Магията на кръвта

— Имам време тази сутрин.

— Аз трябва да ида до магазина да заредя стока. Едва смогвам с търсенето за празниците.

— Аз мога да помогна утре, в почивния ми ден — предложи Айона.

— Съгласна съм.

— И аз трябва да напазарувам някои неща — добави Айона. — Първата ми Коледа в Ирландия. И баба ще дойде. Нямам търпение да я видя и да й покажа къщата — е, каквото има засега поне. — Сгуши се в Бойл. — Ще си построим къща в гората.

— Тя отново си промени мнението за плочките в голямата баня — сподели Бойл с всички присъстващи.

— Трудно е да решиш. Никога досега не съм обзавеждала къща. — Тя погледна към Брана. — Помогни ми.

— Казах ти, че за мен ще бъде огромно удоволствие. Ела да поработим заедно утре и в края на деня ще отделим час-два с чаша вино в разглеждане на мостри на плочки и бои.

— Двамата с Конър почнахме да обмисляме как бихме искали да изглежда нашата къща на хълма над твоята. И мозъкът ми моментално изпушва. — Мийра поля обилно палачинката си със сироп. — Не мога да си представя в детайли построяването на една къща и избирането на цвета на вътрешните стени.

— Ами, ела да пийнеш вино с нас и ще си поиграем и с твоята къща. И като стана дума — подхвана Брана, решила да се възползва от случая, за да сподели сутрешните си мисли, — всички си имате свои жилища, Бойл, Мийра. Няма защо всички да се тъпчете на тясно тук всяка нощ.

— По-добре ни е заедно — настоя Конър.

— И няма нищо общо с факта, че ако спите в апартамента на Мийра, ще закусвате овесена каша всяка сутрин?

Той се ухили.

— И това е сериозна причина.

— Правя страхотна овесена каша. — Мийра го смушка в ребрата.

— Така е, скъпа, но опита ли тези палачинки?

— Признавам, че дори прочутата ми овесена каша не може да се мери с тях. Искаш малко лично пространство — обърна се Мийра към Брана.

— Нямам нищо против да оставам сама понякога.

— Ще поработим и върху това.

— Изглежда, имаме много задачи за решаване. — Бойл се изправи. — Добре е да започнем с разтребването на кухнята на Брана и залавяне с работата, с която си изкарваме хляба.

— Кога ще приключиш ангажиментите си с магазина? — попита я Фин.

Бе се надявала разговорите да са го разсеяли от темата, но го познаваше добре. Още повече, призна неохотно тя, не можеше да избегне съвместната им работа. Не и предвид крайната цел.

— Ще се върна към два.

— Значи, и аз ще съм тук в два. — Той стана, взе чинията си и я занесе до мивката.

Всеки трябваше да изкарва някак прехраната си, а Брана всъщност обичаше своята работа. След като къщата се изпразни и утихна, тя се качи горе, за да се облече за работния ден, и остави само тлееща жарава в камината на спалнята си.

Слезе в ателието си, където прекара следващия час в опаковане на ароматните сапуни, които бе приготвила предния ден. После украси с панделки и сухи цветя шишенцата с лосиони, които вече бе напълнила.

Към специалните подаръчни кутии, които бе купила за празничните дни, добави свещи, ароматизирани с червени боровинки.

След проверка на списъка, направен за нея от управителката на магазина й, добави още мехлем, масло за вана, различни кремове и си отбеляза какво трябва да направи допълнително, след което се зае да пренася кашоните до колата си.

Бе планирала да остави кучето си у дома, но Кател явно бе на друго мнение, защото пъргаво скочи в колата.

— Явно искаш разходка, така ли? Ами, добре.

След една последна бърза проверка на багажа тя седна зад волана и пое по краткия път до градчето Конг.

Дъждът и студът обезсърчаваха всеки турист, дръзнал да посети региона през декември. Завари стръмните улички безлюдни, руините на абатството — пусти. Като място извън времето, помисли си тя с усмивка.

Харесваше градчето, както запустяло в дъжда, така и огласено от хора в хубав ден. Макар и да продаваше от стоката си и направо от ателието понякога — особено на онези, които се отбиваха с надеждата да им направи заклинание или специална отвара — тя бе предпочела да отвори магазин в градчето, където туристи и местни жители да могат спокойно да се отбият. И тъй като винаги бе настроена прагматично, това беше място, където те да разменят своите пари за направеното от нея.

Спря колата на малката уличка пред варосаната в бяло фасада на ъгловата сграда, в която се помещаваше „Тъмната вещица“.

Кател скочи веднага след нея и въпреки дъжда изчака търпеливо, докато извади първия от кашоните със стока. Брана отвори с лакът вратата под акомпанимента на весели камбанки и влезе вътре сред ароматите и красивите светлини, създадени от нея за самата нея.

Толкова много красиви шишенца, купички, кутии по рафтовете, свещички, запалени за атмосфера и заради приятния аромат. Пастелни цветове за отмора и утеха, ярки такива за повдигане на тонуса, кристали, скупчени един до друг за повече сила.

И разбира се, веселието на празничния сезон с малката елхичка, с гирляндите и клонките имел, няколко коледни играчки, които бе купила от една жена в Дъблин, както и украсени с камъни магически пръчки и висулки, които бе поръчала по каталог, защото хората очакваха подобни неща в магазин с име „Тъмната вещица“.

Айлийн, дребничка като момиче, се бе покатерила на табуретка и забърсваше праха от един от високите рафтове. Обърна се и яркозелените й очила се смъкнаха върху чипото й носле.

— Виж ти, самата господарка е дошла. Много се радвам да те видя, Брана. Надявам се, че носиш още от онези свещи с аромат на боровинки, защото продадох и последната преди петнайсет минути.

— Нося още двайсет, както поиска. Бих казала, че са прекалено много, но след като сме продали и последната, явно ти отново си права.

— Затова ме направи управител на магазина. — Айлийн слезе от табуретката. Тъмнорусата й коса бе прибрана на обичайния кок и както винаги, бе облечена елегантно. Днес бе с високи ботуши и тъмнозелена рокля. Висока едва метър и петдесет, тя бе родила и отгледала петима прекрасни синове. — Значи, има още в колата? Ще ида да ги донеса.

— Не, няма, защото няма нужда и двете да се мокрим до кости. — Брана остави първия кашон на безукорно чистия плот. — Можеш да разопаковаш този и да правиш компания на Кател, тъй като настоя да дойде с мен.

— Кател знае къде държа специалните бисквитки за такива чудесни и добри кучета.

Хрътката размахваше опашка, докато тя говореше, след което седна възпитано и направо й се ухили.

Брана излезе отново под дъжда, последвана от смеха на Айлийн.

Наложи се да направи три курса и накрая бе подгизнала до кости.

Разпери ръце и бавно ги прокара близо до тялото си — от косата до краката, за да се подсуши, както бе направил Конър с кучето сутринта. Нещо, което би направила пред малцина, освен пред най-близките й хора.

Айлийн дори не мигна, докато разопаковаше стоката. Брана я бе избрала за управител на магазина си и отговорник за служителите на непълен работен ден заради много практични причини. Сред които една от най-важните бе, че усещаше проблясъците на сила у тази жена, както и нейното пълно приемане на това, което беше Брана.

— Отбиха се четирима дръзки туристи — дошли от Англия да видят музея на „Тихия човек“ и да хапнат в бара. Влязоха тук и оставиха общо триста и шейсет евро, преди да си тръгнат.

Друга практична причина и далеч не най-маловажната помисли си сега Брана, бе умението на Айлийн да предложи най-подходящите продукти на всеки клиент.

— Отлична новина в дъждовна сутрин.

— Ще пийнеш ли чай, Брана?

— Не, но ти благодаря за предложението. — Вместо това Брана запретна ръкави и се зае да помага на Айлийн в разопаковането на стоката. — Как вървят нещата?

Както се бе надявала, Айлийн отвлече вниманието й от тревожните мисли с приказките си за случките в градчето, новини за синовете й, за съпруга й, за снахите — две засега, и трета, която щеше да се появи през юни, за внуците и какво ли още не.

Неколцина клиенти се отбиха през този час, докато работеха заедно, и никой не си тръгна с празни ръце. А това бе добре както за настроението, така и за джоба й.

Бе създала нещо хубаво тук, напомни си Брана. Изпълнено с цветове, светлина и приятни ухания, всичко бе спретнато подредено, както го харесваше взискателната й природа, и красиво аранжирано, както го желаеше чувството й за изящен стил.

Мислено благодари на Господ за Айлийн и останалите си служители, които се занимаваха с клиентите, за да може тя да посвети времето си на творчество в ателието.

— Ти си истинско съкровище, Айлийн.

Лицето на жената грейна от удоволствие.

— О, колко мило, че го казваш.

— Вярно е. — Тя целуна Айлийн по бузата с трапчинка. — Не е ли истински късмет, че и двете можем да правим онова, което обичаме и в което сме страхотно добри, при това всеки ден? Ако се налагаше да работя и на касата тук, както правех първите няколко месеца след отварянето на магазина, щях да откача. Затова си истинско съкровище за мен.

— Е, и ти си такова за мен, понеже работодател, който те оставя необезпокоявано да правиш това, което умееш най-добре, е рядкост.

— Тогава те оставям още сега и двете продължаваме да вършим работата, която обичаме и в която сме добри.

Когато си тръгнаха заедно с Кател, Брана се почувства ободрена. Отбиването до магазина винаги повдигаше настроението й, а днес това бе особено вярно. Върна се обратно в дъжда по пътищата, които й бяха познати като собствената й длан, после остана за малко навън пред къщата си.

Чудесна сутрин, каза си тя, въпреки мрачното време. Бе говорила с родственицата си, една от първите трима, при това в собствената си кухня. Щеше да помисли много внимателно над думите й за надеждата и вярата, от които имаха нужда.

Бе заредила добре магазина, бе прекарала повече от час с приятелка, бе видяла как хората купуват неща, направени от собствените й ръце. Те щяха да отидат в домовете им, мислеше тя. Или на техни близки като подаръци. Хубави, полезни неща и при това красиви, защото тя ценеше красотата също толкова, колкото и практичността.

И с тези мисли вдигна ръка и накара коледното дръвче близо до прозореца да грейне в светлинки, както и гирляндите, окичили прозорците на ателието.

— И защо да не внесем малко красота и светлина в мрачния ден? — попита тя Кател. — А сега, приятелче, имаме работа за вършене.

Отиде право в ателието си и разпали огъня, докато Кател се наместваше удобно на пода пред камината.

Бе казала на Фин, че ще се върне в два, като съзнателно бе планирала да се прибере по обяд. Вече бе малко по-късно от предвиденото, но пак й оставаха близо два часа на тишина и спокойствие, преди да се наложи да работи с него.

След като си сложи бяла престилка, най-напред направи джинджифилови курабийки, защото ги харесваше. Докато те изстиваха и уханието им изпълваше въздуха наоколо, тя събра нужните съставки за свещите, които Айлийн бе включила в новия си списък.

Тази работа я успокояваше. Нямаше да отрече, че добавя и мъничко магия, но само с най-добри намерения. Общо взето бе съчетание на изкуство и наука, както и много старание.

Върху печката разтопи восъка и киселината, добави ароматни масла, оцветителите, които сама приготвяше. Сега ароматът на джинджифил се смеси с мирис на ябълка и канела. Умело закрепи фитили в малките стъклени бурканчета с извит навън горен ръб, при което ги задържа прави с помощта на тънка бамбукова пръчица. Наливането изискваше търпение, налагаше се да спира, за да разбърка с друга пръчка ябълково червения восък, за да не се образуват вътре мехурчета въздух. Затова тя сипваше бавно и разбъркваше, докато не напълни нужните бурканчета, след което ги остави настрани да се охлаждат.

Последва втора партида, бяла и чиста, с аромат на ванилия, а след това и трета, за да допълни уханието — понеже три бе хубаво число — зелена като гората и миришеща на бор. Подходящо за сезона, помисли си тя, а той вече бе настъпил, затова половин дузина комплекти щяха да са достатъчни.

Следващите, които щеше да направи, сигурно щяха да са с пролетно ухание.

Доволна от свършената работа, тя погледна към часовника и забеляза, че е почти два и половина. Значи, той закъсняваше, но тя нямаше нищо против, понеже така имаше време да си довърши нещата, както бе искала.

Но проклета да е, ако го чака, за да се захване за следващата си задача от деня.

Свали престилката, окачи я, направи си чай и си взе две курабийки от буркана. Така подготвена, тя седна, разгърна книгата на Сърха, нейната собствена, бележника си, после включи и лаптопа.

В тишината и на спокойствие Брана се зае да проучва внимателно всичко, което бяха направили досега, и как можеха да го подобрят.

Той дойде — с цели трийсет и пет минути закъснение — подгизнал от дъжда. Тя едва го погледна и решително отсече:

— Не ми цапай пода.

Той измърмори нещо, на което тя не обърна внимание, после бързо се подсуши.

— Няма защо да се ядосваш, че закъснях. Един от конете се разболя и имаше нужда от грижи.

Тя често забравяше, че и той имаше своята работа.

— Много ли е зле?

— Беше зле, но ще се оправи. Кобилата Маги внезапно се разкашля силно. Лекарствата можеше и да я оправят в крайна сметка, но... ами, не исках да рискувам.

— Не, не би го направил. — Напълно го разбираше. Слабото му място бяха животните, както и всеки, нуждаещ се от грижи. — Няма начин.

А че положението е било зле, си личеше по умората в очите му.

— Седни. Трябва ти малко чай.

— Нямам нищо против, както и няколко от тези курабийки, които надушвам. С джинджифил?

— Сядай — повтори тя и отиде да сложи чайника.

Но той крачеше напред-назад неспокойно.

— Виждам, че си работила. Има нови свещи, които още не са изстинали напълно.

— Имам магазин, който трябва да заредя със стока. Не мога да отделям всеки миг от деня си на проклетия Кеван.

— Можеш да престанеш да се засягаш от всяко нещо, което казвам. В случая и аз самият искам да си купя малко свещи.

— Тези са приготвени специално за подаръчни комплекти.

— Ще взема два тогава, понеже и аз трябва да купувам подаръци, а колкото до останалите... — Приближи се до един от рафтовете. — Харесват ми тези в огледалните бурканчета. Блестят от светлината. — Взе една и я подуши. — Червени боровинки. Мирише на Коледа, значи, е подходяща, нали? Ще взема една дузина.

— Нямам цяла дузина. Само трите, които виждаш.

— Можеш да направиш другите.

Тя приготви чая и му хвърли кос поглед.

— Бих могла. Но ще трябва да почакаш до утре.

— Става. Както и тези високи свещи, тънките бели и по-малката червена.

— Да работиш ли дойде, или да пазаруваш?

— Хубавото е, че мога да правя и двете на едно място, по едно и също време. — Взе каквото искаше, остави всичко на плота за по-късно.

След като седна и отпи от чая си, той се вгледа право в очите й. Сърцето й може би потръпна леко, но тя не му обърна внимание.

— От другата страна на реката, както беше и преди. Събира сили в мрака, някъде дълбоко. В пещера, така мисля, но кога и къде — не съм сигурен.

— Търсил си го. По дяволите, Фин...

— В пушека — хладно отвърна той. — Няма защо да вдигаш пара в гаден ден като днешния. Търсех образа му в пушека и видението бе мъгляво и размазано. Но мога да ти кажа, че не е толкова слаб, колкото беше, дори и преди няколко дни. Има нещо заедно с него, Брана. Нещо... друго.

— Какво?

— Онова, с което е сключил сделка, за да бъде каквото е и да има тези сили, така мисля. То е още по-тъмно, по-дълбоко и мисля, че... не знам, не съм сигурен — измърмори той, докато потъркваше рамото си, където бе врязан белегът. — Мисля, че то го използва, възползва се от него също толкова, колкото и Кеван от него; в слабостта му успях да прозра поне това. Повече, отколкото досега. То е само неясно усещане, онова другото. Но знам с абсолютна сигурност, че той е на път да се изцери и ще ни нападне отново съвсем скоро.

— Значи, ще бъдем готови. Какво пропуснахме, Фин? Това е въпросът. Хайде да намерим отговора.

Той захапа курабийка и се усмихна за първи път, откакто бе дошъл.

— Може би ще ми трябват повече от две такива, за да имам сили да издържа на ровенето в тези проклети магически книги.

— В буркана има още, ако са ти нужни. Хайде. — Тя потупа книгата. — Най-напред отварата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Болеше го да я гледа така — толкова близо, но далечна като на друга планета. Черпеше сили не толкова от джинджифиловите курабийки, колкото от това да вижда лицето й, да чува гласа й, да долавя уханието й сред останалите аромати в ателието.

Бе опитал всичко, за да убие любовта си към нея. Напомняше си, че тя се бе отказала от него, бе го отхвърлила. Бе имал други жени, опитвал се бе да запълни празнината, оставена от нея, с техните тела, техните гласове, тяхната красота.

Бе оставил дома си, често го нямаше цели месеци само, за да се отдалечи от нея. Пътуваше, обикаляше, скиташе из близки и далечни, познати и екзотични места.

Бе натрупал състояние, солидно, стабилно, с много работа в течение на годините, с ум и постоянство. Бе съградил красив и голям дом за себе си и се бе погрижил родителите му да имат всичко необходимо, макар те да се бяха преместили в Ню Йорк, за да са близо до сестрата на майка му. Или както често си мислеше, да са по-далеч от всякакви приказки и мисли за магии и проклятия. За което не можеше да ги вини.

Никой не би могъл да каже, че е пропилял живота и способностите си — магически или не. Но нищо от направеното или постигнатото не бе накърнило ни най-малко тази любов.

Бе обмислял да използва отвара, заклинание, но знаеше, че любовната магия — за привличане или отхвърляне на любов — има сериозни последици не само за човека, който желаеше да получи или да се отърве от чувството.

Не би искал, не можеше, да използва дарбата си, за да утеши сърцето си.

Често се питаше дали е по-добре, като знае, че и тя също го обича и страда от това. В някои дни, признаваше си той, намираше утеха в това. В други — кипеше от едва сдържан гняв.

Но засега никой от двамата нямаше голям избор. Трябваше да бъдат заедно, да работят в екип, да слеят силите си, за да победят Кеван, да го унищожат и сложат край.

Затова сега работеше с нея в спорове и съгласие в прекрасното й ателие, докато пиеше чаша след чаша чай — накрая с малко уиски в него — ровеха се в книгите, пишеха ново заклинание, от което и двамата засега не бяха доволни, и отново преповтаряха всяка отделна стъпка от предишните две битки.

И никой от двамата не можеше да измисли нещо ново, да намери отговора.

Тя беше най-способната вещица, която познаваше, и твърде често най-стриктната в спазването на етичните норми. При това красива. Не само в лице и тяло, с прекрасната си коса и топли сиви очи. Вътрешната й сила, способностите и духът й добавяха към красотата й, както и непоклатимата всеотдайност към занаята и дарбата й, към семейството.

Бе обречен да я обича.

Затова работеше с нея, после плати свещите — пълната им цена без отстъпка, защото Брана О’Дуайър определено бе практична вещица — и я остави, за да се прибере у дома под проливния дъжд.

Най-напред провери как е Маги и остана доволен от подобрението й. Даде на добродушната кобила половин ябълка и й отдели от времето и вниманието си. Отиде и при другите коне, за да обърне внимание и на тях. Гордееше се с това, което бе изградил тук, което двамата с Бойл бяха създали заедно в голямата конюшня, както и в помещенията под наем. Гордееше се и с школата за соколи в съседство.

Конър се грижеше за нея и всичко вървеше по вода, помисли си Фин.

Ако не беше Кеван, можеше още утре да замине за Индия, Америка или Истанбул, спокоен, че Бойл и Конър ще се погрижат добре за всичко, което бяха изградили заедно.

След края на Кеван щеше да направи точно така. Да си избере точка от земното кълбо и просто да замине. Да се махне оттук, да види нещо ново. Където и да е, но не и тук, където се намираше всичко, което обичаше прекалено силно.

Даде бисквитка на дребничкия Бъгс, който живееше в конюшнята, после импулсивно гушна кучето и го взе със себе си в къщата. Каза си, че и двамата се нуждаят от компания.

И Фин обичаше тишината и спокойствието, колкото и Брана — или почти толкова. Но нощите бяха ужасно дълги през декември, а студът и мракът — жестоки. Не можеше и да се отбие при Бойл в апартамента му над гаража, както правеше преди, защото вероятно Бойл и Айона щяха да останат през нощта у Брана, макар тя да се опитваше да ги откаже от навика.

Те щяха да я пазят така, както той не можеше.

Дори и само това бе достатъчно да разбуди потиснатите с мъка гняв и чувство на безсилна ярост.

Пусна кучето на пода и махна с ръка, за да разпали огъня, след което също с махване запали светлинките на елхата, която бе сложил близо до големия прозорец до входната врата.

Кучето заподскача наоколо и радостта му от това, че се намира вътре, бе толкова осезаема, че Фин се усмихна и леко се отпусна. Да, и на двамата щеше да им дойде добре малко компания.

Запъти се към кухнята, ярко осветена от отраженията в бляскавите повърхности на мебелите и уредите, взе си бира.

Тя бе идвала в дома му само веднъж, и то когато Конър бе тук и бе ранен. Но той си я представяше точно тук. Винаги си я бе представял тук. Гордостта му страдаше от признанието, че е построил къщата с мисълта за нея, за мечтите, които някога заедно бяха таили.

Занесе няколко от нейните свещи в трапезарията, където сложи високите в сребърни свещници, а тези в огледалните бурканчета разположи отстрани. Да, наистина отразяваха чудесно светлината, реши той. Макар да бе малко вероятно тя да види творенията си в тази стая.

Замисли се дали да не си приготви нещо за хапване, но отхвърли идеята, тъй като просто мразеше да готви. По-късно щеше да потърси нещо в хладилника, реши той, понеже не му се ходеше навън за вечеря в проливния дъжд.

Можеше да слезе долу и да прекара част от вечерта в гледане на спортни предавания по телевизията или да убие времето с една-две игри. Можеше да се изтегне на дивана пред камината с бира в ръка и книга, в която няма нищо за магии и заклинания.

— Мога да правя каквото си поискам — каза той на Бъгс. — И само аз съм си виновен, че нищо не ми носи удоволствие, нали така? Може би е заради дъжда и мрака навън. Бих се зарадвал на горещ плаж, жарко слънце и страстна жена. Но и това не е съвсем вярно, нали?

Приклекна и погали кучето по корема, при което то изпадна в дива радост.

— Ако можеше всички да сме доволни от толкова малко като едно дребничко куче, което живее в обора. Е, стига толкова. Омръзнах дори и на себе си. Да се качим горе да поработя, защото колкото по-бързо приключи това, толкова по-скоро ще разбера дали онзи горещ плаж е това, което ми трябва.

Кучето го последва с всеотдайно покорство, докато Фин се качваше по стълбите към втория етаж. Помисли си за горещ душ, може би и парна баня, но вместо това отиде право в кабинета си. Тук също запали огъня и пламъците грейнаха в рамката от зелен турмалин, докато кучето разглеждаше наоколо.

Бе проектирал всеки сантиметър от тази стая — с малко помощ от Конър — от черните гранитни работни плотове и тъмните махагонови вратички на шкафчетата до подовата настилка от широки дъски от кипарис, както във всички останали стаи от къщата. Високи сводести прозорци, като средния бе изцяло в стъклопис — образът на жена в дълга бяла роба, прихваната с обсипан със скъпоценни камъни колан. Държеше жезъл в една ръка и огнено кълбо в другата, а дългата й черна коса се развяваше от невидим вятър.

Беше Брана, разбира се, на фона на пълната луна и гъста гора. Тъмната вещица го гледаше с очи, изпълнени със сила и светлина, макар и само от стъклото.

Имаше масивно старинно бюро, върху което се намираше най-модерен компютър. Вещерите не се бояха от новите технологии. В един шкаф с дебели и изкусно гравирани вратички пазеше оръжия, които бе събирал по света. Мечове, широка брадва, боздугани, рапири, метателни звезди. В други имаше котлета, купи, свещи, жезли, книги, звънци, ритуални ножове, както и най-различни отвари и съставки.

На нея стаята би й харесала, помисли си Фин, защото по отношение на работата, както и в живота, той бе почти толкова педантично подреден, колкото и тя.

Бъгс вдигна поглед към него и с надежда размаха опашка. Фин прочете мислите му и се усмихна.

— Давай. Настани се удобно.

Кучето замаха още по-енергично с опашка, после изтича и скочи върху един извит диван, завъртя се в кръг и се отпусна на място с въздишка на пълно задоволство.

Фин работи до късно през нощта, занимаваше се с практични неща като заклинания — защитните такива трябваше редовно да се подновяват, лечебни отвари и тоник. Нещо специално за Маги. Пречисти и няколко кристала — смяташе го за домакинска работа — които имаха нужда от това.

Бе забравил напълно за вечерята, но почувства глада на кучето. Слезе долу с Бъгс по петите му, направи си сандвич, добави няколко парченца чипс и наряза една ябълка. Тъй като бе забравил да вземе кучешка храна, сега просто сподели вечерята си с кучето, като и двамата се забавляваха. Когато той хвърляше парчета от сандвича си, Бъгс ги ловеше във въздуха също толкова ловко, колкото и буболечките, заради които бе получил името си*.

*Bug (англ. език) — буболечка. — Б. пр.

Настроен все така практично, Фин пусна кучето да изтича навън, но остави съзнанието си свързано с това на Бъгс, за да разбере, ако мъникът реши да се върне в обора, след като се погрижи за физиологичните си нужди.

Но Бъгс дотича отново до вратата на кухнята, седна и зачака Фин да му отвори.

— Добре, явно ще пренощуваш у дома. При това положение Бог ми е свидетел, че се нуждаеш от душ дори повече и от мен. Миришеш на обор, приятелче. Да се погрижим за това.

Вече в банята, душът за малко да прогони Бъгс, но Фин бе бърз. И през смях помъкна кучето със себе си.

— Това е само вода. Макар че след малко ще добавим и сапун.

Бъгс трепереше, ближеше водните струи, извиваше се, притиснат до гръдния кош на мъжа, докато Фин втриваше в козината му от течния сапун.

— Ето, видя ли, не е толкова зле, нали? — Поглеждаше го нежно, за да го успокои, докато го почистваше. — Съвсем не е зле.

Махна с ръка към тавана. Грейнаха светлинки в приглушени цветове, разнесе се музика, тиха и омайна. Остави кучето на пода и сам се наслади на горещите струи на душа, докато Бъгс се забавляваше да ближе мокрите плочки.

Фин беше бърз, но не достатъчно, че да подсуши кучето, преди Бъгс да се изтръска, пръскайки капки из цялата баня. Собственият му смях отекна в помещението, когато дребното куче го изгледа доволно.

След като почисти бъркотията, Фин отиде в спалнята, където метна на пода една от големите възглавници от дивана в ъгъла. Но кучето, което вече се чувстваше у дома си, скочи на голямото и високо легло и се изтегна там като пълновластен господар.

— Е, поне си чист.

Той също се отпусна на леглото и реши да почете книга, вместо да гледа телевизия, с цел да се унесе в сън.

Докато Фин угаси лампата, Бъгс вече тихичко похъркваше. Фин установи, че звукът му носи макар и малка утеха, и мислено отбеляза колко е тъжно, че похъркващото куче е неговият лек срещу самотата.

В тъмното, под заревото на тлеещите в камината въглени, той си представи Брана.

Тя се обърна към него, а косите й бяха като черна завеса, като коприна, покрила голите й рамене. Сега огънят проблясваше ярко с игриви златисти пламъци, които превръщаха очите й в танцуващо сребро.

И тя се усмихваше.

— Копнееш за мен.

— Денем и нощем.

— Ето че и сега ме желаеш — в голямото си легло, в красивата си къща.

— Желая те навсякъде. Където и да било. Ти ме измъчваш, Брана.

— Наистина ли? — Тя се засмя, но не жестоко. Смехът й бе топъл като целувка. — Не аз, Финбар, не само аз. Двамата се измъчваме взаимно. — Тя прокара пръст надолу по гърдите му. — Сега си по-силен отпреди. Както и аз. Питаш ли се понякога дали ще бъдем по-силни заедно?

— Как бих могъл да мисля, да се питам, след като съм напълно запленен от теб?

Той улови косата й в ръце, придърпа я към себе си. Господи, о, Господи, вкусът й след толкова дълго, след цял един живот, бе като възкръсване след смъртта.

Той се претърколи, притискайки я под себе си, потъна още по-дълбоко в чудото на случващото се. Гърдите й бяха по-зрели, по-меки и по-прекрасни, отколкото помнеше, а сърцето й биеше ускорено под дланите му, докато се надигаше към него.

Истинска буря атакува сетивата му и замъгли всичко — усещането за кожата й, мека като косата й и топла, толкова топла, прокуждаща далеч студа. Тялото й с прелестни извивки, устните й, които шепнеха името му, докато тя се извиваше под него, движеше се неспирно и пропъждаше самотата.

Кръвта му кипеше за нея. Неговото сърце също биеше като лудо, когато тя вплете пръсти в косата му както някога, а после ги прокара по гърба му. Сграбчи хълбоците му, надигна се нагоре. Отвори се.

Той проникна дълбоко. Светлината избухна, бяла, златиста, искряща като огън — целият свят пламна. Вятърът се изви вихрено и превърна този огън в бушуващ пожар. За миг само, за едно дихание, удоволствието го прониза.

После се появи светкавицата. А след нея — мракът.

Той стоеше с нея насред бурята, стиснал здраво ръката й.

— Не познавам това място — каза тя.

— Нито пък аз. Но... — Имаше нещо, нещо, което познаваше дълбоко в себе си. Прекалено дълбоко, за да го извади наяве. Гъста гора, вихрушка и някъде наблизо — шумоленето на вода.

— Защо сме тук?

— Има нещо наблизо — каза само той.

Тя вдигна ръка и в нея се появи малко огнено кълбо.

— Трябва ни светлина. Можеш ли да намериш пътя?

— Нещо е съвсем близо. Трябва да се върнеш. Мракът е твърде близо.

— Няма да се върна. — Тя докосна амулета си, затвори очи. — Усещам го.

Когато тя понечи да тръгне напред, той стисна по-здраво ръката й. Щеше да намери начин да я защити при нужда. Но нуждата да продължи напред, го пришпорваше да бърза.

Гъсти дървета, плътни сенки, които сякаш сияеха в мрака. Нямаше луна, нито звезди, само този вятър, от който нощта пищеше.

Вътре нещо виеше.

Фин си пожела оръжие, потърси дълбоко скрита сила и извади меч, който мигом пламна.

— Тъмна магия — прошепна Брана. Тя също сякаш сияеше, озарена от собствената си сила. — Навсякъде наоколо. Това не е родното ни място.

— Не е, но е близо. Не сега, а преди много време.

— Да, отдавна. Леговището му? Може ли да е то? Усещаш ли го?

— Не е същото. Нещо... друго е.

Тя кимна, сякаш бе почувствала същото.

— Трябва да повикаме останалите. Трябва да бъдем в пълния си кръг. Ако това е неговото място.

— Там. — Той го видя, мрак в мрака, отвор на пещера, свряна в подножието на хълма.

Не би могъл да я заведе вътре, помисли си Фин. Нямаше да го направи, защото вътре беше смъртта. И дори по-лошо.

В мига, в който си го помисли, старецът излезе навън. Беше с груба роба, износени кожени ботуши. И косата, и брадата му бяха оплетени, дълги и бели. В очите му имаше лудост и магия.

— Идвате прекалено рано. Прекалено късно идвате. — Докато говореше, той вдигна ръка. От нея закапа кръв, кръв заля грубата му роба.

— Свършено е. Както и аз съм свършен. Прекалено рано е, за да го видите, прекалено късно — да го спрете.

— Какво е свършено? — попита Фин. — Кой си ти?

— Аз съм жертвата. Аз съм бащата на мрака. Аз съм предаден.

— Мога да помогна. — Но когато Брана пристъпи напред, от пещерата изригна сила. Помете я назад заедно с Фин, а стареца повали на земята, която се обагри в черно от кръвта му.

— Тъмна вещица от бъдното — прошепна той. — Поколение от кръвта на Кеван. Няма помощ. Той погълна мрака. Всички сме прокълнати.

Фин скочи на крака и се опита да избута Брана назад.

— Той е вътре. Вътре е. Мога да го усетя.

Но когато понечи да хукне към пещерата, тя го сграбчи здраво.

— Не и сам. Не може да си сам.

Той се извърна и по лицето му се четеше ярост.

— Той е мой и аз съм негов. Твоята кръв направи да е така. Вашето проклятие нося и затова ще получа възмездие.

— Не бива да е за отмъщение. — Тя се обви около него. — Защото така ще бъдеш проклет навеки. Не за отмъщение. И не сам.

Но Фин се събуди сам, облян в пот, а белегът на рамото му го изгаряше като прясно клеймо.

А все още усещаше уханието й по чаршафите, по кожата си. Във въздуха.

Кучето потрепери до него, заскимтя.

— Всичко е наред вече. — Погали го разсеяно. — Всичко свърши засега.

Взе си душ, за да отмие потта, навлече панталон и стар пуловер и слезе на долния етаж. Пусна кучето навън и бегло отбеляза, че дъждът е спрял и бледото зимно слънце наднича зад облаците.

Имаше нужда да помисли трезво, затова тръгна да прави кафе. После изруга, когато на вратата се потропа.

Сети се за Маги и побърза да се върне, като междувременно я потърси в мислите си и се успокои, че с кобилата всичко е наред.

Отвори вратата на Брана.

Тя влезе и го бутна силно с две ръце.

— Нямаше право! Проклет негодник, нямаш право да ме увличаш в съня си.

Той сграбчи китките й, преди да успее отново да го блъсне. И отново си помисли, че сияе, но този път от истинска ярост.

— Не съм — или поне не нарочно. Може пък ти да си ме въвлякла в твоя сън.

— Аз? Глупости. Ти ме вкара в леглото си.

— Не беше против волята ти. — Понеже стискаше ръцете й, нямаше как да му удари плесница, но пък силата й бе свободна и тя го запрати цели две стъпки назад. При това леко го опари. — Престани. Най-добре охлади страстите, Брана. Сега си в дома ми. Не знам дали аз съм те извикал, дали ти си извикала мен, или нещо друго е повикало и двама ни. И не мога да мисля, по дяволите, защото дори и чаша кафе не съм изпил още.

С тези думи той се обърна и закрачи към кухнята.

— Е, и аз не съм пила. — Тя хукна подире му. — Искам да ме погледнеш.

— А аз си искам проклетото кафе.

— Погледни ме, Финбар, да те вземат дяволите. Погледни ме и ми отговори. Ти ли ме привлече в съня си, в леглото си?

— Не. — Той прокара ръка в косата си. — Не знам, просто не знам, но ако съм го направил, то е било в съня ми, по дяволите, и не е било нарочно. За бога, Брана, не бих ти направил магия. Каквото и да си мислиш за мен, не бива да мислиш това. Никога не бих те използвал по този начин.

Тя си пое дълбоко въздух, после пак.

— Знам го. Извинявай, наистина го знам, когато съм спокойна. Съжалявам искрено. Бях... разстроена.

— Нищо чудно. И аз не съм в най-добрата си форма.

— Бих пийнала кафе, ако нямаш нищо против.

— Разбира се.

Той отиде при кафемашината — от онези, които тя си бе мечтала да си купи и които правеха най-различни видове кафе, чай и шоколадови напитки.

— Няма ли да седнеш? — Той кимна към малката остъклена веранда, където вероятно пиеше сутрешното си кафе.

Брана седна на една от пейките с мека тапицерия в оранжево-червено и се загледа в ръчно направена дървена купа — лъскава като стъкло — пълна с яркочервени ябълки.

Бяха големи хора, напомни си тя, и нямаше защо да се свенят да обсъдят случилото се в голямото легло.

— Не мога и няма да обвинявам един мъж за това къде скитат мислите му насън — започна тя.

— Не мога и няма да виня една жена за това къде скитат нейните. — Той й поднесе кафето в огромна бяла чаша, която остави на масата пред нея. — Защото може да се окаже, че си била ти.

Не бе помислила за този вариант и затова слисано замълча. За да си даде време да помисли, тя опита кафето и откри, че е точно по вкуса й.

— Добре. Може и така да е било. Или макар че не бях се замисляла досега, възможно е да са били съвсем други сили.

— Други?

— Кой може да каже? — Вече по-скоро объркана, отколкото ядосана, тя вдигна ръце. — Това, което знаем, е, че аз дойдох или бях доведена в леглото ти и в онова, подобно на транс, състояние в съня двамата започнахме нещо, което нормалните хора правят.

— Кожата ти е нежна като розови листенца.

— Няма нищо чудно — небрежно подхвърли тя, — защото използвам собствените си продукти, а аз правя страхотни неща.

— В онези мигове, Брана, всичко бе както някога и дори по-хубаво.

— В онези мигове и двамата бяхме подвластни на магия. И какво стана, Фин, когато се сляхме? В онзи миг? Светкавицата, бурята, светлината и после мракът, когато бяхме захвърлени в друго място и време. Не е ли показателно за цената, която е платена за тези мигове?

— Не и за мен, изобщо не ми е ясно. Какво научихме Брана? Върни се назад.

Тя скръсти ръце. Мрак, гъста гора, без луна, без звезди, силен вятър, който свисти в клоните на дърветата.

— Река. Шумоленето на вода някъде зад нас.

— Да. — Тя затвори очи, пренесе се обратно. — Точно така. Реката е зад нас, а силата — отпред. Силата на мрака, но въпреки това тръгнахме към нея.

— Пещерата. Леговището на Кеван, сигурен съм.

— Не го видяхме.

— Почувствах го, но... не е каквото е сега. Има още нещо. — Той поклати глава. — Не съм сигурен, но макар да не знаех къде сме, усетих нещо познато. Сякаш би трябвало да го познавам. И тогава се появи старецът.

— Не го познавам.

— Нито пък аз, но отново имах усещането, че би трябвало да го позная. Прекалено рано, за да видим, прекалено късно да го спрем, по думите му. Загадки. Проклети гатанки.

— Смяна на времето според мен. Не бяхме в сегашното, но не и когато можем да научим повече. Той се нарече жертва.

— И родител на мрака. Кръвта му изтичаше. Луд и умиращ, но в него имаше сила. Отслабваше, но още беше там.

— Жертва на Кеван? — зачуди се Брана, после рязко изправи гръб. — Баща на Кеван? — каза тя в същия миг, в който прочете мисълта в очите на Фин. — Възможно ли е?

— Ами все някой го е заченал. О, той ме нарече „поколение от кръвта на Кеван“, а теб — „Тъмна вещица от бъдното“. Той ни позна, Брана, макар да не сме били родени в неговото време. Знаеше кои сме.

— Той не е превърнал Кеван в това, което е. — Тя поклати глава, отново се остави да изпита чувствата, които бе изпитала преди. — В него нямаше достатъчно сила за това. Но...

— В пещерата, там имаше повече. — Вече по-спокоен, Фин отпусна юмрука си върху масата. — Дали старецът е създал нещо, което не е могъл да овладее, дали не е извикал мрака, дал му е източник?

— Кръвта на Кеван — негов баща. И кръвта на бащата бе пролята. Животът му се изля върху земята. Като жертвоприношение? Господи, Фин, Кеван е убил собствения си баща, пожертвал го е, за да получи силата на мрака?

— Трябва да има кръв — прошепна Фин. — Винаги има кръв. Мракът го изисква; дори и светлината иска така. Прекалено рано да видим. Ако бяхме останали, дали щяхме да го открием точно когато е получил силата, която има сега? Тъкмо когато я е придобил, но още не е напълно овладяна?

— Станало е тогава, когато старецът е умирал. Сякаш избухна, нали, изхвърли ни обратно, разкъса магията, която ни е върнала назад. И беше студено, помниш ли, усети ли го? Беше адски студено за миг, преди всичко да свърши, и после се събудих в собственото си легло.

Фин стана и закрачи неспокойно.

— Едва ли е искал да сме там. Кеван. Не може да е искал да сме близо до леговището му или да научим как и от какво е произлязъл.

— Ако сме прави в разсъжденията си.

— Не той ни е отвел там, Брана. Защо да го прави? Колкото повече знаем, толкова повече оръжия имаме, за да го сразим. Други сили, казваш ти. И аз бих казал, че други сили са ни изпратили там, независимо дали са вътре в нас, или извън нас.

— Защо само нас двамата? Защо не и шестимата?

— Тъмна вещица от бъдното, поколение от кръвта на Кеван? — Той сви рамене. — Отлично знаеш, че магията невинаги е подвластна на логиката. Трябва да се върнем и да научим повече.

— Няма да правя секс с теб само, за да се върнем назад във времето до пещерата на Кеван.

— Но би жертвала живота си за това. — Той махна с ръка, за да спре думите й. — Не искам да използвам секса като средство за магия, дори и с теб. И искам да бъда в пълно съзнание следващия път, когато поемем по този път, а не да бъда отведен от чужди сили. Трябва да помисля.

— Дай ми клетва.

— Какво? — Разсеян от мислите си, той се обърна и я видя как става от мястото си, а дългата й коса се вееше свободно. Погледът й бе едновременно спокоен и яростен.

— Закълни се, Финбар. Няма да се връщаш сам. Няма да продължаваш без мен, без нашия кръг. Ти не си сам и няма да действаш сам. Дай ми думата си тук и сега.

— Вярваш ли, че съм толкова безразсъден, толкова склонен към самоунищожение?

— Знам какво направи на Самхейн, когато бе готов да напуснеш кръга ни и сигурното си място в него, за да хукнеш сам след Кеван, дори и рискувайки никога да не се върнеш обратно в своето време и дом. Толкова малко ли мислиш за нас, Фин? Толкова маловажни ли сме, че би си тръгнал и би ни оставил?

— Ти и останалите сте всичко за мен, но той е от моята кръв, не от твоята. — Думите бяха горчиви, но самата истина. — Въпреки това няма да действам сам. Защото, ако сбъркам, бих рискувал живота на теб и останалите. Всичко.

— Дай ми ръката си. — Тя протегна своята. — Дай ми ръка, за да скрепим клетвата.

Той пое ръката й в своята. Светлина грейна между пръстите им, изпращя и пропука като фитил, който току-що е докоснал пламъка.

— Да. Виж ти — тихо каза той. — Това не се беше случвало от много време.

Тя почувства топлината, която се разля в тялото й — едновременно утеха и мъчение. Дали щеше да порасне в пламък, запита се тя, ако се приближи към него, ако се пресегне и го докосне?

Отдръпна ръката си от неговата, отстъпи крачка назад.

— Трябва да кажа на останалите, преди да са хукнали по задачите си за деня. Ела и ти.

— Ти ще се справиш. — А на него му бе нужно малко да се отдалечи от нея. — Имам да свърша някои неща.

— Добре. — Тя тръгна редом с него към вратата. — Днес ще поработя с Айона, ще видим какво ще направим. Може би е най-добре всички да се съберем заедно, но не тази вечер. Трябва ни още малко време, за да обмислим добре всичко. Утре вечер, ако те устройва.

— Ти ще сготвиш.

— Такава е съдбата ми.

Искаше му се да погали с ръка косата й, да я усети, както бе в съня. Но не я докосна.

— Ще донеса вино.

— Това е твоята съдба. — Тя прекрачи прага, след като той й отвори вратата, после се обърна, остана за миг навън с утринната мъгла около нея. — Построил си хубава къща, Фин. Красива е несъмнено, но има и чудесна атмосфера в нея.

— Не си видяла почти нищо освен кухнята.

— Е, казват, че тя е сърцето на дома. Ако можеш да дойдеш утре към три следобед, ще успеем да поработим заедно, преди другите да дойдат за вечеря.

— Ще се постарая.

Той остана да чака, докато тя вървеше към колата си, но се изненада, когато тя спря и се обърна, за да му хвърли закачлива усмивка.

— Трябва да спомена, че и твоята кожа е много нежна, но по мъжествен начин, разбира се.

Той се разсмя и усети как напрежението в тялото му намалява, докато тя се отдалечава.

ПЕТА ГЛАВА

След като разказа историята си, Брана помоли останалите от своя кръг да помислят какво означава тя и поиска още нещо.

— Бих искала къщата да се опразни от мъже довечера и да остана само с жените, с вино и мостри на бои, и други такива. Бихте ли ми направили услуга, Конър, Бойл? Отидете да превземете къщата на Фин и останете там през нощта. Правете това, което правят мъжете, когато са без жени. Не искам да знам какво е то.

Когато Конър се поколеба, тя забоде пръст в корема му.

— И да не ти минава през ума дори, че ние трите може да имаме нужда от мъжка защита. Две от нас са вещици като теб, а другата може да те срита здравата, ако я ядосаш.

— Много внимавам да не я ядосвам. Добре. Какво ще кажеш, Бойл, да замъкнем Фин до бара, а после да се завлечем обратно в неговата къща?

— Аз съм „за“. Предполагам, че и той ще иска компания — отвърна Бойл и хвърли поглед към Брана.

— Дали я иска, или не, има нужда от компания. Аз ще съм в ателието. Айона, когато свършиш тук, ще ти намеря работа.

— Аз ще дойда към шест — каза Мийра и изчака Брана да излезе от стаята, преди да продължи. — Ужасно тежко е било и за двамата. Не знам как изобщо могат да го понесат. Затова предлагам да им осигурим малко забавление и веселие поне тази вечер.

— Ще го направим. — Бойл потупа Мийра по рамото, после се обърна към Айона. — Хубаво е, че ще си с нея днес.

Надяваше се, че ще може да помогне, ще знае какво да каже и какво не. А когато отиде в ателието, Брана вече бе до печката и на плота бяха подредени цяла дузина бурканчета с огледални стени.

— Имам поръчка за тези, затова искам първо да приключа с тях, а после съм решила да направя няколко комплекта — в малките шишенца — от лосион за ръце, сапун и маска за лице. Ще ги сложим заедно в червените кутии, от които ми изпратиха твърде много, ще ги завържем с панделка на червено и зелено каре. Айлийн ще може да ги предлага с отстъпка, тъй като доставчикът не ми таксува допълнителните кутии, понеже грешката си беше негова. Някои хора все чакат последния момент за коледното пазаруване, така че със сигурност ще се продадат.

Айона се довери на инстинкта си, приближи се и без да каже нищо, прегърна братовчедка си.

— Добре съм, Айона.

— Знам, но само защото си толкова силна. Аз не бих била. Искам само да знаеш, че съм с теб, ако решиш да откачиш.

— Да откача какво?

Айона се разсмя и отстъпи крачка назад.

— Имам предвид да се разкрещиш, да беснееш, да проклинаш небесата.

— Няма смисъл.

— О, достатъчно е просто да го направиш. Е, както и да е, аз съм с теб, каквото и да решиш. Ще ида да донеса шишенцата и кутиите. Знам къде са.

— Благодаря ти за всичко. Имаш ли нещо против да занесеш малките комплекти в магазина, след като сме готови с тях? Искам да ги предложим на клиентите възможно най-бързо.

— Разбира се. Но само защото искаш да се отнесат в магазина бързо или за да ме разкараш оттук?

Братовчедка й имаше отлични инстинкти, реши Брана.

— И двете, но второто само за малко. Радвам се, че си тук, но бих искала да остана сама за малко. И когато се върнеш, ще можем да се захванем с по-важната работа.

— Добре. — Айона извади кутиите, започна да ги сглобява. — Колко от тези ти трябват?

— Половин дузина, благодаря.

— Мисля, че си права, ако искаш да чуеш мнението ми.

— За кутиите?

— Не, не за това. За случилото се. И аз мисля, че друга сила е привлякла двама ви с Фин един към друг.

— Не съм сигурна, че съм права, нито пък, че това е било заключението ми.

— Така мисля аз. — Тя прокара пръсти в късата си светла коса и вдигна очи. — Може би — надявам се да не засягам твърде болно място — но може би и двамата с Фин искате да бъдете заедно и това желание се пробужда от време на време, и може би снощи е бил един от тези моменти, каквато и да е била причината за това.

— Много „може би“ има в твоите мисли, братовчедке.

— Предполагам, че е, защото се опитвам да не сипвам сол в раната. Няма никакво съмнение в желанието ви, нито в силата му. Съжалявам, Брана, но е невъзможно да не го види или усети човек. Особено когато всички сме толкова близко свързани.

Брана не спираше да работи и гласът й бе спокоен.

— Хората желаят всякакви неща, които не могат да имат.

Болно място, напомни си Айона и реши да не настоява повече.

— Имам предвид, че е много възможно двамата да сте били по-уязвими снощи, защитните ви механизми или прегради да са били отслабени. И това е отворило вратата, така да се каже, за онази друга сила. Не Кеван, защото това е абсолютно нелогично.

— Това ни нарани. — И остави подире си болезнена празнота. — Той живее, за да ни вреди.

— Да, но... — Айона поклати глава. — Той не ни разбира. Не може да проумее какво е истинската любов или вярност, или саможертва. Страстта, да. Не се съмнявам, че му е ясно, че двамата с Фин се привличате силно, но никога няма да разбере какво се крие под това. Сърха може да знае.

Брана спря да се занимава със свещите и зяпна братовчедка си.

— Сърха.

— Или дъщерите й. Помисли за това.

— Когато се замисля, не мога да не се сетя, че именно Сърха е тази, която проклела всички потомци на Кеван, което означава и Фин.

— Вярно. Сбъркала е, но е точно така. И сигурно може би, предвид, че той е убил мъжа й и я е откъснал от децата й, тя отново би го направила. Но е познавала любовта. Разбирала е значението й, дала е силата и живота си за нея. Не мислиш ли, че би я използвала, ако може? Или че децата й биха го направили?

— Значи, тя или те са направили заклинанието за съня, в който бяхме заедно и всички прегради помежду ни бяха разрушени, за да бъдем заедно?

Тя започна да крачи наоколо решително, премисляйки всичко отначало.

— И когато се сляхме в едно, са използвали силата, за да ни изпратят в миналото. Но твърде рано и едновременно с това прекалено късно.

— Добре, но помисли само. Ако беше по-рано, случващото се в онази пещера би могло да ви притегли вътре и да се озовете в битка, която не можете да спечелите. Ако беше по-късно, нямаше да сте говорили със стареца, който евентуално е — а съм почти сигурна, че е точно така — бащата на Кеван.

Айона извади панделката, шишенцата, докато Брана работеше мълчаливо.

— Казвам само, че сте видели точно това, което е трябвало да видите. Мисля, че трябва да намерим начин да видим повече — това е задачата ни. Не може да ни дадат всичко наготово, нали? Мисля още — и знам, че е болезнена тема — че е трябвало да бъдете вие двамата с Фин, защото именно вие трябва да приемете — не да пренебрегвате, криете или отричате — чувствата си.

— Моите са ясни.

— О, Брана.

— Мога да го обичам и съм решена да живея без него. Но сега виждам, че прекалено много неща са били мъгляви в съзнанието ми. При всички бушуващи чувства наоколо не можех да се успокоя напълно. Имаш добри попадения, Айона. Видяхме онова, което е трябвало да видим, ще тръгнем оттук.

Тя хвърли поглед през рамо и се усмихна, преди да продължи да сипва благоуханния восък.

— Научила си много от деня, в който влезе през тази врата в проливния дъжд, с розовото си палто, нервно бъбреща безспир.

— Ако можех и да се науча да готвя...

— Е, някои неща са отвъд възможностите ни.

Брана довърши свещите и двете с Айона приготвиха красивите подаръчни комплекти. Когато братовчедка и тръгна към Конг, Брана остана сама със себе си и чаша чай пред камината, гушнала в скута си главата на Кател.

Загледа се в пламъците, остави мислите си да се реят. После въздъхна и остави чая настрани.

— Добре, добре. — Протегна ръце към огъня. — Прояснете се за мен и ми позволете да видя през дима и в пламъка, отведете ме, където светлината пожелае.

Образи в пламъците, гласове в дима. Брана се остави да бъде привлечена, понесе се към тях, предаде се на повика, който усещаше в кръвта и костите си.

Когато пламъците и димът се разсеяха, тя се озова в стая, където пламтеше друг огън и проблясваха свещи. Брана на Сърха седеше на един стол и тихичко пееше на бебето, което сучеше от гърдата й. Вдигна очи и лицето й грейна, преди да попита:

— Майко?

— Не. — Брана излезе от сенките. — Не, съжалявам.

— Мислех си за нея. Видях я, когато синът ми се появи на бял свят, видях я как го гледа и усетих благословията й. Но само толкова, после си отиде. Исках да я видя.

— Аз поисках светлината да ме отведе, където пожелае. И ето ме тук. — Брана се приближи още, сведе очи към бебето с мека тъмна косица, нежни бузки и тъмни сериозни очи, докато усърдно сучеше от гърдата на майка си.

— Красив е. Твоят син.

— Руарк. Появи се много бързо и светлината грейна ярко при раждането му. Видях в нея майка ми, докато Тийгън му помагаше да излезе от мен и да пристъпи в белия свят. Не очаквах да те видя, не и толкова скоро.

— Колко време е минало за теб?

— Шест дни. Отседнахме в Ашфорд, приеха ни добре в замъка. Още не съм ходила до старата ни къща, но Тийгън и Иймън са били. И двамата са видели Кеван.

— А ти — не.

— Чувам го. — Погледна към прозореца, докато люлееше нежно бебето. — Той ме зове, сякаш бих му отвърнала. Изкушавал е майка ми, а сега и мен. Ти чуваш ли го?

— Преди време, а вероятно и пак ще го чуя, но това е без значение. Знаеш ли за някаква пещера отвъд реката?

— Има пещери в хълмовете, под водата.

— В тази има сила. Свърталище на мрака.

— Не ни беше позволено да ходим отвъд реката. Родителите ни категорично ни забраняваха. Никога не са говорили за подобно място, но някои от възрастните хора, когато всички се събираха понякога, чувала съм ги да споменават пещерата на Мидор и да правят знак за предпазване от злото.

— Мидор. — Просто едно име, но поне беше някакво начало, помисли си Брана. — Знаеш ли нещо за родителите на Кеван? В книгата на Сърха не се споменава нищо за произхода му.

— Никога не е говорила за това. Ние бяхме само деца, Брана, а към края вече нямаше време. Дали би било от полза, ако знаехме?

— Не съм сигурна, но винаги е по-добре да знаеш, отколкото да си в неведение. Бях там в съня си. Заедно с Фин. Финбар Бърк.

— От рода Бърк в Ашфорд? Не, не — побърза да се поправи тя. — Това е онзи от твоя кръг, който носи кръвта на Кеван. Неговата кръв ли го е отвела до онова място и теб заедно с него?

— Не знам, нито пък той. Той не е Кеван, не е като него.

Сега дъщерята на Сърха се загледа в своя огън.

— Сърцето ти ли говори сега, или главата?

— И двете. Той проля кръвта си заедно с нас. Сама го видя или ще го видиш в нощта на Самхейн. И сама ще прецениш. Мидор — повтори тя. — Светлината ме доведе тук и може да е било само заради това. Никога не съм чувала за пещерата на Мидор. Мисля, че може да е било заровено дълбоко във времето, но аз знам как да хвана лопатата и да дълбая.

И двете погледнаха към високия прозорец, когато навън се понесе протяжен вой.

— Той дебне и обикаля наоколо. — Брана притисна сина си по-здраво. — Откакто дойдохме тук, едно момиче от селото вече изчезна. Той напира с мрака си по прозорците ни, обвива всичко в мъгла. Пази се от сенките!

— Пазя се, внимавам.

— Вземи това. — Тя намести леко бебето и протегна ръка, а в нея блесна острие от кристал, прозрачно като вода. — Подарък за теб и светлина.

— Благодаря ти. Ще го нося с мен. Остани със здраве, Брана, и светлината да пази теб и сина ти.

— И теб също. Самхейн — промърмори тя, докато Брана усещаше как започва да се отдалечава. — Ще намажа стрелите си с отрова и ще направя всичко по силите си, за да го унищожим.

„Но няма да успеем“, помисли си Брана, когато се озова седнала пред своята камина, загледана в кристала в ръката си. Не и на Самхейн.

Друг път, ако боговете са решили така, но не и в нощта на Вси светии.

Стана и прибра подаръка в джоба си. Предпочете лаптопа пред книгите си и се захвана да търси пещерата на Мидор.

— Не можах да намеря абсолютно нищо, което да е от полза.

Брана седеше и ровичкаше в салатата, която бе приготвила в добавка към макароните и хляба с маслини.

— Не съм сигурна, че можеш просто така да намериш в Гугьл пещерата на магьосник от дванайсети или тринайсети век — измърмори Мийра, докато мажеше масло върху хляба си.

— В Гугьл можеш да намериш какво ли не.

— Името ирландско ли е? Мидор? — зачуди се Айона.

— Не съм го чувала. Но може да се е появил откъде ли не, дори от някой кръг на ада, и да е умрял пред онази пещера.

— Ами майката? — Айона вдигна чашата си с вино. — Мидор е дал живот на Кеван — ако сме разбрали правилно — заедно с още някого. Къде е майката? Коя е тя?

— Няма нищо, абсолютно нищо за това в книгата на Сърха, както и в тази на прабаба ми. Може би не е важно в крайна сметка. — Брана опря брадичка на свития си юмрук. — Пълни глупости. Поне донякъде е важно, иначе двамата с Фин нямаше да се озовем пред онази проклета пещера.

— Ще го измислим. А тези макарони са просто великолепни — добави Мийра. — Ще разберем какво е, Брана. Може би е заради безкрайния оптимизъм на Конър, който постепенно се предава и на мен, но вярвам в това. Нещата отново започват да се случват, нали? Ти се срещаш с дъщерята на Сърха, двамата с Фин се разхождате насън, след като сте правили вълшебен секс.

Айона сви рамене, но после се отпусна, когато прочете по лицето на Брана, че Мийра е подходила правилно.

— Не беше кой знае какъв секс — призна Брана. — Постави преждевременната еякулация на съвсем друго ниво. Съдбата е кучка, ако ме питате. Беше само: „О, Брана, помниш ли това?“. И после, хм. Ще си останеш със спомените. И отново обратно към кървищата и мрака, и битките със злото.

— Уморена си от всичко това. — Айона се пресегна и разтри ръката й.

— Тази вечер определено е така. Никой не ме е докосвал като Фин и тази вечер съм достатъчно уморена от всичко, за да си го призная гласно. Никой — нито тялото, нито сърцето или душата ми. И никой друг няма да ме докосне така. Знам го с абсолютна сигурност, а това определено може да изтощи човек.

Айона понечи да каже нещо, но Мийра поклати глава и я накара да замълчи.

— Нямаше нужда да ми го напомнят. Беше жестоко, но магията е такава. Ето ти дарбата, виж какво имаш и какво можеш да бъдеш. Но никога не можеш да знаеш какво ще трябва да платиш за нея.

— Той също е платил висока цена — тихо се обади Мийра.

— Разбира се, знам. Повече от всеки друг. Беше по-лесно, когато можех да съм бясна или да се чувствам предадена. Но онова, което трябва да направим, не може да бъде сторено в гняв или омраза. Освобождаването от тези емоции върна толкова много други чувства. Прекалено много. И сега се питам как мога да свърша онова, което трябва, когато се чувствам по този начин? Всичко трябва да излезе наяве.

— Любовта е сила — каза Айона след миг. — Мисля, че дори когато от нея боли, пак е много силна.

— Може и така да е. Не, наистина е така — поправи се Брана. — Но как да я използвам, без да бъда погълната от нея, това е много деликатна задача, нали? А точно сега се чувствам обременена и неуравновесена, и...

Тя замлъкна и леко сложи длан върху ръката на Айона, а другата — върху тази на Мийра.

— Пазете се от сенките — прошепна тя и се загледа през прозореца, където сенките бяха като тъмни пещери в стената от мъгла. — Не, стой спокойно — каза тя, когато Мийра понечи да стане. — Остани на мястото си. Той не може да дойде в моя дом, колкото и да се опитва. Но аз си седя тук, в собствената ми кухня, и се правя на глупачка. Седя и се оплаквам от съдбата, за да може той да се довлече до стените и прозорците ми и да се храни от самосъжалението ми. Е, стига толкова.

Тя стана рязко от масата, без да обърне внимание на опита на Айона да я спре. Отиде право до прозореца, отвори го и запрати навън огнено кълбо, после още едно, а след това две наведнъж, докато силата яростно кипеше в нея.

Нещо изрева, нещо свръхчовешко. И мъглата пламна като прахан, преди да изчезне безследно.

— Така е добре. — Брана затвори прозореца с рязко движение.

— Мили боже. — Айона стоеше права с огнено кълбо в дланта си и предпазливо издиша. — Мили боже — повтори тя.

— Не мисля, че му хареса, никак дори. А аз вече се чувствам по-добре. — След като изтръска ръце, плесна леко с длани, Брана се върна на масата, седна и хвана вилицата си. — Махни това огнено кълбо, Айона, и седни да си изядеш макароните. — Тя най-сетне ги опита. — Мисля, че са страхотни, въпреки че сама си го казвам. Мийра, би ли пратила съобщение на Конър? Просто да ги предупредиш да внимават, макар да не вярвам, че Кеван ще има сили да се занимава с тях тази нощ.

— Разбира се.

— Беше намислил да изплаши жените — каза Брана, докато хапваше. — Винаги подценява жените. И искаше да почерпи сили от моите чувства. Сега ще се задави с тях. Той не понася светлината. — Тя щракна с пръсти и светлината в стаята грейна още по-ярко. — И радостта, затова ще има много от нея. Страшно обичам да избирам цветове и бои, и всичко, свързано с обзавеждането на дома.

Тя си сипа още от макароните.

— Е, Айона, какво мислиш за плочки от травертин за голямата баня?

— Травертин. — Айона издиша дълбоко и успя само да каже: — Хмм.

— Още не сме уточнили всички детайли за сватбата ти, а за твоята почти не сме говорили, Мийра. В това също има много радост. — Тя отново стисна ръцете на приятелките си. — Каквато само жените познават. Хайде да пийнем още вино и да си поговорим за сватби и за това как камъкът и стъклото се превръщат в дом.

Конър прочете съобщението от Мийра в телефона си.

— Кеван е бил пред къщата. Не — побърза да каже той, когато и двамата му приятели понечиха да скочат от местата си. — Отишъл си е. Мийра казва, че Брана го е пропъдила опърлен и с подвита опашка.

— Навън ще виждам по-добре, далеч от светлината и шума. Трябва да съм сигурен — добави Фин и стана, за да излезе от топлото убежище на бара.

— Да се прибираме — настоя Бойл.

— Мийра пише да не ходим при тях. Казва, че Брана има нужда от вечер по женски, кълне се, че са в безопасност вътре в къщата. Тя не би подценила опасността, Бойл.

Конър отвори съзнанието си, опита се да се изолира от гласовете и смеха наоколо.

— Не е наблизо. — Погледна към Фин за потвърждение, когато той се върна.

— Адски е ядосан, но все още е слаб — каза Фин. — Вече е далеч от къщата и оттук. Трябваше да го усетя. Ако бяхме там...

— Само сенки и мъгла — вметна Конър. — Само дотолкова е бил склонен да рискува. Но вече приключихме с бара, нали? Да идем в твоята къща?

— Там е по-лесно да бъдем нащрек, независимо дали на Брана й харесва, или не.

— Съгласен съм с теб. Не, аз ще платя. — Бойл извади няколко банкноти и ги остави на масата. — Така и не успя да поговориш с Конър, както възнамеряваше.

— За какво? — попита Конър.

Фин само наметна якето си и изчака до вратата, защото поне половината посетители на бара имаха да кажат нещо на Конър. Този човек привличаше хората, както медът — мухите, каза си Фин, давайки си сметка, че той самият би се побъркал, ако имаше подобна дарба.

Навън всички се натъпкаха в пикапа на Фин, защото бяха решили — след сериозен спор — че една кола е достатъчна.

— Исках да поговорим за школата — започна Фин.

— Не се сещам за никакви проблеми. За разходките със соколи и коне едновременно ли става дума? Защото доста съм мислил по въпроса.

— И за това може да поговорим. Подготвил съм за подпис документи за партньор в бизнеса.

— Партньор ли? И Бойл ли ще участва?

— Имам си достатъчно грижи с конюшните, много благодаря — отвърна Бойл, докато се мъчеше да намери място да си протегне краката.

— Ами тогава с кого ще ставаш партньор? О, не ми казвай, че е онзи идиот О’Лоури от Слиго. Вярно е, че разбира от соколи, но иначе е пълен глупак.

— Не е О’Лоури, а друг идиот. Ти ще ми бъдеш партньор.

— Аз? Но... ами, аз съм управител, нали? Не е необходимо да ме правиш свой партньор.

— Не съм подготвил документите, защото е необходимо, а защото така е редно и е дошъл моментът. Щях да го направя от самото начало, но ти се колебаеше между строителството и бизнеса със соколи. А и ръководенето на школата можеше и да не ти е по вкуса с цялата бумащина, разправии със служителите и всичко останало, свързано с бизнеса. Но се оказа, че не е така, иначе щеше само да излизаш със соколите и да ги обучаваш. Явно всичко е точно по твоя вкус, затова вече е решено.

Конър не каза нищо, докато Фин не спря пред дома си.

— Не ми трябват никакви подписани документи, Фин.

— Не ти трябват, нито пък на мен. Както и на Бойл не са му нужни. Но на адвокатите, данъчните и всички други им трябват. Затова ще ги прочетем заедно, ще ги подпишем и край. Ще ми направиш услуга, Конър.

— Глупости. Никаква услуга не е...

— Вие двамата няма ли да ме пуснете да сляза от проклетия пикап, щом имате намерение да спорите цяла нощ, а аз съм заклещен помежду ви?

Фин слезе от колата.

— Ще му сипем още няколко бири, а после ще подпише документите и ще забрави, че изобщо го е направил.

— Няма достатъчно бира в цялото графство, че да ме накара да забравя каквото и да било.

Раздразнението в гласа на Конър накара Бойл да поклати глава и да ги остави двамата насаме. А Фин сложи ръце върху раменете на приятеля си.

— Братко мой, нима мислиш, че правя това от някакво чувство на дълг?

— Не знам защо го правиш.

— О, за бога, Конър. Школата е повече твоя, отколкото моя, и винаги е била. Нямаше изобщо да я има, ако не беше ти, колкото и да съм я искал. Аз съм бизнесмен, нали така?

— Така разправят.

— И става дума за бизнес. Също и за соколите, които са ми също толкова скъпи, колкото и на теб. — Той вдигна ръка без ръкавица. И само след няколко мига Мерлин, неговият сокол, кацна, лек като перце, върху китката му.

— Ти си грижиш за него, когато съм далеч.

— Разбира се.

Фин извърна глава, за да може соколът да се погали в него.

— Той е част от мен, както и Ройбиър е част от теб. Поверявам ти грижите за него — на теб и на Мийра. Когато това приключи, след края на Кеван, аз не мога да остана тук, поне не веднага.

— Фин...

— Ще трябва да замина, ако искам да запазя разсъдъка си. Налага се да замина и не мога да кажа, не и в момента, дали някога ще се върна. Искам да ми направиш тази услуга, Конър.

Ядосан, Конър блъсна силно Фин в гърдите.

— Когато това свърши, ще останеш. И Брана ще бъде с теб, както беше някога.

— Краят на Кеван няма да заличи белега ми. — Фин отново вдигна ръка и Мерлин отлетя, разперил широко криле. — Тя не може да бъде моя, наистина моя, докато го нося. Докато не намеря начин да се отърва от него, не мога да поискам от нея да бъде моя. А не мога да живея, Конър, кълна ти се, че не мога да живея, като знам, че е на една ръка разстояние от мен всяка нощ и никога няма да бъде моя. Някога смятах, че бих могъл. Сега знам, че не мога.

— Ще подпиша документите ти, щом така искаш. Но ти казвам сега, докато те гледам право в очите, че когато това свърши — а то ще свърши — ти ще останеш. Запомни го, Финбар. Помни думите ми. Залагам стотачка на това тук и сега.

— Дадено. Хайде. — Фин прегърна Конър през рамо. — Да идем да пийнем по бира и да видим дали можем да убедим Бойл да ни сготви нещо, понеже така и не хапнахме в бара.

— Съгласен съм.

Тя не можеше да заспи. Дълго след като къщата бе утихнала, Брана обикаляше наоколо, проверяваше дали са затворени вратите и прозорците, дали заклинанията за защита са здрави. Той беше навън и дебнеше. Усещаше го като сянка върху слънчев лъч. Когато се върна на горния етаж, тя погали Кател по главата.

— Трябва да поспим — каза тя. — И ти, и аз. Утре ни чака още работа.

В спалнята си запали огън заради топлината и утехата, която й носеше светлината му. Би могла да прекрачи в пламъците в мислите си, каза си тя, но знаеше, че виденията можеше и да не й донесат топлина и спокойствие.

Засега й стигаше толкова студ.

Вместо това, след като Кател се настани пред огъня, Брана взе цигулката си. Кучето я гледаше как наглася лъка и затупа ритмично с опашка. Това я разсмя и тя отиде до прозореца.

Оттам можеше да гледа навън, към хълмовете, гората, небето, където луната се носеше сред облаците, а звездите проблясваха като далечни свещици.

И той можеше да я види вътре, помисли си тя, да я види как стои зад стъклото, зад заклинанията си. Далеч от лапите му.

Гледай колкото си искаш, помисли си тя, но никога няма да имаш онова, което съм.

Нагласи цигулката на рамото си, за миг затвори очи и музиката зазвуча вътре в нея.

Тя засвири и нотите сякаш извираха от сърцето й, от душата, кръвта и чувствата й. Бавно, унесено, прекрасно, силата пееше в струните, блестеше дръзко срещу мрака отвъд стъклото.

В рамката на прозореца, с танцуваща зад гърба й светлина на огъня, тя свиреше и едновременно го примамваше и отблъскваше, докато кучето й бдеше, приятелите й спяха, а луната се носеше в небето.

В своето легло, сам в мрака, Фин чу мелодията и почувства онова, което се изливаше от сърцето й, да пронизва неговото.

Копнееше за нея.

ШЕСТА ГЛАВА

Тя отдели сутринта за домакински задачи — подреди и излъска всичко в къщата, така че да отговаря на страховитите й, както често ги наричаше Конър, стандарти. Брана смяташе себе си за човек на реда и домашния уют и бе най-щастлива, когато всичко бе подредено и по собствения й вкус.

Харесваше й да знае, че нещата са там, където ги е оставила, което в чисто практичен аспект спестяваше доста време. За да бъде в най-добрата си форма, й бе нужно да бъде заобиколена от наситени цветове и материи, и красиви вещи, които сгряваха сърцето й и радваха окото.

Красивите вещи и редът изискваха много време и усилия, но тя харесваше домакинските задължения, простотата и рутината им. Обичаше да усеща лекото ухание на портокалова кора, след като полира мебелите с лосиона, който сама приготвяше, и натрапчивия аромат на грейпфрут, който оставаше, след като изтърка банята си.

Пухкавите възглавници й носеха усещане за уют, а красивата покривка за легло, която подгъваше по специален начин, радваше погледа й.

След като приключи с чистенето, тя сложи нови свещи, поля цветята и напълни старата бакърена кофа с торф за огъня в камината.

Мийра и Айона бяха почистили и подредили кухнята, преди да тръгнат за работа, но... не точно както тя изискваше.

Затова, докато прането се въртеше в пералнята, тя продължи да се суети наоколо и мислено да прави списък с продукти, които й бяха нужни от пазара, както и потенциални нови стоки за магазина. Тихичко си тананикаше, докато кроеше планове и довършваше домакинските задължения с миенето на пода в кухнята.

Тогава го почувства.

Макар сърцето й да подскочи, тя се постара да се обърне бавно към вратата на ателието, където стоеше Фин.

— Весела мелодийка за чистене.

— Обичам да чистя.

— Факт, който си остава пълна мистерия за мен. Както и как успяваш да изглеждаш толкова красива, докато го правиш. Бъркам ли нещо? Нямахме ли уговорка да работим тази сутрин?

— Не бъркаш, просто си подранил. — Тя преднамерено продължи с миенето на пода. — Иди да сложиш чайника в ателието. Почти съм готова.

Беше се насладила на самотата си тази сутрин, напомни си Брана, на времето, в което да прави каквото си иска. Сега бе време да изпълни дълга си. Щеше да работи с Фин, защото така трябваше. Приемаше това, както бе приела и него като част от кръга им.

Дългът, каза си тя, невинаги беше приятен. Постигането на заветната цел, към която се стремеше, изискваше жертви.

Остави парцала за под и кофата, свали кърпата, която бе затъкнала в колана на панталона си, и я занесе в пералното помещение. Даде си само още минутка да се стегне за предстоящите няколко часа и влезе в ателието.

Фин бе разпалил огъня и топлината му бе приятна. Вече не й се струваше чак толкова странно, както преди, да го види в ателието си, зает с приготвянето на чая.

Беше свалил палтото си и стоеше облечен в черен панталон и пуловер с цвета на горските сенки, а кучето клечеше до него.

— Ако искаш бисквитка, най-добре първо да питаме нея за разрешение — каза той на Кател. — Не казвам, че не заслужаваш поне една, както и дрямка пред огъня. — Спря каквото правеше в момента и се ухили на кучето. — Мислиш, че се страхувам от нея? Гледай сега, обидите едва ли са най-добрият начин да ме накараш да ти дам бисквитка, нали?

Тя бе леко смутена, както винаги, че той може да разбира Кател също толкова лесно, колкото и тя.

И както тя го бе усетила в кухнята, сега и той усети присъствието й и се обърна.

— Надява се да получи бисквитка.

— Разбрах. И за това е рано — каза тя с многозначителен поглед към кучето. — Но може да изяде една, разбира се.

— Знам къде са.

Фин отвори шкафа, докато тя влизаше в стаята. Извади кутията и я отвори. Преди още да подаде бисквитката, Кател се надигна на задни лапи и сложи предните на раменете на Фин. Загледа се в очите на мъжа за миг, после нежно близна бузата му.

— Нямаше нужда — промърмори Фин, когато кучето отново стъпи на земята и захапа почерпката.

— Има добро и смело сърце — каза Брана. — Обича децата и е безкрайно търпеливо с тях. Но обича, истински обича, малцина. Ти си един от избраниците.

— Би дало живота си за теб и знае, че и аз бих го направил.

Истината я разтърси.

— След като е така, най-добре да се залавяме за работа, за да не умира никой.

Взе книгата си.

Фин наля чай в две големи чаши и ги донесе на плота, до който се бе настанила тя.

— Ако се чудиш как да промениш отварата, която направихме, за да го унищожим, бъркаш много.

— Не го унищожихме, нали?

— Не беше виновна отварата.