Магията на кръвта (Нора Робъртс) читать бесплатно онлайн полную версию книги (ч. 8)

— Изглежда, ще хапнем солидна закуска — отбеляза Конър. — Но часът е адски ранен. Май си имал приключение? — обърна се той към Фин.

— Може да се каже.

— Но си добре. — Айона го докосна по ръката, сякаш искаше сама да се убеди.

— Добре съм, а също съм и хитър, затова предавам задълженията си в кухнята на Бойл, който е много по-сръчен от мен.

— Всеки е по-сръчен от теб. — Бойл запретна ръкави и се зае да помага на Брана.

В напрегната тишина всички помогнаха за подреждането на масата, сервирането на чая, кафето, хляба.

И когато седнаха, очите им се впериха във Фин.

— Историята е странна, макар отчасти да я знаем от книгите. Озовах се на гърба на Бару, препускащ в яростен галоп по черен път, който още беше заледен от зимата.

Той продължи да разказва подробно, като се стараеше да не пропусне нищо.

— Чакай малко. — Бойл вдигна ръка. — Откъде си толкова сигурен, че не Кеван те е подмамил в съня? Вълкът те е нападнал, хвърлил се е към гърлото ти, а нашата Брана не е можела да стигне до теб, за да ти помогне или да те върне обратно. Звучи ми като дело на Кеван.

— Появата ми го изненада, мога да се закълна в това. Вълкът ме нападна само защото бях там и можеше да попреча на убийството. Ако Кеван е искал да ме убие, защо да не ме изчака в засада и тогава да ми се нахвърли? Не, целта му беше Дайхи, а моята намеса бе неочаквана за него. Не можах да го спася, а като премислям всичко, ми става ясно, че изобщо не е имало шанс да го спася.

— Той е бил жертвата — тихо каза Айона. — Неговата смърт, както и на Сърха са дали живот на тримата.

— Очите му бяха като твоите — блеснали и сини. Виждах, когато можех да зърна през мъглата, колко смел и силен воин е. Но независимо от силата му, независимо от помощта ми, нищо не можеше да промени стореното. Кеван имаше огромна сила, много повече, отколкото сега. Сърха е отнела от силата му, макар после да се е изцелил. Мисля, че част от жаждата, която го движи сега, е стремежът му да си я върне цялата. А за да я получи, трябва да я вземе от тримата.

— Това никога няма да стане — отсече Брана. — Разкажи им и останалото. Знам само част от него.

— Дайхи падна. Мислех, че мога да излекувам раната му, но беше прекалено късно. Той пое последния си дъх, докато държах ръцете си върху него. А после се появи тя. Сърха.

— Сърха? — Мийра остави чашата с кафе, която тъкмо бе взела. — Била е там с теб?

— Говорихме. Стори ми, че мина доста време там, на окървавения път, но сега мисля, че не е било дълго.

Той описа всичко, дума по дума, мъката й, разкаянието, силата й. А после и думите, които бяха променили всичко в него.

— Дайхи? Ти си негов потомък, кръвта ти е смесена с неговата и тази на Кеван? — Разтърсена, Брана бавно се изправи на крака. — Как не съм разбрала? Как може никой от нас да не го е разбрал? Ти носиш него в себе си и затова винаги побеждаваш Кеван и отбиваш атаките му всеки път. Но аз не го видях. Или не исках. Защото виждах само клеймото.

— Как би могла да видиш нещо, което сам не виждам в себе си? Видях белега и му отдадох значението, което и ти. Мисля дори, че за мен беше по-тежко. Тя е знаела, както сама каза, но не е имала доверие, не е вярвала. Затова мисля, че тя ме отведе там, за да види какво ще направя. Това е било последното изпитание, за да докажа кое гори по-силно в мен.

Той бръкна в джоба си.

— И накрая ми даде това. — Отвори длан и показа брошката. — Даде ми онова, което е направила за него.

— Амулетът на Дайхи. Мнозина са го търсили. — Брана отново седна, загледа се внимателно в медната брошка. — Мислехме, че е изчезнал.

— Тримата водачи ведно. — Конър протегна ръка и Фин му подаде амулета. — Защото ти си единственият между нас, който може да говори и с тримата. Винаги е бил твой. Чакал те е, трябвало е тя да ти го даде.

— Тя ми каза, че всяка нощ вижда как Дайхи умира. Нейното наказание за проклятието. Мисля, че наистина е жестоко от страна на боговете да накажат така една тъгуваща жена. Кръв и смърт, каза тя, както и ти, Брана. Кръв и смърт следват, затова ни дава — на всички нас тук и на децата си — своята вяра. Ние трябва да го унищожим, но не за отмъщение, а трябва да призная, че отмъщението беше голяма част от мотивацията ми до тази нощ. Трябва да сложим край заради светлината, любовта и всички, които ще дойдат след нас. Каза също, че любовта има сила, по-голяма от всички магии, а после ме прати обратно. Каза: „Върни се при нея“ и аз се събудих, за да те видя как плачеш за мен.

Без да каже нищо, Брана протегна ръка към Конър, после се зае да разглежда амулета.

— Направила е това от любов, както и онези, които тримата носят. Има силна магия в него. И както правим и ние, след като веднъж си го получил, не бива да го сваляш никога.

— Можем да му направим верижка — предложи Айона — като нашите.

— Да, добре. Отлична идея. Това изяснява защо винаги ми е необходимо толкова много от кръвта ти, за да направя някоя отрова. В нея няма достатъчно от Кеван.

Фин се разсмя задавено и реши да хапне яйцата, които бяха изстинали в чинията му.

— Практична, както винаги.

— Ти си един от нас — осъзна Айона. — Искам да кажа, че си ни братовчед. Много, много далечен, но все пак роднина.

— Добре дошъл в семейството. — Конър вдигна чашата си с чай за наздравица. — И нека бъдещите летописи отбележат, че братовчедите О’Дуайър и техните приятели и любими са пратили Кеван обратно в ада.

Както и Фин, и Бойл стисна ръката на Айона.

— Предлагам всички да вдигнем тост довечера в бара, а новият ни братовчед ще почерпи първи.

— Съгласен съм, но втората бира е от теб. — Фин вдигна чашата си и изпи кафето, което бе изстинало като яйцата.

А дълбоко в себе си продължаваше да усеща топлина.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Фин носеше брошката на верижка, усещаше тежестта й върху гърдите си. Но когато се погледнеше в огледалото, виждаше същия човек. Беше пак този, който винаги е бил.

И макар амулетът да бе близо до сърцето му, белегът оставаше върху рамото му. Това, че в кръвта му има и светлина, и мрак, не променяше стореното, не променяше него.

Нямаше да промени и онова, което предстоеше само след няколко седмици.

Той се грижеше за бизнеса си, работеше в конюшнята, в школата, прекарваше време в своето ателие, за да усъвършенства заклинания, които биха могли да са от полза за кръга му.

Разхождаше се или яздеше с Брана и с кучетата с надеждата да подмамят Кеван и да открият начин да изровят това последно парченце от мозайката.

Но името на демона продължаваше да му убягва, докато февруари плавно премина в март.

— Връщането в пещерата може би е единственото, което не сме опитали. — Фин подхвърли идеята небрежно, докато двамата с Конър наблюдаваха полета на два млади сокола над полето.

— Има още време.

— Времето си минава, а той чака, както изчакваме и ние.

— Омръзнало ти е да чакаш, това е ясно. Но връщането там не е отговор на проблема, а и не можеш да си сигурен, че ще научиш името, ако се върнеш.

Конър извади от джоба си белия камък, който Иймън от първите трима му бе дал.

— Всички чакаме, Фин. Тримата и тримата, и трима още, защото вече не мога да видя Иймън в сънищата си. Не го намирам, но все пак знам, че е там. И той чака като нас.

Фин се възхищаваше на самообладанието на Конър. И го проклинаше.

— Без името какво да чакаме?

— Каквото е писано да стане, а това винаги е било по-лесно за мен, отколкото за теб. Кажи ми нещо. Когато свършим, когато всичко приключи, а аз вярвам, че ще победим, какво ще правиш?

— Има много места по света, където не съм бил.

Гняв проблесна в очите на Конър, а той рядко се гневеше.

— Мястото ти е тук, при Брана, при нас.

— Домът ми е тук, не мога да го отрека. Но двамата с Брана не можем да имаме живота, за който си мечтахме, затова вземаме това, което можем, докато можем. Няма да имаме онова, което ти ще имаш с Мийра или Бойл с Айона. Не е писано.

— О, глупости. Тя мисли прекалено много, а ти обвиняваш себе си за неща, които не си направил. Миналото може да е написано, но не и бъдещето, а двама толкова умни хора би трябвало да измислят как да създадат общо бъдеще за себе си.

— Това, че кръвта на Дайхи тече във вените ми, не променя факта, че имам и от кръвта на Кеван или че нося белега му. Ако спечелим и го унищожим, както и демона, леговището му, каква е гаранцията, че няма да бъда привлечен от мрака, както е бил той, може би след година или десет? Знам колко силно и сладостно е това притегляне, а Брана знае, че то е вътре в мен. Никога не бихме могли да имаме деца, които да носят същото бреме.

— Ако не може, не бива. — Конър махна с ръка и отхвърли всички аргументи. — Все същите глупости. И двамата сте се вторачили в проблемите.

— Клетвата на умиращата вещица е нещо, за което тя сега съжалява, но силата й остава. Може би в някое от местата, които не съм обиколил, ще намеря начина да разваля проклятието. Няма да спра да го търся.

— Значи, когато всичко тук свърши, ще търсим заедно с теб. Помисли само колко свободно време ще имаме, след като се отървем от Кеван.

Фин се усмихна, но си помисли, че те трябваше да живеят своя живот.

— Нека се съсредоточим върху унищожаването му. Кажи ми каква къща мислиш да построиш за себе си и за своята съпруга. Нещо такова...

Фин завъртя пръст във въздуха и му показа бляскав вълшебен замък над сребърно езеро.

Конър се засмя и също завъртя пръст.

— Като начало по-скоро такова. — И превърна двореца в къщурка със сламен покрив сред зелено поле.

— На теб повече ти подхожда. А какво мисли Мийра по въпроса?

— Че не иска да мисли за това, докато Айона и Бойл не се оженят и не завършат тяхната къща. Тогава, понеже и бездруго трябва да напусне апартамента си в началото на месеца, мислехме, че след като Бойл и Айона се настанят в новата си къща, може да оставим Брана на спокойствие и да се преместим в апартамента над твоя гараж.

— Бихте могли. Колкото дълго пожелаете, но си мисля, че теб ще те засърбят пръстите да построиш нещо свое.

— Е, може и да съм нахвърлил някои идеи. Мисля...

Той замлъкна, когато чу сигнала за съобщение на телефона си.

— Брана е. Не, нищо не е станало — понеже Фин скочи на крака. — Просто иска да се върнем, пише, че има нещо, което иска да обсъди с нас и с Айона. Хм. — Конър върна отговор на съобщението. — Явно ще бъдем само вещери, което ме озадачава.

— Нещо се върти напоследък в главата й — допълни Фин. — Може най-после да го е измислила.

Двамата с Конър повикаха соколите си.

Брана продължаваше да работи, докато чакаше. Наистина бе измислила всичко и сметна, че е време да сподели с другите, за да види дали са съгласни и дали изобщо им допада идеята.

Беше проучила начините как може да се направи и бе огледала под лупа нужния ритуал, защото наистина щеше да поиска много от останалите.

Дали това бе верният отговор, питаше се тя. Още една стъпка по пътя към крайната цел?

Не беше импулсивно решение, повтаряше си тя, докато пълнеше и последните бутилчици с ароматно масло за магазина. Беше мислила много върху идеята, огледала я бе от всички страни и много задълбочено, така че нямаше как да се нарече импулсивна.

Не, беше решение, избор, който трябваше да бъде подкрепен изцяло от всички.

Изми си ръцете, избърса плота, после отиде и надникна в кристала.

Пещерата беше празна и се виждаше само червеното зарево на огъня и тъмният пушек, който се надигаше от котлето. Значи, Кеван се скиташе на воля. И ако сега гледаше към тях, нямаше да види нищо, което би могъл да използва срещу тях. Беше се погрижила за това.

Стана да посрещне Айона и се зае с обичайното си занимание. Сложи чайника на котлона.

— Каза да не се тревожим, но...

— Няма причина — увери я Брана. — Просто трябва да обсъдя нещо с теб, Конър и Фин.

— Но не и с Бойл или Мийра.

— Още не. Не е нещо, което бихме направили без тях, давам ти думата си, но трябва първо да го обсъдим помежду си. Е, избра ли си вече какви цветя искаш за сватбата?

— Да. — Айона окачи палтото и шала си и се опита да смени темата, както искаше Брана. — Беше права за дизайнерката, прекрасна жена. С нея избрахме всичко необходимо и съм почти готова — все това си повтарям — с избора на меню за сватбеното тържество. Много се радвам, че оставих музиката на теб и Мийра, иначе щях съвсем да полудея.

— С радост ти помагаме, а и Мийра си води бележки за това какво правиш ти и как би искала тя да го промени. Макар да твърди, че изобщо не мисли още за сватбата.

Брана запари чая.

— Ето ги и Фин и Конър. Ще използваме ниската масичка, за да сме близо един до друг.

— Нещо важно е, нали?

— Всеки сам ще реши. Би ли сложила чашите?

Брана донесе чайника, захарта, сметаната и курабийките, които брат й със сигурност очакваше да получи.

Още с влизането си Конър повдигна вежди.

— Чаено парти?

— Не точно парти, но има чай. Ако всички седнете, съм готова да споделя какво ми се върти в главата.

— И то от доста време. — Фин се приближи и седна.

— Трябваше да съм сигурна какво мисля и изпитвам, преди да поискам вашето мнение.

— Но не и на целия ни кръг — изтъкна Конър.

— Още не и ще видите защо е нужно да сме само ние засега.

— Добре. — Айона издиша дълбоко. — Напрежението ме съсипва. Давай направо.

— Мислех за онова, което изрекох, без да е само мое, в деня, когато двамата с Фин направихме отровата за демона. За всичко и за всяка дума в момента, когато работата ни се увенча с успех. Имаме средството, нужно ни да унищожим Кеван и онова, което е вътре в него, или поне ще го имаме, когато научим името му. Знаем и как да унищожим камъка, да затворим портала.

— Това много ми харесва — отбеляза Айона. — Толкова много светлина и огън има в ритуала.

— Ще ни е нужна цялата, за да затворим мрака в отвъдното. Но и още нещо се прокрадна в мен, освен отровите и оръжията. Всичко е голям риск, въпрос на дълг, а кръвта и смъртта може да са и наши, на всеки от нас. И все пак дори и когато се съвзех напълно, едно нещо продължи да отеква в мен. Трима и трима, и трима.

— Точно така е — съгласи се Конър. — Ако си намерила начин да ни събереш отново с тримата на Сърха, много искам да го чуя, защото усещам и знам с цялото си сърце, че те трябва да са част от битката. Трябва да са там.

— И вярвам, че ще бъдат, така както сенките им дойдоха в деня на Самхейн. Да се появяват от плът и кръв, може да е сложно. Трима и трима, и трима — повтори Брана. — Но има двама, които са въоръжени само със смелост и меч или юмрук. Нямат магически сили. Тримата на Сърха, ние тримата и Фин — част от нас и част от Кеван. Остават Бойл и Мийра. Няма истински баланс.

— Ти сама каза, че няма да ги изолираме — подхвана Айона.

— И аз дадох дума на Мийра, че никога няма да я държа настрани, както и Бойл, независимо от желанието си да ги предпазя. — Конър пренебрегна бисквитите и се намръщи на сестра си. — Ако си мислиш да се обърнеш към други от нашата кръв, към баща ни или...

— Не. Ние сме кръг и нищо не може да го промени. Ще бъдем трима и трима, и трима, както е писано. Но баланс може да бъде постигнат, стига да го искаме. И на свой ред Бойл и Мийра да го пожелаят.

— Би им дала магия. — Фин се облегна назад, започнал да схваща. — Би им дала, както е направила Сърха с децата си, от нашата сила.

— Бих — не всичко, както е направила тя, никога. Нуждаем се от силата си, а и никога не бих обременила с такъв товар двамата, които толкова обичам. Но някаква сила — от всички нас за тях. Може да бъде направено. Проучих как го е сторила Сърха, помислих как да предадем — възможно най-внимателно — част от своята магия. Рискът при грешка е голям, затова трябва да бъде избор на всеки един.

— Децата на Сърха вече са имали магия, наследена от нея — изтъкна Айона — чрез кръвта й. Аз съм най-нова в тази област, но никога не съм чувала за прехвърляне на магически сили върху, ами, да кажем, простосмъртни.

— Те са свързани. Не само с нас, но и с кръвта си. Със или без силата, тази връзка е истинска. И именно тя би позволила да се получи, ако е писано да се случи.

— Ще имат по-добра защита — замислено отбеляза Конър.

— Така е, макар че колкото и да ги обичам, целта ми тук е балансът. Така ще се изпълни пророчеството, което ми се разкри. Но трябва да бъде наша цел. Наша и тяхна. И не можем да знаем, не и със сигурност, какви сили ще получат.

— Но след като ги имат — подхвана Фин, — те двамата и аз ставаме истинска тройка.

Тъй като точно това си мислеше и тя, Брана издиша сдържана досега въздишка.

— Да, още една тройка. Стигнах до това заключение. Сега всеки от вас трябва да го обмисли внимателно и да реши дали иска да им даде онова, което е едновременно дар и бреме. Аз ще ви покажа как може да бъде направено според мен, така че никой от нас да не остане без сили и да не натоварим някого от тях с повече, отколкото е в състояние да поеме. Ако някой от нас не е сигурен, не е склонен на това, тогава оставяме идеята настрани. Такъв дар трябва да бъде даден доброволно и от все сърце, а също и да се приеме така.

— Разумно ли е част от силата да дойде от мен? Ако всички са съгласни — продължи Фин, — дали е добре да дойде и от мен, след като моята е опетнена.

— Не ми харесва, когато говориш така — отвърна Айона.

— Това е прекалено важна стъпка, за да не назоваваме нещата с истинските им имена.

— Истината е, че сама си задавах този въпрос, докато всичко се въртеше в главата ми. — След като огледа другите край масата, Брана впери очи във Фин. — Още преди да научим, че си потомък на Дайхи, аз вече вярвах — от цялото си сърце — че трябва да вземат и от теб. Те са и твои — продължи Брана, — както са наши. И ти си един от тримата. Онова, което имаш, не е чисто, но това според мен прави светлината в силата ти още по-силна.

— Ще се съглася, ако и те са съгласни. Трябва да са убедени, че искат да приемат онова, което е в мен.

— Нужно ви е време да го обмислите напълно — каза Брана, а Конър само изсумтя и грабна курабийка.

— Не ти ли казах, че тя мисли прекалено много? Нима не си ровичкала в ума си достатъчно и за петима ни? Огледала си под всеки препъникамък, проиграла си всяка възможна стъпка, претеглила си аргументите „за“ и „против“, и Господ още знае колко детайли, нали така? Ако те приемат, силата е тяхна. — Той погледна Айона.

— Абсолютно. Не съм сигурна как ще реагира Бойл на идеята. Приема всичко досега, както всички знаем. И ще се бие редом с нас. Но дълбоко в себе си...

— Той е мъж, здраво стъпил на земята — довърши Фин. — Това е вярно. Можем само да го попитаме, както попита Брана, и да оставим решението на него и на Мийра.

— Е, явно съм си изгубила времето да направя подробни обяснителни бележки за вас тримата.

Конър се ухили на сестра си.

— Мислиш прекалено — отсече той и хапна курабийка.

— Кога ще ги питаме? — зачуди се Айона.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — реши Фин. — Когато свърши работният ден?

— Значи, ще готвя за шестима. — Брана зарови пръсти в косата си.

— Случайно вече съм купил кокошката, която беше включила в списъка за пазаруване — обади се Фин. — И всичко необходимо за картофено пюре и зеле.

— Добре тогава. Вечеря у Фин. Ще ида и ще започна с готвенето, но мисля, че е най-добре и най-честно да им кажем какво обмисляме, преди да седнем да хапваме. Ще имат нужда да... смелят всичко, да кажем.

— Да приемем, че са съгласни. Кога можем да извършим ритуала?

Брана кимна на Айона и най-сетне отпи от своя чай.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре и в това отношение. Ти най-добре от всички знаеш, че има период на адаптация и овладяване на уменията.

Брана подправи кокошката с чесън, градински чай и лимон, приготви картофеното пюре със сметана и зеле, обели моркови, които да задуши в масло, докато птицата се пече. Тъй като бе измислила целия план, другите решиха, че тя трябва да го сподели с Бойл и Мийра.

Докато готвеше, прехвърляше наум различни варианти как да им го представи, но накрая реши, че директният подход е най-удачният. Това я успокои, докато не се появи Мийра.

— Тук ухае божествено. И изглежда, си свършила цялата работа, а аз дойдох възможно най-рано, за да ти помогна.

— Няма проблем.

— Е, поне мога да сложа масата.

— Не се занимавай сега. — Брана не искаше чинии и прибори по масата, докато говорят. — Просто ми прави компания. Да видим какво можем да изровим от дълбоките запаси вино на Фин.

— Съгласна съм. Признавам си, че нервите ми са доста опънати от това, че виждам Кеван да дебне в сенките всеки път, когато изляза на обиколка с клиенти. Сигурно и с Айона е същото — добави тя, докато изваждаше бутилка бяло вино от хладилния шкаф в кухнята. — Днес беше много нервна, поне към края. Двамата с Бойл скоро ще се появят.

— Значи, се показва на теб, на Айона, дори и на Конър от време на време, но когато двамата с Фин излизаме да пообиколим, ни избягва. Ще продължим — реши Брана. — Той няма дълго да устои на изкушението да ни подразни или ядоса.

— Не му остава много, ако питаш мен. — Мийра извади тапата. — Хубаво е, че се събираме всички — напоследък все по-редовно. Не се знае кога може на някого да му хрумне нова идея.

„О, определено имам нова идея“, помисли си Брана, но само се усмихна.

— Права си. Но нека оставим всичко за после. Кажи ми как е майка ти.

— По-щастлива от всякога. И знаеш ли, започнала е да взема уроци по пиано от една жена в църквата. Казва, че има толкова свободно време, че е решила да го използва за уроците, понеже винаги била искала да се научи да свири. Сякаш нямаше цялото време на света, преди да се премести да живее при Морийн, но...

Мийра вдигна и двете си ръце, сякаш се опитваше сама да се спре.

— Не, няма да кажа нищо лошо. Тя е там, а не тук, щастлива, а не нещастна и притеснена, при това и Морийн ми казва, че е много хубаво да е при нея.

— Значи, само добри новини.

— Е, прекарва част от многото си свободно време, с което сега разполага, в това да ми праща купища предложения за сватбата. Снимки на рокли, с които бих изглеждала като принцеса великан, навлякла сватбена торта, и за които е нужен толкова много тюл, че няма да остане никакъв в цялото графство Мейо. Виж. — Мийра бръкна в джоба си и извади телефона. — Само погледни последното й хрумване.

Брана се вгледа внимателно снимката, която Мийра увеличи на екрана — рокля с огромна пола, съставена от множество пластове тюл и украсена с дантела, мъниста и панделки.

— Ще кажа само, че си късметлийка, че можеш сама да избираш сватбената си рокля.

— Така е и тя много ще се разочарова, когато разбере, че клоня повече към нещо такова.

Тя извади друга снимка на прилепнала по тялото рокля, семпла и без украси.

— Прекрасна е, самата прелест и напълно подхожда на Мийра Куин. Бих ти предложила да я носиш с малка тиара на главата, тъй като ти не си падаш по цветя в косите, както Айона. Само този детайл на изисканост и блясък. Няма да бъде разочарована, когато те види.

— Тиара... може и да ми хареса, а на нея ще й даде поне частица от принцесата, за която мечтае.

— Можеш да избереш три рокли, които с удоволствие би облякла. Изпрати й снимките и я помоли да избере вместо теб.

Мийра вдигна чашата си вино.

— Много си хитра.

— И още как.

В този момент влязоха Бойл и Айона и Брана се помоли мислено Мийра да продължи да счита хитростта й за комплимент и след като чуе какъв избор им предлага.

Изчака Мийра да сипе вино на останалите, докато Фин и Конър също дойдат, а после помоли всички да седнат около масата, тъй като има нещо за обсъждане.

— Случило ли се е нещо днес? — попита Мийра.

— Не днес. Може да се каже, че се случи преди известно време и оттогава работя върху идеята. — Директен подход, напомни си Брана. — Казах ви всички думи, които произнесох в деня, когато с Фин довършихме втората отрова — започна тя.

И завърши:

— Може да бъде направено и ние четиримата сме съгласни. Но изборът е ваш.

Последва дълга тишина.

Бойл наруши мълчанието.

— Това е някаква шега, нали?

— Не е. — Айона погали ръката му. — Мислим, че можем да го направим, но вие с Мийра трябва да вземете важно решение.

— Да не би да искате да кажете, че можете да превърнете във вещери мен и Бойл и трябва само да се съгласим?

— Не е точно така. Вярвам, че във всеки от нас има семенца на силата — продължи Брана. — У някои хора те покълват и порастват повече, отколкото у други. Инстинктите, чувствата, усещането, че си правил нещо и преди или си бил някъде. Това, което ще ви дадем, само ще подхрани тези семенца.

— Като тор? — подхвърли Бойл. — Звучи ми като цяла количка силен тор.

— Ще си бъдете същите хора. — Конър разпери ръце. — Същите хора, но с някои заложби на магически способности, които могат да се развият и усъвършенстват.

— Ако си мислите да ни защитите допълнително...

— Има го и това предимство. — Фин прекъсна Бойл със спокоен тон. — Но целта е, както каза Брана, да се получи баланс. В тълкуванието на пророчеството.

— Трябва да се разтъпча. — Бойл стана и започна да крачи напред-назад. — Искате да ни дадете нещо, което ни липсва.

— Според мен не ви липсва нищо. Нищо — повтори Брана. — И също така вярвам, че това винаги е било писано да се случи. Било е писано, но досега не сме го видели или разбрали. Може и да бъркам, но дори и да съм права, ще намерим друг начин, ако вие сметнете, че не е добра идея.

— Струва ми се погрешно да се отказвате от нещо, което имате, за да добавите нещо към нашите качества — каза той. — Сърха е останала почти без сили, правейки същото.

— И аз се притеснявам от това — намеси се Мийра. — Отдаването на силата й е струвало живота.

— Тя е била сама и е дала всичко, което има, на тримата. Ние сме четирима и ще дадем малка част от онова, което имаме, на вас двамата. — Конър й се усмихна. — Проста аритметика.

— Има и още нещо, което трябва да изберете, в случай че приемете първото предложение. Може да бъде и само трима към двама — добави Фин. — Онова, което аз мога да споделя, има и частица от Кеван, затова трябва да помислите и над този въпрос.

— Или всичко, или нищо — сопнато отвърна Бойл. — Не ни обиждай.

— Съгласна съм. — Мийра отпи голяма глътка. — Всичко или нищо.

— Помислете колкото ви е нужно. — Брана се изправи. — Питайте каквото ви хрумне и ще се опитаме да отговорим. И помнете, че каквото и да изберете, вие сте ни много скъпи. Сега да хапнем и да оставим всичко друго настрани, освен ако нямате някакви въпроси.

— Да хапнем — измърмори Бойл под нос и продължи да крачи наоколо, докато другите подреждаха масата. После Айона отиде при него и просто го прегърна.

Той въздъхна дълбоко, срещна погледа на Мийра над главата на Айона. Отговорът на Мийра бе само вдигане на рамене.

— Ако се съгласим, как ще се случи? — поиска да знае той.

— Горе-долу както Сърха е направила с децата си — обясни Брана. — Поне в основни линии. С някои промени, разбира се, за да отговаря на нуждите ни.

— Ако се съгласим — обади се и Мийра, — кога може да се направи?

— Тази вечер. — Конър махна с ръка да възпре възражението на сестра си. — Използват „ако“ само проформа. И двамата са решили да се съгласят, защото и те като нас знаят, че това е още един отговор. Затова да го направим тази вечер чисто и просто, така че да имат повече време да свикнат с новото в себе си. — Сипа си голяма порция от пюрето и подаде купата на Мийра. — Не съм ли прав?

— Адски самоуверен си, Конър, но си прав. Хайде, Бойл, да хапваме, и то добре, защото това е последното ни ядене каквито сме сега.

— Нищо няма да се промени в тялото и душата ви. — Айона потри с длан ръката на Бойл. — Това е... Представете си го като ново умение или талант.

— Като уроци по пиано — обади се Мийра и разсмя до сълзи Брана.

След това хапнаха и поговориха, разчистиха масата и пак поговориха.

После шестимата отидоха в ателието на Фин.

— Кеван не бива да вижда какво правим тук — каза Брана на Фин.

— Няма да види. Закрил съм прозорците и вратите отдавна, но още едно було няма да е излишно. Добави и своята защита. Имам всичко необходимо. Прочетох бележките ти — обясни той. — Ще приготвя каквото е нужно и ще го оставя на твое разположение.

— Той обаче ще усети нещо, нали? — Айона хвърли поглед към прозорците. — Силата усеща силата.

— Може и да усети, но няма да знае какво става. — Конър хвана Мийра за ръка. — Ти си любовта на живота ми преди и след това.

— Много хубаво, но се надявам да получа достатъчно от каквото имате да ни дадете, за да мога да те разтърся здравата, ако е нужно.

— Ти вече го правиш. — Той я наведе драматично назад и я целуна страстно.

— Много спокойно приемаш всичко — подхвърли Бойл.

— По-нервна съм и от котка в кучешка колибка. — Мийра притисна длан до стомаха си. — Но да бъдем честни, Бойл, през целия си живот сме били свидетели какво е магията и какво означава. И четиримата до нас са ни показали колко високо трябва да се цени и уважава този дар и така и ще бъде. А колкото повече си мисля за това, толкова повече ми допада идеята да мога да отвърна с още нещо на Кеван и господаря му.

— И това го има, определено, не мога да отрека, че си го мисля и аз. Макар да предпочитам да използвам юмруците си.

— Ти си безкрайно щедър човек, Бойл, затова не разбираш, че тази вечер ти си този, който ни дава нещо, а не ние на теб. — Айона хвана дланите му. — Ти даваш. — После отстъпи назад. — Искаш ли нещо от нас, Брана?

— Три капки кръв от всеки, който дава от силата си. Само три. Но първо да направим кръг, да запалим огън, който да го освети. В твоя дом сме, Фин. Ти започни.

— Тук и сега кръгът е сътворен, за да предпазва всички вътре, и нека вътре в него ритуалът да започне. Пламъци да се надигнат, но не да изгорят, в светлината нашата сила ще се разкрие. Затваряме вратите, пускаме резето. Да се върне обратно каквото и да почука.

Фин очерта кръг от огън около всички тях, от хладен и бял пламък.

— Свързани сме — започна Брана. — Сега, в миналото и завинаги. Макар и не чрез плът и кръв, а със сърце и дух. Ще скрепим тази връзка тук с дар, който даден и приет е доброволно. Съгласни ли са всички? — попита Брана.

— Съгласни — отвърнаха останалите.

И тя започна.

— Вино и мед, сладко и тъмно. — Сипа и от двете в купа. — За да помогне на искрата вътре в теб да пламне. Билково масло и радостни сълзи примесени са вътре, за да заглушат страха ти. От сърцето ми три капки кръв. — Тя убоде китката си близо до пулсираща вена и добави три капки в чашата. — Сестро, братко мой, споделям светлината си и с двама ви.

Тя подаде купата на Фин.

— От сърце и от душа аз давам капки три от кръвта си. Сестро, братко мой, споделям светлината си и с двама ви.

Когато свърши, прехвърли купата на Конър.

— В нов път поемате сега и давам ви три капки от моето сърце. Любима, братко мой, споделям светлината си и с двама ви.

И беше ред на Айона.

— Ти си моето сърце, мойта светлина, която грее силно в мрака. От туптящото ми сърце за сестрата и любимия човек една, две и три. Споделям светлината си и с двама ви.

— Запечатан с огън, чист и бял, дара си ний даваме в таз нощ. — Брана взе купата, вдигна я високо и вътре блесна бял пламък. — Благословен е този дар и онези, които го приемат, знаят, че от правдата сме всички водени. От купата за един, за двама сипваме ний таз светена отвара.

Течността в купата се издигна на фонтан, раздели се надве и всяка струя се изви в дъга към очакващата я чаша.

Брана даде знак на Конър и Айона.

— Най-близките ще трябва да предложат дара.

— Добре. — Айона взе едната чаша и се обърна към Бойл. Докосна бузата му, после му подаде чашата. — На това място и в този час поднасяме ви тази сила. Ако избрал си по своя воля да я приемеш, отвърни ми с тези думи: „Приемам я в тялото си, в сърцето и душата си по своя воля. Както казахме, да бъде тъй“.

Той повтори думите, поколеба се само за миг, после впери поглед в очите й. И изпи отварата.

Конър се обърна към Мийра, изрече думите си и нейните също.

Тя му се усмихна широко, не можа да се сдържи, отпи от чашата.

— Това ли беше? — попита тя. — Получи ли се? Не се чувствам по-различно.

Погледна към Бойл.

— Не, нищо различно.

— Как ще разберем, че е станало? — настоя Мийра. Окръжаващият ги пламък се издигна високо към тавана. Въздухът затрепери от светлина и горещина. Бляскав лъч се спусна над главите на Бойл и Мийра като приветствие.

— Това — заключи Конър — е доста показателно.

— Какво можем да правим? Какво трябва да направим?

— Ще благодарим, ще затворим кръга. — Брана се усмихна на приятелката си от детинство. — После ще видим.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Оказаха се схватливи ученици и само след седмица вече и двамата можеха да запалят свещ. Брана реши да преминат от това основно умение към другите елементи.

Не остана изобщо изненадана, че Мийра демонстрира повече способности за работа с въздуха, а Бойл — с огъня. Отново същата връзка, заключи тя. Мийра с Конър, Бойл с Айона.

Отделяха доста време за тренировки, за разкриване на способностите си и напредъкът им радваше Брана. Мийра вече можеше да завихри доста приличен циклон, а връзката й с конете беше още по-силна. Когато го предизвикаха, Бойл можеше да сътвори огнено кълбо с размера на топка за голф.

Разочарован, той се отпусна на стола в дома на Фин.

— И каква полза? Когато дойде време, съм обвързан от споразумението ни да не показваме скрития си коз и мога само да го гледам лошо. А и ако можех да му дам да опита от новите ми способности, той щеше с лекотата на професионалист в тениса да върне сервиса на начинаещ като мен.

— По-вероятно е професионалистът да бъде размазан — изтъкна Конър, — ако ударът дойде от неочаквана посока. Постигнахте много двамата с Мийра с малкото, което получихте, и за малкото време, което е минало.

— Времето е проблем, нали? — продължи Бойл.

— Така си е, безспорен факт. — Фин се вторачи замислено в бирата си. — Мислехме си, че понеже той не знае, че го наблюдаваме, все някак ще научим името на демона. Сега се питам дали Кеван не го е забравил, след като демонът е част от него толкова дълго.

— Стряскаща мисъл. — Конър я прехвърли в ума си. — Ако е вярно, че не можем да го унищожим без името на демона, и ако вече няма име, което да намерим, може би трябва да използваме това на Кеван, докато правим заклинанието и за двамата.

— Може ли да е нещо толкова просто? — попита Фин.

— Няма доказателства. Но може би ще се окаже просто. Само името. Останалото е достатъчно сложно.

— И вече ни остават само няколко дни — обади се Бойл. — Остават няколко седмици до сватбата ни, а Айона не може да мисли за нея, както го правят всички жени. Не и с това нещо преди събитието.

— Може би трябва да си благодарен — подхвърли Конър. — Доколкото имам опит благодарение на приятели, които са минали по този път, някои жени направо откачат.

— Навън е — тихо каза Фин и Конър застана нащрек.

— Не го усещам.

— Крие се в сенките, но мога да го усетя там навън, опитва се да надникне вътре, да влезе в мислите ми. Изчаква, това прави. Дразни ни, следи ни, но в крайна сметка просто си запълва времето. Защото разполага, както вече го е доказал, с цялото време на света и в отвъдното.

— Не търси битка. — Сега Бойл се приведе напред. — Не че не би се изправил срещу всички ни, ако му се удаде възможност, но сега само изчаква. Има логика. Да отслаби духа ни, да изчака момента, в който сме небрежни. Сбъркали сме стратегията според мен, като мислим да го примамим обратно до колибата на Сърха, защото тогава ще разбере, че сме готови за битка.

— Трябва да го отведем там — изтъкна Конър. — Всичко зависи от това.

— Но няма нужда да знае, че искаме той да дойде. Ами ако го накараме да си мисли, че крием от него, че ще ходим там, но той е толкова хитър и могъщ, че е проникнал през защитата ни и ни е видял?

— Защо да ходим там, ако не е за битка? — възрази Конър.

— Да отдадем почит. — Разбрал идеята на Бойл, Фин кимна. — Да почетем паметта на Сърха в деня на смъртта й, да изпълним ритуал в нейна чест и може би да я помолим за помощ. Отиваме, скрити от мъгла, която сами сме сътворили, за да не може той да ни спре в желанието ни да отдадем почит или да отправим молбата си.

— А всъщност ще заемем удобни позиции за битката — довърши Бойл. — И вместо да бъдем изненадани, ние ще го изненадаме.

— О, идеята ми допада. — Конър отпи голяма глътка. — Такива се раждат от разговорите за война между мъже. Но ако някой от двама ви повтори това пред някоя от жените, ще бъда шокиран и смаян какви лъжци сте.

— След като искам да ни подкрепят напълно, няма да го чуят от мен. Ще заложим капан — обобщи Фин, — като го оставим да си мисли, че той го е заложил.

Брана изслуша новия план, докато хапваха пица във всекидневната на Фин. Имаше някакви подхвърляния за излизане навън за вечеря, но никой не разбираше приоритетите по-добре от Брана О’Дуайър.

— Хитро, определено е много хитро — съгласи се тя. — Яд ме е, че сама не съм се сетила. Не ни остава много време, за да пренаредим плана, върху който се бяхме спрели.

— А първоначалният план беше много по-прост — добави Мийра. — Пренасяме се там или ти ни пренасяш заедно с конете, соколите и кучетата, после го предизвикваме. Той ще се появи, защото гордостта няма да му позволи друго. Но... новият план пък е много коварен и няма как да не го харесам.

— Ще му хареса фактът, че се опитваме да се скрием от него — потвърди и Айона. — Това ще подхрани егото му. И ако си мисли, че се опитваме да призовем Сърха, ще трябва непременно да дойде — в случай че все пак успеем да се свържем с нея, да я доведем тук и да я открием отново за него.

— Ти ще издадеш собственото си заклинание за сянката — обърна се Брана към Фин. — Нещо, което той не знае, че имаш. Няма да ни е много полезно, когато наистина се появи.

— Ще е изпълнило целта си. Планът ни променя много малко от онова, което ще правим, след като се появи, единствено подходът е различен.

— Ще занесем цветя, вино, питка, мед. — Брана правеше мислено списък. — Всичко, което бихме занесли, когато отиваме на гроба на почитан от нас човек. Ще бъдем тъжни и напрегнати, готови да призовем духа на вещица, която е проклела един от нас. Той ще съзре много предимства в една атака точно в този момент.

— Бихме ли могли да започнем ритуала? — зачуди се Айона. — И когато вече е прекалено късно за него, да призовем първите трима?

Бойл се разсмя и я притегли за звучна целувка.

— Кой казва, че жените не могат да планират военни маневри?

Мийра наведе глава настрани.

— Да, кой?

— Риторичен въпрос — отвърна Конър и махна с пренебрежение. — Е, добре, да планираме военните действия.

В уречения ден Брана събра всичко необходимо. Бели рози, вино, мед, питка, която сама бе опекла, подправки и всички дарове. В друга торбичка сложи внимателно увитите отрови.

И отделно, за да няма опасност от заразяване, шишенцето светлина, която тримата бяха сътворили.

Беше се изкъпала и намазала тялото си с масла, бе сплела амулети в косата си, добави такива и на нашийника на Кател. Направи още и за гривата на Аня.

Сама, тя запали свещите, направи кръг и коленичи вътре в него, за да засвидетелства, че приема отреденото от съдбата. Беше убедена, че тази нощ ще настъпи краят на Кеван или на тримата. И още по-убедена, че каквото и да отреди съдбата, животът й никога няма да бъде, какъвто е бил.

Но все пак беше нейният живот, нейният избор. Тя беше и винаги щеше да остане слуга и дете на светлината. Но беше също и жена.

Изправи се, уверена в избора си. Събра нещата си и заедно с кучето литна към Фин.

Появи се в ателието му, докато той си избираше оръжия от шкафа.

— Подранила си.

— Исках малко време насаме с теб, без другите, преди да започнем. Отдадох се на съдбата и се покорявам на онова, което ще дойде. Ще се сражавам още по-яростно, защото приемам изхода.

— Аз мога да приема само неговия край.

— Надявам се, че не е вярно. — Тя отиде до него. — Би ли приел мен, Фин?

— Да. Разбира се.

„Моят живот — помисли си тя отново, — изборът е мой. Вещица и жена.“

— Отдавам се на теб. Би ли ме приел? Ще ми позволиш ли да бъда твоя и ще бъдеш ли мой в замяна?

Той докосна бузата й, уви кичур от косата й около пръста си.

— Никога не бих могъл да принадлежа на друга.

— Аз никога няма да имам друг. Бъди мой, остани с мен, защото това е домът и за двама ни. Искам да живея с теб тук, в тази къща, която си съградил от младежките ни мечти. Искам да се омъжа за теб, както си бяхме обещали някога. Искам да деля живота си с теб.

Думите й прободоха сърцето му и той остави меча, който вече бе избрал за битката. Отстъпи крачка назад от нея.

— Знаеш, че не можем. Докато не разваля проклятието...

— Не го знам. — Сега тя бързаше, стига толкова мислене. Само чувства. — Знам само, че оставихме онова, което ти е причинено от светлината и мрака, да ни спре. Стига вече, Фин. Не можем да създадем деца, които да носят бремето, което носиш ти, и това е мъка и за двама ни. Но ще бъдем заедно. Не можем да имаме живота, за който някога си мечтаехме и планирахме, но можем да мечтаем и да съградим нов. Приех волята на по-висшите сили. Може да загина тази нощ и приемам това. Но когато приех съдбата си, силата не ми нареди да те оставя, затова няма да го направя.

— Брана. — Той обхвана с длани лицето й, целуна страните й. — Трябва да намеря начин да разваля проклятието. Не знам къде ще ме отведе търсенето. Не знам, не мога да предвидя колко време ще отнеме, ако изобщо някога намеря отговора.

— Тогава ще те следвам, където и да отидеш. Ще търся заедно с теб, където и да ни отведе животът. Не можеш да се скриеш или да избягаш от мен. Ще те последвам, Финбар, ще те проследя като куче, кълна се в живота си. Няма да приема отново живот без любов. Обичам те.

Разтърсен до дъното на душата си, той облегна чело на нейното.

— Оставяш ме без дъх. Цели дванайсет години не си ми казвала това. Две думи, в които е събрана цялата сила на небето и земята.

— Искам да те обвържа с тях към себе си. Създадени сме един за друг, знам го с цялото си сърце. Ако не можеш да останеш тук с мен, аз ще тръгна с теб. Можем да заминем или да останем, но искам да се оженим, Фин. Дай ми тази клетва и приеми моята. Преди да се изправим пред онова, което ни чака, вземи любовта ми, обещай ми своята.

— Можеш ли да живееш с това ден след ден? — Той разтри рамото си. — С това и със знанието за всичко, което не можем да имаме?

Тя бе предала съдбата си на светлината, спомни си Брана, и отговорът се бе появил. Толкова прост и ясен.

— Ти го правиш, живееш с това всеки ден, а аз съм твоя. Бих дала живота си за дълга си, ако това е нужно, но повече няма да затварям сърцето си. Нито за мен, нито за теб. Или за любовта.

— Твоята любов е всичко за мен. Можем да живеем ден за ден, докато...

— Не. Не искам повече да имаме само днешния ден. Искам тази клетва от теб. — Тя сложи длани върху гърдите му, върху сърцето. — Моля те. Вземи любовта ми и клетвата ми, дай ми своята. Каквото и да дойде занапред.

Той я целуна нежно, после я пусна и отиде до един рафт, отвори дървена кутийка и извади пръстен, който проблесна с отразена от огъня светлина.

— Кръг — каза той. — Символ и камък на светлината и огъня. Намерих го в морето, в едно топло синьо море, където плувах и си мислех за теб. Отидох, за да те забравя, далеч оттук и от всичко. На един остров, където не живее никой, където отидох да плувам далеч навътре в морето и го видях да проблясва на дъното. Знаех, че е твой, макар никога да не съм се надявал да мога да ти го дам, не съм и мечтал, че може да го приемеш.

Тя протегна ръка.

— Дай ми обещанието си и приеми моето. Ако има утре, Фин, то ще бъде наше.

— Заклевам се, че ще намеря начин да ти дам всичко, което сърцето ти пожелае.

— Не разбираш още, че вече си го направил. Това е любовта, а тя приема всичко.

Когато той сложи пръстена на ръката й, пламъците в камината се издигнаха буйно. Някъде в нощта, отвъд прозорците, блесна светкавица.

— Приемаме всичко — повтори тя и го прегърна здраво, потъна в целувката му.

Каквото и да дойде, мислеше си тя, дори и да беше смърт и кръв, имаха любовта.

Събраха се — кръг, създаден със сърце и дух, вярност и дълг, скрепен от магията. Нощта напредна и те взеха оръжията си.

— Не знаем името — започна Брана. — Докато го научим, трябва да задържим Кеван, да не допуснем да излезе от границите ни, да не се пренесе в друго време.

— Ще издигнем здрави стени, ще заключим портите — подкрепи я Конър. — И ще използваме всичките си сили да извадим демона наяве, да разберем името му.

— Или да му размажем физиономията, за да си го каже — предложи Бойл.

— Всеки от нас знае какво трябва да се направи тази вечер и как ще го направим — продължи Фин. — Ние сме по-силни заради всичко, което споделяме помежду си, и ако е съдено правдата да тържествува, Кеван ще срещне своя край. Няма други на света, с които бих предпочел да бъда редом в битката. Никой никога не е имал по-верни приятели.

— Хайде, да вървим да изгорим негодника и после да се върнем за закуска. — Конър прегърна Мийра през рамо.

— Съгласна съм. — Мийра стисна дръжката на меча си. — И напълно готова за битката.

— Вие ми дадохте семейство и дом. Това беше най-прекрасната година от живота ми — продължи Айона. — А през настоящата ще се омъжа за любимия човек и няма демон, който да ме спре. Затова хайде да вървим да изгорим негодника.

Бойл се разсмя и я вдигна във въздуха, за да я целуне.

— Как бихме могли да загубим, щом ти си на наша страна?

— Не можем. — Айона огледа лицата на останалите. — Няма да загубим.

— Трябва да се приготвим за...

— Чакай. — Айона се измъкна от прегръдката на Бойл и посочи към Брана. — Какво е това? Какво? — Тя сграбчи ръката на Брана и се разсмя през сълзи. — О, боже, о, боже! — Хвърли се да я прегръща и я стисна здраво. — Точно за това си мечтаех. Точно за това.

— Мислех, че ще споделите с нас. — Мийра на свой ред сграбчи ръката на Брана, след като Айона се обърна, за да прегърне Фин. — Това доказва, че правдата ще победи. Ето. — Тя притисна лице към Брана и леко я залюля в прегръдка. — Доказва го.

— Отдавна беше време. — Бойл тупна Фин в гърдите. — Браво.

Конър изчака, докато Фин срещне погледа му.

— Значи, накрая си се вслушал в безкрайната ми мъдрост.

— Послушах сестра ти.

— И сега ще трябва да го правиш до края на живота си. Дължиш ми стотачка.

— Какво? О! — възкликна Фин, спомнил си баса. — Така е.

Конър стисна Фин в здрава прегръдка, после се обърна и обгърна лицето на сестра си с ръце, преди да я целуне по бузите.

— Сега вече наистина има баланс. Любовта дава светлина.

Брана стисна ръцете на брат си и на свой ред го целуна по бузите.

— Добре, хайде да вървим да изгорим негодника.

— Готови ли сме всички? — Фин изчака да потвърдят и да оформят кръга.

— Нашето място и нашето време, когато часът удари три — изрече Брана и пое дълбоко въздух. — Тази заран срещаме съдбата си.

— С юмруци и светлина влизаме в битката — продължи Бойл.

— Да сложим край на демона и вещера в тази нощ — довърши Мийра.

— Трима и трима, и трима яздим в бой. — Конър хвана ръката на Мийра, погледна към Айона.

— С кон, сокол и куче за водачи — продължи Айона.

— Докато мъглата стеле се от мен, Кеван ще види само каквото ние пожелаем.

Фин разпери ръце, сключи ги в кръг, отново ги разпери. Брана усети как мъглата я обгръща — топла и мека. Не, каза си тя, това не беше студеното и противно наметало на Кеван.

Слязоха долу и отидоха в конюшнята. Докато Брана заплиташе амулетите в гривата на Аня, Айона се приближи до нея.

— Наближава времето й да стане майка.

— Аня ли?

— След ден или два. Ще бъде готова за Аластар, ако това искаш.

— Искам го.

— Тя не се страхува. Никой от конете не е уплашен, но знаят, че ще полетят тази нощ и защо.

— Както и кучето. Готови са. — Брана погледна към Конър.

— И соколите също.

— Внимавайте какво казвате и мислите сега — предупреди ги Фин, — защото трябва да го допусна вътре, да му позволя да види достатъчно, за да повярва, че отиваме да почетем Сърха и да се опитаме да я възкресим.

Брана кимна, приклекна, за да допре глава до тази на Кател, после яхна коня. И заедно с останалите полетя в тъмата на нощта.

— Можем ли да сме сигурни, че сме скрити? — подвикна тя към Фин.

— Никога не съм използвал толкова много мъгла, но всички са скрити в нея, нали? А и от къде на къде Кеван ще ни следи по това време на нощта?

Но Фин отвори сетивата си, кръвта призова кръвта. И докато летяха между дърветата, а вятърът разкъсваше на места мъглата, той усети пробуждането.

И го сподели с Брана само с поглед.

— Трябва да се задържи, да ни даде възможност да го задържим далеч от полянката, за да имаме време да отдадем почит на Сърха и да направим заклинанието, с което ще върнем духа й при нас.

— Аз предпочитам да се бия, вместо да си приказвам с духове — измърмори Бойл.

— Тя почти го е победила — изтъкна Айона. — Сигурно знае нещо, което ще ни е от полза. Опитахме всичко. Трябва да опитаме и това. Ако се получи...

— Трябва да се получи — намеси се Мийра. — Направо полудявам от постоянното му дебнене наоколо.

— Тя е наша — каза й Конър. — Ще я повикаме и тази нощ, в годишнината от смъртта й, саможертвата й, нейното проклятие е най-голямата ни надежда.

— Не можем да чакаме още цяла година. — Брана приземи Аня, след като прелетяха над сплетените клони и лиани и стигнаха до полянката. — Няма да го направим.

Както се бяха разбрали, Фин и тримата отидоха в различните краища на полянката и всеки застана в една от четирите посоки на света. Тя започна с надеждата, че вместо да прогони Кеван, ритуалът ще му даде възможност да се промъкне и да влезе в капана им.

Тя вдигна ръце, призова севера, поръси солта. Айона пое запада. А Конър, който бе на източния край, зашепна тихо в главата й.

Той идва. Съвсем близо е.

Докато брат й призоваваше изтока, сърцето на Брана прескочи.

Първата стъпка бе дала резултат, бяха го примамили.

Фин призова юга и после и четиримата обиколиха широкия кръг и поръсиха земята със сол, докато Бойл и Мийра изваждаха инструментите за следващата част от плана.

Тя усети промяната, съвсем лек хлад, когато мъглата на Кеван се смеси с тази на Фин.

Когато затвориха преградата, която щеше да държи всички други отвън и всички вътре затворени в кръга, тя се помоли Кеван да не атакува с мъглата и вихрите си, преди да са готови.

Като се стараеше да не бърза, Брана взе букета от рози и го поднесе поред на останалите, за да може всеки да вземе стръкче цвят. Фин се поколеба.

— Не вярвам, че би искала почит от мен или че би я приела.

— Ще й засвидетелстваш уважение и ще й отдадеш почит. Тя трябва да разбере, че ти се сражаваш с нас и проливаш кръвта си за нас и че не можем да победим Кеван без теб. Трябва да опитаме, Фин. Можеш ли да й дадеш и прошката си за клеймото, което носиш, с този дар на почит?

— Мога да опитам — каза само той.

Заедно, шестимата приближиха гроба на Сърха.

— Слагаме на гроба ти тез чисти бели цветове, за да отбележим годишнината от твойта гибел. Носим вино, мед и хляб, дар за почит от живите към мъртвите.

Стана по-студено. Брана можеше да се закълне, че усеща как нараства вълнението на Кеван, неговата жажда. Но не намираше името сред стелещата се мъгла.

— Тез билки разсипваме върху земята, за да освободим духа ти от оковите му. С почит коленичим и отправяме към теб молба, скрепена с кръвта ни, на тримата и трима, огънят да пламне в нощта и отвърне на най-голямата ни нужда, да ни даде каквото търсим ний от теб.

Един по един направиха резка върху кожата на китката си, оставиха кръвта да капе върху земята до надгробния камък.

— На това място и в тоз час, с твоята любов и нашата сила, изпрати ни трите си деца, за да срещнат всички своята съдба.

Мъглата бе пронизана от вой, изпълнен с дива ярост. Фин пусна покривалото и измъкна меча си, преди да застане до Брана и другите.

— Изпрати ги тук и нека дойдат сега — викна Брана, а Фин и Конър застанаха до нея, за да я предпазят от нападение. Айона, Бойл и Мийра бързаха да направят кръг, докато тя довърши ритуала. — Онези, на които свойте сили даде. Тримата и трима, и трима ще се бием.

Тя също запрати огнено кълбо, за да възпре атака от страна на Кеван, докато приятелите й бяха заети да направят кръг и да отворят портал за първите трима.

— Трима и трима, и трима срещаме нощта. Майко, отвърни на нашата молба, нека долетят тук под луната и духът ти волен да лети. Както казахме, да бъде тъй.

Земята потрепери. За малко да изгуби равновесие, когато се обърна и хукна към кръга. Погледна през рамо и видя Кеван да запраща нещо като стена от черен огън към Фин и Конър. Докато протягаше ръка да хване Айона и да слеят силите си, вятърът я вдигна като ледена ръка и я запрати през поляната.

Падането едва не потроши всичките й кости, но видя как Фин отвръща на атаката с пламнал меч и изригваща земя, а Конър плющеше с въздуха като с камшик. Светлина и мрак се сблъскваха и грохотът бе гръмовен, като че ли целият свят се срутваше.

Мийра се втурна напред, размахала меч, а Бойл запрати залп от малки огнени кълбета, които разкъсваха и прогаряха пълзящата мъгла.

Беше по-силен, осъзна Брана, някак си беше по-силен, отколкото в нощта на Самхейн. Каквото и да се криеше в него, явно бе събрало още сила, бе извлякло повече. Последната битка, помисли си тя, знаеха го както те, така и Кеван.

Той призова плъховете и те сякаш почнаха да извират от земята. Повика прилепите и те се изсипаха като напаст от небето. А Айона, изолирана, се бореше да задържи изчадията далеч, докато соколът, кучето и конят ги тъпчеха и разкъсваха.

Дълг, лоялност. Любов. Брана скочи на крака и хукна през търкалящите се под краката й тела на плъхове, за да яхне Аня. С огнено кълбо в една ръка и грейнал ярко жезъл в другата, тя полетя към братовчедка си и недовършения кръг.

Запрати надолу огън, светлина, проби си път. Призова дарбата си и горещ дъжд се изсипа от небето, за да удави адските изчадия на Кеван. Когато стигна до Айона, тя изтласка с порой всичко надалеч от колибата на Сърха.

— Довърши го! — викна тя. — Можеш да го довършиш.

Тогава се появиха змиите, загърчиха се по земята. Тя чу — и усети — болката на Кател, когато зъбите им се впиха в краката на кучето. Яростта, която избухна в нея, ги превърна в пепел.

Брана извъртя коня си, за да предпази братовчедка си, но Айона извика:

— Ще се справя! Готова съм. Върви да помогнеш на другите.

Опасявайки се от най-лошото, Брана се втурна през стената от черен огън.

Задуши я зловонна миризма на сяра. Тя повика от въздуха дъжда, топъл и чист, за да я измие. Огънят запращя и угасна, докато си пробиваше път през него.

Близките й бяха окървавени от битката.

Отново дръпна юздите на коня и притегли цялата си сила, и още, и още.

Първо дъждът и вятърът, после земетресение и огън. После всичко наведнъж — в буря, която се сблъска с гнева на Кеван. Издигна се пушек, от който очите й лютяха, а гърлото пареше, но забеляза страх, макар и само искрица, в очите на магьосника, преди да се свлече на земята и да се превърне във вълка.

— Готово! — викна Айона. — Готово е. Светлината. Расте.

— Виждам ги. — Мийра, с лице, обляно в пот и кръв, крещеше с всички сили. — Виждам ги, сенките им. Върви — викна тя на Конър. — Хайде.

— Ние ще го задържим. — Бойл замахна с юмрук и огнено кълбо.

— Кълна се, че ще го задържим. Вървете. — Фин срещна погледа на Брана. — Иначе всичко е било напразно.

Нямаха друг избор, помисли си тя и протегна ръка на Конър, за да я хване и да се метне на гърба на Аня.

— Тя е ранена. Мийра е ранена.

— Трябва да им помогнем да преминат, Конър. Тримата трябва да доведат първите трима. Без тях може да не успеем да я излекуваме.

Сети се за Кател — кървеше от муцуната и от хълбока.

За Аластар, чиито копита разкъсваха телата на изчадията, за соколите, които се спускаха с крясък, разперили остри нокти.

И всичко щеше да е напразно, ако не успееха да доведат тримата на Сърха в настоящето — от плът и кръв.

Скочи с коня право в кръга, плъзна се от гърба му заедно с брат си. Стисна ръката на Айона, на Конър и усети надигането на силата, пламването на светлината.

— Тримата и трима, и трима още — викна тя. — Такова е пророчеството на магията. Елате при нас на всяка цена, появете се сега или всичко е изгубено. Застанете редом с нас в тази нощ и в името на общата ни кръв нека тази битка свърши.

Те дойдоха, тримата на Сърха. Брана с лъка, Иймън с меча си, а Тийгън с жезъла и огромен корем. Без да кажат и дума, те протегнаха ръце и тримата станаха шестима.

Избухна светлина, искряща белота и ослепително сияние. Огънят на силата се разгоря в нея, зашеметяващ, изумителен, отвъд всичко познато.

— Отдалечете го от тях! — Брана чу собствения си глас да отеква в треперещия въздух. — Имаме достатъчно сила да го повалим, но те са прекалено близо.

— Оставете на мен. — Дъщерята на Сърха, Брана, протегна ръката си, с която стискаше тази на брат си. Стрелите излетяха от колчана й, пламнали в бяло, и се забиха в земята между вълка и останалите трима.

Полудял от ярост, вълкът се обърна и се хвърли към тях.

Брана се пусна от кръга, но Конър го затвори след нея.

— Побързай — викна й той.

— Малко по-близо, още само малко. — Но бръкна в торбичката и извади отровата. Бутилката запулсира в ръката й като жива. Вълкът скочи към кръга и тя запрати бутилката към него.

Писъците му раздраха въздуха, блъснаха я с такава сила, че тя залитна. Всички създания, които Кеван бе призовал от утробата на мрака, пламнаха и техните писъци се сляха с воя на вълка.

— Не е свършило. — Айона стисна здраво ръката на Тийгън. — Докато не убием онова, което се е вселило в него, не може да има край.

— Името. — Брана залитна, но Иймън я хвана, преди да падне. — Името на демона. Знаете ли го?

— Не. Ще изгорим каквото е останало от него, ще поръсим сол върху земята.

— Не е достатъчно. Трябва да научим името му. Фин!

Тя понечи да иде при него, но той й махна да стои далеч и падна на колене до окървавеното тяло на вълка.

— Започни ритуала.

— Ти си ранен, както и Мийра и Бойл. Ще си върнеш силите, ако първо те изцелим.

— Започни ритуала — процеди той през стиснати зъби, сключил длани около гърлото на звяра. — Твоята задача е ритуалът. Това е моята.

— Започвай! — Мийра се просна на земята редом с Бойл. — И сложи край!

И тогава звъннаха със звънеца, отвориха книгата, запалиха свещта.

И започнаха да нареждат думите.

В котлето имаше кръв — от светлината и от мрака. Сенки се полюшваха наоколо като танцьори.

На земята Фин зарови пръсти в съдраната козина на вълка.

— Познавам те — изрече тихо той, вторачил се в червените очи. — Ти си мой, но аз не съм твой. — Откъсна камъка от шията му, вдигна го високо. — И никога няма да бъда. Аз съм потомък на Дайхи. Брошката се измъкна изпод ризата на Фин и очите на вълка подивяха от ужас. — Аз съм твоята смърт. Знам кой си. Стоях до олтара ти и чух прокълнатите да зоват името ти. Знам кой си.

Онова, което живееше във вълка, използва своята тъмна сила и ръцете на Фин пламнаха, кръвта му потече от раните.

— В името на Сърха те отричам. В името на Дайхи те отричам. От свое име те отричам, защото аз съм Финбар Бърк и знам кой си.

Когато го изпълни, разтърси душата му до основи. Мракът го притегли толкова силно, разкъса го толкова дълбоко. Но той се държеше на ръба с последни сили и погледна към Брана. Към нейната светлина.

— Името му е Кернунос. — Той метна камъка към Конър. — Кернунос. Унищожи го. Сега. Не мога да го удържам още дълго, много е силен. Махни я оттам. — Дъхът му пресекна, когато викна на Бойл. — Махни Мийра надалеч.

— Трябва да го оставиш! — Със сълзи, течащи като река по бузите й, Брана викна: — Фин, остави го, ела при нас.

— Не мога. Той ще се скрие в земята, дълбоко в недрата й, и ще го изгубим завинаги. Мога да го задържа тук, но не задълго. Направи каквото трябва заради всички, заради мен. Ако ме обичаш, Брана, освободи ме. В името на всичко, което има между нас, освободи ме.

За да е сигурен, той използва от собствените си сили, за да изтръгне камъка от ръцете на Конър и да го запрати в котлето. Светлината се издигна на висок стълб, ослепително бяла, когато викна името му.

— Сложи край!

— Той страда — прошепна Тийгън. — Стига толкова. Дай му покой.

През сълзи Брана изрече името на демона и изсипа отровата.

По-черна от чернилка, по-гъста от катран. Под напора й отекнаха див вой и гърлени викове. И заедно с тях хиляди гласове закрещяха на езици, които никога не бе чувала.

Усети го в мига преди светлината отново да озари всичко, преди самото котле да пламне в чисто бяло. Полянката, небето, стори й се, че целият свят се превърна в бял пламък.

Усети как камъкът се разпуква, чу как се троши, сякаш огромни дървета се строполяват под ръцете на великани, и земята се разлюля като бурно море.

Усети смъртта на демона и сякаш усети своята също.

Всичко се изцеди от нея, остана без дъх, без сила, светлина и се свлече на колене.

„Кръв и смърт следват — помисли си тя. — Кръв и смърт.“

После скочи и хукна, когато забеляза Фин, неподвижен, блед, окървавен, паднал по очи в черната пепел на онова, което преди беше Кеван и онова, което му бе дало живот.

— Хеката, Бриджит, Мориган и всички богини, бъдете милостиви. Не отнемайте живота му. — Повдигна главата на Фин в скута си. — Вземете всичко, което имам, всичко, което съм, но не и живота му. Умолявам ви, не отнемайте живота му.

Вдигна лице към небето, което още пламтеше в бял огън, отправи силата на молитвата си към който можеше да чуе.

— Вземете каквото пожелаете и каквото е нужно, но не и живота му.

Сълзите й пареха и капеха върху обгорената му кожа.

— Сърха — молеше се тя. — Майко. Поправи стореното от теб зло. Пощади живота му.

— Шшшт. — Пръстите на Фин стиснаха нейните. — Не съм си отишъл. Тук съм.

— Ти оживя.

И светът отново дойде на мястото си, земята престана да се люлее, пламъците в небето избледняха.

— Как... Не ме интересува. Ти оживя. — Притисна устни към лицето му, към косата. — О, Господи, ранен си, кървиш отвсякъде. Почини си. Спокойно, спокойно, любими. Помогни ми — обърна се тя към Брана, дъщерята на Сърха. — Моля те.

— Разбира се. Ти си точно такъв, какъвто те описа. — Тя коленичи, сложи длани върху ребрата на Фин, където ризата и кожата му бяха разкъсани и изгорени. — Той е копие на моя Оуен.

— Какво?

Тя стисна ръката на далечната си роднина от бъдещето.

— Лицето му е точно копие на моя любим, както и сърцето му е вярно като на моя любим съпруг. Никога не е бил на Кеван, не и във важните неща. — Тя сведе поглед към Фин и докосна с устни челото му. — Ти си мой, както си и неин. Изцелението ще боли малко.

— Малко — изпъшка Фин през стиснати зъби, когато болката го изгори отвътре.

— Погледни ме. Виж вътре в мен — зашепна Брана.

— Няма. Не искам да поемаш тази болка. Тя е моя. Как са другите?

— Сега се грижат и за тях. Проклет да си, Финбар, задето ме накара да си мисля, че съм те убила. Много кръв си загубил, а и ризата ти още дими. — Тя я махна от тялото му с едно тръсване на китката. — О, Господи, някои от тези рани са дълбоки. Конър!

— Идвам. — Леко накуцващ, Конър избърса кървавата пот от лицето си. — Мийра и Бойл вече са много по-добре, макар че, Господи, какви рани имаше тя. Но все пак... О, по дяволите, Фин, гледай само как си се подредил.

За да реши проблема, той стисна главата на Фин между дланите си и сля съзнанието си с неговите мисли и болка.

— О, мътните ме взели — просъска Конър.

Минутите се проточиха като векове дори и когато и другите се присъединиха към тях. Преди всичко да приключи, и Конър, и Фин бяха облени в пот, задъхани и треперещи.

— Ще се оправи. — Тийгън погали ръката на Брана. — Двете със сестра ми сте много надарени лечителки. Малко почивка, малко лечебен тоник и ще се оправи.

— Да, благодаря ви. Благодаря. — Брана притисна лице в рамото на брат си. — Благодаря ти.

— Той е и мой.

— Наш е — поправи го Иймън. — Върнахме се у дома и участвахме в унищожаването на Кеван. Но той изигра най-голямата роля. Затова ти, Финбар Бърк, си наш, макар да носиш белега на Кеван.

— Вече не — прошепна Тийгън. — Аз белязах Кеван, а проклятието на майка ни беляза всички от кръвта му. А сега мисля, че тя и светлината са премахнали клеймото. Защото това не е белегът на Кеван.

— Какво говориш? Това е... — Фин се извърна да погледне и върху рамото си, където бе носил белега на Кеван от осемнадесетата си година, сега видя келтския символ на триединството, трикветрата.

Знакът на тримата.

Това го зашемети повече от огъня на отровата, повече от ослепителния пламък на светлината.

— Изчезнал е. — Докосна с пръсти мястото и не усети никаква болка, никаква тъма, никакво подмолно притегляне. — Свободен съм от него. Свободен.

— Ти бе готов да дадеш живота си. Кръвта си — осъзна Брана и очите й запариха от чиста радост. — Неговата смърт дойде от твоята волна саможертва. Ти развали проклятието, Фин.

Тя сложи ръка върху неговата, над знака на тримата.

— Ти спаси себе си, а мисля, че спаси и духа на Сърха. Всички ни.

— Някои от нас също участваха — напомни й Конър. Но се ухили на Фин. — Чудесен белег. Мисля, че останалите трябва да си направим такива татуировки.

— Харесва ми — заяви Мийра и избърса сълзите си.

— Имаме да мислим за много други неща преди татуировките. — Бойл протегна ръка надолу. — Ставай вече. — Грабна ръката на Фин и после здраво го стисна в прегръдка. — Добре дошъл обратно.

— Радвам се, че съм тук — каза той, когато Айона просто се вкопчи в него и тихичко захлипа. — Но, Господи, искам да се върна у дома. Трябва да довършим нещата тук. — Той целуна Айона по главата. — Трябва да сложим край и да живеем свободно.

— Така и ще направим. — Иймън протегна ръка и стисна здраво десницата на Фин. — Когато имам син, той ще носи твоето име. Братовчеде.

Изгориха пепелта, използваха още бял огън, обърнаха земята, разпиляха пепелта, поръсиха отгоре й сол.

После застанаха насред полянката в тишина.

— Готово. Приключихме с това. — Брана, дъщерята на Сърха, отиде до гроба на майка си. — И тя е свободна. Сигурна съм.

— Почетохме саможертвата й, изпълнихме дълга си. И сега усещам как домът ни зове. — Иймън хвана Тийгън за ръка. — Но мисля, че пак ще се видим.

Конър извади белия камък от джоба си и се загледа в сиянието му.

— Вярвам в това.

— Ние сме тримата — каза Брана, — каквито сте и вие, каквито са и те. — Тя махна към Фин, Бойл и Мийра. — Ще се срещнем пак. Бъдете благословени.

— И вие също. — Тийгън хвърли поглед през рамо към гроба на майка си, но вече бе започнала да избледнява. — Тя много харесваше зюмбюли. Благодаря ви.

— Свърши. — Мийра огледа полянката. — Иска ми се да танцувам, но вътрешно цялата треперя. Какво ще правим сега, след като всичко свърши?

— Ще хапнем здраво на закуска. Зората пукна. — Конър посочи на изток, към бледото розово зарево на хоризонта.

— Ще се върнем у дома — съгласи се Айона, после се разсмя, когато Бойл я завъртя в прегръдка. — И ще останем заедно за малко. Просто ще бъдем заедно.

— Ще дойдем след минутка. Искам само още миг да остана тук. Само за минутка — обърна се Фин към Брана.

— Ако се забавите, аз ще приготвя яйцата, а тя ще се оплаква. — Но Конър целуна ръката на Мийра, после се качи на коня си.

Айона им хвърли един последен поглед, допря ръка до сърцето си, после я разпери към Фин и Брана и направи красива дъга над главите им.

— Има най-милото сърце — тихо каза Фин. — А сега... — Той завъртя Брана с лице към себе си. — Тук, където за първи път ми се отдаде. Където всичко започна и където сложихме най-сетне край, искам да ти задам един въпрос.

— Не отговорих ли на всички?

— Не и на този. Ти, Брана, ще споделиш ли с мен живота, за който някога мечтахме? Животът и семейството, и всичко, което някога си представяхме заедно?

— О, да, Фин. Искам да споделя всичко това и още много. Всички нови мечти, които ще имаме. И новите ни обещания.

Тя се сгуши в прегръдките му.

— Обичам те. Винаги съм те обичала и вечно ще те обичам. Ще живея с теб в прекрасната ти къща и ще имаме колкото деца поискаме, и никое от тях няма да носи белег. Ще пътувам с теб, ще ми покажеш света.

— И ще правим вълшебства.

— Днес и завинаги.

Тя го целуна до колибата на Сърха, където стената от преплетени клони и лиани бе изчезнала, където цъфтяха зюмбюлите и малката дъга грееше над всичко.

После полетяха заедно с коня, кучето и сокола към утрешния ден.

Nora Roberts

Оригинално заглавие: BLOOD MAGICK

с/о Литературна агенция „АНТЕЯ РАЙТС“ — София

ISBN 978-954-26-1468-5