Магията на кръвта

— Ами да, има го и този бонус. Все едно, твоя е.

— Ще я държа в стаята си и въпреки здравия си разум ще мисля за теб, когато я погледна. — Не би рискувала да докосне устните му със своите, но го целуна по бузата и за миг опря своята до неговата, както бе правила някога, толкова естествено. — Благодаря ти. Аз... О, тя е направила тази бутилка много специална. Има някакъв проблясък тук — промърмори тя, вторачена в бутилката. — Драконът е бил неин, така мисля. И е поръчала да направят тази бутилка специално, за да събира вътре... сълзи. Сълзите на вещица — толкова скъпи и силни, когато са пролети от радост или от мъка.

— Какви е имало вътре?

— Не мога да видя, но ще си представя, че са били сълзи от радост, защото е Коледа и подаръкът е много красив. — Тя внимателно го остави на плота. — Ще пийнем още шампанско и ще посвирим и попеем. А аз повече няма да поглеждам през прозорците тази нощ.

Същата нощ, доста по-късно, тя постави бутилката на нощното си шкафче и когато се пъхна под завивките, се загледа в нея и златистите отблясъци на огъня.

И се замисли за него. Което пък я накара да сложи под възглавницата си амулет, за да я предпази от сънища. Сърцето й бе препълнено и не можеше да рискува със сънищата.

Имаше толкова неща за вършене, мислеше си Брана, след като бе прекарала деня в приятна самота в ателието си. Бе се насладила на всяка минута от празничния сезон, на Коледа. На събиранията с нейния кръг, на приготвянето на храната, на музиката и песните заедно. Много й бе харесало и пътуването до графство Кери в коледния ден и изобщо не се чувстваше гузна, че се бе пренесла с магия при родителите си, за да прекара малко време с тях и други роднини. А още по-приятно бе, че Конър бе направил същото заедно с Мийра.

Почувства се прекрасно, след като видя колко са щастливи родителите й в този нов етап от живота си. За самочувствието й бе добре да усети пълната вяра, която имаха те в нея и Конър.

Но сега бе време отново да се заеме с практичните неща. С работата, която й осигуряваше препитание. И работата, която бе нейна съдба — битката на живот и смърт.

Попълни запасите от най-популярните лосиони и кремове, направи още от красивите ароматни свещи в метални кутийки с капак, които се продаваха като топъл хляб.

После си достави удоволствието да експериментира с нови аромати, нови цветове, нови текстури. Съсредоточаваше вниманието си изцяло върху сетивата. Как изглежда това, какво настроение предизвиква това ухание, какво е усещането върху кожата?

Вдигна поглед при отварянето на вратата и се зарадва да види Мийра да влиза.

— Виж ти, появяваш се тъкмо навреме. Свали си ръкавиците, ако обичаш, и опитай този нов крем.

— Навън е ужасен ден, студено е и духа и вали. — Тя свали шапката си и разви шала, преди да метне дебелата си плитка през рамо. — А тук вътре е топло и мирише божествено. Приятна промяна след влагата и оборския тор.

Окачи палтото си на стената, отиде до Брана и протегна голите си ръце.

— О, това е чудесно. — Втри крема в кожата си и помириса ръцете си. — Чудесно, прохладно и мирише на... въздух. На чист въздух, какъвто можеш да вдишаш на върха на планината. Харесва ми и цветът в купичката. Много бледосиньо. Като син лед.

— Идеалното име за него. „Син лед“ — остава така. Направен е за работещи ръце и крака. Мисля да го сложа в по-масивно стъклено бурканче. Такова, че мъжете да не се притесняват да го купят за себе си. Мисля да направя цяла серия. Ще включва и скраб, душ гел, твърд и течен сапун. И всичко ще бъде с опаковки, които ще харесат и на жените, но мъжете няма да ги сметнат за обидни към пола им.

— Не проумявам как успяваш да мислиш за всичко.

— Иначе може би щях да прекарам деня на студа и дъжда и да рина оборски тор с теб. — Тя отиде да сложи чайника. — Усещам, че с наближаването на края на годината е време да помислим за новата. Вчера майка ми попита дали не мога да направя серия продукти специално за малкия им хотел. Някои биха могли да предлагат безплатно в стаите на гостите, а други — да продават. И когато годината приключи, ще видя какво мога да направя с тази идея.

— Беше хубаво да се видим с майка ти вчера, както и с баща ти, и с останалите. Конър ми го сервира най-неочаквано. Защо да не отскочим да видим мама и татко за малко, преди да тръгнем за Голуей? Тъкмо казвах, че ще се радвам да ги видя и дали не е добре първо да им се обадим по телефона, и той просто хвана ръката ми и бум — вече сме там. — Тя сложи ръка върху корема си. — Не мисля, че някога ще свикна с този начин на пътуване.

— За тях, както и за мен, означаваше много да прекараме няколко часа заедно.

— Коледа е посветена на семейството, а ако имаме късмет, и на приятелите.

— Ами твоите? Твоето семейство?

— О, Брана, майка ми направо цъфти в дома на Морийн. По-щастлива не съм я виждала от години. Бузите й са порозовели, очите й блестят. Показа ми стаята си и трябва да призная заслугата на Морийн, защото всичко е толкова красиво и подредено, както мама би искала.

Мийра въздъхна, но въздишката бе на задоволство.

— Да ни види събрани всички на едно място, означаваше ужасно много за нея, това е ясно. А Морийн даже ме дръпна настрани, за да ми каже колко било хубаво, че мама е при нея. И аз дори я оставих да ми го обясни надълго и нашироко, сякаш идеята е била нейна от самото начало.

— От раменете ти падна товар.

— И то по-тежък, отколкото съм осъзнавала. Освен това е толкова доволна, че няма още дълго да правя секс с Конър извън брачните обети. — Мийра се разсмя и седна до огъня. — Вече дори приказва за още внуци.

— А ти? — Брана дойде при нея с табла с горещ чай и захарни курабийки.

— Искам деца, разбира се, но вероятно не толкова скоро, колкото на нея й се ще. Ще мисля за това, когато му дойде времето. — Тя отпи от чая си. — Радвам се, че каза, че идвам точно навреме. Исках да поговорим. Само двете.

— Някакъв проблем ли има?

— Точно това искам да те попитам. Не помня някога да не сме били приятелки с теб, защото всичко е започнало още когато сме били в пелени.

Брана захапа курабийка и се ухили.

— И може накрая пак да сме заедно в пелени.

Мийра се изсмя шумно.

— Ама че идея. Понеже сме заедно открай време, двете с теб можем да си кажем неща, които вероятно другите не могат. Затова исках да ти го кажа. Добре ли ще ти се отрази на теб, Брана, това свързване в съня, което се каниш да направиш заедно с Фин?

— Всички се съгласихме, че...

— Не, не, не говоря като част от кръга. Питам те като приятелка, като сестра. От пелени до пелени, както казахме.

— О, Мийра.

— Сега мисля само за теб, понеже тук сме само двете. Това сънуване заедно е много интимно преживяване. Знам и го разбирам добре. Твърде много искаш от себе си, Брана, от сърцето и чувствата си.

— Битката ни с Кеван е преди всичко останало.

— Не и за мен. Не и когато си говорим само двете. Знам, че ще го направиш на всяка цена, но искам да знам как се чувстваш — като приятелка и като жена. Какво изпитваш и какво мога да направя, за да ти помогна.

— Как се чувствам? — Брана издиша продължително. — Усещам, че трябва да бъде направено, че това е най-добрият ни шанс. И знам, че ще бъде болезнено, защото е много интимно, както казваш ти. Знам, че двамата с Фин трябва да работим заедно за доброто на всички, и го приемам.

— Но?

Тя въздъхна, понеже знаеше, че може да сподели с Мийра всичко, което таеше в сърцето си.

— Откакто се върна преди месеци и остана толкова дълго тук, откакто го видях да се сражава с нас и да пролива кръвта си за нас, ми е по-трудно да сдържам онова, което изпитвам към него, което винаги съм изпитвала. По-трудно ми е да пренебрегвам онова, което знам, че той изпитва към мен и винаги е изпитвал. Това, което ще направим сега, ще затрудни още повече положението ни, и за двамата. И мога само да съм благодарна, че ти си тук и ме разбираш.

— Не може ли Конър да иде с него или Бойл, или някой друг от нас?

— Ако беше писано да е Конър или Бойл, или който и да било друг, нямаше тъкмо аз да бъда привлечена в съня, който ни отведе до пещерата на Мидор. Мога да се справя с това, Мийра, както и той, макар да знам, че и на него не му е никак лесно, както и на мен.

— Той те обича, Брана, толкова дълбоко, колкото изобщо е възможно за човек. Знам, че те боли да го чуеш от устата ми.

— Не, не ме боли от теб. — Брана потри с длан бедрото на приятелката си. — Знам, че ме обича. Или поне част от него ме обича. Това винаги ще е така. Любовта е силна и много важна, но не е всичко.

— Още ли го обвиняваш за произхода му?

— Беше по-лесно, когато го винях, когато бях толкова млада и съсипана, че можех да го направя. Но това, че не го виня сега, съвсем не променя фактите. Той е от кръвта на Кеван. Носи клеймото, белега, който се появи върху него, излязъл наяве, след като бяхме заедно. Ако някаква частица от мен продължава да го вини, то едновременно с това обвинява и мен самата.

— Ще ми се да не го правиш — отвърна Мийра. — Ще ми се да не поемате вината, никой от двама ви.

— Моята кръв, неговата кръв. Той носи клеймото заради Сърха, не само заради Кеван, нали така? Мисля, че сега, когато сме по-зрели и знаем повече, и двамата разбираме, че не е било писано да бъдем заедно.

— Ако победим Кеван, още ли ще мислиш така? Още ли ще вярваш, че не можеш да бъдеш с него и да си щастлива?

— Как мога да кажа? Как бих могла да знам? Съдбата ни събра и тя ни раздели. Съдбата решава тези неща.

— Не го вярвам и за миг — разпалено заяви Мийра. — Ние сами решаваме съдбата си посредством нашия избор, нашите действия.

Брана се усмихна, облегна се назад.

— Имаш право. Разбира се, че не сме просто марионетки. Но съдбата раздава картите, така смятам аз. Как ще разиграем картите, има значение, но разполагаме само с тези, които са ни дадени. Какво бих правила, ако съдбата не ми бе дала теб? Нямаше да имам приятелка, която да ми предложи рамото си.

— Винаги ще бъда насреща.

— Знам го. Създадена съм да се справям сама, но, Господи, колко е хубаво да можеш да се облегнеш на някого от време на време. Ще ми се да не го обичах. Ще ми се да мога да погледна назад към онова момиче, което бях, и да си кажа: „Е, добре, тя вече преживя увлечението си и разочарованието, сърцето й беше разбито. Сега продължава напред“. Но каквито и карти да държа в ръцете си, той винаги е бил сред тях. И винаги ще бъде.

— Можем да си дадем още време, да се опитаме да намерим друг начин.

— Вече изчакахме достатъчно дълго. Заслужаваше си да отделим време за семействата и приятелите си, но вече трябва да се върнем към изпълнението на дълга си. Готова съм, кълна ти се.

— Искаш ли да остана, след като всичко свърши? Имам предвид, след като приключим, искаш ли да остана? Или двете с Айона?

— Нека да видим как ще се получи. Но съм по-спокойна, като знам, че ако имам нужда от вас, двете с Айона бихте останали. Преди да се тревожим дали ще ми е нужна утеха, нека да се върнем двамата с Фин и да разберем какъв е бил този Мидор за Кеван и обратното. И ако съдбата ни раздаде нови карти, ще разберем как и кога можем да го спрем.

Тя сведе глава към рамото на Мийра.

— Знам, че Фин е добър човек, и това ме прави по-уверена. Някога се опитах да повярвам, че не е, защото така щеше да е по-просто, но беше грешно и глупаво от моя страна. В крайна сметка поне мога да съм доволна, че съм обичала добър човек.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Беше се подготвила за това емоционално, рационално. Повтаряше си, че заклинанието, пътуването в съня, не е просто необходима стъпка, а може и трябва да продължи напред без лични проблеми.

Нима двамата с Фин не бяха постигнали развитие в отношенията си през изминалите няколко месеца, което им позволяваше да работят заедно, да разговарят помежду си без гняв и болка?

Сега бяха зрели хора, а не замечтаните тийнейджъри, каквито бяха някога. Тя имаше дълг към предшествениците си. А Фин, трябваше да му го признае, бе безрезервно предан на техния кръг.

Това щеше да е достатъчно.

Но въпреки това, когато всички се събраха заедно в ателието й, доста след залез-слънце, трябваше да положи усилия да сдържи вълнението си.

— Сигурна ли си? — Конър погали леко гърба й, което му спечели рязък поглед и мислено го блъсна със силата.

Стой далеч от мислите ми.

Той задържа ръката си на кръста й.

— Още има време да потърсим друг начин.

— Напълно сигурна съм и това е най-добрият начин. Фин?

— Съгласен съм.

— Мери Кейт, сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към кръга ни?

— По-добре го направете както досега, но знайте, че и аз съм тук, за да помогна, ако имате нужда.

— Нан е нашият резервен план. — Айона стисна ръката на баба си, после пристъпи напред.

Сключиха кръга, за да спазят ритуала и покажат уважение, за защита и за единство. Брана и Фин влязоха заедно в средата. Той носеше меча си на кръста, а тя — ритуален нож.

Този път, когато тръгваха по своя воля, нямаше да са невъоръжени.

— От тази чаша пием ний отвара, за да полетим заедно в съня. — Брана отпи и подаде чашата на Фин. — С тази отвара се отправяме към друго време и място заедно ний двама. — Фин отпи на свой ред и подаде чашата на Конър. — Вътре в кръга ни, ръка за ръка, ний отлитаме в небето и отвъд земите. — Изричаха думите заедно, приковали очи един в друг, и Брана усети как силата се надига. — В сънищата по своя воля отиваме да търсим, да видим там произхода на Кеван. Пълна вяра, доверие между теб и мен, както казахме, ще бъде тъй.

Фин протегна ръка, Брана сложи своята отгоре.

Блесна ярка светлина, избухна ослепителна сила и двамата полетяха.

Понесоха се по вятъра и вихъра бързо, толкова бързо, че дробовете й останаха без въздух. Успя за миг само да си помисли, че са направили отварата прекалено силна, и се озова — леко залитаща — застанала под звездите в мрака. Ръката й още стискаше дланта на Фин.

— Малко в повече е дошла есенцията от вихрушка.

— Мислиш ли?

Тя му хвърли самодоволен поглед. Косата му бе разрошена също като нейната. Сурово изсечените черти на лицето му го правеха да изглежда сериозен, но в изражението му имаше и задоволство.

Тя самата изпитваше горе-долу същото.

— Няма място за сарказъм, понеже и ти си толкова отговорен за създаването на формулата, колкото и аз. — Брана тръсна глава, за да махне косата от лицето си. — А и ни докара дотук, точно пред пещерата.

В студената и звездна нощ отворът на пещерата пулсираше с червена светлина. Тя долови глух шум като от далечна буря в морето да се носи отвътре. Но навън нищо не помръдваше, нищо не се движеше.

— Той е вътре — каза й Фин. — Усещам го.

— Не е сам. Аз усещам това. Нещо зло, от което не само косата ти настръхва.

— По-добре е да вляза сам, да преценя положението.

— Не ме обиждай, Финбар. Рамо до рамо или изобщо няма да влизаме.

За да сложи край на спора, тя тръгна напред. Фин стискаше здраво ръката й, докато с другата хвана дръжката на меча.

— Ако се нахвърли върху нас, трябва да развалим заклинанието. Без никакво колебание, Брана. Няма да загинем тук.

Толкова силна бе нуждата й от него, подклаждана от заклинанието на съня, че тя за малко да залитне към него. Но вместо това се стегна, продължи да крачи уверено.

— Нямам намерение да умирам тук. Имаме работа за вършене в нашето време.

Пристъпиха в отвора на пещерата, огрени от пулсиращата светлина. Далечното бучене стана по-силно, по-плътно. Не като морска буря, осъзна Брана. А като нещо голямо, нещо живо, което чакаше в засада.

Пещерата се разшири, отвориха се тунели, чиито стени бяха толкова влажни, че непрекъснато се оформяха капки, чието постоянно капене по камъка се превърна във фон на бученето. Фин пое наляво и тъй като инстинктите на Брана й подсказваха същото, двамата продължиха тихо навътре в тунела.

Ръката му, помисли си тя, е единствената й връзка с топлината и реалността и знаеше, че и за него е същото.

— Не можем да сме сигурни в кое време сме попаднали — прошепна Брана.

— След момента, в който се озовахме при последния си сън. — Той само поклати глава, когато тя го погледна въпросително. — Не знам откъде го знам, но съм уверен. По-късно е, но не много по-късно.

Доверие, напомни си тя. Вяра. Продължиха, а бученето ставаше все по-плътно и силно. Направо можеше да го усети вътре в себе си като пулс, сякаш бе погълнала живия мрак.

— То го привлича — измърмори Фин. — Иска да се нахрани. Тегли и мен чрез него, кръв към кръвта. — Той се обърна към нея и сграбчи здраво раменете й. — Ако то — или той — ме привлече към себе си, ти трябва да развалиш заклинанието, да се измъкнеш, да се върнеш обратно.

— Ти би ли ме оставил, мен или някого от нас, тук?

— Нито ти, нито някой от другите е свързан с кръвна връзка с него. Закълни се, Брана, иначе ще разваля магията още сега и всичко ще свърши, преди да е започнало.

— Ще я разваля, кълна се. — Но щеше да направи всичко, за да вземе и него със себе си. — Заклевам се, защото знам, че няма да те привлекат. Ти няма да го позволиш. А ако продължим да стоим тук и да спорим за това, няма да се налага да разваляме магията, защото времето й ще изтече бездруго, а ние няма да сме научили каквото и да било.

Сега тя стисна ръката му. Между дланите им проблесна искра, преди да продължат напред.

Тунелът отново се стесни и се превърна в нещо, което можеше да определи само като зала — нещо като работилница за черна магия.

Телата на прилепи с разперени криле бяха приковани към стените като ужасяващи картини. По рафтовете бяха наредени буркани с противна на вид течност, в която плуваха крачета и глави на птици, вътрешни органи от различни животни и такива, които се страхуваше, че са човешки, телата на плъхове.

Гореше огън и върху него вреше котле, от което се издигаше зловонен зелен дим.

Вляво се издигаше каменен олтар, огрян от черни восъчни свещи и покрит с кръвта на козата, която лежеше върху него с прерязано гърло.

Кеван събираше течащата кръв в една купа.

Изглеждаше по-млад, осъзна тя. Макар да бе обърнат с гръб към тях, докато се занимаваше с делата си, й направи впечатление на по-млад от онзи Кеван, когото познаваше.

Той отстъпи назад, коленичи, вдигна купата високо.

— Поднасям кръв, жертва пред твоето величие. Чрез мен се храниш ти, чрез тебе аз се храня. И силата ми тъй расте.

Отпи от купата.

Бученето запулсира като биещо сърце.

— Не е достатъчно — измърмори Фин. — Още е бледо и слабо.

Разтревожена, Брана стисна по-здраво ръката му.

— Остани с мен.

— Аз съм с теб и с него. Кози и овце, и мелези. Ако силата е жажда, утоли я. Ако е глад, засити го. Ако е похот, задоволи я. Вземи каквото пожелаеш.

— Още — каза Кеван и отново вдигна купата. — Ти ми обеща повече. Аз съм твой слуга, твой воин. Аз съм твой проводник. Обеща ми повече.

— Повечето иска повече — тихо каза Фин, а очите му бяха зловещо зелени. — Кръв от твоята кръв, както преди. Вземи я, пролей я, вкуси я и ще имаш повече. Ти ще бъдеш аз, аз ще бъда ти. И няма край. Вечен живот и велика сила. И Тъмната вещица, която жадуваш, ще бъде твоя. Тялото и силата й ще се преклонят пред нашата воля.

— Кога? Кога ще имам повече? Кога ще имам Сърха?

— Пролей я, вземи я, вкуси я. Кръв от твоята кръв. В чашата, между устните ти. В котлето. Докажи, че си достоен!

Цялата топлина се изцеди от ръката на Фин. Брана я стисна между дланите си, даде му колкото можеше сила.

— Достоен съм. — Кеван остави купичката, стана и взе чаша. Обърна се.

Едва сега Брана забеляза жената в сенките. Старица, окована и трепереща в режещия студ.

Той отиде до нея с чашата в ръка.

— Смили се. Над мен, над себе си. Проклинаш се навеки. Той лъже. Лъже теб, лъже всички. Оковал те е с лъжите си, както ти си ме оковал с вериги. Пусни ме, Кеван. Спаси мен и спаси себе си.

— Ти си само една жена, вече стара, и немощната ти сила изтича. Не си нужна за друго, освен за това.

— Аз съм ти майка.

— Вече съм роден — каза той и преряза гърлото й.

Брана извика от шок и ужас, но звукът потъна в надигналото се бучене. Сега във въздуха се носеше сила, черна като катран, тежка като смъртта.

Той напълни чашата, изпи я, отново я напълни. Занесе я до котлето, изля течността в дима. И димът стана червен като кръвта.

— Сега отецът е с него — каза Фин, а Кеван отиде и взе една бутилка, чието съдържание изля в котлето. — Изречи думите! — Пръстите на Фин, ледени в дланта на Брана, се свиха и отпуснаха. — Изречи думите, направи връзката!

— Кръв върху кръв вземам тук, за да утоля глада и силата да изковем. От жената и козата смес и дим и зова тъмните сили да се въздигне името ми, силата ми и съдбата. Дарете ми живот във вечността и убежище през тоз портал. Прероден съм в бог и демон и от днес насетне властвам аз над мъжете и жените. Чрез кръвта и силата си ще покоря на волята си Тъмната вещица. Аз съм Кеван, смъртен повече не съм и с тези думи от човешкото се аз отричам.

Пресегна се в дима, бръкна в котлето и с гола ръка извади оттам амулета с кървавочервения камък.

— В този час на тъмната сила аз заклевам се да служа.

Той вдигна амулета над главата си, после постави проблясващия камък върху гърдите си.

Вятърът се изви в мощен вихър и Кеван, с очи, пламнали в червено като камъка, вдигна ръцете си високо.

— И вече съм роден!

От олтара скочи вълкът, черен и свиреп. Хвърли се към Кеван, скочи върху му с оглушителен писък и гръм.

Нещо нададе тържествуващ вой и дори и камъните потрепериха.

Той извърна глава. В мрака, дълбоко в сенките, очите му, светнали в червено, срещнаха тези на Брана.

Когато ръцете му се протегнаха рязко към нея, тя вдигна длан, готова да блокира каквато и магия да запрати към нея. Но Фин я извъртя и прикри с тялото си. Нещо се разби с трясък, нещо изгоря.

И той прекъсна заклинанието.

Прекалено бързо и прекалено нестабилно. Брана се вкопчи във Фин, както за да го стопли, понеже тялото му бе студено като лед, така и за да не бъде отнесена във вихъра.

Най-напред чу гласовете. Този на Конър, стабилен като скала и спокоен като езеро през лятото, да я насочва. После към него се присъедини и този на Айона.

Не се отпускай сега — обади се Конър вътре в главата й. — Държим те. Държим здраво и двама ви. Вече сте почти у дома. Почти стигнахте.

И после наистина беше там, замаяна и с омекнали колене, но в топлия си и светъл дом.

Още докато си поемаше дълбоко въздух, Фин се изплъзна от ръцете й и се смъкна на колене.

— Ранен е. — Брана също коленичи. — Дай да видя. Чакай да видя.

Тя улови с длани лицето му, отметна настрани косата му.

— Просто останах без дъх.

— Гърбът на пуловера му пуши — обади се Бойл и реагира моментално. — Като ризата на Конър онзи път.

Преди Брана да успее, Бойл издърпа пуловера нагоре през главата му.

— Изгорен е. Не е толкова дълбоко, колкото при Конър, но почти целият му гръб е засегнат.

— Сложете го да легне по корем — нареди Брана.

— Нямам намерение да се просна на пода като...

— Подремни. — След рязката заповед Брана просто сложи ръка на главата му и го приспа. — По корем — повтори тя и Конър и Бойл побързаха да го сложат на пода в ателието.

Тя прокара ръце над парещите рани, покрили целия му гръб.

— Не е дълбоко, а и отровата не може да се смеси с неговата кръв. Само студът, огънят, болката. Ще ми трябва...

— Това? — Мери Кейт й подаде бурканче с мехлем. — Изцелението беше най-голямата ми дарба.

— Точно това, благодаря. Ще стане бързо. Още не е имало време да го засегне дълбоко. Айона, ще вземеш ли и ти малко? На лявата ми ръка има леко изгорено място. Нищо страшно, но е по-добре да се погрижим веднага. Знаеш какво да правиш.

— Да. — Айона запретна ръкава на Брана. — Малко е, но изглежда зле.

Но мястото се охлади в мига, в който Айона нежно го намаза с мехлем. Леката замаяност също премина, когато братовчедка й приложи своите лечителски умения. Вече по-уверена и спокойна, Брана можеше да се съсредоточи изцяло върху Фин.

— Така е по-добре, нали? Със сигурност е по-добре. Не е зле да пийнем малко уиски все пак. Пренесохме се там малко по-бързо, отколкото бях изчислила, а връщането беше като да скочиш от висока сграда.

— Вече донесох уискито — каза й Мийра. — Той отново изглежда чист.

— Нека да се уверим, че е така. — С ръце върху тялото му, Брана потърси дали няма друга дълбока рана, скрито огнище на тъмна зараза. — Добре е. — Облекчението накара гърлото й да се свие, гласът й стана дрезгав. — Ще се оправи.

Отново положи длан върху главата му, задържа я за миг.

— Събуди се, Фин.

Той отвори очи, впери ги в нейните.

— По дяволите — изруга той, докато се мъчеше да седне.

— Съжалявам, грубо е да приспиш някого без позволение, но не бях в настроение да споря.

— Тя също бе изгорена — обади се Айона, понеже знаеше, че това ще отклони гнева на Фин. — На лявата ръка.

— Какво? Къде? — Той вече бе сграбчил ръката й и запретваше ръкава.

— Айона вече се погрижи. Съвсем леко беше, понеже ти ме избута зад гърба си и ме предпази с тяло, сякаш не съм способна сама да отбия атаката.

— Не би могла, не и тази. Не и с новопридобитата му сила — толкова мощна и свежа, не и когато той реагира като наркоман, който е погълнал прекалено голяма доза от наркотика. Мисля, че в онзи момент той притежаваше повече сила, отколкото сега или отколкото когато и да било след това. И жадува за това безумно опиянение отново.

Конър приклекна до него.

— Ще кажа само едно. Благодаря, че се погрижи за сестра ми.

— Сега излиза, че съм неблагодарна. — Брана въздъхна. — Съжалявам и за това. Още не съм на себе си. Наистина съм ти благодарни, Фин, че ме предпази.

Тя взе чашите с уиски от Мийра и му подаде едната.

— Той те взе за Сърха. В мрака, почти изпаднал в транс, той те усети — когато силата го изпълни докрай, той усети присъствието ти — но те помисли за Сърха. Искаше да...

— Пийни си малко уиски.

— Непременно. — Фин чукна леко чашата си в нейната и отпи. — Искаше да те обезобрази, ако може, така че никой да не вижда красотата ти, реши, че по този начин съпругът ти ще се отвърне от теб. В онзи миг проникнах в мислите му и прозрях лудостта му.

— Човек трябва да е луд, за да пререже гърлото на майка си и после да изпие кръвта й.

— Това вече е отвратително — отсече Мийра. — Но ако ще слушаме такива неща, предпочитам да чуя цялата история наведнъж, докато сме седнали удобно.

— Точно така. Фин, облечи си пуловера, за да седнеш на масата като цивилизован човек. — Мери Кейт му го подаде. — Ще се завъртя в кухнята, Брана, да видя какво мога да приготвя набързо, защото предполагам, че всички бихте искали да хапнете.

Докато Мери Кейт приготвяше истинско пиршество от остатъците от коледната трапеза, Брана седна — доволна, че не трябва тя да готви — за да разкажат с Фин историята си.

— Собствената му майка. — Бойл поклати глава и взе един от апетитните сандвичи, приготвени от Мери Кейт.

— Просто една жена и при това стара, така каза. Нямаше никакви чувства към нея. Не изпитваше нищо към жената. В него нямаше нищо — продължи Фин, — освен мрак.

— Ти чуваше онова, което мракът му говореше.

Фин се намръщи и се обърна към Брана.

— А ти не?

— Само глухо бучене, каквото чухме, когато се появихме там и влязохме в пещерата. Нещо като... пулсиращ ритъм.

— Чувах го. — Фин разсеяно потърка рамото си, мястото на белега. — Обещанията за повече сила, за вечен живот, за всичко, което Кеван пожелае. Но за да го получи, трябваше да даде повече. Да пожертва всичко човешко в себе си. Започнало е с бащата.

— Знаеш го със сигурност или предполагаш? — попита Конър.

— Знам го. Можех да прочета ясно мислите му и да почувствам демона, затворен в камъка, неговите нужди, алчността му. Неговото... ликуване от това, че отново ще бъде освободен.

— Демон? — Мийра взе виното, което бе предпочела. — Хм, това е нещо ново — и ужасяващо.

— Старо — поправи я Фин. — По-старо от времето и е чакало, докато намери проводник.

— Кеван?

— Все още е самият той — обясни Фин на Бойл. — Кеван е самият себе си, но има и друга част от него, която непрестанно жадува за сила и кръв.

— Камъкът е източникът на силата, както си мислехме — продължи Брана. — Дошла е от кръвта на бащата и майката, които Кеван е пожертвал заради силата. Направен е с черна магия, на която той се е обрекъл, приел е в себе си този... ами, щом Фин казва, че е демон, значи, е точно такъв.

— Защо Сърха? — запита се Айона. — Защо е толкова обсебен от нея?

— Заради красотата и силата й, заради... чистотата, би могло да се каже, на любовта й към семейството. Желаел е, копнеел е за първите и е искал да унищожи другото.

Фин потърка с пръсти слепоочието си в опит да заглуши бученето, което сякаш бе останало вътре в главата му.

— Тя го е отблъсквала неведнъж — продължи той, макар бученето да не преставаше да го мъчи. — Отхвърляла с презрение опитите му да я прелъсти. Затова той...

Мери Кейт го изненада, като застана зад него и докосна слепоочието му, после прокара длани по врата му, където не бе осъзнал, че изпитва болка, и той изгуби мисълта си.

А главоболието му изчезна.

— Благодаря.

— Няма защо.

Тя го целуна майчински по главата, преди отново да седне на мястото си. Това го смути и му разкри откъде Айона е наследила доброто си сърце и чистата душа.

— Хм. Похотливото му желание да я притежава като жена и вещица, се превърнало в мания. Искал е да я обърне към тъмната магия, да вземе каквото има и вярва, че никакви заклинания и магии не могат да го спрат, да го засегнат. Нейната сила е можела да му навреди, да застраши живота му, а отхвърлянето й е засегнало гордостта му.

— После се появили тримата — замисли се Брана. — А с тримата и силата — и заплахата — нараства. Можем да го унищожим.

— В онзи момент, в пещерата, когато се сля с демона и с неговия мрак, той вярваше, че никога и нищо не би могло да го унищожи. Но онова, което е в него, знае, че не е така. Лъже го, както го предупреди майка му. Лъже.

— Можем да го раним, да пролеем кръвта му, да го превърнем в пепел, но... — Конър сви рамене. — Ако не унищожим и амулета му, ако не унищожим демона, който се е слял с него, той пак ще се изцели и ще се върне.

— Чудесно. — Айона намаза солена бисквитка със сирене. — Е, как можем да унищожим камъка и демона?

— Магия на кръвта срещу магия на кръвта — реши Брана. — Бяла срещу черна. Както беше и досега, но може би от по-различен ъгъл. Трябва да изберем точното време и да сме сигурни в него. Мисля, че е добре мястото да бъде при колибата на Сърха, както преди, за да използваме и нейната сила, но трябва да измислим как да го уловим в капан и да не му позволим да избяга отново, за да можем да го довършим този път. И ако успеем да го направим, Фин ще бъде този, който ще унищожи камъка, източника на силата му.

— Усетих привличането на демона и на вещера. И по-силното притегляне, когато двамата се сляха в едно. Почувствах... желание, копнеж по онова, което могат да ми дадат.

— И въпреки това рискува живота си, за да ме предпазиш. Ти ще го направиш, когато дойде моментът — отсече Брана. — Трябва само да измислим как и кога. Мери Кейт, сигурна ли си, че трябва да се връщаш в Америка, защото за мен е истинска радост някой друг да готви освен мен.

Мери Кейт разбра, че тя иска да смени темата, и се усмихна.

— Налага се, но ще се върна за сватбата на Айона, при това доста по-рано, за да помогна с приготовленията. И може би ще си помисля дали да не остана.

— Да останеш? — Айона се пресегна над масата и сграбчи ръцете й. — Нан, да не искаш да кажеш, че би останала да живееш в Ирландия?

— Обмислям го. Останах в Америка, след като почина дядо ти, заради майка ти, после и заради теб. И обичам къщата си там, градината, гледката от прозореца. Имам добри приятели. Но... и тук мога да имам къща, градина и красива гледка. Имам и добри приятели. И ще бъда до теб. До всички вас, както и до роднините си.

— Можеш да живееш при нас. Показах ти стаята, която сме предвидили за теб, когато ни идваш на гости. Но можеш просто да живееш в нея заедно с нас.

Айона погледна към Бойл.

— Разбира се, много ще ни е приятно.

— Имаш добро сърце — обърна се към внучката си Мери Кейт, — а ти си щедър човек, Бойл. Но ако реша да остана да живея тук, ще си имам собствен дом. Наблизо със сигурност. Вероятно в селото, където ще мога да се разходя до магазина, да се видя с приятелки и да ви посещавам често в новата ви къща.

— Имам една къща, която си няма наемател — отбеляза Фин и Мери Кейт повдигна вежди.

— Чух подобно нещо, но до април има доста месеци.

— Лесно мога да я давам за кратко под наем на туристи, които искат да отседнат в селото в самостоятелна къща. Можеш да я погледнеш, преди да се върнеш в Америка.

— Така и ще направя и трябва да си призная, че вече надникнах през прозорците. — Мери Кейт се усмихна широко.

— Много е уютно и с всички модерни удобства. Ще ти дам ключ, за да влезеш и да поразгледаш навсякъде, когато поискаш.

— Непременно. Сега трябва да вървя. Маргарет ще се притесни, ако се забавя още.

— Аз ще те закарам. — Бойл понечи да стане.

— Аз ще го направя. — Фин стана вместо него. — Ще ти дам ключа и ще те закарам до дома на приятелката ти. И бездруго трябва да се прибирам.

— Ще си взема палтото. Не, другите, не ставайте — настоя Мери Кейт. — Нямам нищо против да ме изпрати до дома красив младеж.

Когато двамата излязоха, Айона скочи на крака.

— Отивам да ти напълня ваната.

Брана вдигна вежди.

— Така ли?

— Една вана с твоите соли за разпускане, а Мийра ще ти направи чаша чай. Бих искала да пратя Конър и Бойл при Фин, за да направят същото и за него...

— Няма да пълня ваната за Фин Бърк — категорично заяви Бойл.

— Но двамата ще почистят всичко тук. За да може ти да си починеш, да се отпуснеш и да забравиш за всичко останало тази нощ.

— Не бих спорил с нея, когато е решила нещо толкова твърдо — посъветва я Бойл.

— Нямам нищо против гореща вана и чаша чай.

— Значи, се разбрахме. — Айона излезе от стаята.

— И няма да се сърдя, ако оставите кухнята в този вид, стига един от вас да иде да провери как е Фин — допълни Брана. — Преживяването беше по-изтощително за него, отколкото за мен, а си признавам, че едва се държа на крака.

— Ще го оставя няколко минути насаме, после ще ида — обеща Конър. — Ще остана там цяла нощ, ако е нужно, или поне докато се уверя, че се е успокоил. Но пак ще разчистим кухнята. Хайде, качвай се горе и не се тревожи за нищо.

— Добре тогава. Лека нощ.

Мийра изчака, докато Брана, следвана от Кател, се оттегли и вече не може да я чуе, после отиде да сложи чайника.

— Ти си този, който се тревожи, Конър.

— Тя не хапна почти нищо. — Той погледна към вратата на кухнята, после пъхна ръце в джобовете си, сякаш не можеше да реши какво да прави с тях. — Само се преструваше. Има сенки под очите, които не бяха там, когато започнахме заклинанието. Ами това, че ви остави двете с Айона да се суетите около нея, без да спори? Останала е без капчица сила, сигурен съм. Ще се погрижиш за нея нали, Мийра? Двете с Айона ще я наглеждате. Аз няма да се бавя дълго при Фин, освен ако не се нуждае от мен. И всички ще останем тук тази нощ.

— Ти се погрижи Фин да е добре, а Брана остави на нас.

— Без да изглежда така, сякаш сте загрижени.

— Познавам я почти толкова дълго, колкото и ти, Конър. Мисля, че знам как да се погрижа за Брана О’Дуайър по-добре от всеки. Ще я поглезим малко чисто по женски, после ще я оставим сама. Най-добре ще й се отрази малко спокойствие и тишина.

— Напълно вярно. Ще изтичам до Фин и ще се върна, възможно най-скоро.

— Ако се наложи да останеш, само ни се обади. — Тя вдигна лице за целувка, когато той се доближи, и се усмихна на здравата му прегръдка.

Приготви чая за Брана, докато Конър си обличаше палтото, после се обърна към Бойл, с когото бяха останали сами.

— Изглежда, на теб се падат мръсните чинии.

Мийра го потупа леко по рамото, докато минаваше край него, преди да се качи горе.

Той само се огледа в празната кухня и въздъхна.

— Хм, ами... добре.

И нави ръкави.

Конър влезе направо в къщата на Фин, както го бе правил, откакто бяха сложили вратата на мястото й. Дори и преди това, като се замисли, понеже именно той бе монтирал въпросната врата.

Завари Фин с чаша уиски пред камината във всекидневната, с малкото кученце от конюшнята, спящо в краката му.

— Беше ми наредено да видя дали си добре — заяви той направо, като мислено отбеляза, че е имало нужда. Фин изглеждаше изтощен и съсипан колкото и Брана.

— Добре съм, както сам виждаш.

— Не си, както виждам — поправи го Конър и си сипа уиски, преди да седне до него. — Айона приготвя ароматна вана за Брана, а Мийра й прави чай. Тя ги остави да се суетят около нея, което ми подсказва, че има нужда от това. А ти от какво имаш нужда?

— Ако те помоля за нещо, ще го направиш ли?

— Знаеш, че е така, макар да е крайно унизително да ти пълня ваната и да те завивам в леглото.

Фин не се усмихна, само премести поглед от онова, което виждаше в огъня, за да срещне очите на Конър.

— Беше много силно притегляне, адски силно. За момент можех да почувствам всичко, което обещава. Тази сила, която е отвъд всичко, което някой от нас притежава. Тя е черна и студена, но е... изкусителна. И трябва само да се съглася, за да я имам.

— Не си го направил. И никога няма да го направиш.

— Не съм, не и този път. Нито предишните пъти, но това е зов на кръвта. И на животинското, което се крие във всеки от нас. Затова ще те помоля за нещо, Конър, понеже си мой приятел и те чувствам като мой брат, какъвто си и на Брана.

— За теб съм и двете.

— Тогава се закълни пред мен, в кръвта си и в сърцето, където е стаена магията ти, че ако се обърна към другата страна, ако зовът стане прекалено силен и не мога да му устоя, ти ще ме спреш, независимо по какъв начин.

— Ти никога няма да...

— Искам да се закълнеш — прекъсна го Фин с пламнали очи. — Иначе ще трябва да замина, да се махна оттук, да оставя нея — всички вас. Няма да рискувам.

Конър протегна крака, кръстоса глезен върху глезен продължи да се взира в ботушите си известно време.

После бавно вдигна поглед към Фин.

— Чуй се само. Искаш неговия край повече от нас тримата, повече от онези трима, от които сме дошли, но би се махнал надалеч само защото си втълпил в коравата си глава евентуална възможност да се поддадеш на изкушението му, след като си устоявал толкова дълго.

— Ти не беше в пещерата. Не си усетил онова, което почувствах аз.

— Сега съм тук. Познавам те от най-ранните ни дни, преди да се появи белегът и след това. Знам кой си. И защото го знам, затова ти се кълна, Фин, щом това ти е нужно. Моята сила извира от сърцето ми, както сам каза, а сърцето ми те познава. Отдал си се на мрачни мисли, което е напълно разбираемо. Но утре отново се хващаме на работа.

— Добре. — Малко по-спокоен, Фин отпи глътка уиски. — Заслужил съм си мрачното настроение.

— Така е. И аз ще погледам мрачно в огъня, докато си довърша уискито. — Конър отпи и поседя известно време мълчалив. — И двамата я обичаме — каза той.

Фин се облегна назад и затвори очи.

— Самата истина.

А любовта, както Конър отлично знаеше, имаше по-голяма притегателна сила от всякакви обещания на мрака.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Фин смяташе себе си за общителен човек. Знаеше кога е негов ред да почерпи в бара, беше добър гост, който поддържа разговора на масата. Когато канеше приятели у дома да гледат мач или да поиграят билярд, винаги подсигуряваше достатъчно бира и храна и не се сърдеше за бъркотията, която оставаше подире им.

В крайна сметка не бе отгледан в обора, така че знаеше, както всеки друг, какви са задълженията на един домакин и очакванията на гостите му.

Айона му показа колко много не знае.

В следобеда на последния ден от годината тя се появи на вратата му с късо подстриганата си слънчево руса коса под яркосиня шапка, която баба й бе оплела за Коледа, спомни си той. И натоварена с големи торби.

— Коледа не мина ли вече?

— За партито са. — Бутна няколко торби в ръката му, останалите замъкна със себе си в кухнята. След като тръшна торбите на плота в средата на стаята, тя свали палтото си, шала, шапката и ръкавиците, смъкна ботушите и занесе всичко в пералното помещение.

— Нося свещи — подхвана тя.

— Имам си свещи. Купих няколко от Брана малко преди Коледа.

— Не са достатъчно, никак дори. — Поклащането на главата й изразяваше както съжаление, така й категорична решимост. — Трябват ти навсякъде.

Бръкна в една от торбите и започна да вади разни неща.

— Тези са за полицата над камината във всекидневната. Горят в продължение на дванайсет часа, така че е добре да ги запалиш около половин час преди хората да почнат да пристигат.

— Трябва ли?

— Трябва — отсече тя. — Създават красива, празнична и все пак елегантна атмосфера. Тези са за малката баня тук, за онази на долния етаж, както и за голяма баня горе. Никой не бива да влиза в банята, която е до спалнята ти, без покана, но има достатъчно, така че можеш да сложиш и в нея за всеки случай. А това са кърпи за ръце за гости — красиви, семпли и за еднократна употреба.

Тя сложи на плота голям пакет бели салфетки с отпечатани върху тях сребристи чаши за шампанско.

— За да не се налага хората да бършат ръце в същата хавлиена кърпа, която някой преди тях е използвал.

Фин се разсмя.

— Сериозно ли говориш?

— Фин, погледни лицето ми. — Тя посочи. — Адски съм сериозна. Донесох и още свещи за трапезарията, в случай че нямаш достатъчно там, както и други за полицата над камината на долния етаж. Слушай, много е важно да има достатъчно тоалетна хартия в баните. Жените мразят, ненавиждат и са погнусени, когато седят на тоалетната чиния, а няма тоалетна хартия.

— Мога само да си представя. За щастие.

— Планирам да проверявам запасите в баните на всеки час, така че няма да е проблем.

— Ти си утеха за мен, Айона.

Тя сложи длани върху бузите му.

— Аз те забърках в това и казах, че ще помогна. Тук съм да помагам. И така. Служителите на компанията за кетъринг ще превземат кухнята, а те си разбират от работата. Проверих ги, явно са ненадминати в бизнеса. Добър избор.

— Благодаря. Правя каквото мога.

Тя само се усмихна.

— Само трябва да се обясни на сервитьорите, че е нужно да зареждат с достатъчно храна и напитки и долното ниво, защото доста хора ще се задържат там да поиграят, танцуват и да си приказват. Камините ще са запалени, естествено.

— Естествено.

— Знам, че всички ще искат да хапнат и пийнат добре. Неслучайно наричат това Нощта на голямата порция, или... чакай. — Тя затвори очи за миг. — Или Oiche ne Coda Moire.

Сега той се ухили.

— Произнесе го перфектно на ирландски.

— Упражнявам се. Няма нужда да спазваме новогодишната традиция за чистенето на къщата — четох го в един сайт за ирландските традиции — защото твоята вече е безукорна. В това отношение си педантичен като Брана, затова просто ще сложа тези свещи по местата им, както и салфетките за гости, а и... — Тя бръкна в друга торба. — Купих тези красиви ментови бонбони и захаросани бадеми. Цветовете им са толкова хубави, а е много приятно да ги има на разположение в малки купички наоколо. О, а Бойл ще донесе закачалката на колелца, която взех назаем от дъщерята на приятелката на баба ми.

— Закачалка на колелца? — По непонятни причини, в които не искаше да задълбава, Фин мигновено си представи преносим инструмент за мъчения.

— За окачване на палтата. Трябва да се погрижим за палтата на хората, затова взехме назаем закачалката. Ще се побере в пералното ти помещение. Някой от нас ще взема палтата на пристигащите гости, ще ги окачва там, после ще ги изнася, когато хората решат да си тръгнат. Не може просто да ги метнеш на дивана или на някое легло.

— Изобщо не бях помислил. Късметлия съм, че си до мен.

— Така е, а освен това е чудесна практика за мен. Вече съм намислила да направя грандиозно парти другото лято, когато къщата ни ще е напълно готова и обзаведена и сме се настанили в нея.

— Нямам търпение да го видя.

— Дотогава ще се сме свършили с Кеван. Вярвам го. Няма всеки ден да мислим как и кога ще стане. Просто ще живеем живота си. Знам, че беше тежка седмица, особено за теб и Брана.

— Не сме очаквали да е лесно.

Айона грижливо подреждаше пакетите салфетки.

— Виждал ли си я днес?

— Днес не.

— Тази сутрин каза, че ще се опита да направи изчисления, за да види дали можем да довършим започнатото точно една година след деня, в който дойдох тук — деня, в който отидох в дома й да се запознаем.

Той се замисли.

— Струва си да се обмисли.

— И тя като теб не е особено убедена в тази идея, но все пак е добре да се огледа отвсякъде. Затова ще го направим. Но не тази нощ. Сега е време за парти.

— Хм. Какво има в другата торба?

— Хм, ами... някои хора харесват смешни шапки и свирки.

Той отвори торбата и зяпна невярващо цветните хартиени шапки, бляскави тиари.

— Трябва веднага да ти го кажа, и то направо. Макар да те обожавам, няма да си сложа от тези неща.

— Само който поиска. Мислех да ги сложим в две големи кошници, за да са на разположение на гостите. Както и да е, отивам да подредя нещата по местата им, после ще се върна да поработя с Брана за час-два, преди да се наконтя за партито. Ще дойда час преди другите, за да се погрижа за последните щрихи.

Тя понесе свещите, а той се загледа в торбата с хартиените шапки. Не, определено нямаше да носи такава, но сега можеше да я последва и да й помогне със свещите и подреждането.

После щеше да поработи за час върху някои свои изчисления.

По-късно, след като служителите на фирмата за кетъринг бяха превзели кухнята и бе отговорил на десетките им въпроси, след като бе взел решения за безброй детайли, за които изобщо не бе помислял досега, той се затвори в стаята си за половин час, за да се облече в блажена тишина. Зачуди се какъв е шансът му да остане затворен тук, но вземайки предвид бодрата решителност на Айона, сметна, че клони към нула.

Зачуди се къде е бил предната година по същото време. В Италианските Алпи, близо до езерото Комо. Бе останал там три седмици. Беше му по-лесно да прекарва празниците далеч от дома, да ги посреща в компанията на непознати хора.

Сега щеше да види какво е просто да си е вкъщи, а и да посреща приятелите си у дома.

Вероятно отдели малко повече време от обичайното, след което, облечен в черни джинси и черен пуловер, слезе на долния етаж.

Чу гласове, музика, смях. Погледна часовника си да види дали не е сбъркал часа. Но не, имаше още четиридесет минути до появата на първите гости.

Свещи в червени стъклени бурканчета грееха весело на полицата на камината, в която пращеше буен огън. Елхата му грееше. От тонколоните се носеше игрива музика. Огромният свещник, който бе донесъл от далечен край, стоеше в ъгъла, умело украсен с дебели свещи, които допълваха светлината в помещението.

Светлина и музика, помисли си той, оръжията на неговия кръг срещу мрака.

Айона беше права. Напълно права.

Тръгна към задната част на къщата и забеляза, че тя е сложила допълнителни свещи и в библиотеката, както и в стаята, която бе превърнал в музикален салон.

Беше подредила наоколо и цветя — малки стъклени бурканчета с рози, завързани със сребърни панделки.

Завари двете с Мийра, както и неколцина от сервитьорите, заети с приготовленията в трапезарията.

И тук гореше огън, имаше свещи, още рози, сребърни табли и кристални купи с храна, съдове за топло поднасяне.

А на бюфета бяха подредени купища сладки неща — пасти, сладкиши, бисквити. Отбрани сирена под стъклен капак.

Айона, облечена в къса рокля по тялото в тъмносребриста материя, бе сложила ръце на кръста и несъмнено оглеждаше с орловия си поглед всички запаси. Застаналата до нея Мийра бе с разпусната буйна грива и рокля с цвета на карнеол, която прилепваше по извивките на тялото й.

— Мисля, че направих голяма грешка — каза той и накара и двете да се обърнат към него. — Защо съм поканил и други хора тази вечер, след като бих могъл да имам две красиви жени само за себе си?

— Точно този твой чар ще накара всички гости да говорят за партито месеци наред — увери го Айона.

— Щях да кажа, че това са глупости, но пък са приятни — реши Мийра. — И домът ти изглежда направо фантастично.

— Нямам голяма заслуга.

— Заслугата е само твоя — поправи го Айона. — Просто ме остави да си поиграя с огъня. — Тя се засмя и отиде да го хване под ръка. — А Сесил и нейният екип са истински професионалисти. Честно казано, Сесил, всичко изглежда прекалено красиво, за да се яде.

Сесил, висока блондинка с черен панталон и жилетка върху чисто бяла риза, се изчерви от удоволствие.

— Благодаря, но точно за ядене сме го приготвили. Направихме няколко малки маси и на долното ниво, както предложи Айона — каза тя на Фин. — Имаме и бар долу. Всички сервитьори ще обикалят редовно и тук, и на долното ниво, за да бъдат гостите обслужени добре.

— Всичко изглежда невероятно.

— Още не си видял долния етаж. — Айона го поведе по стълбите и надолу. — Малко попрекалих със свещите, стреснах се и затова направих заклинание за защита. Сега не могат да запалят нищо, нито да изгорят някого.

— Мислиш за всичко.

Тук също имаше много свещи и зеленина, красиво поднесена храна и цветя. Той отиде към бара и хладилника зад него, извади бутилка шампанско.

— Заслужаваш първата чаша.

— Приемам.

Фин отвори шампанското с приглушено изпукване, наля във висока кристална чаша за нея, после сипа и на себе си.

— Щастлив бе денят, в който влезе в живота ни, малка сестрице.

— Най-щастливият в живота ми.

— За щастливите дни.

Тя чукна чаша в неговата.

— За щастливите дни, за всички нас.

Само след час, изглежда, цялото село бе дошло в къщата му. Хората пристигаха заедно или се събираха вътре, озъртаха се, силно впечатлени, или направо се настаняваха удобно. Пълнеха чиниите си с храна и чашите — с вино, седяха или стояха прави във всекидневната му, или както Айона бе предвидила, се отправяха към долното ниво, където групата, която бе наел за вечерта, започна да свири.

Откри, че му е приятно да обикаля от група на група с бира в ръка, да се включва в разговорите. Но от всички лица в къщата имаше едно, което му липсваше.

А после, сякаш я бе призовал, тя беше там.

Тъкмо се бе качил при гостите си на първия етаж, когато я забеляза да стои в кухнята и да си приказва със сервитьорите.

Бе оставила косата си разпусната, като черен водопад, който стигаше до талията на роклята от кадифе с цвета на отлежало червено вино. Каза си, че Айона може да запали и още сто свещи, но пак нямаше как да се сравнят със светлината, която Брана О’Дуайър носеше в дома му.

Взе чаша шампанско, поднесе й я.

— Пийни малко шампанско.

— С удоволствие. — Тя се обърна към него, очите й бяха потъмнели, а устните — червени като роклята. — Чудесно парти си организирал, Фин.

— Така е, защото следвам заповедите на Айона.

— Направо беше полудяла от вълнение и притеснения за тази вечер, след като те е принудила да поканиш хора. И направо изкупи всичките ми свещи. Виждам, че ги е използвала добре.

— Навсякъде има свещи, както нареди тя.

— И къде е нашата Айона?

— На долното ниво. Мийра също е там, както и Бойл, Конър и бабата на Айона. — Поведе я към трапезарията, докато говореше. — Ще хапнеш ли нещо?

— Разбира се, всичко изглежда много вкусно, но не сега.

— Още ли имаш слабост към тези? — Той взе един мини еклер, посипан с пудра захар.

— Ужасна слабост, на която обикновено устоявам. Но добре, не и тази нощ. — Тя го взе, опита малка хапка. — 0, греховно удоволствие.

— Вземи си два. Oiche na Coda Moire.

Тя се разсмя, поклати глава.

— Ще се върна после за втория.

— Тогава ще те заведа долу при твоя кръг и при музиката. — Той й предложи ръката си, изчака, докато тя му подаде своята. — Ще танцуваш ли с мен, Брана? Остави миналото и бъдещето настрани, ще танцуваш ли с мен тази нощ?

Тя тръгна с него към музиката, топлината и греещата светлина.

— Да.

За малко да не дойде на партито. Опитала се бе да намери извинения, за да не дойде, или ако не, поне да се появи за малко от учтивост, а после да си тръгне. Но всяко извинение звучеше по един и същи начин в собствените й уши.

Като проява на страхливост. Или по-лошо — малодушие.

Не можеше да бъде толкова дребнава и малодушна, че да го обиди пред хората, само защото се разстройваше да бъде в дома му и да вижда, да усеща живота, който той бе създал за себе си без нея.

По нейна воля, без нея. Нейният дълг, без него.

Затова бе дошла.

Бе отделила доста време на косата и грима си, на външния си вид като цяло. Щом се налагаше да отпразнува края на годината и началото на новата в неговата къща, в неговата компания, то поне трябваше да изглежда зашеметяващо.

Откри, че долното ниво на къщата, което мислено определи като огромна игрална зала, напълно му подхожда. Хубави, наситени цветове, смесени с неутрални тонове, стари реновирани мебели и нови такива. Дребни предмети, които очевидно е купувал при пътуванията си. И много забавления.

Абсурдно голям телевизионен екран на стената, маса за билярд, стара машина за пинбол и джубокс редом с прекрасна камина от мрамор от Конемара с дебела и грубо одялана талпа за полица отгоре й.

Музикантите свиреха весели мелодии до махагоновия бар, който й бе казал, че е намерил в Дъблин. Макар помещението да бе просторно поначало, мебелите допълнително бяха разместени така, че да отворят място за танци в средата.

Когато той я поведе в танц, беше с цялата невинна радост на миналото, с простотата му и всички възможности. Но тя съзнателно отблъсна болката, която й донесе, каза си, че тази нощ ще бъде извън времето и пространството.

Вдигна очи към него и се засмя.

— Сега вече си загазил.

— Какво съм направил?

— Организира най-страхотното парти за годината и всички ще очакват да го направиш и догодина. И следващата година.

Видимо ужасен, той се озърна наоколо.

— Мислех да предам щафетата на Айона и Бойл.

— О, не, те ще си направят собствено парти. Но мисля, че сега новогодишното парти е твое. Виждам твоя Шон с хартиена шапка на главата да танцува ей там с чисти и излъскани ботуши, както и секретарката в офиса на Конър, Кийра, и нейния приятел, вече годеник, който носи риза с цвета на камъка върху годежния й пръстен и кралска корона от картон на главата си. А ето там е и моята Айлийн, която танцува с мъжа си, сякаш са на шестнайсет и всички изминали години и децата с тях тепърва предстоят. Построил си къща, която може да приюти половината село на празненство, и сега вече си загазил.

— Не съм помислил за това.

— Е, вече е твърде късно. Виждам и Алис, която те гледа съблазнително, понеже вече се е примирила, че Конър е изгубен за нея. Трябва да й дадеш шанс.

— Предпочитам да танцувам с теб.

— И вече го направи. Изпълни дълга си, Финбар, завърти момичето на дансинга. Аз трябва да поговоря с няколко души.

Тя отстъпи назад и му обърна гръб. Ако продължеше да танцува с него прекалено често, хората, с които искаше да поговори, щяха да почнат да говорят за тях двамата.

— Не е ли страхотно? — Айона я сграбчи и я завъртя весело. Беше си сложила розова тиара, на която с блестящи цифри пишеше 2014. — Невероятно парти. Само трябва да направя редовната си проверка на баните навсякъде и пак се връщам.

— Баните?

— Проверявам дали има тоалетна хартия и салфетки за ръце, и такива неща.

— Официално те назначавам за отговорник на всяко парти, което някога ще организирам.

— Ти имаш дарба за празненства и приятелски събирания — възрази Айона. — Фин няма никакъв опит. Както и аз, но мисля, че ми се удава.

— Бог да ни е на помощ — обади се Бойл и я целуна по главата.

Брана се наслаждаваше на музиката, на откъслечните разговори. След като се върна на първия етаж, с удоволствие похапна от храната и се наслади на компанията на онези, които търсеха малко по-тихо място във всекидневната или големия салон на Фин.

Имаше време да види по-голяма част от къщата му, да усети атмосферата й. Както и възможност да провери прозорците и да призове силата си само колкото да потърси следи от Кеван.

— Няма да дойде.

Тя се извърна от високите френски прозорци на библиотеката към Фин, който тъкмо прекрачваше прага.

— Толкова ли си сигурен?

— Може би има твърде много светлина, твърде много хора, гласове, мисли, веселие, но той няма да дойде тук тази нощ. Може просто да е пропълзял дълбоко в леговището си, да чака годината да отмине, но няма да дойде тази нощ. Ще ми се да не се тревожиш.

— Да си нащрек, не е същото като да се тревожиш.

— Ти си разтревожена. Личи си.

Тя инстинктивно посегна да разтрие с пръсти мястото между веждите, където знаеше, че се оформя бръчка. И го накара да се усмихне.

— Красотата ти е съвършена. Това никога не се променя. Тревогата е в очите ти.

— Щом казваш, че той няма да дойде тази нощ, спирам да се тревожа. Тази стая ми харесва особено много. — Тя прокара длан по облегалката на масивен фотьойл с шоколадова кожа. — Място за тишина и награда.

— Награда?

— Когато си приключил с работата, можеш да седнеш на удобен фотьойл като този с книга пред огъня. Докато дъждът трополи по прозорците или вятърът вие навън, или луната изгрява бавно. Чаша уиски или чай — каквото предпочиташ — и куче, сгушено в краката ти.

Тя се завъртя и протегна ръка.

— Има толкова много книги, от които можеш да си избереш. Чудесен топъл цвят за стените — отличен избор, и тъмно дърво за мебелите за контраст.

Наведе глава настрани, забелязала леката му усмивка.

— Какво?

— Направих я с мисълта за теб. Винаги казваше, докато си представяхме замъка на мечтите ни, че трябва да има библиотека с голяма камина и удобни кресла, с прозорци, по които дъждовните капки да се стичат или през които слънцето да наднича. Да има стъклени врати, които водят към градина, за да можеш в слънчев ден да излезеш и да си намериш местенце за четене на въздух.

— Помня. — И сега я видя. Беше превърнал една от мечтите й в реалност.

— А също и музикален салон — продължи Фин. — Трябва да има музика из цялата къща, но една стая само за нея, където да сложим пианото и всички други инструменти. Където децата могат да вземат уроци.

Той погледна през рамо.

— Ето там е.

— Знам. Видях. Прекрасен е.

— Част от мен вярваше, че ако построя къщата, ако си винаги в мислите ми, ти ще дойдеш. Но ти не дойде.

Сега всичко бе толкова ясно, че тя си позволи да отвори широко очи и да види, че къщата е онази, която заедно бяха мечтали да имат.

— Сега съм тук.

— Сега си тук. Какво означава това за двама ни?

Господи, сърцето й бе изпълнено само с него, тук в тази стая, която той бе сътворил от мечтите им.

— Повтарям си какво не може да бъде. Толкова е ясно, логично. Не мога да видя какво може или би могло да стане.

— Можеш ли да кажеш какво искаш?

— Онова, което искам, не може да стане, а това е по-трудно за преглъщане, защото сега вярвам, че не е по твоя или моя вина. Беше по-лесно, когато можех да виня теб или дори себе си. Можех да издигна стена от тази вина и да я укрепвам с разстоянието, когато ти прекарваше само няколко дни или седмици у дома, преди да заминеш отново.

— Аз искам теб. Всичко друго остава след това.

— Знам. — Тя издиша шумно. — Знам. Трябва да се върнем обратно. Не бива да си далеч от гостите си задълго.

Но никой от двамата не помръдна.

Тя чу виковете, надигането на гласовете, отброяването. Зад нея часовникът на стената започна да бие.

— Наближава полунощ.

Само секунди, помисли си тя, между онова, което е било, и което е сега. И от онова, което ще дойде после. Направи крачка към него. После още една.

Дали щеше да го подмине, запита се тя, когато той я привлече към себе си. Не. Не и този път. Поне този път не.

Вместо това вдигна ръце и ги обви около врата му, вгледа се в очите му. И точно когато часовникът удари полунощ, впи устни в неговите.

Между тях избухна светлина като електрически ток, който разтърси кръвта, удари право в сърцето. После заблестя като безкрайно жадувана топлина.

О, какво не би дал да се чувства по този начин, най-накрая отново да почувства това. Да усети тялото, сърцето и душата й слети в едно в този копнеж, тази топлина и неописуем бурен екстаз.

Неговите устни върху нейните, дъхът му — слят с нейния, сърцето му — до нейното сърце. И цялата тъга и мъка — пропъдена далеч, сякаш никога не е била.

Някога си бе мислил, че онова, което изпитва към нея, е всичко, че е отвъд пределите на онова, което някой някога би могъл да почувства. Но се оказа, че е грешал. Това, след толкова години без нея, беше повече. Ароматът й го изпълваше, вкусът й го пленяваше. Тя даваше всичко от себе си, както някога, в една обикновена целувка. Сладост и сила, власт и покорство, желание и щедрост.

Искаше му се да я задържи, да задържи момента до края на дните си.

Но тя се отдръпна, остана за миг в прегръдките му, погали бузата му, после направи крачка назад.

— Нова година е.

— Остани с мен, Брана.

Сега тя сложи длан върху сърцето му. Преди да отговори, Конър и Мийра се появиха на вратата.

— Тъкмо щяхме...

— Да си вървим — довърши Мийра изречението на Конър. — Тръгваме си веднага.

— Да. Разбира се, даже не сме били тук.

— Всичко е наред. — Брана задържа за миг ръката си върху гърдите на Фин, после я отдръпна. — Ние също идваме. Фин отсъства прекалено дълго от собственото си парти. Ще вдигнем наздравица за новата година. За късмет. За светлината. За онова, което може да бъде.

— Което трябва да бъде — каза Фин и излезе пръв.

— Върви с него — предложи Мийра и отиде при Брана. — Добре ли си?

— Добре съм. Но самата истина е, че бих пийнала нещо и колкото и да не е в природата ми, искам да съм заобиколена от хора и много шум.

— Така да бъде.

Когато Мийра прегърна приятелката си през кръста, Брана за миг се облегна на нея.

— Как е възможно да го обичам повече сега, отколкото някога? Как може в мен да има толкова повече любов към него, когато онази, която изпитвах някога, беше всичко?

— Любовта може да посърне и загине. Виждала съм го. Но може и да расте и да се възражда. Мисля, че когато е истинска и предопределена, може само да става по-голяма и по-силна.

— Не бива да е мъчение.

— Не. Онова, което сами правим с нея, ни носи мъка или радост, според мен, а не любовта.

Брана въздъхна и изгледа сериозно Мийра.

— Кога стана толкова мъдра?

— Когато си позволих да се влюбя.

— Да идем да вдигнем наздравица за това. За твоето влюбване, за организаторския талант на Айона, за проклетата Нова година и за края на Кеван. Струва ми се, че бих искала да се понапия.

— Що за приятелка ще съм, ако не се понапия с теб? Да идем да си намерим шампанско.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше му дошло до гуша от гости. В два и половина сутринта прекалено много от тях се мотаеха в къщата му, сгушени удобно наоколо, сякаш се канеха да останат до пролетта. Мина му през ум да се качи горе, да се затвори в спалнята си и да ги остави да се оправят сами. Беше зверски уморен, а в добавка онзи миг — онзи невероятен миг с Брана — беше разбъркал напълно емоциите му и вече не знаеше какво чувства.

Затова му се струваше по-лесно изобщо да изключи всичко и да не чувства нищо.

Тя изглеждаше напълно доволна да седи, да пие шампанско и да си бъбри с останалите гости. Но Брана си беше такава, нали? Корава като стомана.

Най-добре щяха да му се отразят няколко часа сън. На сутринта отново щяха да се захванат с кроежи за края на Кеван — или по-късно през деня. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Краят му щеше да означава, че е изпълнил задълженията си. Краят на Кеван щеше да сложи край и на собственото му мъчение.

Затова просто щеше да се измъкне тихомълком. На никого нямаше да липсва на този етап.

Точно тогава се появи Айона, сякаш прочела мислите му, провря ръка под лакътя му и стисна дланта му.

— Проблемът, когато направиш наистина страхотно парти, е, че хората не искат да си тръгнат.

— Аз искам.

Тя се засмя, стисна по-силно китката му.

— Вече са останали само най-упоритите, но ще започнем да ги подканяме да си вървят. Твоят кръг няма да те остави насаме с тях. Дай ни двайсетина минути. Трябва само да обиколиш стаите и да почнеш да събираш празните чаши и чинни, тъй като сервитьорите си тръгнаха преди няколко часа. Това е знак, че е време за прибиране.

— Щом казваш.

— Точно така е. — За да му покаже, тя започна да събира бутилки и чаши и подкани с поглед Бойл да почне да прави същото.

Само след минути цяла групичка от същите тези упорити гости беше готова да си тръгне с благодарности и пожелания за щастлива и благополучна нова година. А в някои случаи, като например Шон, сърдечни и сантиментални прегръдки.

Вълшебството на партито, реши Фин и започна да събира чашите за чай и кафе наоколо.

Занесе ги в кухнята, сбогува се с още няколко души. Два заека с един куршум, каза си той, щеше да разтреби остатъците от партито и да разкара останалите накрая гости.

Макар да бяха нужни трийсет минути, вместо предвидените от Айона двайсет, не можеше да се оплаче.

— Това са последните — заяви Айона.

— Слава на боговете.

— Направи тази вечер забавна и запомняща се за много хора. — Тя се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — И сам се забавлява при това.

— Щастлив съм да си я спомням, след като вече приключи. И ти благодаря за всичко, което направи.

— За мен беше безкрайно удоволствие. — Тя огледа всекидневната, кимна. — И не оставяме твърде голяма бъркотия след себе си. Брана, мога да дойда с теб и да оставя колата си тук. Ще закарам баба до летището чак следобед, така че лесно мога да дойда да я взема.

— По-добре се прибери с Бойл.

— Ще се движим в колона — реши Конър, докато си обличаше палтото. — Пътят не е дълъг, но все пак е посред нощ. Брана ще тръгне след теб и Бойл, а ние с Мийра ще сме на опашката.

— Няма да се прибирам вкъщи тази нощ. Оставам тук.

Брана гледаше Фин, докато го заявяваше. Той не беше сигурен дали ще може да запази равновесие, след като го бе зашеметила по този начин.

— Ами добре! — Мийра се усмихна ослепително и нахлузи шапката на главата си. — Ние потегляме. Лека нощ и щастлива нова година.

— Но... — понечи да каже нещо Конър, докато тя направо го влачеше към вратата, а Айона буташе Бойл зад тях.

— Няма ли да ме оставиш да си сложа поне палтото? — оплака се Бойл, докато Айона затваряше решително вратата зад гърбовете им.

Фин остана на мястото си. Само една мисъл успя да пробие път през пълното задръстване в съзнанието му.

— Защо?

— Реших в този момент, на това място, да не мисля за вчера и за утре. Може би впоследствие и двамата ще съжалим за това, но искам да бъда с теб. Винаги съм го искала и винаги ще искам, но имаме само тази нощ. Сега няма как да мечтаем за замъци и да си даваме обещания, и двамата го знаем. Но имаме тази нужда и най-накрая отново има доверие между нас.

— И ти се задоволяваш с това?

— Разбрах, че е така, а Бог ми е свидетел, че съм го премисляла от всички страни и безброй пъти, но сега съм доволна и на това. И двамата имаме право на този избор. Ти ме помоли да остана с теб. Аз казвам „да“.

Огромна част от мъката и гнева в него се уталожи, докато примирението, с което бе живял години наред, отстъпи, за да направи място за неописуема радост и вълнение.