Магията на кръвта

Фин мислено си набелязваше маршрута, който според него щеше да е подходящ за комбинираната разходка, защото щеше да покаже как соколите танцуват между дърветата и се връщат отново и отново към ръкавицата, без да смущават спокойния ход на коня.

Достатъчно близо до реката, за да се чува ромоленето й, достатъчно далеч навътре в гората, за да си представиш, че си излязъл на лов със сокола в друго време. Стори му се, че усеща мириса на сняг. Щеше да завали преди мръкване, каза си той, и да разкраси зелените ели и кафявите клони, да легне тихо и спокойно върху земята.

А напролет щяха да цъфнат трънките и дивите цветя, които Брана събираше за удоволствие и за отварите си.

Напролет, помисли си той — надяваше се — ще може да се разходи в гората заедно с нея на спокойствие.

И с мисълта за нея той смени посоката. Соколите и конят можеха да си починат край дома й, докато той поработи с нея известно време.

Когато излезе на открито, отново пусна юздите и Цезар пое в лек галоп, а после се засмя, когато видя Бъгс да тича към тях с изплезен език.

— Сега с кучето вече имам трима водачи. Ще минем край дома на Брана и ще се отбием за малко. Може да има по нещичко за всички вас. После ще надникнем и в новата къща на Бойл, преди да се приберем.

Явно съгласен с този план, Бъгс хукна редом с коня.

Фин отново забави, когато наближиха голямото паднало дърво и гъстите увивни растения, които скриваха от погледа руините, останали от колибата на Сърха.

Бъгс заръмжа тихо.

— Да, да, идва насам. И аз го усетих.

Фин нареди на Саси да остане в небето, повика Мерлин да кацне на ръкавицата.

Мъгла се просмука през преплетените клони и листа. Фин протегна свободната си ръка и вдигна във въздуха кучето, преди да го настани да седне пред него на седлото.

Усети притеглянето, почти жизнерадостната покана да мине отвъд, да се наслади на всичко, което можеше да има, на всички тъмни дарове, които му предлагаха.

— Ако това е най-доброто ти изпълнение... — Фин сви рамене, понечи да обърне коня.

Вълкът изскочи през плета от клони — с бляскава черна козина, върху която пулсираше червеният камък. Цезар се стресна, вдигна се на задни крака, но Фин успя да се задържи на седлото и грабна кученцето, преди Бъгс да се изхлузи на земята.

За изненада на Фин, Саси се спусна рязко, пикира над вълка, после отново се вдигна нагоре и кацна на едно дърво, за да следи внимателно ставащото.

Умно момиче, каза си Фин. Смело и умно.

— Пак ще повторя, ако това е най-доброто, което можеш...

Фин пришпори Цезар в галоп и рязко протегна ръка надолу, за да разтвори земята под лапите на вълка. Конят прескочи, а вълкът изчезна.

Фин чу смеха зад гърба си и обърна коня.

Кеван се носеше над зейналата пропаст върху облак мъгла.

— Далеч не е най-доброто, момко. Тепърва ще опиташ най-доброто. Спести си усилията, тъй като накрая ще дойдеш при мен. Знам каква кръв тече в теб.

Фин се пребори с желанието си да атакува отново, защото знаеше, че обърнатия гръб може да нанесе по-силен удар.

Затова просто обърна Цезар и се отдалечи, без да бърза.

— Спести си усилията. — Беше по-скоро шепот, отколкото вик. — И когато свърша с теб, ще обвържа Тъмната вещица, за която жадуваш, с теб за вечни времена.

Желанието да се обърне и да го нападне, се превърна в ярост.

Без да погледне назад, Фин затвори зейналата в земята черна паст и продължи напред, докато не излезе от гората.

Фин завърза коня на оградата на Брана и допря страна в главата на Цезар.

— Днес напълно заслужи името си, понеже нито за миг не се поколеба, когато те помолих да атакуваш.

Също като фокусник той протегна ръка, показа я празна, след това завъртя китката си и в нея се появи ябълка.

Докато Цезар хрупаше доволен, Фин повика Саси на ръкавицата си.

— А ти си толкова смела, макар и много млада. Отиваш на лов. — Той даде знак на Мерлин. — Двамата можете да ловувате в полето на Брана, а после можете да останете за малко в заслона на Ройбиър. Колкото до теб... — Той се наведе да погали Бъгс. — Обзалагам се, че вътре има бисквитка за такива като теб.

Заедно с кучето Фин влезе в ателието.

— Ето я и моята награда — каза той, когато видя Брана да изважда тава с курабийки от малката фурна в ателието й.

— Изключително добре си сметнал кога да дойдеш. — Тя остави тавата отгоре на фурната и се обърна. — Нещо е станало — каза тя веднага.

— Нищо важно, но тук има едно куче, което си е заслужило наградата, ако имаш бисквитка за него.

— Разбира се. — Тя извади две от кутията, защото Кател вече се разбуди от дрямката си пред огъня, за да поздрави малкия си приятел.

— Аз предпочитам тези — каза Фин и си взе една от курабийките, които тя вече бе охладила върху специалната решетка. — Имах малко работа вкъщи, после и в школата и конюшнята. Напролет ще почнем да предлагаме на туристи комбинирани разходки с коне и соколи.

— Това е чудесно, но какво стана?

— Излязох на разходка с кон и сокол. Цезар и Мерлин, както и една красавица на име Саси, която ще създаде поколение с Мерлин, когато е готова за това.

— А какво мисли тя по въпроса? — Брана сложи чайника, а Фин си взе още една курабийка.

— Тя го харесва, както и той нея. Бях се заел да набележа няколко маршрута, подходящи за комбинираната разходка, а Бъгс се присъедини към нас, когато минахме край голямата конюшня. После тръгнахме насам с идеята да поработя час-два заедно с теб и минахме покрай пътя за колибата на Сърха.

— Можеше да избегнеш мястото.

— Вярно е. Но не исках да го избягвам. И понеже не исках, научих, че соколът, който съм избрал за Мерлин, ще бъде отличен партньор за него.

Разказа й всичко, прие чашата чай и сериозно се замисли дали да не вземе трета курабийка.

— Става все по-арогантен — отбеляза Брана.

— Достатъчно, че да ни дразни, което беше същината на днешното му появяване. Искаше отново да го нападна, но ми хрумна, че ако откажа, това ще е по-голяма обида за него.

— Иска да ни докаже, че никой от нас не може да излезе просто на разходка в гората, без да се изложи на риск. Дразни ни — съгласи се Брана — с надеждата да ни стресне, да ни накара да се затворим в кръга си.

— Много по-уверен е, отколкото преди, поне така ми се стори.

— Вече два пъти проливаме кръвта му, дори повече, а последния път едва не го унищожихме.

— Но не успяхме — изтъкна Фин. — Оцелява и се излекува от раните, и знае, че трябва само да се добере до леговището си, за да се изцели отново. Знае, че може да се изправя в битка срещу нас отново и отново, и пак да се връща. Ако говорим за хазарт, шансът все някога ще ни изневери и ще изгубим. Отново наближава времето, Брана, и той разчита на това.

— Не вярва, че може да бъде унищожен, или по-скоро не вярва, че онова, което е в него, може да загине. Но сега работя върху това.

Отиде до плота и почука с пръст по бележника си.

— Обадих се на баща си, а той се обадил на свои познати и заедно стигнахме до сбор от съставки, които в комбинация могат да унищожат демона. Заедно с това работя по съчиняването на подходящо заклинание. Трябва ни името. Не вярвам, че ще се получи, ако не призовем демона по име, а така смятат и онези, с които баща ми се е консултирал по въпроса.

Фин грабна и трета курабийка, после се приближи да надникне над рамото й.

— Изсушено крило от прилеп — най-добре от Румъния?

— Така казват.

— Косъм от опашката на бременен як. — Фин повдигна вежда. — Няма ли око от тритон или език от куче? Извинявам се — обърна се той към Кател и Бъгс.

— Можеш да се шегуваш, колкото си искаш, но аз съм съставила списъка с помощта на най-надеждни източници.

— Самакитка, зърна от беладона, стрити на прах, тинктура от татул от Амазония, листенца от цвета на бучиниш от Армения, мъзга от манчинелово дърво. Някои от тези са ми познати.

— Всички са отровни. Естествени отрови. Имаме от тях в отварата, която направихме за Кеван, но тук има и много съставки, които са доста екзотични и не съм работила с тях. Явно ще трябва да поръчам да ми ги донесат. Нужна ни е и вода, благословена от свещеник, което е лесно. Кръвта си остава скрепяващият елемент. Ще ни трябва от твоята. Кръв, малко коса и нокти.

Той само изсумтя.

— Започнах да изчислявам количествата, поредността. Източниците ми си противоречат и за двете, но ще намерим точната доза. И думите трябва да бъдат подходящи. Отварата ще бъде черна и гъста, когато е направена както трябва. В нея няма да има светлина, няма да отразява нищо.

Той вдигна ръце и се зае да масажира раменете й.

— Цялата си схваната. Трябва да си доволна, а не напрегната. Това е страхотен напредък, Брана.

— Нищо няма да се получи, ако не изберем точния момент, а в това отношение нямам никакъв напредък.

— Мислех за това. Остара? Равноденствието. Опитахме на лятното слънцестоене заради светлината. Остара също е ден на светлината, равновесието преминава в преимущество на светлината.

— Отново и отново се връщам към този ден. — Тя зарови длани в косата си в опит да закрепи разхлабените фиби. — Но не ме привлича така, както предишните два избора. Трябва да бъде точният момент. А може би е, но аз не мога да го видя заради всички останали елементи.

Той я завъртя с лице към себе си, без да спира да масажира раменете й.

— Ще се опитаме да измислим заклинанието и да направим отварата с Остара наум, а после ще видим дали всичко е на мястото си. Стига да намерим бременен як.

Тя се усмихна, както се бе надявал.

— Баща ми казва, че познава човек, който може да ни снабди с всичко на съответната цена.

— Значи, ще платим цената и ще започнем. Имам още около час на разположение и ще ти помогна за заклинанието. Но довечера мисля, че имаш нужда от разсейване на вниманието, за да откъснеш мислите си от всичко това.

— Така ли мислиш?

— Смятам, че трябва да излезеш на вечеря с мен. Знам едно място, което много ще ти хареса.

— Вечеря навън? И какво е това място?

— Много изискано. Романтично и стилно, а храната е божествена. — Той уви един от кичурите, изплъзнали се от фибите, около пръста си. — Можеш да си сложиш роклята, с която беше на Нова година.

— Имам и други рокли, но бих излязла дори по Евина премяна, стига да ми сервират храна, достойна за богове, която не съм сготвила сама.

— Ако настояваш, но предпочитам аз да се погрижа за събличането ти след десерта.

— На среща ли ме каниш, Финбар?

— Точно така. Вечерята е в осем, но ще мина да те взема в седем, за да имаш време да разгледаш града, преди да хапнем.

— Градът ли? Кой град?

— Париж — отвърна той и я целуна.

— Искаш да отлетим до Париж за една вечеря?

— Божествена вечеря — в Града на светлината.

— Париж — повтори тя и се опита да възрази пред себе си, че е лекомислено и глупаво. Но не можа. — Париж — каза тя отново и го целуна на свой ред.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Как беше? В Париж — добави Айона. — Не сме имали възможност да поговорим без мъжете наоколо, откакто се върнахте.

— Беше хубаво. Главозамайващо дори. Светлините, гласовете на хората, виното и храната, естествено. За няколко часа бяхме в съвсем различен свят.

— Романтично ли беше? — Айона завързваше красиви панделки от рафия около пастелни на цвят сапуни и такива с ярки цветове.

— Да.

— Чудя се защо този аспект те тревожи.

— Не търся романтика. Точно тя отслабва волята и замъглява разума. — Брана отмери с лъжичка стрити на прах билки. — Не мога да поема този риск сега.

— Вие се обичате.

— Любовта невинаги е отговорът на всичко. — Докато Айона помагаше със стоките за магазина, Брана се бе заела с магическите отвари. Предстоеше им голяма битка, а вероятно и нападения преди това. Искаше да има запаси от всякакви медицински отвари за каквито и да било случаи. — За теб е достатъчна и се радвам, че е така. — Тя добави точно шест капки екстракт от латинка към малкото котле. — Допълва същността ти и подсилва волята ти.

— Мислиш, че ще отслаби твоята.

— Мисля, че може да се случи, а това не бива да се допуска точно сега. И двамата с Фин знаем, че можем да живеем един без друг. Правили сме го, и то добре. Знаем, че онова, което имаме сега, може да бъде само в настоящето. Всичко останало, със или без любов, трябва да почака края на Кеван.

— Ти си по-щастлива с него — изтъкна Айона.

— Коя жена не би била по-щастлива, ако може да разчита редовно на добър секс? — Айона само изсумтя, но Брана вдигна пръст, за да я накара да замълчи, после протегна ръце над котлето и бързо го накара да кипне. Зашепна заклинание, притегли лъч светлина с едната си ръка, а с другата — тъничка струя син дъждец. За миг се получи дъга, а после и тя се спусна в котлето.

Брана накара течността вътре да къкри едва-едва.

Доволна, тя се обърна и забеляза, че Айона я изучава с поглед.

— Гледам те как работиш — обясни тя. — Толкова е красиво, грациозно и силата сякаш се носи навсякъде.

— Този ободряващ тоник ще ни е нужен, както и мехлемите, и балсамите, с които попълвам запасите си. — Брана чукна с пръст по вратичката на шкафа, в който държеше „военните“ си запаси.

— Надявай се на най-доброто, но бъди готов за най-лошото.

— Добро решение.

— Това ли правиш с Фин?

— Докато съм с него, и не говоря само за секса, си спомням всички причини, които ме накараха да се влюбя в него. Толкова доброта има в него, а аз исках да забравя за нея. Хуморът му, решителността, всеотдайността му. Искам да си спомня всичко това сега заради утехата, която ми носи, заради единството ни. Да си спомня кой е, означава да мога да му се доверя напълно във всичко. Докрай. Не съм сигурна, че е било така преди, независимо колко се стараех. Понеже сега мога и го правя, можем да се надяваме на най-доброто.

— Ще идва ли днес?

— Казах му, че няма нужда. Все още ни липсват някои съставки, така че не можем да започнем с правенето на отровата. Той си има свои задължения, аз — мои. И съм ти много благодарна, задето ми отдели толкова време в свободния си ден.

— Обичам да си играя с твоите стоки. А и колкото повече направя аз, толкова повече време ще имаш ти за отровата за демона. Искам после да изляза с Аластар и се надявах, че може да искаш да пояздиш с нас.

— Да пояздя ли?

— Виждала съм те, а Мийра подхвърли, че вече не го правиш толкова често, колкото някога.

Не беше яздила, замисли се Брана, защото това й напомняше за Фин. Но сега... Той бе довел Аня за нея, а тя не си бе позволила удоволствието да изпита връзката си с коня.

— Ако свършим всичко, което трябва, бих дошла. А това, че двете с теб ще пояздим за удоволствие, само ще натрие носа на Кеван.

— Сега го виждаме всеки ден. — Айона разсеяно подреждаше красивите сапуни на цветни кулички. — Дебне наоколо.

— Знам. И аз го виждам. Често изпробва границите ми.

— Снощи сънувах Тийгън. Поговорихме си.

— И ми го казваш едва сега?

— Беше просто гостуване. Седяхме пред огъня, пийнахме чай. Бременността вече й личи и ми даде да усетя как бебето рита. Разказа ми за мъжа си, аз й казах за Бойл. И се сетих за онова, което ти подхвърли за връзките между всички нас — нейният мъж и Бойл страшно много си приличат. По характер, в любовта си към конете и земята.

— Бойл може да е свързан с тримата заради мъжа, за когото Тийгън се е омъжила? Да може да се окаже и така.

— Не говорихме изобщо за Кеван, не е ли странно? Пихме чай и говорихме за мъжа й, за бебето, за Бойл и сватбените ни планове. В края на съня тя ми даде малък амулет и каза, че е за Аластар.

— У теб ли е?

— Сложих го на юздата му сутринта, преди да дойда тук. Аз също имах амулет в джоба си, който сама бях направила за Аластар, така че й го дадох.

— Разменихме си дарове — всеки от нас с всеки от тях. Мисля, че това е повече от любезност. Нещо наше в тяхното време и нещо тяхно в нашето. Трябва да вземем и трите подаръка с нас, когато отново застанем срещу Кеван.

— Още не сме сигурни кога.

— Това ме тревожи — призна Брана. — Но не може да действаме, без да имаме нужното за унищожаването на демона. Вярвам, че ще разберем, когато настъпи моментът.

— Демони и гостуване при предци от отдавна отминали епохи. Битки и огнени вихри, сватбени планове. Животът ми е толкова различен от онзи, който водех преди година. Почти една година съм тук, а вече ми се струва, че предишният ми живот не е бил истински. Дали е глупаво, или нереалистично, че искам да планирам и приготвя специална вечеря за годишнината ни с Бойл? Да го изненадам с нещо, което наистина може да изяде с удоволствие, без да се преструва.

Едновременно развеселена и трогната, Брана погледна към Айона, която пренареждаше сапуните.

— Разбира се, че не.

— Ясно си го представям точно какъвто беше, когато го зърнах за първи път на гърба на Аластар. И двамата направо плениха сърцето ми. А сега са мои. Искам да отбележа този ден.

— Значи, ще го направиш.

Нещо се мярна в периферията на съзнанието й. Брана спря за миг, зачака то да изкристализира, но в този миг вратата се отвори и звънчето звънна.

Една от съседките, весела и добродушна възрастна жена, влезе при тях.

— Добър ден, госпожо Бейкър.

— Добър да е и за теб, Брана, както и за Айона. Надявам се, че не ви притеснявам.

— Никак дори. Ще пийнете ли чай с нас? — предложи Брана.

— Няма да откажа, ако не ви преча. Тъкмо за чай идвам, дано да имаш от онзи, който смесваш специално за настинки. Ще ми спестиш едно ходене до селото, ако ти е подръка и мога да си го купя от теб.

— Имам, разбира се. Влезте, дайте си палтото и седнете до огъня. Настинка ли ви мъчи?

— Не мен, а съпруга ми го мъчи и вече направо ме подлуди с оплакванията си. Кълна се, че чаша чай край огъня с жени, които знаят, че животът им не свършва само защото са настинали лошо, ще ми върне доброто настроение. О, какви красиви сапуни, приличат ми на бонбони.

— Не мога да реша кой ми е любимият, но този засега води в класацията. — Айона подаде на госпожа Бейкър да помирише червения.

— Прекрасен е. Ще си го купя като награда, задето не съм го фраснала с тигана по главата досега.

— Заслужавате си наградата.

— Една хрема и мъжете стават по-капризни от цяла тайфа бебета. Скоро и сама ще го разбереш, щом сватбата е близо.

— Надявам се да получа здрав тиган като сватбен подарък — отвърна Айона и разсмя възрастната жена до сълзи.

Госпожа Бейкър прие поканата, свали палтото и шала си и се настани близо до огъня.

— Ето го и Кател — всичко е чудесно — кучето, огънят, чаша чай. Стори ми се, че го видях, когато тръгнах насам. Дебнеше покрай гората и дори му подвикнах за поздрав, преди да видя, че не е нашият Кател все пак. Голямо черно куче, определено, и дори за миг си помислих, че е вълк, мили боже. После изчезна. — Тя щракна с пръсти. — Старите ми очи сигурно ми въртят номера.

Брана хвърли бърз поглед към Айона, преди да поднесе чая и бисквити.

— Бездомно куче може би. Виждали ли сте го преди?

— Не съм, не, а и се надявам да не го видя повече. Направо настръхнах, признавам си, щом извърна глава към мен, когато му подвикнах, защото мислех, че е Кател. За малко да се обърна и да се върна вкъщи, което доказва колко ме е изплашило, понеже вътре ме чакаше мрънкането на мъжа ми. О, Брана, колко хубаво! Много съм ти благодарна.

— Няма за какво. Имам и тоник, който можете да сложите в чая на господин Бейкър. Добре е за настинката и ще му помогне да спи повече.

— Плащам, колкото и да струва.

Двете забавляваха госпожа Бейкър, докато си изпие чая, после маркираха чая и тоника на касовия апарат, а красивия сапун й подариха. Брана прати Кател да я придружи, за да е сигурна, че се е прибрала у дома в безопасност.

— Дали се е показал нарочно пред нея — запита се гласно Айона, щом останаха сами, — или неговото... присъствие, ако това е думата, става по-осезаемо?

— Чудя се дали не е станал по-небрежен, защото и това е възможно. Дебне наоколо, както каза тя, с надеждата да ни притесни и не се е скрил от другите както обикновено. Тъй като не иска да се занимава с останалите наоколо, мисля, че е било небрежност.

— Нетърпелив е.

— Може и така да е, но ще трябва да почака, докато ние сме готови. Ще довърша този ободряващ тоник, после тръгваме. Отиваме да пояздим.

— Надяваш се да излезе насреща ни.

— Не се надявам да не се случи. — Брана вдигна предизвикателно брадичка. — Бих искала да му дадем да разбере какво могат две жени, които владеят силата.

Брана не беше разочарована, че Фин беше излязъл някъде по работа. Ако си беше у дома или в конюшнята, никак нямаше да му се понрави идеята двете с Айона да излязат или щеше да настоява да ги придружи.

Обу си ботушите за езда, които не бе слагала от години на краката си, и трябваше да признае, че се чувства добре в тях. А още по-добре се почувства, когато оседла Аня сама.

— Още не се познаваме добре с теб, затова се надявам да споделиш с Айона, ако имаш някакви проблеми с мен.

Забави се за малко, приближи се до главата на кобилата, погали я по страните, надникна в очите й.

— Той би те взел и само заради красотата и грацията ти, защото имаш и от двете в изобилие. Но е усетил, че си за мен и аз за теб. Ако това е така, ще направя всичко, което мога, за теб. Кълна се. Днес направих това за теб — добави тя и заплете един талисман в гривата на Аня с яркочервена панделка. — За защита, независимо дали си моя, или не, аз ще те пазя.

— Тя смята, че и ти си хубава почти колкото нея — предаде Айона на Брана.

Брана се засмя и заобиколи, за да нагласи стремената.

— Е, това е страхотен комплимент.

— С теб върху гърба си ще е великолепна картинка, която тя много иска да покаже на Аластар.

— Хайде тогава. — Двете с Айона поведоха конете навън от конюшнята, след което Брана скочи на седлото, сякаш го бе правила едва вчера за последен път.

— Какъв е планът? — Айона се наведе към шията на Аластар, за да го погали.

— Понякога е най-добре да приемаме нещата, както дойдат.

Тръгнаха към пътя, придружени от Кател и Бъгс, които подскачаха около тях.

— Не мога да повикам сокола — каза Айона.

— Те ще дойдат, ако има нужда. Макар че би било хубаво, нали, да пояздим с всичките си водачи. Какво ще кажеш за един лек галоп?

— Супер.

Грациозна, отново си каза Брана, когато Аня отвърна на поканата и се впусна в бодър галоп. И кокетка, добави наум след миг, понеже нямаше нужда от дарбата на Айона, за да разбере какво означава отмятането на гривата на Аня.

Тя хвърли поглед назад и забеляза, че преданият Кател забавя ход, за да остане редом с Бъгс. Усмихна се, когато усети щастието, което струеше от тях.

И си позволи и тя да се наслади на удоволствието.

На хладния въздух с онази острота, която й подсказваше, че ще има още сняг. На мириса на дърветата и конете, ритмичното трополене на копитата.

Може би си бе давала прекалено малко почивка през изминалите толкова много години, щом един лек галоп по пътя бе в състояние да повдигне така духа й.

Усещаше се в унисон с коня. Фин беше прав, призна тя, но пък той никога не бъркаше в това отношение. Каквато и да бе причината, Аня беше за нея и партньорството им започваше от този ден.

Тръгнаха по пътеката между дърветата, където въздухът бе още по-студен. Малки купчинки сняг се бяха задържали в сенките от предишния снеговалеж, а някаква птица бъбреше шумно на един дебел клон.

Забавиха до спокоен тръс.

— Аня се надява, както и Аластар, че ще излезем и на открито после, за да потичат в галоп, преди да се приберем.

— Нямам нищо против. Не съм идвала насам повече от година. Почти бях забравила колко хубаво е през зимата, колко смълчано и самотно.

— Никога няма да свикна — увери я Айона. — Никога не бих могла да го приема просто за даденост. Не знам колко разходки с клиенти съм водила тук през изминалата година, но всеки път е истинско чудо.

— Не се ли отегчаваш с твоите отлични умения в ездата да обикаляш наоколо с бавна крачка?

— Всеки би си го помислил, но не е така. Хората обикновено са интересни, а и ми плащат, за да яздя кон. Освен това... — Айона размърда вежди. — Спя с шефа. Сделката си я бива отвсякъде.

— Можем да заобиколим от другата страна на връщане, да минем край вашата къща.

— Надявах се да го кажеш. Днес би трябвало, май, да почнат да вдигат преградните стени. Конър е страхотен, че намира време и да ходи да помага.

— Разбира се, той обича строителните работи, а и го бива в това.

Двете заедно обърнаха конете си в посока към реката.

Въздухът стана по-студен и Брана забеляза първите пипала на мъглата.

— Имаме си компания — прошепна тя на Айона.

— Да. Добре.

— Гледай да успокоиш конете, моля те, а аз ще се погрижа за кучетата.

Той се появи като човек, красив и снажен, облечен в черно, със сребърни ширити по дрехите. Брана отбеляза, че е достатъчно суетен, за да си направи заклинание за хубост, понеже лицето му излъчваше бодрост и здраве.

Направи им дълбок поклон.

— Дами. Каква великолепна гледка сте двете в този зимен ден.

— Толкова ли няма какво друго да правиш — подхвана Брана, — че прекарваш цялото си време да дебнеш там, където не си желан?

— Но виж, получих своята награда, след като пред мен са двете прелестни цветя от тримата. Ще се омъжиш за смъртен — обърна се той към Айона. — Ще пропилееш силата си за човек, който не може да ти я върне обратно. Аз мога да ти дам много повече.

— Нямаш нищо за мен, а и си нищожен в сравнение с него.

— Той ти строи къща от камък и дърво, а аз бих ти дал дворец. — Той разпери ръце и над студената и мътна вода на реката се появи замък, блеснал в злато и сребро. — Истински дом за такава като теб, която никога не е имала свой. Винаги е копняла за дом. Това бих ти дал.

Айона призова силата си и превърна образа в тъма.

— Задръж си го.

— Ще отнема силата ти и тогава ще живееш в пепелището на онова, което е могло да бъде. Ами ти. — Той се обърна към Брана. — Легна със сина ми.

— Не е твой син.

— Кръвта му е от моята кръв и това не можеш да отречеш. Взе ми го, остави се да те вземе, така само ставаш по-слаба. Ще износиш семето ми по един или друг начин. Избери мен, избери сега, докато още ти давам това право. Иначе, когато дойда за теб, ще ти донеса болка, а не удоволствие. Избери него и кръвта му, както и кръвта на всички, които твърдиш, че обичаш, ще обагри ръцете ти.

Тя се приведе напред в седлото.

— Избирам сама. Избирам дарбата и рожденото си право. Избирам светлината, каквато и да е цената. Там, където Сърха се е провалила, ние ще успеем. Ще изгориш до пепел, Кеван.

Сега тя замахна широко с ръка и над студената и мътна река се издигна огнен стълб, а в пламъците и дима образът на Кеван закрещя от болка.

— Това е дарът ми за теб.

Той се издигна на цяла стъпка над земята, но Айона удържаше конете на място.

— Ще получа най-голямото си удоволствие от теб. Ще те накарам да гледаш как разпарям корема на брат ти, как разкъсвам на парчета мъжа на братовчедка ти. Ще ме видиш как прерязвам гърлото на онази, която смяташ за своя сестра, ще ме гледаш как насилвам братовчедка ти. И едва когато кръвта им напои земята, тогава ще дойде твоят край.

— Аз съм Тъмната вещица от Мейо — каза простичко тя. — Аз съм твоята гибел.

— Пази се от мен — предупреди я той. — Но няма да ме видиш.

И той изчезна с мъглата.

— Тези заплахи... — Айона не довърши, а само махна към пламтящия огнен стълб, към писъците, които ехтяха. — Имаш ли нещо против?

— Хмм. Доста ми харесва, но... — Брана го изличи с махване на ръка. — Това не са заплахи, според него са обещания.

— Ще се постараем да не ги спази. Надявах се да приеме тялото на вълка поне за малко. Искам да науча името на онова, което го е направило такъв.

— Сатана, Луцифер, Велзевул?

Брана се усмихна леко.

— Не мисля. Някой по-низш демон, и то такъв, който се нуждае от Кеван, колкото и той от него. Двамата оставиха смрад след себе си. Хайде, да препуснем в галоп и да идем да видим къщата ви.

— Онази от камъни и дърво?

— Солидна и здрава. Истинска.

Айона кимна.

— Брана, ами ако... докато си с Фин, забременееш?

— Няма. Взела съм мерки. — С тези думи тя пришпори Аня в галоп.

Погрижи се да разтрие добре Аня, след като й даде морков, така че Фин ги завари и двете с Айона в конюшнята.

— Разбрах, че сте излезли да пояздите.

— Така е и си спомних колко много обичам ездата. — Тя облегна буза до страната на кобилата. — Ти каза, че двете с нея трябва да се опознаем.

— Нямах предвид да излизаш сама.

— Не бях сама. Бях с Айона и тя с мен, заедно с Аня и Аластар, както и двете кучета. О, не се опитвай да се измъкнеш само защото той гледа намръщено — каза тя на Айона. — Не си толкова страхлива. Поговорихме си с Кеван — нищо повече от размяна на груби думи и закани, общо взето. Ще ви разкажем цялата случка.

— Много ясно, че ще разкажете. — Той разтри рамото на Брана, а Аня го бутна с глава по ръката. — На нейна страна ли си вече?

— Нали е моя все пак? И отлично знае, както и аз, че не сме имали неприятности, нито сме поели по-голям риск, отколкото всеки път, щом излезем от дома. Предполагам, че ще искаш и вечеря с разказа за случилото се.

— Аз бих хапнала — обади се Айона.

— Всички ще хапнем у дома — заяви Фин.

— Какво?

Сега той хвана нежно ръката на Брана.

— Всеки път, щом се обърна, и ти ми връчваш някакъв списък. В кухнята има достатъчно продукти да се сготви храна за цяла седмица.

— Както си е редно. Добре тогава. Айона, би ли казала на останалите, докато аз видя какво мога да приготвя в прочутата кухня на Финбар?

— Излязла си да го търсиш — обвини я Фин.

— Не, не съм, но не съм очаквала да не го видя.

— Знаела си, че ще те нападне.

— Не ни е нападнал, не и както си представяш. Бяха само думи. Нещо като изпробване на волята от негова страна. Надявах се да се появи като вълка, за да се опитам да изкопча името, но беше в образа на човек.

Вътре в къщата тя съблече палтото си и го подаде на Фин.

— Междувременно ездата беше много приятна, заобиколихме малко, за да видя как върви строежът на къщата на Айона. Ще стане чудесна, просто прелест. С отворен план, но и с много уютни кътчета за усамотяване. Като се връщахме от онази посока, успях да погледна тази къща от различен ъгъл. Онази стая, която е издадена към гората, с многото прозорци. Сигурно е чудесно място, където можеш да седнеш и да гледаш навън, през цялата година. Усамотена и само на метри от дърветата.

Тя ровеше в хладилника, фризера и шкафовете, докато говореше.

— Знам една рецепта за тези пилешки гърди, която Конър много харесва. Стават пикантни. — С наведена настрани глава тя го погледна предизвикателно. — Ти обичаш ли пикантно, Фин?

— Ами ти? — Той я притегли към себе си и леко захапа долната й устна.

— Каквото повикало, такова се обадило. Ще получиш много повече, ако ми сипеш малко вино.

Той се обърна, намери бутилка и загледа етикета.

— Разбираш ли какво би означавало за мен, ако успее да те рани?

— Никой от нас не бива да мисли така. Просто не може. Чувствата, които изпитваме един към друг, всички ние, са силни, истински и дълбоки. И не може да мислим така.

— Не става дума за мислене, Брана. А за чувства.

Тя сложи длани върху гърдите му.

— Значи, няма да чувстваме по този начин. Той ни прави по-слаби, ако успее да ни спре да не поемаме рисковете, които е нужно да поемем.

— Прави ни по-слаби и ако престанем да чувстваме.

— И двамата сте прави. — Айона влезе и се намеси. — Трябва да чувстваме. Аз непрекъснато се страхувам за Бойл, но въпреки това правим каквото е нужно. Чувстваме, но продължаваме да действаме.

— Добре казано. Чувстваш, но не спираш — каза Брана на Фин. — И аз не мога да спра. Но мога да ти обещая, че ще се пазя според силите си. А аз съм много силна.

— Така е. Ще отворя това вино, Айона. Ти искаш ли?

— Убеди ме веднага.

— След като си готов с виното, Фин, вземи да обелиш картофите.

— Айона — ловко прехвърли топката Фин, — нямаш нищо против да обелиш картофите, нали, скъпа?

Преди Брана да каже каквото и да било, Айона свали палтото си.

— Поемам работата в кухнята. Всъщност, каквото и да готвиш, Брана, мисля, че е добре да ми покажеш всяка стъпка. Може би това ще бъде вечерята за годишнината ни с Бойл.

— Малко е пикантно и не е достатъчно изискано за повода — подхвана Брана, но... О, точно така! За бога... Защо не се сетих досега?

— Какво се сети? — попита Айона.

— За времето. Денят, в който ще унищожим Кеван. Било е точно под носа ми. Трябва ми бележникът. И звездните ми карти. Трябва да съм сигурна. Ще се разположа тук на масата — няма да отнеме дълго.

Тя грабна виното, което Фин тъкмо бе сипал в чаша, тръгна към трапезарията и щракна с пръсти няколко пъти, докато книгите й със заклинания, лаптопът и бележникът не се появиха в спретната купчинка в единия край на масата.

— Айона, след като обелиш картофите, ги нарежи на четвъртинки и ги сложи в тавичка. Загрей предварително фурната до сто и деветдесет градуса.

— Това го мога, но...

— Трябват ми двайсет минути тук. Или половин час. О... после полей четири супени лъжици, горе-долу, зехтин върху картофите, разбъркай ги малко да се омазнят добре. Поръси с пипер и стрит розмарин. Действай на око, имаш добър усет. Пъхни ги във фурната за трийсет минути, после ще ти кажа какво да правиш с тях. Дотогава ще съм свършила. Тишина! — Сопна се тя и се тръшна на един стол, преди Айона да може да зададе друг въпрос.

— Мразя, когато каже „горе-долу“ или „на око“ — оплака се Айона на Фин.

— И аз имам око, но ти гарантирам, че е по-зле от твоето.

— Може би двамата заедно ще скалъпим нещо.

Айона се постара доста — обели картофите, наряза ги на четвъртини, сипа зехтин, разбърка ги добре, поръси подправки. И много й се щеше Бойл да е наблизо, за да й каже дали всичко изглежда наред. Фин само сви рамене и тя пъхна тавичката във фурната. Нагласи таймера.

После отпи от виното и реши да се надява на най-доброто, докато двамата с Фин наблюдаваха внимателно Брана.

Беше измъкнала отнякъде една от шнолите си и бе вдигнала косата си. Бе навила ръкавите на пуловера до лактите и четеше в книгите, в компютъра и после пак в книгите, като междувременно си водеше бележки и пресмяташе нещо.

— Ами ако не е свършила, когато таймерът даде сигнал? — зачуди се Айона.

— Сами ще се оправяме, иначе живи ще ни одере, ако я прекъснем точно сега.

— Това е! — Брана удари с длан по бележника си. — Боговете са ми свидетели, това е. Толкова е просто, по дяволите, толкова очевидно. Подминала съм го без никакво внимание.

Тя стана, върна се в кухнята и си сипа втора чаша вино.

— Годишнината. Естествено. Кога друг път?

— Годишнина ли? — Очите на Айона се разшириха. — Моята? Денят, в който дойдох тук, в който те срещнах? Но ти каза, че не става. Или денят, в който срещнах Бойл? Тази годишнина ли?

— Не, не вашата. На Сърха. Денят, в който е загинала. Годишнината от нейната смърт и денят, в който е превърнала Кеван в пепел. Този ден, но в нашето време, е денят, в който ще сложим край. Когато ние решаваме. Не начало или край на лунен цикъл, нито пълнолуние. Не някой от свещените дни. Денят на Сърха.

— Денят, в който тримата са получили нейната сила — заяви Фин. — Денят, в който те са станали вещери, и вие сте ги наследили. Права си. Било е под носа ни, но никои от нас не го е видял.

— Сега го знаем. — Тя вдигна чаша. — И можем да го довършим.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Брана се чувстваше ободрена, изпълнена с енергия. Тя се наслаждаваше на приготвянето на вечерята, след като Айона се бе справила отлично с поставените й задачи, харесваше й просто да седи в кухнята на Фин с другите от кръга, въпреки факта, че основната тема на разговора по време на храненето бе Кеван.

Всъщност може би дори точно заради това.

Защото сега ясно виждаше всичко, как може и ще бъде направено. Кога и как точно. Рисковете оставаха и щяха да се изправят срещу тях. Но сега и тя можеше да вярва, както вярваха Конър и Айона.

Правдата и светлината щяха да триумфират над мрака.

А какъв по-прекрасен завършек на вечерта от това да седи в горещата бълбукаща вода в джакузито на Фин с една последна чаша вино в ръка, докато гледа как навън лениво се сипе пухкав сняг?

— Изненадваш ме, Финбар.

Той се бе облегнал в отсрещния край и я гледаше с притворени очи.

— Така ли?

— Точно така. Не съм очаквала момчето, което познавах, да построи тази огромна луксозна къща с всички удобства. И момчето да се превърне в обикалящ целия свят преуспял бизнесмен. Който е заложил основите на своите бизнес начинания точно тук. Преди дванайсет години не бих си помислила дори, че ще се наслаждавам на вечерта в това прекрасно кътче, докато навън снегът тихо вали.

— Какво би си помислила?

— Нещо значително по-малко, признавам си. Твоите мечти са станали по-големи от моите и си се справил чудесно в постигането им.

— Някои остават каквито бяха.

Тя само се усмихна и плъзна крака си под неговия в покритата с благоуханна пяна вода.

— Сякаш се намираме в някоя планинска вила в Швейцария, което ми харесва, но се чудя как не си сложил джакузито в онази стая с многото прозорци, която е разположена така усамотено с гледка към гората.

Той отпи от виното си.

— Накарах да построят онази стая специално за теб.

— За мен?

— С надеждата, че някой ден ще се оженим, както бяхме планирали, и ще заживееш тук с мен. А там ще бъде ателието ти.

— О, Фин. — Неговото желание и нейното се сляха в едно и стиснаха жестоко сърцето й.

— Ти обичаш откритото пространство, когато работиш, много прозорци, за да можеш да гледаш навън, да се чувстваш като на открито, както ти харесва. Удобно разположена вътре, но с гледката навън, която да те свързва с външния свят. Така че стаята с многото прозорци, която гледа към гората, ти дава едновременно уединение и открито пространство.

Тя не можеше да проговори веднага, а и не искаше гласът й да затрепери, когато каже нещо.

— Ако имах магически сили, за да променя реалността, да превърна обстоятелствата в такива, каквито аз искам, бих направила точно това. Бих искала да живея и работя тук с теб. Но сега имаме това.

Тя остави чашата си с вино на поставката наблизо и се плъзна към него, притисна тялото си в неговото.

— Имаме днешния ден.

Той поглади с ръка косата й, продължи надолу, където тя се потапяше във водата.

— Никакво утре.

— Днес. — Тя допря буза до страната му. — Аз съм с теб, ти си с мен. Никога не съм вярвала или не съм си позволявала да вярвам, че можем да имаме толкова много щастие. Днес означава всичко за мен, както и ти. Може да не е достатъчно и все пак... — Тя се дръпна леко назад, много леко. — Това е всичко.

Тя докосна нежно с устни неговите, вложи в целувката си цялата нежност, която таеше в себе си.

Щеше да му даде всичко, което има. И това бе любовта. Много повече от тялото, а чрез тялото му даваше сърцето си. То винаги му бе принадлежало и завинаги оставаше негово, затова даряването му бе естествено като дишането.

— Повярвай — прошепна тя. — Тази нощ.

С много нежност, понеже с практичния си ум често забравяше за нежността, тя го дари с целувка, която да възбуди и уталожи тревогите.

Нейният единствен любим.

Той знаеше какво му предлага тя и какво иска от него. Щеше да приеме и да даде всичко. Да остави настрани желанието за повече и да повярва, че тази нощ е всичко.

Имаше магия в това да е до него, толкова мека и доверчива, топлата й въздишка да гали лицето му, докато се прегръщаха. В него се надигна топлина, обгърна всичко, а снегът ги скри от целия свят с бялата си пелена.

Той пое гърдите й — внимателно, нежно, тъй като мислено още виждаше черните отпечатъци, оставени там от онова, което споделяше неговата кръв. Докато усещаше пулсирането на сърцето й под дланта си, се закле да не я наранява никога, да даде живота си, за да я предпази от опасност.

Каквото и да ги очакваше утре, никога нямаше да наруши тази клетва.

Ръцете й се плъзнаха по тялото му и пръстите й погалиха белега, който носеше. Докосването й, макар и толкова леко, предизвика болка, която го прониза до кости. Цена, която би платил без капка колебание.

Водата бълбукаше с равномерен ритъм в притихналата нощ, галеше телата им, докато ръцете им се спускаха под повърхността, за да дарят наслада.

Дъхът й секна, сърцето й се разтърси от сливането в едно на чувства и усещания, от надигналата се нужда и удивление.

Как можеше нежността да предизвиква такъв огън — пламък в кръвта, страст — и пак да я кара да желае да разтегли всеки миг до вечността?

И когато го възседна, когато го пое дълбоко и още, и още по-дълбоко, тя осъзна, че никога няма да има друг. Каквито и нужди да изпитва тялото й, никой друг не би могъл да докосне сърцето и душата й. Заровила пръсти в косата му, тя се взираше в лицето му, докато се движеше отгоре му, за да може той да я види, да прозре дълбоко в нея и да разбере.

Докато се издигаха бавно, завихрената вода грееше като мантия от светлина, която ги обгръщаше. Когато се спуснаха от върха, притиснати здраво, светлината се разля навън в мрака и озари меката снежна пелена.

По-късно, отпусната и сънена в леглото му, Брана се сгуши до Фин. И докато нощта преваляше към утрото, тя се вкопчи здраво в онова, което обичаше.

Минаха още няколко ценни дни, преди Брана да се снабди с всички съставки в количества, достатъчни, за да експериментира с приготвянето на отровата.

Конър я наблюдаваше, докато тя ги затваряше здраво в отделни бурканчета на работния си плот.

— Тези неща са опасни, Брана.

— Така и трябва.

— Бъди много внимателна. — Лицето му доби каменно изражение, когато тя му хвърли унищожителен поглед. — Винаги го правиш, знам много добре. Но знам и че никога не си боравила с такива съставки и не си забърквала толкова отровна смес. Имам право да се тревожа за сестра си.

— Имаш право, но няма нужда. Изучавах много внимателно всяка съставка, докато чаках да пристигнат. Мийра, би ли го извела някъде? И двамата трябва да сте на работа, а не да ми се мотаете в краката.

— Щом не можем да използваме отварата преди края на март — обади се Мийра, — не може ли да почакаш малко с правенето й?

— Както Конър услужливо изтъкна преди малко, никога не съм се занимавала с подобно нещо. Може да отнеме малко време, докато се получи, а може и да се наложи да поръчам да ми донесат още от някоя съставка, преди да се уверим, че всичко е наред. Сложно и деликатно е.

— Двамата с Айона трябва да работим с теб.

„Търпение“, повтори си наум Брана и порови дълбоко в бързо изчерпващите се запаси.

— Ако и тримата сме събрани тук часове наред, ден след ден, Кеван ще се досети, че кроим нещо. Най-добре е да продължим с обичайните си занимания. — Преглътна раздразнението си, защото знаеше, че тревогите му са породени от любов към нея. — Конър, вече говорихме за всичко това.

— Говоренето и правенето са различни неща.

— Можем малко да разчупим рутината — предложи Мийра, хваната натясно между двамата. — Някой от нас може да стои тук час-два сутринта, друг да дойде по обяд, а трети да се прибере по-рано от работа.

— Добре. — Брана би се съгласила на всичко само да ги изпъди сега. — Но не и тази сутрин, понеже и двамата имате ангажименти. Аз само ще правя разни прахчета, дестилати. Ще подготвям съставките. И знам какво върша. Освен това очаквам Фин по обед, тъй че ще се занимаваме двамата.

— Става — съгласи се Мийра, преди Конър да оспори, и грабна ръката му. — Трябва да тръгвам, иначе Бойл ще ме захапе за гърлото и срита по задника едновременно. Брана, ти ще ни кажеш, ако имаш нужда от нещо.

— Разбира се.

Конър се приближи и бързо целуна Брана.

— Гледай да не се отровиш сама.

— Мислех да го направя само заради тръпката, но след като ме молиш така любезно...

Тя въздъхна дълбоко и с облекчение, когато вратата се затвори зад гърбовете им, после видя, че Кател е приседнал и я гледа умолително.

— И ти ли? Защо изведнъж всички ме смятат за идиотка? Ако искаш да помогнеш, върви да обикаляш наоколо. — Отиде с големи крачки до вратата и я отвори. — Ще сложа прегради около цялото ателие и ще заключа с резето. Не е добра идея някой да дойде да търси крем за ръце, докато се занимавам с друго. Бъди полезен с нещо, Кател — добави тя с молба в гласа, — и ми кажи, ако видиш някакви следи от Кеван наблизо.

Отново въздъхна облекчено, когато затвори вратата и след кучето.

Забули прозорците, така че никой, който наднича, да не може да види вътре. Направи заклинание на вратите, така че само онези, които тя искаше, да могат да влязат.

Върна се отново до работния си плот и започна — много внимателно — да работи с вълче биле.

Беше трудоемка задача, понеже една от предпазните мерки включваше пречистването на всяка съставка. Твърдеше се, че онези, които практикуват черна магия, понякога влагат в отровните растения силата да причинят странни болести дори и само при докосване или вдишване на аромата.

Тя нямаше нито време, нито желание да се разболява.

След пречистването тя отново прибираше цялото растение в буркан или стриваше листенца и плодове, или правеше дестилат.

Отвън Фин я наблюдаваше как работи, сякаш се взираше през тънък воал. Беше достатъчно разумна, за да затули работното си място, каза си той, защото дори и от разстояние разпозна беладоната и татула — макар че можеше само да предполага, че последният идва от Амазония.

Тя работеше с хаванче и чукало, тъй като положеното усилие и камъкът даваха допълнителна сила. От време на време проблясваше лъч светлина или тънка струйка мрак се надигаше от купата или от някоя стъкленица.

И двете кучета застанаха редом до него. Не беше сигурен дали Бъгс е дошъл заради него или заради Кател, но малкото куче от конюшнята седеше и чакаше търпеливо като кучето на Брана.

Фин се зачуди дали някога ще наблюдава Брана през прозореца без тревога. Ако този ден някога изобщо настъпеше, то определено нямаше да е днешният.

Отиде до вратата, отвори я.

Беше си пуснала музика, което го изненада, понеже обикновено работеше в тишина. Сега обаче работеше под акомпанимента на плачещи цигулки.

Явно каза мислено нещо на кучетата, защото те се заковаха на място и зачакаха. Той си свали палтото и също зачака.

Тя използва фуния, за да пресипе праха, който бе стрила, в една стъкленица, която запечата добре.

— Исках да затворя капака, преди кучетата да хукнат наоколо с размахани опашки. Не искам нито прашинка, дори случаен косъм, да попадне в стъклениците.

— Мислех, че вече отдавна си се отървала от всяка прашинка тук.

Тя занесе фунията, хаванчето и чукалото до печката и внимателно ги сложи в тенджерата с вряла вода на котлона.

— Обикновено се справям с праха с помощта на парцал или метла, понеже ми носи по-голямо удовлетворение. Обяд ли е вече?

— Почти един следобед. Забавиха ме. Да не би да работиш без прекъсване, откакто Мийра и Конър са излезли сутринта?

— И свърших доста неща. Не, не ме докосвай още. — Тя отиде до малката си мивка, изтърка здраво ръцете си, после ги намаза с лосион. — Спазвам обещанията си — увери го тя — и съм свръхпредпазлива.

— Няма как да прекалиш в това. А сега ще си починеш, ще хапнеш нещо, ще пийнеш чай.

Преди да може да възрази, той я хвана за ръка и я затегли към кухнята.

— Ако си гладен, можеше да си вземеш нещо готово навън. Сега ще трябва да си благодарен на сандвич.

Той само издърпа един стол и посочи.

— Седни — нареди Фин и сложи чайника.

— Мислех, че искаш храна.

— Казах, че ти ще хапнеш, но нямам нищо против да ти правя компания. Мога и сам да си направя сандвич, за бога. Ако искаш да знаеш, правя страхотни сандвичи, понеже предимно това готвя.

— Ти си заможен човек — изтъкна тя. — Можеш да си наемеш готвач.

— И защо да го правя, след като се храня безплатно тук през половината време?

Когато той отвори хладилника, Брана понечи да му обясни къде да намери нужните продукти, но после само се облегна и реши да го остави сам да се оправя.

— Да не би Конър да те е подучил?

— Не беше нужно. По-добре е да работиш заедно с някого, отколкото сама. А още по-добре е понякога да прекъсваш работа, за да се нахраниш.

— Явно точно това ще правя.

Наблюдаваше го как прави два сандвича с малко зеле, тънко нарязана шунка, топено сирене. Добави и чипс в чиниите. Погрижи се за чая, после тръшна всичко пред нея на масата, без много да се церемони.

Брана стана, за да си вземе нож, понеже не се бе сетил да нареже нейния на две части.

— Щом настояваш да се храниш изискано.

— Така е. Благодаря. — Тя отхапа голям залък, въздъхна. — Не бях осъзнала колко съм гладна. Тази част от работата е малко досадна, но въпреки това се увлякох.

— Какво още има да се прави?

— На този етап нищо. Имам нужните прахове, тинктури и екстракти, някои от плодовете и листата трябва да се стрият на момента. Пречистила съм всичко и това отне много време, както и изваряването на инструментите между работата с всяка съставка, за да се избегне замърсяването. Мисля, че трябва да престоят, и ще започна да ги смесвам утре.

— Заедно с мен — поправи я той. — Разчистил съм графика си, доколкото можах, и освен ако нямат нужда от мен в конюшнята или в школата, ще бъда до теб, докато всичко е готово.

— Не мога да кажа колко време ще отнеме да се получи идеално.

— Колкото е необходимо, Брана.

Тя сви рамене и продължи да се храни.

— Изглеждаш малко нервен. Срещата не мина ли добре?

— Нямаше проблем.

Тя изчака, после отново го подкани.

— Да не би да купуваш още коне или соколи?

— Днес огледах едно жребче на година и сключих сделка за него, понеже ми хареса видът му. Откакто е тук Айона, имаме много повече ученици за спортна езда. Мисля да й предложа да обучи това конче, защото има добро потекло. Ако има желание, може би ще разширим бизнеса в тази посока, ще я направим отговорник.

Брана вдигна вежди.

— Тя твърди, че е доволна от обиколките с клиенти, но мисля, че ще се въодушеви от идеята. Щом мислиш в тази посока, явно е страхотен инструктор.

— Има вроден талант, а и учениците й я обожават. Засега има само три редовни ученички, но родителите на момичетата не спират да я хвалят. А и двете момичета дойдоха при нас само защото тя започна уроци с първото и новината се разнесе.

Брана кимна и продължи да дъвче, докато Фин потъна в мълчание.

— Няма ли да ми кажеш какво те мъчи? — попита го тя. — Виждам го, усещам го под всичко останало. Ако е нещо между нас двамата...

— Между нас двамата е само днешният ден, както се разбрахме. — Той долови рязката нотка в собствения си глас и махна с ръка да заличи думите. — Няма нищо общо с това, с каквото и да било между нас. Кеван нахлува в сънищата ми — каза той. — Три нощи подред.

— Защо не си ми казал?

— Какво може да се направи? — възрази Фин. — Не ме е притеглял насила. Мисля, че не иска да влиза в битка и да хаби енергия, затова се промъква крадешком, дава обещания, изкривява образите. Показа ми теб снощи.

— Мен.

— Беше с мъж с русолява коса и бледосини очи, с американски акцент. Заедно, в стая, която не познавам, но приличаше на хотелска. И се смеехте, докато се разсъбличахте един друг.

Тя стисна ръцете си под масата.

— Казва се Дейвид Уотсън. Преди близо пет години дойде в Конг. Фотограф от Ню Йорк. Двамата се харесвахме и прекарахме две нощи заедно, преди той да се върне в Америка. Той не е единственият, който Кеван може да ти покаже. Не са много, но не е само Дейвид Уотсън. Ти не си ли спал с други жени през тези години, Финбар?

Потъмнелите му зелени очи, малко страховити, срещнаха нейните.

— Имаше жени. Опитвах се да не наранявам никоя, но въпреки това повечето знаеха, че са просто средство за утеха или по-зле, заместители. Никога не съм си мислил или очаквал, че няма да имаш... някого, Брана, но беше тежко да нямам друг избор, освен да те гледам с другия мъж.

— Така изсмуква силите ти. Не иска смъртта ти, защото се надява да слее онова, което има, с теб, да те припознае като свой син, макар да не си нищо подобно. И това е неговият начин да те нарани, без да оставя клеймо.

— Аз вече съм белязан, иначе никой от двама ни нямаше да е бил с други. Разбирам каква е целта му, Брана, не по-зле от теб. Това не го прави по-леко за преглъщане.

— Можем да се опитаме да намерим начин да го блокираме.

Фин поклати глава.

— Имаме да вършим достатъчно и бездруго. Аз ще се оправя. Има и още нещо, което не мога да видя или чуя ясно, но усещам, че и нещо друго се опитва да си пробие път.

— Нещо?

— Или някой. И не искам да го блокирам, преди да разбера какво е. Сякаш нещо се противи срещу него и се опитва да излезе наяве. Не мога да го обясня. Когато се събудя, имам чувството, че някакъв глас се опитва да стигне до ушите ми. Затова ще се ослушвам и ще разбера какво казва.

— Може би е по-добре да се наспиш, вместо да се ослушваш за разни гласове. Не мога да променя изминалите години, Фин.

Той срещна погледа й.

— Нито пък аз.

— Ще ти бъде ли по-лесно, ако сега не сме заедно? Ако отново само работим заедно? Ако той не може да ме използва като оръжие срещу теб...

— Няма нищо по-тежко от това да съм без теб.

Тя стана и заобиколи масата, за да се сгуши в скута му.

— Да ти кажа ли имената на онези, с които съм била? Мога и да ги опиша, за да знаеш какво да очакваш.

След един дълъг миг той силно дръпна косата й.

— Това беше жестоко и безсърдечно предложение.

Тя наведе глава назад.

— Но почти те накара да се усмихнеш. Нека ти помогна да заспиш тази вечер, Фин. — Тя погали с устни бузата му. — Ще работиш по-добре след това. Каквото и да се опитва да стигне до съзнанието ти заедно с него, ще почака.

— Имаше една червенокоса Тилда в Лондон. С очи като синчец и смях на сирена. И с трапчинки.

С присвити очи Брана плъзна длан нагоре към гърлото му и го стисна здраво.

— Искаш да сме наравно, така ли?

— Понеже още не си видяла забележителната гъвкавост на Тилда, бих казал, че изобщо не сме наравно. Но ще спя по-добре тази нощ, след като я споменах. — Той опря челото си в това на Брана. — Няма да му позволя да ми повлияе, нито пък на отношенията ни.

Айона се втурна вътре през задната врата и възкликна:

— Опа.

— Просто обядваме — обясни Брана.

— Виждам. По-добре и двамата елате да видите.

Без да ги чака, тя хукна към ателието.

Когато Брана и Фин се присъединиха към нея, тримата застанаха пред прозореца, загледани в редицата плъхове, строени точно до преградата, която бе издигната за защита.

Брана сложи длан върху главата на Кател, когато заръмжа.

— Не му харесва, че не може да види вътре — тихо каза тя.

— Канех се да ги изпържа, но си казах, че трябва първо да ги видите. Затова влязох отзад.

— Аз ще се заема. — Фин тръгна към вратата.

— Недей да ги гориш, където са сега — помоли Брана. — Ще оставят грозна черна пепел по снега и ще трябва после да го чистим — а сега е толкова хубав.

Фин само я погледна, поклати глава, после излезе навън без палто.

— Съседите.

Брана изсумтя ядно, после издигна преграда, за да не може никой да види Фин.

И съвсем навреме, отбеляза мислено тя, понеже с мощен тласък на силата той разбута плъховете, които започнаха да пищят пронизително. Избутваше ги назад — воля срещу воля, сантиметър по сантиметър.

Брана отиде до вратата, отвори я рязко с намерение да помогне, но забеляза, че няма нужда.

Той извика вятър и ги разпиля на вълни. После разрови земята и зейна окоп, в който ги помете. Появи се огън и писъците разкъсаха въздуха.

Когато те престанаха, той извика дъжда, за да потуши огъня, да измие пепелта. След това просто заравни земята обратно.

— Беше великолепно — въздъхна Айона. — Противно, но великолепно. Не знаех, че той може да борави така смело с елементите — бам, бам, бам.

— Прави го нарочно — отвърна Брана. — Заради Кеван.

Фин стоеше на мястото си, на открито, сякаш го предизвикваше да отвърне.

Вдигна високо ръка, повика сокола си. Като златна светкавица Мерлин се спусна ниско, а после, следвайки напътствията на Фин, литна устремно към дърветата.

Фин разпери ръце и изчезна във валмо от мъгла.

— О, Господи, мили боже, Кеван.

— Това не беше мъглата на Кеван — с пресилено спокойствие каза Брана. — Беше на Фин. Тръгна след него.

— Какво да правим? Трябва да повикаме другите, да последваме Фин.

— Не можем да го последваме, защото не знаем къде отиде. Трябва да ни позволи да го видим, а той не иска. Иска да направи това сам.

Той полетя, заслонен от мъглата, а очите му виждаха през очите на сокола. И чрез птицата наблюдаваше как вълкът се стрелка между дърветата. Без да оставя следи и сянка върху снега.

Когато наближи реката, звярът се стегна, скочи и се издигна високо, прелетя над студената и тъмна вода като камък, запратен от прашка. В същото време белегът на рамото на Фин запари жестоко.

Значи, Кеван плащаше висока цена, каза си той, за да прекоси реката.

Последва вълка, скрит в мъглата си, докато усети нещо във въздуха да се променя, нещо да потрепва. Повика Мерлин, забави собствения си устрем напред и само след секунди вълкът бе изчезнал.

Фин може и да искаше да се оправя сам, но Айона въпреки това повика останалите. Спокойно, без да продума, Брана запарваше чая.

— Толкова си спокойна. — Айона крачеше напред-назад в очакване нещо да се случи. — Как можеш да си толкова спокойна?

— Толкова съм ядосана, че сякаш кръвта ми гори. Ако не потуша този огън, може да изгоря всичко до основи.

Айона се приближи зад гърба й и прегърна братовчедка си.

— Знаеш, че е добре. Че може да се погрижи за себе си.

— Отлично го знам, но това не променя нищо. — Тя потупа ръката на Айона и отиде да вземе чиния за курабийките, докато сърцето й биеше гневно в гърдите. — Не те попитах защо се прибра толкова рано.

— Решихме да започнем да се сменяме да работим заедно с теб още от днес. Имам урок по езда в голямата конюшня в четири часа, но дотогава Бойл няма нужда от мен. — Айона се втурна към вратата. — Ето ги. О, ето го и Фин! Добре е.

Когато Брана не каза нищо, Айона отвори вратата.

— Влизай вътре — сопна се тя на Фин. — Даже нямаш палто.

— Беше ми топло.

— Още по-топло ще ти стане, като ти сритам задника — изръмжа Бойл. — Какви са тези приказки, дето си бил хукнал след Кеван сам в някакъв проклет тунел от мъгла?

— Нещо, върху което работя, и една възможност да го изпробвам. — Фин отметна коса назад и размърда рамене. — Боят няма да промени нищо, но съм готов, ако това ще ти помогне.

— Аз ще те държа здраво, докато той ти нарита задника. — Конър ядно свали палтото си. — Нямаш право да хукваш подире му сам.

— Имам цялото право на този свят и във всеки друг.

— Ние сме един кръг — подхвана Айона.

— Така е. — Заради Айона Фин смекчи тона си. — И всеки от нас е точка в този кръг.

— Тези точки са свързани. Случващото се с теб засяга всички нас. — Мийра погледна към Брана, която продължаваше да се суети с чая и курабийките. — Всички.

— Той изобщо не разбра, че съм подире му, не можеше да ме види как го следвам. Бях скрит в мъглата. Точно върху това работех и целта бе да го изпробвам.

— Без да кажеш на никого от нас какви ги вършиш? — подхвърли Конър.

— Ами нали не можех да знам със сигурност дали се получава, докато не опитам?

Отиде до Брана.

— Използвах част от онова, което съм наследил от него, за да създам мъглата. Отне ми седмици, месеци дори, за да измисля всичко докрай, понеже можех да отделям по малко време тук и там. Днес съзрях шанс да опитам заклинанието. Което не е много по-различно, ако си говорим честно, от това да излезеш да пояздиш в гората само, за да видиш какво ще стане.

— Не бях сама.

— Нито пък аз — също толкова хладно възрази той. — Бях с Мерлин и използвах очите му, за да проследя вълка. Той ни предизвиква и ти му отвърна подобаващо, защото знаеш, както и всички останали, че ако изглежда сякаш не правим нищо, той ще разбере, че кроим нещо много по-сериозно. Защо иначе ще правя такова шоу, докато разкарам плъховете? — Въздухът наоколо направо вибрираше от раздразнението му, когато се обърна и вдигна ръце. — Толкова малко ли ми вярвате?

— Не е липса на доверие — увери го Айона. — Изплаши ни. Отначало си помислих, че Кеван ти е устроил засада, но Брана каза, че сам си направил мъглата. Но не можехме да те видим, не знаехме къде си. Това ни уплаши.

— За това, скъпа сестричке, съжалявам. Съжалявам, че съм ви накарал дори за миг да се притесните за мен, когото и да било от вас, но най-вече теб, която застана на моя страна още преди да ме познаваш.

Айона въздъхна облекчено.

— Така ли се измъкваш от отговорност?

— Казвам само истината. — Той отиде до нея, целуна я по челото. — Признавам си, че действах импулсивно, видях възможност и се възползвах. И понеже го направих, сега знаем повече, отколкото преди, ако това е от някакво значение в случая.

— Има право — обади се Брана, преди някой друг да успее да каже нещо. — Може да ми трябва още време, докато гневът ми заглъхне, както и на всички вас, но ако бъдем практични, а няма как да бъде иначе, Фин е прав. Използва това, което е, и което притежава. Чудех се защо се перчиш така пред Кеван. Беше направо срамно.

Фин само повдигна вежда, а тя махна на Конър.

— Занеси този поднос с чая пред камината, ако обичаш. Стъклениците на плота са запечатани, но не искам храната да е близо до тях.

— Той използва елементите един след друг — прас, прас, прас — обясняваше Айона. — Въздух, огън, земя, вода. Беше страховита гледка.

— Значително пресилена — кисело отбеляза Брана, — но сега разбирам целта.

— Стореното — сторено. — Бойл сви рамене и си взе чаша чай. — Искам да чуя какво ново знаем сега и след като никой не води кървава битка, имам само няколко свободни минути, преди да се върна към работата си.

— Той тичаше като сянката на вълка, без да оставя следи в снега. Бързо, адски бързо, но тичаше, а не летеше. Мисля, че си пази силите. — Фин си взе курабийка, после продължи да крачи из стаята. — Литна единствено когато трябваше да прекоси реката и докато я прелиташе, белегът ми гореше. Струва му скъпо да преминава над водата и сега знам, че когато изпитвам това усещане, той е минал отново на нашия бряг. Хукна отново през гората, насочи се към езерото. Умори се, тъй като тича дълго, после усетих някаква промяна, почувствах настъпването й, затова забавих ход и извиках Мерлин обратно при мен. Вълкът изчезна. Премина в друго време. В неговото собствено, бих предположил. И обратно в леговището си.

— Можеш ли да намериш пътя дотам? Разбира се, че можеш да го намериш — продължи Конър, — иначе нямаше да изглеждаш толкова самодоволен, по дяволите.

— Знам как да стигна до мястото, където вълкът премина отвъд, и мисля, че ще намерим леговището на Кеван недалеч оттам.

— Кога тръгваме? — попита Мийра. — Довечера?

— Аз съм свободен — заяви Конър.

— Не тази вечер. — Брана поклати глава. — Трябва да се приготвим, в случай че го намерим. Можем да използваме различни неща. Онова, което ще открием, ако изобщо стигнем дотам, ще бъде в нашето време. Но...

— Искаш да се върнеш назад, когато намерим мястото, искаш да се върнеш в неговото време. — Бойл се намръщи на чая си. — И да се изправиш срещу него там?

— Не, не говоря за това. Нямаме всичко необходимо, а и времето трябва да бъде избрано от нас. Но ако можем да оставим нещо в пещерата му, като го скрием от него, и го използваме, за да го наблюдаваме там. Да го чуваме. Бихме могли да научим името. И да разберем какви са плановете му, преди да ги изпълни.

— Не всички — възрази Фин. — Прекалено рисковано е всички да се връщаме назад. Ако се окажем впримчени в миналото, край с всички. Само един ще се върне.

— И смяташ, че това ще си ти.

Той кимна на Брана.

— Естествено. Мога да се върна и да не оставя никаква следа, забулен в мъглата, да занеса твоя кристал, тъй като това е най-доброто средство за наблюдение, и да се измъкна.

— Ами ако е вътре? — Айона удари леко Фин по рамото. — Край с теб.

— Точно заради това двама от нас, поне двама — пресметна Конър, — ще намерят начин да привлекат вниманието му и да го ангажират за известно време. — Той се ухили на Мийра. — Какво ще кажеш?

— Нямам търпение.

— Значи... — Бойл грабна курабийка и още една, която да пъхне в джоба си. — Четиримата отиваме до мястото, където го е видял за последно Фин, и продължаваме търсенето нататък. Конър и Мийра привличат вниманието му, за да тръгне след тях и леговището му да е празно. Ако го намерим, Фин взема кристала, прехвърля се назад във времето до проклетия тринайсети век, оставя нещото в пещерата, връща се и всички отиваме в бара да пием по едно.

— Това е в общи линии. — Брана го потупа по ръката. — После ще измислим дребните и важни подробности. Затова няма да тръгваме, докато не сме готови. Никой от нас няма да се доближава до мястото. — Тя погледна право към Фин. — Разбрахме ли се?

— Да — съгласи се той, — и имам няколко идеи за подробностите.

— Както и аз. — Доволна, макар и все още леко ядосана, Брана също си взе курабийка.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мина почти седмица, преди Брана да остане доволна от подготовката, а и много скъпоценни часове бяха отделени за приготвяне на отровата. Но тя все пак смяташе времето за добре използвано.

Уцелването на момента щеше да е много важно, затова всяка стъпка трябваше да се планира прецизно.

Избраха да го направят в ранната привечер, така че да са приключили със задълженията си за деня, но и да им остане около час от дневната светлина преди мрака.

Застанала в ателието си, Брана внимателно прибра кристала, който бе обвила в магия, в една торбичка.

— Трябва да го оставиш нависоко и да е срещу олтара, за да отразява към нас онова, което е под него — каза тя на Фин. — И трябва да влезеш и да излезеш много бързо.

— Вече ми го каза.

— Струва си да се повтори. Ще се изкушиш да останеш по-дълго, както бих се изкушила и аз на твое място, да видиш какво друго може да узнаеш, да намериш. Колкото по-дълго си там в неговото място и време, толкова по-голям е шансът да оставиш следа или той да усети присъствието ти.

Тя сложи торбичката в кожена торба, после взе едно малко шишенце.