Мис Каприз

- Обичаш ли да правиш любов на открито, Франси?

- Разбира се, не обичат ли повечето жени? - Всъщност не можеше да си представи нещо по-лошо.

Пътуваха няколко мили в мълчание. Неочаквано той завъртя волана надясно, напусна магистралата и тръгна по тесен черен път, който водеше право в горичка от кипариси, окичени с бради от испански мъх.

- Какво правиш? Какво правиш! - възкликна тя. - Незабавно обърни колата! Искам да се върнем в мотела.

- Мисля, че като сексуална авантюристка може да оцениш това местенце. - Той се вмъкна между кипарисите и изгаси двигателя. През отворения прозорец откъм неговата страна се разнесоха странни звуци от насекоми.

- Това ми прилича на мочурище - извика тя отчаяно.

Дали се взря през предното стъкло.

- Мисля, че си права. По-добре да не се отдалечаваме много от колата, повечето алигатори се хранят нощем. - Махна шапката си, остави я на таблото и се обърна към нея в очакване.

Тя се прилепи още по-плътно към вратата.

- Искаш ли да започнеш първа, или аз да го направя? - попита най-накрая Дали.

Франческа отговори внимателно.

- Да започна с какво?

- Със загряването. Нали знаеш, предигричка. Тъй като си имала всевъзможни известни любовници, аз съм малко стреснат. Може би е по-добре ти да наложиш темпото.

- Нека... да забравим това. Аз... мисля, че може би направих грешка. Да се върнем в мотела.

- Това не е добра идея, Франси. Веднъж след като навлезеш в Обетованата земя, не можеш да се върнеш обратно, ще е неловко.

- О, не мисля така. Няма да е ни най-малко неловко. Не беше точно Обетованата земя, само малък флирт. Искам да кажа, със сигурност няма да е неловко за мен и съм сигурна, че няма да е неловко и ...

- Да, ще бъде. Ще е толкова неловко, че вероятно утре няма да съм в състояние да играя дори прилично. Аз съм професионален спортист, Франси. Професионалните спортисти имат фино настроени тела, като добре смазани машини. Едно малко петънце неловкост може да провали всичко. Като мръсотията. Скъпа, утре можеш да ми струваш цели пет удара.

Акцентът му беше станал невероятно плътен и тя изведнъж осъзна, че той се майтапеше с нея.

- По дяволите, Дали! Не прави това. Достатъчно съм нервна и без да ми се подиграваш.

Той се разсмя, обви ръка около раменете й и я придърпа по-близо в приятелска прегръдка.

- Защо просто не кажеш, че си нервна, вместо да ми сервираш глупавите си истории? Правиш всичко толкова трудно за теб самата.

Чувстваше се добре в прегръдката му, но не можеше да му прости напълно за подигравките.

- Лесно ти е да го кажеш. Ти очевидно се чувстваш удобно във всяко легло, но не и аз. - Пое си въздух и изплю точно това, което й се въртеше в главата. - Всъщност... дори не харесвам секса. - Ето. Каза го. Сега той можеше наистина да й се присмее.

- Е, защо така? Нещо, което е толкова приятно, като секса, и не изисква никакви пари, би трябвало да е точно по твоята част.

- Аз не съм спортна натура.

- Аха. Е, това наистина обяснява всичко.

Но тя не можеше да забрави мочурището.

- Може ли да се върнем в мотела, Дали?

- Не мисля, Франси. Ще се затвориш отново в банята, ще се тревожиш за грима си и отново ще прибегнеш до онзи парфюм. - Той повдигна косата от едната страна на врата й, наведе се и зарови нос в кожата й. - Натискала ли си се някога на задната седалка?

Франческа затвори очи при възхитителното усещане, което той предизвикваше.

- Броят ли се лимузините на кралското семейство?

Той захапа нежно ухото й.

- Не, освен ако не са били със затъмнени прозорци.

Тя не беше сигурна кой се е раздвижил първи, но устата на Дали се озова върху нейната. Ръцете му се движеха по врата й и се заровиха в косата й, като я разпръснаха върху голата му кожа. Хвана главата й с дланите си и я наведе назад, така че устата й неволно се отвори. Франческа чакаше нахлуването на езика му, но не последва нищо. Вместо това, той си играеше с долната й устна. Нейните ръце пропълзяха по гърдите му към гърба и несъзнателно се плъзнаха под тениската му, така че да усети стегнатата му гола кожа. Устните им си играеха и тя загуби всякакво желание да се опитва да запази контрол. Не след дълго откри, че приема езика му с удоволствие - красивия му език, красивата му уста, красивата му гладка кожа под пръстите й. Отдаде се на целувката, концентрира се единствено върху усещането, което той предизвикваше в нея, без да мисли какво ще последва. Устните му се отделиха от нейните и докоснаха врата й.

Франческа се изкикоти тихичко.

- Имаш ли нещо против да споделиш шегата с целия клас, или предпочиташ да я запазиш за себе си? - промърмори тихо Дали върху кожата й.

- Не, просто се забавлявам. - Тя се усмихна, когато той целуна врата й и дръпна възела на кръста й, с който бе завързала дългата тениска. - Какво е „аджи“?

- Аджи? Човек като мен, завършил Тексаския университет.

Тя се дръпна рязко назад, удивлението беше изписано в идеално извитите дъги на веждите й.

- Учил си в университет? Не вярвам!

Дали я изгледа с леко раздразнено изражение.

- Имам бакалавърска степен по английска литература. Искаш ли да видиш дипломата ми, или ще се върнем към заниманията ни?

- Английска литература? - Тя избухна в смях. - Дали, това е невероятно! Та ти едва говориш езика.

Той очевидно се обиди.

- Е, това е много мило. Наистина много мило да кажеш нещо подобно на някого.

Все още смеейки се, тя се хвърли в ръцете му толкова неочаквано, че наруши баланса му и го запрати върху волана. После каза най-удивителното нещо.

- Целия ще те изям, Дали Бодин.

Сега беше негов ред да се разсмее, но не можа да продължи дълго, защото устата й се озова върху неговата. Тя забрави, че е уплашена и че не е добра в секса, докато се надигаше на колене и сядаше в скута му.

- Нещо взе да ми става доста тясно, скъпа - каза накрая той в устата й. Отдръпна се, отвори вратата на ривиерата и излезе. После протегна ръце за нея.

Тя му позволи да й помогне да се измъкне, но вместо да отвори задната врата, така че да се настанят на по-широко, той притисна хълбоците й с бедра към колата и отново я зацелува. Мъждивата светлина, която се процеждаше през отворената врата, правеше тъмнината отвъд образувалия се светъл кръг да изглежда още по-плътна. В ума й потрепнаха смътни образи на отворените й сандали и алигаторите, спотайващи се зад колата. Без да прекъсва и за миг целувката, тя обви ръце около раменете му и се надигна, увивайки единия си крак около ханша му, а с другия стъпи здраво върху ботуша му.

- Харесва ми как се целуваш - промърмори той. Лявата му ръка се плъзна по гръбнака й и разкопча сутиена й, докато дясната се провря между телата им, за да разкопчае копчето на джинсите й.

Франческа усети, че нервността отново я завладява, но този път нямаше нищо общо с алигаторите.

- Да си купим шампанско, Дали. Аз... аз мисля, че малко шампанско ще ми помогне да се отпусна.

- Аз ще те отпусна. - Той се справи с копчето и започна да се занимава с ципа.

- Дали! - възкликна тя. - Ние сме навън.

- Аха. Само аз, ти и мочурището. - Ципът се отвори.

- Аз... не мисля, че съм готова за това.

Дали бръкна под широката й тениска, покри гърдите й с ръце, а устата му се плъзна по бузата й, намирайки устните й. В нея забушува паника. Той потърка зърното й с палеца си и тя тихо изстена. Искаше да го накара да вярва, че е чудесна, че е забележителна любовница, но как можеше да постигне това насред мочурището?

- Аз... трябва ми шампанско. Приглушени светлини. Трябват ми чаршафи, Дали.

Той отдръпна ръката си от гърдите й и я постави нежно на врата й. После рече, като се взираше в очите й:

- Не, скъпа, не ти трябват. Не ти трябва нищо друго освен теб самата. Време е да започнеш да разбираш това, Франси. Трябва да започнеш да разчиташ на себе си, вместо на тези патерици, които си мислиш, че са ти нужни.

- Страх ме е. - Франческа се опита да звучи предизвикателно, но не успя напълно. Отдръпна се от него, слезе от каубойския му ботуш и си призна всичко. - Може да ти прозвучи смешно, но Еван Вариън каза, че съм фригидна, а и онзи шведски скулптор в Маракеш...

- Искаш ли да изчакаш малко с този епизод от разказа си?

Почувства, че част от борбеността й се завръща, и го изгледа.

- Доведе ме тук нарочно, нали? Доведе ме тук, защото знаеше, че ще мразя това място. - Отстъпи няколко крачки и посочи с треперещ пръст към ривиерата. - Аз не съм от типа жени, с които правиш секс на задната седалка на колата.

- Кой е казал нещо за задната седалка?

Тя го изгледа за момент и после възкликна:

- О, не! Няма да легна на тази осеяна със създания земя. Сериозна съм, Дали.

- Аз самият също не харесвам много земята.

- Тогава как? Къде?

- Хайде, Франси. Спри да планираш и разсъждаваш, и да се опитваш да застанеш с по-добрата ти страна към камерата. Нека просто се поцелуваме малко, така че нещата да следват естествения си ход.

- Искам да знам къде, Дали.

- Знам, че искаш, скъпа, но няма да ти кажа, защото ще започнеш да се притесняваш дали цветово всичко ще си подхожда. Поне веднъж в живота си поеми риска да направиш нещо, при което може и да не изглеждаш върховно.

Имаше чувството, че той държи огледало пред нея - не много голямо и със замъглено стъкло, но все пак огледало. Толкова суетна ли беше, както явно смяташе Дали? Толкова преценяваща? Не искаше да мисли така, но все пак... Вирна брадичка и започна да сваля предизвикателно джинсите си.

- Добре, ще го направим по твоя начин. Просто не очаквай нищо забележително от мен. - Тънките крачоли се закачиха за сандалите й. Тя се наведе, за да ги събуе, но токчетата се оплетоха в гънките. Дръпна още веднъж джинсите и капанът съвсем се затегна. - Това възбужда ли те, Дали? - изфуча. -Харесва ли ти да ме гледаш? Разгорещяваш ли се? По дяволите! По дяволите!

Той се приближи до нея, но тя го изгледа през воала на косата си и оголи зъби.

- Да не си посмял да ме докоснеш. Сериозна съм. Ще се оправя сама.

- Това не е много обещаващо начало, Франси.

- Върви по дяволите! - С омотани около глезените джинси тя се препъна към колата, тръшна се на предната седалка и най-накрая се освободи от дрехата. После се изправи по тениска и сандали. - Ето! И няма да сваля нищо повече, преди да се почувствам готова.

- Звучи ми справедливо. - Той разтвори ръце. - Искаш ли да се сгушиш за малко, докато се съвземеш.

Тя искаше. Наистина искаше.

- Предполагам, че да.

Сгуши се до гърдите му. Дали я подържа за момент, после наклони главата й назад и отново започна да я целува. Самооценката й беше паднала толкова ниско, че дори не се опита да го впечатли, просто остави цялата работа на него. След малко осъзна, че й харесва. Езикът му докосваше нейния, а ръцете му докосваха голата кожа на гърба й. Тя повдигна своите ръце и ги обви около врата му. Той бръкна под тениската й и палците му започнаха да си играят с гърдите й, а после се плъзнаха към зърната. Беше толкова хубаво - разтреперващо и стоплящо едновременно. Дали скулпторът си беше играл с гърдите й? Сигурно, но тя не помнеше. А после Дали вдигна тениската над гърдите й и започна да ги дразни с устни - с красивите си, чудесни устни. Франческа въздъхна, когато той засмука нежно едното, а после и другото й зърно. За нейна изненада, осъзна, че собствените й длани са се пъхнали под неговата тениска и масажират гърдите му. Вдигна я на ръце, тръгна напред, а тя се отпусна върху гърдите му. После я остави.

Върху багажника на ривиерата.

- Категорично не! - извика тя.

- Просто опитай - отвърна той.

Франческа отвори уста да му каже, че нищо на света не би могло да я убеди да се натиска с някого, просната на капака на кола, но той, изглежда, взе отворената й уста за покана. Преди да успее да оформи думите, Дали отново започна да я целува. Без да знае точно какво се случва, тя се чу, че въздиша, докато целувката му ставаше по-дълбока и по-гореща. Набързо забрави за унизителното си положение. Той се пресегна надолу и обви пръсти около глезена й, после дръпна крака й нагоре.

- Ето тук - рече нежно. - Сложи крака си точно до номера, скъпа.

Тя направи каквото й каза.

- Повдигни малко хълбоци. Точно така. - Гласът му беше дрезгав, не толкова спокоен, както обикновено, и докато я наместваше, дишането му беше забързано.

Тя вдигна тениската му, искаше да усети голата му кожа върху гърдите си. Той я съблече през глава и после започна да смъква бикините й.

- Дали...

- Всичко е наред, скъпа. Всичко е наред. - Бикините й изчезнаха и дупето й се отпусна върху студения метал, покрит с прах от пътя. - Франси, онази опаковка противозачатъчни хапчета в багажа ти не е там само за украса, нали?

Тя поклати глава, не искаше да разваля атмосферата с дълги обяснения. Когато цикълът й беше спрял ненадейно преди няколко месеца, лекарят й беше казал да спре да взема противозачатъчни, докато не се възстанови. Беше я уверил, че не може да забременее, докато това не се случи, и в този момент само това беше от значение.

Ръката на Дали докосна вътрешната страна на бедрата й. Леко ги раздалечи и започна да гали нежно кожата й, като всеки път се доближаваше по малко до онази част от нея, която тя не намираше за красива, онази част, която веднага би скрила, само дето я усещаше толкова топла, потрепваща и загадъчна.

- Ами ако някой Лойде? - изплака тя, когато я докосна.

- Ами дано - отвърна той дрезгаво. И после спря, спря да я гали и я докосна... наистина я докосна. Вътре.

- Дали... - Гласът й беше наполовина стон, наполовина вик.

- Хубаво ли е? - промърмори той, докато движеше леко пръстите си навътре-навън.

- Да. Дааа...

Докато Дали си играеше с нея, тя затвори очи пред луизианската луна над главата си, така че нищо да не я разсейва от чудесните усещания, които преминаваха през тялото й. Дори вече не чувстваше прахта от капака по кожата си. Ръцете му станаха нетърпеливи. Разтвори по-широко краката й и издърпа хълбоците й към ръба. Стъпалата й балансираха несигурно на бронята, разделени от тексаския номер и прашния хром. Дали се зае с джинсите си и тя чу как ципът му се разтвори. Повдигна хълбоците й.

Когато го почувства да влиза в нея, Франческа ахна. Той се надвеси над нея и се отдръпна леко.

- Причинявам ли ти болка?

- О, не... толкова е хубаво.

- Така и трябва да е, скъпа.

Искаше й се той да повярва, че е чудесна любовница, искаше да направи всичко както трябва, но изглежда, целият свят се плъзгаше покрай нея и всичко бе замаяно, трептящо и размазано от топлина. Как можеше да се концентрира, докато той я докосваше по този начин, докато се движеше така? Неочаквано й се прииска да го усети повече. Повдигна крака от бронята, уви ги около хълбоците му и се надигна към тялото му, докато го пое толкова дълбоко, колкото изобщо беше възможно.

- Леко, скъпа, не бързай. - Започна да се движи в нея бавно, целуваше я, караше я да се чувства толкова добре, колкото никога преди през живота си. - Ще свършиш ли с мен, скъпа? -промърмори тихо в ухото й с леко дрезгав глас.

- О, да... да. Дали... чудесен мой Дали... прекрасен Дали... -В главата й сякаш избухна какофония от звуци и тя свърши, и свърши, и свърши.

Дали дишаше учестено, а от устата му изскочи нещо между стон и ръмжене. Звукът й даде усещане за сила, добави огън към възбудата й и тя свърши отново. Той потрепери над нея за един чудесен, сякаш несвършващ миг, и после се отпусна.

Тя притисна буза към косата му, почувства го скъп и красив, и истински до себе си, в себе си. Забеляза, че кожите им са се допрели и че гърбът му е влажен под ръцете й. Почувства малка капчица пот да пада от него върху голата й ръка и осъзна, че не й пука. Това ли означаваше да си влюбен?, зачуди се мечтателно. Клепачите й потрепнаха и се отвориха. Беше влюбена. Разбира се. Защо не го беше осъзнала много по-рано?

Ето какво не беше наред с нея. Ето защо се чувстваше толкова нещастна. Беше влюбена.

- Франси? - промърмори той.

- Да?

- Добре ли си?

- О, да.

Той се подпря на една ръка и й се усмихна.

- Тогава какво ще кажеш да идем в мотела и да пробваме отново същото върху онези чаршафи, за които толкова говореше?

По пътя обратно, тя седеше плътно до него, свела буза върху рамото му, докато дъвчеше дъвка и си мечтаеше за тяхното бъдеще.

13

Наоми Яфе Танака влезе в апартамента си с куфарче „Марк Крос“ в едната ръка и торба от „Забар“, полюшваща се от другата й страна. В торбата имаше пликче смокини, сладка горгондзола и френска багета - всичко, което й беше нужно за идеалната вечеря преди изпълнена с работа вечер. Остави куфара и положи торбата на черния гранитен кухненски плот, като я подпря на стената, боядисана в бургундско червено. Апартаментът беше скъп и стилен, точното жилище за един вицепрезидент на голяма рекламна агенция.

Наоми се намръщи, когато извади горгондзолата и я постави в порцеланова розова чиния. От поста на вицепрезидента я делеше само едно малко препятствие - намирането на дръзкото момиче. Хари Роденбо й беше изпратил хапливо съобщение със заплахата, че ще прехвърли проекта на някой от „по-агресивните мъже“ в агенцията, ако не успееше да я намери през следващите няколко седмици.

Събу сивите си велурени обувки и ги бутна настрани с обутия си в чорапогащи крак, докато измъкваше останалите покупки от торбата. Как можеше да е толкова трудно да се открие даден човек? През последните няколко дни тя и секретарката й бяха провели десетки телефонни разговори, но никой от тях не беше успешен. Наоми знаеше, че момичето бе някъде там, но къде точно? Разтри слепоочията си, но натискът не успя да облекчи главоболието, което я тормозеше цял ден.

След като прибра смокините в хладилника, тя взе обувките си и излезе уморено от кухнята. Щеше да си вземе душ, да си сложи най-стария халат и да си налее чаша вино, преди да се захване с работата, която си беше взела за вкъщи. С една ръка започна да разкопчава перлените копчета на роклята си, докато с лакътя на другата натисна ключа за осветлението в хола.

- К’во става, сестро?

Наоми изпищя и се завъртя по посока на гласа, а сърцето й подскочи в гърдите.

- Боже!

Джери Яфе се беше изтегнал на дивана, опърпаните му джинси и избелялата синя тениска контрастираха върху розовата копринена дамаска. Все още носеше черната си коса в афро прическа. Имаше малък белег на лявата скула и бръчици около пълните устни, които някога подлудяваха приятелките й. Носът му си беше същият - голям и дързък като на орел. Очите му бяха дълбоки черни ями, изпълнени с фанатичен огън.

- Как влезе тук? - попита го тя с разтуптяно сърце. Почувства едновременно гняв и уязвимост. Последното, от което имаше нужда в живота си точно сега, беше още един проблем, а появата на Джери можеше да означава само неприятности. Мразеше и чувството на неадекватност, което винаги изпитваше в негово присъствие - малката сестра, която отново не може да достигне стандартите на брат си.

- Няма ли целувка за големия ти брат?

- Не те искам тук.

За кратко й се стори, че го е налегнало огромно изтощение, но усещането изчезна почти незабавно. Джери беше добър актьор.

- Защо първо не позвъни? - сопна му се тя. После си спомни, че преди няколко седмици във вестниците се бе появила негова снимка пред военноморската база в Бангор, Мейн, където водеше демонстрация срещу закотвянето на ядрената подводница „Трайдент“. - Отново си бил арестуван, нали?

- Хей, какво е още един арест в Страната на свободата, в Дома на смелостта? - Той се надигна от дивана, протегна ръцете си към нея и й се усмихна омагьосващо. - Хайде, сладурче. Какво ще кажеш за една целувчица?

Изглеждаше толкова много като големия брат, който й купуваше сладкиши, когато имаше астматични пристъпи, че тя почти се усмихна. Но временната й слабост беше грешка. С чудовищно ръмжене, той се преметна през масичката от стъкло и мрамор и се насочи към нея.

- Джери! - Тя отстъпи, но той не спря. Оголи зъби, изви пръсти като ноктести лапи и се запромъква към нея в най-добрата си интерпретация на Франкенщайн.

- Четириокото чудовище отново е на свобода! - изръмжа.

- Престани! - Гласът й се извиси и се превърна в писък. Точно сега не можеше да се занимава с Четириокото зъбато чудовище - не и докато дръзкото момиче и постът на вицепрезидент, и главоболието й я тормозеха. Въпреки всички изминали години брат й така и не се бе променил. Беше си старият Джери. Но тя не беше очарована както едно време.

Той се промъкна към нея с комично изкривено лице, въртеше очи и я дразнеше с тази стара игра, откакто се помнеше.

- Зъбатото чудовище разкъсва плътта на млади девици. -Погледна я страшно.

- Джери!

- Вкусни млади девици!

- Престани!

- Сочни млади девици!

Въпреки раздразнението си, тя се изкикоти.

- Джери, недей!

Отстъпваше към коридора, без да сваля очи от него, докато се приближаваше. Накрая той скочи напред с нечовешки писък. Тя също изпищя, когато я хвана в прегръдките си и започна да я върти в кръг. Искаше да извика: Мамо! Мамо, Джери ме дразни! С неочакван пристъп на носталгия искаше да извика за защита жената, която сега извръщаше лицето си всеки път когато се споменеше името на по-голямото й дете.

Джери заби зъби в рамото й и я ухапа колкото тя да изписка отново, но не толкова, че да я нарани. После се вцепени.

- Какво е това? - извика разярено. - Това е отвратително. Това не е девствена плът. - Понесе я към дивана и я пусна безцеремонно. - Мамка му. Сега ще трябва да се задоволя с пица.

Тя го обичаше и го мразеше, и искаше да го прегърне толкова много, че скочи от дивана и го удари по ръката.

- Ау! Не на насилието, сестро.

- Глупости! Защо, по дяволите, се изтърсваш тук по този начин? Толкова си безотговорен. Кога ще пораснеш?

Той не каза нищо, просто стоеше и я гледаше. Крехкото веселие между двамата се стопи. Распутиновскте му очи огледаха скъпата й рокля и стилните обувки, които бяха паднали на пода. Извади една цигара, запали я и продължи да я гледа. Беше способен да я накара да се чувства неадекватна, лично отговорна за греховете на света, но тя отказваше да се смути пред неодобрението, което постепенно се натрупваше в изражението му, докато изучаваше материалните артефакти на нейния свят.

- Сериозна съм, Джери - продължи тя. - Искам да се махнеш.

- Старецът ни би трябвало най-сетне да се гордее с теб -каза той глухо. - Малката му Наоми се е превърнала в добра капиталистическа свиня, точно като останалите.

- Не ми започвай с това.

- Така и не ми каза как реагира, когато се омъжи за японягата. - Той се изсмя цинично. - Само моята сестра Наоми може да се омъжи за японяга, който се казва Тони. Боже, каква страна.

- Майката на Тони е американка. И той е един от водещите биохимици в страната. Трудовете, които публикува, са много важни... - Тя спря, осъзнавайки, че защитава мъж, когото вече дори не харесва. Точно така й действаше Джери.

Отдели време, за да проучи по-внимателно изражението му. Умората, която си беше помислила, че вижда преди малко, изглежда, отново се беше появила и тя трябваше да си припомни, че това е просто преструвка.

- Отново си загазил, нали?

Джери сви рамене.

Той наистина изглежда уморен - помисли си, - а аз все още съм дъщеря на майка си.

- Хайде, ела в кухнята. Ще ти направя нещо за ядене. - Дори ако хуните разбиваха вратата на къщата, жените в нейното семейство пак биха събрали всички на разточителна вечеря.

Докато Джери пушеше, тя му приготви сандвич с печено говеждо, с допълнително парче швейцарско сирене, точно както го обичаше, и му добави от смокините, които беше купила за себе си. Постави храната пред него и после си наля чаша вино, като тайно го наблюдаваше как яде. Виждаше, че е гладен, точно както виждаше, че не желае тя да види колко е гладен, и се чудеше откога ли не се е хранил както трябва. Някога жените се редяха на опашка, за да получат честта да нахранят Джери Яфе. Представяше си, че сигурно още го правят, тъй като брат й продължаваше да има достатъчно сексапил. Но винаги се разяряваше, като виждаше колко небрежно се отнася той към жените, които са влюбени в него.

Направи му още един сандвич, който той унищожи също толкова бързо, колкото и първия. Наоми седеше на стола до него и почувства нелогичен пристъп на гордост. Брат й беше най-добрият от всички студентски водачи, въпреки чувството за комизъм на Аби Хофман, дисциплината на Том Хейдън и огнения език на Стокли Кармайкъл. Но сега Джери беше динозавър, радикал от шейсетте, който нямаше думата в тази епоха на егото. Атакуваше ядрени силози с чук и крещеше: „Власт на народа“, на хора, чиито уши бяха запушени от слушалките на уокмените.

- Колко плащаш за това местенце? - попита я той, докато смачкваше салфетката си и ставаше да отиде до хладилника.

- Не ти влиза в работата. - Тя категорично отказваше да слуша лекцията му за броя на умиращите от глад деца, които може да нахрани с парите от наема.

Той извади кутия с мляко и си взе чаша от сушилника.

- Как е мама? - Въпросът му звучеше небрежно, но тя не се заблуди.

- Артритът я притеснява, но иначе е добре. - Джери изплакна чашата и я постави на горния рафт на съдомиялната. Открай време беше по-подреден от нея. - Татко също е добре - продължи тя, неочаквано неспособна да понесе мисълта да го кара да я пита. - Знаеш, че се пенсионира миналото лято.

- Да, знам. Те питат ли изобщо...

Наоми не можа да се сдържи. Стана от стола, отиде до брат си и положи бузата си на рамото му.

- Знам, че мислят за теб, Джер - каза тихо. - Просто... просто за тях е трудно.

- А би трябвало да се гордеят с мен - рече той горчиво.

- Приятелите им те коментират - отвърна тя, макар да знаеше колко неубедително е това извинение.

Джери я прегърна за кратко, неловко, а после бързо се отдръпна и отиде в хола. Откри го, застанал до прозореца, дръпнал завесата с едната ръка и с цигара в другата.

- Кажи ми защо си тук, Джери. Какво искаш?

За момент той продължи да се взира в силуета на Манхатън. После бутна цигарата в ъгъла на устата си, притисна длани една към друга в молитвена поза и направи лек поклон.

- Търся убежище, сестро. Просто убежище.

Дали спечели турнира на Лейк Чарлс.

- Разбира се, че ще спечелиш проклетото нещо -изръмжа Скийт, докато зримата вървяха към мотелската стая в неделя вечерта със сребърен трофей и чек за десет хиляди долара. - Не ставаше въпрос за тенджера с боб, така че естествено беше да играеш по най-добрия начин от поне два месеца насам. Защо не направи същото и на „Файърстоун“ или на някое друго място с камера, насочена към теб, можеш ли да ми кажеш?

Франческа изрита сандалите си и седна в единия край на леглото. Беше уморена до мозъка на костите си. Бе извървяла всичките осемнайсет дупки на голф игрището, за да поздрави Дали, както и да обезкуражи всякакви нефтени секретарки, които можеше да се приближат твърде много. Сега, когато тя го обичаше, за Дали всичко щеше да се промени. Така беше решила. Той щеше да започне да играе за нея, точно както беше играл днес, да печели турнири, да печели пари, за да ги издържа. Бяха любовници по-малко от ден и тя осъзнаваше, че идеята Дали да я издържа е малко преждевременна, но не можеше да се сдържи да не мисли за това.

Дали започна да издърпва задния край на голф тениската си от светлосивия панталон.

- Уморен съм, Скийт, и китките ме болят. Ще имаш ли нещо против да оставим разговора за по-късно?

- Ти винаги казваш така. Но нищо не остава за по-късно, защото никога не говориш за това. Продължаваш...

- Престани! - Франческа скочи от леглото и закръжи около Скийт. - Остави го на мира, чуваш ли? Не виждаш ли колко е уморен? Държиш се така, сякаш е загубил проклетия турнир, а той го спечели. Беше великолепен.

- Великолепен, как ли пък не - провлачи Скийт. - Това момче не игра и с три четвърти от способностите си и знае това по-добре от всеки друг. Какво ще кажеш да си гледаш грима, госпожице Фран-чес-ка, и да оставиш на мен да се грижа за Дали? - Той излезе и затръшна вратата.

Франческа се обърна към Дали.

- Защо не го уволниш? Той е непоносим, Дали. Прави всичко толкова трудно за теб.

Той въздъхна и съблече тениската си през главата.

- Зарежи това, Франси.

- Този мъж е нает от теб и въпреки това се държи така, сякаш ти работиш за него. Трябва да сложиш край на това. -Тя го наблюдаваше как отиде до кафявия хартиен плик, който беше донесъл в стаята, и как извади от него пакет от шест бири. Пиеше твърде много, осъзна тя, макар че не му личеше. Беше го виждала и да гълта някакви хапчета, но се съмняваше да са витамини. Щом се появеше подходящ случай, щеше да го убеди да спре и с двете.

Дали взе една кутийка от опаковката и я отвори.

- Да се опитваш да застанеш между мен и Скийт, не е добра идея, Франси.

- Не се опитвам да застана между вас, а само да направя нещата по-лесни за теб.

- Така ли? Е, зарежи тази работа. - Той пресуши бирата на един дъх и се изправи. - Отивам да си взема душ.

Тя не искаше Дали да й се сърди, затова изви устни в неустоимо сексапилна усмивка.

- Имаш ли нужда от малко помощ за по-недостъпните места?

- Уморен съм - отвърна раздразнено той. - Просто ме остави на мира. - Отиде в банята и затвори вратата, но не и преди да зърне болката в очите й.

Съблече дрехите си и си пусна душа докрай. Водата потече върху болящото го рамо. Затвори очи и пъхна главата си под струята, мислейки за страдалческия израз върху лицето й. Трябваше да се досети, че ще започне да си въобразява, че е влюбена в него. Беше точно от типа жени, които не можеха да видят по-дълбоко от красивото му лице. По дяволите, трябваше да запази нещата между тях каквито си бяха, но те спяха в една и съща стая почти от седмица и достъпността й го подлудяваше. Какво друго можеше да очаква от себе си? Освен това, нещо в глупавата история за глигана, която тя разказа онази вечер, му беше подействало.

И въпреки това трябваше да си държи панталона закопчан. Сега тя щеше да се лепне за него като лош късмет, да очаква сърца и цветя, и всякакви други глупости, които той нямаше ни най-малко намерение да й даде. Нямаше начин, не и при положение, че наближаваха Уайнет, не и при положение, че Хелоуин чукаше на вратата, не и когато можеше да се сети за поне една дузина други жени, които харесваше много повече. И все пак, макар че нямаше намерение да й го признава, тя беше една от най-добре изглеждащите жени, които някога беше срещал. Макар да осъзнаваше, че това е грешка, подозираше, че не след дълго отново щяха да се озоват в леглото.

Ти си истинско копеле, нали, Бодин?

Мечката проблесна от тъмните кътчета на съзнанието му с ореол от божествена светлина около главата. Проклетият Мечка.

Ти си загубеняк, друже - прошепна той с познатия си провлечен говор от Средния запад. - Евтин загубеняк. Баща ти знаеше това и ти го знаеш. Идва Хелоуин, в случай че си забравил...

Дали отвъртя крана на студената вода и заглуши останалото.

Но нещата с Франческа не станаха по-лесни и на следващия ден връзката им не се подобри, когато след като преминаха границата между Луизиана и Тексас Дали започна да се оплаква, че чува странни шумове.

- Какво мислиш, че е това? - попита той Скийт. - Проверяваха двигателя преди няма и три седмици. Освен това сякаш идва от задната седалка. Чуваш ли го?

Скийт беше потънал в статия за Ан-Маргарет от последното издание на „Пийпъл“ и поклати глава.

- Може би е ауспухът. - Дали погледна през рамо към Франческа. - Чуваш ли нещо там отзад, Франси? Някакъв странен стържещ звук?

- Нищичко не се чува - отвърна бързо Франческа.

Точно в този миг във вътрешността на колата се разнесе силно стъргане. Главата на Скийт подскочи.

- Какво беше това?

Дали изруга.

- Знам какъв е този звук. По дяволите, Франси. Взела си онази грозна разногледа котка, нали?

- Дали, не се разстройвай - помоли тя. - Нямах намерение да я вземам. Тя просто ме последва в колата и не можах да я изхвърля.

- Разбира се, че те е последвала! - извика Дали в огледалото за обратно виждане. - Ти я хранеше, нали? Макар че ти казах да не го правиш, ти хранеше проклетата котка.

Франческа се опита да го накара да разбере.

- Просто... Ребрата й стърчаха и ми беше трудно да ям, когато знаех, че е гладна.

Скийт се изкикоти от пасажерското място и Дали се обърна към него.

- Какво толкова смешно има, по дяволите, можеш ли да ми кажеш?

- Съвсем нищичко - отвърна ухилено Скийт. - Съвсем нищичко.

Дали отби на едно разклонение на магистралата и отвори вратата си. Обърна се назад и се надвеси над облегалката си, за да види котката, която се беше сгушила на пода близо до хладилната чанта.

- Разкарай я веднага от тук, Франси.

- Ще я блъсне кола - запротестира тя, без да е напълно наясно защо тази котка, която не я беше дарила дори с най-малък знак за привързаност, е заслужила защитата й. - Не можем да я оставим на магистралата. Ще я сгазят.

- И светът ще се превърне в едно по-добро място - отвърна Дали.

Франческа го изгледа сърдито. Той се наведе още повече над седалката и помаха към котката. Животното изви гръб, изсъска и заби зъбите си в глезена на Франческа. Тя извика от болка и изкрещя на Дали.

- Виж какво направи! - Издърпа ранения си крак в скута и огледа глезена, а после се скара на котката: - Ти, неблагодарно животно! Надявам се, че ще те хвърли под някой автобус!

Намръщената гримаса на Дали се превърна в усмивка. След миг размисъл той затвори вратата на ривиерата и погледна към Скийт.

- Може би все пак трябва да позволим на Франси да задържи котката. Срамота ще е да разделим една такава двойка.

За хората, които харесваха малките градчета, Уайнет, Тексас, беше хубаво място за живеене. Сан Антонио и ярките му светлини бяха на по-малко от два часа на югоизток, ако човекът зад волана не обръщаше твърде много внимание на ограничението на скоростта, което бюрократите във Вашингтон бяха измислили, за да възпрепятстват свободното придвижване на свободните граждани на Тексас. От двете страни по улиците на Уайнет растяха дървета рустифина и даряваха сянка, а в парка имаше мраморен фонтан с четири чучура. Жителите бяха твърдоглави фермери, честни колкото всеки тексасец. В общи линии, след като човек се установеше в Уайнет, си оставаше там.

Преди госпожица Сибил Чандлър да я поеме, къщата на Чери Стрийт беше просто поредният викториански кошмар. През първата си година тук тя беше боядисала сивите претруфени капаци във великденски нюанси на розово и лавандула и бе окачила на предната веранда папрати във висящи саксии, чието макраме бе изработила сама. Все още недоволна, бе начупила тънките си учителски устни и бе нарисувала с помощта на шаблон редица от бледооранжеви скачащи зайци около рамките на предните прозорци. Когато свърши, подписа работата си с малки, стегнати букви близо до пощенската кутия на вратата. Този ефект я удовлетвори толкова много, че добави и кратка биография на вратата, близо до кутията:

Работа на госпожица Сибил Чандлър

Пенсионирана гимназиална учителка

Председател на Обществената библиотека „Приятели на Уайнет “

Страстен почитател на У. Б. Йейтс

Ъ. Хемингуей и други

Бунтар

И после, понеже помисли, че звучи твърде много като надгробен надпис, се задоволи само с първия ред и покри останалото с още един заек.

И все пак последната дума, която беше написала на вратата, не й излизаше от ума и дори сега я изпълваше с удоволствие. „Бунтар“. Как приятно звучеше и колко великолепно щеше да е тази дума да бъде изписана на надгробната й плоча. Просто името й, датите на раждането и смъртта (последната - далеч в бъдещето, надяваше се тя) и думата „бунтар“.

Докато размишляваше за големите литературни бунтари от миналото, тя знаеше, че не е много вероятно подобна вдъхваща страхопочитание дума да се отнесе към нея. Все пак беше започнала своя бунт само преди дванайсет години, когато на петдесет и една годишна възраст изостави преподавателския пост, който заемаше от трийсет и две години в престижно девическо училище в Бостън, опакова багажа си и се премести в Тексас. Приятелите й се побутваха и цъкаха с език, смятаха, че си е изгубила ума, без да се споменава значителната част от пенсията й. Но госпожица Сибил не послуша нито един, тъй като сковаващата предсказуемост на живота й просто я убиваше.

Смени дрехите си в тоалетната на самолета, летящ от Бостън до Сан Антонио - съблече тежкия вълнен костюм от тънкото си сухо тяло и се освободи от мрежата, която ограничаваше прошарената й коса. Нагласена в първия си чифт сини джинси и памучна туника, тя се върна на мястото си и прекара останалата част от полета да се наслаждава на червените си кожени ботуши до средата на прасеца и да чете Бети Фридан.

Госпожица Сибил беше избрала Уайнет, като затвори очи и забоде показалец в картата на Тексас. Училищното настоятелство я бе избрало, без да я вижда, по нейната биография, доволно, че толкова високо ценен учител кандидатства за работа в малката им гимназия. И все пак, когато тя се появи на първата им среща, облечена в свободно падаща хавайска рокля на цветя, осемсантиметрови сребърни обеци и червените кожени ботуши, директорът реши да я уволни толкова бързо, колкото я беше наел. Но тя го успокои, като го прониза с малките си прями очи и му каза, че няма да допусне никакви кръшкачи в час. След седмица започна да преподава, а три седмици по-късно разкъса настоятелството заради това, че бяха изключили „Спасителят в ръжта“ от списъка за четене.

Дж. Д. Селинджър се появи отново по рафтовете в библиотеката, горните класове повишиха устните си резулти по английски със сто точки спрямо предходната година, а госпожица Сибил Чандлър загуби девствеността си с Би Джей Рандал, който притежаваше магазина за електрически уреди в града и смяташе, че тя е най-чудесната жена на света.

Всичко вървеше добре за госпожица Сибил, докато Би Джей не почина и тя бе принудена да се пенсионира на шейсет и пет години. Бродеше безцелно из къщата с твърде много време на разположение, твърде малко пари и никой, за когото да се грижи. Една късна вечер тя се разходи от жилището си до центъра на града. Там я намери Дали Бодин, седнала на тротоара на „Мейн“ и „Елууд“, насред гръмотевична буря, облечена само по нощница.

Сега госпожица Сибил погледна часовника, докато връщаше слушалката на мястото й, след като бе приключила седмичния си разговор с Холи Грейс. После отнесе месинговата лейка в дневната на викторианската къща на Дали, за да се погрижи за растенията. Само след няколко часа нейните момчета щяха да са си у дома. Прескочи един от мелезите на Дали, остави лейката, настани се на един огрян от слънцето стол и позволи на ума си да се зарее назад през годините към зимата на 1965-а.

Тъкмо беше приключила да проверява работите от поправителния клас по английски върху Юлий Цезар, когато вратата на стаята се отвори и вътре влезе някакъв дългурест младеж, когото не беше виждала досега. Незабавно реши, че е твърде красив за собственото си добро, с наперена походка и дръзко изражение. Той плясна регистрационната си карта на бюрото й и без да чака покана, се отпусна в един празен стол, като опъна дългите си крака през пътеката. Момчетата го огледаха внимателно, момичетата се изкикотиха и изпънаха вратове, за да го видят по-добре. Той се ухили на няколко от тях и огледа неприкрито гърдите им. После се облегна назад и заспа.

Госпожица Сибил изчака удобен момент след биенето на звънеца и го повика до бюрото си. Той застана пред нея с един пръст, забоден в предния джоб на джинсите си и с непоколебимо отегчено изражение. Тя огледа картата с името му, провери възрастта му - почти шестнайсет - и го информира за правилата в класната й стая:

- Не поощрявам закъсненията, дъвченето на дъвка или кръшкането. Ще напишете кратко есе, в което ще се представите. Искам го на бюрото си утре сутрин.

Той я огледа за момент, после извади палеца си от джоба на джинсите.

- Върви на майната си, лейди.

Естествено, това заявление привлече вниманието й, но преди да успее да му отговори, той беше напуснал стаята. Докато се взираше в празната врата, в нея се надигна огромен прилив от вълнение. Беше видяла проблясване на интелект в тези свъсени сини очи. Удивително! Тя незабавно осъзна, че този млад мъж е разяждан не само от дързост. Той беше и бунтар, също като нея!

Точно в деветнайсет и трийсет същата вечер тя почука на предната врата на порутена къща-близнак и се представи на мъжа, който беше посочен в регистрационната карта на момчето като негов настойник - зловещ тип, който едва ли имаше трийсет. Обясни затруднението си и мъжът обезсърчително поклати глава.

- Нещата с Дали тръгнаха на зле - обясни й той. - Първите няколко месеца всичко беше наред, но детето има нужда от дом и семейство. Ето защо му казах, че ще се установим в Уайнет, но го отстраниха от училище още първия ден, защото удари учителя по физическо.

Госпожица Сибил подсмръкна.

- Извънредно противен мъж. Далас е направил отличен избор. - Тя чу зад себе си тихи стъпки и бързо добави: - Не че одобрявам насилието, разбира се, макар че мога да си представя, че понякога е доста удовлетворително. - После се обърна и каза на дългурестото твърде красиво момче, застанало прегърбено в рамката на вратата, че е дошла да провери как върви домашната му работа.

- Ами ако ви кажа, че няма да я напиша? - подсмихна се той.

- Мисля си, че настойникът ви ще възрази. - Тя огледа Скийт. - Кажете ми, господин Купър, какво е мнението ви за физическото насилие?

- Никак не ме притеснява - отвърна Скийт.

- Смятате ли, че ще сте в състояние да окажете физически натиск върху Дал ас, ако не прави, каквото му кажа?

- Трудно е да се прецени. Превъзхождам го на килограми, но той мен на височина. А ако е твърде наранен, няма да е в състояние да притисне момчетата в клуба този уикенд. В общи линии, бих казал „не“.

Тя не се отказа.

- Добре тогава, Дал ас. Моля те да направиш домашното си доброволно. В името на безсмъртната ти душа.

Дали поклати глава и забоде клечка за зъби в устата си.

Госпожица Сибил беше доста разочарована, но прикри чувствата си, като затършува в шарената торба, която беше взела със себе си, и извади от там книга с меки корици.

- Много добре, тогава. Наблюдавах визуалния ти контакт с младите дами в класа днес и стигнах до заключението, че всеки толкова очевидно заинтересуван от сексуални активности като теб, трябва да прочете за тях от най-добрите световни писатели. Очаквам смислено съчинение от теб след два дни. - С това тя бутна в ръцете му книгата „Любовникът на лейди Чатърли“ и напусна къщата.

Почти цял месец неуморно обсаждаше малкия апартамент, натрапваше забранени книги на своя бунтовен ученик и тормозеше Скийт да държи изкъсо поводите на момчето.

- Вие не разбирате - изрази най-накрая Скийт объркването си. - Въпреки факта, че никой не го търси, той е беглец, а аз дори не съм негов законен настойник. Аз съм бивш мошеник, когото той намери в тоалетната на една бензиностанция, и всъщност Дали се грижи за мен, а не обратното.

- Въпреки това ти си пълнолетен, а той не е - отвърна му госпожица Сибил.

Постепенно интелигентността на Дали победи враждебността му, макар че по-късно щеше да настоява, че госпожица Сибил просто го е победила с неприличните си книги. Тя го придума да се върне в училище, премести го в подготвителния клас за колежа и го напътстваше във всичко извън голфа. Благодарение на нейните усилия на осемнайсет Дали се дипломира с почести и беше приет в четири колежа.

След като замина за Тексаския университет, й липсваше ужасно, макар че двамата със Скийт бяха направили Уайнет своя база и той идваше да я вижда през ваканциите, когато не играеше голф. Постепенно отговорностите му го отдалечаваха все повече и за по-дълги периоди. Веднъж не се видяха почти цяла година. В замаяното си състояние тя едва го разпозна в нощта, когато я откри да седи насред бурята на тротоара на „Мейн“ и „Елууд“ по нощница.

Франческа си беше представяла, че Дали живее в модерна кооперация близо до голф игрище, а не в стара викторианска къща с куличка и пищни капаци на прозорците в пастелни тонове. Тя се взря невярващо в прозорците на къщата, докато ривиерата завиваше и се плъзгаше по тясната чакълена алея.

- Това зайци ли са?

- Двеста петдесет и шест - отвърна Скийт. - Петдесет и седем, ако броиш и онзи на предната врата. Виж, Дали, онази дъга на гаража е нова.

- Някой ден ще си счупи глупавия врат, докато се катери по стълбите - изръмжа Дали. После се обърна към Франческа: -Сега се дръж прилично. Сериозен съм, Франси. Без модните ти глупости.

Говореше й така, сякаш беше дете, а не негова любовница, но преди да може да му го върне, задната врата на къщата се отвори и от там се показа странна жена, която се втурна към тях. Дългата й сива опашка се развяваше зад нея, а на златна верижка на врата й подскачаха чифт очила за четене.

- Далас! Скийт! Мили Боже!

Дали излезе от колата и притисна дребното й слабо тяло в мечешка прегръдка. После Скийт я прегърна под още възгласи „Боже, Боже“.

Франческа се появи откъм задната седалка и ги погледна любопитно. Дали беше казал, че майка му е починала, но коя беше тази жена? Баба му? Доколкото знаеше, нямаше други роднини освен жена, на име Холи Грейс. Това тя ли беше? Франческа се съмняваше. Беше останала с впечатлението, че Холи Грейс е сестра на Дали. Освен това не можеше да си представи тази ексцентрична възрастна дама да се появи в мотел с някакъв дилър на шевролети от Тулса. Котката се измъкна от колата, с едното си здраво око огледа наоколо презрително и изчезна под задните стъпала.

- А кой е това, Далас? - попита възрастната дама, като се обърна към Франческа. - Моля те, представи ме на приятелката си.

- Това е Франси... Франческа - поправи се Дали. - Старият Фицджералд много би я харесал, госпожице Сибил. Но ако ти причинява неприятности, само ми кажи. - Франческа му хвърли яден поглед, но той не й обърна внимание и продължи с представянето. - Госпожице Сибил Чандлър... Франческа Дей.

В нея се взряха малки кафяви очи и Франческа неочаквано се почувства така, сякаш оглеждаха душата й.

- Приятно ми е да се запознаем - каза тя, като едва се сдържаше да стои на едно място.

Госпожица Сибил засия при звука на акцента й, после протегна ръка за сърдечно здрависване.

- Франческа, ти си англичанка! Каква великолепна изненада. Не обръщай внимание на Далас. Той може да очарова и мъртвец, разбира се, но е пълен негодник. Чела ли си Фицджералд?

Франческа беше гледала филм по „Великият Гетсби“, но подозираше, че това не се брои.

- Опасявам се, че не - отвърна. - Не чета много.

Госпожица Сибил цъкна неодобрително с език.

- Е, скоро ще поправим това. Внесете куфарите вътре, момчета. Далас, дъвка ли дъвчеш?

- Да, госпожо.

- Моля те, махни я заедно с шапката си, преди да влезеш вътре.

Франческа се изкикоти, когато възрастната жена изчезна през задната врата.

Дали изплю дъвката си в хортензиите.

- Само почакай - каза той заканително на Франческа.

Скийт се изкиска.

- Изглежда, за разнообразие, добрата Франси ще поеме малко от жегата вместо нас.

Дали му се усмихна.

- Почти виждам как госпожица Сибил потрива ръце в очакване да я докопа. - Той погледна Франческа. - Сериозна ли беше, като каза, че не си чела Фицджералд?

Франческа започваше да се чувства така, сякаш бе признала серийно убийство.

- Това не е престъпление, Дали.

- Тук е. - Той се изхили злобно. - Хайде да влизаме.

Къщата на Чери Стрийт имаше високи тавани, тежки орехови корнизи и светли стаи. Старите дървени подове на места бяха издраскани, няколко пукнатини помрачаваха измазаните стени, а във вътрешната декорация липсваше всякакъв усет за съчетаване. И все пак къщата излъчваше някакъв хаотичен чар. Тапети на ивици бяха залепени до тапети на цветя, а странната смесица от мебели беше оживена от плетени възглавнички и одеяла от многоцветни прежди. Растения, поставени в ръчно изработени керамични саксии, се гушеха в тъмните ъгли, гоблени украсяваха стените, а голф трофеи изскачаха отвсякъде - като подпирачки за врати, подпори за рафтове с книги, притискащи купчини от вестници или просто отразяващи светлината от слънчевите прозорци.

Три дни след пристигането им в Уайнет, Франческа се измъкна от стаята, където я беше настанила госпожица Сибил, и се запромъква през коридора. Под тениската на Дали, която падаше до средата на бедрата й, носеше изумителни копринени черни бикини, появили се чудодейно в малкия куп дрехи, които госпожица Сибил й беше заела, за да допълни гардероба й. Беше ги обула преди половин час, когато чу, че Дали се качва по стълбите и влиза в спалнята си.

След пристигането им едва го виждаше. Сутрин рано отиваше на полигона, от там на голф игрището и после бог знае къде, като я оставяше сама в компанията на госпожица Сибил. Франческа не бе прекарала в къщата и един ден, преди да й връчат екземпляр от „Нежна е нощта“ с приятелския съвет да не се цупи, когато нещата не се развиват според очакванията й. Безразличието на Дали я разстройваше. Той се държеше, сякаш между тях не се беше случило нищо, сякаш не бяха правили любов. Първоначално се опита да не обръща внимание, но сега беше решила, че трябва да започне да се бори за онова, което искаше, а то бе нещо повече от няколко нощи заедно.

Почука тихо с върха на нелакирания си нокът по отсрещната врата, опасявайки се, че госпожица Сибил ще се събуди и ще я чуе. Потръпна при мисълта какво би направила тази неприятна старица, ако разбереше, че Франческа се промъква по коридора до стаята на Дали за извънбрачен секс. Вероятно щеше да я прогони от къщата, крещейки „Блудница!“ с всичка сила. Когато не чу отговор от другата страна на вратата, Франческа почука малко по-силно.

Гласът на Дали прокънтя без предупреждение, като оръдие в нощната тишина.

- Ако си ти, Франси, влизай и спри да вдигаш толкова шум.

Тя се стрелна в стаята, съскайки като изпусната гума.

- Шшш! Ще те чуе, Дали. Ще разбере, че съм при теб.

Той стоеше напълно облечен и удряше голф топки с пътъра си през килима към празна бирена бутилка.

- Госпожица Сибил е ексцентрична - каза, докато преценяваше линията на удара, - но в никакъв случай не е светица. Мисля, че беше разочарована, когато й казах, че ще спим в отделни стаи.

Франческа също беше разочарована, но нямаше да повдига въпроса сега, когато гордостта й вече беше ужилена.

- Едва те виждам, откакто пристигнахме тук. Мислех си, че може да си още ядосан заради Звяра.

- Звяра?

- Онази проклета котка. - В гласа й се прокрадна следа от раздразнение. - Вчера пак ме ухапа.

Дали се усмихна, но после стана сериозен.

- Всъщност, Франси, помислих си, че може би ще е добре да си държим ръцете далеч един от друг за известно време.

Нещо в нея потръпна.

- Защо? Какво имаш предвид?

Топката чукна стъклото, когато ударът му намери целта си.

- Искам да кажа, че не мисля, че в този момент можеш да понесеш още неприятности в живота си, а трябва да знаеш, че по отношение на жените на мен не може да се разчита. - Той използва стика, за да придърпа друга топка. - Не че се гордея с това, ако ме разбираш, но така стоят нещата. Така че, ако ти се въртят идеи за бунгала, пълни с рози, или за хавлиени кърпи с надпис „Той“ и „Тя“, трябва да се отървеш от тях.

От старата горда Франческа все още се беше запазило достатъчно, че да успее да се изсмее снизходително въпреки буцата в гърлото си.

- Бунгало с рози? Сериозно, Дали, какво изобщо си мислиш? Аз ще се омъжа за Ники, не помниш ли? Това е последната ми забежка, преди да ми надянат оковите за постоянно.

Само дето нямаше да се омъжи за Ники. Миналата вечер се беше обадила отново с надеждата, че той вече се е прибрал и ще може да измоли от него малък заем, така че да не е толкова зависима от Дали по отношение на парите. Обаждането й събуди иконома, който й каза, че господин Гуинуик е на сватбено пътешествие. Франческа бе застинала със слушалката в ръка за известно време, преди да успее да затвори.

Дали вдигна поглед от пода.

- Истината ли ми казваш? Без Той и Тя? Без дългосрочни планове?

- Разбира се, че ти казвам истината.

- Сигурна ли си? Когато ме гледаш така, в изражението ти има нещо странно.

Тя се тръшна в един стол и огледа стаята, сякаш карамелените стени и рафтовете с книги до тавана бяха далеч по-интересни от мъжа пред нея.

- Очарование, скъпи - каза безгрижно, като преметна голия си крак през облегалката на стола и изви стъпало. - Все пак ти си единствен по рода си.

- И нищо повече?

- Боже, Дали. Не искам да те обидя, но не съм от типа жени, които биха се влюбили в беден голф играч от Тексас.

Да, такава съм - помисли си. - Точно такава жена съм.

- Е, имаш право. Да ти кажа, не мога да си представя да се влюбиш в който и да е бедняк.

Тя реши, че е дошло време да спаси малкото останало от гордостта й, така че се изправи и се протегна, разкривайки долния край на копринените си бикини.

- Е, скъпи, мисля да тръгвам, изглежда, ти имаш с какво да се занимаваш.

Той я погледна за минута, сякаш премисляше нещо. После посочи със стика към отсрещния край на стаята.

- Всъщност мисля, че можеш да ми помогнеш. Иди и застани там, ако обичаш.

- Защо?

- Просто го направи. Аз съм мъжът. Ти си жената. Прави каквото кажа.

Франческа направи гримаса, но после се подчини, като се движеше бавно.

- Сега смъкни тази тениска - нареди той.

- Дали!

- Хайде, това е сериозно и нямаме цяла нощ.

Той изобщо не изглеждаше сериозен, така че тя покорно свали тениската, без да бърза, и докато му се разкриваше, през тялото й премина топла вълна.

Дали огледа голите й гърди и черните копринени бикини. После подсвирна с възхищение.

- Истинска красота, мила. Вдъхновяваща гледка. Ще се получи по-добре, отколкото си мислех.

- Какво ще се получи? - попита тя притеснено.

- Нещо, което ние, професионалните голф играчи, правим като упражнение. Ти ще легнеш на килима в поза, която аз избера. Когато си готова, ще смъкнеш бикините си, ще посочиш някоя част от тялото си и аз ще проверя колко близо мога да стигна до нея с един удар. Това е най-доброто упражнение на света за подобряване на концентрацията.

Франческа се усмихна и постави една ръка на голия си хълбок.

- Мога да си представя колко е забавно да си събереш топките, след като свършиш.

- По дяволите, вие, британските жени, сте много умни.

- Твърде умни, за да ти позволим това.

- Опасявах се, че ще го кажеш. - Той подпря стика на един стол и тръгна към нея. - Предполагам, че просто ще трябва да измислим нещо друго, с което да запълним времето си.

- Като например?

Той се протегна и я придърпа в обятията си.

- Не знам. Но мисля усилено.

По-късно, докато лежеше в прегръдките му, замаяна от секса, тя мислеше колко е странно, че една жена, която бе отхвърлила принца на Уелс, се беше влюбила в Дали Бодин. Наклони глава така, че устните й да докоснат голите му гърди, и лекичко го целуна. Точно преди да потъне в сън, тя си каза, че ще го накара да я обикне. Щеше да стане жената, която той искаше да бъде, и после Дали щеше да я обикне толкова, колкото и тя него.

Сънят не идваше и не идваше при Дали - през тази нощ и през следващите две седмици. Можеше да усети как Хелоуин скоростно наближава и лежеше буден, опитваше се да се разсее, като играеше голф в главата си или мислеше за Франческа. За жената, която се беше описала като една от най-изтънчените на света само защото бе обиколила Европа и ядеше охлюви. Но по негово мнение Мис Каприз щеше да е научила дяволски много повече, ако беше прекарала няколко полувремена под трибуните на стадиона в гимназията на Уайнет.

Тя, изглежда, не беше прекарала достатъчно време между завивките, за да се отпусне истински с него, и той можеше да види как се тревожи дали ръцете й са на правилното място или дали се движи по начин, който му харесва. Беше му трудно да се наслаждава на цялата тази всеотдайност, насочена към него.

Знаеше, че тя почти се е самоубедила, че е влюбена в него, но едва ли щяха да са й нужни и двайсет и четири часа в Лондон, за да забрави името му. И все пак трябваше да признае, че когато най-накрая я качеше на самолета, част от него щеше да чувства липсата й въпреки факта, че тя бе упорито създание, което не се отказваше лесно от установените си навици. Не можеше да подмине огледало, без да прекара ден и половина да съзерцава образа си, и оставяше бъркотия навсякъде, откъдето минеше, сякаш очакваше някакви прислужници да вървят след нея и да чистят. Но трябваше да признае, че изглежда, полагаше усилия. Изпълняваше поръчките на госпожица Сибил в града и се грижеше за проклетата кривогледа котка, опитваше се да се сближи със Скийт, като му разказваше истории за всички филмови звезди, които бе срещала. Дори започна да чете Дж. Д. Селинджър. Но по-важното беше, че изглежда, най-накрая схвана идеята, че светът не е създаден за нейно удобство.

Едно нещо знаеше със сигурност. Щеше да изпрати на стария Ники дяволски по-добра жена, отколкото той му беше дал.

14

Наоми Яфе Танака трябваше да положи усилия да не скочи от бюрото си и да се разтанцува, когато остави телефонната слушалка. Беше я намерила! След невероятно количество работа най-накрая беше намерила своето дръзко момиче! Бързо повика секретарката си и й продиктува няколко инструкции.

- Не се опитвай да се свържеш с нея, искам лично да я открия. Просто провери информацията ми, за да сме сигурни, че е вярна.

Секретарката й вдигна поглед от бележника си.

- Не смяташ, че ще ти откаже, нали?

- Не ми се вярва. Не и е парите, които ще й предложа. - Но въпреки цялата си увереност, Наоми беше роден войн и знаеше, че няма да се успокои, докато не види подписа на момичето под железен договор. - Искам да тръгна възможно най-бързо. Съобщи ми веднага щом уредиш всичко.

След като секретарката й излезе, Наоми се поколеба за момент, а после набра номера на своя апартамент. Телефонът звънеше ли, звънеше, но тя отказваше да затвори. Той беше там. Нямаше чак такъв късмет, че да е изчезнал магически. Не трябваше да се съгласява да остане у дома й. Ако някой от фирмата научеше...

- Вдигни, по дяволите!

Линията изщрака.

- Публичен дом и крематориум „Саул“. Говори Лайънел.

- Не можеш ли просто да кажеш „ало“ като всички нормални хора? - тросна се тя. Защо си причиняваше това? Полицията искаше да разпита Джери, но той бе получил информация, че планират да го натопят е изфабрикувани обвинения за продажба на наркотици, така че отказваше да говори с тях. Вече дори не пушеше трева, камо ли да продава дрога и не й даде сърце да го изхвърли на улицата. А и беше запазила достатъчно от старото си недоверие към полицията, за да изпитва нежелание да го предаде на непредсказуемостта на правната система.

- Говори мило с мен, иначе ще затворя - каза той.

- Страхотно. А ако стана наистина гадна, ще се изнесеш ли?

- Имаш благодарствено писмо от „Спасете децата“ за приноса ти от петдесет въшливи долара.

- По дяволите, не е твоя работа да ми четеш пощата.

- Опитваш се да си платиш входа за рая, а?

Наоми отказа да захапе стръвта. Последва миг мълчание и после той неохотно се извини.

- Извинявай. Толкова съм отегчен, че не мога да се понасям.

- Погледна ли информацията за колежа по право, която ти оставих? - попита тя небрежно.

- О, мамка му, не започвай отново с това.

- Джери...

- Няма да се продам!

- Просто помисли, Джери. Да учиш право, не е да се продаваш. Можеш да свършиш повече полезни неща вътре в системата...

- Забрави, Наоми! Светът навън е готов да се взриви. Като добавим още един адвокат в системата, няма да променим нищо.

Въпреки яростните му протести, тя усети, че идеята да учи право не беше толкова отблъскваща, колкото твърдеше. Знаеше, че му трябва време да я обмисли, затова не го притисна повече.

- Виж, Джери, трябва да напусна града за няколко дни. Направи ми услуга и се постарай да си изчезнал, когато се върна.

- Къде отиваш?

Наоми погледна към листчетата на бюрото си и се усмихна. До двайсет и четири часа дръзкото момиче щеше да е подписало и доставено.

- Отивам в едно затънтено градче в Тексас, наречено Уайнет.

Облечена в джинси, сандали и с една от ярко оцветените памучни блузи на госпожица Сибил, Франческа седеше до Дали в една долнопробна кръчма, наречена „Роустабаут“. След почти три седмици в Уайнет, беше загубила бройката на вечерите, които бе прекарала в любимото заведение на Дали в града. Въпреки шумната кънтри група, облаците надвиснал цигарен дим и опърпаните оранжево-черни украси за Хелоуин, висящи от бара, тя бе установила, че мястото всъщност й харесва.

Всички в Уайнет познаваха най-известния голф играч на града, така че двамата винаги влизаха в кръчмата сред хор от „Здрасти, Дали“ и дрънченето на китарите. Но тази вечер за първи път имаше нещо ново. Сред подвикванията имаше и „Здрасти, Франси“, което й достави силно удоволствие.

Една от редовните клиентки на „Роустабаут“ бутна нагоре маската си на вещица и залепи шумна целувка на бузата на Скийт.

- Скийт, стара мечко, най-накрая ще те заведа до олтара.

Той се изкикоти.

- Твърде млада си за мен, Юнис. Не мога да ти насмогна.

- Много си прав, скъпи.

Юнис се разсмя високо и после се отдалечи с приятелка, неразумно облечена в харемен костюм, който оставяше разголен закръгления й корем.

Франческа се усмихна. Макар че цялата вечер Дали беше в мрачно настроение, тя се забавляваше. Повечето от редовните клиенти на „Роустабаут“ носеха обикновеното си облекло от джинси и стетсъни, но няколко се бяха предрешили с костюми за Хелоуин и всички бармани имаха гумени носове и очила.

- Насам, Дали! - извика една от жените. - Ще ловим ябълки в кофа с бира.

Дали удари предните крака на стола си в земята, грабна ръката на Франческа и промърмори:

- Боже, само това ми липсва. Спри да говориш, по дяволите. Искам да танцувам.

Тя не говореше, но изражението му беше толкова мрачно, че не си направи труда да го изтъкне. Стана и го последва. Докато я влачеше през заведението към джубокса, си припомни първата нощ, когато я доведе в „Роустабаут“. Наистина ли беше само преди три седмици?

Спомените й от „Блу Чокто“ бяха още пресни и беше нервна. Дали я бе завлякъл на дансинга и въпреки протестите й настоя да я научи на тексаския ту-степ и на „Котън Айд Джо“. След двайсет минути лицето й се зачерви, а кожата й овлажня. Не искаше нищо друго, освен да избяга в тоалетната и да поправи щетите.

- Танцувах достатъчно, Дали - каза му.

Той я насочи към центъра на дансинга.

- Тъкмо загряхме.

- Достатъчно съм загряла, благодаря.

- Така ли? Аз пък не съм.

Темпото на музиката се усили и хватката на Дали около кръста й се затегна. Тя започна да чува гласа на Клоуи да я дразни за кънтри музиката, да й казва, че никой не би я обичал, ако не изглежда красива, и почувства първите пристъпи на несигурност в себе си.

- Не искам да танцувам повече - настояваше и се опитваше да се измъкне.

- Твърде лошо, защото аз пък искам. - Дали беше сграбчил бутилка бира, докато подминаваха масата си. Без да нарушава ритъма, беше си пийнал, после допря бутилката до устните й и я наклони.

- Аз не... - Задави се, когато преглътна бирата. Той надигна бутилката и допи остатъка. По лицето й се стичаха вадички пот, по брадичката й течеше бира. - Ще те оставя - заплаши го тя и повиши глас. - Ще изляза през тази врата и от живота ти завинаги, ако веднага не ме пуснеш.

Той не й обърна внимание. Държеше влажните й ръце и притискаше тялото й към своето.

- Искам да седна! - настоя тя.

- Не ми пука какво искаш. - Той беше плъзнал ръцете си нагоре под мишниците й, точно там, където потта бе напоила блузата й.

- Моля те, Дали - изплака тя, ужасена.

- Затваряй си устата и размърдай краката си.

Франческа продължи да го моли, но той я пренебрегна. Червилото й беше изчезнало, мишниците й бяха позор и тя беше абсолютно сигурна, че ще се разплаче.

И точно тогава, в центъра на дансинга, Дали спря да се движи. Погледна надолу към нея, сведе глава и я целуна по бирената уста.

- Мамка му, красива си - прошепна й.

Тя си припомни нежните му думи сега, докато я дърпаше не особено нежно през оранжево-черните хартиени ленти към джубокса. След три седмици стойки, пози и опити да прави чудеса с евтина козметика, беше измъкнала от него само един комплимент, и то когато изглеждаше ужасно.

Дали се блъсна в двама мъже, но не си направи труда да се извини. Какво му ставаше тази вечер, зачуди се Франческа. Защо беше толкова навъсен? Групата си беше взела почивка и той порови в джоба на джинсите си за монети. Надигна се хор от ръмжене заедно с няколко подсвирвания.

- Не му позволявай да го направи, Франси - извика Къртис Молой.

Тя му хвърли пакостлива усмивка през рамо.

- Съжалявам, скъпи, но той е по-едър от мен. Освен това става ужасно сваддив, ако споря с него. - Комбинацията от британския й акцент и техния жаргон ги накара да се разсмеят, както и знаеше, че ще стане.

Дали натисна същите два бутона, които натискаше през цялата вечер, когато музикантите си почиваха, после постави бутилката с бира върху джубокса.

- Не съм слушал Къртис да дърдори толкова много за цяла година - каза той на Франческа. - Май те харесва. Дори жените започват да те харесват. - Думите му прозвучаха доста недоволно.

Тя пренебрегна лошото му настроение, когато се разнесе рок музиката.

- Ами ти? - попита го нахално. - Ти също ли ме харесваш?

Той размърда атлетичното си тяло при първите акорди на „Роден да бяга“, танцувайки на музиката на Спрингстийн толкова грациозно, колкото тя на ту-степа.

- Разбира се, че те харесвам - намръщи се. - Не съм чак толкова пропаднал, че да спя с теб, ако не те харесвах много повече от преди. Мамка му, обичам тази песен.

Франческа се надяваше на нещо по-романтично, но с Дали се беше научила да приема каквото й се предлага. Не споделяше ентусиазма му относно песента, която идваше от джубокса. Макар че не можеше да разбере напълно текста, схвана, че частта със скитниците, родени да бягат, е вероятно тази, която толкова много допада на Дали. Това не се припокриваше особено със собственото й разбиране за домашно блаженство, така че се концентрира върху мелодията, като нагаждаше движенията си към тези на Дали, както се беше научила да го прави толкова добре по време на нощните им танци в леглото. Той я погледна в очите и тя погледна в неговите, а музиката се завъртя около тях. Франческа чувстваше как ги свързва някаква невидима връзка, но после това чувство отлетя, когато в стомаха й се надигна неприятно усещане.

Не беше бременна, каза си. Не можеше да бъде. Лекарят много ясно й беше обяснил, че не може да забременее, докато цикълът й не се възстанови. Но гаденето, което изпитваше напоследък, я беше разтревожило достатъчно, че да отиде в библиотеката и да прегледа една от онези образователни брошури за забременяването. За нейно изумление, научи точно обратното и отчаяно започна да брои назад дните до първата нощ, когато тя и Дали се бяха любили. Беше почти преди месец.

Танцуваха отново, а после се върнаха на масата си. Дали бе положил длан на кръста й. Тя се наслаждаваше на докосването, на усещането да е жена, защитена от мъж, който се грижи за нея. Може би нямаше да е толкова лошо, ако е бременна, помисли си, докато сядаха на масата. Дали не беше мъж, който щеше да й връчи няколкостотин долара за аборт в местната клиника. Не че тя имаше желание да ражда дете, но започваше да учи, че всичко си има цена. Може би бременността щеше да го накара да й се посвети, а след като това се случеше, всичко щеше да се нареди чудесно. Тя щеше да го насърчи да спре да пие толкова много и да се концентрира повече върху голфа. После той щеше да започне да печели турнири и да изкарва достатъчно пари, за да могат да си купят къща в някой град. Нямаше да е онзи светски живот, който си представяше за себе си, но вече не се нуждаеше от всички онези околосветски екскурзии и знаеше, че ще е щастлива, докато Дали я обича. Щяха да пътуват заедно и той щеше да се грижи за нея, и всичко щеше да е перфектно.

Но картината не искаше да се избистри напълно в ума й, затова тя си пийна още малко бира.

Един женски глас, провлечен като мързеливото тексаско циганско лято, прекъсна мислите й.

- Хей, Дали - каза гласът тихо, - направи ли няколко бърдита за мен?

Франческа долови промяната в Дали, появата на будност, която допреди миг я нямаше, и вдигна глава.

До масата им стоеше и се взираше в Дали с палави сини очи най-красивата жена, която Франческа беше виждала. Дали скочи и с тихо възклицание я прегърна. Франческа имаше чувството, че времето замръзва, докато двете ослепителни руси създания притискаха глави - чистокръвни красиви американци, облечени в джинси и износени каубойски ботуши, свръхчовеци, които неочаквано я накараха да се почувства невероятно дребна и обикновена. Жената носеше стетсън, бутнат назад в облака от руса коса, който падаше в съблазнително безредие по раменете й, и беше оставила трите горни копчета на карираната си риза разкопчани, така че да разкриват пищната й гръд. Тънката й талия бе опасана с широк кожен колан, а тесните джинси обвиваха плътно хълбоците й и се спускаха в права линия по почти безкрайните й елегантни крака.

Жената погледна Дали в очите и каза нещо толкова тихо, че само Франческа го чу:

- Не смяташе, че ще те оставя сам на Хелоуин, нали, скъпи? - прошепна тя.

Страхът, който беше сграбчил сърцето на Франческа в студения си юмрук, изчезна внезапно, когато осъзна колко много си приличаха двамата. Разбира се... не трябваше да се стряска толкова. Естествено, че щяха да си приличат. Тази жена можеше да е само сестрата на Дали, загадъчната Холи Грейс.

Миг по-късно Дали го потвърди. Пусна високата руса богиня и се обърна към Франческа.

- Холи Грейс, това е Франческа Дей. Франси, представям ти Холи Грейс Бодин.

- Приятно ми е. - Франческа протегна ръката си и се усмихна топло. - Бих разпознала сестрата на Дали навсякъде, двамата много си приличате.

Холи Грейс дръпна ръба на стетсъна си и огледа Франческа с ясните си сини очи.

- Съжалявам, че ще те разочаровам, скъпа, но не съм сестра на Дали.

Франческа я огледа озадачено.

- Аз съм съпругата му.

15

Франческа чу Дали да я вика. Тръгна по-бързо, очите й бяха замъглени от сълзите. Сандалите й се плъзгаха по чакъла, докато тичаше през паркинга към магистралата. Но крачките й не можеха да се мерят с неговите и той я хвана, преди да стигне пътя.

- Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става? - изкрещя той, като я улови за рамото и я обърна към себе си. -Защо бягаш, защо ме наруга и защо се изложи пред всички тези хора, които тъкмо започваха да си мислят, че си нормално човешко същество?

Той й крещеше, сякаш вината беше нейна, сякаш тя беше лъжец, измамник, коварна змия, която превръща любовта в предателство. Замахна с ръка и го зашлеви през лицето с всичка сила.

Той я зашлеви на свой ред.

Макар че беше достатъчно ядосан, че да я удари, не беше достатъчно ядосан, че да я нарани, така че приложи само частичка от силата си. И все пак тя беше толкова дребна, че загуби равновесие и се блъсна в една кола. Сграбчи страничното огледало с една ръка и притисна другата към бузата си.

- Исусе, Франси, едва те докоснах. - Той се втурна напред и се протегна да я хване.

- Копеле такова! - Тя се извърна към него и го удари отново, този път уцели челюстта му.

Той сграбчи двете й ръце и я разтърси.

- Сега се успокой, чуваш ли ме? Успокой се, преди да пострадаш.

Тя го ритна силно в пищяла, но кожата на най-стария му чифт каубойски ботуши не го предпази от острия връх на сандала й.

- Проклятие! - извика той.

Франческа се засили да го ритне отново. Той протегна здравия си крак, спъна я и я просна на чакъла.

- Проклето копеле! - изпищя тя, а по бузите й се размазаха сълзи и мръсотия. - Проклето измамно копеле! Ще си платиш за това! - Надигна се с желанието отново да му се нахвърли. Не й пукаше дали ще я нарани, дали ще я убие. Надяваше се да го направи. Искаше да я убие. Така или иначе, щеше да умре от ужасната болка, която я разяждаше отвътре като смъртоносна отрова. Ако той я убиеше, поне болката щеше да свърши бързо.

- Спри, Франси - извика той, докато тя се олюляваше на крака. - Не се приближавай или наистина ще пострадаш.

- Проклето копеле - изхлипа тя и избърса нос с ръката си. -Проклето женено копеле! Ще те накарам да си платиш! - После отново му се нахвърли - разглезена малка британска котка срещу огромна, свободна американска пума.

Холи Грейс стоеше сред тълпата, която се бе събрала пред вратата на „Роустабаут“ да гледа.

- Не мога да повярвам, че Дали не й е казал за мен - обърна се тя към Скийт. - Обикновено не са му нужни повече от трийсет секунди, за да обяви съществуването ми на жената, с която в момента е.

- Не ставай смешна - изръмжа Скийт. - Тя знае за теб. Говорили сме пред нея стотици пъти за теб. Ето защо е толкова бесен. Всеки на този свят знае, че вие двамата сте женени от тийнейджъри. Това е просто поредният пример за това, каква глупачка е тази жена. - Тревогата вдълба бръчка между рошавите му вежди, когато Франческа замахна за нов удар. - Знам, че Дали се опитва да я държи на разстояние, без да я нарани, но ако някой от тези ритници попадне близо до опасната зона, тя ще свърши в болницата, а той за нанесена телесна повреда в затвора. Виждаш ли какво ти казвах за нея, Холи Грейс? Никога не съм виждал друга толкова проблемна жена като тази.

Холи Грейс си пийна от бутилката на Дали, която бе взела от масата, после каза на Скийт:

- Ако мълвата за този малък спор стигне до господин Дийн Бийман, ще изритат Дали от професионалните турнири. Обществото не обича футболните играчи да бият жени, да не говорим за голфърите.

Холи Грейс забеляза проблясъка от сълзите по бузите на Франческа. Въпреки решимостта на Дали да държи това дребно момиче на разстояние, то продължаваше да го напада. Струваше й се, че около нея има нещо повече, отколкото Скийт й беше казал по телефона. И все пак жената не беше особено разумна. Само глупак би нападнал Дали Бодин, без да държи зареден пистолет в едната ръка и камшик в другата. Потрепна, когато един от ритниците на Франческа успя да го засегне под коляното. Той бързо отвърна и успя да я обездвижи частично, като прикова и двата й лакътя зад гърба й и притисна лицето й до гърдите си.

Холи Грейс каза тихо на Скийт:

- Приготвя се отново да го ритне. По-добре да се намесим, преди нещата да отидат твърде далеч. - Подаде бутилката на мъжа до нея. - Аз ще се погрижа за Дали. Ти хвани нея, Скийт.

Скийт не възрази за разпределението. Макар че не му харесваше идеята да успокоява госпожица Фран-чес-ка, знаеше, че Холи Грейс е единственият човек с някакъв шанс да удържи Дали, когато наистина се разяреше. Бързо прекосиха паркинга и когато стигнаха до двамата, Скийт каза:

- Остави я на мен, Дали.

Франческа нададе приглушен хлип от болка. Лицето й беше притиснато към тениската на Дали. Извитите й зад гърба ръце сякаш всеки момент щяха да изскочат от раменните стави. Той не я беше убил. Въпреки болката, все пак не я беше убил.

- Остави ме на мира! - изкрещя тя в гърдите на Дали. Никой не разбра, че всъщност крещи на Скийт.

Дали не помръдна. Погледна смразяващо Скийт над главата на Франческа.

- Гледай си скапаната работа.

Холи Грейс пристъпи напред.

- Хайде, скъпи - каза тихо тя. - Има поне хиляда неща, които съм се приготвила да ти разкажа. - Започна да гали ръката на Дали със спокоен, собственически жест на жена, която осъзнава правото си да докосва един мъж по всеки начин, който й харесва. - Видях те по телевизията в Кайзер. Айръните ти този път изглеждаха наистина чудесно. Ако някога се научиш и как да правиш път, може би един ден най-сетне ще играеш прилично.

Постепенно хватката на Дали се отпусна и Скийт внимателно се протегна, за да я издърпа. Но в мига, в който я докосна, Франческа заби зъбите си в твърдата плът на гърдите на Дали, стискайки пекторалния му мускул.

Дали изкрещя продължително, докато Скийт издърпваше Франческа.

- Луда кучка! - развика се той, като замахна е ръка, за да я удари. Холи Грейс скочи пред него и използва тялото си като щит, защото не можеше да понесе мисълта да го изхвърлят от турнира. Дали се спря, положи ръка на рамото й и потърка гърдите си със свит юмрук. На слепоочието му пулсираше вена.

- Разкарай я от погледа ми! Сериозно, Скийт! Купи й самолетен билет за къщи и не ми позволявай да я видя никога повече!

Точно преди Скийт да я извлече, Франческа чу ехото от гласа на Дали да я достига отново, много по-тихо и нежно.

- Съжалявам! - каза той.

Съжалявам... Думата кънтеше в главата й като горчив рефрен. Само тази едничка дума като извинение, че е разрушил всичко, което бе останало от живота й. Но после чу и останалата част.

- Съжалявам, Холи Грейс.

Франческа позволи на Скийт да я остави на предната седалка в колата и остана седнала, без да помръдва, когато той подкара по магистралата.

Пътуваха в мълчание няколко минути и накрая той каза:

- Виж, Франси, ще спра на бензиностанцията, за да се обадя на една моя приятелка да я питам дали може да те приюти за тази нощ. Много е мила. Утре сутринта ще Лойда е багажа ти и ще те закарам до летището в Сан Антонио. Ще си се прибрала в Лондон, преди да разбереш.

Тя не отговори и той я изгледа неспокойно. За първи път откакто я беше срещнал, изпита съжаление към нея. Беше доста хубава, когато не говореше, и можеше да види, че е наистина наранена.

- Слушай, Франси, няма причина да се дразниш толкова заради Холи Грейс. Дали и Холи Грейс са просто факт от живота, като бирата и футбола. Но те са спрели да се бъркат в сексуалния си живот преди много време и ако тази вечер не беше вбесила толкова Дали, вероятно той щеше още да те задържи.

Франческа потръпна. Дали щял да я задържи - като някой от своите мелези. Преглътна сълзите и горчилката, докато си мислеше колко ниско е паднала.

Скийт настъпи по-здраво педала и няколко минути по-късно отбиха на бензиностанцията.

- Стой тук, веднага се връщам.

Франческа изчака, докато Скийт изчезна вътре, преди да се измъкне от колата и да започне да бяга. Тичаше по магистралата, избягвайки фаровете на колите, тичаше в нощта, сякаш можеше да избяга от себе си. Присви я от едната страна и това най-накрая я принуди да забави темпото, но продължи.

Скита се часове по пустите улици на Уайнет, без да гледа къде върви, без да я е грижа. Докато минаваше край празните магазини и притихналите домове, усещаше, че сякаш и последната част от старото й аз умира... най-добрата част, вечната светлина на оптимизма. Без значение колко мрачна беше ситуацията след смъртта на Клоуи, тя винаги беше усещала, че трудностите са само временни. Сега най-накрая осъзна, че изобщо не е така.

Сандалът й се плъзна по мръсната оранжева вътрешност на някакъв тиквен фенер, смачкан на улицата, и тя падна, като удари хълбока си в тротоара. Остана да лежи за момент с неудобно извит под себе си крак, а по предмишницата й се смесваха тиквено пюре и засъхнала кръв. Не беше от типа жени, които мъжете изоставяха - тя изоставяше мъжете. Сълзите отново напълниха очите й. Какво беше направила, за да заслужи това? Толкова ужасна ли беше? Толкова лошо ли беше наранявала хората, че това да е наказанието й?

Не можеше да измисли какво да прави, затова остана да лежи в мръсотията и тиквата и да плаче. Всичките й мечти, всичките й планове, всичко... беше изчезнало. Дали не я обичаше. Нямаше да се ожени за нея. Нямаше да заживеят щастливо завинаги.

Не помнеше как е взела решение отново да тръгне, но след малко осъзна, че краката й се движат и че върви по друга улица. В мрака се спъна в тротоара, вдигна поглед и видя, че стои пред пъстроцветната къщичка на Дали.

Холи Грейс отби ривиерата по алеята и изключи двигателя. Беше почти три часът през нощта. Дали се беше отпуснал на мястото до шофьора, но макар че очите му бяха затворени, тя не мислеше, че е заспал. Излезе от колата и заобиколи към вратата му. Притеснена, че той може да падне на земята, подпря вратата с хълбок, докато я отваряше. Дали не помръдна.

- Хайде, скъпи - каза тя, протегна се и дръпна ръката му. -Да се прибираме.

Дали промърмори нещо неразбираемо и отпусна единия си крак на земята.

- Точно така - окуражи го тя. - Хайде.

Той се изправи и обгърна с едната си ръка раменете й, както бе правил толкова много пъти преди. Част от Холи Грейс искаше да се отдръпне и се надяваше, че той ще се изсипе на земята като гнила круша, но другата част не би го оставила за нищо на света - нито за перспективата да стане регионален мениджър продажби, нито за възможността да смени своя файърбърд с порше, защото Дали Бодин беше човекът, когото обичаше почти най-много на света. Почти, но не съвсем, защото човекът, когото се беше научила да обича най-много, бе тя самата. Дали я беше научил на това преди много време. Беше я научил на много хубави неща, които сам не бе успял да усвои.

Той неочаквано се отдръпна от нея и тръгна към къщата. Залиташе съвсем леко, въпреки че не беше пил малко. Холи Грейс се загледа след него. Бяха изминали шест години, но той все още не забравяше Дани.

Дали се отпусна на най-горното стъпало на верандата.

- Сега отивай при майка си - каза той тихо.

- Ще остана, Дали. - Тя изкачи стъпалата, свали шапката си и я захвърли върху люлката на верандата.

- Хайде, отивай. Ще дойда да те видя утре.

Дали говореше по-отчетливо от обикновено, сигурен признак колко пиян е всъщност. Тя седна до него и се взря в мрака, решена да повдигне въпроса.

- Знаеш ли за какво си мислех днес? - попита го. - Мислех си за това, как обикаляше наоколо с Дани на раменете, а той се държеше за косата ти и пищеше. И от време на време пелената му протичаше, така че, когато го смъкнеше долу, имаше мокро петно на гърба на тениската ти. Мислех си, че това е смешно - моят красив съпруг момче, който се разхожда с тениска, напишкана от бебето. - Дали не отговори. Тя помълча за момент и опита пак. - Помниш ли онзи ужасен спор, който имахме, когато го заведе в бръснарницата и накара да отрежат всичките му бебешки къдрици? Замерих те със „Западната цивилизация“ и се любихме на пода в кухнята... само дето никой не го беше почиствал от седмица и всичките бисквитки, които Дани беше захвърлил, се стриха под гърба ми, да не говорим за другите места.

Той се разкрачи, облегна лакти на коленете си и наведе глава.

Холи Грейс докосна ръката му и каза тихо:

- Мисли за хубавите моменти, Дали. Минаха шест години. Трябва да се отърсиш от лошото и да мислиш за доброто.

- Бяхме скапани родители, Холи Грейс.

Тя го стисна по-здраво.

- Не, не бяхме. Обичахме Дани. Никое друго момче не е било по-обичано от него. Помниш ли как нощем го слагахме в леглото между нас, макар всички да казваха, че ще израсне странен?

Дали вдигна глава и каза горчиво:

- Това, което помня, е как излизахме вечер и го оставяхме сам с всички онези дванайсетгодишни бавачки. Или го влачехме с нас, когато не можехме да намерим кой да го гледа. Поставяхме малката му пластмасова седалка в ъгъла на тезгяха в бара и ако плачеше, го хранехме с чипс или наливахме „7 Up“ в шишето му. Боже...

Холи Грейс сви рамене и го пусна.

- Нямахме и деветнайсет, когато Дани се роди. Самите ние бяхме още деца. Направихме най-доброто, което можехме.

- Да бе! Е, обаче не беше достатъчно, по дяволите!

Тя пренебрегна избухването му. Справяше се по-добре със смъртта на Дани от Дали, макар че трябваше да се извръща, когато видеше някоя майка да прегръща малкото си русо момченце. Хелоуин беше най-трудното време за Дали, защото Дани беше умрял на този ден, но рожденият му ден беше най-труден за нея. Взря се в силуетите на тъмните орехови дървета и си спомни онзи ден.

Макар че сесията му беше в разгара си и Дали имаше да пише курсова работа, бе излязъл да играе с няколко фермери на голф игрището, за да могат да купят детско креватче. Водите й изтекоха, но тя се страхуваше да отиде в болницата сама, така че подкара един стар форд, който беше заела от съседа им, също студент, към игрището. Макар че беше седнала върху сгъната на няколко ката дебела хавлия, седалката бе подгизнала.

Едно от момчетата беше отишло да извика Дали и се върна с него след по-малко от десет минути. Когато Дали я видя, облегната на колата, с мокри петна по джинсовия си сукман, той скочи от електрическата количка и се затича към нея.

- Казвам ти, Холи Грейс, играта тъкмо се подреждаше отлично за мен .... Не можа ли да изчакаш още мъничко? - После се разсмя, вдигна я с мокрите дрехи и я задържа, притисната, до гърдите си, когато една контракция не я накара да изплаче.

Докато мислеше за това, Холи Грейс почувства в гърлото й да засяда буца.

- Дани беше толкова красиво бебе - прошепна на Дали. -Помниш ли колко уплашени бяхме, когато след болницата го донесохме вкъщи?

Отговорът му бе тих и твърд.

- Хората се нуждаят от разрешително, за да имат куче, но ни оставят да изнесем бебе от болницата, без да ни зададат и един въпрос.

Тя скочи от стъпалата.

- По дяволите, Дали! Искам да оплача нашето малко момче. Искам да го оплача с теб тази вечер, не да слушам как съсипваш всичко.

Той сведе глава.

- Не трябваше да идваш. Знаеш какъв съм по това време на годината.

Холи Грейс положи длан на главата му, сякаш го кръщаваше.

- Опитай тази година да оставиш Дани да почива в мир.

- Щеше ли да можеш да го направиш, ако ти го беше убила?

- Аз също знаех за капака на резервоара.

- И ми каза да го поправя. - Той се изправи бавно и се облегна на перилата на верандата. - Каза ми два пъти, че пантата е счупена и че съседските момчета често издърпват капака, за да хвърлят камъни долу. Не беше ти тази, която остана у дома с Дани този следобед. Не беше ти тази, която се предполагаше, че го гледа.

- Дали, ти учеше. Не е, като да си лежал пиян на пода, когато той се е измъкнал навън.

Тя затвори очи. Не искаше да мисли за тази част - за малкото си двегодишно момче, припкащо през двора към резервоара и поглеждащо надолу в него с бездънно любопитство. Губи равновесие... Пада напред... Не искаше да си представя това малко момче, което се бори за живота си в усойната вода и плаче. Какво си беше мислило накрая, когато всичко, което е виждало, е бил кръг светлина далеч над него? За нея ли си е мислило, за майка си, която не е била там, за да го издърпа на сигурно място в прегръдките си, или е мислило за баща си, който го целуваше, лудееше с него и го прегръщаше толкова силно, че чак пищеше? Какво си е мислило в този последен миг, докато малките му дробове са се пълнели с вода?

Като премигна през сълзи, тя отиде при Дали и обви с ръка кръста му. После положи челото си на рамото му.

- Бог ни дарява живота - каза тя. - Нямаме никакво право да поставяме условия.

Той започна да трепери и Холи Грейс се прилепи по-плътно към него.

Франческа ги наблюдаваше откъм ореховото дърво близо до верандата. Нощта беше тиха и тя чу всяка дума. Чувстваше се зле... още по-зле отпреди, когато бе избягала от кръчмата. Собствената й болка сега изглеждаше повърхностна, сравнена с тяхната. Изобщо не познаваше Дали. Никога не бе виждала в него друго освен засмения тексаски шегаджия, който отказваше да приеме живота на сериозно. Беше скрил съпругата си от нея... смъртта на сина си. Докато гледаше двете съсипани от скръб фигури, застанали на верандата, интимността между тях изглеждаше солидна като самата къща - интимност, създадена от общия им живот, от споделеното щастие и мъка. Тогава осъзна, че тя и Дали не бяха споделили нищо повече от телата си и че любовта има дълбини, които дори не си беше представяла.

Гледаше как Дали и Холи Грейс изчезват в къщата. За един кратичък миг най-добрата част от нея се надяваше, че ще намерят утеха един с друг.

да се продадеш, отколкото да останеш и да се опиташ да работиш срещу системата отвътре.

- Просто млъкни, ако обичаш.

Дали само си въобразяваше, или Джери наистина звучеше по-несигурен?

- Ти можеш да станеш чудесен адвокат - настоя тя. - Смел и неподкупен. Като средновековен рицар в битка за справедливост.

- Ще си помисля, ясно? - тросна се той. - Ще си помисля, след като стигна в Мексико. Помни, че ми обеща да ме закараш по-близо до Дел Рио, преди да мръкне.

- Боже, Джери, не можеш ли да мислиш за друго освен за себе си?

Той я погледна с отвращение.

- Светът е на път да се взриви, а ти самата мислиш единствено как да продаваш парфюми.

Тя отказа да се впусне в поредното състезание по крещене с него и те пропътуваха в мълчание останалата част от пътя до къщата. Докато Наоми паркираше колата, Джери се взираше нервно през рамо към улицата. Когато не видя нищо подозрително, се отпусна достатъчно, че да се облегне назад и да проучи къщата.

- Хей, това място ми харесва. - Той посочи към изрисуваните зайци. - Има страхотни вибрации.

Наоми взе чантата и куфарчето си. Точно когато се канеше да отвори вратата, Джери я хвана за ръката.

- Това е важно за теб, нали, сестро?

- Знам, че не можеш да го разбереш, Джери, но обичам работата си.

Той кимна бавно и после й се усмихна.

- Успех, дечко.

Звукът от затръшването на вратата на колата събуди Франческа. Първо не можа да си спомни къде е, а после осъзна, че като животно, което се промъква в пещера, за да умре само, се бе свила на задната седалка на ривиерата и бе заспала. Заляха я спомените от предишната нощ и донесоха нова вълна от болка. Изправи се и изстена тихо, когато мускулите по различни части на тялото й запротестираха срещу смяната на позицията. Котката, която се бе свила на пода под нея, повдигна безформената си глава и измяука.

И тогава видя кадилака.

Затаи дъх. Откакто се помнеше, големите скъпи коли винаги бяха донасяли чудесни неща в живота й - заможни мъже, модни места, блестящи партита. Обзе я нелогичен пристъп на надежда. Може би някой от нейните приятели я беше проследил и бе дошъл да я върне при стария й живот. Отметна косата от лицето си с трепереща ръка, излезе от колата и тръгна предпазливо към къщата. Тази сутрин не можеше да срещне Дали, а още по-малко пък Холи Грейс. Докато се промъкваше по входните стълби, си каза да не се надява много, защото колата можеше да е на някой журналист, дошъл да интервюира Дали, или дори на някой продавач на застраховки, но всеки мускул в тялото й беше напрегнат в очакване. През отворената врата чу непознат женски глас и отстъпи встрани, така че да слуша необезпокоявано.

- ...търсих я навсякъде - казваше жената. - Най-накрая успях да я проследя дотук, като разпитвах хората за господин Бодин.

- И всички тези неприятности само заради една реклама в списание? - отвърна госпожица Сибил.

- О, не - възрази женският глас. - Това е много по-важно. „Блейкмор, Стърн и Роденбо“ е една от най-значимите рекламни агенции в Манхатън. Планираме мащабна кампания за пускането на нов парфюм и имаме нужда от необикновено красива жена за наше дръзко момиче. Ще я показват по телевизията, по бил бордовете. Ще има публични изяви из цялата страна. Планираме да я направим едно от най-известните лица в Америка. Всички ще познават нашето дръзко момиче.

Франческа чувстваше как животът й се възвръща. Дръзкото момиче! Търсеха нея! През вените й потече вълна от радост, докато я завладяваше зашеметяващото осъзнаване, че сега ще може да си тръгне от Дали с високо вдигната глава. Тази вълшебница от Манхатън щеше да й върне самоуважението.

- Опасявам се обаче, че нямам никаква представа къде е - казваше госпожица Сибил. - Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, след като сте били толкова път, но ако ми дадете визитката си, ще я предам на Далас. Той ще се погрижи тя да я получи.

- Не! - Франческа сграбчи вратата и я отвори, нелогично уплашена, че жената ще се изпари, преди да стигне до нея.

Докато се втурваше вътре, видя слаба жена с тъмна коса, в сив бизнес костюм, която стоеше до госпожица Сибил. - Не! -възкликна отново. - Тук съм! Тук...

- Какво става? - попита провлачено един гърлен глас. -Хей, как си, госпожице Сибил? Не можах да те видя снощи. Има ли готово кафе?

Франческа замръзна на вратата, докато Холи Грейс Бодин слизаше по стълбите, а дългите й голи крака се показваха под една от бледосините тениски на Дали. Тя се прозя и алтруистичните чувства на Франческа към нея от предишната нощ изчезнаха. Дори и без грим, и с разрошена от съня коса изглеждаше необикновено.

Франческа прочисти гърло и пристъпи навътре в хола, видима за всички.

Жената в сивия костюм ахна.

- Боже! Онези снимки не бяха и наполовина толкова хубави! - Тя тръгна напред и се усмихна широко. - Нека да съм първата, която ще поздрави нашето красиво дръзко момиче.

И после протегна ръка към Холи Грейс Бодин.

16

Съдейки по вниманието, което получаваше, Франческа сигурно беше невидима. Стоеше изтръпнала до вратата, докато жената от Манхатън примамваше Холи Грейс, говореше за ексклузивни договори и за графици, за серия от снимки, които й били направени, когато се появила на някакво благотворително събитие в Лос Анджелис, докато излизала с известен футболист.

- Но аз продавам спортни стоки - възкликна по едно време Холи Грейс. - Или поне го правех, докато преди няколко седмици не се забърках в един малък трудов скандал и демонстративно напуснах. Вие, изглежда, не разбирате, че не съм модел.

- Ще бъдеш, когато приключа с теб - настоя жената. -Просто ми обещай, че няма да изчезнеш отново, без да оставиш телефонен номер. От сега нататък винаги казвай на агента си къде отиваш.

- Нямам агент.

- Ще оправим и това.

Франческа осъзна, че за нея няма да има вълшебници. Никой нямаше да се погрижи за нея. Нямаше никакви магически договори, които да я спасят в последния момент. Зърна отражението си в огледалото, което госпожица Сибил бе обточила с раковини. Косата й беше разрошена, лицето й бе издрано и насинено. Погледна надолу и видя мръсотията и засъхналата кръв по ръцете си. Как изобщо си беше помислила, че ще може да живее само със силата на красотата си? Сравнена с Холи Грейс и Дали, беше втора класа. Клоуи грешеше. Да изглеждаш хубава, не беше достатъчно - винаги имаше някой по-хубав от теб.

Тя се извърна и мълчаливо излезе.

Измина почти час, преди Наоми Танака да си тръгне, а Холи Грейс да се върне в спалнята на Дали. Изглежда, колата под наем на Наоми беше изчезнала, докато тя бе вътре в къщата, и се наложи госпожица Сибил да я закара до единствения хотел в Уайнет. Наоми бе дала време на Холи Грейс до следващия ден да прегледа договора и да се консултира с адвокат. Не че Холи Грейс имаше съмнения да подпише. Сумата, която предлагаха, беше зашеметяваща - сто хиляди долара само за да се поврътва пред камерите и да се здрависва с клиентите по парфюмерийните щандове в магазините. Спомни си дните в Брайн, Тексас, когато живееше с Дали в студентско общежитие и се опитваше да изкара достатъчно пари за храна.

Все още облечена в синята тениска на Дали и с по една чаша кафе във всяка ръка, тя затвори вратата на спалнята му с бедро. Леглото изглеждаше като военна зона с разхвърляните завивки, омотани около хълбоците му. Дори заспал, Дали, изглежда, не можеше да намери покой. Тя постави едната чаша на нощното шкафче и отпи от своята.

Дръзкото момиче. Звучеше точно като за нея. Дори моментът бе подходящ. Беше уморена да се бори с момчетата от бранша, уморена да се налага да работи два пъти повече от всеки друг, за да постигне същото. Беше готова за нов старт в живота, за шанс да изкарва много пари. Отдавна беше решила, че когато такава възможност почука на вратата й, тя ще е там, за да отвори.

С кафето в ръка, седна в стария стол и постави крак върху голото коляно на другия. Тъничката златна гривна около глезена й улови слънчевите лъчи и пръсна трепкащо дъговидно отражение по тавана над главата й. В ума й проблясваха различни образи - дизайнерски дрехи, кожени палта, прочути нюйоркски ресторанти. След всичката работа, след всичките години на блъскане в каменни стени шансът на живота й най-сетне бе кацнал на рамото й.

Обви топлата чаша с ръка и погледна към Дали. Хората, които знаеха, че пътищата им се бяха разделили, винаги питаха защо не се разведат. Не можеха да разберат, че на Холи Грейс и Дали все още им харесваше да са женени. Те бяха семейство.

Погледът й се плъзна по твърдата извивка на прасеца му, чиято гледка някога предизвикваше силно желание у нея. Кога бяха правили любов за последно? Не можеше да си спомни. Всичко, което знаеше, бе, че в мига, в който двамата скачаха в леглото, старите им проблеми се връщаха. Холи Грейс беше отново безпомощно младо момиче, нуждаещо се от закрила, а Дали беше съпруг тийнейджър, който отчаяно се опитваше да поддържа семейство, докато провалът тегнеше над него като тъмен облак. Сега, когато стояха далеч един от друг, с облекчение се бяха отървали от онези свои стари роли. Най-накрая бяха решили, че любовници имаше колкото щеш, но най-добър приятел се намираше трудно.

Дали простена и се обърна по корем. Тя го остави на спокойствие още няколко минути, докато той заравяше лице във възглавниците и протягаше краката си. Накрая се изправи и седна на ръба на леглото. Остави чашата си и му подаде неговата.

- Донесох ти малко кафе. Изпий го и ти гарантирам, че ще се почувстваш почти като човек към края на седмицата.

Дали се отпусна на възглавниците, подпрени на таблата, и с полуотворени очи повдигна ръка. Тя му връчи чашата, после отметна един кичур руса коса, паднала над челото му. Дори с разрошена коса и набола брада успяваше да изглежда великолепен. Докато живееха заедно, сутрешният му вид обикновено я разгневяваше. Когато тя се събуждаше, изглеждаше като божия гняв, а той - като филмова звезда. Той все й повтаряше, че е най-хубава сутрин, но тя така и не му повярва. Дали не беше обективен по отношение на нея. Той я смяташе за най-красивата жена на света, без значение колко зле изглежда.

- Виждала ли си Франси тази сутрин? - промърмори той.

- Преди малко я видях за около три секунди в дневната, после избяга. Дали, не че критикувам вкуса ти към жените, но тя ми изглежда малко вятърничава. - Холи Грейс се облегна на възглавниците и сви колене, като се изкикоти при спомена за сцената на паркинга на „Роустабаут“. - Тя наистина те нападна снощи, нали? Възхищавам й се за това. Единствената друга жена, която се е изправяла срещу теб, съм аз.

Той обърна глава и я изгледа.

- Така ли? Е, това не е единственото общо нещо между вас. И двете говорите твърде много сутрин.

Холи Ерейс не обърна внимание на лошото му настроение. Дали винаги беше нацупен, когато се събудеше, но тя обичаше да говори сутрин. Понякога можеше да изтръгне някое интересно парченце информация от него, ако го обработваше, преди да се е разсънил напълно.

- Трябва да ти кажа, че според мен тя е най-интересното същество, което си прибирал от улицата, от доста време насам. Дори е по-забавна от онова джудже клоун, което пътуваше с родеото. Скийт ми каза как е потрошила стаята ти в Ню Орлиънс. Как ми се ще да го бях видяла. - Тя подпря лакът на възглавницата до главата му и легна на една страна. - От чисто любопитство, защо не си й казал за мен?

Дали изгледа за момент Холи Грейс над ръба на чашата си, а после я отдалечи от устните си, без да отпие.

- Не ставай смешна. Тя знае за теб. През цялото време говорех за теб пред нея.

- Това ми каза и Скийт, но се чудя дали в някой от тези разговори случайно сте употребили и думата „съпруга“?

- Разбира се, че съм. Или поне Скийт. - Той прокара пръсти през косата си. - Не знам... някой със сигурност я е споменал. Може би госпожица Сибил.

- Съжалявам, скъпи, но на мен ми изглеждаше, че тя чува лошите новини за първи път.

Дали нетърпеливо остави чашата си.

- По дяволите, какво значение има? Франси е твърде влюбена в себе си, за да я е грижа за някой друг. Доколкото зависи от мен, тя е минало.

Холи Грейс не беше изненадана. Битката на паркинга предишната вечер изглеждаше като окончателна раздяла... освен ако участниците в нея не се обичаха отчаяно, също както бе между нея и Дали навремето.

Той отметна рязко завивките и стана от леглото, облечен само в бял памучен слип. Холи Грейс си позволи да се наслади на стегнатите мускули по раменете му и на силните му бедра. Зачуди се как на мъжете им бе хрумнало, че жените не обичат да гледат мъжки тела. Вероятно това го бе измислил някой дървен философ с докторска титла, двойна гуша и шкембе.

Дали се извърна и видя, че го наблюдава. Намръщи се, макар Холи Грейс да подозираше, че вероятно се наслаждава.

- Трябва да открия Скийт и да се уверя, че й е дал достатъчно пари за самолетен билет. Ако продължи да се мотае наоколо, ще се забърка в повече неприятности, отколкото може да понесе.

Холи Грейс го погледна по-внимателно и изпита необичаен пристъп на ревност. Отдавна не беше възразявала срещу аферите на Дали с други жени, особено след като и тя получаваше своя дял от красивите мъже. Но не й харесваше представата той да се грижи твърде много за жена, която не е получила одобрението й, което показваше точно колко тесногръда християнка е.

- Ти наистина я харесваш, нали?

- Ставаше - отвърна той уклончиво.

Холи Грейс искаше да разбере повече, например колко добра е била в леглото Мис Каприз, след като Дали вече бе имал най-доброто. Но знаеше, че той ще я нарече лицемерка, така че за момента възпря любопитството си. Освен това сега той вече бе напълно буден и можеше да му каже наистина важните новини. Седна със скръстени крака в средата на леглото и го осведоми за събитията от сутринта.

Той реагира точно така, както беше очаквала.

Тя му отвърна да върви по дяволите.

Той каза, че се радва за работата, но отношението й го притеснява.

- Отношението ми си е моя работа - тросна му се тя.

- Някой ден ще научиш, че щастието не се купува с пари, Холи Грейс. Нужно е нещо повече.

- Откога стана експерт по щастието? Би трябвало да е очевидно за всеки, който не е полуидиот, че да си богат е по-добре, отколкото да си беден, и че само защото ти си решил да се проваляш цял живот, не значи, че и аз трябва да го правя.

Продължиха да се дразнят в този дух още известно време, после прекараха няколко минути, крачейки мълчаливо из спалнята. Дали позвъни на Скийт. Холи Грейс влезе банята и се облече. Някога щяха да нарушат каменното си мълчание с гневно любене, опитвайки се неуспешно да използват телата си, за да разрешат проблемите, с които умовете им не можеха да се справят. Но сега не се докоснаха и постепенно гневът им се изпари. В крайна сметка слязоха долу заедно и си поделиха останалото кафе.

Мъжът зад волана на кадилака уплаши Франческа, макар че беше красив по някакъв плашещ начин. Имаше къдрава черна коса, набито тяло и тъмни гневни очи, които се стрелкаха нервно към огледалото за обратно виждане. Тя изпита неприятното усещане, че е виждала това лице и преди, но не можеше да си спомни къде. Защо не беше спряла да помисли, когато й предложи да я закара, вместо да скача веднага в колата? Като истинска глупачка, едва го беше погледнала и просто се качи. Когато го попита какво прави пред къщата на Дали, той беше отвърнал, че е шофьор, но услугите му вече не са нужни.

Опита се да махне котката от краката си, но тя не се съгласи и Франческа се предаде. Мъжът я изгледа през облак цигарен дим и после отново хвърли поглед в огледалото. Неговата нервност я тревожеше. Държеше се като беглец. Тя потрепери. Може би не беше шофьор. Може би колата беше открадната. Ако беше оставила Скийт да я закара до летището в Сан Антонио, това нямаше да се случи. Още веднъж бе направила грешен избор. Дали бе прав всеки път когато й казваше, че няма и капка здрав разум.

Дали... Тя прехапа устни и придърпа козметичната чанта до бедрото си. Докато седеше безчувствена в кухнята, госпожица Сибил се бе качила горе да й събере нещата. После й подаде плик с достатъчно пари да си купи самолетен билет до Лондон заедно с допълнителна сума, за да изкара известно време. Франческа се бе взирала в плика, знаейки, че не може да го вземе, не сега, когато бе започнала да мисли за неща като гордост и самоуважение. Ако вземеше плика, щеше да е просто курва, на която плащат за предоставените услуги. Ако не го вземеше...

Беше взела плика и почувства как нещо ярко и невинно вътре нея умира завинаги. Не можеше да погледне госпожица Сибил в очите, докато пъхаше парите в куфара си. Ключалката бе щракнала и стомахът й се разбунтува. Мили боже, ами ако наистина беше бременна? Само със силно преглъщане се бе въздържала да не върне сандвича, който госпожица Сибил я бе насилила да изяде. Гласът на възрастната жена беше по-мил от обикновено, когато й каза, че Скийт ще я закара до летището.

Франческа бе поклатила глава и обяви с най-високомерния си глас, че вече има план. После, преди да успее да се унижи още повече, като се увеси на врата на госпожица Сибил и я замоли да й каже какво да прави, грабна багажа си и избяга през вратата.

Кадилакът подскочи на пътя, захвърли я на една страна и тогава тя забеляза, че са слезли от магистралата. Взря се в неравния неасфалтиран път, който се виеше като прашна панделка през плоския мрачен пейзаж. Бяха отминали хълмистия терен преди известно време. Не трябваше ли вече да се приближават до Сан Антонио? Възелът в стомаха й се затегна. Кадилакът подскочи отново, котката се размърда върху краката й и вдигна поглед към нея с яростен блясък в очите, сякаш Франческа беше лично отговорна за друсането. След още няколко мили тя попита:

- Сигурен ли сте, че това е правилният път? Не ми изглежда често използван.

Мъжът си запали нова цигара от фаса на предишната, после грабна картата, която лежеше на седалката между тях.

Франческа беше помъдряла за последния един месец и огледа сенките, хвърляни от редките кактуси.

- Запад! - възкликна тя след малко. - Движим се на запад. Това не е пътят към Сан Антонио.

- Това е пряк път - каза мъжът и хвърли картата.

Франческа почувства как гърлото й се стяга. Изнасилване... убийство... избягал престъпник и обезобразено женско тяло, захвърлено край пътя. Не можеше да понесе повече. Сърцето й беше разбито, бе изтощена и нямаше никакви останали сили, за да се справи с поредната катастрофа. Безрезултатно потърси на хоризонта друга кола. Всичко, което виждаше, беше тъничка радиоантена на километри разстояние.

- Искам да ме пуснете да сляза - каза тя, като се опита да звучи нормално, сякаш изобщо не й бе минало през ума че може да бъде убита на някакъв изоставен път от полудял беглец.

- Не мога да го направя - отвърна той. И после я погледна с твърди и черни като мрамор очи. - Просто остани с мен, докато се приближим до мексиканската граница и после ще те пусна.

Ужасът, подобно на коварна змия, се промъкна в тялото й и се настани на топка в стомаха й.

Мъжът си дръпна дълго от цигарата.

- Виж, няма да те нараня, така че не се изнервяй. Аз съм абсолютно ненасилствена личност. Просто трябва да стигна до границата и искам в колата да пътуваме двама души, а не да съм сам. По-рано с мен имаше една жена, но докато я чаках, на улицата се появи полицейска кола и тогава те видях да вървиш по тротоара с куфар в ръка...

Ако имаше намерение да я успокои, не се получи. Тя осъзна, че той наистина е беглец, както се опасяваше. Опита се да потисне истерията, която я завладяваше, но не можеше да се контролира. Когато той намали заради поредната дупка на пътя, стисна дръжката на вратата.

- Ей! - Той натисна спирачките и я хвана за ръката. Колата спря напълно. - Не го прави. Нищо няма да ти сторя.

Опита да се освободи от него, но пръстите му се впиха в ръката й. Франческа изпищя. Котката скочи върху нея.

- Пусни ме! - изкрещя Франческа.

Той държеше колана й и говореше с цигара, провиснала от устата му.

- Хей, всичко е наред. Просто трябва да стигна по-близо до границата, преди...

Очите му й изглеждаха тъмни и застрашителни.

- Не! - извика тя. - Искам да сляза!

Пръстите й бяха сковани от страх и дръжката на вратата отказваше да й се подчини. Тя блъсна вратата, опитвайки се да я насили с тежестта на тялото си. Котката, разтревожена от цялата суматоха, изви гръб и изсъска, после заби нокти в бедрото на мъжа.

Той извика от болка и бутна животното. Котката измяука и заби ноктите си по-дълбоко.

- Остави животното на мира! - изкрещя Франческа, прехвърляйки вниманието си от вратата към нападението над котката й. Тя удари ръката на мъжа, докато животното задържа кървавата си хватка върху крака му, съскайки и фучейки през цялото време.

- Разкарай го от мен! - извика мъжът. В опит да се защити, без да иска, той изби цигарата от устата си. Преди да успее да я хване, тя падна в разкопчаната яка на ризата му. Той я перна с ръка и отново извика от болка, когато започна да прогаря кожата му.

Лакътят му натисна клаксона.

Франческа го блъсна в гърдите.

Котката започна да се катери по ръката му.

- Разкарай се от тук! - кресна мъжът.

Франческа сграбчи дръжката на вратата. Този път тя поддаде и когато вратата се отвори, младата жена изскочи навън, а котката побягна след нея.

- Ти си луда, знаеш ли, мадам! - извика мъжът и махна цигарата от ризата си с една ръка, докато с другата разтриваше крака си.

Тя зърна куфара си, зарязан на седалката, и се втурна с протегната ръка да го вземе. Мъжът забеляза какво прави и незабавно се пресегна през седалката, за да затвори вратата, преди да е успяла.

- Дай си ми куфара! - извика тя.

- Вземи си го де! - Той й размаха среден пръст, запали двигателя и даде газ. Гумите се завъртяха, като вдигнаха огромен облак прах, който незабавно я погълна.

- Куфарът ми! - извика Франческа, докато колата се отдалечаваше. - Трябва ми куфарът! - Затича се след кадилака, като кашляше от прахта и викаше. Продължи да тича, докато колата не се смали до малка точица на хоризонта. После се свлече на колене насред пътя.

Сърцето й блъскаше в гърдите като чук. Успокои дишането си и се разсмя, див, накъсан звук, който не приличаше на човешки. Беше го направила. Наистина го беше направила. И този път нямаше никакви красиви руси спасители, които да й се притекат на помощ. До нея се чу фучене. Беше сама, с изключение на котката.

Започна да трепери и кръстоса ръце пред гърдите си, сякаш можеше да се предпази от разпадане. Котката обикаляше край пътя и започна да си проправя път през храсталака. Някакъв заек се стрелна през туфа изсъхнала трева. Тя имаше чувството, сякаш частите на тялото й се разлитат под горещото лъчисто небе - частички от ръцете и краката, косата й, лицето... Откакто бе дошла в тази страна, изгуби всичко. Всичко, което притежаваше. Всичко, което беше. Бе изгубила всичко, а сега губеше и себе си...

В ума й нахлуха откъслечни текстове от Библията, полузабравени стихове, отдавна научени от някоя бавачка, нещо за Саул по пътя към Дамаск, поразен в прахта, ослепен и после прероден. В този момент Франческа искаше да бъде преродена. Усещаше прахта под ръцете си и искаше чудо, което да я направи нова, чудо с библейски размери... Божествен глас, който да й предаде съобщение. Чакаше... И тя, която не бе и помисляла някога да го прави, започна да се моли.

- Моля те, Боже... направи чудо за мен. Моля те, Боже... изпрати ми глас. Изпрати ми пратеник...