Магията на кръвта

— Може да съм си променил мнението по въпроса.

Тя се засмя и той видя искриците в тъмносивите й очи.

— Ако случаят е такъв, мога да се обзаложа, че бързо ще те накарам да го промениш отново.

— Изглежда, трябва поне да ти дам шанс. — Той протегна ръка. — Няма да те целуна тук, иначе ще се озовем на пода. Ела в леглото ми, Брана.

Тя сложи длан в неговата.

— Никога не сме били заедно в легло, нали? Любопитна съм какво е твоето. Сдържах се да не се кача горе и да не надникна по време на партито. Проявих желязна воля.

— Никога не ти е липсвала. — Той вдигна ръката й към устните си. — Представял съм си теб в леглото ми хиляди пъти. Милиони.

— Аз не бих могла да направя същото, защото дори и желязната ми воля не би издържала на подобно нещо. — Изненадана от собственото си спокойствие, тя на свой ред целуна ръката му. — Разбрах, когато Айона се появи в ателието ми, че ще се върнеш. Че ще бъдеш част от това, част от мен отново. И се питах защо, защо, когато съм създала нов живот за себе си, когато съм доволна от него, съдбата пак иска да те доведе при мен.

— И какъв беше отговорът?

— Още не съм го намерила, а не спирам да се питам. Но не и тази нощ. Цялата ти къща е великолепна. Толкова много стаи има и всеки сантиметър от пространството е внимателно премислен и изпипан до последния детайл.

Но нищо, помисли си той, не можеше да се сравнява с домашния уют на кухнята в нейната малка къща.

Отвори вратата на спалнята си, целуна пак ръката й, после влязоха заедно. Вместо да натисне ключа на лампата, той махна с ръка.

Огънят в камината се разпали и свещите грейнаха.

— И тук всичко е великолепно — каза тя. — Великолепно мъжко убежище, но топло и красиво, вместо да е практично и спартански обзаведено. Леглото ти е разкошно. — Отиде до него, погали с пръсти масивната табла в долния му край. — Старо, много старо. Сънуваш ли онези, които са спали в него някога?

— Пречистих го, за да нямам усещането, че деля леглото си с непознати от минали времена. Така че, не, не ги сънувам. Сънувам само теб, когато спя тук.

— Знам, понеже споделих един миг от сънищата ти.

— Не само тогава. Хиляди и хиляди пъти.

Тя се обърна към него, погледна го под светлината и сенките, които хвърляха игривите пламъци в камината. Сърцето, което му бе отдала преди толкова много години, сега се изпълни с нови чувства.

— Тази нощ няма да сънуваме — изрече тя и с разтворени ръце пристъпи към него.

Нервността, която усещаше като изтръпване под кожата, се изпари. Тяло до тяло, уста до уста с него, светът й просто си дойде на мястото.

Това, естествено, бе единственото липсващо звено във веригата на живота й.

Но тази нощ, след като можеше да е само за една нощ, щеше да си направи подарък. Щеше да се остави изцяло на чувствата. Да отвори себе си, сърцето, тялото, ума си и да почувства онова, срещу което толкова дълго се беше борила.

Утре, ако се наложеше, щеше да се залъгва, че е било само физическо преживяване, само начин да освободи напрежението помежду им за общото благо. Но тази вечер приемаше истината.

Тя обичаше. Винаги го беше обичала и щеше да го обича до края на дните си.

— Липсваше ми — прошепна тя. — О, Финбар, липсваше ми.

— Копнеех за теб. — Той докосна нежно с устни страните й, после ги върна към нейните.

Тя се вкопчи в него, когато се издигнаха няколко сантиметра над пода, после — почти на половин метър, и се завъртяха. Разсмя се, протегна ръце и посипа звезди над главите им.

— Под светлината на огъня и на звездите, под пламъка на свещите тази нощ, всичко, което съм, е твое.

— И всичко, което си, аз боготворя.

Той я положи внимателно на леглото, потъна в целувката й. Беше с нея, най-после с нея, и можеше да пие дълго и дълбоко от устните й, можеше да усети тялото й под своето, да види косата й, разпръсната върху леглото.

Дарът, който тя даваше и на двамата, бе прекалено ценен, за да бърза. Затова той се наслаждаваше на нейния дар и й даваше всичко, което има, в замяна.

Бавно вдигна ръце нагоре по тялото й, нежно обхвана гърдите й. Вече не бяха напъпилите гърди на младото момиче, запечатани в съзнанието му, а в пълния си разцвет.

Нови спомени, които да се насложат върху предишните.

Притисна устни до шията й, наслади се на уханието й, което се излъчваше там, точно там, и което го бе преследвало в дните и нощите му. Отново можеше да го вдъхне като насъщния въздух.

Когато плъзна роклята надолу по раменете й, тя изви тяло, за да го улесни. Кожата й, бяла като мляко, отразяваше златистите пламъци на огъня му, сребристата светлина на звездите й. Разсъбличаше я, сякаш разкриваше най-скъпоценно съкровище.

Сърцето й потръпваше под докосването му. Единствено той бе успял да предизвика това усещане, смесица между нервност и удоволствие. Всеки път, когато я целуваше, беше бавно и дълбоко, сякаш светът можеше да спре да се върти и да поеме по пътя си отново, докато той се наслаждава на вкуса й.

— Имаш повече търпение, отколкото някога — успя да промълви тя, когато кръвта й сякаш запя във вените.

— Ти си по-красива, отколкото беше. Не съм вярвал, че е възможно.

За миг тя улови лицето му между дланите си, прокара пръсти в косата му, после се завъртя и се озова върху него, а звездите се носеха над главата й.

— Ами ти. — Тя издърпа пуловера му нагоре, захвърли го встрани. — Вещер и воин. По-силен си от момчето, което обичах. — Разпери длани върху гърдите му. — Ранен, но винаги верен. Доблестен.

Когато той поклати глава, тя хвана ръцете му и ги притисна към своето сърце.

— За мен това е важно, Фин, повече, отколкото мога да изразя с думи. Много е важно. — Наведе се и докосна с устни неговите, после ги притисна към сърцето му.

Беше разбила сърцето му, както и той нейното. Не знаеше какво им е отредила съдбата, дали изобщо сърцата им можеха да бъдат излекувани. Но тази нощ искаше той да знае, че тя познава сърцето му и го цени.

За да смени тона, тя лекичко прокара пръсти по ребрата му. Фин подскочи като заек.

— По дяволите.

— О, явно още имаш слабо място. Точно тук. — Тя се пресегна отново, но той улови китката й.

— Внимавай, защото и аз си спомням една-две твои слабости.

— Нищо не може да ме накара да запищя като момиче, Финбар Бърк. — Тя се извъртя отново, когато той се надигна, уви здраво краката си около кръста му, а ръцете — около врата. — Все още предпочиташ юмрук в лицето, вместо гъделичкане по ребрата.

— Първото не е толкова унизително.

Тя тръсна коса назад и се разсмя с лице, вдигнато към тавана.

— Помниш ли...

Тя отново погледна лицето му, срещна погледа му. Всичко беше там, в този миг, изписано в очите му. Копнежът му по нея и любовта, която го водеше. Минало и настояще се сблъскаха, понесоха я като горещ вихър, разпалиха собствената й изгаряща нужда.

— О, Господи, Фин.

Никакво търпение повече, никакво внимателно оглеждане. Двамата се сляха в един безумен миг, подтиквани от дива страст и отчаяние. Грубите му ръце шареха по тялото й, алчно и нетърпеливо, докато нейните рязко дърпаха останалите дрехи по тялото му.

Нищо помежду им, мислеше си тя. Не можеше да понася дори въздухът да ги разделя. Устните им се сляха в кипежа на страстта и жаждата, докато двамата се търкулнаха на леглото, за да открият повече от телата си.

Тя впи зъби в рамото му, заби пръсти в хълбоците му.

— Ела в мен. Искам те вътре в мен.

Когато проникна в нея, светът спря. Никакво дихание, никакви звуци, никакво движение. После се изви гръм, прегракнал рев, сякаш някакъв звяр препуска надолу по хълма. И светкавица, блясък, който озари стаята като по пладне.

С очи, приковани в неговите, тя стисна здраво ръцете му.

— Тази нощ ние решаваме — каза тя. — Тази нощ е само наша. — Изви се към него. — Обичай ме.

— Само теб. Завинаги.

Той се отдаде на нуждата, на нейното желание, на собственото си сърце.

Когато двамата заедно стигнаха върха, те бяха гръмотевицата и светкавицата. А над главите им нейните звезди грейнаха още по-ярко.

Когато се събуди, слънцето вече бе изгряло и блестеше ярко. Слънчев ден за началото на новата година. А Брана спеше до него.

Искаше да я събуди, да прави любов с нея под струящата слънчева светлина, както бяха правили в мрака и чак до нежната целувка на зората.

Но под очите й се бяха отпечатали сенки. Нуждаеше се от сън, от тишина и спокойствие. Затова само докосна косата й и се усмихна, като си спомни, че при събуждане Брана е ядосана в най-добрия случай и направо бясна в най-лошия.

Той стана, нахлузи панталон и се измъкна тихо от стаята.

Щеше да поработи. Искаше да работи, да намери начин да сложи край на всичко, да реши проблема веднъж и завинаги. И да разбере как да вдигне проклятието, което една умираща вещица бе направила преди толкова много време.

Ако можеше да развали проклятието, да премахне белега, двамата с Брана можеха да бъдат заедно не само за една нощ, а за цял живот.

Бе изгубил вярата си, че това може да стане. До тази Нова година, до часовете, прекарани с нея. Сега надеждата, вярата, бе отново в него, изгаряше го отвътре.

Щеше да намери начин, повтаряше си той, докато отиваше в кабинета си. Да унищожи Кеван и да защити тримата, както и всички техни бъдещи наследници. Да изличи клеймото от тялото си и да пречисти кръвта си от всякаква следа от Кеван.

Днес, в този първи ден от новата година, щеше да поднови търсенето си.

Замисли се за отровата, която бяха направили за последната битка. Силна и могъща, бяха стигнали толкова далеч с нея. Раните на Кеван — или онова, което владееше тялото му — бяха сериозни. Но не и смъртоносни. Защото онова, което даваше сила на Кеван, не беше смъртно.

Демон, замисли се Фин, докато прелистваше книгите си. Освободен чрез жертвоприношение, за да се слее с гостоприемно тяло. Такова, което също притежава сила.

Кръв от бащата.

Седна зад бюрото си, за да си води бележки.

Кръв от жената.

Пролята от сина.

Записа всичко, поредността на стъпките, думите, всичко, което бе видял, и онова, което бе почувствал.

Червеният камък бе създаден чрез магия на кръвта от най-страшния вид, посредством най-жесток акт. Той бе източникът на силата, на изцелението и безсмъртието.

— И портал — измърмори Фин, — през който демонът да преминава и да се въплътява в приемника си.

Можеха да изгорят Кеван и да го превърнат в пепел, както бе направила Сърха, но това нямаше да бъде краят му без унищожението на камъка и на демона.

Втора отвара, замисли се той, стана и закрачи из стаята. Която да затвори този портал. Да заключи демона вътре, после да го унищожи. Кеван не можеше да съществува без демона, нито демонът без Кеван.

Свали от рафта друга книга, един от дневниците, които си водеше при пътуванията си. Опря длани на работния плот, приведе се напред и се зачете, за да освежи паметта си. Да помисли какво може да се направи.

— Фин.

Потънал в мислите си, погълнат от заклинания за светла и тъмна магия, той погледна към вратата. Тя беше облякла една от най-старите му ризи, избеляла памучна риза, която понякога навличаше за работа в конюшнята. С боси крака, голи колене, разрошена коса и слисано и тъжно изражение на лицето.

Сърцето му прескочи — само при вида й — още преди да проследи погледа й към прозореца, към изображението от цветно стъкло на самата нея.

Той се изправи, пъхна палци в предните джобове.

— Струваше ми се съвсем редно Тъмната вещица да наднича през рамото ми, докато работя тук. Да ми напомня защо го правя.

— Такава любов носи постоянна тъга.

— Да.

— Как да продължим нататък, след като това може никога да не се промени?

— Вземаме това, което имаме, и правим всичко, което можем, за да го променим. Нима не живяхме достатъчно дълго един без друг?

— Ние сме такива, каквито сме, Фин, и не всичко зависи от избора ни. Помежду ни не може да има обещания, не и за утрешния ден.

— Тогава да се радваме на днешния.

— Само за днес. Ще се погрижа за закуската. — Тя се обърна да излезе, надникна през рамо. — Имаш чудесен кабинет. Също като останалите стаи в къщата ти подхожда напълно.

Брана слезе на долния етаж. Най-напред кафе, каза си тя. Сутрин кафето винаги правеше нещата по-ясни.

Бе започнала новата година с него, нещо, което се бе заклела да не се случва. Но бе дала тази клетва, разтърсена от буря от емоции, объркана. И беше я спазвала, призна си сега, както заради дълга, така и водена от инстинкт за самосъхранение.

А сега, заради любовта, я бе нарушила.

Светът не бе свършил, каза си тя, докато се занимаваше с модерната машина за кафе на Фин. От небето не се бяха посипали огън и жупел. Бяха правили секс, много и прекрасен секс, и съдбата явно го бе приела.

Беше се събудила бодра и весела, отпусната и... щастлива, призна си тя. И бе спала по-спокойно и по-дълбоко, отколкото всяка друга нощ след Самхейн.

Сексът бе енергия, замисли се тя, отпивайки с благодарност първите глътки кафе. Беше нещо хубаво, когато се правеше с желание — истинска благословия и задоволяване на основни нужди. Значи, сексът беше разрешен и тя можеше да благодари на богинята за това и щеше да го направи.

Но бъдещето бе друго нещо. Вече нямаше да си прави планове, да гледа замечтано напред в бъдещето. Само днешният ден, напомни си тя.

Това бе много повече от всичко, което са имали досега, и трябваше да им бъде достатъчно.

Затършува из огромния му хладилник — о, колко би искала и тя да има толкова голям — и намери три яйца, мизерно парче бекон и един-единствен домат.

Също като днешния ден и секса и това трябваше да им е достатъчно.

Чу го да слиза тъкмо когато довършваше приготвянето на закуската, която мислено нарече „бедняшки омлет“.

— Запасите ти от хранителни продукти са отчайващи, Фин Бърк. Пълна скръб, затова ще трябва да се задоволиш с това, което успях да приготвя, и ще си благодарен и на толкова.

— Наистина съм ти благодарен.

Тя се озърна. Беше си облякъл черна тениска с дълъг ръкав, но краката му бяха боси като нейните.

— Изглеждаш ми твърде щастлив за мизерно парченце бекон, домат и три бъркани яйца.

— Носиш само любимата ми стара риза и готвиш на моята печка. Щях да съм глупак, ако не съм щастлив.

— Не, ти никога не си бил глупак. — Тя сложи втора чаша в кафемашината и натисна нужните копчета. — Тази е много по-добра от моята. И аз трябва да си купя. А твоят конфитюр е по-стар и от Горгоната Медуза и също толкова противен на вид. Ще се задоволиш само с масло на препечените филийки. Започнах да ти правя списък за продукти. Ще трябва да...

Той я завъртя, повдигна я на пръсти и плени устните й. Когато умът й се проясни за миг, Брана си каза какъв късмет имат, че е махнала омлета от котлона, иначе щеше да изгори и да го изхвърлят на боклука.

Но понеже го бе махнала, отвърна на целувката подобаващо.

— Върни се в леглото.

— Няма да го направя, защото си направих труда да приготвя закуска от мизерните ти запаси. — Дръпна се назад. — Вземи си кафето. Смятам да сервирам, преди всичко да изстине. Как изобщо се справяш сам със закуската?

— Откакто Бойл рядко е на разположение, за да го изнудя да ми сготви нещо, се справям с каквото ми е подръка. Имам овесена закуска в пликчета, които можеш да стоплиш в микровълновата.

— Жалка история. — Сложи чиния пред него, както и друга за себе си, след което седна. — А имаш такова хубаво кътче за закуска тук. Мисля, че когато Бойл и Айона се нанесат в къщата си, ще можеш да виждаш светналите им прозорци през дърветата оттук. За тях означава много, че им продаде онази земя.

— Той ми е като брат и добре че е така, иначе можеше да открадна Айона за себе си. Макар че изобщо не я бива в готвенето.

— Вече е по-добра, отколкото преди. Но пък точно тези нейни умения можеха единствено да се подобрят. Всеки ден става по-силна. Магията й е още млада и неукрепнала, но в нея се долавя някаква свирепост. Може би именно затова огънят е нейният елемент.

Толкова е хубаво, мислеше си тя, и много мило. Да седят и да си приказват на закуска с кафе.

— Баба й ще наеме ли твоята къщичка? — попита го тя.

— Мисля, че да.

Брана побутваше яйцата си.

— Толкова много връзки има между мен и теб, както и всички останали. Бях изтикала всичко това на заден план в ума си много дълго време, но през последните месеци отново започнах да се питам защо са толкова много? Не само ти и аз, Фин. Винаги сме били свързани с Бойл и Конър, и Мийра.

— Нашият кръг — съгласи се той, — макар непълен, докато не дойде Айона.

— Идването й е предопределено, както и останалото. А нима ти нямаше къща за даване под наем точно когато майката на Мийра се нуждаеше от дом, както и сега бабата на Айона? Ти и Бойл сте свързани с конюшнята, ти и Конър — с школата за соколи. Земята, която беше твоя собственост, сега ще стане основа за дома, в който Бойл и Айона ще преживеят дните си. Ти прекара повече време далеч оттук през изминалите години, но въпреки това си много тясно свързан с нас. Някой може да каже, че просто така е устроен светът, но аз не го вярвам. Вече не.

— В какво вярваш?

— Не съм сигурна. — Отново побутна яйцата в чинията си и се загледа през прозореца. — Знам, че има връзки между днешните трима и първите трима. И всеки от нас е по-тясно свързан с един от тях. А нима Иймън не се припозна в Мийра, смятайки, че вижда своя позната циганка, която се казвала Аня, както ти кръсти бялата кобила, която доведе, за да събереш с Аластар? Мисля, че Бойл също има някаква връзка там, частично, и ако е нужно, бихме открили неговата връзка с Тийгън от първите трима.

— Няма нищо чудно. — Той потри рамото си. — За мен е Кеван.

— Мисля, че има и още, някъде далеч назад. Ти си от неговия род, от неговата кръв, но не си свързан с него, както аз с Брана на Сърха или Конър с Иймън, или някой от другите. Ако беше така, нямаше да доведеш Аластар за Айона и Аня за Аластар.

— Не съм довел Аня за Аластар, не точно, или поне не само затова. Доведох я за теб.

Чашата, която бе вдигнала, замръзна насред въздуха.

— Аз... не те разбирам.

— Когато я видях, си представих теб. Някога обичаше да яздиш, да полетиш, яхнала кон. Видях те върху нея, полетяла в нощта, на фона на пълната луна. А ти, ти грееше като свещ с...

— Какво?

— Каквато си изобразена на прозореца на горния етаж, каквато си те представях преди години, когато поръчах да го направят. С жезъл в едната ръка, огнено кълбо в другата. Видението се появи само за миг, но беше ясно като бял ден. Затова я доведох тук — за теб, когато си готова за нея.

Тя не каза нищо, за миг остана без думи. После стана, отиде до вратата и пусна вътре кученцето, което бе усетила, че чака там.

Бъгс замаха с опашка в краката й, после се втурна към Фин.

— Не му подавай храна от масата — разсеяно каза тя, докато сядаше обратно. — Лоши обноски и за двамата.

Фин, който щеше да направи тъкмо това, погледна към кученцето, което сякаш го умоляваше.

— Знаеш къде е храната, братле. Да не ядосваме дамата.

Доволен и на това, Бъгс изтича към пералното помещение и купичките си.

— Ще яздя нея, когато се изправим срещу Кеван този път, и ще бъда по-силна с нея. Ти ни донесе оръжия, защото и Аластар, и Аня са точно такива. Проля кръвта си заедно с нас, правиш заклинания и кроиш края му заедно с нас. Ако връзката ти е основно с него, най-силна с него, как би могъл да правиш всичко това?

— От омраза към него и всичко, което представлява.

Брана поклати глава. Омразата не раждаше смелост или доблест. А стореното от Фин изискваше и двете.

— Беше грешка от моя страна да се опитвам да те изолирам от това в началото, постъпих егоистично. Исках да повярвам, че това е основната връзка — между теб и Кеван, но не е така. Не и по начина, който той иска, не и колкото му е нужно. Ти си свързан с нас. Не разбирам какви са причините, но това е самата истина.

— Обичам те.

О, как се стопляше сърцето й от думите му и едновременно с това я болеше. Тя само докосна ръката му.

— Любовта е силна, но не обяснява с логични доводи защо чувствата ти към мен те свързват толкова тясно с останалите.

Сега Брана се приведе напред, забравила за закуската си.

— От времето на първите трима чак до наши дни не съм намерила други, които да са толкова тясно свързани един с друг. Няма други, които да са се връщали до първите насън или да са призовали тях в своето време. Мнозина са се опитвали напразно, но никой не е бил толкова близо до унищожаването му. В книгите няма записани истории как тримата поемат в битка на гърба на Аластар, заедно с Кател и Ройбиър. И никъде не се говори за четвърти, за такъв, който носи клеймото, да се е присъединил към тях. Това е съдбата ни, Фин, но ти си различното в нея. Сега го вярвам. Ти ни даваш най-добрия шанс да го довършим, точно ти, който носиш клеймото му и си наследил неговата кръв. И въпреки това не мога да разбера причината.

— Трябва да се направи избор, както знаеш добре, със силата и с кръвта.

— Усещам, че има и нещо повече, но и това може да е достатъчно.

— Няма да е достатъчно, за да унищожи Кеван. Искам да кажа, че няма да можем да направим повече от онова, което Сърха е постигнала, без да унищожим злото, което е приел в себе си.

Тя кимна, понеже бе стигнала до същия извод.

— Демонът, с който е сключил сделка.

— Демонът, който го използва, за да добие свобода. Кръв от баща му, от майка му, пролята от него и изпита, използвана по желание и подстрекаване от демона, за да сътвори камъка.

— И източник на сила.

— Не просто източник на сила според мен. Това е портал, Брана, врата към Кеван.

— Портал. — Тя се облегна назад. — Интересна мисъл. През камъка, сътворен с най-черната магия на кръвта, в тялото на магьосника, който е сключил сделката. Седалище на силата и начин да влезе в този свят. Ако един портал е отворен...

— Той може да бъде затворен — довърши Фин.

— Да, наистина интересна мисъл. Значи, всичко се свежда до стъпки и етапи. Да отслабим и впримчим Кеван, за да не може да се измъкне и отново да се изцели. И докато той, приемникът, е слаб и в клопка, да затворим портала, заключвайки отвъд демона, който е източникът на силата. Да го унищожим и тогава да сложим край на Кеван за вечни времена.

Тя отново взе вилицата си и макар яйцата да бяха изстинали, ги изяде.

— Ами, значи, остава само да измислим как може да бъде направено, кога да го направим и да приключваме.

— Имам няколко идеи, а сигурно ще ми хрумнат и още, когато прочета това. Прекарах известно време в компанията на един монах от „Шаолин“ преди няколко години.

— Монах... Работил си заедно с монах от „Шаолин“? В Китай?

— Исках да видя стената — сви рамене Фин. — Той имаше интересни виждания за демоните като някакъв вид енергия. Освен това съм се срещал тук и там с шамани, вещици, мъдреци, аборигенски старейшина. Водя си дневници, които сега ще прочета внимателно.

— Изглежда, доста си се образовал по време на пътуванията си.

— По света има много места със силна енергия, пропити с древна сила. Те притеглят хора като нас. Имаме само днешния ден — каза той и се пресегна да улови ръцете й. — Но ако някога има и утре, бих ти ги показал.

Тъй като не можеше да му отвърне, тя само стисна ръцете му на свой ред и стана да разчисти масата.

— Днешният ден се нуждае от нас. Изобщо не съм мислила как се унищожават демони, а често казано, не съм и вярвала, че съществуват в нашия свят. Което, както сега осъзнавам, е също толкова недалновидно, колкото и разбиранията на онези, които не вярват в магията.

— Аз ще се погрижа за разтребването на кухнята. Такова е правилото в твоята къща и е напълно справедливо.

— Добре тогава. Трябва да се прибирам и също да почета повече за демоните.

— Първият ден от новата година е — каза той и тръгна към нея. — Нещо като празник.

— Не и за такива като нас, предвид онова, което ни чака. Освен това имам работа, с която си изкарвам хляба. Ти може да имаш служители и съдружници, които се грижат за голяма част от бизнеса ти, но мисля, че и ти трябва да работиш за прехраната си.

— Днес нямаме уроци по езда, а разходките с коне и соколи са не повече от дузина общо. Има поне още няколко часа, преди да се срещна с Бойл и Конър.

Тя вдигна лице към неговото.

— Късметлия си с толкова свободно време.

— Така е днес. Мисля, че и ти можеш да отделиш още поне час.

— Ами твоето мислене не е... — Прекъсна изречението си и присви очи, когато ризата, която носеше, се изпари без следа и тя остана гола. — Това беше грубо и негостоприемно.

— Ще ти покажа голямо гостоприемство, любима.

Прегърна я здраво и мигом пренесе и двамата обратно в леглото.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Брана си тръгна едва по обяд и завари Кател отвън да се боричка с Бъгс. Реши да не обръща внимание на факта, че служителите, които са дошли на работа в конюшнята сутринта, са видели колата й паркирана отпред.

Скоро щяха да плъзнат приказки, но нямаше какво да се направи. Тя потърка гръбчето на Бъгс, каза му, че е добре дошъл заедно с Фин в дома й, където може да си поиграе на воля с Кател.

После подсвирна на своето куче да се качи в колата и тръгна към дома. Качи се веднага горе, за да свали официалната рокля и да се преоблече в топъл клин, мек пуловер и пухкави боти. След като вдигна косата си на небрежен кок, сметна, че е готова за работа.

В ателието сложи чайника на котлона, запали огъня. Усети полъх във въздуха и се извъртя рязко.

Дъщерята на Сърха стоеше пред нея с колчан със стрели на гърба и нейното куче Кател до краката й.

— Нещо се промени — каза тя. — Изви се буря и вилня през цялата нощ. Гръмотевици ехтяха, а светкавици раздираха снежната пелена. Кеван беснееше с бурята, докато самите камъни на замъка не започнаха да се тресат.

— Ранена ли си? Ами някой от другите?

— Той не може да премине преградите, които сме издигнали, и никога няма да успее. Но липсва още едно момиче от замъка, далечна роднина, и се безпокоя, че я е сполетяла ужасна съдба. Нещо се е променило.

Да, помисли си Брана, нещо се бе променило. Но първо имаше други въпроси.

— Какво знаеш за демоните?

Дъщерята на Сърха сведе очи към кучето на Брана, което отиде при нейния Кател и двете започнаха да се душат едно друго.

— Те ходят, хранят се, жадуват кръвта на смъртните. Могат да приемат различни форми, но само една е истинската им.

— И търсят, нали така — добави Брана, — онези, които са склонни да ги нахранят, да утолят жаждата им? Червеният камък — видяхме как бе създаден и как демонът, с който Кеван сключи сделката, премина през него в тялото му. Те са едно. Сърха не е могла да унищожи Кеван, защото демонът е оживял и го е изцелил. Мисля, че взаимно са се излекували.

— Как видяхте?

— Пренесохме се в заклинанието на съня, аз и Финбар Бърк.

— Онзи, който носи кръвта на Кеван. Отишла си с него, пренесла си се във времето на Кеван, в леговището му. Как е възможно подобно доверие?

— А как иначе? Това е доверие — каза тя и махна към кучетата, които се боричкаха на пода. — Познавам сърцето на Фин и без него нямаше да знаем всичко, което знаем сега.

— Била си с него.

— Да. — И макар да усещаше загрижеността и дори укора на родственицата си, тя не съжаляваше. — Бурята е дошла и при вас. Чух я, когато се слях с Фин, и си казах, че съдбата вдига шум заради избора, който сме направили. Но ти казваш, че Кеван е развихрил бурята, и си усетила, че неговата сила или ярост са разтърсили камъните на замъка. Може би сливането ни го е разгневило — това ми звучи логично. А щом той е ядосан, аз съм доволна.

— Знам какво е да обичаш. Бъди внимателна, Брана, тази любов те обвързва с онзи, който носи клеймото.

— Внимателна съм, откакто белегът се появи върху него. Няма да пренебрегна дълга си. Заклевам се. Вярвам, че Фин може да е истинската промяна, оръжието, което винаги ни е било нужно. Рамо до рамо с него, както никои други трима досега, ще сложим край. Затова ми кажи какво знаеш за демоните?

Брана поклати глава.

— Малко, но ще науча повече. Трябва да го назовеш по име. Това съм чувала. Трябва да използваш името му в заклинанието.

— Значи, ще разберем името му. Колко време е минало за теб от последния път, в който говорихме?

— Днес е La nag Cearpairi.

Денят на хляба с масло, преведе си Брана. Нова година.

— Както и тук. Значи, сме в един и същи ден, което е друга промяна. Това ще бъде нашата година, годината на тримата. Годината на Тъмната вещица.

— Ще се моля за това. Трябва да вървя, бебето се събужда.

— Почакай. — Брана затвори очи и си представи кутията на тавана. В ръката й се появи малко плюшено кученце. — За бебето. Подарък от родствениците му.

— Малко куче. — Докато го галеше, дъщерята на Сърха се усмихна. — Толкова е меко, умело изработено.

— Беше мое и много го обичах. Благословени да сте ти и всички твои близки в този ден.

— Както ти и близките ти. Ще се видим пак. Ще бъдем с вас, когато е потребно, в това вярвам и го знам. — Сложи ръка върху главата на кучето си и заедно избледняха и изчезнаха.

Брана също погали главата на своето куче.

— Някога мечтаех да дам малкото кученце на своето бебе. Но след като това няма да се случи, ми се стори подходящ подарък за детенцето на предшественичката ми. — Кател притисна едрото си тяло към нея, за да я утеши. — Е, добре, имаме работа за вършене, нали така? Но първо мисля, че си заслужи бисквитка, задето прояви такова гостоприемство към Кател на Брана.

Тя взе една от кутията и се усмихна на хрътката, която седна възпитано на задни крака.

— Каква късметлийка съм с толкова много любов в живота си.

Наведе се, целуна кучето по главата, после му подаде бисквитката.

Доволна от спокойствието и тишината у дома, тя си направи чай и седна с книгите си със заклинания, за да потърси каквото и да е за демоните.

Имаше на разположение целия следобед само за себе си, което бе чудесно, затова между работата и четенето се хвана да опече курабийки за свое удоволствие. Сложи да се вари пиле с идеята, че може да стане вкусна супа с едро нарязани зеленчуци и дебело фиде. Ако нямаше пълна къща за вечеря, можеше да замрази по-голямата част за друг път.

С настъпването на вечерта тя премести книгите си в кухнята, за да продължи да работи, докато наглеждаше супата. Тъкмо си бе сипала чаша вино, когато дойде Айона.

— Господи, една чаша би ми дошла добре и на мен. Закарах Нан, поплаках си — мъчно ми е, че си заминава, радвам се, че ще дойде пак. И си казах, че ми стига толкова за днес. — Тя си наля от виното. — Но Бойл ми прати съобщение, че са дошли дванайсет души, които посрещнали Нова година в замъка Ашфорд, решили, че махмурлукът им е отминал, и искали разходки с коне. Така че пак се върнах на работа.

Тя отпи първата си глътка.

— И бъбря за каквото ми хрумне — мога да продължа и още, ако е нужно — само за да не те питам за теб и Фин, в случай че не искаш да те питат.

— Може би си се досетила, че правихме секс.

— Мисля, че всички се досетихме, че има силна вероятност това да се случи. Щастлива ли си, Брана?

Брана отиде да разбърка супата.

— Мога да кажа без капчица колебание, че изпитвах дългогодишна нужда, която бе напълно задоволена, и не съжалявам за това. Щастлива съм — каза тя, когато Айона продължи да чака. — Днес съм щастлива и това е достатъчно.

— Значи, и аз съм щастлива. — Тя пристъпи към братовчедка си и я прегърна силно. — С какво мога да ти помогна?

— Вечерята е под контрол. Можеш да седнеш и да прочетеш бележките ми, да ми кажеш какво мислиш.

— Добре. Двамата с Бойл щяхме да хапнем навън, а после да останем в неговия апартамент. Конър и Мийра — също. Предположихме, че имаш планове с Фин, и искахме да ти осигурим малко лично пространство. Но вече си сложила тази огромна тенджера със супа на огъня, така че...

— Не променяйте плановете си заради мен. Вече съм планирала да замразя по-голямата част. Дойде ми настроение за готвене, а и така мисля по-добре. — Не спомена, че нямаха общи планове с Фин и че тя би се радвала да остане сама за една нощ.

— Нали планираш да продължиш да се виждаш с него — да бъдеш с него, имам предвид.

— Ден за ден, Айона. Не мога да мисля за по-далечно бъдеще.

— Добре, но искам да ти кажа само, че Фин се отби в конюшнята да говори нещо с Бойл и изглеждаше... щастлив. Спокоен.

— Сексът носи известно успокояване впоследствие. Двамата с Фин сме се разбрали. И двамата сме доволни.

— Щом е така, и аз съм доволна.

Айона седна и започна да чете.

Брана опита супата, помисли малко, после добави още розмарин.

Седнала до масата, Айона възкликна:

— Портал! Има логика. Това е камък на злото, сътворен чрез жертвоприношение — отцеубийство, майцеубийство — какъв по-добър начин за един демон да се въплъти в Кеван? Това обяснява всичко. Сърха го е превърнала в пепел. Ние почти го бяхме довършили, направо береше душа, но не сме се разправяли с демона. Как да го направим?

— Продължи с четенето — предложи Брана. Замисли се дали да не хапне супа, докато е по пижама. Може би дори щеше да качи таблата в стаята си, където можеше да почете книга междувременно, която да няма нищо общо със заклинания, зли сили или демони.

— Втора отрова — промърмори Айона, — нещо като двоен удар в бокса. И заклинание, което да затвори портала. Как да затворим портал, който е отворен чрез човешко жертвоприношение? Това ще е сложно. А и... Да призовем демона по име. — Тя вдигна очи и ги впери в Брана. — Знаеш ли името му?

— Не, още не. Но така ме посъветва Брана от първите трима. Днес дойде при мен. Описала съм подробно и срещата ни, но според мен най-важната част е, че в нейното време бе същият ден, който е и за нас. За нея днес е първият ден от новата година. Мисля, че ако по някакъв начин успеем да запазим този баланс, ще успеем да извлечем повече сила един от друг.

— Познаваме ли специалист по демони?

— Не се сещам веднага, но... подозирам, че можем да открием, ако се наложи. Вярвам, че може да се окаже много просто и основно нещо.

— Какво просто има в откриването на името на един демон?

— Просто трябва да попиташ за него.

Айона се отпусна назад в стола си, изсмя се задавено.

— Това е просто, да. Можем да се съберем тук или да идем всички в бара, ако искаш да го обсъдим тази нощ.

— Мисля, че ти можеш да го разгласиш на останалите.

— Така да бъде. Кога ще дойде Фин? Не искам да ви преча.

— О... — Брана се върна към супата. — Не сме определили точен час. Най-добре е да сме непринудени.

— Ясно. Ще се кача да взема душ и да се преоблека. Ще помоля Бойл да мине да ме вземе. Четиримата ще обсъдим всичко подробно тази вечер, а после ще обсъдим нещата с теб и Фин.

— Това ме устройва чудесно.

Уклончив отговор, помисли си Брана, когато отново остана сама. Предпочиташе да го определя като уклончив, вместо заблуждаващ. Не беше казала категорично, че очаква Фин. А и така мозъкът й щеше да си почине от приказки и щеше да има възможност идеите да се уталожат малко в главата й.

Би могла да си почине малко пред телевизора, вместо с книга в ръка. Да погледа нещо забавно и отпускащо. Не можеше да се сети кога за последен път го бе правила.

— Излизам! — викна Айона от коридора. — Прати ми съобщение, ако имаш нужда от мен.

— Приятно прекарване!

Брана изчака, докато вратата се затвори, после с лека усмивка извади кутия, в която да замрази цялата супа, освен една купичка.

Малко супа, чаша вино, за десерт парче от ябълковата пита, която бе опекла по-рано. Тишина вкъщи, стара пижама и нещо смешно по телевизията.

Докато си представяше привлекателната картинка, вратата се отвори.

Фин, с Бъгс по петите му, влезе с безумно грамаден букет люлякови клонки. Уханието им изпълни въздуха с аромат на пролет и обещания. Зачуди се къде ли е пътувал, за да ги набере, и вдигна въпросително вежди.

— Предполагам, си мислиш, че малка цветна градинка ще ти отвори вратата към вечеря и секс, нали?

— Винаги си обичала люляк. И Конър и Бойл подхвърлиха, че излизат тази вечер, за да ни оставят насаме в къщата ти. Кой съм аз, че да разочаровам приятелите си?

Тя извади най-голямата си ваза и отиде да я напълни с вода, докато Бъгс и Кател весело се боричкаха на пода.

— Канех се да хапна малко супа пред телевизора.

— С удоволствие ще се присъединя.

Тя взе цъфналите клонки, вдъхна уханието им — и си спомни как бе направила същото в една далечна пролет, когато той й бе донесъл също толкова огромен букет.

— Изпекла съм и ябълков сладкиш за десерт.

— Много обичам ябълков сладкиш.

— Спомням си. — И сега си обясни защо изведнъж й бе дошло желание да изпече точно такъв. — Имах толкова хубав план за вечерта. Почти идеален за мен. — Остави за миг цветята настрани и се обърна към него. — Беше почти идеален, а сега вече е точно такъв. Идеален е, след като и ти си тук.

Брана се хвърли в прегръдките му и притисна лице към рамото му.

— Ти си тук — прошепна тя.

Брана си каза, че това е начин да намери нова перспектива. Седмици наред проучвания, съставяне на карти и схеми, на изчисления не я бяха довели и на сантиметър по-близо до определянето на дата и час за третата и ако Бог беше отредил, последна битка с Кеван. Рядко спеше спокойно или дълго и ясно си даваше сметка, че липсата на сън е започнала да й личи.

Дори и само от суета би трябвало да смени посоката.

Сега, когато спеше с Фин и той с нея и беше напълно задоволена, заслужаваше да се отбележи. Не можеше да се каже, че спи повече часове, но се чувстваше забележително отпочинала след краткия сън.

И все пак още нямаше никаква яснота относно кога или как ще се случи всичко, затова й трябваше нова перспектива.

Рутината винаги я успокояваше. Работата й, домът й, семейството и всичко, което ги свързваше. Новата година означаваше нови стоки за магазина, семена за засаждане в лехите на малката й оранжерия. Отрицателната енергия трябваше да бъде очистена, защитните заклинания — да се подновят.

В добавка към всичко трябваше да помага в планирането на две сватби.

Посвети сутринта на стоката за магазина. Доволна от новите аромати, тя напълни кутийките и бурканчетата, които бе поръчала за продуктите от серията „Син лед“, сложи им етикети, подготви ги за пренасянето до селото заедно с цяла кутия свещи, за да попълни запасите, които Айона бе унищожила почти напълно за партито на Фин.

Провери в списъка си и направи още от мехлема, който Бойл използваше в конюшнята. Можеше да се отбие да му го занесе, ако денят потръгнеше добре, и като се замисли, добави още един буркан и за голямата конюшня.

Трябваше да иде и до пазара, каза си тя. Въпреки че беше ред на Айона, Брана реши, че би й било приятно да иде до селото, да се разходи с колата. Вечерята в компанията на всички от кръга й след онази нощ на почивка не бе довела до друго, освен до унищожаването на супата, затова пазаруването бе необходимост.

Погледна часовника и пресметна, че ще се върне след най-много два часа. Тогава щеше да опита да направи отровата за демони. Загърна се в палтото си, яркоцветен шал в синьо и червено, сложи си кашмирените ръкавици без пръсти, които си бе купила сама като коледен подарък, и натовари колата.

Понеже Кател не се виждаше наоколо, тя потърси кучето в мислите си, откри го в компанията на Бъгс и конете. Позволи му да остане там, ако така му харесва, и тръгна сама за Конг.

Прекара половината от времето, което си бе определила за престой в селото, в сладки приказки с Айлийн в магазина. След това се застоя на пазара, докато купуваше продукти и разменяше клюки с Мини O’Xapa, която знаеше всичко, случило се с всекиго. Включително и факта, че в новогодишната нощ Младия Тим Макгий, за разлика от баща му — Големия Тим, и дядо му — Стария Тим, се напил като пират. И в това състояние направил серенада на Лана Кери — същата, която бе развалила тригодишния им годеж заради липса на развитие в отношенията им — и пеел под прозорците на апартамента й песни за тъга и отчаяние, за съжаление, страшно фалшиво.

Всички знаеха, че Младия Тим не може да изпее и една нота, без да разлае в протест кучетата из селото. Започнал серенадата си към три и половина сутринта и не спрял, докато французойката в апартамента под този на Лана — Вайлет Босе, която сега работеше в кафенето, не отворила прозореца си и не го замерила със стар ботуш. Като за французойка, вметна Мини, прицелът й бил отличен и ботушът ударил Младия Тим по главата, при което той паднал на задника си и продължил серенадата.

Тогава Лана излязла и го замъкнала навътре. Когато двамата излезли за вечеря на следващия ден, пръстенът отново бил на ръката на Лана, а сватбата била определена за първи май.

Чудесна история, мислеше си Брана, докато шофираше към дома си, особено предвид факта, че познаваше всички участници, с изключение на французойката с точния мерник.

И напълно си заслужаваше допълнителното време, което бе останала в селото.

Пое по заобиколния път само заради удоволствието от разходката и вече бе наближила конюшните, когато забеляза стареца отстрани на пътя, застанал на колене и опрян на бастуна си.

Тя рязко спря колата и слезе.

— Господине, ранен ли сте? — Тръгна към него, започна да търси рана или болест в него със съзнанието си. Тогава спря, наведе леко глава настрани. — Паднахте ли?

— Сърцето ми май. Едва си поемам въздух. Ще ми помогнеш ли, млада девойко?

— Разбира се, ще ви помогна. — Тя се пресегна да стисне ръката му и го блъсна със силата си.

Старецът политна назад и се катурна.

— Мислиш, че ще ме заблудиш с този номер? — Тя отметна коса, докато старецът вдигаше глава, за да я погледне. — Че не мога да прозра под заклинанието и да видя истината?

— Ти спря, стоиш извън защитните си заклинания. — Докато се надигаше от земята, старецът се превърна в Кеван, усмихнат широко и с пулсиращ червен камък на шията.

— Мислиш, че съм без защита. Ела тогава. — Тя го подкани с пренебрежително помръдване на пръсти. — Да си премерим силите.

Мъглата се появи, хапеше глезените й, сякаш хиляди иглички се забиваха в кожата й. Небето притъмня, внезапно се спусна сумрак. Кеван падна на земята и се превърна във вълка, а вълкът приклекна и скочи.

Брана махна с ръце, изпъна ги с дланите навън и направи блокада, в която вълкът се блъсна във въздуха и падна по гръб.

„Лош избор“, помисли си тя, докато го гледаше как я дебне. В този му вид тя можеше да разчете мислите на Кеван като отворена книга.

Проникна в съзнанието му, потърси някакво име, но усети само ярост и глад.

И когато вълкът се приготви за атака отдясно, тя бе готова за нападението на мъжа от лявата й страна. Срещна огъня му с огън, силата му — със своята.

Изненада се, че земята под краката й не се продъни от силата, която изригна от нея, и онази, която бе запратена към нея. Но въздухът изтрещя и засъска наоколо. Тя удържаше атаката, напрегнала мускулите на тялото си, мобилизирала цяла си сила до краен предел. И в това време студената мъгла се надигна по-високо.

Макар да бе напълно съсредоточена и очите й да не се откъсваха от неговите, докато магическите им сили бяха изправени една срещу друга, тя усети пръстите му — пръстите на демона — да се плъзгат нагоре по крака й.

Обидата имаше собствена сила. Тя замахна с всичко, което имаше, и го удари, сякаш му нанесе кроше по лицето. Макар от устата му да потече кръв, той се засмя. Тя разбра, че не го е преценила добре, че е оставила гневът й да замъгли разума, когато той се хвърли напред и стисна с ръце гърдите й.

Само за миг, но и това бе прекалено. Сега сля в едно гнева си, разума и уменията си и призова дъжда — топъл пречистващ порой, който разми мъглата и изгори кожата му.

Тя се приготви за следващата атака, видя я в очите му. После чу, както и той, грохота на конски копита, пронизителния и дързък вик на сокола, злокобния вой на кучето.

— Мека, сочна и плодовита. В теб ще посадя семето си и моя син.

— Ще изгоря члена ти до основата и димящ, ще го хвърля за храна на гарваните само да се опиташ. О, остани още малко, Кеван. — Тя разпери ръце, спря дъжда, стисна здраво ослепително бляскав жезъл в едната ръка и огнено кълбо в другата. — Моят кръг идва да те поздрави.

— Друг път, Сърха, искам само теб.

Докато Фин скачаше от гърба на препускащия Бару, размахал огнен меч, Кеван се превърна във вихър от мъгла.

Фин и Кател стигнаха до нея тичешком и Фин стисна раменете й.

— Ранена ли си?

— Не. — Но още докато го изричаше, усети как гърдите й туптят, някакво тъмно пулсиране дълбоко вътре като от развален зъб. — Нищо страшно.

Тя сложи ръка върху сърцето на Фин, с другата погали главата на Кател.

— Спокойно — каза тя, когато и останалите се появиха на коне или с колите си.

Соколите — Ройбиър и Мерлин, кацнаха заедно на покрива на пикапа на Бойл. Преди да успее да отвърне на някой от многобройните въпроси, тя забеляза Бъгс да тича с всичка сила по пътя.

— Смело сърце — похвали го тя и се наведе да го гушне, когато стигна до нея. — Тук е прекалено открито — каза тя на останалите. — И съм напълно добре.

— Конър, ще се погрижиш ли за колата на Брана? Тя идва с мен. Моята къща е най-близо.

— Мога да шофирам съвсем спокойно — подхвана Брана, но той просто я грабна и метна на седлото, а после скочи зад нея. — Позволяваш си прекалено много — сковано каза тя.

— А ти си много бледа.

Тя гушна Бъгс по-здраво, когато Бару се втурна в галоп.

Бледността й се дължеше на напрегнатата битка, разсъждаваше Брана, макар и краткотрайна. Щеше да си върне цвета на лицето, а с него — и душевното равновесие.

Нямаше смисъл да спори, понеже всички се тревожеха за нея, както и тя би се притеснявала за всеки от тях, ако ролите бяха разменени.

Когато стигнаха конюшнята, Фин скочи на земята, вдигна я на ръце и викна на стоящия с отворена уста Шон:

— Погрижи се за конете.

Тъй като сметна, че би било по-унизително да се бори с него, Брана му позволи да я занесе на ръце в голямата къща.

— Направи излишна сцена и сега из цялото графство ще плъзнат приказки.

— Достатъчна причина е, че Кеван те нападна на пътя посред бял ден. Ще пийнеш ли малко уиски?

— Не, но бих пийнала чай, ако нямаш нищо против.

Той понечи да каже нещо, после само се завъртя на пети и я остави на дивана във всекидневната, преди да хукне към кухнята.

Останала за миг сама, Брана смъкна надолу деколтето на пуловера си и погледна тялото си. Ясно се виждаше отпечатък от пръстите на Кеван върху кожата й над сутиена. Тя стана, решена да се справи с проблема насаме.

Но останалите от кръга й, заедно с кучето, нахлуха в къщата.

— Не казвайте нищо. Първо трябва да мина през банята за минутка. — Тя погледна към Мийра, после и към Айона, с молба в очите.

Двете я последваха в малкото мокро помещение под стълбите.

— Какво има? — попита Айона. — Какво не искаш да видят?

— Предпочитам брат ми и годеникът ти да не зяпат гърдите ми. — С тези думи тя свали пуловера през главата. А след като Мийра си пое рязко въз дух, махна и сутиена.

— О, Брана — измърмори Айона и вдигна ръце. — Позволи ми.

— Би ли сложила ръцете си върху моите? — Брана покри гърдите си с длани. — Бих могла и сама, но ще стане по-бързо и лесно с твоята помощ.

Брана потърси силата вътре в себе си, извади навън лечебната топлина, въздъхна, когато Айона сля силите си с нея, и после отново, когато Мийра просто я прегърна през кръста.

— Не е дълбоко. Докосна ме само за част от секундата.

— Боли много.

Брана кимна на Айона.

— Боли или болеше. Вече е по-добре, а и само аз съм си виновна, задето му дадох тази нищожна възможност.

— Мисля, че ще ти мине по-бързо, ще боли по-малко, ако гледаш в мен. Ако ти подсилиш онова, което аз мога да направя със своята сила. Само този път, става ли? Погледни ме, Брана. Погледни вътре в мен. Болката излиза навън, пусни я. Синината изчезва. Почувствай топлината.

Тя се остави на силата, отвори съзнанието си, сля онова, което имаше, със силата на Айона.

— Чисто е. Не е оставил следа върху тялото ти или вътре. Ти си... — Айона спря за миг, докато още търсеше скрити рани. И очите й се разшириха.

— О, Брана.

— Хм, ами предполагам, че това следва. — Тя разкопча панталона си, смъкна го и разкри драскотините и синините по вътрешната страна на бедрата си.

— Проклет негодник — изруга Мийра и стисна здраво ръката на приятелката си.

— Направи го мъглата, хитра и подмолна атака. Усетих го по-скоро като докосване, а не като стискане, затова не е толкова тъмно или болезнено. Погрижи се, Айона, моля те.

Тя отново се отвори напълно и усети как се понася в топлината, която Айона й даваше, докато дори и споменът за болката избледня.

— Искаше да ме изплаши, да ме нападне по начин, от който жените се страхуват най-много. Но не ме уплаши. — Брана спокойно закопча отново панталона си, сложи си сутиена, после облече пуловера. — Вбеси ме, което му даде възможност за секунда да пробие преградите ми. Няма да се повтори.

Обърна се към огледалото над мивката и се взря напрегнато в отражението си. След това направи леко заклинание за хубост.

— Така, това ще свърши работа. Благодаря ви и на двете. Да видим дали Фин е приготвил приличен чай и ще ви разкажа на всички какво стана.

Тя излезе в коридора. Фин спря да крачи напред-назад до входната врата, отиде право при нея и я сграбчи в прегръдките си.

— Добре съм, кълна ти се. Аз... никакво ровичкане в главата ми, Конър, иначе ще се ядосам.

— Имам право да се уверя, че сестра ми не е ранена.

— Казах ти, че съм добре.

— Той беше оставил отпечатък от ръцете си, черен като катран, върху гърдите й.

При думите на Мийра Брана се извъртя мигом, изумена от предателството.

— Няма да крием нищо един от друг. — Мийра изпъна гръб. — Не е честно, нито правилно, а и не е много умно. И ти щеше да го кажеш, ако беше се случило с мен или с Айона.

Конър понечи да вдигне пуловера й, но Брана го удари през ръцете.

— Дръж се прилично! Двете с Айона се погрижихме за всичко. Питай я, ако не ми вярваш.

— По нея вече няма следа от него — потвърди Айона. — Но беше оставил отпечатъка си върху нея — по бедрата и върху гърдите.

— Сложил е ръка върху теб. — Фин говореше с тих глас, който ехтеше като гръм.

Брана затвори очи за миг. Не беше го усетила да се приближава зад гърба й.

— Оставих се да ме разгневи, така че грешката си е моя.

— Каза, че не си ранена.

— Не го знаех, докато не дойдохме тук и не погледнах. Не беше нищо толкова сериозно както при Конър, Бойл или теб. Остави синини по кожата ми и заради мястото, на което ги остави, ги почувствах като оскверняване, каквото бе и намерението му.

Фин се извърна, отиде до огъня, загледа се в него.

Бойл се приближи до нея, прегърна я през кръста.

— Хайде, скъпа, ела. Седни и си изпий чая. Добре ще ти се отрази и малко уиски в него.

— Чувствата ми не са накърнени. Не съм толкова крехка натура. Но благодаря. Благодаря на всички ви, че дойдохте толкова бързо.

— Не достатъчно бързо.

Тя стисна ръката на Конър, когато той седна до нея.

— Това сигурно също е моя грешка, признавам си го, след като Мийра — съвсем правилно — ме засрами преди малко и ме принуди да кажа истината. Исках да съм сама с него само за миг-два и се забавих, преди да ви повикам. И преди всички да ми скочите на главата, беше наистина само миг-два, с много основателна причина при това.

— Основателна причина ли? — обърна се с лице към нея Фин. — Да не повикаш кръга си?

— Само за миг — повтори тя. — Защитена съм добре.

Ярост, чиста и жестока ярост пламна в очите му.

— Не чак толкова добре, щом е успял да сложи ръце върху теб и да остави отпечатъка си.

— Грешката е моя. Надявах се да се превърне във вълка и го направи. Кучето е моят водач, а вълкът е от същото семейство. Надявах се, че ще мога да разбера името на демона, след като вече знаем какво търсим. Но нямах достатъчно време и единственото, което намерих вътре в него, беше черен мрак и жажда. Трябва ми повече време. Вярвам, кълна ви се, че бих могла да изкопча името му, ако имам повече време на разположение.

Тя взе чая си, пийна и откри, че е толкова силен, че сама би се справила с неколцина магьосници. Точно такъв й харесваше.

— Появи се като старец, болнав на вид, приклекнал край пътя. Беше намислил да ме подмами и за миг успя, но само толкова, защото все пак съм лечител и мой дълг и призвание е да помагам на нуждаещите се.

— Което му е добре известно — отбеляза Конър.

— Разбира се. Но той продължава да си мисли, че жените, независимо от силата им, са по-маловажни, по-слаби и глупави. Затова използвах неговата хитрост срещу него и за миг се престорих, че вярвам, че е просто един болнав старец, преди да го просна по очи на земята. Вярно, трябваше да ви повикам в същия миг и ви давам думата си, че няма да се поколебая да го сторя мигновено следващия път. Той направи точно това, на която се надявах, и се превърна във вълка.

Тя им описа всичко подробно, без да пропуска нищо, после остави чая си настрани. Конър я стисна здраво в прегръдките си.

— Ще хвърлиш члена му за храна на гарваните, така ли?

— Това ми хрумна в онзи момент.

— А камъкът?

— Грееше ярко в началото. И отново проблесна, когато ме докосна. Но когато дъждът ми го опари, светлината му помръкна.

Тя си пое дълбоко въздух.

— И в очите му се появи някаква лудост. Нарече ме Сърха. Гледаше мен, а виждаше нея, както каза Фин, че е било, когато ме видя в пещерата. Той все още иска Сърха.

— Векове наред. — С присвити очи, Бойл кимна. — Да бъде това, което е, да желае това и никога да не го получи. Определено може да го доведе до лудост, а Сърха е в центъра на всичко.

— А сега си ти — довърши Фин. — Приличаш на нея. Достатъчно добре чета мислите му, за да знам, че той вижда нея в теб.

— Тя е част от мен, но в неговата лудост имаше объркване. А объркването е слабост. Всяка слабост е предимство за нас.

— Видях го само за миг, но няколко пъти, докато водех туристи на разходка тази сутрин — обади се Мийра.

— И аз го видях по време на една от моите разходки. Нямах възможност да споделя с никого от вас досега. — Айона издиша шумно. — Явно отново се чувства силен и става по-дързък.

— По-лесно е да го довършим, когато не се крие — изтъкна Бойл. — Трябва да се връщам в конюшнята. Мога да се справя без Мийра или Айона, ако имаш нужда от тях, Брана.

— Сега съм добре, а и... О, по дяволите! — Тя скочи на крака. — Ходих до пазара и всичко, което купих, още е в колата.

— Аз ще се погрижа — предложи Конър.

— И да сложиш всичко там, където не мога да го намеря, нали? Купих чудесно парче телешко месо и щях да го пека.

— С малки картофки, моркови и лукчета, запечени заедно с него?

Мийра вдигна очи към тавана.

— Конър, само ти можеш да мислиш за стомаха си, докато сестра ти е разстроена.

— Понеже знае, че съм добре, а ако не бях, готвенето ще ме успокои напълно.

— Ще го донесем тук. — Фин заговори с тон, който не търпеше възражения. — Ако имаш желание да готвиш, ще го правиш тук. Ако ти е нужно нещо, което нямам в кухнята, ще го купим. Аз имам малко работа в конюшнята, както и доста в кабинета си, но някой винаги ще е наблизо.

Той излезе, за да донесе покупките й, предположи Брана.

— Прояви малко разбиране към него. — Айона говореше тихо, стана и отиде да потупа Брана по ръката. — Това не те прави слаба, той няма да си помисли нищо такова. Просто го остави на мира за малко.

— Можеше поне да попита какво искам.

Конър я целуна по слепоочието.

— Можеше и ти да го попиташ същото. Е, значи, тръгваме и ще се върнем за вечеря. Ако ти трябва нещо, само ми кажи.

Когато всички излязоха, Брана се облегна и се загледа мрачно в огъня.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Брана реши, предвид обстоятелствата, просто да повика каквото й е нужно, при себе си. Стори й се, че най-удобното място за проучването би било кътчето за закуска в кухнята, а и по този начин всичко щеше да е наблизо, когато сложеше месото да се пече във фурната.

Той стоеше далеч от нея и мълчеше — и двете неща, както тя отлично знаеше, бяха преднамерени. Нека да се ядосва, каза си тя. И тя имаше причина да се гневи, а пренебрежението от негова страна само подклаждаше огъня.

Отгоре на всичко Брана се дразнеше и задето не можеше да потисне удоволствието от това да готви истинска вечеря в неговата кухня. Пространството бе организирано толкова добре, всички повърхности блестяха, а и имаше хитроумни приспособления като например чешмата, близо до котлоните, където можеше да напълни голяма тенджера, за да не се налага да я мъкне чак от мивката до печката.

А готварският плот бе истинска мечта. С него би имала възможност да използва професионална фурна с шест котлона отгоре, след като постоянно се налагаше да готви за толкова много хора.

Не й се струваше редно мъж, който не може да готви изобщо, да има по-добра кухня от нейната — а тя считаше своята за много ефикасна и оборудвана със стил.

Затова изпадна в мрачно настроение, докато слагаше месото да се маринова и подреждаше импровизираното си работно място в кътчето за закуска.

Изпи още една чаша чай, хапна няколко бисквити, купени от магазина, естествено, докато нейното куче и Бъгс спяха под масата. Прекара времето си в търсене на формулата за втората отрова — точните съставки, думи, времето на изричане на заклинанието, после изпрати имейл на баща си, в случай че той знае нещо повече за демоните или пък познава някого, който може да им даде повече информация.

Докато Фин се върна, изпоцапан от работата в конюшнята, тя вече бе зарязала книгите си и седеше до кухненския плот, заета с белене на моркови.

Той си взе бира, без да каже нищо.

— Ти си този, който ме накара да стоя в тази кухня. — Не беше точно кавга, но определено се усещаше острота в тона й. — Така че, ако още си ми ядосан, иди някъде другаде.

Той стоеше пред нея с окъсаното си сако и още по-вехт пуловер, с джинси, скъсани на едното коляно, и ботуши, които са имали много по-добри дни. Косата му бе разрошена и ограждаше в рамка хладното изражение на лицето му.

Собственият й гняв само нарасна от факта, че той изглежда толкова секси.

— Не съм ти ядосан.

— По странен начин показваш веселото си настроение, след като на два пъти влиза и излиза от къщата, без да ми кажеш и думичка.

— Купувам два нови коня за езда и се занимавам с продажбата на един от младите соколи. Това ми е работата, бизнесът, който поддържа всичко наоколо, а дойдох в кабинета си, за да не обсъждам условията на сделките пред работниците си и момичето, което бе дошло за урок по езда следобед.

Той наклони бутилката бира към нея, после отпи.

— Ако нямаш нищо против.

— Нямам, естествено, както нямам против и да се запилееш някъде другаде с гнева си. Къщата е огромна, по дяволите.

— Харесвам големи неща. — Приближи се и застана от другата страна на работния плот в средата на кухнята. — Не съм ядосан на теб, така че престани да се държиш като проклета глупачка.

Тя усети как кръвта й кипва във вените.

— Проклета глупачка, значи?

— Така изглежда от моето място.

— Е, след като настояваш да останеш на мястото си, аз ще се махна. — Тя рязко остави белачката за моркови на плота, бутна назад стола си стигна на половината път до вратата, преди той да улови ръката й.

Тя го блъсна със силата си, което би го запратило чак в другия край на стаята, ако не беше подготвен за удара.

— Успокой се, Брана, както се опитвам да направя аз през последните няколко часа.

Очите й бяха потъмнели като пушек, а гласът й бе огнено жарък.

— Няма да търпя да ме наричат глупачка — проклета или не.

— Не казах, че си такава, а само те посъветвах да не се държиш като глупачка. — Неговият тон бе хладен като януарски дъжд. — И за трети път ти казвам, че не съм ядосан на теб. „Ярост“ е прекалено слаба дума, за да опише какво тая в себе си към него, към копелето, което сложи ръцете си върху теб.

— Той отрови Конър, едва не уби Мийра, както и Айона, изгори ръцете на Бойл и те просна безсилен на пода в кухнята ми. Но ти изпитваш нещо много по-силно от ярост, защото сега той познава формата на гърдите ми?

Той стисна раменете й и тя се убеди, че говори истината. Онова, което гореше в очите му, беше много повече от ярост.

— Бойни рани, справедливи или не, те са заслужени в битка. Днешният случай не беше такъв. Едва ми позволи отново да те докосна и той прави това? Не виждаш ли мотивите му, подбрания момент? Не виждаш ли, че прави това, за да мислиш за моята кръв и произхода ми следващия път, когато искам да те докосна?

— Това няма...

— И не проумяваш ли, не можеш ли да разбереш с пъргавия си мозък, че той влезе в контакт с теб? Физически контакт. И че можеше да те отвлече от тук и сега и да те замъкне, където си пожелае?

Тя понечи да каже нещо, после вдигна ръце, докато той не я пусна. Върна се и отново седна.

— Сега можеш да ме наречеш проклета глупачка, защото си го заслужих. Не помислих и за двете неща, но сега съвсем ясно ги виждам. Не помислих за първото, защото ти нямаш нищо общо с онова, което той стори, което се опита да ми причини. Изобщо не бих се сетила за него, когато ме докоснеш, Фин. В това грешиш напълно. Но той е искал ти да си го помислиш и изглежда, е успял.

Пресегна се за бирата му, после поклати глава.

— Не искам бира.

Без да каже нищо, той се обърна и махна тапата от бутилката „Пино Ноар“, която бе използвала за мариноване на месото. Когато й наля в чаша, тя бавно отпи глътка.

— Колкото до второто, аз имам дълбоки корени тук. Може да си въобразява, че има достатъчно сила, за да ме отвлече, когато и където си пожелае. Но ти се заклевам, че няма да успее. Взех всички предпазни мерки, когато се опита да подмами Мийра и осъзнахме напълно, че може да се мести в различни епохи. Можеш да ми вярваш.

— Добре.

Тя повдигна вежди.

— Само толкова?

— Не е ли достатъчно?

— Той искаше да ме изплаши и унизи, но се провали и в двете. Може би освен това е искал да повлияе на чувствата ми, за да не пожелая повече докосването ти, но и в това се провали напълно. Но явно е успял да те разгневи до краен предел. Това разбира отлично, яростта. Сега спиш с мен и не искаш друг да ме докосва.

— Не става дума за това, Брана. — По-спокоен, макар и в малка степен, той зарови пръсти в косата си. — Или поне не само. Въпросът е в това какво те е докоснало.

— Той познава единствено чувството на притежание. Никога няма да разбере угризенията ти, нито вината, защото, колкото и пъти да му доказваш, че отхвърляш неговата кръв, която тече във вените ти, той само това вижда в теб. Не може да види друго, освен кръвта ти. Ти трябва да го направиш. Както и всички ние. Аз го направих, иначе каквито и чувства да изпитвам към теб, не бих ти позволила да ме докоснеш.

— Именно кръвта му жадувам. Искам да я видя как капе от ръцете ми.

— Знам. — Разбираше го, призна си тя, защото сама го бе изпитвала неведнъж. — Но това е отмъщение, а отмъщението няма да го победи. Или поне не само, защото, каквито и да сме, освен всичко останало ние сме хора, а той напълно е заслужил това наше чувство за мъст.

— Не мога да го приема спокойно. Не знам как ти успяваш.

— Защото се вгледах в очите му днес, бях по-близо до него, отколкото си ти сега. Усетих ледените му длани. Но в сърцето ми нямаше страх. Преди го имаше; имаше и страх дори когато силата е най-могъща и ярка. Но не и днес. Ние сме по-силни, всеки един от нас е по-силен, отколкото е той дори и с онова, което се е вселило в него. А заедно? Заедно сме неговата гибел.

Той заобиколи плота, сложи отново ръце на раменете й. Този път нежно.

— Този път трябва да го спрем, Брана, на всяка цена.

— Вярвам, че ще успеем.

Каквото и да им струва, повтори си той наум, докато докосваше с устни челото й.

— Трябва да те опазя от злото.

— Мислиш ли, че имам нужда от защита, Фин?

— Не, не мисля, но това не означава, че няма да те пазя. Нуждая се да те закрилям.

Отново я целуна по челото.

На всяка цена.

Имаше работа за вършене, която не можеше да чака удобен за него момент. Счетоводните книги трябваше да се балансират, телефонни разговори да бъдат проведени, а и изглежда, винаги имаше някакви правни документи за четене и подписване.

Отдавна бе разбрал, че за да имаш успешен бизнес, не е достатъчно просто да си собственик, да имаш мечта. Беше благодарен на Бойл и Конър, че се занимават с ежедневните задачи — както и с документите и времето за планиране и вземане на решения на момента, свързани с тях. Но това не го освобождаваше от отговорност.

Дори и когато пътуваше, той следеше отблизо всичко, като поддържаше връзка по мобилния си телефон, скайп или имейл. А когато беше у дома, се чувстваше длъжен да изцапа и ръцете си. Доставяше му удоволствие да сресва и почиства гривата на конете и той ценеше този физически контакт, колкото и менталната връзка с тях. За разлика от използването на чесалото или куката за почистване на копитата, сресването на гривата, храненето или раздвижването на конете му даваше възможност да опознае всеки кон в много по-голяма степен.

Нямаше нищо против и да почиства на птиците в школата за соколи или да прекарва доста време там, внимателно подсушавайки всяко перо. Много голямо удоволствие му доставяше участието в тренировките на по-младите птици и бе открил, че особено се е привързал към една млада женска, която бяха нарекли Саси* — каквато и беше.

* Дръзка, нахакана (англ. език). — Б. пр.

Макар дните бавно да нарастваха, рядко му се случваше да има достатъчно време за всичко, което иска или трябва да направи. Но знаеше къде иска да бъде и това бе у дома.

Близо година вече, замисли се той, докато стоеше в двора на школата с Конър и подритваше една синя топка за забавление на Ромео, енергичния кокер шпаньол на техния офис мениджър. Най-дългият период, прекаран тук, откакто бе станал на двайсет.

Бизнесът и любопитството му, както и нуждата от отговори, отново щяха да го накарат да замине, но този път се надяваше, че няма да му се налага да отсъства месеци наред. За първи път, откакто клеймото се бе появило върху тялото му, той се чувстваше на мястото си у дома.

— Мисля, че зимата, с по-малкото търсене от страна на клиентите, е идеалният момент да експериментираме с комбинираните разходки с коне и соколи, които обсъждахме неотдавна.

— Ще предложим нещо по-специално за онези, които са дошли за приключения. — Конър изрита топката и кучето хукна след нея. — Поработих върху цената на услугата, в случай че решим да пробваме, а Бойл измърмори недоволно, както прави винаги. Значи, всичко е наред.

— И аз смятам така. Ще ми трябва различна гаранция и малко коригиране в условията на застраховката, така че ще се погрижа да сме изрядни.

— Радвам се, че не е моя грижа.

Беше ред на Фин да изрита топката.

— Другото е съставянето на график, което оставям на теб и Бойл. Разполагаме с Мийра и с теб като опитни ездачи и соколари, а и Айона се справя все по-добре със соколите.

— И няма по-добра от нея на коня. Това значи трима водачи, които биха могли да поемат комбинирана разходка. С теб ставаме четирима.

Фин погледна към Конър, който се усмихваше широко.

— Не съм бил водач, откакто... ами от първите няколко месеца, когато с Бойл започвахме бизнеса.

— Няма проблем да излезеш на разходка, когато решиш, с някого от другите водачи. Ще си нещо като чирак.

Конър се засили да ритне и на шега Фин блокира, пое топката, направи няколко сложни движения с краката, които си спомняше от детството, преди да я запрати надалеч.

— Май ти се ще да направим един мач, а? — подхвърли Конър.

— Ще го направим, когато имам време, а това значи, след като направя черновата на новата брошура, за да я прегледате двамата с Бойл. Междувременно е добре да помислиш за още един водач, който може да язди и да разбира от соколи, както и да се оправя с малка група, понеже си мисля, че ще е добре да предлагаме комбинираните разходки, поне в началото, за групи до шест души. Сещаш ли се за някого?

— Има мнозина с доста опит с птиците, но бих препоръчал нашия Браян. Той има най-голямо желание да научи нови неща, да опита различното.

— Тогава поговори с него и ако е съгласен, може да започне да се обучава и после ще видим как ще тръгнат нещата. Отначало ще направим пробни разходки с наши служители или приятели. Ако всичко мине по план, ще започнем да предлагаме новата услуга от март месец например. Ще си поставим за цел равноденствието.

— Достатъчно време да изчистим всички спънки.

— А сега ще изведа Саси на разходка. Ще ида до конюшнята, ще взема един кон и ще видим как се справя тя с кон и ездач. Мерлин ще дойде с нас, за да я държи под око. Искам да видя и как се разбират двамата. Мисля, че ще дадат отлично поколение.

Конър се ухили.

— Тъкмо се канех да ти го предложа. Според мен са отлична двойка. Подхождат си — неговото достойнство и нейната дързост. Смятам, че ще ни зарадват със страхотни пиленца.

— Ще оставим избора на тях.

Фин взе една торбичка с парченца месо, тъй като женската още си търсеше наградата за добре свършена работа, сложи си ръкавица и стегна каишките на Саси. Тя се напери леко, доволна, че са я избрали, наведе глава настрани и го изгледа с поглед, който Фин можеше да определи само като флиртуващ.

— Хубавица си ми ти, нали? — Излезе през вратата с нея и се запъти към конюшнята, след като повика Мерлин.

Соколът му направи голям кръг високо горе, после се спусна грациозно, което се стори на Фин доста показно. Застанала на ръката му, Саси разпери криле.

— Искаш да го последваш, нали? Тогава ще трябва да спазваш правилата и да летиш, накъдето те поведа аз. — Той разхлаби каишките, вдигна ръка и я видя как полита в небето.

Двете птици започнаха да кръжат заедно, направиха няколко закачливи премятания и той си каза, че явно двамата с Конър бяха познали. Соколите си подхождаха отлично.

Фин се наслаждаваше на разходката, на познатите дървета наоколо, извивките в пътеката, уханието във въздуха. Макар да се бе надявал на противното, не усети ни следа от Кеван и измина разстоянието от школата до конюшнята единствено в компанията на соколите.

Отбеляза каква красива картина представляваха конюшните със загражденията за тренировки, с пикапите и паркираните отпред коли, и величествената глава на Цезар, която надничаше през прозореца на отделението. Конят го поздрави с цвилене и Фин отиде право при него, за да го потърка по гърба и да си поговорят, преди да влезе.

Завари Бойл в офиса, навъсено вперил поглед в екрана на компютъра.

— Защо хората задават толкова глупави въпроси? — попита Бойл.

— Струват ти се глупави само защото вече знаеш отговорите. — Фин седна на ъгъла на бюрото, което май бе единственото разчистено място наоколо. — Идвам от школата, където си поприказвах с Конър — подхвана той и сподели с Бойл плановете за новата комбинирана услуга за клиенти.

— Айона е много запалена по идеята. Колкото до Браян, ами, млад е, но доколкото знам и съм чувал за него, работи упорито и е добър ездач. Съгласен съм да опитаме.

— Тогава ще измислим останалото. Освен ако не се нуждаеш от мен тук, мислех да изляза с Цезар. Ще направим разходка с кон и соколи, тъй като съм взел и Мерлин, и една млада женска. Ще набележа потенциален маршрут.

— Бъди нащрек. Рано сутринта двамата с Айона отидохме до новата къща да видим докъде е стигнал строежът. Тя видя вълка, сянката на вълка, да се промъква сред дърветата.

— А ти не?

— Не, гледах на другата страна и говорех с един от дърводелците. Тя каза, че се е приближил повече от друг път, макар че е сложила защитни заклинания около къщата.

— Ще погледна и аз.

— Ще съм ти благодарен.

Фин оседла Цезар, който беше нетърпелив да тръгнат, понеже вече бе разбрал, че ще може да потича, вместо обичайното бавно ходене. След като изведе коня, качи се на гърба му и леко се отдалечиха. Фин извади ръкавицата и сложи парченце месо отгоре й, преди да повика Саси.

Тя кацна грациозно, погълна парченцето пилешко, сякаш месеци наред е гладувала, после се настани удобно. Двамата с Цезар си размениха дълъг изучаващ поглед, после конят извърна глава, сякаш соколът изобщо не го интересуваше.

— Отлично решение — отсъди Фин и за да изпита и коня, и сокола, пое в галоп.

Соколът се сепна, разпери криле — красива гледка — и би полетял, ако Фин не го бе успокоил.

— Всичко е наред. Това е друг начин за летене. — Тя се понамести нервно, не беше напълно убедена, но остана на ръкавицата. Доволен, Фин намали темпото до лек галоп и пое към гората, преди да й даде сигнал да литне.

Тя полетя и кацна на един клон, където Мерлин вече я чакаше.

— Браво, отлично. Ти ще водиш, Мерлин, ние ще те следваме.

Неговият сокол полетя между дърветата, женската — след него. Запазвайки спокойния ход на коня, Фин пое нататък.

През следващия половин час той даваше уроци на Саси, караше я да се връща върху ръкавицата, после пак да полита.

Хладният и влажен въздух се превърна в ситен дъждец, но никой не му обръщаше внимание. Тук всички се чувстваха свободни и се забавляваха.