Мис Каприз

8

Дали първи щеше да признае, че невинаги се отнасяше добре с жените. Отчасти вината беше негова, но отчасти си беше и тяхна. Той обичаше южняшки жени, весели жени, земни жени. Обичаше жени, с които може да пие, жени, които могат да разказват мръсни шегички, като снижат гласа си и изкрещят смешната част над запотените чаши с бира, мачкат коктейлните салфетки и пускат Уейлън Дженингс на джубокса, без да губят и миг в чудене как ли ще възприемат гова останалите. Харесваше жени, които не вдигаха олелия със сълзи на очи, защото е прекарал цялото си време на голф игрището, вместо да ги заведе на ресторант, в който сервират охлюви. Всъщност харесваше жени, които се държаха като мъже. Но красиви. Защото най-много от всичко Дали харесваше красивите жени. Не с престорената красота на моделите от кориците на списанията, с целия онзи грим и кокалести момчешки тела, от които тръпки го побиваха, а сексапилно красиви. Харесваше гърди и бедра, очи, които се смеят, и зъби, които проблясват, широко извити устни. Харесваше жени, които можеше да обича и после да зареже. Такъв си беше и това до голяма степен го караше да става гаден с всяка жена, за която някога му беше пукало.

Но Франческа Дей беше изключение. Тя го караше да става гаден само с присъствието си.

- Това бензиностанция ли е? - попита Скийт, щастлив за първи път от много километри насам.

Франческа се взря напред и каза мълчалива благодарствена молитва, когато Дали намали. Не че вярваше на историята за обира на магазина, но трябваше да е внимателна. Отбиха пред порутена дървена сграда с олющена боя и табела „Жива стръв“, написана на ръка и наклонена към една ръждясала помпа. Облак прах влетя през прозорците на колата, когато гумите изскърцаха по чакъла. Франческа имаше чувството, че пътува от векове. Умираше от жажда и глад и трябваше да използва тоалетната.

- Последна спирка - обяви Дали и изключи двигателя. - Вътре трябва да има телефон. Може да позвъниш на някой от приятелите си.

- О, няма да се обаждам на приятел - отвърна Франческа и измъкна малка чантичка от телешка кожа от козметичното куфарче. - Ще извикам такси да ме откара до летището в Гълфпорт.

Отзад се разнесе висок стон. Дали се отпусна в седалката си и нахлупи шапката над очите си.

- Какво има? - попита Франческа.

- Дори не знам откъде да започна - промърмори Дали.

- Не казвай и дума - обади се Скийт. - Просто я пусни навън и дай газ. Човекът тук ще се оправи с нея. Сериозен съм, Дали. Само един глупак би направил двойно боти умишлено.

- Какво има? - попита Франческа, която започваше да изпитва тревога.

Дали повдигна ръба на шапката си с палец.

- Като за начало, Гълфпорт е на около два часа зад нас. Сега сме в Луизиана, на половината път до Ню Орлиънс. Ако искаше да отидеш в Гълфпорт, защо вървеше на запад вместо на изток?

- Откъде можех да знам, че вървя на запад? - отвърна тя възмутено.

Дали удари волана с длани.

- Защото проклетото слънце залязваше пред очите ти, ето откъде!

- О! - Тя се замисли за момент. Нямаше причина да се паникьосва. Просто щеше да намери друг начин. - Има ли летище в Ню Орлиънс? Мога да използвам него.

- Как възнамеряваш да стигнеш до там? И ако още веднъж споменеш за такси, кълна се в бога, че ще изхвърля парчетата на тоя „Луи Хуитон“ сред боровете! Ти си насред нищото, лейди, не разбираш ли това? Тук няма таксита! Това е пустошта на Луизиана, а не Париж!

Тя седна по-сковано и захапа устните си.

- Разбирам - каза бавно. - Ами тогава вероятно мога да ви платя, за да ме закарате до там. - Взря се в чантичката си, а челото й се сбърчи от тревога. Колко пари й бяха останали? По-добре да се обади на Никълъс веднага, за да може парите да я чакат, когато стигнеше в Ню Орлиънс.

Скийт отвори вратата и излезе.

- Ще си взема бутилка „Доктор Пепър“, докато ти се оправяш с това, Дали. Но едно ще ти кажа, ако тя е още в колата, когато се върна, ще трябва да си търсиш някой друг да ти държи стиковете в понеделник. - Вратата се затръшна.

- Какъв невъзможен мъж - каза Франческа и подсмръкна. Погледна косо към Дали. Той не би я оставил само защото този негов ужасен приятел не я харесваше, нали? Обърна се към него с помирителен тон: - Нека се обадя по телефона. Ще отнеме само минута.

Измъкна се от колата, колкото грациозно можеше с разлюлян кринолин, и се вмъкна в порутената сграда. Отвори чантичката си, извади портфейла и бързо преброи парите. Не й отне дълго. Ледена тръпка полази гърба й. Имаше само осемнайсет долара... осемнайсет долара, които я деляха от гладната смърт.

Слушалката беше лепкава от мръсотия, но не й обърна внимание, докато я сграбчваше и набираше 0. Най-сетне се свърза с чуждестранен оператор, даде му номера на Никълъс и поръча разговорът да е за негова сметка. Докато чакаше да я свържат, се опита да се разсее от нарастващата си тревожност, като гледаше как Дали излиза от колата и отива при собственика на бензиностанцията, който товареше стари гуми в каросерията на разнебитен камион и ги оглеждаше с интерес. Каква загуба - помисли си тя, докато очите й се връщаха върху Дали, -да се дари с такова лице такъв необразован селяк.

Икономът на Никълъс най-накрая вдигна, но надеждите й за спасение се разбиха, когато отказа разговора, обявявайки, че работодателят му е извън града за няколко седмици. Тя се взря в слушалката и после поръча друг разговор, този път със Сиси Кавендиш. Сиси отговори, но също като иконома на Никълъс и тя не беше склонна да приеме разговора. Тази ужасна кучка! Франческа се разгневи, когато линията замлъкна.

Започна да се чувства истински изплашена и прехвърли наум целия си списък с познати само за да осъзнае, че отношенията й дори с най-лоялните й почитатели не бяха добри през последните месеци. Единственият човек, който би й заел пари, бе Дейвид Грейвс, който снимаше някъде в Африка. Тя скръцна със зъби и набра трети номер, този път на Миранда Гуинуик. За нейна изненада, разговорът беше приет.

- Франческа, колко е приятно да те чуя, макар че минава дванайсет и бях заспала. Как върви филмовата ти кариера? Отнася ли се Лойд добре с теб?

Франческа почти можеше да чуе мъркането й и стисна слушалката по-здраво.

- Всичко е чудесно, Миранда. Не мога да ти се отблагодаря. Но изникна нещо спешно и трябва да се свържа с Ники. Ще ми дадеш ли номера му, ако обичаш?

- Съжалявам, скъпа, но в момента той се е изолирал с една стара приятелка. Великолепна руса математичка, която го обожава.

- Не ти вярвам.

- Франческа, дори Ники има граници и мисля, че ти най-накрая ги прескочи. Остави ми номера си и ще му предам да ти се обади, когато се върне след две седмици.

- Две седмици не става! Трябва да говоря с него сега.

- Защо?

- Лично е - отсече Франческа.

- Съжалявам, не мога да ти помогна.

- Не прави това, Миранда! Наистина трябва... - Разговорът прекъсна точно когато собственикът на бензиностанцията влезе и завъртя копчето на мръсното бяло пластмасово радио. Гласът на Даяна Рос неочаквано атакува ушите на Франческа и я попита: а сега накъде.

- О, Боже... - промърмори Франческа.

Точно тогава вдигна поглед и видя Дали да заобикаля колата си отпред към шофьорското място.

- Чакай!

Пусна слушалката и се втурна към вратата, сърцето й се блъскаше в ребрата, ужасена, че той може да тръгне и да я изостави.

Дали спря на място и се облегна на капака, като кръстоса ръце пред гърдите си.

- Не ми казвай - обърна се към нея. - Не намери никого.

- Ами да... не. Виждаш ли, Ники, моят годеник...

- Няма значение. - Той вдигна шапката си за козирката и прокара ръка през косата си. - Ще те оставя на летището. Само трябва да обещаеш да не говориш по пътя.

Тя настръхна, но преди да има време да отговори, той посочи с палец към пасажерското място.

- Скачай. Скийт искаше да се поразтъпче и ще го вземем по-нататък.

Франческа трябваше да отиде до тоалетната, преди да тръгнат, и щеше да умре, ако не сменеше дрехите си.

- Трябват ми няколко минути - каза тя. - Сигурна съм, че няма да имаш против да почакаш. - Тъй като изобщо не беше сигурна в това, използва цялата си сила върху него – зелените котешки очи, пухкавата уста, малката безпомощна ръка върху неговата.

Ръката беше грешка. Той погледна надолу, сякаш виждаше змия.

- Трябва да ти кажа, Франси, че начинът, по който правиш нещата, ужасно ме дразни.

Тя издърпа ръката си.

- Не ме наричай така! Името ми е Франческа. И не си мисли, че и аз съм очарована от теб.

- Не си и въобразявам, че си очарована от когото и да е освен от себе си. - Той измъкна пакетче дъвки от джоба на ризата си. - И от господин Хуитон, разбира се.

Тя му хвърли най-смразяващия си поглед, отиде до задната врата на колата и я отвори, за да измъкне куфара си, защото абсолютно нищо - нито адската бедност, нито предателството на Миранда, нито безочието на Дали Бодин, нямаше да я накара да остане в това мъчително розово облекло и миг повече.

Той бавно разопакова пакетчето дъвка, докато я гледаше как се мъчи с куфара.

- Ако го обърнеш от другата страна, Франси, ще излезе по-лесно.

Тя стисна зъби, за да не го нарече с някакъв гаден епитет, и дръпна рязко куфара, като остави дълга резка по кожата, когато го закачи за дръжката на вратата. „Ще го убия - помисли си, като влачеше куфара към ръждясалия синьо-бял знак за тоалетната. - Ще го убия и после ще скачам върху трупа му.“ Хвана напуканата порцеланова бяла дръжка и блъсна вратата, но тя отказа да поддаде. Франческа опита още веднъж-два пъти и накрая вратата се отвори, поскърцвайки на пантите си, разкривайки ужасяваща гледка.

Тоалетната беше отвратителна. На мъждивата светлина от крушката, която висеше на връв от тавана, се виждаше насъбралата се в улеите между начупените плочки по пода мръсна вода. Тоалетната чиния беше покрита с мръсотия, капакът й липсваше, а седалката беше наполовина счупена. Докато стоеше и гледаше зловонното помещение, сълзите, които цял ден заплашваха да потекат, най-накрая започнаха да се ронят от очите й. Беше гладна и жадна, трябваше да използва отвратителната тоалетна, нямаше никакви пари и искаше да си отиде вкъщи. Пусна куфара отвън в прахта, седна върху него и се разплака. Как можеше да й се случва всичко това? Тя беше една от десетте най-красиви жени във Великобритания!

В прахта до нея се появиха чифт каубойски ботуши. Тя се разплака още по-силно, заравяйки лицето си в ръце, докато надаваше силни хълцащи звуци, които, изглежда, идваха чак от пръстите на краката й. Ботушите направиха крачка към нея, после потропаха нетърпеливо в прахта.

- Тази врява още дълго ли ще продължи, Франси? Искам да се добера до Скийт преди алигаторите.

- Излизах с принца на Уелс - каза тя през хлипанията, когато най-накрая погледна към него. - Той се влюби в мен!

- Аха. Е, казват, че при тях има доста кръвосмешения...

- Можех да съм кралица! - Произнесе, ридаейки, докато сълзите се стичаха по бузите и капеха върху гърдите й. - Той ме обожаваше, всички го знаят. Ходехме на балове и опери...

Дали примижа към залязващото слънце.

- Мислиш ли, че би могла да прескочиш тази част и да караш по същество?

- Трябва да отида до тоалетната! - изплака тя, посочвайки с треперещ пръст към ръждясалата синьо-бяла табела.

Той я остави и се появи след малко.

- Разбирам какво имаш предвид. - Изрови две смачкани салфетки от джоба си и ги остави да паднат в скута й. - Мисля, че за теб ще е по-безопасно зад сградата.

Тя погледна надолу към салфетките, после към него и започна отново да хлипа.

Дали продължи да дъвче дъвката си.

- Твоята английска спирала май наистина не я бива много.

Тя скочи от куфара, салфетките паднаха на земята, и му се разкрещя:

- Мислиш, че всичко това е забавно, нали? Смяташ, че е адски смешно, дето съм прикована към тази ужасна рокля и не мога да си отида вкъщи, а Ники е забягнал с някаква математичка, за която Миранда казва, че била страхотна...

- Аха. - Куфарът й се катурна под натиска на ботуша му. Преди Франческа да успее да възрази, той се наведе и отвори една от закопчалките. - Тук е страхотна бъркотия - каза Дали като видя хаоса вътре. - Имаш ли някакви джинси?

- Под „Зандра Роудс“.

- Занд какво? Няма значение, намерих джинсите. Ами тениска? Носиш ли тениски, Франси?

- Там има блуза - подсмръкна тя. - Бежово-сива, на „Холстън“. И един колан „Ермес“ с катарама арт деко. Както и сандалите ми на „Ботега Венета“.

Той подпря едната си ръка на коляното и я погледна.

- Пак започваш да ме предизвикваш, така ли, скъпа?

Тя избърса сълзите с опакото на ръката си и се взря в него, без да има и най-мъглява представа за какво говори. Той въздъхна и се изправи.

- По-добре намери сама каквото търсиш. Аз ще отида при колата и ще те изчакам. И се постарай да не се бавиш много. Старият Скийт вече ще е станал по-лют и от тексаско тамале.

Когато той се извърна от нея, Франческа подсмръкна и прехапа устни.

- Господин Бодин? - Той се обърна. Тя заби нокти в дланите си. - Ще бъде ли възможно... - Боже, това беше унизително! - Искам да кажа, може би ще... Всъщност, изглежда, аз... - Какво й ставаше? Как успя този необразован селяк да я сплаши дотолкова, че да не може да формулира и най-простото изречение?

- Изплюй камъчето, скъпа. Твърдо съм решил да намеря лек за рака преди края на десетилетието или поне да пия една студена бира и да хапна лют хотдог, преди момчетата на Ландри да излязат на терена за шампионата на дивизията.

- Престани! - Тя тропна с крак в прахта. - Просто престани! Нямам никаква представа за какво говориш, а дори сляп идиот може да види, че не бих могла да съблека тази рокля сама, а ако ме питаш, човекът, който говори много тук, това си ти!

Той се ухили и Франческа незабавно забрави нещастието си под силата на тази опустошителна усмивка, която предизвикваше бръчки в ъгълчетата на устата и очите му. Веселието му, изглежда, идваше от някъде дълбоко в него и докато го гледаше, тя изпита абсурдното усещане, че край нея току-що бе отминал цял свят на забавления. Идеята я разтърси повече от всичко.

- Ще побързаш ли, ако обичаш? - тросна се тя. - Едва дишам.

- Обърни се, Франси. Да разсъбличам жени, е един от моите таланти. По-добър дори от умението ми да играя голф.

- Няма да ме събличаш - разяри се тя, докато се обръщаше с гръб към него. - Не го карай да звучи толкова мръснишки.

Ръцете му поспряха на кукичките на гърба на дрехата.

- Как точно наричаш това?

- Изпълняване на помощна функция.

- Един вид като прислуга? - Редицата кукички започнаха да се откачат.

- По-скоро като това, да. - Тя имаше тревожното усещане, че е направила голяма крачка в грешната посока. Чу късо злобно изхихикване, което потвърди страховете й.

- Нещо в теб започва да ми харесва, Франси. Животът не ти дава често шанс да се срещнеш с живата история.

- Живата история?

- Ами да. Френската революция, Мария Антоанета. Цялата онази работа с „да ядат пасти“.

- Какво - попита тя, докато Дали откачаше и последната кукичка - знае някой като теб за Мария Антоанета?

- Допреди час - отвърна той - не много.

Настигнаха Скийт след три километра и както беше предсказал Дали, той не беше доволен. Франческа се озова прогонена на задната седалка, където си пийваше от бутилка с нещо като сода с шоколадов вкус, която бе извадила от хладилната чанта, без да чака покана. Седеше умислена и пиеше в тишина, както я бяха помолили, през целия път до Ню Орлиънс. Чудеше се какво би казал Дали, ако знаеше, че няма самолетен билет, но отказа дори да обмисли да му сподели истината. Чоплеше ъгъла на етикета с палец и обмисляше факта, че няма майка, пари, дом или годеник. Всичко, с което разполагаше, беше малък остатък от гордостта й и отчаяно искаше да получи възможност да я развее поне веднъж преди края на деня. По някаква причина гордостта добиваше голяма тежест за нея, когато ставаше дума за Дали Бодин.

Ако само не беше толкова невъзможно великолепен и толкова очевидно невпечатлен от нея. Това беше вбесяващо... и неустоимо. Тя никога не се беше сблъсквала с предизвикателство, когато ставаше дума за мъже, и се дразнеше, че е принудена да се откаже от този. Разумът й казваше, че има по-големи проблеми, за които да се тревожи, но нещо по-дълбоко й нашепваше, че ако не успее да спечели възхищението на Дали Бодин, ще е загубила още една част от себе си.

Докато довършваше шоколадовата сода, й хрумна как да се сдобие с парите, които й трябваха за билет до къщи. Разбира се! Идеята беше толкова абсурдно проста, че трябваше веднага да се сети. Погледна към куфара си и се намръщи при вида на драскотината. Той струваше нещо от сорта на хиляда и осемстотин паунда, когато го купи, преди по-малко от година. Отвори козметичната чанта и пребърка съдържанието й в 1ърсене на сенки с приблизително същия нюанс като кожата. Когато ги откри, развъртя капачето и внимателно покри драскотината. Когато приключи, все още се виждаше леко, но се почувства удовлетворена, че само внимателно вглеждане би разкрило дефекта.

След като реши този проблем и видя първата табела за летището, тя насочи мислите си отново към Дали Бодин, опитвайки се да разбере отношението му към нея. Целият проблем - единствената причина всичко да се развие толкова зле между тях - беше, че тя изглеждаше ужасно. Това временно го беше поставило в превъзхождаща позиция. Позволи на клепачите си да се затворят и си представи, че се е появила пред него напълно отпочинала, с току-що фризирана коса, подредена в блестящи кестеняви къдрици, безупречен грим и чудесни дрехи. Щеше да е паднал на колене за секунди.

Настоящият спор, който, изглежда, беше поредният от текущата серия между Дали и ужасния му спътник, я разсея от бляновете й.

- Не разбирам защо толкова настояваш да стигнем Батън Руж тази вечер - оплакваше се Скийт. - Разполагаме с целия ден утре, за да се доберем до езерото Чарлс навреме за кръга в понеделник сутринта. Каква разлика ще има един час?

- Разликата е, че не искам да прекарвам повече време в шофиране в неделя, отколкото се налага.

- Аз ще карам. Това е само час повече и има един наистина добър мотел, където отседнахме миналата година. Нямаше ли някакво куче или нещо друго, което да провериш там?

- Откога ти пука за някое от моите кучета?

- Сладък малък мелез с черно петно над едното око, нали? Май куцаше с единия крак.

- Това беше във Виксбърг.

- Сигурен ли си?

- Разбира се. Виж, Скийт, ако искаш да прекараме нощта в Ню Орлиънс, за да можеш да идеш до „Блу Чокто“ и да се срещнеш с онази червенокоса сервитьорка, защо просто не го кажеш, вместо да се въртиш около темата, да ми говориш за кучета и куци крака като някакъв проклет лицемер?

- Не съм казвал нищо за червенокоса сервитьорка или че искам да отида в „Блу Чокто“.

- Да бе. Ама аз няма да Лойда с теб. Това място е покана за сбиване, особено в събота вечер. Жените изглеждат като борци, а мъжете са още по-зле. Последния път, когато бях там, почти си счупих ребро, а за днес достатъчно нерви изхабих.

- Казах ти да я оставиш на бензиностанцията, но ти не ме послуша. Никога не ме слушаш. Точно както миналия вторник. Казах ти, че онзи удар е сто и трийсет ярда. Бях го измерил, но ти не ме послуша и взе айрън номер осем, все едно не бях казал нищо.

- Ще престанеш ли, ако обичаш? Още тогава признах, че съм сгрешил, и на следващия ден също и оттогава всеки ден продължавам да ти го казвам, така че млъквай!

- Това е новобранска излагация, Дали, да не вярваш на своя кади за разстоянието. Понякога си мисля, че нарочно се опитваш да губиш турнирите.

- Франси? - извика я Дали през рамо. - Нямаш ли някоя очарователна история за спирали, която искаш да ми разкажеш?

- Съжалявам - отвърна тя сладко, - свършиха. Освен това се предполага да мълча, не помниш ли?

- И бездруго е късно - въздъхна Дали и отби към главния терминал. Без да изключва двигателя, излезе от колата и отиде да й отвори вратата. - Е, Франси, не мога да кажа, че не беше интересно. - След като тя слезе, той се протегна към седалката, извади куфарите й и ги постави на тротоара до нея. - Успех с годеника ти и принца, и всички онези големци, с които се движиш.

- Благодаря ти - каза тя сковано.

Дали се ухили, продължавайки да дъвче.

- Успех и с вампирите.

Тя срещна развеселения му поглед с ледено достойнство.

- Довиждане, господин Бодин.

- Довиждане, Мис Каприз.

Последната дума беше негова. Тя стоеше на тротоара пред терминала и обмисляше неоспоримия факт, че великолепният селяк бе отбелязал последната точка в игра, която тя беше създала. Един неграмотен дръвник от пущинака, вероятно копеле, беше надиграл, надхитрил и победил несравнимата Франческа Серитела Дей.

Това, което бе останало от храбростта й, сега се разбунтува и тя се взря в него е очи, които разказваха стотици сластни истории.

- Жалко е, че не се срещнахме при други обстоятелства. -Нацупената й уста се изви в съблазнителна усмивка. - Абсолютно сигурна съм, че щяхме да намерим много общи неща.

И после се надигна на пръсти, сгуши се в гърдите му и обви врата му е ръце, без да изпуска и за секунда погледа му. Наклони назад идеалното си лице и му предложи меката си уста като скъпоценен бокал. Внимателно придърпа главата му надолу и докосна е устни неговите, а после бавно ги разтвори, така че да ги предложи на Дали Бодин като дълго и незабравимо питие.

Той дори не се поколеба. Спусна се, сякаш го беше правил и преди, и позволи на опита, който беше събрал през годините, да се срещне и смеси е нейния. Целувката им беше идеална -гореща и чувствена - целувка на двама професионалисти с върховни умения, и изпрати гъделичкащо усещане чак до върховете на пръстите им. И двамата бяха твърде опитни, за да блъснат зъби или да смачкат носовете си, или друга неловкост, която останалите мъже и жени лесно допускаха. Господарката на Изкушението беше срещнала своя Господар и за Франческа преживяването се доближаваше толкова много до идеалното, колкото нищо друго преди това. Поразително идеална целувка, която ставаше още по-идеална от осъзнаването, че не се налага да мисли за неловките последствия от даденото обещание, което не възнамеряваше да изпълни.

Натискът на допира отслабна и тя плъзна връхчето на езика си по долната му устна. После бавно се отдръпна.

- Довиждане, Дали - каза тихо, а котешките й очи се вдигнаха към него е пакостлив проблясък. - Обади ми се другия път, когато Лойдеш в Кейп Ферет.

И точно преди да се обърне, видя с удоволствие как великолепното му лице придобива леко слисано изражение.

- Трябваше да съм свикнал с това - каза Скийт, когато Дали отново се намести зад волана. - Трябваше да съм свикнал, но не съм. Те направо ти се хвърлят на врата. Богати, бедни, грозни, модерни. Няма значение. Все едно са ято домашни гълъби, кръжащи около мъжкар. Имаш червило.

Дали прекара опакото на дланта по устата си и после погледна бледото петно.

- Определено е вносно - промърмори.

Франческа изгледа отдалечаването на буика от вътрешността на терминала и потисна абсурдния пристъп на съжаление. Веднага щом колата изчезна от погледа й, вдигна куфарите си и излезе отново навън, за да отиде до стоянката на такситата, където имаше една-единствена кола. Шофьорът излезе и натовари багажа й, докато тя се настаняваше. Когато се върна зад волана, попита:

- Накъде, мадам?

- Знам, че е късно - каза Франческа, - но смятате ли, че можете да ми намерите отворен магазин за стоки втора ръка?

- Какъв по-точно?

- Такъв, където изкупуват дизайнерски марки... и наистина необикновени куфари.

9

Ню Орлиънс, бижуто на река Мисисипи, на изящното ковано желязо, на жасмина и на османтуса, на горещите нощи, горещия джаз и горещите жени. В един град, забележителен със своята индивидуалност, „Блу Чокто“ успяваше да бъде обикновен. Сив и кален, с две неонови табели за бира, които проблясваха болезнено на витрината, опушена от отработените газове, барът можеше да се намира в най-долнопробната част на всеки американски град - край доковете, мелниците, реката, на границата на гетото. И в случая барът беше цъфнал в западналата част на Ню Орлиънс, опасна след залез, с осеяни с боклуци тротоари, счупени улични лампи и неподходяща за добрите момичета.

„Блу Чокто“ изпитваше особена омраза към добрите момичета. Редовните клиенти мъже искаха да имат до себе си на червените винилови барстолове по-специална компания. Искаха момичета като Бони и Клио, почти проститутки, които си слагаха силни парфюми и ярко червило, които ругаеха и помагаха на мъжете да забравят, че задникът Джими Картър със сигурност ще бъде избран за президент и ще даде хубавата работа на негрите.

Бони завъртя малката жълта пластмасова пръчица на своя коктейл и се взря през шумната тълпа към приятелката и съперничката си Клио Резняк, която притискаше циците си в Тони Грасо, докато той пускаше монета в джубокса и натискаше бутона С-24. Тази вечер в задимената атмосфера на „Блу Чокто“ витаеше агресивно настроение, по-агресивно от обичайното, но Бони не се опитваше да открие източника му. Може би беше заради лепкавата жега, която не се разсейваше? А може просто да се дължеше на факта, че миналата седмица Бони бе навършила трийсет и последната от илюзиите й се канеше да се стопи. Знаеше, че не е умна и не е достатъчно красива, за да се възползва от това, а и нямаше енергия да се развива. Живеееше в една разнебитена каравана, беше рецепционистка в козметичен салон и нямаше изгледи нещо в живота й да се промени.

За момиче като Бони „Блу Чокто“ представляваше глътка приятно изживяване, малко смях, от време на време някой мъж с широки пръсти, който й плащаше коктейлите, водеше я в леглото и оставяше петдесетачка на шкафчето на следващата сутрин. Сега един от тези прахосници седеше в другия край на бара... и гледаше Клио.

Двете с Клио имаха споразумение. Изправяха се срещу всяка новодошла, която се опиташе да се намести твърде удобно на столовете в „Блу Чокто“, и не нарушаваха териториите си. И все пак прахосникът на бара изкушаваше Бони. Имаше голям корем и достатъчно силни ръце, което свидетелстваше за стабилна работа, може би работеше на някоя от плаващите изкопни платформи - мъж, излязъл да се позабавлява. Напоследък Клио беше получила предостатъчно мъже, включително и Тони Грасо, и на Бони вече почваше да й писва.

- Здрасти - каза тя, като се приближи и се плъзна на стола до мъжа. - Нов си тук, нали?

Той я огледа, прецени внимателно бухналата тупирана изрусена коса, виолетовите сенки и пълните тежки гърди. Мъжът кимна и на Бони й се стори, че вече е забравил за Клио.

- През последните няколко години бях в Билокси - отвърна той. - Какво пиеш?

Тя му отправи котешка усмивка.

- Пристрастена съм към „Май Тай“. - След като той посочи на бармана питието й, тя кръстоса крака. - Бившият ми съпруг прекарваше доста време в Билокси. Предполагам, че не си го срещал. Гадно копеле, на име Райланд.

Мъжът поклати глава - не познаваше никой с това име - и помести ръката си така, че докосна едната й гърда. Бони реши, че ще се разберат добре, и извърна леко тялото си, за да не вижда обвинителното изражение на Клио.

Час по-късно двете се разбраха в малката женска тоалетна. Клио помърмори малко, прекарвайки гребен през гъстата си черна коса и затягайки закопчалките на най-хубавите си обеци с фалшиви рубини. Бони се извини и каза, че не знаела, че и Клио се е интересувала от мъжа.

Клио я изгледа подозрително.

- Знаеш ли, започвам да се уморявам от Тони. Всичко, което прави, е да се оплаква от жена си. Мамка му, не съм се смяла с него от седмици.

- Мъжът на бара, казва се Пийт, също не е много по смеха -призна Бони. Извади шишенце с „Табу“ от чантичката си и се напръска щедро. - Това място определено отива по дяволите.

Клио начерви устата си и после отстъпи, за да се огледа.

- Ти го каза, скъпа.

- Може би трябва да идем на север. Към Чикаго или там някъде.

- Аз мислех за Сейнт Луис. Някъде, където шибаните мъже не са женени.

Бяха обсъждали тази тема много пъти и продължаваха да я обсъждат и докато излизаха от тоалетната, като преценяваха предимствата на бума на нефт в Хюстън, климата в Лос Анджелис, парите в Ню Йорк, макар да знаеха, че никога няма да напуснат Ню Орлиънс.

Двете жени минаха покрай група мъже, скупчени на бара, очите им шареха наоколо, без да обръщат внимание една на друга, макар че продължаваха да си говорят. Докато търсеше плячката си, Бони започна да осъзнава, че нещо се беше променило. Всичко изглеждаше някак по-тихо, макар че барът бе все така пълен, а от джубокса се носеше „Руби“. Тогава забеляза, че много глави се извръщат към вратата.

Тя стисна Клио за ръката и кимна.

- Ей там.

Клио погледна в посоката, която Бони й сочеше, и рязко спря на място.

- Боооже.

Намразиха я незабавно. Тя беше всичко, което те не бяха -жена, излязла направо от модните списания, красива като модел от Ню Йорк, макар да носеше джинси. Изглеждаше скъпа, стилна и високомерна, с изражение на лицето, все едно беше усетила някаква лоша миризма и тази лоша миризма се носеше именно от тях. Мястото на такава жена не беше в „Блу Чокто“, тя бе враждебен натрапник, който ги караше да се чувстват грозни, евтини и износени. А после видяха двамата мъже, които бяха оставили преди по-малко от десет минути, да се приближават към нея.

Бони и Клио се спогледаха за момент, преди да се отправят в същата посока с присвити очи и стегнати от решителност стомаси.

Франческа сякаш не забелязваше приближаването им, докато оглеждаше враждебната обстановка в „Блу Чокто“ с несигурен поглед, концентрирала цялото си внимание върху опитите да пробие гъстия дим и притиснатите тела, за да зърне Скийт Купър. На слепоочието й пулсираше мъничък неспокоен мускул, дланите й бяха потни. Никога не се беше чувствала толкова не на място, както в този долнопробен бар.

Звукът на твърде силна музика и груб смях атакува ушите й. Почувства как я оглеждат враждебно и стисна малката си козметична чантичка по-силно, опитвайки се да не мисли, че в нея е всичко, което й беше останало. Опита се да изхвърли от ума си спомена за ужасните места, на които я беше завел шофьорът, всяко по-отблъскващо от предишното, които ни най-малко не приличаха на магазина на „Пикадили“, където служителите носеха дизайнерски дрехи и сервираха чай на клиентите си. Мислеше, че идеята да продаде дрехите си е добра, но не си беше представяла, че ще се занимава с някакви ужасни заложни къщи и ще се раздели с куфара и останалата част от гардероба си за триста и петдесет долара, които трябваше да й стигнат да си плати таксито и да успее да оцелее още няколко дни, докато се свърже с Ники. Куфар на „Луи Вюитон“, пълен с дизайнерски дрехи за триста и петдесет долара! С тази сума не можеше да прекара и две нощи в наистина добър хотел.

- Здрасти, захарче.

Франческа подскочи, когато двама размъкнати мъже се приближиха до нея. Коремът на единия беше опънал копчетата на ризата му, а другият мазен образ имаше разширени пори.

- Изглеждаш, сякаш би пийнала нещо - каза дебелият. - Аз и приятелчето ми Тони ще сме щастливи да те почерпим няколко майтая.

- Не, благодаря - отвърна тя, оглеждайки се разтревожено за Скийт. Защо не беше тук?

Възмущението я заля като студен душ. Защо Дали не й беше казал името на мотела си, вместо да я принуждава да се появява на това ужасно място, чието име едва успя да си припомни, след като прекара двайсет минути в ровене на телефонния указател? Фактът, че й се налагаше да го търси, се бе отпечатал неизличимо в мозъка й, докато правеше поредната серия от безплодни обаждания до Лондон в опити да намери Ники или Дейвид Грейвс, или някой друг от бившите й приятели, но всички бяха или извън града, или наскоро оженили се, или не приемаха разговорите.

Две жени с груби лица се плъзнаха до мъжете пред нея с очевидна неприязън. Русата се наведе към човека с корема.

- Хей, Пийт, хайде да танцуваме.

Пийт не сваляше очи от Франческа.

- По-късно, Бони.

- Танцува ми се сега - настоя Бони с нацупени устни.

Погледът на Пийт се плъзна по Франческа.

- Казах по-късно. Танцувай с Тони.

- Тони ще танцува с мен - каза чернокосата жена и уви късите си пръсти, лакирани в лилаво, около косматата ръка на мъжа. - Хайде, скъпи.

- Разкарай се, Клио. - Тони се откопчи от лилавите нокти и облегна ръка на стената точно до главата на Франческа, за да се наведе към нея. - Нова ли си в града? Не помня да съм те виждал наоколо.

Франческа премести тежестта си в опит да зърне Скийт и да избегне неприятната миризма на уиски, примесена с евтин афтършейв.

Жената, на име Клио, каза подигравателно:

- Да не мислиш, че тази надута кучка ще ти отдели време, Тони?

- Мисля, че ти казах да се разкараш. - Той се усмихна мазно на Франческа. - Сигурна ли си, че не искаш питие?

- Не съм жадна - каза сковано Франческа. - Чакам някого.

- Явно ти е вързал тенекия - измърка Бони, - така че защо не се разкараш.

Порив на горещ въздух отвън блъсна влажния гръб на блузата й, когато вратата се отвори и пропусна още трима груби мъже, никой от които не беше Скийт. Нервността на Франческа се увеличи. Не можеше да стои на вратата цяла нощ, но сърцето й се свиваше при мисълта да влезе по-навътре. Защо Дали не й беше казал къде ще нощува? Не можеше да остане сама в Ню Орлиънс само с триста и петдесет долара, делящи я от глада, докато чака Ники да приключи забежката си. Трябваше да намери Дали сега, преди да е тръгнал!

- Извинете ме - каза тя грубо и се плъзна между Тони и Пийт.

Чу къс, неприятен смях от една от жените и после мърморенето на Тони.

- Ти си виновна, Бони - оплака се той. - Двете с Клио я уплашихте точно когато... - Останалата част милостиво се изгуби, докато се плъзгаше през тълпата към задната част на помещението и се оглеждаше за закътана маса.

- Хей, сладурче...

Хвърли бърз поглед през рамо и видя, че Пийт я следва. Промъкна се между две маси, почувства нечия ръка да докосва дупето й и се втурна към тоалетната. След като влезе, се облегна на вратата, с притиснато към гърдите й козметично куфарче. Отвън чу звук от счупване на стъкло и подскочи. Какво отвратително място! Мнението й за Скийт Купър спадна още повече. Неочаквано си спомни как Дали спомена някаква червенокоса сервитьорка. Не беше забелязала някой, който да отговаря на описанието, но всъщност не се беше огледала добре. Може би барманът щеше да й даде някаква информация.

Вратата рязко се отвори и двете жени влязоха в тоалетната.

- Виж какво си имаме тук, Бони Лин - подсмихна се Клио.

- И това ако не е госпожица Богата кучка - отвърна Бони. -Какво има, захарче? Умори се да обслужваш в хотела и дойде насам за малко благотворителност ли?

Франческа стисна зъби. Тези ужасни жени я бяха предизвиквали достатъчно. Тя вирна брадичка и се взря във виолетовите сенки на Бони.

- По рождение ли си толкова груба, или напоследък си развила тази черта?

Клио се разсмя и се обърна към Бони.

- Боже, боже. Май те постави на място! - Тя огледа козметичното куфарче на Франческа. - Какво толкова важно имаш вътре?

- Не ти влиза в работата.

- Бижутата ти ли са вътре, захарче? - предположи Бони. -Сапфирите и диамантите, които ти купуват ухажорите? Я кажи, колко вземаш за един сеанс?

- Сеанс?! - Франческа не можеше да сбърка смисъла и преди да успее да се спре, ръката й се протегна и зашлеви бузата на жената, която приличаше на палачинка. - Да не си...

Не успя да довърши. С разярен вой Бони изкриви пръстите си като орлови нокти и замахна във въздуха, за да сграбчи косата на Франческа, която инстинктивно вдигна куфарчето си, за да се прикрие. То удари Бони в корема, изкара въздуха й и за момент я накара да загуби равновесие на токчетата й от изкуствена алигаторска кожа. Докато тя се препъваше, Франческа изпита миг на примитивно задоволство, че най-накрая е успяла да накаже някого за всичките ужасни неща, които й се бяха случили през този ден. Мигът отлетя, когато видя изражението върху лицето на Клио и осъзна, че е попаднала в истинска беда.

Втурна се през вратата, но Клио я хвана и сграбчи китката й, преди да достигне джубокса.

- Не, кучко, няма да се измъкнеш - изръмжа тя и я дръпна обратно към тоалетната.

- Помощ! - извика Франческа, когато целият й живот премина пред очите й. - Моля ви, някой да ми помогне! Помощ!

Чу неприятен мъжки смях и когато Клио я бутна обратно към тоалетната, осъзна, че никой няма да скочи да я защити. Тези две ужасни жени възнамеряваха да я пребият там вътре, но изглежда, никой не се интересуваше от това! Паникьосана, тя замахна с куфарчето с намерението да отблъсне Клио, но вместо това удари някакъв татуиран мъж, който изкрещя.

- Вземи й куфарчето - нареди Клио, с натежал от ярост глас. - Тя току-що зашлеви Бони, а после я удари с него.

- Бони си го просеше - извика Пийт над финалните акорди на „Кристалния каубой“ и коментарите на любопитните свидетели. За невероятно облекчение на Франческа, той тръгна към нея с очевидни намерения да я спаси. Но после разбра, че мъжът с татуираната ръка е на друго мнение.

- Стой настрани! - рече той на Пийт, докато измъкваше куфарчето от ръцете й. - Това си е женска работа.

- Не! - извика Франческа. - Не е женска работа. Всъщност аз дори не я познавам и...

Изпищя, когато Клио вкопчи пръсти в косата й и започна да извива главата й по посока на тоалетната. От очите й се зарониха сълзи, вратът й се огъна назад. Това беше варварско! Ужасно! Щяха да я убият!

В този момент няколко кичура коса се отделиха от скалпа й. Красивата й кестенява коса! Разумът я напусна и я обзе сляпа ярост. Тя подивя и изпищя, докато се обръщаше. Клио изгрухтя, а после изведнъж заглъхна, когато ръката на Франческа намери корема й. Напрежението върху скалпа на Франческа незабавно отслабна, но тя имаше само миг да си поеме въздух, преди да види, че Бони се приближава към нея, готова да поеме оттам, откъдето я беше оставила Клио. Наблизо някаква маса се сгромоляса на пода, пръсна се чаша. Франческа едва осъзнаваше, че боят се е разраснал и че Пийт е скочил да я спасява, чудесният Пийт с шотландска риза и бирено шкембе, чудесният, великолепният, прелестният Пийт!

- Кучка такава! - изкрещя Бони и се протегна за нещо, което да сграбчи, което се оказаха перлените копчета по какаовия ръб на блузата от „Холстън“. Предницата поддаде, шевът на рамото се скъса. Франческа отново почувства, че дърпат косата й, и се извърна, хвана главата на Бони и на свой ред я сграбчи за косата.

Неочаквано боят сякаш беше навсякъде около нея - столове се трошаха по пода, една бутилка профуча във въздуха, някой изпищя. Франческа усети как нокътят на десния й показалец се счупи. Блузата й се разпра и разкри дантеления й сутиен в цвят екрю, но тя нямаше време да се притеснява за благоприличието, докато острите пръстени на Бони се забиваха във врата й. Франческа стисна зъби от болка и дръпна по-силно. В същото време осъзна внезапно и ужасяващо, че тя - Франческа Серитела Дей, галеничката на международната сцена, любимката на светските колумнисти, почти принцесата на Уелс - е в центъра, в самия център, в абсолютното ядро на кръчмарско сбиване.

Вратата в другия край на „Блу Чокто“ се отвори и в бара влезе Скийт, следван от Дали Бодин. Дали остана неподвижен за момент, огледа случващото се, видя участващите хора и поклати глава с отвращение.

- О, мамка му. - С дълга, пресилена въздишка започна да си проправя път през тълпата.

През целия си живот Франческа не се беше радвала повече да види някого, само дето първоначално изобщо не разпозна, че е той. Когато Дали докосна рамото й, тя пусна Бони, извърна се и го удари с всичка сила в гърдите.

- Хей! - извика той и потърка мястото. - Аз съм на твоя страна... май.

- Дали! - Тя се хвърли в ръцете му. - О, Дали, Дали, Дали! Моят чудесен Дали! Не мога да повярвам, че си ти!

Той я отблъсна.

- Леко, Франси, още не си се измъкнала. Защо, по дяволите...

Така и не довърши. Някой, който приличаше на статист от старите филми на Стив Рийвс, го повали с дясно кроше и Франческа с ужас видя как Дали се изпружи на пода. Зърна куфарчето, временно почиващо си върху джубокса, грабна го и удари с него отвратителния мъж по главата. За неин ужас закопчалката поддаде и тя безпомощно зърна как великолепните й ружове, сенки, кремове и лосиони се разлетяха из бара. От кутията със специална пудра изхвръкна ароматен облак и скоро всички кашляха и кихаха, което малко уталожи боя.

Дали се изправи с олюляване на крака, раздаде няколко удара и после сграбчи ръката й.

- Хайде. Да се махаме от тук, преди да решат да те изядат за закуска.

- Гримовете ми! - Тя се втурна към едни блестящо розови сенки, макар да знаеше, че е нелепо дори да се опитва да ги спаси с разкъсаната си блуза, кървавата драскотина на врата, няколкото счупени нокътя и застрашения си живот. Но връщането на сенките неочаквано се оказа най-важното нещо на света за нея и тя бе готова да се бие за тях.

Дали уви ръка около кръста й и повдигна краката й от пода.

- Дяволите да ги вземат гримовете ти!

- Не! Пусни ме! - Трябваше да си вземе сенките. Едно по едно й отнемаха всяко нещо, което притежаваше, и ако само още някое изчезнеше, ако още един предмет й се изплъзнеше, щеше да е все едно самата тя да изчезне, да се разтопи като Чеширския котарак, докато от нея не останеше нищо, дори зъбите.

- Хайде, Франси!

- Не! - Тя се бореше с Дали, както се бореше и с останалите, риташе с крака във въздуха, риташе прасците му, крещеше. - Искам ги! Трябва да си ги получа.

- Хубавичко ще си го получиш!

- Моля те, Дали, моля те!

Магическата дума не я беше проваляла преди, не го направи и сега. Като мърмореше под нос, той се наведе, все още обвил ръка около нея, и грабна сенките. Докато се изправяше, тя ги измъкна от него, после се протегна и успя да сграбчи отворения капак на куфарчето, преди той да я отнесе. Докато успее да затвори капака, загуби един овлажнител с мирис на бадеми и счупи още един нокът, но успя да предотврати изпадането на малката чантичка от телешка кожа с триста и петдесетте долара вътре. В нея бяха и скъпоценните прасковени сенки.

Скийт задържа вратата отворена и Дали я изнесе. Докато я оставяше на тротоара, тя чу сирени. Той незабавно я сграбчи отново и я повлече към колата.

- Тя не може дори да върви сама ли? - попита Скийт, хващайки ключовете, които Дали му подхвърли.

- В настроение е за кавги. - Дали погледна към проблясващите сирени, които не бяха много далеч. - Тази година вече имах достатъчно неприятности с комисар Дийн Биман и ПГ А, така че да изчезваме. - Хвърли я не особено нежно на задната седалка, скочи след нея и затръшна вратата.

Няколко минути пътуваха в мълчание. Зъбите й започнаха да тракат от постефекта, ръцете й трепереха, докато се опитваше да придържа предницата на блузата си и да подвие някои от скъсаните краища под сутиена. Не след дълго разбра, че е безнадеждно. В гърлото й заседна буца. Обви ръце около себе си, копнеейки за някакъв израз на симпатия, за някаква тревога за състоянието й, за малък знак, че някой се интересува от нея.

Дали се протегна под седалката пред себе си и издърпа неотворена бутилка скоч. След като разкъса бандерола с палец, махна капачката и отпи дълга глътка, а после я погледна замислено. Франческа се приготви за въпросите, които предстояха, и реши твърдо да отговори на всеки с възможно най-голямо достойнство. Захапа долната си устна, за да не трепери.

Дали се наведе към Скийт.

- Не видях никаква червенокоса сервитьорка. Успя ли да разпиташ за нея?

- Да. Барманът каза, че заминала за Богалуса с някакъв тип, който работел за електроцентралата.

- Лошо.

Скийт погледна в огледалото за задно виждане.

- Мъжът имал само една ръка.

- Без майтап? Барманът каза ли ти как се е случило?

- Промишлена авария. Преди няколко години работел в някакъв машиностроителен завод край Шривпорт и ръката му била отрязана от преса. Паднала и била смазана като палачинка.

- Предполагам, че това няма значение за любовния му живот с твоята сервитьорка. - Дали си пийна отново. - Жените реагират странно на подобни неща. Онази дама, която срещнахме миналата година в Сан Диего след Анди Уилямс...

- Престанете! - изплака Франческа, неспособна да се сдържа повече. - Толкова ли сте закоравели, че дори не се сещате да ме попитате добре ли съм? Това там беше кръчмарски бой! Не осъзнавате ли, че можеха да ме убият?

- Едва ли - каза Дали. - Най-вероятно някой щеше да го предотврати.

Тя замахна и го удари по ръката с всичка сила.

- Ох! - Той потърка удареното място.

- Тя да не би да те удари? - попита възмутено Скийт.

- Аха.

- А ти ще я удариш ли?

- Обмислям го.

- Аз щях, ако бях на твое място.

- Знам, че щеше. - Дали я погледна и очите му потъмняха. -Аз също щях, ако смятах, че ще остане в живота ми по-дълго от две минути и половина.

Тя го зяпна, щеше й се да беше сдържала импулсивния си удар, не можеше да повярва какво е чула току-що.

- Какво точно имаш предвид?

Скийт даде газ покрай една жълта улична лампа.

- Колко далеч е летището?

- В другия край на града. - Дали се наведе напред и стисна с ръка гърба на седалката. - В случай че не си обърнал внимание, мотелът е на следващия светофар.

Скийт настъпи педала и ривиерата се изстреля напред и залепи Франческа към седалката. Тя се взря в Дали, опитвайки се да го засрами, за да й се извини, така че великодушно да му прости. Напразно чака през остатъка от пътя до мотела.

Завиха към добре осветен паркинг и Скийт спря пред поредица ярко боядисани метални врати с черни номера. Изключи двигателя и после двамата с Дали излязоха от колата. Тя гледаше невярващо как първо едната, а после и другата врата на колата се затръшва.

- До утре сутрин, Дали.

- До утре, Скийт.

Тя скочи след тях, сграбчила куфарчето си в ръка, опитвайки се безуспешно да придържа блузата си.

- Дали!

Той извади ключа от стаята от джоба на дънките си и се обърна. Бежовата коприна се изплъзна от пръстите й, докато затваряше вратата на колата. Не виждаше ли той колко е безпомощна? Колко много се нуждае от него?

- Трябва да ми помогнеш - каза тя, взирайки се в него с широко отворени жалостиви очи. - Изложих живота си на опасност в онзи бар, за да те намеря.

Дали погледна гърдите й, покрити с копринения сутиен. После съблече избелялата си синя тениска през главата и й я хвърли.

- Ето ти ризата от гърба ми, скъпа. Не искай повече от мен.

Тя го гледаше невярващо как отива към мотелската си стая и затваря вратата - затваря вратата под носа й! Паниката, която се беше натрупвала в нея през деня, сега изригна и заля всяка част от тялото й. Никога не беше преживявала такъв страх, не разполагаше с начин да се справи с него и затова го превърна в нещо, което разбираше - в горяща главня от нажежен гняв. Никой не се отнасяше с нея така! Никой! Сега щеше да си има работа с Франческа! Щеше да го накара да си плати!

Втурна се към вратата му и заблъска с куфара си по нея -веднъж, два пъти, като си представяше, че това е ужасното му грозно лице. Ритна я, прокле я, остави гнева й да се взриви, позволи му да пламне ярко и праведно в незабравимия израз на невъздържаност, който я беше превърнал в легенда.

Вратата се отвори и от другата страна застана Дали, с голи гърди и намръщено грозно лице. Сега щеше да му покаже какво е мръщене! Щеше да му покаже, че до този момент изобщо не е знаел какво е мръщене!

- Копеле такова! - Тя се стрелна край него и запрати куфарчето си през стаята. То полетя и се блъсна в телевизора с удовлетворяваща експлозия от стъкло. - Повредено, слабоумно копеле! - Ритна някакъв стол. - Страхлив кучи син! - Преобърна неговия куфар.

И после се развихри.

Като крещеше обиди и обвинения, мяташе пепелници и възглавници, хвърляше лампи и дърпаше чекмеджета от бюрото. Всичко, което беше изтърпяла през последните двайсет и четири часа, сега изплува - всяка обида, розовата рокля, „Блу Чокто“, прасковените сенки... Наказваше Клоуи за това, че е умряла, Ники - че я е напуснал, нападаше Лу Стийнър, атакуваше Лойд Байрон, осакатяваше Миранда Гуинуик и най-вече - унищожаваше Дали Бодин. Дали, най-красивия мъж, когото някога беше срещала, единствения мъж, който не беше впечатлен от нея, единствения мъж, който някога й беше затръшвал вратата под носа.

Дали я гледа известно време с ръце на кръста. Край него прелетя флакон с крем за бръснене и се разби в огледалото.

- Невероятно - промърмори той. Подаде глава през вратата. - Скийт! Ела насам. Трябва да видиш това.

Скийт вече вървеше към него.

- Какво става? Звучи ми като... - Той спря на място до отворената врата, загледан в разрушението, което се осъществяваше пред него. - Защо го прави?

- Проклет да съм, ако знам. - Дали избегна летящия телефонен указател на област Ню Орлиънс. - Най-проклетото нещо, което съм виждал през живота си.

- Може би се мисли за рок звезда. Хей, Дали! Тя се насочва към стика ти!

Дали се понесе стремително, както подобаваше на атлет, и я достигна с две дълги крачки.

Франческа почувства, че я повдигат. За момент краката й се разлюляха свободно, а после нещо твърдо я ръгна в стомаха, когато Дали я преметна през рамо.

- Пусни ме! Пусни ме, копеле!

- Не смятам да го сторя. Това е най-добрият ууд тройка, който някога съм притежавал.

Тръгнаха нанякъде. Тя пищеше, докато Дали я изнасяше, рамото му се притискаше в стомаха й, а ръката му я придържаше през свивките на коленете. Чуваше гласове и смътно осъзнаваше, че се отварят врати, през които надничат тела в халати.

- През целия си живот не съм виждал жена, толкова уплашена от мъничко мишле - казваше Дали.

Тя го удряше с юмруци по гърба.

- Ще накарам да те арестуват! - пищеше. - Ще те съдя! Копеле! Ще те осъдя за всяко пени... - Той сви рязко надясно.

Франческа видя ограда от ковано желязо, порта, подводни светлини...

- Не! - Нададе смразяващ кръвта писък, когато Дали я запрати в най-дълбоката част на басейна на мотела.

10

Скийт се приближи до Дали, двамата застанаха на края на басейна и я загледаха. Най-накрая Скийт проговори:

- Тя не изплува бързо - отбеляза той.

Дали пъхна един палец в джоба на джинсите си.

- Изглежда, не може да плува. Трябваше да се сетя.

Скийт се обърна към него.

- Чу ли странния начин, по който казва „копеле“? Като „ко-па-ле“. Не мога да го кажа като нея. Наистина е странно.

- Аха. Смешният й акцент със сигурност успява да скапе и най-хубавите американски ругатни.

Пляскането в басейна постепенно започна да утихва.

- Ще скочиш ли да я спасиш по някое време през следващия век? - попита Скийт.

- Май ще е по-добре да го направя. Освен ако ти не мислиш да го сториш.

- Не, по дяволите. Връщам се в леглото.

Скийт се извърна и тръгна към портата, а Дали седна на ръба на един шезлонг, за да събуе ботушите си. Той я погледа за кратко, за да види колко сили й бяха останали, и когато прецени, че моментът е настъпил, отиде до ръба и скочи.

Франческа тъкмо беше разбрала колко много не иска да умира. Въпреки филма, бедността, загубата на всичките й вещи, беше твърде млада. Целият живот беше пред нея. Но докато ужасната тежест на водата я притискаше към дъното, тя разбираше, че се случва именно това. Дробовете й горяха, крайниците й вече не отговаряха на командите й. Умираше, а още дори не беше живяла.

Неочаквано нещо я обви през гърдите и започна да я тегли нагоре. Държеше я здраво, не я пускаше, дърпаше я към повърхността, спасяваше я! Главата й проби водата и дробовете й си поеха въздух. Тя го вдиша, кашляше и се давеше, стискаше ръцете, които я държаха, от страх, че може да я пуснат, хлипаше и плачеше от радост, че още е жива.

Без да осъзнава как точно се е случило, тя установи, че е била издърпана на твърда земя, а последните парчета от бежовата й копринена блуза плуват във водата. Но дори когато почувства твърдата бетонна повърхност под себе си, не пусна Дали.

Когато най-накрая успя да проговори, думите й заизлизаха на кратки задавени серии.

- Никога няма да ти простя... Мразя те... - Прилепи се до тялото му, притисна се до голите му гърди, обви ръце около раменете му, стисна го по-силно, отколкото бе стискала нещо в живота си. - Мразя те - задави се. - Не ме оставяй.

- Франси, ти май доста откачи, а?

Но тя не можеше да отговори. Всичко, което можеше да прави, е да се държи за живота си. Остана вкопчена в него, докато я водеше обратно в стаята, държеше го, докато той говореше с мениджъра на хотела, който ги чакаше, държеше го, докато вдигаше куфарчето й от чакъла, бъркаше в него и я водеше в друга стая.

Дали се наведе, за да я остави в леглото.

- Можеш да поспиш тук...

- Не! - Познатата паника се завърна.

Той се опита да махне ръцете й от врата си.

- О, хайде, Франси, почти два сутринта е и искам да поспя малко, преди да се наложи да ставам.

- Не, Дали! - Тя вече плачеше, взираше се право в сините му очи и ридаеше сърцераздирателно. - Не ме оставяй. Знам, че ще си тръгнеш, ако те пусна. Утре ще се събудя и ще си тръгнал, и няма да знам какво да правя.

- Няма да си тръгна, преди да поговорим - каза накрая той, като отскубна ръцете й.

- Обещаваш ли?

Той събу напълно мокрите й сандали „Ботега Венета“, които по чудо бяха останали на краката й и ги пусна на пода заедно с мръсната тениска, която беше донесъл със себе си.

- Да, обещавам.

Макар че й даде дума, звучеше неохотно и Франческа издаде тих нечленоразделен звук на протест, докато той отиваше към вратата. И тя самата обещаваше всякакви неща, а после ги забравяше. Откъде можеше да знае, че той не прави същото?

- Дали?

Но той вече беше излязъл.

Някак успя да намери сили да съблече мокрите джинси и бельо, остави ги да паднат на купчинка край леглото и се пъхна под завивките. Отпусна мократа си глава на възглавницата, затвори очи и незабавно потъна в дълбок сън, чудейки се дали нямаше да е по-добре, ако Дали я беше оставил на дъното на басейна.

Сънят й беше дълбок, но се събуди само четири часа по-късно, когато първите слънчеви лъчи се процедиха между плътните завеси в стаята. Отхвърли завивките и скочи нестабилно от леглото, препъвайки се гола към прозореца. Всеки мускул по тялото й я болеше. Едва след като дръпна завесата и погледна навън към мрачния, влажен ден, стомахът й се успокои. Ривиерата беше все още там.

Сърцето й възстанови нормалния си ритъм и тя бавно се отправи към огледалото, правейки инстинктивно това, което бе правила всяка сутрин от живота си, откакто се помнеше. Поздравяваше образа си, за да се увери, че светът не се е променил през нощта, че все още обикаля по установения си модел около слънцето на собствената й красота.

И нададе приглушен вик на отчаяние.

Ако беше спала повече, може би щеше да понесе шока по-добре, но в това състояние едва разпозна какво вижда. Красивата й коса висеше оплетена около лицето, дълга драскотина опетняваше грациозната извивка на шията й, върху плътта й се бяха появили синини, а долната й устна, идеалната й долна устна беше подпухнала като поничка.

Обзета от паника, Франческа се втурна към куфарчето и прегледа останалите си вещи: пътническа опаковка на душ-гел „Рене Гаро“, паста за зъби (никакви следи от четка), три червила, прасковените сенки и безполезният диспенсър за противозачатъчни, който прислужницата на Сиси беше опаковала. Чантичката й съдържаше два цвята руж, портмонето й от гущерова кожа и флакон „Фем“. Това заедно с избелялата тениска, която Дали й беше хвърлил предната нощ, и малката купчинка прогизнали дрехи на пода, бяха всичките й вещи... всичко, което имаше на света.

Мащабът на загубите й беше твърде опустошителен, за да го осмисли, така че тя избяга под душа, където направи каквото можа с мотелския шампоан. После използва оскъдната козметика, която имаше, за да се опита да възстанови личността си. След като намъкна неприятно влажните джинси и се измъчи с мокрите сандали, тя си пръсна „Фем“ под мишниците и накрая облече тениската на Дали. Погледна към думата, изписана с бяло на лявата й гърда, и се зачуди какво ли значи „Аджи“. Още една мистерия, поредното непознато нещо, което я караше да се чувства като натрапник в непозната земя. Защо никога не се бе чувствала така в Ню Йорк? Без да затваря очи, можеше да се види как върви по Пето Авеню, вечеря в „Ла Каравел“, прекосява фоайето на „Пиер“ и колкото повече мислеше за света, който бе оставила зад себе си, толкова по-откъсната се чувстваше от този, в който се бе озовала. На вратата се почука и тя бързо среса косата си с пръсти, без да рискува да погледне в огледалото.

Дали се беше облегнал на рамката на вратата, облечен в небесносиньо яке и избелели джинси с оръфана дупка на едното коляно. Косата му бе влажна и накъдрена по краищата. Мръсноруса, не истински руса, помисли си тя презрително. Трябваше му и една хубава фризура. Също и нов гардероб. Раменете му изпъваха шевовете на якето, джинсите му биха опозорили и просяк от Калкута.

Но всичко това нямаше значение. Без значение колко ясно виждаше недостатъците му, без значение колко силно желание да го сведе до нещо обикновено, той все така си оставаше най-непоносимо великолепният мъж, когото бе виждала.

Дали опря едната си ръка на рамката на вратата и я погледна.

- Франси, от вчера се опитвам по всички възможни начини да ти дам да разбереш, че не желая да чувам историята ти, но тъй като ти си дяволски решена да ми я разкажеш и тъй като вече доста отчаяно искам да се отърва от теб, нека го направим сега. - С тези думи той влезе в стаята й, тръшна се в един стол и вдигна краката си на бюрото. - Дължиш ми някъде към двеста долара.

- Двеста...

- Снощи направо съсипа стаята. - Той се облегна назад, докато на земята останаха само задните два крака на стола. -Телевизор, две лампи, няколко кратера в стената е размер пет на четири сантиметра. Щетите възлизат на петстотин и шейсет долара, и то само защото обещах на мениджъра, че следващия път когато мина от тук, ще изиграя с него осемнайсет дупки. В портмонето ти имаше само триста, които не бяха достатъчни, за да покрият всичко.

- Портмонето ми? - Тя отвори куфарчето си. - Бъркал си в портмонето ми?! Как можа да направиш подобно нещо? Това е моя собственост. Нямаш никакво... - Докато успее да измъкне портмонето си, дланите й се овлажниха колкото и джинсите. Отвори го и се взря вътре. Когато най-накрая беше в състояние да говори, гласът й представляваше шепот: - Празно е. Взел си всичките ми пари.

- Сметки от този сорт трябва да се уреждат много бързо, освен ако не искаш да привлечеш вниманието на местната полиция.

Тя се отпусна в единия край на леглото, усещането за загуба беше толкова отчайващо, че тялото й сякаш изтръпна. Беше ударила дъното. Точно в този момент. Точно сега. Всичко бе изчезнало - козметиката, дрехите, последните й пари. Нищо не й беше останало. Катастрофата, която набираше скорост като експресен влак, откакто Клоуи почина, най-накрая я настигна.

Дали потропваше с една химикалка по бюрото.

- Франси, нямаше как да не забележа, че в портмонето ти липсваха кредитни карти... както и самолетен билет. Сега искам много бързо да ми кажеш, че имаш билет за Лондон, пъхнат някъде в „господин Хуитон“ и че „господин Хуитон“ е заключен в някое от двайсет и пет центовите багажни шкафчета на летището.

Тя обви ръце около себе си и се взря в стената.

- Не знам какво да правя - каза най-накрая.

- Ти си голямо момиче и е най-добре бързичко да измислиш нещо.

- Нуждая се от помощ. - Тя се обърна към него с молба да я разбере. - Не мога да се оправя сама с това.

Двата предни крака на стола се удариха в земята.

- О, напротив, можеш! Това си е твой проблем, госпожице, и няма да ми го пробутваш. - Гласът му звучеше сурово и грубо, не като смеещия се Дали, който я беше качил по пътя, или като рицаря в бляскави доспехи, който я беше спасил от сигурна смърт в „Блу Чокто“.

- Ако не искаш да ми помогнеш - изплака Франческа, - не трябваше да ми предлагаш да ме закараш. Трябваше да ме изоставиш, като всички останали.

- Може би е добре да започнеш да осъзнаваш защо всички толкова много искат да се отърват от теб.

- Вината не е моя, не разбираш ли? Обстоятелствата са такива. - Тя се зае да му ги разказва, като започна със смъртта на Клоуи, като заваляше думите в бързината да ги изплюе, преди той да си е тръгнал. Каза му как е продала всичко, за да плати самолетния си билет до къщи, но тогава е осъзнала, че дори да има билет, не може да се върне в Лондон без пари, без дрехи, с новината за унижението си в този ужасен филм, разнасяна от всеки, така че всички да й се присмиват. Как бе осъзнала, че трябва да остане там, където е, където никой не я познава, докато Ники не се върне от ужасната си забежка с русата математичка и тя получи шанса да поговори с него по телефона. Ето защо решила да намери Дали в „Блу Чокто“. - Не разбираш ли? Не мога да се върна в Лондон, докато не съм сигурна, че Ники ще е на летището и ще ме чака.

- Мислех, че ти е годеник.

- Така е.

- Тогава защо е забягнал с някаква руса математичка?

- Сърдит ми е.

- Боже, Франси...

Тя се изправи, а после коленичи до стола му, погледна нагоре към него с убийствените си очи.

- Вината не е моя, Дали. Наистина. Последния път, когато го видях, двамата се скарахме ужасно, защото отказах предложението му за женитба. - Лицето на Дали неочаквано се скова и тя осъзна, че той я е разбрал погрешно. - Не, не е това, което си мислиш! Той ще се ожени за мен! Карали сме се стотици пъти и той отново ми предлага. Просто трябва да го хвана на телефона и да му кажа, че му прощавам.

Дали поклати глава.

- Горкото копеле - промърмори той.

Франческа се опита да го изгледа сърдито, но очите й бяха твърде насълзени, така че се изправи и се извърна, опитвайки се да запази самообладание.

- Това, от което се нуждая, Дали, е по някакъв начин да издържа следващите няколко седмици, докато успея да говоря с Ники. Мислех, че ти можеш да ми помогнеш, но снощи не искаше да говориш с мен, което ме ядоса толкова много, а сега ми взе и парите. - Извърна се към него с почти хленчещ глас. - Не виждаш ли? Ако беше разумен, това изобщо нямаше да се случи.

- Проклет да съм. - Ботушите на Дали докоснаха пода. -Готова си да обвиниш за всичко мен, нали? Боже, мразя хора като теб. Без значение какво се случва, успяваш така да извъртиш нещата, че да обвиниш някой друг.

Тя скочи.

- Няма да слушам това! Всичко, което исках, е помощ.

- А с нея и малко кеш.

- Ще ти върна всяко пени след няколко седмици.

- Ако Ники те вземе обратно. - Дали отново протегна краката си и ги кръстоса в глезените. - Франси, ти, изглежда, не разбираш, че аз съм един напълно непознат, който няма никакви задължения към теб. Аз не успявам да се грижа особено добре дори за себе си и съм адски сигурен, че няма да те взема под крилото си дори за няколко седмици. Откровено казано, аз дори не те харесвам.

Тя го погледна с изумено изражение.

- Не ме харесваш?

- Наистина не те харесвам, Франси. - Гневният му изблик беше утихнал и той говореше спокойно и с толкова очевидно убеждение, че тя разбра, че казва истината. - Виж, скъпа, с това лице би имала страхотен успех на автостоп и макар че си малко хилава, се целуваш страхотно. Не мога да отрека, че ми хрумнаха няколко неща за това, какво бихме могли да направим ние двамата под завивките, и ако ти беше друг човек, дори бих могъл да си се представя как ми завърташ главата за няколко седмици. Но ти си такава, каквато си, което до голяма степен е съчетание от всички лоши качества на всеки мъж или жена, които съм срещал, без нито едно от добрите, които да ги компенсират.

Тя се отпусна в единия край на леглото, дълбоко засегната.

- Разбирам - каза тихо.

Той се изправи и извади портфейла си.

- Точно сега нямам много пари в брой. Ще покрия останалата част от сметката за мотела с кредитна карта и ще ти оставя петдесет долара, за да изкараш няколко дни. Ако си в състояние да ми ги върнеш, прати ми чек до поискване в Уайнет, Тексас. Ако не си, ще знам, че нещата между теб и Ники не са се получили и ще се надявам скоро да попаднеш на по-зелени пасбища.

След тези думи той хвърли ключа от мотела на бюрото и излезе.

Франческа остана напълно сама. Взираше се в едно тъмно петно върху килима, което изглеждаше като логото на Капри. Сега. Сега беше ударила дъното.

Скийт надникна през прозореца на пасажерското място, докато Дали приближаваше ривиерата.

- Искаш ли аз да карам? - попита. - Можеш да се опънеш отзад и да се опиташ да поспиш.

Дали отвори шофьорската врата.

- Ти караш дяволски бавно, а на мен не ми е до сън.

- Както искаш. - Скийт се настани удобно и подаде на Дали стиропорена чашка кафе с капачка. После му връчи и един розов лист. - Телефонният номер на касиерката.

Дали смачка листа и го пъхна в пепелника при други два. Издърпа капачката.

- Някога чувал ли си за Пигмалион, Скийт?

- Онзи бейзболист, който играеше за „Уайнет Хай“?

Дали захапа капачката, докато завърташе ключа.

- Не, онзи беше Пигела, Джими Пигела. Той се премести в Корпус Кристи преди няколко години и отвори магазин за шумозаглушители. „Пигмалион“ е пиеса от Джордж Бърнард Шоу за някаква цветарка от Лондон, която се превръща в истинска лейди. - Той включи предните чистачки.

- Не ми звучи много интересно, Дали. Пиесата, която ми харесва, е „О! Калкута!“, която гледахме в Сейнт Луис. Тя беше наистина добра.

- Знам, че хареса пиесата, Скийт. Аз също я харесах, но както знаеш, тя не се приема за добра литература. Не се занимава с човешката съдба, ако ме разбираш. От друга страна, „Пигмалион“ разказва, че хората могат да се променят... че могат да станат по-добри с малко помощ. - Той даде на задна и излезе от паркинга. - Също така разказва, че човекът, подпомагащ тази промяна, не получава нищо за усилията си освен много тъга.

Франческа стоеше на вратата на мотелската стая с широко отворени очи, притиснала куфарчето си до гърдите като мече, и наблюдаваше как ривиерата напуска паркинга. Дали наистина щеше да го направи. Щеше да си тръгне и да я остави сам-сама, макар да беше признал, че би си легнал с нея. Досега това винаги се бе оказвало достатъчно да задържи някой мъж до нея, но неочаквано вече не беше. Как бе възможно? Какво ставаше със света й? Изумлението победи страха. Чувстваше се като дете, което е научило цветовете погрешно и току-що е разбрало, че червеното всъщност е жълто, а синьото е зелено - само дето сега, когато вече знаеше за грешката си, не можеше да реши какво да прави.

Ривиерата сви към изхода, изчака да се включи в трафика и после подкара по мокрия път. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха, краката й започнаха да се подкосяват, сякаш мускулите й бяха загубили цялата си сила. Ръмящият дъждец намокри тениската й, над бузата й падна кичур коса.

- Дали! - Тя се спусна да тича с всичка сила.

- Работата е там - каза Дали, докато се взираше в огледалото за обратно виждане, - че тя не мисли за никой друг, освен за себе си.

- Най-самовлюбената жена, която някога съм виждал - потвърди Скийт.

- И не знае абсолютно нищо друго, освен как да си маже грим по лицето.

- Със сигурност не може да плува.

- Няма и грам разум.

- Нито грам.

Дали изрече особено неприлична ругатня и натисна спирачките.

Франческа настигна колата и изрече задъхано:

- Недей! Не ме оставяй!

Силата на гнева му я хвана неподготвена. Той изскочи навън, измъкна куфарчето от ръцете й и после я притисна към колата, така че дръжката се заби в хълбока й.

- Сега ме слушай и ме чуй добре! - изкрещя той. - Вземам те с мен по принуда, затова спри веднага това проклето подсмърчане!

Тя хлипаше и мигаше през дъжда.

- Но аз...

- Казах да спреш! Не искам да правя това, наистина имам много лошо предчувствие, така че от тази минута е по-добре да правиш точно каквото ти кажа. Всичко, което ти кажа. Няма да ми задаваш никакви въпроси, няма да правиш никакви коментари. И ако се наложи да изтърпя дори една от модните ти глупости, кльощавия ти задник веднага изхвърча.

- Добре - изплака тя, гордостта й се държеше само на тънка нишка, гласът й беше задавен от унижение. - Добре!

Той я погледна с презрение, което не си даде труд да прикрие, после отвори задната врата. Франческа се обърна, за да се качи, но точно когато се навеждаше, той протегна ръка и я плесна силно по дупето.

- Имам запас от още - каза - и ръката ме сърби за следващия.

Всеки километър по пътя към Лейк Чарлс й се струваше като сто. Обърна глава към прозореца и се опита да си представи, че е невидима, но когато пътниците в другите коли се заглеждаха в нея, докато ривиерата ги подминаваше, не можеше да потисне нелогичното усещане, че те знаят какво се е случило, че всъщност могат да видят как е била унижена да моли за помощ, да видят, че е сломена за първи път в живота си. Няма да мисля за това - каза си, докато преминаваха покрай наводнените оризови полета и мочурища с лигави зелени водорасли. - Ще мисля за това утре, следващата седмица, друг път, но не сега, когато може да заплача отново и той да спре колата и да ме изхвърли на магистралата. Но не можеше да спре да мисли и захапа разкървавената си устна, за да не издаде и най-тихия звук.

Видя знака на Лейк Чарлс, а след това прекосиха голям извит мост. На предната седалка Скийт и Дали говореха или мълчаха и не й обръщаха никакво внимание.

- Мотелът е ей там - най-накрая напомни Скийт на Дали. -Помниш ли, когато миналата година Холи Грейс се появи тук с онзи дилър на шевролети от Тулса?

Дали изсумтя нещо, което Франческа не успя да разбере напълно, докато отбиваше на досущ същия паркинг като онзи, който бяха напуснали преди няколко часа, и се извръщаше към рецепцията. Стомахът й изкъркори и тя осъзна, че не е яла нищо от предната вечер, когато погълна един хамбургер, след като продаде куфара си. Нищо за ядене... и никакви пари, с които да си го купи. И после се зачуди коя ли е Холи Грейс, но беше твърде сломена, за да почувства нещо повече от мимолетно любопитство.

- Франси, преди да те срещна, вече почти бях изразходвал кредитния си лимит, а малката ти лудория довърши работата. Ще трябва да делиш стаята със Скийт.

- Не!

- Не!

Дали въздъхна и изключи двигателя.

- Добре, Скийт. Двамата с теб ще делим стая, докато не се отървем от Франси.

- Едва ли. - Скийт блъсна вратата на ривиерата. - Не съм делил стая с теб, откакто стана професионалист, и не възнамерявам да започвам сега. Ти стоиш буден през половината нощ, а сутрин вдигаш толкова шум, че можеш да събудиш и мъртвец. - Излезе от колата и се отправи към рецепцията, като извика през рамо: - Тъй като ти беше толкова нетърпелив да вземеш с нас госпожица Фран-чес-ка, можеш и да спиш с нея, по дяволите.

Дали ругаеше през цялото време, докато разтоварваше куфарите и ги внасяше вътре. Франческа седна в края на едно от двете легла в стаята с изпънат гръб, прибрани крака и прилепени колене, като малко момиченце, което се държи прилично на купон на възрастни. От съседната стая чуваше гласа на телевизионния говорител, който разказваше за протестите на антиядрена група пред военна база. После някой прехвърли канала на футболен мач и се разнесе химнът на Щатите. Горчивината се натрупваше в нея, докато музиката й припомняше за кръглата значка, която бе видяла закачена на ризата на шофьора: АМЕРИКА, СТРАНАТА НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ. Какви възможности? Възможността да плащаш за храна и подслон с тялото си в някакъв ужасен мотел. Нищо на този свят не беше безплатно, нали? А тялото й беше всичко, което притежаваше. Като придружи Дали в тази стая, не се ли беше съгласила мълчаливо да му даде нещо в замяна?

- Ще спреш ли да гледаш така! - Дали хвърли куфара си на леглото. - Повярвай ми, Мис Каприз, не съм хвърлил око на тялото ти. Стой в твоята част на стаята и колкото е възможно по-далеч от погледа ми, и ще се погаждаме добре. Но първо си искам петдесетте долара обратно.

Тя трябваше да спаси последната частица от самоуважението си, така че, когато му подаде парите, повдигна глава и отметна косата си от раменете, сякаш нямаше никакви грижи.

- Разбрах, че си голф играч - отбеляза безцеремонно, в опит да му покаже, че грубостта му не й е повлияла. - Това професията ти ли е, или просто хоби?

- По-скоро е страст. - Той грабна един панталон от куфара си и после се пресегна към ципа на джинсите.

Франческа бързо се извърна с гръб към него.

- Аз... аз малко ще се разтъпча из паркинга.

- Давай.

Тя обиколи два пъти паркинга, като четеше лепенките по колите, изучаваше заглавията на вестниците през стъклените витрини на автоматите, взираше се сляпо във фотографията на първа страница на къдрокос мъж, който крещеше на някого. Изглежда, Дали не я искаше в кревата си. Какво облекчение! Гледаше неоновия надпис, оповестяващ наличието на свободни стаи, и колкото повече го гледаше, толкова повече се чудеше защо той не я желае. Какво не беше наред? Въпросът я тормозеше като сърбеж. Макар че беше изгубила дрехите и парите си, и всичките си вещи, все още имаше красотата си, нали? Все още беше привлекателна. Или пък някак си беше загубила и това заедно с багажа и гримовете?

Глупости. Беше изтощена, това бе всичко и не можеше да мисли нормално. Веднага щом Дали заминеше за голф игрището, щеше да си легне и да спи, докато отново не се почувства себе си. Няколко останали искрици оптимизъм потрепнаха в нея. Просто беше уморена. Един хубав нощен сън и всичко щеше да е наред.

11

Наоми Яфе Танака удари с длан тежката стъклена повърхност на бюрото си.

- Не! - възкликна в слушалката, а напрегнатите й кафяви очи проблеснаха с раздразнение. - Тя дори не се доближава до онова, което си представям под дръзко момиче. Ако не си в състояние да намериш нещо по-добро от нея, ще се обърна към друга модна агенция, която ще бъде.

Гласът от другата страна на линията стана саркастичен.

- Искаш ли да ти дам малко телефонни номера, Наоми? Сигурен съм, че хората във „Вилхелмина“ ще ти свършат чудесна работа.

На хората от „Вилхелмина“ им беше писнало от Наоми, но тя нямаше намерение да споделя точно тази информация с жената на телефона. Прокара безцеремонно и нетърпеливо пръсти през тъмната си коса, която бе подстригана късо и гладко като на момче от известен нюйоркски фризьор, надъхан да предефинира думата „шикозен“.

- Просто продължавайте да търсите. - Тя захвърли последния брой на „Рекламна епоха“ през бюрото си. - И следващия път се опитайте да намерите някоя с индивидуалност.

Докато поставяше слушалката на мястото й, Трето Авеню - осем етажа под нейния ъглов офис във фирмата „Блейкмор, Стърн и Роденбау“ - се огласи от сирени, но Наоми не им обърна никакво внимание. Цял живот търпеше шумовете на Ню Йорк и не беше чувала съзнателно звука на сирена от миналата зима, когато двамата гей членове на нюйоркския градски балет, които живееха в апартамента над нея, не бяха запалили фондюто си близо до завесите. Тогавашният съпруг на Наоми, брилянтен японски биохимик, на име Тони Танака, абсолютно нелогично обвини нея за инцидента и отказа да й проговори до края на уикенда. Скоро след това тя се разведе с него - не заради реакцията му на огъня, а защото да живее с мъж, който не споделя дори най-елементарните си чувства, беше станало твърде болезнено за богатото еврейско момиче от Ъпър Ийст Сайд в Манхатън, което през незабравимата

пролет на 1968 година бе подпомогнало превземането на деканския кабинет на Колумбийския университет в Ню Йорк и го беше окупирало в името на Движението.

Наоми подръпна сребристочерната перлена огърлица, която допълваше сивия костюм от каша и копринената блуза - дрехи, които би презирала в онези яростни дни на свити юмруци с Хюи и Рени, и Аби, когато страстта й беше фокусирана върху анархията, а не върху пазарните дялове. През последните няколко седмици, докато се появяваха вестникарските репортажи за последното антиядрено приключение на брат й Джери, в ума й продължаваха да потрепват далечни спомени от онова време и тя откри, че изпитва носталгия по някогашното момиче, по малката сестра, която се опитваше толкова усилено да спечели уважението на големия си брат, че бе изтърпяла седящи стачки, лежащи стачки, секс стачки и дори трийсетдневна присъда.

Докато двайсет и четири годишният й по-голям брат разпалваше революция от стъпалата на Спрол Хол в „Бъркли“, Наоми беше първокурсничка в „Колумбия“ на повече от три хиляди километра от него. Тя беше радостта и гордостта на родителите им - красива, популярна и добра студентка - тяхната утешителна награда заради създаването на „другия“, сина, чиито странности ги бяха опозорили и чието име не трябваше да се споменава. Първоначално Наоми потъна в ученето, странеше от радикалните студенти в „Колумбия“. Но после Джери пристигна в кампуса и я хипнотизира заедно с останалите.

Тя винаги бе обожавала брат си, но през онзи зимен ден, когато го наблюдаваше, застанал като млад воин със сини джинси на върха на стъпалата, опитващ се да промени света с пламенната си реч, чувството беше още по-силно. Изучаваше волевите му семитски черти, обградени от голям ореол къдрава черна коса, и не можеше да повярва, че те двамата са излезли от една и съща утроба. Джери имаше пълни устни и изсечен нос, недокоснат от пластичния хирург, който беше оформил нейния. Всичко в него беше свръх, а тя самата се чувстваше просто обикновена. Повдигнал силните си ръце над главата, той размахваше юмруци във въздуха и отхвърляше глава, а зъбите му проблясваха като бели звезди на маслинената кожа. Наоми никога не беше виждала нещо по-чудесно в живота си

от своя брат, увещаващ през този ден тълпите да се разбунтуват в „Колумбия“.

Преди края на годината тя стана част от военизираната студентска група в университета, действие, коего най-накрая й спечели одобрението на брат й, но доведе и до болезнено отчуждаване от родителите й. Илюзиите й бавно бяха разбити през следващите няколко години, когато стана жертва на необуздания мъжки шовинизъм на Движението, на неорганизираността му и на параноята. До третата си година в университета тя вече беше прекъснала връзки с лидерите му и Джери никога не й го прости. През изминалите две години те се видяха само веднъж и през цялото време спориха. Сега тя прекарваше дните си в молитви Джери да не стори нещо толкова непоправимо ужасно и всички в агенцията да разберат, че й е брат. Някак си не можеше да си представи, че консервативните собственици на „Блейкмор, Стърн и Роденбау“ ще назначат сестрата на всепризнат радикал за първия вицепрезидент от женски пол.

Отдалечи мислите си от бившия си живот и се върна в настоящето - графичния дизайн, разтворен върху бюрото. Както обикновено, почувства пристъп на задоволство от добре свършената работа. Опитното й око одобряваше дизайна на бутилката на „Дързък“, сълзата от замръзнало стъкло, върху която имаше капачка във формата на вълна в морскосиньо. Флаконът на парфюма щеше да е елегантно опакован в блестяща синя кутия с цикламените букви на слогана, който тя беше измислила - „ДЪРЗЪК! Само за свободни души“. Удивителната след името на продукта беше нейна идея, която й харесваше особено много. И все пак, въпреки успеха на опаковката и слогана, духът на кампанията липсваше, защото Наоми не можеше да изпълни една проста задача: не беше в състояние да намери дръзкото момиче.

Интеркомът иззвъня и секретарката й напомни, че има среща с Хари Р. Роденбо, старши вицепрезидент и член на борда на БС&Р. Господин Роденбо изрично бе поискал да донесе графичния дизайн на „Дързък“. Наоми изстена наум. Като един от двамата творчески директори на компанията, тя се занимаваше с парфюмите и козметиката от години и никога не бе имала толкова неприятности. Защо Хари Роденбо трябваше да изпитва такава слабост към проекта на „Дързък“? Хари, който отчаяно искаше още една награда „Клио“, преди да се пенсионира, настояваше за ново лице, което да представя новия продукт. Модел, който е вълнуващ, но не е познат на читателите на модните списания.

- Искам личност, Наоми, а не поредното лице от конвейера - беше й казал, когато я извика на своя персийски килим предната седмица. - Искам дългостеблена американска роза с няколко бодли по нея. Тази кампания е за американската жена със свободен дух и ако не можеш да намериш нещо по-близо до целта ни от всички тези преизползвани детски лица, които ми пробутваш през последните три седмици, не виждам как ще се справиш с позицията на вицепрезидент.

Лукавото му старо копеле.

Наоми събра книжата си по същия начин, както правеше всичко - с бързи, концентрирани движения. Утре щеше да започне да се обажда на всички театрални агенции и да търси актриса вместо модел. И по-печени шовинисти от Хари Р. Роденбо се бяха опитвали да я смачкат, но досега никой не беше успявал.

Наоми мина край бюрото на секретарката си, спря, за да вземе току-що пристигнала пратка, и бутна едно списание на пода.

- Ще го вдигна - каза секретарката и се протегна.

Но Наоми вече го беше вдигнала, а критичното й око бе привлечено от серия импровизирани фотографии на страницата, която се беше отворила. Почувства как косъмчетата на тила й настръхват - инстинктивна реакция, която й казваше по-ясно от всяка фокус група, че е открила нещо значимо. Нейното дръзко момиче! Профил, анфас, три четвърти - всяка снимка беше по-добра от предишната. Беше намерила своята американска красавица на пода в кабинета на секретарката си.

Погледна заглавието. Момичето не беше професионален модел, но това не беше непременно проблем. Отгърна на предната корица и се намръщи.

- Това списание е отпреди шест месеца.

- Разчиствах чекмеджето си и...

- Няма значение. - Нанси отгърна отново на снимката и посочи с показалец страницата. - Звънни тук и там, докато съм в среща и виж дали можеш да я намериш. Не установявай контакт, просто разбери откъде е.

Но когато Наоми се върна от срещата си с Хари Роденбо, установи, че секретарката й не е успяла да открие нищо.

- Тя, изглежда, е изчезнала, госпожо Танака. Никой не знае къде е в момента.

- Ще я намерим - каза Наоми. Колелата в ума й вече се въртяха, докато прехвърляше списъка с контактите си. Погледна ролекса си и изчисли часовата разлика. После сграбчи списанието и се отправи към кабинета си. Докато набираше номера, погледна надолу към снимките. - Ще те намеря - каза на красивата жена от страницата. - Ще те намеря и когато приключа с теб, животът ти няма да е същият.

Разногледата котка последва Франческа към мотела. Имаше мръсносива козина с плешиви петна около костеливите плешки от някакъв отдавнашен бой. Муцуната й беше сплескана отстрани, а едно от очите й беше обезобразено, така че се виждаше само млечнобялото. В добавка към този непривлекателен вид, липсваше и връхчето на едното ухо. На Франческа й се щеше животното да си беше намерило друг, когото да следва по пътя, и забърза крачка, докато се връщаше към паркинга. Неумолимата грозота на котката я притесняваше. Изпитваше необяснимо желание да не се доближава край нещо толкова грозно, мислеше, че част от грозотата му може да се полепи по нея, че хората ще я съдят според компанията й.

- Махай се! - изкомандва тя.

Животното й хвърли зъл поглед, но не промени курса си. Франческа въздъхна. С този късмет напоследък какво очакваше?

Беше проспала първия си следобед и нощ в Лейк Чарлс и едва усети, че Дали влиза в стаята и вдига шум, а после отново го прави, когато излиза на сутринта. По времето, когато се събуди напълно, го нямаше от няколко часа. Почти припаднала от глад, тя се изкъпа набързо и използва без задръжки тоалетните принадлежности на Дали. После взе петте долара, които й беше оставил за храна, и докато се взираше в банкнотата, взе едно от най-трудните решения в живота си.

Сега държеше в ръка малък хартиен плик, който съдържаше два чифта евтини гащички, евтина спирала за мигли, най-малката опаковка лакочистител, която откри, и пакетче пили за нокти. С няколкото цента, които й останаха, си купи единствената храна, която можеше да си позволи, десерт „Милки Уей“. Усещаше със задоволство тежестта му на дъното на плика. Искаше истинска храна, петел, див ориз, куп салата с дресинг със синьо сирене, резен трюфелова торта, но имаше нужда и от бикини, спирала и спасение от позорните си нокти. Докато извървяваше километър и половина на отиване и на връщане по магистралата, си мислеше за всички пари, които бе пропиляла през годините. Стодоларови обувки, хилядадоларови рокли - парите изтичаха през пръстите й като карти от ръката на магьосник. На цената на един обикновен копринен шал можеше да се нахрани като царица.

Тъй като Франческа не разполагаше с пари колкото за един шал, реши да се наслади изцяло на кулинарното си преживяване, колкото и скромно да беше. Край мотела растеше сенчесто дърво, под което бе поставен ръждясал градински стол. Щеше да седне на него, да се наслади на топлината на следобеда и да изяде шоколадовия десерт хапка по хапка, като вкуси докрай всяка, за да продължи удоволствието по-дълго. Но първо щеше да се отърве от котката.

- Къш! - изсъска й тя, като тропна с крак по асфалта. Котката наклони деформираната си глава към нея и не помръдна. - Махай се, проклет звяр, намери си друг да го тормозиш. - Когато животното не помръдна, Франческа изсумтя с отвращение и тръгна към стола. Котката я последва. Франческа я игнорира, отказвайки да позволи на това грозно животно да съсипе удоволствието й от първата храна, която щеше да хапне от събота вечерта.

Изрита сандалите си и охлади петите си в тревата, докато ровеше в пакета за десерта. Беше ценен колкото кюлче злато. Внимателно го разопакова и наслюнчи пръста си, за да обере няколкото шоколадови стърготини, които паднаха върху джинсите й. Амброзия... Плъзна ъгълчето на десерта в устата си, заби зъби през шоколадовата обвивка в нугата и отхапа. Докато дъвчеше, знаеше, че никога през живота си не е вкусвала нещо толкова великолепно. Трябваше да се насили да отхапе отново бавно, вместо да натъпче всичко в устата си.

Котката издаде дълбок, дрезгав звук, за който Франческа реши, че е някакво извратено мяучене.

Загледа се в животното, застанало до дънера на дървото, което я гледаше със здравото си око.

- Забрави, звяр. Аз повече се нуждая от храна. - Тя отхапа отново. - Не съм любител на животните, така че няма защо да ме гледаш по този начин. Не обичам нищо, което има лапи и не знае как да пуска водата в тоалетната.

Животното не помръдна. Франческа огледа очертаните му ребра и проскубаната козина. Дали само си въобразяваше, или наистина виждаше някакво тъжно примирение в това кривогледо лице? Отхапа още една малка хапка. Шоколадът вече не беше чак толкова вкусен. Ако само не знаеше колко са ужасни пристъпите на глад.

- Адско проклятие! - Тя откъсна парче от края на десерта, начупи го на малки късчета и ги подреди върху опаковката. Постави ги на земята и се загледа в котката. - Надявам се, че си доволна, нещастна котко.

Котката се приближи до стола, наведе обезобразената си глава към шоколада и изяде всяко парченце, все едно й правеше услуга.

Дали се върна от игрището към седем вечерта. По това време тя вече беше оправила маникюра си, беше преброила тухлите в стената на стаята и четеше „Битие“. Когато той се появи на вратата, толкова отчаяно копнееше за човешка компания, че скочи от стола си и едва в последния момент успя да се въздържи да не се хвърли към него.

- Там отвън стои най-грозната котка, която съм виждал през живота си - каза Дали, като хвърли ключовете си на тоалетката. - Мамка му, мразя котки. Единствените животни на света, които не мога да понасям, са котките. - Тъй като точно в този момент Франческа също не беше много добре настроена към този вид, не започна да спори. - Ето - каза Дали и хвърли един пакет към нея. - Донесох ти вечеря.

Тя нададе тих вик, грабна пакета и го разкъса.

- Хамбургер! О, боже... пържени картофки, великолепно! Обожавам те - Тя извади картофките и незабавно набута два в устата си.

- Боже, Франси, не е нужно да се правиш, че умираш от глад. Оставих ти пари за обяд.

Той взе чисти дрехи от куфара си и изчезна в банята за душ. Докато се върне, облечен в обичайната си униформа от джинси и тениска, тя беше задоволила глада си, но не и нуждата си от компания. С тревога видя, че той се приготвя да излезе отново.

- Пак ли излизаш?

Дали седна в крайчеца на леглото и издърпа ботушите си.

- Двамата със Скийт имаме среща с мъж, на име Пърл.

- По това време на нощта?

Той се подсмихна

- Господин Пърл има доста гъвкаво приемно време.

Франческа имаше чувството, че изпуска нещо, но не можеше да си представи какво. Отмести останките от храната и скочи на крака.

- Мога ли да Лойда с теб, Дали? Ще стоя в колата, докато свършите със срещата си.

- Не мисля, Франси. Този вид срещи понякога продължават до малките часове.

- Нямам нищо против. Наистина, нямам. - Тя се мразеше заради това, че настоява, но не смяташе, че ще може да издържи затворена в стаята, без човек, е който да поговори.

- Съжалявам, Мис Каприз. - Той тикна портфейла си в задния си джоб.

- Не ме наричай така! Мразя, когато го правиш! - Той повдигна една вежда към нея и тя бързо смени темата. - Разкажи ми за турнира. Как мина?

- Днес само се упражнявахме. Про-Ам е в сряда, но истинският турнир е чак в четвъртък. Има ли някакъв напредък в опитите ти да се свържеш е Ники?

Тя поклати глава, без особено желание да говори по темата.

- Колко ще спечелиш, ако победиш в турнира?

Той взе шапката си и я постави на главата си и американският флаг се облещи насреща й.

- Само около десет хиляди. Това не е някакъв особен турнир, но членовете му са ми приятели, така че играя в него всяка година.

Сумата, която само преди година щеше да й се стори нищожна, сега й изглеждаше като цяло състояние.

- Но това е чудесно. Десет хиляди долара! Трябва да спечелиш, Дали.

Той я погледна с необичайно безизразно лице.

- И защо?

- Ами за да получиш парите, разбира се.

Той сви рамене.

- Докато ривиерата е в движение, не ми пука за парите, Франси.

- Това е нелепо. На всеки му пука за пари.

- На мен не. - Той излезе през вратата и после почти незабавно се появи отново. - Защо има опаковка от хамбургер навън, Франси? Нали не храниш тази грозна котка?

- Не ставай смешен. Ненавиждам котките.

- Е, това е първото смислено нещо, което си казала, откакто те срещнах. - Той й кимна одобрително и затвори вратата. Тя ритна стола пред бюрото с върха на сандалите си и отново започна да брои тухлите.

- Пърл е бира! - извика пет вечери по-късно, когато Дали се върна призори от полуфиналите на турнира. Размаха му една блестяща реклама от списание в лицето. - През всичките нощи, когато ме оставяше сама в тази забравена от бога стая с нищо освен телевизора за компания, си ходил да пиеш бира в някой долнопробен бар.

Скийт остави стиковете на Дали в ъгъла.

- Не е зле да ставаш по-рано, ако искаш да заблудиш госпожица Фран-чес-ка. И не бива да държиш тези стари списания наоколо, Дали.

Дали сви рамене и разтърка един схванат мускул на лявата си ръка.

- Кой би предположил, че тя може да чете?

Скийт се изкиска и излезе. Коментарът на Дали предизвика пристъп на болка у Франческа. Връхлетяха я неудобни спомени за нелюбезни коментари, които тя самата беше правила, коментари, които някога изглеждаха остроумни, но сега бяха просто жестоки.

- Смяташ, че съм ужасно смешна, нали? - каза тя тихо. -Харесва ти да правиш шеги, които не разбирам, и коментари, които не схващам. Дори не си даваш труд да ми се подиграваш зад гърба, присмиваш ми се в лицето.

Дали разкопча ризата си.

- Боже, Франси, не преувеличавай толкова.

Тя се отпусна на ръба на леглото. Дали не беше погледнал към нея нито веднъж, откакто беше влязъл в стаята, дори когато й говореше. Франческа бе станала невидима за него, безполова и невидима. Страховете й, че Дали ще очаква от нея да спят заедно в замяна на това, че споделят стаята, сега й изглеждаха нелепи. Той изобщо не беше привлечен от нея. Дори не я харесваше. Докато сваляше ризата си, тя гледаше гърдите му, покрити с косъмчета и с добре оформени мускули. Облакът на депресията, който я преследваше от дни, сега се спусна още по-ниско.

Той съблече ризата си и я хвърли на леглото.

- Виж, Франси, няма да харесаш заведенията, които двамата със Скийт посещаваме. Масите нямат покривки, храната е само пържена.

Тя си спомни за „Блу Чокто“ и осъзна, че вероятно е прав. После погледна към включения телевизор, по който за втори път днес излъчваха нещо, наречено „Мечта за Джини“.

- Не ме е грижа, Дали. Обичам пържени храни, а покривките вече не са на мода. Миналата година майка ми организира парти за Нуреев и използвахме подложки за маса.

- Обзалагам се, че не са били с картата на Луизиана.

- Мисля, че липсваше в мострите на „Порто“¹⁶, измежду които можеше да избира.

Той въздъхна и почеса гърдите си. Защо не гледаше към нея? Тя се изправи.

- Това беше шега, Дали. Аз също мога да се шегувам.

- Не се обиждай, Франси, но шегите ти не са много смешни.

- За мен са. За приятелите ми също.

- Така ли? Е, това е друго нещо. Имаме различен вкус за приятели и знам, че ти не би харесала тези, с които пия заедно. Неколцина от тях са голф играчи, някои са местни, и повечето дори не говорят правилен английски. Не са твоят тип хора.

- Ако трябва да съм напълно откровена - каза Франческа, взирайки се в телевизионния екран, - всеки, който не живее в контейнер за боклук, е мой тип човек.

Дали се усмихна и изчезна в банята, за да си вземе душ. Десет минути по-късно вратата се отвори и той нахлу в спалнята с хавлия, увита около кръста, и почервеняло лице.

- Защо четката ми за зъби е мокра? - изрева той и тикна обезчестения предмет в лицето й.

Желанието й се беше изпълнило. Сега той я гледаше, взираше се право в нея и това изобщо не й харесваше. Франческа отстъпи назад и прехапа устни с изражение, което се надяваше да изглежда очарователно виновно.

- Опасявам се, че се наложи да я взема назаем.

- Да я вземеш назаем?! Това е най-отвратителното нещо, което съм чувал.

- Да, ами виж, аз изгубих своята и...

- Я взе назаем! - Франческа отстъпи още една крачка, когато видя, че той набира пара. - Тук не става дума за чаша захар, сестро! Говорим за шибаната ми четка за зъби, най-личното притежание на един човек!

- Всеки път я дезинфектирам - обясни тя.

- Дезинфектираш я - повтори зловещо той. - Това означава ли, че не става въпрос за еднократно ползване? Намекваш, че става дума за продължителна употреба?

- Всъщност не е продължителна. Искам да кажа, ние се познаваме едва от няколко дни.

Той хвърли четката за зъби по нея и я удари по ръката.

- Вземи я! Задръж шибаната четка! Пренебрегвах факта, че се навличаш в дрехите ми, че ми прецака бръснарското ножче, че не слагаш капачката на дезодоранта ми! Затварях си очите за бъркотията, която създаваш в стаята, но проклет да съм, ако пренебрегна това.

Осъзна, че Дали й е истински ядосан и че несъзнателно е прекрачила някаква невидима граница. Поради причина, която не разбираше, историята с четката за зъби беше достатъчно важна за него, че да реши да повдигне въпроса. Усети да я залива пристъп на паника. Беше го притиснала твърде много и сега той щеше да я изрита. В следващите няколко секунди щеше да вдигне ръка, да посочи с пръст към вратата и да й каже завинаги да се махне от живота му.

Тя бързо се приближи до него.

- Дали, съжалявам. Наистина. - Той я изгледа с каменно изражение. Франческа повдигна ръце и ги положи леко на гърдите му с разперени пръсти. Късите й нелакирани нокти бяха леко жълти от годините, в които ги беше покривала с лак. Изви глава нагоре и го погледна право в очите. - Не ми се ядосвай. -Премести тежестта си по-близо, така че краката й се притиснаха към неговите, и после приближи глава към гърдите му и положи брадичката си върху голата му кожа. Никой мъж не можеше да й устои. Не напълно. Не и когато си беше наумила нещо. Просто още не си го бе наумила, това е всичко. Клоуи не я ли беше възпитавала от самото й раждане как да очарова мъжете?

- Какво правиш? - попита той.

Франческа не му отговори, просто се облегна на него, нежна и покорна като спящо котенце. Дали миришеше на чисто и на сапун и тя вдъхна дълбоко аромата. Нямаше да я изгони. Нямаше да му го позволи. Ако го направеше, не й оставаше нищо и никой друг. Щеше да изчезне. Точно сега Дали Бодин беше единственото, което имаше на света, и тя щеше да направи абсолютно всичко, за да го запази. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му. Повдигна се на пръсти и обви врата му с ръце, после прокара устни по линията на челюстта му и притисна гърдите си към неговите. Можеше да усети как той се възбужда под хавлията и отново изпита усещане за собствената си сила.

- Какво точно си си наумила с всичко това? - попита той тихо. - Боричкане под чаршафите?

- Неизбежно е, нали? - Франческа се насили да звучи безцеремонно. - Не че не се държиш като идеален джентълмен, но все пак споделяме една стая.

- Трябва да ти кажа, Франси, че не смятам това за добра идея.

- Защо не? - Тя направи възможно най-доброто изпълнение с мигли, като се имаше предвид, че си бе сложила само евтина спирала, и премести бедрата си по-близо до тялото му, идеалната кокетка, жена, създадена само за да доставя удоволствие на мъжете.

- Не е ли очевидно? - Ръката му се плъзна около кръста й, а пръстите му нежно замилваха кожата й. - Ние не се харесваме. Искаш ли да правиш секс с мъж, който не те харесва, Франси? Който няма да те уважава на сутринта? Защото, както си го подкарала, точно това ще се случи.

- Вече не ти вярвам. - Старата й увереност се възвърна удовлетворяващо бързо. - Мисля, че ме харесваш повече, отколкото признаваш. Мисля, че затова толкова се стараеш да ме отбягваш през последната седмица, затова изобщо не ме поглеждаш.

- Това няма нищо общо с харесването - каза Дали, другата му ръка загали хълбоците й, гласът му стана нисък и дрезгав. -Това е просто заради физическото привличане.

Дали наведе глава и тя усети, че се приготвя да я целуне. Измъкна се от ръцете му и се усмихна съблазнително.

- Дай ми само няколко минутки. - Отдалечи се от него и се отправи към банята.

Веднага щом се озова вътре, се облегна на вратата и си пое дълбок, треперлив дъх, опитвайки се да потисне нервността си от предстоящото. Това беше. Това беше нейният шанс да задържи Дали при себе си, да бъде сигурна, че няма да я изрита, че ще продължи да я храни и да се грижи за нея. Но имаше и нещо повече. Ако накараше Дали да прави любов с нея, щеше отново да стане себе си, макар вече да не беше сигурна какво точно означава това.

Щеше й се да има една от онези роби на „Натори“. И шампанско, и красива спалня с балкон към морето. Зърна изображението си в огледалото и се приближи. Изглеждаше ужасно. Косата й беше твърде свободна, лицето й - твърде бледо. Трябваха й дрехи и грим. Изстиска паста за зъби върху пръста си и го завря в устата си, за да освежи дъха си. Как можеше да позволи на Дали да я види с тези ужасни евтини бикини? С треперещи пръсти разкопча джинсите си и ги смъкна по краката си. Изстена тихо, когато видя червените белези по кожата си близо до пъпа, където се беше отбелязал коланът. Не искаше Дали да я вижда с бръчки. Потърка белезите с пръст и се опита да ги заглади, но само зачерви още повече кожата си. Реши, че ще изгаси светлините.

Смъкна бързо тениската си и се уви в хавлия. Дишаше учестено и плитко. Докато издърпваше евтините си силонови бикини, видя малко косми, които беше пропуснала при бръсненето. Изпружи крак на тоалетната чиния и плъзна острието на Дали по оскърбителния участък. Така беше по-добре. Опита се да измисли какво още може да направи, за да се разхубави. Освежи червилото си и после попи излишъка е тоалетна хартия, така че да не се размаже, докато се целуват. Вдъхна си увереност, като си напомни, че се целува отлично, както и той.

Нещо в нея се смаляваше като стар балон, караше я да се чувства увиснала и безформена. Ами ако той не я харесаше? Ами ако тя просто не ставаше, както не ставаше за Еван Вариън или за скулптора в Маракеш? Ами ако... зелените й очи я гледаха от огледалото, когато й хрумна ужасяваща мисъл. Ами ако миришеше лошо? Грабна шишето с „Фем“ от тоалетката, разтвори краката си и пръсна.

- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя се извърна и видя, че Дали стои в рамката на вратата с една ръка на кръста. Откога ли беше там? Какво беше видял? Тя се изправи виновно.

- Нищо... аз... не правя нищо.

Той погледна шишето „Фем“, което висеше от ръката й.

- Няма ли нещо в теб, което да е истинско?

- Аз... не знам какво имаш предвид.

Той пристъпи в банята.

- Да не би да тестваш нови варианти за употреба на парфюма, Франси? Това ли правеше? - Дали опря едната си ръка в стената и се наведе напред. - Имаш дизайнерски джинси, дизайнерски обувки, дизайнерски куфар. А сега Мис Каприз ще има и дизайнерско котенце.

- Дали!

- Ти си завършен консуматор, скъпа, мечтата на всеки рекламист. Ще му сложиш ли и малки златни дизайнерски инициали?

- Това не е смешно. - Тя тръшна шишето на тоалетката и стисна хавлията здраво с ръка. Кожата й се зачерви от срам.

Той поклати глава с неизмерима досада, която тя сметна за обидна.

- Хайде, Франси, обличай се. Казах, че няма да го направя, но не мога да се сдържа. Тази вечер те вземам с мен.

- На какво дължа това великодушие? - тросна се тя.

Дали се извърна и излезе от банята, така че думите му долетяха през рамото му.

- Истината е, скъпа, че се страхувам, че ако скоро не се запознаеш с истинския свят, ще си навлечеш някоя непоправима беда.

12

Заведението „Кейджън Бар и Грил“ беше значително по-добро от „Блу Чокто“, макар и все пак да не беше онзи тип места, който Франческа би избрала за дебюта си. Разположено на около десет километра южно от Лейк Чарлс, то се намираше край една двулентова магистрала насред нищото. Имаше летящи врати, които тропаха всеки път, когато някой влезеше, и скърцащ вентилатор на тавана с една счупена перка. На стената зад масата, на която седяха, беше закована шарена морскосиня риба меч между множество календари и реклама на хляб. Подложките за маса бяха точно каквито ги описа Дали, макар че беше забравил да спомене олющените краища и легендата в червено, отпечатана до картата на Луизиана, „Божията страна“.

До масата се приближи хубавичка кафявоока сервитьорка с джинси и потник. Тя огледа Франческа със смесица от любопитство и зле прикрита завист и после се обърна към Дали: - Здрасти, Дали. Чувам, че си само на един удар от първото място. Поздравления.

- Благодаря, скъпа. Игрището е наистина благосклонно към мен тази седмица.

- Къде е Скийт? - попита тя.

Франческа оглеждаше невинно захарницата от хром и стъкло в средата на масата.

- Стомахът му не е наред и реши да си остане в мотела. -Дали погледна Франческа с каменно изражение и после я попита иска ли нещо за ядене.

В съзнанието й изникнаха множество великолепни храни -омари, гъши пастет с шамфъстък, глазирани стриди - но сега беше много по-умна от преди пет дни.

- Какво ще црепоръчаш? - попита тя Дали.

- Лютият хотдог е хубав, но раците са по-добри.

Какви ли бяха тези раци?

- Раци тогава - каза му тя, като се молеше да не са много пържени. - Би ли препоръчал и нещо зелено с тях? Започвам да се притеснявам от скорбут.

- Обичаш ли пай от лайм?

Тя го погледна.

- Това е шега, нали?

Той й се ухили, после се обърна към сервитьорката.

- Донеси на Франси голяма салата, Мери Ан, и повечко нарязани домати. Аз ще взема риба на тиган и малко от онези мариновани краставички, които ядох вчера.

Веднага щом сервитьорката се отдалечи, двама добре поддържани мъже с панталони и поло блузи се приближиха към масата им от бара. От разговора им бързо стана ясно, че са професионални голф играчи, които участват в турнира с Дали, и че са дошли, за да видят Франческа. Разположиха се срещу нея и не след дълго вече й отправяха щедри комплименти и я учеха как да извади вкусното месо от сварения рак, който бързо бе донесен на тежък бял поднос. Тя се смееше на историите им, ласкаеше ги безобразно и в общи линии ги опитоми още преди да са довършили и първата си бира. Чувстваше се прекрасно.

Междувременно Дали бе зает с две свои почитателки на съседната маса, които го осведомиха, че работят като секретарки в един от нефтопреработвателните заводи в Лейк Чарлс. Франческа тайно наблюдаваше как си говори с тях, с наклонен назад стол и дръпната назад по русата му глава синя шапка, подпрял бирената бутилка на гърдите си и с онази ленива усмивка на лицето, когато едната от тях му каза някаква неприлична шега. Не след дълго те се потопиха в серия от отвратителни двусмислици за неговия „стик“.

Макар че двамата с Дали бяха въвлечени в отделни разговори, Франческа имаше чувството, че между тях има връзка, че той също я наблюдава, както и тя него. Или пък това бяха само фантазии? Но епизодът им в мотела я беше разтърсил.

Трима мускулести фермери, отглеждащи ориз, които Дали представи като Луис, Пат и Стоуни, си придърпаха столове и се присъединиха към тях. Стоуни не можеше да се откъсне от Франческа и непрестанно й допълваше чашата от бутилката лошо „Шабли“, което един от голф играчите й беше поръчал. Тя флиртуваше безсрамно с него, като се взираше в очите му с дълбочина, която бе поваляла и много по-засукани мъже. Той се местеше на стола си, подръпваше несъзнателно яката на тениската си и се опитваше да се държи така, сякаш красивите жени флиртуваха с него всеки ден.

Най-накрая отделните разговори се изчерпаха и членовете на групата се събраха заедно, за да си разказват смешни истории. Франческа се смееше на шегите им и изпи още една чаша „Шабли“. Обви я топла мъгла, предизвикана от алкохола, и цялостно усещане за благосъстояние. Чувстваше се така, сякаш голф играчите, секретарките и фермерите бяха най-добрите й приятели. Възхищението на мъжете я стопляше, завистта на жените поднови топящата се самоувереност, а присъствието на Дали до нея я изпълваше с енергия. Той ги разсмя с историята за неочакваната среща с алигатор на голф игрището във Флорида и тя изведнъж пожела да им отвърне с нещо, да им даде нещо малко от себе си.

- И аз имам история с животно - каза лъчезарно на новите си приятели.

Те я погледнаха с очакване.

- Майчице - промърмори до нея Дали.

Тя не Му обърна внимание. Хвана края на масата с едната си ръка и им отправи усмивка тип „чакайте да чуете“.

- Един приятел на майка ми отвори чудна нова къща за гости край Найроби - започна Франческа. Когато видя недоумяващото изражение, изписано върху няколко лица, поясни: - Найроби... в Кения, Африка. Заедно с една компания отидох там за седмица. Беше страхотна къща. Чудесна дълга веранда, гледаща към красив басейн, а пуншът беше просто първокласен. - Тя описа басейна и подноса с пуншове с грациозни жестове. - На втория ден с няколко приятели се метнахме, въоръжени с фотоапарати, в един лендроувър и излязохме извън града, за да направим снимки. Пътувахме около час, когато шофьорът ни направо откачи -не караше особено бързо, но някакъв африкански глиган изскочи пред нас. - Франческа направи ефектна пауза. - Е, подскочихме ужасно, когато лендроувърът блъсна бедното създание и то се строполи на пътя. Разбира се, всички изскочихме от автомобила, а един от мъжете, много противен френски челист, на име Раул -тя завъртя очи, така че всички да разберат точно какъв вид човек е Раул - взе апарата си и снима горкото грозно прасе, лежащо на пътя. Не знам как точно се стигна дотам, но изведнъж майка ми каза на Раул: „Няма ли да е смешно да снимаме глигана, облечен с твоето яке „Гучи“?“. - Франческа се разсмя при спомена. - Естествено, всички решиха, че това ще е забавно, и тъй като по глигана нямаше кръв, която да съсипе якето, Раул се съгласи. Както и да е, той и двама други мъже облякоха животното. Естествено, това беше ужасно безчувствено, но всички се смяха при вида на горкия мъртъв глиган във великолепното яке.

Франческа почувства, че всички около нея бяха потънали в пълно мълчание и че леко безразличните лица на хората около масата не се променят. Липсата на реакция само увеличи решимостта й да ги накара да харесат историята й, да харесат нея. Гласът й още повече се оживи, жестовете й станаха по-описателни.

- И така, стояхме на пътя, загледани в горкото създание. Само че... - Тя направи пауза, захапа долната си устна, за да добави напрежение, и продължи: - Когато Раул вдигна фотоапарата си, за да направи снимката, глиганът скочи на крака, поизтърси се и избяга сред дърветата. - Тя се разсмя триумфално на завършека, наклони глава настрани и ги зачака да се присъединят към смеха й.

Хората се усмихваха любезно.

Собственият й смях отшумя, когато осъзна, че са пропуснали шегата.

- Не разбирате ли? - възкликна тя с отчаяние. - Някъде из Кения, из резервата, днес се скита един нещастен глиган, облечен в „Гучи“!

Гласът на Дали най-накрая се извиси над мъртвешката тишина, която се бе възцарила.

- Да, това е страхотна история, Франси. Какво ще кажеш да потанцуваме?

Преди да успее да възрази, той я хвана не особено нежно за ръката и я издърпа към малкия квадрат линолеум пред джубокса. Започна да се движи в такт с музиката и каза тихо:

- Едно основно правило, Франси: когато си сред нормални хора, не завършвай изречението с „Гучи“.

Гърдите й сякаш се изпълниха с ужасна тежест. Искаше да ги накара да я харесват, а само се беше изложила. Беше разказала история, която никой не намираше за смешна, история, която неочаквано видя през техните очи, и осъзна, че изобщо не е трябвало да се обажда.

Самообладанието й се държеше на най-тънката възможна нишка, но сега и тя се скъса.

- Извини ме - каза Франческа, но гласът й прозвуча тихо дори в собствените й уши. Преди Дали да се опита да я спре, тя си проправи път през лабиринта от маси и излезе навън. В ноздрите й нахлу свеж въздух, влажната нощна миризма се смесваше с тази на дизел, креозот и пържено от кухнята. Тя се препъна, все още замаяна от виното, и се облегна на един пикап с кални гуми. Откъм джубокса се носеха звуците на „Зад затворени врати“.

Какво ставаше с нея? Помнеше колко силно се смя Ники, когато му разказа за глигана, как Сиси Кавендиш бършеше сълзите от очите си с кърпичка. Заля я вълна от носталгия по дома. Днес отново се беше опитала да се свърже с Ники, но никой не отговори, дори и икономът. Опита се да си го представи как седи в „Кейджън Бар енд Грил“ и се провали напълно. После се опита да си представи как тя самата седи край масата в стил „Хепълуайт“ в трапезарията на Ники и носи семейните смарагди на Гуинуик и постигна възхитителен успех. Но когато си представи другия край на масата - мястото, където трябваше да е Ники - вместо него видя Дали Бодин. Дали с избелелите му джинси, тесни тениски и лице на филмова звезда, властващ над масата от осемнайсети век на Ники Гуинуик.

Летящата врата се отвори и през нея излезе Дали. Отиде до Франческа и й подаде чантичката.

- Хей, Франси - каза тихо.

- Хей, Дали. - Тя взе чантичката си и погледна нагоре към нощното небе, обсипано със звезди.

- Добре се справи вътре.

Тя се изсмя тихо и горчиво.

Дали тикна клечка за зъби в устата си.