Мис Каприз

3

Далас Фримонт Бодин веднъж бе казал на репортер от „Спортс Илюстрейтид“, че разликата между професионалните голф играчи и другите превъзнасяни спортисти е главно в това, че първите не плюят. Освен ако не са от Тексас, в този случай те правят каквато глупост им харесва.

Тексаският голф стил беше една от любимите теми на Дали Бодин. Когато и да станеше въпрос за това, той заравяше ръка в русата си коса, пъхаше къс дъвка в устата и казваше:

- Говорим за истински тексаски голф, нали разбирате... не за онази модна простотия на ПГА⁵. Земен и мръсен, който запраща топката във вятъра през урагана, забожда я на шест инча от знаменцето върху прогореното обществено игрище, построено точно до междущатската магистрала. И не се брои, освен ако не го направиш с очуканата петица, която си изкопал от бунището като дете и си запазил само защото ти е готино да я гледаш.

Докъм есента на 1974 година Дали Бодин си бе извоювал име сред спортните журналисти като мъжа, който ще внесе така необходимата глътка свеж въздух в прашасалия свят на професионалния голф. Изказванията му бяха цветисти, а необикновено красивата му тексаска външност стоеше добре на кориците. За жалост, Дали имаше лошия навик да бъде отстраняван заради ругатни към официалните лица или заради контакти с нежелани особи, така че невинаги беше на разположение, когато нещата в лагера на пресата забуксуваха. Но всичко, което един репортер трябваше да направи, за да го намери, бе да попита местните за името на най-долнопробния кънтри бар в областта и в девет от десет случая Дали се оказваше там заедно със своя кади⁶ Кларънс Купър - Скийт, и три или четири бивши гимназиални красавици, успели да се изплъзнат от съпрузите си за вечерта.

- Бракът на Сони и Шер със сигурност е в беда - каза Скийт Купър, изучавайки един брой на списание „Пийпъл“ на светлината на отворената жабка. Погледна към Дали, който държеше с една ръка волана на своя буик „Ривиера“, а в другата крепеше стиропорена чаша кафе. - Да, сър - продължи Скийт. - Мен ако питаш, малката Частити Боно скоро ще се сдобие с доведен баща.

- Как разбра? - Дали не се интересуваше, но светлината на фаровете в насрещната лента и хипнотичният ритъм на прекъснатата осева линия на шосе 1-95 го приспиваха, а все още не бяха дори близо до щатската граница на Флорида. Погледна към часовника в осветеното табло на колата и видя, че е почти четири и половина. Оставаха три часа до началото на квалификациите за „Ориндж Блосъм Оупън“. Едва щеше да има време да си вземе душ и да изгълта няколко хапчета, за да се разсъни. Помисли си за Мечката, който вероятно вече беше в Джаксънвил и спеше в най-добрия апартамент на мистър Мариот.

Скийт захвърли „Пийпъл“ на задната седалка и взе брой на „Нешънъл Инкуайърър“.

- В интервютата си Шер започва да говори за това, колко много уважава Сони. Ето как разбрах, че скоро ще скъсат. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че когато една жена започне да говори за „уважение“, е по-добре да си наемеш добър адвокат.

Дали се разсмя и после се прозя.

- Мамка му, Дали - възкликна Скийт, като видя как скоростомерът запълзя от седемдесет и пет към осемдесет. - Защо не пропълзиш отзад да поспиш? Нека аз да покарам малко.

- Ако сега заспя, няма да се събудя до следващата неделя, а трябва да се квалифицирам за тая глупост, особено след днес. - Тъкмо бяха приключили последния кръг на „Садърн Оупън“, където Дали бе отбелязал катастрофалните 79 - със седем удара над пара⁷ - нещо, което не възнамеряваше да му се случи отново. - Не вярвам да имаш брой на „Голф Дайджест“ сред всички тия боклуци.

- Знаеш, че не чета подобни неща. - Скийт обърна на втора страница на „Инкуайърър“. - Искаш ли да чуеш нещо за Джаки Кенеди или за Бърт Рейнолдс?

Дали изръмжа, после завъртя копчето на радиото. Макар че самият той обичаше рокендрол, се опита да намери станция с кънтри заради Скийт. Най-доброто, което откри, беше Крие Кристоферсън, който се беше продал на Холивуд, така че вместо това пусна новините.

- ...Радикалният лидер от шейсетте Джери Яфе днес беше оправдан по всички обвинения за участието му в демонстрация във военновъздушната база „Нели“ в Невада. Според федералните власти Яфе, който спечели популярност по време на бунтовете през 1968 година на конвенцията на демократите в Чикаго, в последно време е насочил вниманието си към антиядрени дейности. Част от непрестанно смаляващата се група радикали от 60-те все още въвлечени в активистки каузи...

Дали не се интересуваше от стари хипита и врътна копчето с отвращение. После отново се прозя.

- Мислиш ли, че ако опитваш наистина упорито, ще можеш да ми почетеш от онази книга, която набутах под седалката?

Скийт се протегна и издърпа издание с меки корици на „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър, после я остави.

- Прегледах я преди няколко дни, когато беше излязъл с онази младичка брюнетка, дето все те наричаше „господин Бодин“. Проклетата книга няма смисъл. - Скийт затвори „Инкуайърър“. - Интересно ми е тя продължи ли да те нарича така и докато бяхте в мотела?

Дали завря една дъвка в устата си.

- След като си свали роклята, предимно мълчеше.

Скийт се изкиска, но това почти не промени изражението му. В зависимост от гледната точка, Кларънс Купър - Скийт беше благословен или прокълнат с лице, което го правеше същински двойник на Джак Паланс. Притежаваше същите застрашителни грозно-красиви черти, същия сплескан нос и малки тесни очички. Косата му беше тъмна и преждевременно посивяваща; носеше я толкова дълга, че трябваше да я връзва на конска опашка с гумен ластик, когато асистираше на Дали.

Но обикновено просто я оставяше да пада на раменете му и я прибираше с червена лента през челото, като истинския си идол, който не беше Паланс, а Уили Нелсън, най-големият разбойник в Остин, Тексас.

Скийт беше на трийсет и пет, с десет години по-възрастен от Дали. Бивш измамник, който бе лежал за въоръжен обир и беше решен да не повтори това преживяване. Край хората, които не познаваше, беше тих, предпазлив с всеки облечен в костюм, но безкрайно лоялен към онези, които обичаше, а човекът, когото обичаше най-много, бе Далас Бодин.

Дали беше открил Скийт припаднал на пода в тоалетната в порутена бензиностанция „Тексако“ на щатски път 180 край Кадо, Тексас. По това време беше на петнайсет, дългурест тийнейджър, висок метър и осемдесет, облечен в парцалива тениска и мръсни джинси, които разкриваха глезените му. Окото му беше насинено, кокалчетата му - ожулени, а челюстта му бе подута почти двойно от бруталния сблъсък, който щеше да се окаже последен, с баща му Джейси Бодин.

Скийт все още си спомняше как се взира в Дали от мръсния под и усилено се опитва да фокусира погледа си. Въпреки насиненото си лице, момчето, застанало в тоалетната, беше най-красивото дете, което бе виждал. Имаше гъста руса коса с по-светли нишки, искрящи сини очи, обрамчени от плътни, извити мигли, и уста, с която би се гордяла всяка елитна проститутка. Докато мозъкът на Скийт се проясняваше, той забеляза и сълзите, които се стичаха през мръсотията по бузите на момчето, както и навъсеното му войнствено изражение, което го предизвикваше да направи нещо.

Скийт се изправи с препъване и плисна вода върху лицето си.

- Тази тоалетна вече е заета, синко.

Момчето забоде палец в парцаливия джоб на дънките си и вирна подутата си брадичка.

- Да бе, заета. От смърдящо безполезно кучешко лайно.

С малките си очички и лице на Джак Паланс, Скийт не беше свикнал да го предизвикват дори големи мъже, камо ли някакво си дете, което едва ли се бръснеше и веднъж седмично.

- Белята ли си търсиш, момче?

- Вече си я намерих и предполагам, че още малко няма да ми навреди.

Скийт изжабури устата си и изплю водата в умивалника.

- Ти си най-тъпото дете, което съм виждал в живота си -промърмори той.

- Аха, ами ти също не изглеждаш много умен, кучешко лайно.

Скийт не се ядосваше лесно, но запоят му бе продължил почти две седмици и не беше в добро настроение. Изпъна се, замахна с юмрук и направи две несигурни крачки напред, решен да добави още към пораженията, които Джейси Бодин вече беше нанесъл. Момчето се запъна, но преди Скийт да успее да го удари, долнопробното уиски, което беше пил, го надви и той усети как мръсният бетонен под докосва омекналите му колене.

Събуди се на задната седалка на един студебейкър ’56 с лоша шумоизолация. Хлапето караше по щатски път 180 с една ръка на волана, докато другата висеше през прозореца и тактуваше в ритъма на „Сърф Сити“.

- Отвличаш ли ме, момче? - изръмжа той, като се поизправи на седалката.

- Типът от бензиностанцията се канеше да викне ченгетата. Тъй като, изглежда, не разполагаш със законно средство за придвижване, нямаше какво друго да направя, освен да те взема с мен.

Скийт обмисли думите му няколко минути и каза:

- Казвам се Купър, Скийт Купър.

- Далас Бодин. Хората ми викат Дали.

- Достатъчно голям ли си, че да караш законно тая кола?

Дали сви рамене.

- Откраднах колата от дъртия и съм на петнайсет. Да те пусна ли да си ходиш?

Скийт си помисли за своя пробационен инспектор, който със сигурност гледаше с лошо око на точно такъв тип изпълнения и после погледна решителното дете, което караше по напечения от слънцето тексаски път, сякаш притежаваше и земята под него. Взе решение, облегна се на седалката и затвори очи.

- Май ще поостана още няколко мили - каза.

Десет години по-късно още не си беше тръгнал.

Скийт погледна към Дали, седнал зад волана на буика от 1973-та, който караше сега, и се зачуди как годините се бяха изтърколили толкова бързо. От деня на срещата им в „Тексако“ бяха изиграли доста голф мачове. Подсмихна се, когато си спомни първия.

Не бяха пътували повече от два часа през онзи ден, когато стана очевидно, че двамата нямат почти нищо освен пари за пълен резервоар бензин. Бягството от гнева на Джейси Бодин обаче не беше попречило на Дали да хвърли няколко очукани стика в багажника, преди да се втурне към Хюстън, така че той започна да търси информационни табели за най-близкия голф клуб.

Докато отбиваше по една оградена с дървета алея, Скийт го погледна.

- Не ти ли хрумна, че двамата не изглеждаме много подходящо за голф клуб с този откраднат студебейкър и съсипаното ти лице?

Отеклата устна на Дали се изви в самонадеяна усмивка.

- Тези неща нямат значение, когато можеш да изпълниш двеста и двайсет ярдов⁸ удар с петица и да приземиш топката върху пет цента.

Той накара Скийт да си изпразни джобовете, взе събраната сума от дванайсет долара и шейсет и четири цента, приближи се до трима от редовните членове и им предложи да изиграят приятелски мач при десет долара за дупка. Предложи им великодушно да използват електрическите си колички и огромните си кожени чанти, претъпкани със стикове „Уилсън“ и „Макгрегър“. Дали обяви, че ще е щастлив да върви редом с тях със своята петица и втората си най-добра топка „Тайтълист“.

Мъжете огледаха мърлявото красиво дете, от чиито джинси се подаваха кокалести глезени, и поклатиха глави.

Дали се ухили и ги нарече „безполезни лайняни женчовци с жълто около устата“, предложи им да вдигне залога на двайсет долара за дупка, точно седем долара и трийсет и шест цента повече, отколкото имаше в задния си джоб. Членовете го подкараха към първия тий и го заплашиха, че ще му ритат многознаещия задник чак до границата е Оклахома.

Същата вечер Дали и Скийт ядоха стекове и спаха в „Холидей Ин“.

Когато стигнаха Джаксънвил, имаха трийсет минути преди началото на квалификациите за „Ориндж Блосъм Оупън“, 1974 година. Същия следобед, в стремежа си към известността, един спортен репортер от Джаксънвил изрови стъписващия факт, че Далас Бодин, със своя селяндурски говор и назадничави убеждения, има бакалавърска степен по английска литература. Две вечери по-късно репортерът най-сетне успя да го проследи до „Луела“, мръсна бетонена постройка с олющена розова боя и пластмасови фламинга, и го предизвика с информацията, сякаш току-що бе напипал политически скандал.

Дали вдигна поглед от чашата си с бира, сви рамене и каза, че след като дипломата му е от Тексаския университет, вероятно не струва много.

Точно този тип непочтителност привличаше спортните репортери за още от същото, откакто преди две години Дали бе влязъл в света на професионалните играчи. Той ги забавляваше в продължение на часове с нецензурни коментари за състоянието на Щатите, спортистите, които са се продали на Холивуд, и „гъзоразцепващата“ еманципация на жените. Беше от новото поколение добри момчета - красив като филмова звезда, прекалено скромен и много по-умен, отколкото искаше да се знае. Дали Бодин беше почти съвършеният материал за списание с едно изключение.

Винаги губеше на големите турнири.

След като беше обявен за новото златно момче сред професионалистите, извърши почти непростимия грях да не спечели и един важен турнир. Ако играеше в двуетапно състезание в предградията на Апопка, Флорида, или Ървинг, Тексас, можеше да спечели с осемнайсет удара под пара, но на „Боб Хоуп“ или „Кемпър Оупън“ можеше дори да не стигне до пар. Спортните журналисти не спираха да задават на читателите си един и същи въпрос: кога Далас Бодин ще достигне потенциала си като професионалист?

Тази година Дали беше решил да спечели „Ориндж Блосъм Оупън“ и да сложи край на серията от лош късмет. От една страна, харесваше Джаксънвил - по негово мнение това беше единственият град във Флорида, който не се опитваше да се превърне в тематичен парк - а и харесваше игрището, на което се провеждаше турнирът. Въпреки липсата на сън успя да се представи солидно на квалификациите в понеделник и после, напълно отпочинал, игра брилянтно на Про-Ам⁹ в сряда. Успехът укрепи самочувствието му, а също и фактът, че Златната мечка¹⁰ от Кълъмбъс, Охайо, се беше разболял от тежък грип и бе принуден да се оттегли.

Чарли Корнър, спортният журналист на Джаксънвил, пийна глътка от чашата си с бира и се опита небрежно да се излегне в стола си със същата грация, която бе наблюдавал у Дали Бодин.

- Мислиш ли, че оттеглянето на Джак Никлаус ще се отрази върху „Ориндж Блосъм“? - попита той.

Според Дали това беше един от най-глупавите въпроси на света заедно с: „И за теб ли беше така хубаво, както за мен?“, но той се престори, че го обмисля.

- Е, Чарли, като вземеш предвид факта, че Джак Никлаус е на път да стане най-великият играч в историята на голфа, бих казал, че има доста добър шанс да забележим, че го няма.

Журналистът погледна скептично към Дали.

- Най-великият играч? Не забравяш ли още някого, като Бен Хоган и Арнолд Палмър? - Той спря почтително, преди да изрече следващото име, най-святото в голфа. - Не забравяш ли и Боби Джоунс?

- Никой никога не е играл голф като Джак Никлаус - каза твърдо Дали. - Дори и Боби Джоунс.

Скийт говореше с Дуела, собственичката на бара, но когато чу да се споменава името на Никлаус, се намръщи и попита журналиста за шансовете на „Каубойс“ да стигнат до Супер-купата. Скийт не обичаше Дали да говори за Никлаус, така че си беше създал навик да прекъсва всякакви разговори, тръгнали в тази посока. Казваше, че говоренето за Никлаус праща цялата игра на Дали по дяволите. Дали не би го признал, но Скийт имаше право.

Докато двамата с журналиста говореха за „Каубойс“, Дали се опита да се отърси от потиснатостта, която го връхлиташе всяка есен, като по часовник, като се отдаде на позитивно мислене. Сезон 1974-та почти приключваше и той не се беше справил толкова зле. Беше спечелил няколко хиляди долара от наградния фонд и ги беше удвоил с лудешки залагания - изигра най-добрата топка с лявата ръка; заложи, че ще уцели средната нула на знака за 200 ярда; игра импровизиран мач в едно пресъхнало дере и дванайсетметрова бетонна канализационна тръба. На няколко дупки дори опита номера на Тревино, като хвърляше топката във въздуха и я удряше със стъклена бутилка, но явно в наши дни стъклото не беше толкова дебело, както едно време, така че Дали се отказа от номера, след като получи пет шева на дясната си ръка. Въпреки нараняването, спечели достатъчно пари, за да си плати бензина и да осигурява удобства на двама им със Скийт. Не беше цяло състояние, но беше дяволски много в сравнение с това, което старият Джейси Бодин някога бе изкарвал на кейовете край Бъфало в Хюсгьн.

Джейси беше починал преди година, съсипан от алкохола и лошия си нрав. Дали разбра за смъртта му едва няколко месеца по-късно, когато попадна на един от старите му приятели в някакъв бар в Накъдочес. Искаше му се да бе разбрал навреме, за да застане до ковчега, да погледне трупа на баща си и да се изплюе точно между затворените му очи. Една храчка за всички синини, които бе получил от юмруците на Джейси, и за тормоза, който бе изживял през детството си, за всеки път, когато бе слушал баща си да го нарича „безполезен... женчо... некадърен...“, докато повече не можеше да го търпи и избяга.

От това, което бе виждал на старите снимки, Дали дължеше красивата си външност на майка си. Тя също беше избягала. Напуснала Джейси скоро след раждането на Дали, без да си направи труда да остави адрес. Веднъж Джейси бе казал, че чул, че е отишла в Аляска, но никога не се бе опитвал да я намери.

- Твърде много неприятности - каза на Дали. - Няма жена, която да си струва толкова много неприятности, особено когато наоколо е пълно с жени.

С гъстата си кестенява коса и тежките клепачи Джейси привличаше повече жени, отколкото му трябваха. През годините поне дузина бяха прекарвали различни по дължина периоди с тях двамата, няколко дори доведоха деца със себе си. Част от жените се грижеха добре за Дали, други го тормозеха. Докато растеше, забеляза, че тези, които го тормозят, изглежда, се задържат повече от другите, вероятно защото беше необходим лош характер, за да издържиш край Джейси повече от няколко месеца.

- Той е роден зъл - каза една от по-добрите жени на Дали, докато си стягаше багажа. - Някои хора просто са си такива. При Джейси отначало не го разбираш, защото е умен и може да говори толкова хубаво, че те кара да се чувстваш най-красивата жена на света. Но в него има нещо извратено, нещо, което го прави гаден. Не слушай какво казва за теб, Дали. Ти си добро дете. Той просто се страхува, че ще пораснеш и ще направиш нещо с живота си, което ще е повече от всичко, което той някога е постигнал.

Дали избягваше обсега на юмруците на Джейси, доколкото беше възможно. Класната стая стана най-сигурното му убежище и за разлика от приятелите си, той никога не отсъстваше от училище - освен ако нямаше особено лоши наранявания по лицето. Тогава се мотаеше с кадитата, които работеха в голф клуба. Те го научиха на голф и докато стане на дванайсет, откри още по-безопасно убежище от училището.

Дали се отърси от старите спомени и каза на Скийт, че е време за сън. Върнаха се в мотела, но въпреки че беше уморен, бе мислил за миналото твърде дълго, за да може да заспи лесно.

След приключването на квалификациите на Про-Ам, на следващия ден започваше истинският турнир. Както повечето професионални голф турнири, „Ориндж Блосъм Оупън“ провеждаше първите си два кръга в четвъртък и петък. Играчите, които оцелееха след петък, продължаваха в следващите два кръга. Дали не само беше оцелял, но и водеше турнира с четири удара, когато мина покрай кулата на телевизията при първия тий в неделя сутринта за последния кръг.

- Просто бъди стабилен, Дали - каза му Скийт. Потупа с дланта си голф чантата му и погледна нервно към таблото, където името на Дали се мъдреше най-отгоре. - Помни, че днес играеш своята игра, не тази на някой друг. Изхвърли от ума си камерите и се концентрирай само върху удара.

Дали дори не кимна в знак за потвърждение на думите му. Вместо това се ухили на една привлекателна брюнетка, застанала близо до въжетата, които държаха феновете настрана. Тя му се усмихна в отговор, така че той се приближи да размени няколко шеги с нея, все едно нямаше никакви грижи, сякаш спечелването на турнира не беше най-важното нещо в живота му.

Последната игра на Дали бе с Джони Милър, който през този сезон бе спечелил най-много пари. Когато дойде ред за неговия удар, Скийт му връчи стик номер три и му даде последни напътствия:

- Помни, че ти си най-добрият млад голф играч на турнира, Дали. Ти го знаеш и аз го знам. Какво ще кажеш да го разбере и останалата част от света?

Дали кимна, зае позиция и направи исторически удар.

В края на четиринайсетата дупка Дали все още водеше с шестнайсет удара под пара. Джони Милър го догонваше бързо, но все още беше на четири дупки зад него. Дали изхвърли Милър от ума си и се концентрира върху своята игра. Вкара петфутов път и си каза, че е роден за тази игра. Някои ставаха шампиони, но други бяха създадени такива от момента на зачеването си. Най-накрая щеше да оправдае репутацията, която му бяха създали списанията. Докато името му стоеше изписано най-отгоре на таблото на „Ориндж Блосъм Оупън“, Дали се чувстваше така, сякаш бе излязал от утробата, стиснал в ръката чисто нов „Тайтълист“.

Крачките му ставаха по-големи, докато се придвижваше към петнайсетия феъруей. Телевизионните камери следяха всяко движение, от него струеше увереност. Неуспехите във финалите от последните две години вече бяха зад гърба му. Те бяха нещастни случайности, просто нещастни случайности. Тексаското момче щеше да подпали света на голфа.

Слънцето огря русата му коса и затопли ризата му. Една добре изглеждаща жена от тълпата му изпрати въздушна целувка. Той се разсмя и се престори, че хваща целувката и я пъха в джоба си.

Скийт му подаде айрън номер осем за един сравнително лесен удар. Дали стисна стика, прецени разположението и зае позиция. Чувстваше се силен, способен. Преднината му беше солидна, играта му се развиваше, нищо не можеше да му отмъкне победата.

Нищо освен Мечката.

Не мислиш, че можеш да спечелиш, нали, Бодин?

Гласът на Мечката прозвуча в главата на Дали толкова ясен, сякаш Джак Никлаус стоеше пред него.

Шампионите като мен печелят турнирите, не смотаняците като теб.

Разкарай се - изпищя мозъкът на Дали. - Не се показвай сега!

По челото му започна да избива пот. Той намести захвата си, опита се отново да се отпусне, насили се да не слуша гласа.

Какво имаш да покажеш? Какво друго си направил в живота си, освен да прецакваш нещата?

Остави ме на мира! Дали се отдръпна от топката, отново премери линията към дупката и зае позиция. Изтегли стика назад и замахна. Тълпата изстена като един, когато топката се отклони наляво и се приземи на една висока неравност. В ума на Дали Мечката поклати голямата си руса глава.

Точно за това ти говоря, Бодин. Просто ти липсва онова, от което са направени шампионите.

С тревожно изражение, Скийт се приближи към Дали.

- Откъде дойде този удар, по дяволите? Сега ще трябва да се бориш за пара.

- Просто загубих равновесие - тросна се Дали.

Просто изгуби кураж - прошепна му Мечката.

Мечката започна да се появява в главата на Дали скоро след като беше започнал да играе в професионални турнири. Преди това там беше само гласът на Джейси. Дали разбираше, че той самият е създал Мечката, и знаеше, че има голяма разлика между любезния възпитан Джак Никлаус в реалния живот и това адско създание, което говореше като Никлаус и изглеждаше като Никлаус, и знаеше най-скритите му тайни.

Но логиката нямаше нищо общо с личните демони и не случайно личният демон на Дали бе приел формата на Джак Никлаус - мъж, на когото той се възхищаваше повече от всеки друг, мъж с чудесно семейство, уважаващ колегите си и с най-страхотната игра на голф, която светът бе виждал. Мъж, който не можеше да се провали, дори да се опиташе.

Ти си хлапе от мизерните квартали - прошепна Мечката, докато Дали се готвеше за къс лек удар на шестнайсети грийн. Топката докосна края на дупката и се изтърколи настрани.

Джони Милър погледна съчувствено Дали, после изпълни пара си. Две дупки по-късно, когато Дали изпълни своя удар на осемнайсета дупка, преднината му се беше стопила до равен резултат с Милър.

Казваше ти твоят старец, че не струваш много - заяви Мечката, когато топката на Дали се отклони упорито настрани. - Защо не го послуша?

Колкото по-лошо играеше Дали, толкова повече се шегуваше с тълпата.

- Е, откъде изскочи това мизерно изпълнение? - извика към зрителите, почесвайки се по главата с престорено учудване. После посочи към една закръглена внушителна жена, която стоеше до въжетата. - Мадам, може би е по-добре да оставите чантата си и да Лойдете насам, за да изпълните следващия удар вместо мен.

Постигна боги¹¹ на последната дупка, а Джони Милър – бърди¹². След като играчите подписаха картите с резултатите си, председателят на турнира връчи на Милър трофея за първото място и чек за трийсет хиляди долара. Дали му стисна ръката, потупа няколко пъти Милър по рамото и после отиде да се пошегува още малко с публиката.

- Това получавам, задето снощи позволих на Скийт да ми държи устата отворена и да налива бира в гърлото ми. Старата ми баба щеше да играе по-добре с градинско гребло и кънки.

Дали Бодин бе прекарал цялото си детство в избягване на бащините си юмруци и не би позволил на никого да види, че е наранен.

4

Франческа стоеше в центъра на купчина пръснати по пода вечерни рокли и изучаваше отражението си в стената от огледала, изградена в единия край на спалнята й, която сега беше украсена с копринени тапети на ивици в ни цветове, столове в стил „Луи XV“ и един ранен Матис. Като архитект, погълнат от проекта си, тя изучаваше двайсетгодишното си лице за някакви дяволски несъвършенства, които биха могли да са се появили пакостливо от последния път, когато се беше оглеждала. Малкият й прав нос беше поръсен с безцветна пудра за дванайсет паунда опаковката, клепачите й бяха оцветени в опушени сенки, а миглите й бяха внимателно разделени с мъничък гребен от костенуркова черупка и бяха почернени с точно четири мазки вносен немски туш. Тя сведе критичния си поглед надолу по финото си телосложение, към изящната извивка на гърдите и линията на талията, преди да се отправи към краката, красиво обвити от зелен панталон от велур, идеално допълнен от копринена блуза в цвят слонова кост на „ГТиеро дьо Монци“. Тъкмо я бяха обявили за една от десетте най-красиви жени на Великобритания за 1975 година. Макар че никога не би проявила глупостта да го каже на глас, тя тайно се чудеше защо списанията се бяха занимавали с останалите девет.

Деликатните черти на Франческа притежаваха по-класическа красота от тези на майка й и баба й и бяха много променливи. Дръпнатите й зелени очи можеха да стават студени и отчуждени като на котка, когато беше недоволна, или дръзки като на барманка от Сохо, ако настроението й се променеше. Когато осъзна колко внимание й носи това, тя започна да подчертава приликата си с Вивиън Лий и остави кестенявата си коса да порасне в къдрав облак до раменете, като от време на време я прибираше назад от малкото си лице с фиби, за да изпъкне приликата.

Докато наблюдаваше отражението си, не й хрумваше, че е плиткоумна и суетна, че много от хората, които смяташе за приятели, едва я понасяха. Мъжете я обичаха и това беше всичко, което имаше значение. Тя бе толкова скандално красива, толкова съвършено очарователна, когато вложеше енергията си в това, че само най-добре защитените мъже можеха да й устоят. Да бъдат с Франческа, за тях беше, като да вземат наркотик, и дори след като връзката им приключеше, мнозина откриваха, че се връщат за съсипващ вгори рунд.

Също като майка си, и тя говореше в хиперболи и слагаше думите си в невидим курсив, като представяше дори най-баналните случки като огромни приключения. Носеха се слухове, че е магьосница в леглото, макар че подробностите за това, кой беше проникнал първи в пленителната вагина на прелестната Франческа, с времето се бяха замъглили. Целуваше се отлично, това беше сигурно, облягаше се върху гърдите на мъжа, сгушваше се в ръцете му като чувствено котенце и понякога ближеше устата му с връхчето на малкия си розов език.

Франческа никога не се беше замисляла, че мъжете я обожават, защото се държеше с тях по възможно най-добрия начин. Не беше нужно да търпят небрежността й, постоянната й мудност или обидчивостта й, когато не станеше на нейното. Мъжете я караха да разцъфтява. Поне за малко... докато не се отегчеше. После ставаше невъзможна.

Докато нанасяше коралов гланц върху устните си, не можа да не се усмихне при спомена за най-забележителното си завоевание, макар да беше абсолютно изумена, че той не бе приел добре раздялата им. И все пак какво би могла да направи? Няколко месеца като втора цигулка пред официалните му отговорности бяха внесли хладния полъх на реалността в лудешките горещи мечти за кралско безсмъртие, с които се беше забавлявала - стъклени карети, отварящи се катедрални врати, топовен гръм - фантазии, които не бяха напълно немислими за момиче, израснало в спалня на принцеса.

Когато най-сетне дойде на себе си по отношение на връзката им и осъзна, че не иска да прекара живота си на заден план заради Британската империя, се опита да скъса с него възможно най-чисто. Но той го прие доста зле. И сега го виждаше в онази нощ - с безупречен костюм, с изтънчена фризура и скъпи обувки. Как изобщо би могла да предположи, че мъж, който не си позволява и една гънка отвън, може да страда толкова силно от несигурността си? Спомни си онази вечер преди два месеца, когато бе сложила край на връзката си с най-желания ерген във Великобритания.

Тъкмо бяха свършили да вечерят насаме в апартамента му и лицето му изглеждаше младо и любопитно уязвимо, докато светлината на свещите смекчаваше аристократичните му черти. Тя се взираше в него през масата, върху която бяха подредени ценности на двеста години и китайски порцелан, обкантен с двайсет и четири каратово злато, и се опитваше да го накара да разбере от сериозността на изражението й, че това е много по-трудно за нея, отколкото е възможно да бъде за него.

- Разбирам - каза той, след като му беше изложила по възможно най-милия начин аргументите си защо не могат да продължат приятелството си. И после още веднъж: - Разбирам.

- Наистина ли разбираш? - Тя наклони глава на една страна, така че косата да открие лицето й, позволявайки на светлината да улови двойката кристали, които се полюшваха на ушите й и проблясваха като звезди на фона на кестенявото небе.

Прямият му отговор я шокира.

- Всъщност не. - Той се отблъсна от масата и се изправи рязко. - Изобщо не разбирам. - Погледна надолу към пода и после отново към нея. - Трябва да призная, че доста се увлякох по теб, Франческа, а и ти ми даваше всички основания да смятам, че не съм ти безразличен.

- Не си - отвърна тя откровено. - Разбира се, че не си.

- Но не достатъчно, за да се примириш с всички трудности около мен.

Комбинацията от упорита гордост и болка, която долови в гласа му, я накара да се чувства ужасно виновна. Не се ли предполагаше, че благородниците крият чувствата си без значение от обстоятелствата?

- Наистина са много - напомни му тя.

- Да, нали? - В смеха му имаше горчива нотка. - Беше глупаво да повярвам, че държиш на мен достатъчно, че да се примириш с това.

Сега, в усамотението на спалнята си, Франческа се намръщи за кратко на отражението си в огледалото. Понеже нейното сърце не трепваше пред никого, винаги се изненадваше, когато някой от мъжете, с които имаше връзка, реагираше толкова силно на раздялата им.

И все пак нищо не можеше да се направи. Тя завъртя капачката на гланца и се опита да подобри настроението си, като си затананика британска салонна танцувална мелодия от 30-те години за един мъж, който танцувал с момиче, което танцувало с принца на Уелс.

- Тръгвам, скъпа - каза Клоуи, която се появи на вратата, докато нагласяше пастелното си филцово бомбе върху тъмната си къса къдрава коса. - Ако Хелмут се обади, кажи му, че ще се върна до един.

- Ако Хелмут се обади, ще му кажа, че си умряла. - Франческа сложи ръце на хълбоците си, а канеленокафявите й нокти изглеждаха като малки изрязани бадеми, докато потропваше нетърпеливо с тях по зеления велурен панталон.

Клоуи затегна закопчалката на визоновата яка около врата си.

- Скъпа...

Франческа почувства пристъп на угризение, когато забеляза колко уморена изглежда майка й, но го потисна, като си напомни, че саморазрушителната склонност на Клоуи към мъжете се бе влошила през последните месеци и нейно задължение като дъщеря беше да й го посочи.

- Той е жиголо, мамо. Всички го знаят. Измислен германски принц, който те прави на пълна глупачка. - Франческа се пресегна покрай ароматизираните закачалки в гардероба си към Стойката със златния люспест колан, който бе купила в магазина на „Дейвид Уеб“ последния път, когато беше в Ню Йорк. След като го закопча на кръста си, насочи вниманието си към Клоуи. - Тревожа се за теб, мамо. Под очите ти има сенки и изглеждаш уморена през цялото време. Невъзможно е да се живее с теб. Вчера ми донесе бежово кимоно на „Живанши“ вместо сребърното, за което те помолих.

Клоуи въздъхна.

- Съжалявам, скъпа. Аз... аз мисля за разни неща и не спя добре. Ще ти взема сребърното кимоно утре.

Удоволствието на Франческа, че ще получи правилното кимоно, не успя да засенчи напълно притеснението й за Клоуи. Опита се възможно най-нежно да я накара да разбере колко сериозна е ситуацията.

- Ти си на четиресет, мамо. Трябва да започнеш да се грижиш по-добре за себе си. Боже, не си ходила на масаж на лицето от седмици.

За свое изумление, видя, че е засегнала Клоуи. Спусна се и прегърна набързо майка си за помирение, като внимаваше да не размаже деликатно нанесения руж по скулите й.

- Няма значение - каза. - Аз те обожавам. А ти си все така най-красивата майка в Лондон.

- Което ми напомня, че една майка в тази къща е достатъчна. Вземаш си противозачатъчните, нали, скъпа?

Франческа изстена.

- Не започвай отново...

Клоуи извади чифт ръкавици от щраусова кожа на „Шанел“ и започна да си ги слага.

- Не мога да понеса мисълта, че ще забременееш, докато си още толкова млада. Бременността е толкова опасна.

Франческа отметна косата си зад раменете и се обърна към огледалото.

- Още една причина да не забравям, нали - каза тя безгрижно.

- Просто бъди внимателна, скъпа.

- Случвало ли се е някога да изпусна от контрол ситуация, в която има замесени мъже?

- Слава богу, не. - Клоуи пъхна палци под яката на визоновото палто и повдигна кожата така, че да докосне челюстта й. - Ако само можех да приличам повече на теб, когато бях на двайсет. - Тя се изкиска сухо. - Кого заблуждавам? Ако само можех да съм повече като теб сега. - Тя й изпрати въздушна целувка, помаха й за довиждане с чантичката си и изчезна по коридора.

Франческа сбърчи нос срещу огледалото, после извади гребена, който тъкмо бе прокарала през косата си, и отиде до прозореца. Докато се взираше в градината, в главата й се появи неканен спомен за срещата й с Еван Вариън и тя потръпна. Макар да знаеше, че сексът не би могъл да е толкова ужасен за повечето жени, нейното преживяване с Еван преди три години я бе накарало да изгуби по-голяма част от желанието си за следващи експерименти дори с мъже, които я привличаха. И все пак подигравката на Еван за фригидността й се бе задържала в прашасалите кътчета на ума й и изскачаше от там в най-странни моменти, за да я преследва. Най-накрая миналото лято тя събра кураж и позволи на един красив млад шведски скулптор, когото бе срещнала в Маракеш, да я отведе в леглото.

Намръщи се, когато си спомни колко ужасно беше. Знаеше, че сексът сигурно е повече от това, просто да отдаде тялото си на някого, а той да докосва най-интимните й части, докато от мишниците му по нея капе пот. Единственото усещане, което преживяването бе събудило у нея, беше ужасна тревожност. Тя мразеше уязвимостта, разстройващото усещане, че е изпуснала контрола. Къде беше мистичната близост, за която пишеха поетите? Защо пе беше в състояние да се почувства близо до никого?

Докато наблюдаваше отношенията на Клоуи с мъжете, Франческа беше научила още от много малка, че сексът е стока за продан като всяка друга. Знаеше, че рано или късно, ще трябва отново да позволи на някой мъж да прави любов с нея. Но беше решена да отлага момента, докато не почувства, че контролира напълно ситуацията и че наградата ще е достатъчно голяма, за да оправдае тревожността. Точно каква би могла да е тази награда, тя не знаеше. Със сигурност не и пари. Парите си бяха пари, не нещо, за което да се замисля. Не беше и социално положение, тъй като то й беше осигурено до голяма степен от самото й раждане. Беше нещо... изплъзващото се нещо, което липсваше в живота й.

И все пак като оптимист тя смяташе, че неудачният й сексуален опит би могъл да й е от полза. Толкова много от познатите й скачаха от легло в легло, докато не загубеха всякакво достойнство. Тя не скачаше в никакви легла и все пак създаваше илюзията за сексуален опит - която заблуждаваше дори майка й - докато в същото време оставаше настрани. Общо взето, това беше могъща комбинация, която привличаше най-интересните мъже.

От мислите й я откъсна звънът на телефона. Тя прескочи нахвърляните дрехи и прекоси стаята, за да вдигне слушалката.

- Франческа на телефона - каза, като седна на един от столовете „Луи XV“.

- Франческа, не затваряй. Трябва да говоря с теб.

- И това ако не е свети Николай. - Тя кръстоса крака и огледа крайчетата на маникюра си за несъвършенства.

- Скъпа, нямах намерение да те обидя така миналата седмица. - Гласът на Никълъс беше помирителен и тя си го представи седнал на бюрото в офиса си, с помрачени от решителността приятни черти. Ники беше толкова сладък и толкова скучен. - Бях нещастен без теб - продължи той. - Съжалявам, ако съм бил настоятелен.

- Трябва да съжаляваш. Наистина, Никълъс, държиш се като ужасен педант. Ненавиждам да ми крещят и мразя да ме карат да се чувствам, сякаш съм някаква безсърдечна фатална жена.

- Съжалявам, скъпа, но всъщност не крещях. На практика ти беше... - Той спря, очевидно размислил.

Франческа откри несъвършенството, което търсеше, почти невидима пукнатина в лака на палеца си. Без да става от стола, се пресегна към тоалетката за шишенцето с канеленокафяво.

- Франческа, скъпа, мисля, че би ти харесало този уикенд да отидем заедно до Хемпшир.

- Съжалявам, Ники. Заета съм. - Капачката на шишето с лак поддаде под натиска на пръстите й. Докато вадеше четчицата, очите й се спряха на таблоида, разгърнат близо до телефона. Върху него лежеше стъклена подложка, която увеличаваше кръгъл участък от буквите отдолу, така че собственото й име я гледаше от там с изкривени букви, като в цирково огледало.

Франческа Дей, красивата дъщеря на световноизвестната хайлайф дама Клоуи Дей и внучка на легендарната модистка Нита Серитела, отново разбива сърца. Последната жертва на изкусителната Франческа е бившият й придружител, красивият Никълъс Гуинуик, трийсет и три годишният наследник на пивоварната империя „Гуинуик“. Близки техни приятели казват, че Гуинуик бил готов да обяви дата за сватбата, когато Франческа неочаквано започнала да се появява в компанията на двайсет и три годишният телевизионен дебютант Дейвид Грейвс...

- Тогава следващата седмица?

Тя се завъртя в стола, като се извърна от таблоида, за да поправи маникюра си.

- Едва ли, Ники. Нека да не правим всичко по-трудно.

- Франческа. - За момент гласът на Никълъс сякаш щеше да се пречупи. - Ти... ти ми каза, че ме обичаш. Аз ти повярвах...

Челото й се сбърчи. Почувства се гузна, макар че едва ли беше нейна грешка, че той бе разбрал погрешно думите й. Задържа четчицата на лака във въздуха и приближи брадичката си по-близо до слушалката.

- Наистина те обичам, Ники. Като приятел. Боже, ти си сладък и мил... - И скучен. - Кой не би те обичал? Прекарвахме си толкова добре. Помниш ли партито при Глория Хамърсмит, когато Тоби скочи в онзи ужасен фонтан...

Тя чу приглушено възклицание от другата страна на телефона.

- Франческа, как можа да го направиш?

Тя духна върху нокътя си.

- Кое?

- Да излезеш с Дейвид Грейвс. Двамата с теб бяхме на практика сгодени.

- Дейвид Грейвс не е твоя работа - отсече Франческа. - Ние не сме сгодени и аз ще говоря с теб отново, когато си готов да общуваш по-цивилизовано.

- Франческа...

Трясна слушалката. Никълъс Гуинуик нямаше право да я разпитва! Тя се върна при гардероба, докато духаше нокътя си. Двамата с Ники се бяха забавлявали, но тя не го обичаше и със сигурност нямаше намерение да прекара остатъка от живота си женена за пивовар, дори и за богат пивовар.

Веднага щом лакът й изсъхна, поднови търсенето на нещо за обличане за партито при Сиси Кавендиш същата вечер. Все още не беше открила какво иска, когато я разсея тропане по вратата и една жена на средна възраст с червеникава коса и еластични чорапи, смъкнати на глезените, влезе в спалнята. Жената започна да подрежда купчина от прилежно сгънато бельо, което беше купила за нея, и каза:

- Ще изляза за няколко часа, ако нямате нищо против, госпожице Франческа.

Франческа държеше шифонена вечерна рокля на „Ив Сен Лоран“ в меден цвят и щраусови пера по края. Всъщност роклята беше на Клоуи, но Франческа се влюби в нея от пръв поглед, накара да я скъсят и да я пригодят на бюста и я прибра в собствения си гардероб.

- Какво мислиш за шифонената рокля за тази вечер, Хеда? -попита тя. - Твърде обикновена ли е?

Хеда подреди и последното бельо и затвори чекмеджето.

- Всичко ви стои великолепно, госпожице.

Франческа се обърна бавно към огледалото и после сбърчи нос. „Сен Лоран“ беше твърде консервативна, все пак това не беше нейният стил. Пусна роклята на пода, прекрачи купчината пръснати дрехи и отново започна да рови в гардероба. Велуреният й панталон щеше да е идеален, но й трябваше блуза за него.

Ще искате ли още нещо, госпожице Франческа?

- Не, нищо - отвърна разсеяно Франческа.

- Тогава ще се върна за чая - обяви икономката, докато вървеше към вратата.

Франческа се обърна да я попита за вечерята и за първи път забеляза, че е по-прегърбена от обикновено.

- Гърбът ти отново ли те притеснява? Мислех, че се е подобрил?

- Само за кратко - отвърна жената, отпускайки тежко ръка на топката на вратата, - но напоследък толкова ме боли, че едва се навеждам. Ето защо ще отсъствам, ще отида до клиниката.

Франческа помисли колко ужасно е да се живее като горката Хеда, с чорапи, навити на глезените, и гръб, който те боли всеки път щом мръднеш.

- Изчакай да си взема ключовете - предложи й тя импулсивно. - Ще те закарам при лекаря на Клоуи на Харли Стрийт и после той ще ми прати сметката.

- Няма нужда, госпожице. Мога да отида до клиниката.

Но Франческа не искаше и да чуе. Мразеше да гледа как хората страдат и не можеше да понесе мисълта за бедната Хеда, която не получава най-добрата медицинска помощ. Инструктира икономката да я чака в колата, смени копринената блуза с кашмирен пуловер, добави гривни от злато и слонова кост, звънна по телефона, напръска се с аромат на праскова и кайсия на „Фем“ и тръгна - без изобщо да се замисли за разпилените дрехи и аксесоари, които Хеда трябваше да прибира наведена, когато се върнат.

Косата й се виеше по раменете, докато се спускаше по стълбите, от ръката й се полюшваше палто от лисица, меките кожени ботуши потъваха в килима. Стигна фоайето и мина край декоративните храсти в кашпи от майолика, оформени като двойна топка. Във фоайето проникваше малко слънчева светлина, затова растенията трябваше да бъдат подменяни на всеки шест седмици - екстравагантност, за която нито Клоуи, нито Франческа се замисляха. На вратата се позвъни.

- По дяволите! - промърмори Франческа, поглеждайки часовника си. Ако не побързаше, нямаше да успее да закара Хеда на лекар и да има време да се облече за партито па Сиси Кавендиш. Тя отвори нетърпеливо вратата.

На прага стоеше униформен полицай, който гледаше малкия бележник в ръката си.

- Търся Франческа Дей - каза той и се изчерви леко, когато вдигна глава и забеляза поразителната й външност.

В главата й изникна колекцията неплатени глоби, захвърлени в едно чекмедже горе, и тя му отправи най-милата си усмивка.

- Намерихте я. Ще съжалявам ли?

Той я огледа сериозно.

- Госпожице Дей, страхувам се, че имам лоши новини. Едва сега тя забеляза, че той държи нещо. Внезапно я заля студена вълна, когато разпозна чантичката от щраусова кожа на Клоуи.

Полицаят преглътна с неудобство.

- Изглежда, с майка ви е станал доста сериозен инцидент...

5

Дали и Скийт се движеха по шосе 49 към Хатисбърг, Мисисипи. Дали бе успял да поспи два часа на задната седалка, докато Скийт караше, но сега беше зад волана, доволен, че няма игра чак до 8,48 сутринта и преди това ще може да удари няколко топки. Мразеше нощното шофиране от последния рунд на един турнир към квалификациите за друг почти колкото и всичко друго. Ако дебелаците от ПГА направеха три нощни курса през три щата и минеха покрай няколкостотин пътни знака, беше сигурен, че дяволски бързо ще променят правилата.

На голф игрището Дали не го беше грижа как е облечен, но извън него беше много стриктен по отношение на дрехите си. Предпочиташе избелели тесни дънки „Ливайс“, ръчно изработени кожени ботуши, протрити на петите, и тениска, достатъчно стара, че да я захвърли, ако е в настроение, и да я използва, за да лъсне капака на буика, без да се безпокои, че ще нарани боята. Няколко от почитателките му бяха изпращали каубойски шапки, но той не ги носеше, а залагаше ма бсйзболпитс, като тази, която беше ма главата му в момсмта. Казваше, че стетсъните са излезли от мода благодарение на твърде много шишкави застрахователни агенти в полиестерни спортни костюми. Не че Дали имаше нещо против полиестера - стига да беше американско производство.

- Ама че история - каза Скийт.

Дали се прозя и се зачуди дали ще успее да направи и един свестен удар с айрън номер две. Вчера не беше, но не разбираше защо. След катастрофалното си представяне на миналогодишния „Ориндж Блосъм Оупън“ вече играеше по-добре, но все още не бе успял да завърши по-нагоре от четвъртото място в никой от големите турнири през този сезон.

Скийт приближи таблоида към светлината.

- Помниш ли, че преди време ти показах снимка на една дребничка британка, дето се мотае с принц и разни филмови звезди?

Може би прехвърлям тежестта твърде бързо, помисли си Дали. Може би заради това имаше проблеми с айрън номер две. Или пък беше заради замаха.

Скийт продължи.

- Каза, че изглежда като жена, която не би се здрависала с теб, освен ако не носиш розов диамантен пръстен. Спомняш ли си?

Дали изсумтя.

- Както и да е, изглежда, миналата седмица майка й е била блъсната от такси. Тук има нейна снимка на погребението с ужасното заглавие: „Съкрушената Франческа Дей оплаква хайлайф майка си“. Откъде мислиш, че си съчиняват подобни неща?

- Какви неща?

- „Съкрушена“, ей такива думи.

Дали премести тежестта върху единия си хълбок и порови в задния джоб на дънките си.

- Тя е богата. Ако беше бедна, щяха просто да кажат, че е тъжна. Имаш ли още дъвки?

- Пакетче „Джуси Фрут“.

Дали поклати глава.

- След няколко мили има паркинг за камиони. Да се поразтъпчем.

Спряха и пиха кафе, после отново се качиха в колата. Стигнаха до Хатисбърг навреме и Дали лесно се квалифицира за турнира. По-късно следобед, на път за мотела, двамата се отбиха в градската поща, за да проверят пощенската си кутия. Чакаха ги купчина сметки заедно с няколко писма, едно от които сложи началото на спор, продължил чак до мотела.

- Не се продавам и не искам да слушам нищо повече за юва - тросна се Дали, докато махаше шапката си и я хвърляше па леглото, а после съблече тениската си през глава.

Скийт вече закъсняваше за срещата, която си бе уредил с една къдрокоса сервитьорка, но вдигна поглед от писмото, което държеше в ръка, и огледа гръдния кош на Дали, широките му рамене и добре очертаните мускули.

- Ти си най-упоритото копеле, което познавам - заяви той. - Точно сега красивото ти лице заедно с тези свръхразвити гръдни мускули могат да ни донесат повече пари, отколкото всеки ръждясал айрън ти е спечелил за целия сезон.

- Няма да позирам за педалски календари.

- О Джей Симпсън се съгласи - изтъкна Скийт, - както и Джо Намат, и онзи френски скиор. По дяволите, Дали, ти си единственият голф играч, когото са питали.

- Няма да го направя! - извика Дали. - Не се продавам.

- Но направи онези реклами за „Фут Джой“.

- Това беше различно, сам го знаеш. - Дали отиде в банята и тръшна вратата, после извика от там: - „Фут Джой“ правят дяволски добри обувки за голф!

Скийт чу водата да потича и поклати глава. Като мърмореше под нос, прекоси коридора до своята стая. От дълго време насам за мнозина беше очевидно, че външният вид на Дали можеше да му осигури еднопосочен билет за Холивуд, но глупакът не се възползваше от външността си. Търсачите на таланти започнаха да му звънят отвсякъде още след първата му година по турнирите, но Дали просто ги наричаше „кръвопийци“ и после пускаше унизителни забележки за майките им, което не беше толкова лошо само по себе си, като се изключеше това, че им го казваше в очите. На Скийт му се щеше да знае какво толкова ужасно има да се спечелят малко лесни пари. Докато Дали не започнеше да печели големите турнири, никога нямаше да получи шестцифрена сума, каквато получаваха момчета като Тревино, да не говорим за сладките сделки, които правеха Никлаус и Палмър.

Скийт се среса и смени една памучна тениска с друга. Не виждаше какво толкова нередно има в позирането за календар, дори ако трябва да е близо до красиви момчета като Дж. У. Намат. Дали притежаваше това, което търсачите на талант наричаха „сексуален магнетизъм“. Мамка му, дори някой сляп можеше да го види. Без значение колко надолу в класацията беше, винаги го следваше цяла тълпа и осемдесет процента от публиката му носеше червило. В мига, в който напуснеше терена, тези жени му се лепваха като мухи на мед. Холи Грейс казваше, че жените обичат Дали, защото знаят, че той не съчетава цветово бельото си и не притежава записи на Уейн Нютън. В случая с Далас Бодин, както подчертаваше Холи Грейс, става въпрос за последния истински тексаски мъжкар.

Скийт грабна ключа за стаята и се изхили сам на себе си. Последния път, в който беше говорил с Холи Грейс по телефона, тя бе казала, че ако скоро Дали не спечели голям турнир, Скийт ще трябва да го застреля, за да го отърве от мъките му.

Годишното парти на Миранда Гуинуик, което винаги се провеждаше в последната седмица на септември, беше в разгара си и домакинята със задоволство изучаваше платата със средиземноморски червени скариди, бейби артишок и омари в тесто. Миранда, авторка на известната феминистка книга „Жената като войн“, обичаше да се забавлява добре, ако не за друго, поне за да докаже на света, че феминизмът и изтънченият живот не се изключват взаимно. Личните й схващания не й позволяваха да носи рокли или грим, но забавленията й даваха възможност да упражни нещо, което в книгата си бе нарекла „домашност“ - по-цивилизованата страна на човешката природа, както мъжка, така и женска.

Очите й се плъзнаха по отличителната група гости, които беше събрала между гравираните стени на дневната си, прясно предекорирана през август като подарък за рождения й ден от брат й. Музиканти и интелектуалци, няколко представители на аристокрацията, известни писатели и актьори, няколко шарлатани за пикантност - бяха точно видът стимулираща компания, които обичаше да събира заедно. После се намръщи, когато видя една от пословичните мухи в кацата с меда на задоволството й - тъпичката Франческа Серитела Дей, облечена импозантно и както винаги, център на мъжкото внимание.

Наблюдаваше как Франческа прелита от разговор на разговор - изглеждаше скандално красива в копринения си тюркоазен костюм. Тръскаше облака на блестящата си кестенява коса, сякаш светът беше личната й перлена стрида, макар че всички в Лондон знаеха, че е напълно разорена. Каква ли изненада е било за нея да открие дълговете на Клоуи.

Над любезния шум на партито Миранда чу щедрия смях на Франческа и се заслуша как поздравява няколко мъже със своя задъхан, обещаващ глас, безгрижно подчертавайки най-невзрачните думи по начин, който вбеси Миранда. Но едно по едно глупавите копелета се разтапяха в малки локвички в краката й. За жалост, едно от тези тъпи копелета беше нейният обичан брат Ники.

Миранда се намръщи и си взе една макадамия от купа „Лалик“, украсена с водни кончета. Никълъс беше най-важният човек в живота й, великолепно чувствителен мъж и просветлена душа. Ники я беше насърчил да напише „Жената като войн“. Той й беше помогнал да изчисти мислите си, носеше й кафе късно през нощта и най-важното, беше я закрилял от критиките на майка й, която недоумяваше защо нейната дъщеря с годишен доход от сто хиляди паунда трябва да се занимава с подобни глупости. Миранда не можеше да понесе идеята да стои бездейно, докато Франческа Дей разбива сърцето на брат й. От месеци наблюдаваше как тя прелита от мъж на мъж и се връща при Ники между отделните обожатели. И всеки път той приветстваше завръщането й - може би малко по-наранен и с не толкова голямо нетърпение - но все пак я приемаше отново.

- Когато сме заедно - беше обяснил на Миранда, - тя ме кара да се чувствам, сякаш съм най-умният, най-духовитият, най-схватливият мъж на света. - А после беше добавил сухо: - Освен ако не е в лошо настроение, тогава ме кара да се чувствам като пълно лайно.

Как го правеше? - чудеше се Миранда. Как някой, толкова интелектуално и духовно ялов, привличаше толкова много внимание? Беше сигурна, че това се дължеше най-вече на необикновената й красота. Но част от причината бе в жизнеността й, в начина, по който самият въздух около нея сякаш пращеше от живот. Евтин будоарен трик, помисли си с отвращение, защото Франческа Дей със сигурност нямаше и една оригинална мисъл в главата си. Само я вижте! Беше едновременно разорена и безработна и все пак се държеше така, сякаш нямаше никакви грижи. А може и да нямаше, помисли си Миранда неспокойно, не и с Ники Гуинуик и неговите наследствени милиони.

Макар да не го знаеше, Миранда не бе единственият умислен човек на партито тази вечер. Въпреки привидната си веселост, Франческа беше нещастна. Предишния ден тя имаше среща със Стюарт Бесет, управител на най-престижната модна агенция в Лондон, за да го помоли за работа. Макар че нямаше желание да гради кариера, в нейния социален кръг моделството беше приемлив начин за печелене на пари и тя бе решила, че това може да е поне временен отговор на смущаващите й финансови проблеми.

Но за нейно смайване, Стюарт й беше казал, че е твърде ниска.

- Без значение колко е красив моделът, ако иска да дефилира, трябва да е над метър и седемдесет и два. Докато ти си само метър и петдесет и седем. Разбира се, мога да ти дам някаква друга работа, например като фотомодел, обаче първо ще трябва да направим няколко пробни снимки.

Тогава Франческа избухна, разкрещя му се, че е била фотографирана за някои от най-престижните списания в света и че няма нужда от пробни снимки като някакъв аматьор. Сега осъзнаваше, че е било глупаво от нейна страна да се разстройва така, но тогава просто не беше в състояние да се сдържи.

Макар че от смъртта на Клоуи бе изминала година, Франческа все още трудно приемаше липсата на майка си. Понякога тъгата й сякаш беше жива, осезаем обект, увит около нея. Първоначално приятелите й съчувстваха, но след няколко месеца, изглежда, започнаха да смятат, че трябва да забрави тъгата си като миналогодишната дължина на подгъвите. Тя се страхуваше, че ще спрат да я канят, ако не демонстрира повече веселост, а мразеше да остава сама, така че най-накрая се беше научила да скрива чувствата си. Когато беше на обществено място, се смееше и флиртуваше, сякаш всичко е наред.

За нейна изненада, смехът й помагаше, и последните няколко месеца усещаше, че най-сетне започва да се изцелява. Понякога дори изпитваше смътни пристъпи на гняв към Клоуи. Как майка й бе могла да я изостави така, с армия от кредитори, които чакаха като ято скакалци да разграбят всичките й притежания? Но гневът не продължаваше дълго. Сега, когато бе вече твърде късно, Франческа разбираше защо Клоуи е изглеждала толкова уморена и разсеяна през последните месеци от живота си.

Само седмици след смъртта на майка й на прага започнаха да се появяват мъже в костюми от три части с правни документи и алчни очи. Първо изчезнаха бижутата на Клоуи, после астън мартинът и картините. Накрая беше продадена и самата къща. Това уреди и последния от дълговете, но остави Франческа само с няколкостотин паунда, повечето от които вече бяха изхарчени и тя временно се настани в дома на Сиси Кавендиш, една от най-старите приятелки на Клоуи. За жалост, Франческа и Сиси никога не се бяха разбирали добре и от началото на септември Сиси бе дала ясно да се разбере, че иска Франческа да се изнесе. А тя не беше сигурна колко още ще може да я залъгва с мъгляви обещания.

Насили се да се разсмее на шегата на Талмедж Бътлър и се опита да намери утеха в идеята, че безпаричието е досадна, но временна ситуация. В другия край на помещението зърна Никълъс в морскосиньо сако на „Гивс енд Хокс“ и панталон с басти. Ако се омъжеше за него, щеше да има парите, от които се нуждаеше. Беше обмислила сериозно тази идея през един следобед преди няколко седмици, и то само за съвсем кратък миг, след като получи телефонно обаждане от някакъв извънредно омразен мъж, който я заплаши с какви ли не неприятни неща, ако не направи плащане по кредитната си карта. Не, Никълъс Гуинуик не беше решение на проблемите й. Тя презираше жените, които бяха толкова отчаяни, толкова несигурни в себе си, че се женеха за пари. Беше само на двайсет и една. Бъдещето й бе твърде специално, твърде пълно с обещания, за да го съсипе заради някаква временна спънка. Скоро щеше да се случи нещо. Всичко, което трябваше да направи, бе да чака.

- ...само боклук, който ще превърна в изкуство.

Дочутото изречение, привлякло вниманието на Франческа, бе произнесено от елегантен мъж, който приличаше на Ноел Кауърд, с късо цигаре и фризирана коса. Той се откъсна от Миранда Гуинуик, за да се материализира до нея.

- Здравей, скъпа - каза й. - Ти си невероятно красива, а аз чакам цяла вечер, за да те получа. Миранда каза, че ще ми харесаш.

Тя се усмихна и постави ръка върху неговата протегната длан.

- Франческа Дей. Надявам се, че съм си струвала чакането.

- Лойд Байрон. Напълно си струваше. Срещали сме се и преди, макар че сигурно не си спомняш.

- Напротив, помня много добре. Ти си приятел на Миранда, известен филмов режисьор.

- Само наемник, опасявам се, който отново се продаде за един пробит долар. - Той отметна драматично глава и заговори на тавана, като изпусна идеално кръгче дим. - Какво мизерно нещо са това, парите. Карат необикновените хора да правят какви ли не покварени неща.

Очите на Франческа се разшириха дяволито.

- Колко точно покварени неща сте направили, ако позволите да попитам?

- Твърде, твърде много. - Той си пийна от водната чаша, щедро напълнена с нещо, което приличаше на чист скоч. -Всяка връзка с Холивуд развращава. Аз обаче съм решен да сложа собствения си отпечатък дори върху най-глупавия комерсиален продукт.

- Какъв невероятен кураж! - Тя се усмихна с, както се надяваше, възхищение, макар че всъщност беше развеселена от почти съвършената му пародия на отегчен от света режисьор, насилван да прави компромиси с изкуството.

Очите на Лойд Байрон проследиха скулите й, а после се плъзнаха по устните - в погледа му имаше достатъчно възхищение, но никаква страст, което й подсказа предпочитанието му към мъжката компания. Той сви устни и се наведе напред, сякаш споделяше голяма тайна. - След два дни, скъпа Франческа, заминавам за забравената от бога Мисисипи, за да започна снимките на нещо, наречено „Делта Блъд“ - сценарий, който собственоръчно трансформирах от окаян боклук в силно духовно послание.

- Обожавам духовните послания - изгука тя и си взе нова чаша шампанско от преминаващия келнер, докато тайно изучаваше Сара Фаргейт-Смит, облечена в рокля на ивици от тафта, и се опитваше да реши дали е на „Адолфо“, или на „Валентино“.

- Възнамерявам да направя „Делта Блъд“ алегория, послание за почит както към живота, така и към смъртта. - Той направи драматичен жест с чашата, без да разсипе и капка. -Месекващият цикъл на естествения ред. Разбираш ли?

- Несекващите цикли са тясната ми специалност.

За момент той сякаш се вглеждаше през кожата й, после драматично затвори очи.

- Мога да усетя жизнената ти сила да пулсира толкова могъщо във въздуха, че дъхът ми секва. Ти изпращаш невидими вибрации дори с най-лекото движение на главата си. - Притисна ръка към бузата си. - Абсолютно никога не греша за хората. Докосни кожата ми. Със сигурност е лепкава.

Тя се разсмя.

- Вероятно скаридите са били престояли.

Той грабна ръката й и целуна пръстите й.

- Любов. Влюбих се. Задължително трябва да участваш в моя филм. От момента, в който те видях, знаех, че ще си идеална за ролята на Лусинда.

Франческа повдигна вежда.

- Аз не съм актриса. Какво те накара да мислиш така?

Той се намръщи.

- Никога не лепя етикети на хората. Ти си това, което възприемам, че си. Ще кажа на моя продуцент, че просто отказвам да снимам филма без теб.

- Не смяташ ли, че това е малко крайно? - попита го Франческа с усмивка. - Познаваш ме от пет минути.

- Познавал съм те през целия си живот, аз винаги се доверявам на инстинктите си. Това ме отличава от останалите. -Устните му оформиха идеален овал и изпуснаха второ кръгче от дим. - Ролята е малка, но запомняща се. Експериментирам с идеята за физическото и духовното пътуване във времето -южняшка плантация в пика на просперитета й през осемнайсети век и после в наши дни, потънала в разруха. Искам да те използвам в началото в няколко кратки, но безкрайно забележителни сцени, в ролята на млада английска девица, която идва в плантацията. Тя не говори, но присъствието й абсолютно завладява екрана. Ролята може да се превърне в образцова, ако се интересуваш от сериозна кариера.

За частица от секундата Франческа изпита див, лудешки безразсъден пристъп на изкушение. Филмова кариера би могла да е идеалният отговор на всичките й финансови затруднения, а и драматизмът на изпълнението винаги я беше привличал. Помисли си за приятелката си Мариса Беренсон, която, изглежда, се чувстваше идеално с филмовата си кариера, и после почти се разсмя на глас на наивността си. Истинските режисьори едва ли се примъкваха към непознати жени на коктейли да им предлагат роли.

Байрон бе измъкнал малък подвързан с кожа бележник от джоба на гърдите си и драскаше нещо в него със златна химикалка.

- Трябва да тръгна за Щатите утре, така че ми звънни в хотела предобед. Ето къде съм отседнал. Не ме разочаровай, Франческа. Цялото ми бъдеще зависи от твоето решение. Наистина не можеш да отхвърлиш възможността да се появиш в голям американски филм.

Докато вземаше листа от него и го плъзваше в джоба си, тя се въздържа да изкоментира, че „Делта Блъд“ не й звучи като голям американски филм.

- Беше чудесно да се запознаем, Лойд, но се опасявам, че аз не съм актриса.

Той притисна и двете си ръце - едната с цигарето и другата с питието - към ушите си и заприлича на извънземно, обвито в дим.

- Без негативни мисли! Ти си това, което аз виждам в теб. Творческият ум по никакъв начин не може да си позволи негативни мисли. Позвъни ми предобед, скъпа. Просто трябва да те имам!

С тези думи той се отправи обратно към Миранда. Докато го наблюдаваше, Франческа почувства една ръка да докосва рамото й, а в ухото й някой прошепна:

- Той не е единственият, който трябва да те има.

- Ники Гуинуик, ти си ужасяващ секс звяр - каза Франческа, като се обърна, за да го целуне мимолетно по гладко избръснатата челюст. - Току-що срещнах много забавен дребосък. Познаваш ли го?

Никълъс поклати глава.

- Той е от приятелите на Миранда. Ела в трапезарията, скъпа. Искам да ти покажа новия Де Кунинг.

Франческа послушно огледа картината, после поговори с няколко от приятелите на Ники. Забрави за Лойд Байрон, докато Миранда Гуинуик не я притисна точно когато двамата с Никълъс се приготвяха да тръгват.

- Поздравления, Франческа - каза тя. - Чух чудесните новини. Изглежда, имаш талант всеки път да успяваш да си стъпиш на краката. Като котка...

Франческа откровено не харесваше сестрата на Никълъс. Намираше Миранда за суха и чуплива като клонка, на каквато приличаше, и в същото време смехотворно свръхпокровителствена към брат си, който беше достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си. Двете жени отдавна се бяха отказали от опитите си да изразяват нещо повече от куха любезност една към друга.

- Като говорим за котки - каза тя любезно, - изглеждаш божествено, Миранда. Много е хитро да комбинираш ивици и карета. Но за какви чудесни новини говориш?

- За филма на Лойд, разбира се. Преди да си тръгне, ми каза, че те е избрал за важна роля. Всички наоколо позеленяха от завист.

- Ти наистина ли му вярваш? - Франческа повдигна едната си вежда.

- Не трябва ли?

- Разбира се, че не. Не съм изпаднала дотолкова, че да се появявам в четвъртокласни филми.

Сестрата на Никълъс отметна глава и се разсмя, а очите й заблестяха с нехарактерна светлина.

- Горката Франческа. Четвъртокласни, казваш. Мислех, че познаваш всички. Очевидно не си толкова au courant¹³, за ковкото се представяш.

Франческа, която се смяташе за най-осведомения човек, едва успя да прикрие раздразнението си.

- Какво имаш предвид?

- Извинявай, скъпа, нямах намерение да те обиждам. Просто съм изненадана, че не си чувала за Лойд. Той спечели „Златната палма“ в Кан преди четири години, не помниш ли? Критиците полудяха по него - филмите му са изумителни алегории - и всички са сигурни, че новата му продукция ще бъде огромен успех. Той работи само с най-добрите.

Франческа почувства лек пристъп на вълнение, докато Миранда продължаваше да изброява всички известни актьори, с които Байрон беше работил. Въпреки машинациите си, Миранда Гуинуик беше ужасен сноб и ако тя смяташе Лойд Байрон за уважаван режисьор, Франческа реши, че трябва да обмисли по-добре предложението му.

За нещастие, веднага щом напуснаха дома на сестра му, Ники я заведе в един частен клуб, който тъкмо беше открит в „Челси“. Останаха почти до един и после той отново й предложи брак и се скараха ужасно - този път за последно, ако зависеше от нея - така че не успя да си легне до много късно. В резултат на това се събуди доста след обяд на следващия ден, и то само защото Миранда й позвъни да я пита някаква глупост за някаква шивачка.

Скочи от леглото и прокле домашната прислужница на Сиси, че не я е събудила по-рано, после прелетя през килимите на гостната спалня, развързвайки колана на кремавата си нощница „Натори“. Набързо си взе душ, обу чифт черни вълнени панталони и облече пурпурножълт пуловер на „Соня Рикел“. Сложи минимум грим, само руж, сенки и гланц за устни, обу боти до глезена с цип и се втурна към хотела на Байрон, където администраторът я информира, че режисьорът вече е освободил стаята си.

- Оставил ли е съобщение? - попита тя, потрепвайки нетърпеливо с нокът.

- Ще проверя.

Администраторът се върна след миг с плик в ръката. Франческа го разкъса и бързо прочете съобщението.

Hosannas¹⁴, скъпа Франческа,

Ако четеш това писмо, значи, си се осъзнала, макар че беше абсолютно нехуманно от твоя страна да не ми се обадиш, преди да тръгна. Трябваш ми в Луизиана този петък, най-най-късно. Хвани самолета до Гълфпорт, Мисисипи, и наеми шофьор да те закара до плантацията „ Уентуърт “ според приложеното описание. Моят асистент ще подготви разрешителното за работа, договора и т.н., когато пристигнеш, и ще ти възстанови пътните разходи. Телеграфирай съгласието си незабавно на адреса на плантацията, така че отново да мога да дишам спокойно.

Чао, моя красива нова звезда!

Франческа натъпка указанията в чантичката си заедно с бележката от Байрон. Помнеше колко изящно изглеждаше Мариса Беренсон и в „Кабаре“, и в „Бари Линдън“ и колко й завиждаше, когато я видеше в някой филм. Колко великолепен начин да изкарва пари.

После се намръщи, когато си спомни коментара на Байрон за възстановяването на пътните й разходи. Защо не го беше хванала по-рано, за да уреди билета. Сега трябваше да го плаща сама, а беше почти сигурна, че няма достатъчно пари за самолетен билет в сметката си. Нелепата ситуация с кредитната й карта временно беше изключила тази възможност, а след предишната нощ отказваше категорично да говори с Ники. Откъде щеше да вземе пари за самолетен билет? Погледна часовника на рецепцията и видя, че закъснява за часа при фризьора си. С въздишка хвана чантата под мишница. Щеше да измисли нещо.

- Извинете, господин Бодин. - Хубавичката стюардеса на „Делта“ спря до мястото на Дали. - Имате ли нещо против да ми дадете автограф за племенника? Той играе в гимназиалния отбор по голф. Казва се Матю и ви е голям почитател.

Дали огледа гърдите й с одобрителна усмивка и после насочи очи към лицето й, което не беше толкова хубаво като останалата част от нея, но все пак беше доста приятно.

- С удоволствие - отговори, като взе листа и химикалката, които тя му подаваше. - Надявам се, че играе по-добре, отколкото аз напоследък.

- Вторият пилот ми каза, че сте имали известни проблеми във Файърстоун преди няколко седмици.

- Захарче, аз създадох проблемите във Файърстоун.

Тя се разсмя кокетно, а после снижи глас, така че само той да я чува.

- Обзалагам се, че сте създавали проблеми на много места и извън голф игрището.

- Правя каквото мога. - Той й се усмихна лениво.

- Потърси ме следващия път, като си в Лос Анджелис, става ли? - Тя написа нещо на листа, който той й върна, скъса го и му го даде с усмивка.

Докато стюардесата се отдалечаваше, Дали набута хартията в джоба на джинсите си, където тя изшумоли заедно с листа на момичето от „Авис“, което му го беше пъхнало на заминаване от Лос Анджелис.

Скийт изсумтя към него от седалката до прозореца.

- Обзалагам се, че няма племенник, или ако има, той никога не е чувал за теб.

Дали отвори издание с меки корици на „Закуска за шампиони“ от Вонегът и се зачете. Мразеше да говори със Скийт в самолети. Той не обичаше да пътува, освен ако не се намираше върху четири гуми на междущатската магистрала. Редките пъти, в които се налагаше да изоставят ривиерата на Дали, за да летят през страната за някой турнир - като това пътуване от Атланта до Лос Анджелис и обратно - обикновено раздразнителният Скийт се вкисваше напълно.

Сега той погледна намръщено Дали.

- Кога най-сетне ще пристигнем? Мразя тези проклети самолети и не искам да започваш отново със законите на физиката. Ти знаеш и аз знам, че между нас и земята няма нищо освен въздух, а от въздуха не се очаква да задържа нещо толкова голямо.

Дали затвори очи и каза благо.

- Млъквай, Скийт.

- Не ми заспивай. По дяволите, Дали, сериозен съм! Знаеш колко много мразя да летя. Най-малкото, което можеш да направиш, е да останеш буден и да ми говориш.

- Уморен съм. Миналата нощ не спах достатъчно.

- Нищо чудно. Пирува до два сутринта, а после доведе онова краставо псе с теб.

Дали отвори очи и погледна косо Скийт.

- Не мисля, че на Астрид ще й хареса да я наричат краставо псе.

- Не тя! Кучето, глупако! По дяволите, Дали, можех да чуя как онзи помияр скимти през стените на мотела.

- А какво трябваше да направя? - попита Дали, като се обърна, за да срещне намръщеното изражение на Скийт. - Да го оставя да умре от глад край магистралата?

- Колко даде на служителите на рецепцията на мотела, преди да тръгнем днес?

Дали промърмори нещо, което Скийт не чу добре.

- К’во каза? - попита той войнствено.

- Казах сто! Сто сега и сто другата година, когато се върна и намеря кучето в добро състояние.

- Проклет глупак - промърмори Скийт. - Ти и твоите бездомници. Имаш псета, настанени в мотелите на трийсет щата. Дори не знам как не им губиш бройката. Кучета. Избягали деца...

- Дете. Само едно е и го качих на автобуса още същия ден.

- Ти и проклетите ти бездомници.

Дали огледа бавно Скийт от главата до петите.

- Да - каза той. - Аз и моите проклети бездомници.

Това накара Скийт да замълчи за малко, а точно от това имаше нужда Дали. Той отвори книгата си за втори път и от нея в скута му изпаднаха три сини листа. Разгъна ги, като огледа канта с лудуващи Снупита в горната част и редицата от целувки в долната, и после започна да чете.

Скъпи Дали,

Лежа край басейна на Роки Хали, а от скандалността ме дели само един миниатюрен бански. Помниш ли Сю ЛуисДжеферсън, малкото момиче, което работеше в „Деъри Куин “ на бара с шейковете и разочарова родителите си, като замина на север, вместо в Източнотексаската баптистка църква, защото искаше да е мажоретка на „Бойлмаркър “, но вместо това забременя след щатския мач в Охайо от един лайнбекър? („Пардю “ загубиха 21 на 13). Както и да е, припомних си дните преди няколко години, когато Сю Луис все още беше в Уайнет и се чувстваше като царица, а гаджето й започваше да й омръзва. Веднъж си поръчах ванилов шоколад с пръчици отгоре, а тя ми каза: „Струва ми се, че животът е като сладоледа, Холи Грейс. Или е толкова вкусен, че те побиват тръпки, или се разтапя в ръката ти и целият се омазваш“.

Животът се разтапя, Дали.

След като надскочих нормата с петдесет процента за онези кръвопийци в „ Спортс Екуипмънт Интернешънъл“, миналата седмица новият вицепрезидент ме извика в кабинета си и ми каза, че повишават друг за регионален мениджър продажби. Тъй като този Някой Друг се оказа мъж и едва си беше изпълнил нормата за миналата година, побеснях и го заплаших с процес за равнопоставеност на половете. Той отвърна: „Хайде сега, скъпа. Вие, жените, сте толкова чувствителни към подобни неща. Искам да ми имаш доверие “. На което му отвърнах, че напълно му вярвам, че ще се възбуди в дом за възрастни жени. Последваха още няколко разгорещени размени на реплики, което е причината сега да лежа под номер 22 край басейна, а не да живея по летищата.

Добрите новини - направих си прическа като на Фара Фосет и изглеждам просто забележително, а файърбърдът се движи без грешка. (Беше от карбуратора, точно както ти каза.)

Не прави никакви глупости, Дали, и продължавай да правиш бърдита.

С обич,

Холи Грейс

П.П. Измислих си част от нещата за Сю Луис Джеферсън, така че, ако я видиш следващия път в Уайнет, не й споменавай нищо.

Дали се усмихна, сгъна писмото на четири и го прибра в джоба на ризата си, най-близкото място до сърцето му.

6

Лимузината беше „Шевролет“, модел 1971-ва без климатик. Това бе особено неприятно за Франческа заради плътната тежка жега, която сякаш оформяше пашкул около нея. Макар че до този момент пътуванията й в САЩ бяха ограничени до Манхатън и Хамптънс, тя беше твърде заета със собствените си погрешни преценки, за да покаже какъвто и да е интерес към непознатия пейзаж, който прекосяваха, откакто напуснаха Гълфпорт преди час. Как можеше толкова да сбърка при подбора на гардероба си? Взря се с отвращение в тежкия си бял вълнен панталон и дългия светлозелен кашмирен пуловер с ръкави, който прилепваше толкова неудобно към кожата й. Беше първият ден на октомври! Кой би предположил, че ще е толкова горещо?

След почти двайсет и четири часово пътуване очите й се затваряха от умора, а тялото й беше покрито с мръсотия. Летя от „Гетуик“ до „Джей Еф Кей“, от там до Атланта, а след това до Гълфпорт, където температурата беше трийсет и три градуса на сянка и единственият шофьор, когото успя да наеме, имаше кола без климатик. Сега всичко, за което можеше да мисли, бе да се добере до хотела, да си поръча хубав джин, да си вземе дълъг студен душ и да спи през следващите двайсет и четири часа. Веднага щом се свържеше с филмовата компания и откриеше къде е настанена, щеше да направи точно това.

Отлепи пуловера от влажния си гръден кош и се опита да мисли за нещо, с което да се развесели, докато стигне до хотела. Това щеше да е абсолютно разбиващо приключение, каза си. Макар че нямаше никакъв опит като актриса, беше много добра имитаторка и щеше да работи упорито по филма, така че критиците да решат, че е чудесна, и всички най-добри режисьори да пожелаят да я ангажират. Щеше да ходи по великолепни партита, да направи успешна кариера и да спечели купища пари. Точно това бе липсващата част в живота й, онова изплъзващо се „нещо“, което никога не успяваше да определи. Защо досега не се беше сетила?

Отлепи косата от слепоочията си с върховете на пръстите и се поздрави за това, че е успяла да се справи толкова добре с намирането на пари за самолетни билети. Всъщност дори беше забавно, след като първоначалният шок от идеята отмина. Много хайлайф дами носеха дизайнерските си дрехи в специализирани магазини, които ги изкупуваха за препродажба. Не знаеше защо не беше направила същото още преди месеци. С парите от продажбата си купи билет за първа класа и уреди най-спешните си сметки. Хората правеха финансовите въпроси толкова ненужно сложни, осъзнаваше сега тя, а всичко, което им беше нужно, за да решат затрудненията си, бе малко инициатива. Франческа се отвращаваше да носи дрехи от предишния сезон, а така можеше да си купи напълно нов гардероб веднага щом филмовата компания й възстановеше разходите за път.

Колата пое по дълга алея, обточена с дъбове. Тя проточи врат, докато завиваха, и видя възстановена плантаторска къща пред себе си - триетажна постройка от дърво и тухли с шест колони с канелюри, изящно крепящи предната веранда. Докато се приближаваха, Франческа забеляза съвременни камиони и ванове, паркирани близо до къщата. Превозните средства изглеждаха не на място, също като членовете на екипа, които се щураха наоколо в къси панталони и тениски, голи до кръста или с изрязани потници.

Шофьорът спря и се обърна към нея. Имаше голяма кръгла значка, закачена за яката на жълто-кафявата му униформена риза. Надписът от горната й част беше „1776-1976“, а в центъра и отдолу пишеше „АМЕРИКА“ и „СТРАНАТА НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ“. Откакто слезе от самолета, Франческа навсякъде виждаше знаци, посветени на двестагодишнината на Америка. Сувенирните щандове бяха отрупани с възпоменателни значки и евтини пластмасови модели на Статуята на Свободата. Когато преминаха през Гълфпорт, дори видя противопожарни кранове, боядисани като опълченци от освободителната война. За някой, който идваше от страна като Англия, цялото това празнуване на някакви си двеста години изглеждаше прекадено.

- Четиресет и осем долара - обяви шофьорът, но с толкова силен акцент, че тя едва го разбра.

Франческа порови из доларите, които бе купила със своите английски паунди, когато кацна на ,Джей Еф Кей“, и му подаде повечето от парите си заедно с щедър бакшиш и усмивка. После се измъкна от таксито, вземайки и козметичния си куфар.

- Франческа Дей? - От страничната морава към нея се приближи млада жена с къдрава коса и висящи обеци.

- Да.

- Здрасти. Аз съм Сали Калаверо. Добре дошла на края на света. Опасявам се, че ще ми трябваш в гардеробната незабавно.

Шофьорът остави куфара „Вюитон“ в краката на Франческа. Тя огледа намачканата индийска пола на Сали и кафявото горнище, което тя неуместно беше избрала да носи без сутиен.

- Това е невъзможно, мис Калаверо - отвърна. - Веднага щом се видя с господин Байрон, ще отида в хотела и после в леглото си. Единственият ми сън за последните двайсет и четири часа беше в самолета и съм страхотно изтощена.

Изражението на Сали не се промени.

- Е, опасявам се, че ще трябва да те задържа за известно време, макар че ще направя всичко възможно да приключа по-бързо. Лорд Байрон промени снимачния график и сега трябва да приготвим костюма ти за утре сутринта.

- Но това е абсурдно. Утре е събота. Ще ми трябват няколко дни да се възстановя. Той едва ли очаква от мен да започна да работя в мига, в който пристигна.

Любезният маниер на Сали се изпари.

- Това е шоубизнес, скъпа. Обърни се към агента си. - Тя погледна куфара „Вюитон“ и после помаха на някой зад гърба ма Франческа. - Хей, Дейви, моля те занеси нещата на госпожица Дей към кокошарника.

- Кокошарника! - възкликна Франческа, която започваше да изпитва истинско притеснение. - Не знам за какво става въпрос, но искам да отида незабавно в хотела си.

- Аха, с всички ни е така. - Сали се усмихна почти нахално па Франческа. - Не се притеснявай, не е истински кокошарник. Къщата, където всички сме настанени, е точно до този имот. Преди няколко години е била санаториум, болничните легла все още си стоят. Всички го наричаме „кокошарника“, защото на това прилича. Ако не те притесняват хлебарките, не е лошо.

Франческа реши да не се занимава повече с нея. Нямаше смисъл човек да се разправя с подчинени.

- Искам да видя господин Байрон веднага - заяви тя.

- Точно сега той снима в къщата и не обича да го прекъсват. - Очите на Сали я огледаха грубо и Франческа почувства как тя оценява неподходящото й измачкано облекло.

- Ще рискувам - отвърна саркастично, като се втренчи в гардеробиерката дълго и изпитателно, преди да отметне коса и да я отмине.

Сали Калаверо се загледа след нея. Проследи слабото й стройно тяло, припомняйки си идеалния грим и великолепната грива. Как успяваше да отмята косата си така? Дали тези блестящи жени вземаха уроци по отмятане? Сали подръпна кичур от своята коса, суха и чуплива в краищата от некачественото къдрене. Всички хетеросексуални мъже в компанията щяха да започнат да се държат като дванайсетгодишни, когато зърнеха тази жена, помисли си тя. Бяха свикнали с малките хубави старлетки, но тази тук беше нещо друго, с модния си британски акцент и начина, по който се взираше в теб, напомнящ ти, че родителите ти са прекосили океана в трета класа.

- Мамка му - промърмори Сали, чувствайки се като дебела повлекана от грешната страна на двайсет и петте си години. Госпожица Извисена и Могъща може и да се задушаваше в своя двестадоларов кашмирен пуловер, но изглеждаше хладнокръвна и хрупкава като в реклама от списание. Явно някои жени са родени само за да бъдат мразени от други жени, и Франческа Дей определено беше една от тях.

Дали усещаше как черният понеделник се спуска върху него, макар че беше едва събота и вчера бе отбелязал забележителен резултат с няколко стари приятели край Тускалуза. Беше кръстил черния понеделник мрачното настроение, което го поразяваше по-често, отколкото би искал, забиваше острите си зъби в него и изсмукваше всичките му сокове. В общи линии черният понеделник нанасяше много по-тежки удари от неговите айръни.

Той се приведе над кафето си в „Хауърд Джонсън“ и се взря през прозореца на заведението към паркинга. Слънцето още не се беше издигнало високо и освен няколко сънени шофьори ресторантът беше почти празен. Опита се да рационализира скапаното си настроение. Напомни си, че сезонът не беше лош. Спечели няколко турнира и беше говорил с комисаря на ПГА Дийн Биман не повече от два или три пъти по любимата му тема - неподходящото за професионалния голф играч поведение.

- Какво да бъде? - попита го сервитьорката. На джобчето й имаше закачена оранжево-синя кърпичка. Беше чистичка дебела жена с прошарена коса и добре гримирана, от онези, които полагат грижи за външността си и за които казваш, че имат приятни черти под сланините.

- Пържола и картофки - отвърна той, като й подаде менюто. - Две яйца, запечени от двете страни и още един литър кафе.

- В чаша ли го искате, или направо да ви го инжектирам?

Той се разсмя.

- Просто го донеси, скъпа, а аз ще реша къде да го побера.

По дяволите, обичаше сервитьорките. Това бяха най-добрите жени на света. Бяха земни и дръзки и всяка си имаше история.

Тази конкретна сервитьорка го огледа обстойно, преди да тръгне, изучавайки красивото му лице, както предположи. Случваше се непрекъснато и в общи линии Дали нямаше против, освен ако не му хвърляха гладни погледи, с които му казваха, че искат от него нещо, което не можеше да им даде.

Черният понеделник се завърна с пълна сила. Тази сутрин, точно след като беше изпълзял от леглото и стоеше под душа в опит да накара кървясалите си очи да останат отворени, Мечката беше дошъл и му прошепна в ухото.

Вече е почти Хелоуин, Бодин. Къде ще се скриеш тази година?

Дали беше пуснал студената вода докрай, но Мечката остана.

Как, по дяволите, един безполезен смотаняк като теб мисли, че може да си изкарва прехраната на една и съща планета с мен?

Дали се отърси от спомена, щом храната пристигна заедно със Скийт, който се намести в сепарето. Той бутна чинията си през масата и се извърна, когато Скийт взе вилицата му и я забоде в кървавата пържола.

- Как се чувстваш днес, Дали?

- Не мога да се оплача.

- Снощи пи доста.

Дали сви рамене.

- Тази сутрин потичах няколко мили. Направих малко лицеви опори. Поизпотих се.

Скийт го погледна, хванал ножа и вилицата.

- Аха.

- Какво, по дяволите, означава това?

- Нищо, освен дето смятам, че черният понеделник отново те е връхлетял.

Той си пийна от чашата с кафе.

- Нормално е да се чувствам депресиран към края на сезона - твърде много мотели, твърде много време на път.

- Особено когато дори не си се доближил до някой от основните турнири.

- Турнирът си е турнир.

- Конски фъшкии. - Скийт се върна към стека. Възцариха се няколко минути мълчание.

Най-накрая Дали проговори.

- Чудех се дали и Никлаус има черни понеделници.

Скийт трясна вилицата си.

- Не започвай отново да мислиш за Никлаус! Всеки път когато започнеш да мислиш за него, играта ти отива по дяволите.

Дали отмести кафето си и взе сметката.

- Дай ми няколко амфетки, ако обичаш.

- По дяволите, Дали, мислех, че щеше да отказваш тези неща.

- Искаш ли да остана в играта днес, или не?

- Разбира се, че искам, но не ми харесва начинът, по който го правиш напоследък.

- Просто се успокой, ако обичаш, и ми дай шибаните хапчета!

Скийт поклати глава и се подчини, като бръкна в джоба си и бутна черните капсули през масата. Дали ги сграбчи. Докато ги поглъщаше, не му убегна почти смешното противоречие между грижите, които полагаше за спортното си тяло, и издевателството, на което го подлагаше под формата на липса на сън, пиене и уличната фармация от джобовете на Скийт. И все пак това нямаше значение. Взря се в парите, които бе оставил на масата. Когато си роден Бодин, е почти сигурно, че няма да умреш от старост.

- Тази рокля е отвратителна!

Франческа изучаваше отражението си в голямото огледало, поставено в края на фургона, определен за импровизирана гардеробна. Очите й бяха уголемени за екрана с кехлибарени сенки и дебел слой туш за мигли, а косата й беше разделена на път, опъната гладко по слепоочията й и събрана на букли, които падаха над ушите. Фризурите от онзи период бяха едновременно очарователни и ласкателни, така че тя се спогоди с мъжа, който току-що бе приключил с косата й, но роклята беше друга работа. За набитото й за модата око безвкусната розова тафта със слоеве волани от нагъната бяла дантела по долната част изглеждаше като пресладен ягодов екпер. Горната част беше толкова прилепнала, че едва дишаше, а г ърдите й бяха толкова повдигнати, че всичко освен зърната беше изхвръкнало навън. Роклята успяваше да изглежда едновременно захаросана и вулгарна и изобщо не приличаше на костюмите, които Мариса Беренсон носеше в „Бари Линдън“.

- Със сигурност не отговаря на очакванията ми и не бих могла да я нося - каза тя твърдо. - Ще трябва да направиш нещо.

Сали Калавера дръпна малко по-силно от необходимото една розова панделка.

- Този костюм е създаден специално за ролята.

Франческа се смъмри, че не е обърнала достатъчно внимание на роклята вчера, когато Сали й я мереше. Но тогава беше толкова разсеяна от изтощение и от факта, че Лойд Байрон се беше оказал така неразумно упорит, когато му се оплака от ужасните условия на живот, че едва погледна костюма. Сега оставаше по-малко от час, преди да се яви на снимачната площадка за първата от трите си сцени. Поне мъжете във филмовата компания бяха отзивчиви, намериха й по-удобна стая с отделна баня, донесоха й храната заедно с джина, за който си беше мечтала. Макар че „кокошарникът“ с малките си прозорци и светъл фурнир беше истинско извращение, тя спа като заклана и дори на сутринта се събуди изпълнена с очакване - а сега този костюм!

След като се извърна, за да види гърба на роклята, тя реши да се опита да убеди Сали.

- Със сигурност имаш и нещо друго. Абсолютно никога не нося розово.

- Това е костюмът, който Лорд Байрон одобри, и аз не мога да направя нищо повече. - Сали затегна и последните кукички, които закопчаваха гърба на роклята и издърпа връзките по-грубо от необходимото.

Франческа изстена тихо от неудобното пристягане.

- Защо все го наричаш с това нелепо име, Лорд Байрон?

- Щом задаваш този въпрос, значи, не го познаваш много добре.

Франческа отказваше да позволи на гардеробиерката или на костюма да развали настроението й. Все пак горката Сали трябваше да работи в този ужасен фургон всеки ден. Това би вбесило всеки. Напомни си, че й е дадена роля в престижен филм. Освен това външният й вид беше достатъчно поразителен, че да засенчи всеки костюм, дори този. И все пак задължително трябваше да направи нещо, за да получи хотелска стая. Нямаше намерение да прекара още една нощ на място, което не предлагаше обслужващ персонал.

Френските токчета на чехлите й скърцаха по чакъла, докато вървеше по алеята и се отправяше към плантаторската къща, а огромната й рокля с кринолин се полюшваше около нея. Този път нямаше да допусне грешката, която направи вчера, да се опитва да преговаря с лакеите. Този път щеше да отиде направо при продуцента с цял списък оплаквания. Вчера Лойд Байрон й беше казал, че иска персоналът и актьорите да живеят заедно, за да се създаде екипен дух, но тя подозираше, че просто е стиснат. По нейно мнение появата в престижен филм не можеше да компенсира живеенето й като варварин.

След няколко упътвания тя най-сетне намери Лу Стайнър, продуцента на „Делта Блъд“. Беше в коридора на имението „Уентуърт“, точно до гостната, където подготвяха снимачната площадка. Развлеченият му вид я порази. Дундест и неизбръснат, със златен анкх символ, висящ в отворената яка на хавайската му риза, изглеждаше така, сякаш продава откраднати часовници на някой ъгъл в Сохо. Тя прескочи електрическите кабели, навити по килима на коридора, и се представи. Когато той вдигна поглед от клипборда си, Франческа започна да изброява оплакванията си, като в същото време запази усмивката на лицето си.

- ...затова, господин Стайнър, не мога да прекарам още една нощ в това ужасно място. Сигурна съм, че разбирате. Трябва да получа хотелска стая, преди да се стъмни. - Тя го загледа победоносно. - Толкова е трудно да се спи, когато се тревожиш, че хлебарките ще те погълнат.

Той отдели няколко мига да погледа влюбено повдигнатите й гърди, после издърпа един сгъваем стол и седна в него, като се разкрачи толкова широко, че тъканта на панталона се опъна по бедрата му.

- Лорд Байрон ми каза, че си истинска хубавица, но не му повярвах. Това показва колко съм глупав. - Той издаде неприятен цъкащ звук с уста. - Единствено главните актьори и актриси имат хотелски стаи, сладкишче, и то само заради договорите им. Докато простолюдието трябва да търпи лишения.

- Простолюдието? - тросна се тя, напълно забравяйки всички усилия за смирение. Всички хора в този бранш ли бяха толкова гнусни? Почувства раздразнение към Миранда Гуинуик. Дали Миранда знаеше колко неприятни ще са условията тук?

- Ако не искаш работата - каза Лу Стайнър и сви рамене, - има дузина други кукли, които могат да дотичат тук още този следобед и да заемат мястото ти. Негово величество те нае, не аз.

Кукла! Франческа усещаше как зад клепачите й започна да се натрупва червена мъгла, но точно когато отвори устата си да избухне, една ръка полегна на рамото й.

- Франческа! - възкликна Лойд Байрон, обърна я към себе си, целуна я по бузата и разтопи гнева й. - Изглеждаш абсолютно очарователно! Нали е чудесна, Лу? Тези зелени котешки очи! Тази невероятна уста! Не ти ли казах колко идеална ще е за Лусинда, струваше си всяко пени, за да я доведем тук.

Франческа понечи да му припомни, че тя е дала тези пенита и че си иска всяко едно от тях обратно, но преди да успее да каже нещо, Лойд Байрон продължи:

- Роклята я брилянтна. Невинно детинска и все пак чувствена. Харесва ми косата ти. Хей, всички, това е Франческа Дей!

Франческа отвърна на представянето, а после Байрон я дръпна настрани, извади бледожълта кърпичка от джоба на ваниловите си къси панталони, шити по поръчка, и внимателно я притисна към челото си.

- Ще снимаме сцените ти днес и утре, а камерата ми ще е в истински възторг. Нямаш никакви реплики, така че няма причина да си нервна.

- Изобщо не съм нервна - заяви тя. Боже мили, беше излизала с принца на Уелс. Как изобщо някой можеше да си помисли, че нещо подобно ще я изнерви? - Лойд, тази рокля...

- Чудесна е, нали? - Той я поведе към гостната, като я насочи между две камери и гора от светлини в предната част на снимачната площадка, която беше обзаведена със столове в стил „Хепълуайт“, тапицирано диванче и свежи цветя в стари сребърни вази. - В първия кадър ще стоиш пред онези прозорци. Ще те осветяваме отзад, така че всичко, което трябва да правиш е да се движиш напред, когато ти кажа, и да оставиш великолепното си лице бавно да дойде на фокус.

Споменаването на великолепното й лице успокои част от възмущението й заради отношението към нея и тя го погледна по-мило.

- Мисли за жизнената сила - напътстваше я той. - Гледала си Фелини с неговите мълчаливи герои. Макар че Лусинда не казва и дума, присъствието й трябва да се излъчва от екрана и да сграбчи публиката за гърлото. Тя е символ на недостижимото. Жизненост, сияние, магия! - Той сви устни. - Боже, надявам се, че няма да е толкова езотерично, че кретените в публиката да пропуснат смисъла.

През следващия час Франческа стоеше неподвижна за проби на светлината, а после се концентрира върху кратка репетиция, докато правеха финалните настройки. Беше представена на Флетчър Хол, тъмен актьор със зловеща външност, облечен във фрак и панталон, който играеше главната мъжка роля. Макар че следеше клюките за филмовите звезди, никога не го беше чувала и още веднъж се почувства завладяна от лошите си предчувствия. Защо не разпознаваше никое от имената? Може би беше сгрешила, че не научи повече за продукцията, преди да се втурне толкова сляпо. Може би трябваше да помоли за сценария... Но вчера беше прочела договора си и там всичко изглеждаше наред.

Предчувствията й постепенно се изпариха, когато засне първата сцена с лекота, застанала пред прозореца и следваща инструкциите на Лойд.

- Красиво! - повтаряше той непрестанно. - Великолепно! Ти си родена звезда, Франческа. - Комплиментите я успокоиха и въпреки нарастващото неудобство от роклята, между снимките се отпусна и пофлиртува с част от мъжете от екипа, които бяха толкова внимателни с нея предната вечер.

Лойд я снима как върви из стаята и прави дълбок реверанс на Флетчър Хол, и реагира на диалога му, като го гледа замислено. До обяд, когато я освободиха от костюма й за час, тя установи, че всъщност дори се забавлява. След почивката Лойд я разположи на няколко места в гостната, където засне близки кадри от всеки възможен ъгъл.

- Красива си, скъпа! - извика той. - Боже, това сърцевидно лице и тези чудесни очи са направо идеални. Развържете косата й! Красиво! Красиво! - Когато обяви почивка, Франческа се протегна като котка, която тъкмо са почесали по гърба.

В късния следобед приятното усещане беше отстъпило на разтапящата жега от времето и светлините на прожекторите. Вентилаторите около сцената почти не разхлаждаха въздуха, понеже ги изключваха, когато камерите работеха. Тежкият корсет и многобройните слоеве волани задържаха топлината до кожата й и накрая имаше чувството, че ще припадне.

- Абсолютно невъзможно ми е да продължа - заяви накрая тя, докато гримьорът леко попиваше мъничките перли пот, които бяха започнали да се образуват по линията на косата й по най-отвратителен начин. - Изпарявам се от тази жега, Лойд.

- Само още една сцена, скъпа. Само още една. Погледни ъгъла на светлината, влизаща през прозореца. Кожата ти със сигурност ще сияе. Моля те, Франческа, ти си истинска принцеса. Моята изящна, безукорна принцеса.

Как можеше да му откаже?

Лойд я поведе към един знак, отбелязан на пода, недалеч от камината. Тя беше разбрала, че началото на филма се върти около пристигането на млада английска ученичка в плантация в Мисисипи, където трябва да стане булка на усамотилия се собственик, мъж, който Франческа прие, че трябва да прилича на Рочестър от „Джейн Еър“, макар че Флетчър Хол й изглеждаше прекалено мазен, за да бъде романтичен герой. За нещастие на ученичката, но за щастие на Франческа, Лусинда трябваше да умре трагично още същия ден. Франческа вече си беше представила великолепната сцена, която възнамеряваше да изиграе с подобаващо количество сдържана страст. Предстоеше й да открие какво общо имаха плантаторът и Лусинда с основната история, която се развиваше в наши дни и изглежда, включваше голям брой женски образи, но тъй като тя нямаше да се появява в тази част от филма, това не я интересуваше.

Лойд избърса челото си с чиста кърпичка и отиде до Флетчър Хол.

- Искам да се приближиш зад Франческа, да поставиш ръце на раменете й и после да повдигнеш косата й отстрани, така че да можеш да целунеш врата й. Франческа, помни, че ти си била закриляна цял живот. Докосването му те шокира, но ти доставя удоволствие. Разбираш ли?

Тя почувства как между гърдите й се стича вадичка пот.

- Разбира се, че разбирам - отвърна сърдито. Гримьорът дойде и й напудри врата. Тя го накара да държи огледало, така че да може да провери резултата.

- Помни, Флетчър - продължи Лойд, - не искам да целуваш врата й наистина, а само да си представиш целувката. Добре тогава, да го изрепетираме.

Франческа зае мястото си само за да изтърпи още едно безконечно отлагане за донагласяване на светлината. После някой забеляза мокро петно на гърба на фрака на Флетчър, където се беше изпотил, и Сали трябваше да донесе резервното.

Франческа тропна с крак.

- Още колко дълго ще ме държиш тук? Няма да се примиря с това! Давам ти още точно пет минути, Лойд, и после си тръгвам!

Той я изгледа смразяващо.

- Хайде, Франческа, дръж се професионално. Всички тези хора също са уморени.

- Всички тези хора не носят десеткилограмов костюм. Искам да видя какви професионалисти щяха да бъдат, ако се задушаваха до смърт!

- Само още няколко минути - каза той успокоително, после сви дланите си в юмруци и ги постави драматично пред гърдите си. - Използвай напрежението, което усещаш, Франческа. Използвай напрежението в сцената си. Предай го на Лусинда - младо момиче, изпратено в непозната страна, за да се омъжи за мъж, когото не е виждала. Тишина. Тихо, тихо, тихо. Позволете на Франческа да почувства напрежението си.

Озвучителят, който беше зает с голите гърди на Франческа през по-голямата част от деня, се наведе към оператора:

- Искам да почувствам напрежението й.

- Нареди се на опашката, брато.

Най-накрая новият фрак пристигна и сцената беше заснета.

- Не мърдайте! - извикай Лойд веднага щом приключиха. -Трябва ни само близък план на Флетчър, който целува врата на Франческа, и сме готови. Ще отнеме само секунда. Готови ли са всички?

Франческа изръмжа, но остана на място. Беше изтърпяла толкова много - още няколко минути нямаха значение. Флетчър постави ръце на раменете й и повдигна косата й. Тя мразеше да я докосва. Беше прекадено обикновен, не беше изобщо нейният тип мъж.

- Извий малко повече врата си, Франческа - нареди й Лойд. - Грим, къде си?

- Тук съм, Лойд.

- Давай тогава.

Гримьорът изглеждаше озадачен.

- Какво ти трябва?

- Какво ми трябва ли? - Лойд повдигна ръцете си в драматичен жест на фрустрация.

- О, ясноооо. - Гримьорът направи извинителна гримаса, после извика на Сали, която стоеше точно зад камерата. - Хей, Калаверо, протегни се към кутията ми, ако обичаш, и ми подхвърли зъбките на Флетчър?

Зъбките на Флетчър?

Франческа почувства как стомахът й се обърна.

7

- Зъбки! - изпищя тя. - За какво са му притрябвали на Флетчър зъбки?

Сали плесна отвратителния предмет в ръката на гримьора.

- Това е вампирски филм, скъпа. Какво очакваш да носи - прашки ли?

Франческа имаше чувството, че е в ужасен кошмар. Тя се отдръпна от Флетчър Хол и се нахвърли върху Байрон.

- Ти ме излъга! - извика тя. - Защо не ми каза, че това ще е вампирски филм? От всички смотани, мухлясали... Боже, ще те осъдя за това. Ще те съдя през всеки миг от нелепия ти живот. Ако си помислиш и за момент, че ще позволя името ми да се появи в... в... - Тя не можеше да изрече думата отново, наистина не можеше! В ума й проблесна образът на Мариса Беренсон, изящната Мариса, която чува какво се е случило с бедната Франческа Дей и се смее, докато по алабастровите й бузи не рукнат потоци от сълзи.

Франческа стисна юмруци и изплака:

- Кажи ми незабавно за какво се разказва в този отвратителен филм!

Лойд подсмръкна, очевидно обиден.

- За живота и смъртта, за трансфера на кръв, за самата същност на живота, преминаваща от един човек към друг. Метафизични събития, за които ти очевадно не знаеш нищо. - Той се отдалечи разсърден.

Сали пристъпи напред и кръстоса ръце, очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

- Филмът е за група стюардеси, които наемат имение, което се смята за обитавано от духове. Предишният собственик изсмуква кръвта им една по една - това е добрият стар Флетчър, който прекарва последния век, вехнейки по изгубената си любов Лусинда. Има и втори сюжет с женски вампир и мъж стриптийзьор, но това е по към края.

Франческа не искаше да слуша повече. Хвърли бесен поглед към всички и се отдалечи от сцената. Кринолинът на роклята се люлееше около нея, а кръвта кипеше във вените й, докато се носеше през имението към фургоните в търсене на Лу Стайнър. Бяха я направили на глупачка! Беше продала дрехите си и бе пропътувала половината свят, за да играе второстепенна роля във вампирски филм!

Треперейки от гняв, тя откри Стайнър, седнал зад метална маса под дърветата близо до камиона с храната. Обръчът на роклята се повдигна откъм гърба й, когато спря внезапно, и се удари в краката на масата.

- Приех тази работа, защото чух, че господин Байрон има репутация на изтъкнат режисьор! - заяви тя, жестикулирайки ядосано.

Той вдигна поглед от полуизядения си сандвич.

- Кой ти каза това?

Пред очите й заплува самодоволният образ на Миранда Гуимуик и всичко й стана ослепително ясно. Миранда, която се предполагаше, че е феминистка, беше саботирала друга жена в заблуден опит да защити брат си.

- Той ми каза, че прави духовни послания! - възкликна Франческа. - Какво общо има всичко това с духовните послания или с жизнената сила, или с Фелини, за бога!

Стайнър се подсмихна.

- А защо си мислиш, че го наричаме Лорд Байрон? От устата му и гоената звучат като поезия. Разбира се, те си остават говна, когато приключи с тях, но ние не му го казваме. Евтин с и работи бързо.

Франческа все още се опитваше да вярва, че става въпрос за недоразумение, че съществува някакъв малък лъч надежда, за което настояваше оптимистичната й натура.

- Ами „Златната палма“? - попита вцепенено.

- Златната какво?

- Палма. - Чувстваше се като глупачка. - Филмовият фестивал в Кан.

Лу Стайнър я зяпна за момент, преди да се разсмее толкова силно, че изплю малко парче шунка.

- Захарче, единствената палма, с която Лорд Байрон си е имал работа, е онази в гащите му. Последният филм, който направи за мен, беше съвместно режисираният „Клането“, а този преди него беше „Аризонските затворнички“. Представи се много добре в автокината.

Франческа едва насилваше думите да излизат от устата й.

- И той наистина очаква от мен да участвам във вампирски филм?

- Нали си тук?

Тя незабавно взе решение.

- Не задълго! Ще си събера багажа точно за десет минути и очаквам от вас да сте ми приготвили чек за покриването на пътните ми разходи, както и шофьор, който да ме откара до летището. А ако използвате и един кадър от тези, които заснехме днес, ще ви съдя до края на проклетия ви живот!

- Ти подписа договор, така че няма да имаш късмет.

- Подписах го под фалшив предлог.

- Глупости. Никой не те е лъгал. И можеш да забравиш за всякакви пари, докато не завършиш снимките.

- Настоявам да ми платите това, което ми дължите! - Почувства се като някаква ужасна продавачка на риба, която се пазари на улицата. - Трябва да ми платите за пътуването. Имахме споразумение!

- Няма да получиш и пени, докато не завършиш последната сцена утре. - Той плъзна неприятно очи по нея. - Това е сцената, в която Лойд те иска гола. Нарича я „дефлорирането на невинността“.

- Лойд ще ме види гола в деня, в който получи „Златната палма“! - Тя се врътна на пети и тръгна, но един от розовите волани на полата й се закачи за ъгъла на металната маса. Тя го издърпа, за да го освободи, и го скъса.

Стайнер скочи от масата.

- Хей, внимавай с костюма! Тези неща струват пари!

Тя грабна тубата с горчица от масата и изстиска огромна купчина върху роклята.

- Колко ужасно - каза подигравателно. - Изглежда, че този трябва да се изпере!

- Кучка такава! - изкрещя той след нея. - Никога повече няма да си намериш работа! Ще се погрижа никой да не те наеме дори да му изхвърляш боклука.

- Страхотно! - отвърна му тя. - Защото, откакто съм тук, съм се нагледала на повече боклук, отколкото мога да понеса!

Грабна диплите на роклята с две ръце, вдигайки я до коленете, прекоси ливадата и се отправи към кокошарника. Никога, абсолютно никога през целия й живот не се бяха отнасяли с нея толкова подло. Щеше да накара Миранда Гуинуик да си плати за това унижение, дори ако това беше последното нещо, което ще направи. Щеше да се ожени за проклетия Никълъс Гуинуик веднага щом се прибере!

Когато стигна до стаята си, беше пребледняла от гняв и видът на неоправеното легло подсили яростта й. Сграбчи грозната зелена лампа от тоалетната маса и я запрати през стаята в отсрещната стена. Разрушението не помогна, все още се чувстваше така, сякаш някой я беше ритнал в корема. Измъкна куфара си изпод леглото и натъпка дрехите, които беше разопаковала предната вечер, затръшна капака и седна върху него.

След като затвори насила ключалката, внимателно подреди къдриците, които се бяха измъкнали от прическата, гърдите й бяха мокри от пот. После си спомни, че все още носи ужасния розов костюм.

Почти изстена от разочарование, когато отново отвори куфара. За всичко беше виновен Ники! Когато се върнеше в Лондон, щеше да го накара да я заведе в Коста дел Сол, да лежи цял ден на проклетия плаж и да не прави нищо друго, освен да мисли как да го направи нещастен! Протегна се отзад и започна да се бори с кукичките, които придържаха горната част, но те бяха подредени в две редици, а корсетът беше толкова пристегнат, че не можеше да ги хване добре. Изви се още повече и изрече особено мръсна ругатня, но кукичките не се откачаха. Точно когато се примири, че ще трябва да извика някого да й помогне, си припомни изражението на дебелото самодоволно лице на Лу Стайнър, когато изстиска горчицата върху роклята. Почти се разсмя на глас. Нека да видим колко самодоволен щеше да е, когато видеше скъпоценния си костюм да изчезва от погледа му, помисли си с изблик на злостно веселие.

Нямаше кой да й помогне, така че трябваше да носи багажа си сама. Повлече куфара в едната си ръка, а козметичната си чантичка в другата и се затътри по пътеката, водеща към превозните средства, но когато стигна там, откри, че няма абсолютно никой, който да я откара до Гълфпорт.

- Съжалявам, госпожице Дей, но ни казаха, че всички коли им трябват - промърмори един от мъжете, без да я гледа в очите.

Тя изобщо не му повярва. Това беше работа на Лу Стайнър, последната му дребнава атака срещу нея!

Друг член на екипа беше по-услужлив.

- Недалеч по пътя има бензиностанция. - Той кимна с глава, за да укаже посоката. - Можете да позвъните от там някой да ви вземе.

Мисълта да върви по шосето беше достатъчно обезсърчаваща. Точно когато осъзнаваше, че ще трябва да преглътне гордостта си и да се върне в кокошарника да се преоблече, от една от колите излезе Лу Стайнър и й се подсмихна самодоволно и гадно. Реши, че ще умре, но няма да отстъпи и на милиметър. Отвърна на погледа му, вдигна куфара си и тръгна през тревата към шосето.

- Хей! Спри веднага! - изкрещя Стайнър след нея. - Да не си направила и крачка, докато не ми върнеш костюма!

Тя се обърна към него.

- Ако дори ме докоснеш, ще те съдя за нападение!

- А аз ще те съдя за кражба! Тази рокля ми принадлежи!

- Сигурна съм, че изглеждаш очарователно в нея. - Тя умишлено го блъсна в коленете с козметичната си чантичка, докато се извръщаше. Той извика от болка, а Франческа се усмихна на себе си, макар да й се щеше да го е ударила по-силно.

Това щеше да е последният й миг на удовлетворение за много, много дълго време.

- Изпусна отбивката. - Скийт смъмри Дали от задната седалка на колата. - Шосе деветдесет и осем, нали ти казах. Осемдесет и осем до петдесет и пет, петдесет и пет до двайсет, после нагласяш автопилота към Батън Руж.

- Като ми го кажеш час по-рано и след това заспиш, не ми помагаш много - изръмжа Дали. Той носеше нова шапка, тъмносиня, с американския флаг отпред, но тя не му вършеше работа срещу следобедното слънце, така че взе слънчевите очила от таблото и си ги сложи. От двете страни на двулентовия път се простираха борове. От мили не беше виждал нищо друго освен няколко ръждясали разбити коли и стомахът му започваше да къркори. - Понякога си просто безполезен - промърмори.

- Имаш ли дъвки? - попита го Скийт.

Неочаквано вниманието на Дали бе привлечено от проблясък на цвят в далечината, вихър от яркорозово, което се поклащаше бавно край пътя. Докато се приближаваха, формата постепенно стана по-различима.

Той свали слънчевите си очила.

- Не мога да повярвам. Виж това!

Скийт се наведе напред, опря ръка в предната седалка до шофьора и засенчи очите си.

- Ха, това е върхът! - прихна той.

Франческа упорито се насилваше да продължи, стъпка по стъпка, борейки се за всеки дъх в менгемето на корсета си. Прахта щипеше бузите й, гърдите й блестяха от пот, а само преди петнайсет минути едно от зърната й изскочи навън точно като коркова тапа. Тя бързо пусна куфара си и го натъпка обратно, но споменът я накара да потрепери. Ако можеше да промени само едно нещо в живота си, помисли си за стотен път, щеше да е моментът, в който реши да тръгне от плантацията „Уентуърт“ в тази рокля.