката, Фин, защото е добро момче, добро и смело.

Бъгс се обърна към Фин с пълните си с доверие и обожание очи, после погълна мигом предложената почерпка.

— Добре ще е да пийне малко вода, преди да... — Тя сведе поглед и зяпна. Истински ужасена. — „Белийк“? Използваш купички на „Белийк“ за храна и вода на кучето.

— Бяха ми подръка. — Смутен, той взе кучето, метна кърпата на плота и после клекна с Бъгс до купичката за вода.

Кучето започна да пие жадно и шумно, което продължи почти цяла минута. Накрая леко се оригна и седна, зяпнало вторачено Фин.

— Сега му е нужно само топло място да се наспи — увери го Брана.

Фин гушна кучето, грабна голяма възглавница от дивана във всекидневната, метна я пред камината.

„Египетски памук, купички на „Белийк“, а сега и възглавница с красива дамаска“, каза си Брана. Кученцето от обора се бе превърнало в малък принц.

— Уморен е. — Фин остана приведен, галеше Бъгс. — Но не го боли. Кръвта му е чиста. В нея няма отрова.

— Сега ще заспи и ще се събуди по-силен, отколкото беше. Наложи се да му дам малко допълнителна енергия, за да го върна. Беше изгубил много кръв.

— Ще му остане белег тук. — Фин нежно прокара пръст по тънката, назъбена линия върху гърлото му.

— И Аластар има белег.

Фин кимна и се изправи, след като кучето вече спеше.

— Задължен съм ти.

— Не си. И обиждаш и двама ни, като го казваш.

— Не е обида, Брана, а благодарност. Ще ти сипя чаша вино.

— Фин, още няма два следобед.

— Вярно. — Наложи се да разтрие лицето си с длани, за да се съвземе малко. — Тогава чай.

— Не бих отказала. — А и така той щеше да е зает с нещо и да се успокои малко, каза си тя, докато отиваха към кухнята.

— Той живее в конюшнята. Вече близо две години, откакто се появи. Мен ме нямаше тогава. Шон го е прибрал и нахранил. А Бойл му даде името.

— Може би е имало причина да се появи, нещо по-важно от сламено легло и огризки от трапезата, няколко мили думи. Сега е в дома ти, спи на възглавница със скъпа дамаска пред камината. Ти го взе на Самхейн.

— Беше ми подръка както купичките.

— Не е само това, Фин.

Той сви рамене, отмери листенцата чай.

— Има силно сърце, а и никога не съм вярвал, че Кеван ще му обърне някакво внимание. Той е...

— Безобиден. Малък и безобиден, и с добро сърце.

— Прибрах го да спи тук една вечер. Някак си ме погледна с неговия особен поглед и аз просто го взех.

Да, още имаше нещо момчешко в него, каза си тя, с цялата му вродена доброта.

— Кучето е добра компания. Най-добрата за мен.

— Гони си опашката само защото я има. Нямам никакви бисквити — откри той след кратко тършуване. — За хора.

— Чаят ми стига. Само чай.

Понеже знаеше, че той ще иска да е близо до кучето, тя седна така, че да вижда и камината, и го изчака да донесе чая и да седне до нея.

— Кажи ми какво стана.

— Исках да пояздя дълго и бързо. Сред полето, на открито.

— Както аз исках да изляза в градината. Разбирам нуждата ти.

— Знаех, че ще разбереш. Бях решил да пояздя, да изведа и сокола си на разходка, а взех и малкия Бъгс, защото за него щеше да е приключение. Господи.

— Конят, соколът, кучето. — Брана направо можеше да види вината, която го обвиваше като плащ, и се надяваше да го успокои отново. — Защо не? Ти единствен между нас можеш да се свържеш и с тримата.

— Не търсех Кеван, но честно казано, бях доволен, че той ме намери.

— Както и аз, когато се разхождах в градината си. Разбирам те. Нападна ли те?

— Започна с обичайните си брътвежи. Че съм от неговата кръв, че всички ще ме предадете, ще ме отритнете и все от този род. Човек би помислил, че вече ще се е отегчил от всичко това както аз, но той никога не престава. Макар този път да ми обеща да ми даде теб, ако това искам, а това беше нещо ново.

Брана наведе глава, а гласът й бе режещ:

— О, така ли?

— Точно така. Много добре познава желанието. Разбира жаждата на тялото, но не и на сърцето и духа. Знае, че те искам, но никога няма да разбере защо. Аз обърнах това срещу него. Започнах да го притеглям към себе си. Изненада се, че мога — успях да го направя само за момент — и това го стресна. Повиках тримата, защото така сме си обещали, и когато се превърна във вълка, притеглих меча си от шкафа на горния етаж, обвих го в пламъци.

За миг замълча, докато събере мислите си.

— Можех да удържа на атаката му, сигурен съм. Да ангажирам вниманието му заедно с Бару и Мерлин, докато вие се появите и заедно го нападнем. Но той не се хвърли върху мен. Скочи встрани, сграбчи Бъгс за гърлото. Всичко стана толкова бързо. Нахвърлих се върху него, замахнах с меча, но той смени формата си. Посегна на кучето, което тежи колкото торба с кокали, разкъса гърлото му, после изчезна, преди да мога да нанеса и един-единствен удар. Изобщо не ме атакува.

— Напротив. Ударил те е в сърцето. Бару, Мерлин, ти? Там го чака битка. Колкото до малкото кученце — това е удар по теб без риск за него самия. Подъл страхливец, такъв е бил винаги и такъв ще си остане.

— Нападна ме в гръб, когато отидох при кучето.

Защото, както Брана знаеше, Фин мислеше за кучето, преди да помисли за себе си.

— Знаел е, че ще отидеш при ранените и безпомощните. При онези, които са твои.

— Исках да се изправя срещу него като мъж срещу мъж, вещер срещу вещер. — Сега очите на Фин пламтяха като зелена лава, а яростта бе изместила вината. — Исках го.

— Както и всички ние, но това не е в неговия стил. Ти носиш неговата кръв, но не си негов. Продължава да те изкушава, защото не може да проумее, че би избрал да не си.

— Ти ме остави заради него.

— Направих го, защото бях шокирана, наранена и гневна. А когато тези чувства избледняха, защото съм дала клетва. — Тя стисна здраво амулета на шията си. — Обвързана съм с клетва пред Сърха и всички, които са били след нея чак до моето време, заедно с Конър и Айона да използваме всичко, което сме, за да освободим света от него.

— И всички, които идват от него.

— Не. Не. — Във всеки друг момент възмущението й щеше да надделее, но сега все още усещаше вината, която го гризеше дълбоко вътре. — Ти си от неговата кръв, но си един от нас. Убедена съм, че така е било писано. Вярвам, че нашите предшественици не са успели, защото не са имали теб. Не са имали някого от неговата кръв с тях. Нямали са теб, Фин, с твоята сила, твоята вярност, твоето сърце.

Той чуваше думите, вярваше, че е искрена. И все пак.

— Един от вас съм, но ти не искаш да бъдеш с мен.

— Как мога да мисля за това, Фин? Как бих могла, след като усещам отново да се надига напрежението от онова, което сме се заклели да свършим? Не мога да гледам отвъд това, а когато го направя, когато се опитам да помисля какво би могло да бъде, след като приключим мисията си, не мога да видя дори частица от живота, за който си мечтаехме някога заедно. Бяхме толкова млади...

— Глупости, Брана. Онова, което изпитвахме един към друг, е по-старо от времето. Не бяхме просто двама млади, които си играят на любов.

— Колко по-лесно щеше да е, ако беше така? Тогава или сега? Ако само си играехме, Фин, нямаше да мислим за утрешния ден. Какво бъдеще имаме заедно? Какъв живот, ти и аз?

Той се загледа в огъня, уверен отново, че тя говори искрено. И все пак.

— Никакво, знам, и все пак ми се струва, че е повече, отколкото има всеки от нас без другия. Ти си другата ми половина, Брана, и в момента съм твърде уморен, за да продължа да се преструвам, че не е така.

— Мислиш ли, че не тъгувам за онова, което би могло да бъде? — Болка пулсираше в думите й. — Че не си мечтая за него?

— Мислил съм го. Оцелявах, като си го мислех.

— Тогава си грешал и вероятно аз също съм твърде изморена, за да продължа да се преструвам. Ако ставаше въпрос само за сърцето ми, то щеше да е твое.

Тя си пое дъх на пресекулки, след като той извърна очи от огъня и ги впери в лицето й.

— То не може да принадлежи на никой друг. Вече е изгубено. Но не е само то, а не мога да действам въз основа на предположения. Когато татко ми даде това — вдигна тя амулета си, — тогава имах избор. Той ми каза, че мога да избирам дали да го взема, или не. Но аз го взех и направих избора си. Избрах да съм една от тримата, заклех се да опитам, преди всичко друго да довърша започнатото от Сърха. Няма да те предам, Фин, но няма да предам и своята кръв. Не мога да мисля за желания и мечти, не мога да се надявам на невъзможното. Моята съдба е била предопределена, преди да се родя.

— Знам го. — Имаше моменти, когато това знание го опустошаваше. — Съдбата владее разума ти, силата, духа ти, но не можеш да отделиш сърцето си от тях.

— Това е единственият начин да направя онова, което е нужно.

— Чудно ми е защо вярваш, че всички, които са били преди теб, биха искали да си нещастна?

— Не, разбира се, че не смятам така. Просто вярвам, че всички преди мен разчитат аз да направя онова, което трябва да бъде направено, което всеки от нас се е заклел да стори. Аз... — Тя се поколеба, защото не бе сигурна, че може да изрази с думи всичко, което бе вътре в нея. — Не знам, Фин, не съм сигурна, че знам как да направя онова, което трябва, и да бъда с теб. Но мога да се закълна, че не е от желание да те нараня или накажа. Може и да е било преди много години, когато бях толкова млада, наранена и уплашена. Но сега не е така, изобщо.

Той остана мълчалив дълго, после отново я погледна.

— Кажи ми само едно. Едничко нещо. Обичаш ли ме?

Можеше да излъже. Той щеше да разбере, че е лъжа, но тя щеше да е достатъчна. И също така бе проява на страхливост.

— Никого не съм обичала като теб. Но...

— Достатъчно. Стига ми да го чуя как го казваш, след като не си ми го казвала повече от дванайсет години. Бъди благодарна, че съм ти задължен. — В очите му имаше огън, пламтящ ярко. — Длъжник съм ти за онзи, който сега спи ето там, иначе щях да намеря начин да те вкарам в леглото си и да сложа край на това мъчение.

— Прелъстяване? Принуда? — Тя отметна коса и стана. — Не отивам в ничие легло, освен ако сама не съм направила избора.

— Разбира се, при това само с разсъдъка си. За толкова умна жена понякога си ужасно глупава.

— След като отново започна да ме обиждаш, ще си тръгвам. Имам работа, която изоставих.

— Ще те закарам. Аз ще те закарам — повтори той, без да й даде възможност да го скастри. — Няма смисъл да даваме на Кеван още един повод днес, ако все още е наблизо. И ще остана да поработя с теб, както се бяхме разбрали. Твоята цел, Брана, е и моя, колкото и различни да са мненията ни как да живеем, докато се стремим към нея.

Пак можеше да го скастри — тя можеше много бързо да се ядоса и кръвта й продължаваше да кипи. Но видя, че хвърля бърз и загрижен поглед към кучето.

По дяволите.

— Добре тогава, имаме достатъчно работа. Вземи и кучето. Ще спи по пътя, а после Кател ще го наглежда.

— Ще съм по-спокоен така. О, и още нещо. Айона ми заяви, че ще правя парти тук за Нова година. Да знаеш.

— Парти?

— Защо всеки ми го повтаря, сякаш говоря на чужд език?

— Вероятно защото не си спомням някога изобщо да си правил такова.

— Винаги има първи път — измърмори той и взе кучето.

ОСМА ГЛАВА

Реши да обвини кучето. Беше размекнало душата й и Фин с неговите изискани кърпи и купички, и безкористна любов към мъничето от конюшнята бе прекрачил през защитните бариери, които бе издигнала.

Бе казала повече, отколкото бе искала, и повече, отколкото бе признавала дори пред себе си. Думите имаха също толкова голяма сила, колкото и действията, според нея, а сега тя ги бе изрекла пред него, макар да бе по-разумно и по-практично да ги задържи за себе си.

Но стореното — сторено, а и тя отлично знаеше как да вдигне отново преградите. По отношение на Финбар Бърк го бе правила повече от десетилетие.

А и наистина имаше твърде много за вършене, твърде много неща се случваха около нея, за да се тревожи за това.

Щяха да се насладят на прекрасна и тиха Коледа, още по-специална заради присъствието и на бабата на Айона. След като отбележат слънцестоенето и най-дългата нощ в годината, можеше да започне да гледа напред към пролетта.

Но първо Коледа.

Това бе празник, който особено харесваше — с всичкото му суетене. Обичаше да пазарува, да опакова подаръците, да украсява дома си, да пече курабийки. А тази година по-специално цялата работа я разсейваше от мислите за онова, което пред Фин бе нарекла своя съдба.

Бе се надявала да поканят много гости за истинско кейли — празненство с музика и танци, но изглеждаше прекалено рисковано, докато Кеван дебне наоколо. Другата година със сигурност, обеща си тя. Тогава щеше да покани родителите си, други братовчеди, съседи, приятели и всички близки.

Но тази година щяха да бъдат заедно с нейния кръг и с бабата на Айона, Нан, а това бе много хубаво и щастливо събитие.

След като бе опекла хлебчетата и курабийките, както и пая с кълцано месо, който щеше да поднесе с подправено с бренди масло, тя провери дали се е опекла гъската.

— Кухнята ти ухае като в моето детство. — Мери Кейт, бабата на Айона, влезе. Лицето й, още зачервено от студа, грейна в топла усмивка, когато прекоси стаята, за да целуне Брана по бузата. — Айона отиде да остави няколко подаръка под елхата, а сигурно и ще разтръска някои от кутиите там. Дойдох да видя с какво мога да помогна.

— Радвам се да те видя и високо оценявам предложената помощ от майстор като теб.

Стройна и елегантна в яркочервения си пуловер, Мери Кейт отиде да подуши тенджерите.

— Разбрах, че си понаучила Айона на едно-две неща за готвенето, което е повече, отколкото аз успях.

— Има голямо желание, а и става все по-добра в уменията си. Преди да се захванем за работа, ще пийнем по чаша вино. Нали е Коледа все пак. Видя ли новата им къща?

— Да. Ще бъде прекрасна, нали? И ще е готова, както ми казаха, преди сватбата — или почти готова. Сърцето ми направо пее, като я виждам толкова щастлива.

Тя прие чашата вино, която Брана й подаде.

— Исках да остана за миг насаме с теб, Брана, за да ти кажа колко много означава за мен това, че ти и Конър й дадохте дом, семейство.

— Тя е част от семейството и много скъп приятел също така.

— Има много добро сърце. Беше ми тежко да я изпратя тук. Нямам предвид в Ирландия или при теб. — Мери Кейт погледна към предната част на къщата. — А заради всичко останало. Да я изпратя, знаейки какво може да означава това и какво съм сигурна, че значи. Мислех си да ти пиша, за да те предупредя, че идва, но после се отказах, защото това в известен смисъл би означавало, че те моля и задължавам да я приемеш, да й помогнеш да усъвършенства дарбата си. А това трябва да бъде свободен избор.

Брана отново си помисли за Фин.

— Наистина ли имаме избор?

— Вярвам, че е така. Аз избрах да й дам амулета, макар това да ми причини болка. След като веднъж е даден, не може да бъде взет обратно. Но той беше за нея, неин дар. Разбрах го още в първия миг, в който я поех като бебе. Държала съм теб и Конър като бебета. И го усетих, както са го усетили баща ти и леля ти. А сега тримата сте пораснали и времето е дошло, така както не е било за мен, баща ти и леля ти.

Тя отиде до прозореца, погледна навън.

— Усещам го. Той няма да си хаби силите за мен. Айона се притеснява за това, но няма защо. За него аз вече съм никоя. Но имам достатъчно сила, за да помогна, ако е нужна помощ.

— Може да ни потрябва, когато настъпи денят.

— Но не и днес. — Мери Кейт се извърна и отново се усмихна. — Затова днес ще ти помогна в кухнята. — Тя отпи голяма глътка от виното. — Nollaig Shona Duit.*

* Весела Коледа! (ирландски ез.). — Б. пр.

— Ще се погрижим да е така. — Брана докосна чашата си до тази на Мери Кейт. — Една много весела Коледа.

Нужна бе малко магия, за да се уголеми масата, така че да побере седмина и цялата храна, но й се искаше да бъде празник — и без никакви приказки за Кеван.

— Утре няма да хапваме такива вкуснотии при сестра ми — обяви Мийра, докато опитваше плънката на Брана. — Морийн и майка ми могат да се борят за титлата „Най-лош готвач на Ирландия“.

— Значи, ще се натъпчем тази вечер, утре ще хапнем малко там и ще се върнем тук за огризките. — Конър бодна късче месо от гъската.

— Това ще бъде първият ми голям празник със семейството на Бойл. — Щастие струеше от лицето на Айона, докато оглеждаше събраните край масата. — Ще направя хлебен пудинг — и няма да съм в състезанието за най-лош готвач, защото Нан ми показа всичко подробно. Трябва да си изберем един празник, Бойл, на който да каним гости у дома. Ще го превърнем в традиция. Как вървят нещата за Нова година, Фин?

— Вървят.

— Мога да донеса хлебен пудинг.

Той се усмихна и я погледна с обич.

— Поръчал съм да доставят храната.

— Кетъринг?

Той погледна към Брана, която изглеждаше шокирана.

— Кетъринг — твърдо заяви той. — Поглеждам менюто, казвам това, това и малко от тези, давам парите и готово.

— Ще се насладиш по-добре на партито, ако не се суетиш с подготовката — спокойно подхвърли Мери Кейт.

— Определено на всички ще им хареса повече, отколкото ако аз се опитам да сготвя.

— Самата истина — потвърди Бойл убедено. — Наел е „Тий енд Бискитс“ да свирят.

— Наел си група?

Този път Фин само сви рамене при думите на Брана.

— Хората искат музика, а групата си я бива. Ако някой от гостите иска да хване цигулката или гайдата, или пък да изпее някоя песен — няма проблем.

— Ще стане страхотна веселба — заяви гръмко Конър.

— Колко души ще дойдат? — попита Брана.

— Не знам точно. Просто разгласих поканата.

— Може да се изсипе половината графство!

— Не съм разгласил новината чак толкова надлъж и нашир, но ако стане така, то фирмата доставчик на храна ще има доста работа.

— Двамата с Патрик правехме такива партита — спомни си Мери Кейт. — Е, не можехме да си позволим кетъринг в онези дни, но просто разгласявахме сред познати и приятели за повода. Много непринудено. Това е хубавото кейли.

— Брана не одобрява напълно идеята — вметна Конър.

— Тя предпочита да не правим никакви веселби, докато не приключим с Кеван.

— Няма да говорим за него на масата тази вечер — заяви Брана с тон, който не търпеше възражения. — Вярно ли е, че Кийра е получила пръстен за Коледа, Конър?

— Вярно е, а твоите информатори са удивително бързи, защото, доколкото знам, го е получила едва снощи. Сега го размахва и показва на всичко живо. — Като си мислеше за секретарката им в офиса, той размаха вилица към Фин.

— Непременно трябва да се отбиеш в школата и да се възхитиш на пръстена, сякаш е легендарният диамант „Хоуп“. Много лесно се разстройва иначе.

— Задължително ще мина. Аз пък чух от моите информатори, че Райли... Спомняш си Райли, нали Бойл, понеже лицето му се сблъска с юмрука ти само преди няколко месеца?

— Заслужи си го.

— Така е, а сега, изглежда, е заслужил същото и от Тим Уотърли, който има конеферма в Слиго. Имал съм няколко сделки с Тим и се разбирахме добре. Бих го определил като добродушен човек, но в този случай лицето на Райли се сблъскало с юмрука на Тим по време на разгорещена дискусия относно това дали продажбата на мухлясало сено е добра бизнес практика.

— Долен негодник е този Райли, това е. Извинявай, Нан.

— Няма нужда, защото човек, който се опитва да продаде мухлясало сено или още по-лошо, да удря и мори от глад някой кон, както е бил случаят с твоята сладка кобила Дарлинг, наистина е долен негодник. Би ли ми подала картофите, Мийра? Мисля, че мога да хапна още малко от тях.

Всички хапнаха с апетит, а някои дори пъшкаха, докато разтребваха масата след това, но все пак успяха да намерят място в стомасите си за пай или трайфъл, а някои — и за двете. След това бе ред на шампанското на Фин и на размяната на подаръци. После топло посрещнаха коледари на вратата.

И никаква следа от Кеван, мислеше си Брана, докато за пореден път проверяваше през прозорците. Когато се запъти към кухнята, за да провери оттам, Фин я последва.

— Ако не искаш да говорим за Кеван, престани да го търсиш.

— Търся бутилка шампанско.

— Направо ще се поболееш от тревога. Той се е прибрал в бърлогата си, Брана. Имам си начин да го видя.

Той извади бутилката шампанско и я сложи на плота.

— Просто искам тази вечер да бъде... без проблеми.

— Идеална е. Имам нещо за теб.

Той протегна ръка, празна, обърна я и й подаде кутия, опакована в златиста хартия и с разкошна сребърна панделка отгоре.

— Вече си разменихме подаръците.

— Имаш още един. Отвори го, а аз ще отворя бутилката.

Той се зае с шампанското.

Отново извадена от равновесие, тя разгъна хартията и отвори кутията точно когато Фин издърпа тапата с приглушено изпукване.

Веднага разбра, че малката бутилка е стара — и красива. Многобройните фасети на стъклото блестяха и искряха, така че бутилката сякаш грееше в дланта й. Някога, преди много време, в нея е имало сила, помисли си тя. После погали с пръст запушалката. Глава на дракон.

— Великолепна е. Стара и великолепна и още нашепва за силата.

— Намерих я в прашен антикварен магазин в Ню Орлиънс, макар да не идва оттам. Била е предавана от ръка на ръка дълго време, преди да се озове в онзи забутан магазин, в който нямаха никаква представа какво е това. Разбрах, че е твоя, още щом я взех в ръка. Пазя я от няколко години, понеже не бях сигурен как мога да ти я дам, така че да я приемеш.

Тя се загледа в бутилката.

— Смяташ ме за коравосърдечна.

— Нищо подобно. Мисля, че си силна, а това прави всичко по-трудно и за двама ни. И все пак нямаше как да я оставя в онзи магазин, където не знаеха какво имат, особено след като знаех, че е за теб.

— И знаеш, че когато я погледна, ще мисля за теб.