Пролог


- Самурът е отвратителен - промърмори Франческа Серитела Дей под нос, докато светкавиците я заслепяваха. Сви глава във високата яка на руското си кожено палто и си пожела да е ден, за да може да си сложи и черните очила.

- Това не е широко разпространено схващане, скъпа - отвърна принц Стефан Марко Бранкузи, като сграбчи ръката й и я поведе през тълпата от папараци, разположени пред нюйоркския ресторант „Ла Кафе Баск“, за да снимат звездите при пристигането им на частното парти вътре. Стефан Бранкузи беше нежененият монарх на малко балканско княжество, което стремително изместваше Монако като ново данъчно убежище за богаташите. Вниманието на фотографите обаче, както и това на голяма част от американското общество, бе привлечено не от принца, а от красивата англичанка до него.

Докато Стефан я водеше към лимузината, Франческа повдигна облечената си в ръкавица ръка в безпомощен жест, който не успя да спре водопада от въпроси, насочен към нея - за работата й, за връзката й с Бранкузи, дори за приятелството й със звездата от хитовия телевизионен сериал „Чайна Колт“.

Когато двамата най-сетне се настаниха на луксозните кожени седалки и лимузината се вля в късния нощен трафик по Петдесет и пета източна улица, тя изстена:

- Този медиен цирк е заради палтото. Теб пресата почти не те безпокои. Заради мен е. Ако бях облякла стария си шлифер, можехме да се промъкнем, без да привличаме внимание. - Стефан я погледна развеселен. Тя му се намръщи укорително. -От това може да се извлече важен морален урок, Стефан.

- И какъв е той, скъпа?

- При наличието на толкова глад по света жените, които носят самур, заслужават съдбата си.

Той се разсмя.

- Щяха да те разпознаят, без значение какво си облякла. Виждал съм те да предизвикваш задръствания и по анцуг.

- Не мога да направя нищо - каза навъсено тя. - В кръвта ми е. Това е проклятието на Серитела.

- Наистина, Франческа, не познавам друга жена, която толкова да мрази факта, че е красива, колкото теб.

Тя промърмори нещо, което Стефан не чу и вероятно беше по-добре така, после зарови ръце дълбоко в джобовете на палтото. Както обикновено, не беше впечатлена от забележката за своята нажежаваща физическа красота. Наруши мълчанието след дълга пауза.

- Лицето ми е носило само неприятности още от самия ден на раждането ми.

А какво да кажем за чудното ти малко тяло, помисли си Стефан, но мъдро запази този коментар за себе си. Докато Франческа се взираше отнесено през затъмненото стъкло, той се възползва от разсейването й, за да огледа невероятните черти, които бяха пленявали толкова много хора.

Все още помнеше думите на един известен моден редактор, който, решен да избегне всички клишета за Вивиан Лий, отправяни към Франческа през годините, бе написал: „Със своята кестенява коса, овално лице и мъдри зелени очи Франческа Дей прилича на принцеса от приказките, която прекарва следобедите си в предене на свила в градината на собствения си приказен замък“. Насаме редакторът не беше толкова изтънчен: „Дълбоко в сърцето си знам, че на Франческа Дей не й се налага да ходи до тоалетната“.

Стефан посочи към бара от орехово дърво и месинг, вграден дискретно в лимузината.

- Искаш ли питие?

- Не, благодаря ти. Не мисля, че мога да понеса още алкохол. - Тя не беше спала добре и британският й акцент се долавяше по-ясно от обикновено. Палтото й се разтвори и Франческа погледна към красивата си рокля „Армани“. Рокля от „Армани“... палто от „Фенди“... Обувки от „Марио Валентино“. Затвори очите си, защото внезапно си спомни едно отминало време, един горещ есенен следобед, когато лежеше в прахта насред тексаско шосе, облечена в чифт мръсни сини джинси и с двайсет и пет цента в задния джоб. Този ден беше нейното начало. Начало и край.

Лимузината зави на юг по Пето Авеню и спомените й се плъзнаха още по-назад, към детството й в Англия, преди изобщо да знае за съществуването на места като Тексас. Какво разглезено малко чудовище беше тогава - угаждаха й и я обожаваха, докато майка й Клоуи я мъкнеше от една европейска площадка за игра към друга, от едно парти към следващото. Дори като дете беше невероятно арогантна - абсолютно уверена, че известната красота на Серитела ще сложи света в краката й и че ще подреди всичко по начин, който си пожелае. Малката Франческа - суетно, безотговорно създание, напълно неподготвено за онова, което животът й беше намислил.

Беше на двайсет и една през онзи ден на 1976 година в прахта на тексаското шосе. На двайсет и една, неомъжена, сама и бременна.

Сега беше почти на трийсет и две и макар че притежаваше всичко, за което някога бе мечтала, се чувстваше също толкова самотна, както в онзи горещ есенен следобед. Стисна здраво очи в опит да си представи каква посока би могъл да вземе животът й, ако беше останала в Англия. Но Америка я бе променила толкова дълбоко, че не можа да го направи.

Усмихна се на себе си. Когато Ема Лазарус е писала поемата си за блъскащата се тълпа, копнееща да диша свободно, със сигурност не е мислила за суетно младо момиче от Англия, пристигнало в страната с кашмирен пуловер и куфар на „Луи Вюитон“. Но горките малки богати момиченца също имаха мечти и мечтата за Америка се оказа достатъчно голяма, за да привлече дори нея.

Стефан знаеше, че нещо тревожи Франческа. Беше необичайно тиха през цялата вечер, което не беше типично за нея. Той планираше да й предложи брак, но сега се чудеше дали няма да е по-добре да изчака. Тя беше толкова различна от другите жени, които познаваше, че никога не би могъл да предугади точно как ще реагира. Подозираше, че дузините други мъже, които бяха влюбени в нея, бяха преживели нещо подобно.

Ако можеше да се вярва на слуховете, първото си голямо завоевание Франческа бе направила на девет години на борда на яхтата „Кристина“, когато бе поразила Аристотел Онасис.

Слухове... Обграждаха я толкова много слухове, повечето от които не можеше да са истина... Макар че, като се вземе предвид животът, който бе водила, Стефан предполагаше, че са верни. Някога му беше казала доста небрежно, че Уинстън Чърчил я бил научил как да играе джин руми1, а всички знаеха, че принцът на Уелс я е ухажвал. Една вечер, скоро след като се бяха срещнали, те пиеха шампанско и си разказваха истории за детството.

- Повечето бебета се зачеват с любов - обясни му тя, - докато аз съм била зачената на модния подиум в салона за кожени палта на „Хародс“.

Докато лимузината прелиташе покрай „Картие“, Стефан се усмихна на себе си. Беше забавна история, но не бе повярвал и думичка от нея.

Загрузка...