Мъжеядката

1 Срещата

Господи, сватбата беше прекрасна! Какво от това, че булката със сияйна кожа и платиненоруса коса (заслугата за която беше на фризьора й — бивш гей и порнозвезда, понастоящем — женен, с бременна съпруга — амазонка) беше преспала с половината от гостите в даден момент от краткия си живот.

Впрочем животът на Клариса Алпърт не беше толкова кратък, колкото тя се опитваше да го представи. Твърдеше, че е на двайсет и осем, което беше изненада за всички, израснали с нея в не особено престижния Долен Бевърли Хилс (цената на едно бунгало там едва наскоро достигна половин милион). Всъщност Клариса беше на трийсет и една, но пред двайсет и седемте години и половина на бъдещия си съпруг (за мъжете и половин година е от значение) минаваше за двайсет и осем годишна. Дори собствената й майка — крехко миньонче от еврейски произход, страстна пушачка и анорексичка, объркана от непоколебимостта, с която дъщеря й повтаряше очевидната лъжа, беше склонна да повярва, че е дала живот на тази фурия едва преди двайсет и осем години.

Клариса беше хвърлила око на Аарон малко след като заряза Шон Пен.

С когото всъщност никога не беше излизала. Затова пък Аарон Мейсън, наследник на веригата универсални магазини „Мейсън“, боготвореше Шон. Той беше завършил филмовата академия и се изявяваше като прохождащ продуцент, нов за Холивуд и още незапознат с местните нрави.

Пътищата на Аарон и Клариса се пресякоха случайно. Тя го видя да излиза, накуцвайки, от своето „Бентли 2002“ на паркинга пред „Айви“. Винаги беше имала слабост към мъже с недъзи, а този, отгоре на всичко, караше любимия й луксозен автомобил, което окончателно наклони везните в негова полза.

Много пъти досега Клариса беше имала връзка с мъже с увреждания — например с продуцент, страдащ от дислексия, със сляп изпълнител на техно и с прикован към инвалидната количка сценарист, носител на наградата „Еми“. Трябваше да признае, че беше доста привързана към сценариста, с радост бършеше слюнката от лицето му, вълнуваше се от несръчните му ласки.

Но все пак той беше само сценарист. И то на телевизионни сериали. А Клариса беше едва на двайсет и осем (както настоятелно твърдеше) и не беше готова да се раздели с мечтата си за платинен пръстен от „Тифани“. Още не.

Недъгът на Аарон беше лекото накуцване. Клариса го проследи с поглед като тигрица, набелязала плячката си. След като слезе от морскосиньото бентли, той се отправи към една от външните маси на „Айви“, където вече го очакваше компанията му — трима позакръглени мъже, които подвикваха разни мръсотии в миниатюрните си клетъчни телефони.

Клариса прие накуцването му като знак на съдбата.

От тук нататък събитията се развиваха с шеметна бързина. Клариса следеше всеки ход на набелязаната плячка — от купоните на брега на Силвърлейк (известен с графитите си и с консумацията на „Екстази“) до златистото, залято от кока крайбрежие на Малибу. Щеше да помете Аарон като ураган, преди да е разбрал какво му се е случило. Той просто не знаеше с кого си има работа, въпреки че беше подочул нещо (както ще разберем по-късно), тъй като славата на Клариса се носеше по цялото Западно крайбрежие. Тя беше преспала без капка угризение с повечето мъже в Лос Анджелис. И така, Аарон се остави да бъде погълнат, здраво впримчен в мрежите на Клариса, без да подозира, че тя лъже най-безогледно — за възрастта си, за религията си (епископална — в кънтри клуба на „Бел Еър“, еврейска — в „Хит Крест“), за мъжете в живота си, за цвета на косата си, за пластичните си операции, за образованието си, за корекцията на носа на майка си, за детството си, за кризите и лечението им, за трите си аборта. Изобщо лъжеше по всяко време, по повод и без повод.

Също така, поне в началото, Аарон нямаше и представа, че Клариса е социопат, въпреки че в Ел Ей те се срещаха на всеки ъгъл — също като палмите и завистниците. Откъде можеше да знае това, след като в провинциална Джорджия, откъдето идваше, всичко е относително нормално, за разлика от Лос Анджелис, където социопатите са преобладаващата част от населението — повече са дори, отколкото във Вашингтон. И се радват на особена почит.

Клариса Алпърт беше типичен пример за това.

На 31 декември, в навечерието на Нова година, точно в 22:42 Клариса записа на една от луксозните салфетки в „Льо Домейн“:

Клариса Реджина Алпърт ежегодно си правеше такъв списък. Знаеше колко е важно, ако искаш да постигнеш целта си, предварително да я формулираш черно на бяло. Това помагаше да се фокусираш. Беше научила този безценен урок от едно свое бивше (много бивше) гадже — барман, актьор, дубльор и прочее, а той пък беше попил тази мъдрост на курса по дианетика в гигантската, смърфовосиня сграда на сциентоложката църква, която посещаваше най-редовно, за да се отърка от знаменитости като Том Круз, Джон Траволта или поне Джена Елфман, по-известна като „Дарма“.

Клариса успяваше да научи по нещо от всеки мъж, минал през живота й, а като се има предвид броят им, това си беше направо солидно образование. Може и да не беше залягала особено над уроците, но пък се беше превърнала в експерт по отношение на мъжете.

И така, всяка година откак беше навършила осемнайсет (двайсет и една), тя прилежно изготвяше списък на мъжете, в които възнамеряваше „да се цели“. Затова й бяха необходими известно съсредоточаване и пълно уединение. В такива моменти избягваше дори компанията на най-близките си приятелки.

Все още не беше приключила със списъка. Продължи усърдно да драска с изгризаната химикалка на келнера Лари, като от време на време отпиваше от третия си поред „Кир Роял“, докато се чудеше още кое име да добави.

— Сценаристка ли сте? — прозвуча над главата й мъжки глас. (Какъв друг би могъл да е някой, който си вади хляба с писане в град като Лос Анджелис? Поетите и писателите също като вампирите избягват ярката слънчева светлина, която прониква дори през градския смог, така че е почти изключено да ги срещнеш тук.)

Клариса вдигна поглед и видя пред себе си един „голобрадко“. „Голобрадко“ или „жребче“ бяха кодови названия в специалния жаргон, който Клариса и приятелките й използваха, и означаваха младок, някой, който още не е навършил двайсет и пет.

Но Клариса не се интересуваше толкова от физиономията, колкото от обувките му. Затова побърза да насочи вещото си око към тях.

Един поглед й беше достатъчен, за да оцени младежа и да го отхвърли най-категорично.

Обувките му не бяха „Прада“. Нито „Гучи“. Нито дори „Кент Коул“.

„Хъш Пъпийс“, изсумтя наум Клариса. Добре знаеше какво означава това — мансарда на „Шерман Оукс“ или нещо такова. Имаше си работа с начинаещ музикант или рекламен агент. Как ли не.

— Изчезвай — процеди тя и поднови прекъснатото си занимание.

— Какво?! Та ти дори не…

— Не ме ли чу? Омитай се.

Горкото момче изглеждаше стъписано, но направи последен отчаян опит да стопи леда.

— Виж какво, ти не разбираш ли от дума?! Докога ще ми досаждаш?! — изсъска Клариса.

— Кучка — промърмори младокът, но не преди да отстъпи на безопасно разстояние.

Най-после, оставена на спокойствие, Клариса се върна към основното си занимание — тайния списък.

Трябваше да приключи преди срещата с приятелките си — не й оставаше много време. Бяха се разбрали да се видят в Силиконовата долина — в бара на „Плейбой“. Централата на Амазонките, храмът на свободните и необвързаните, както и на търсещите — място, където можеха да се видят на куп изпаднали в забвение звезди, както и най-великолепните представителки на женското съсловие, с излъскано до блясък въоръжение. Чак да ти втръсне от толкова ослепителна красота.

Клариса възнамеряваше да използва оставащото й време възможно най-пълноценно.

И така… Номер пет. Номер пет… Кой? Кой? Кой? Никой не й идваше наум.

— Дявол да го вземе, не е възможно да не е останал мъж, с когото да не съм била… — изпъшка Клариса.

— Напротив. Напълно е възможно — възрази с усмивка келнерът Лари и постави пред нея поредния коктейл с шампанско. Винаги предусещаше желанията й. Да, мъжете определено имаха какво да научат от сервитьорите гейове. Поне в някои отношения.

— Щом ти го казваш, сигурно е така — въздъхна Клариса.

— Познаваш ме по-добре от собствената ми майка.

— Как иначе, нали висиш тук, откак си пълнолетна, госпожице Всичко-това-и-още-отгоре.

— Дори още по-отдавна — смигна му тя.

Харесваше този тип. Забавен, интелигентен, остроумен и гей. Забележителна комбинация.

— Сладурче, крайно време е да направиш избора си и да хванеш някоя от тези големи риби в мрежата си — гласът на Лари звучеше загрижено.

— Знам, Лари — кротко отвърна Клариса. — Но идеята не е да се омъжа просто за някой богат глупак. Къде е тук тръпката, питам аз? Като че ли ми се ще да се влюбя. Освен всичко останало. Старомодно ли ти звучи?

Сватби, бебета, хлапета, млади майки в луксозни автомобили, стари татковци в инвалидни колички — накъдето и да погледнеш, виждаше това. Клариса нямаше намерение да остане на някоя междинна гара като забравен куфар.

— Малко — призна Лари. Надникна в листа й и поклати глава. — Зарежи тая работа. Това не са ти деветдесетте. Слез на земята и хвани бика за рогата, докато е време. Казвам ти го, защото ще ми е мъчно след десет години да те видя в компанията на някой дядка с половин панкреас.

Той хвърли многозначителен поглед към дъното на бара, където седяха две перхидролени блондинки, прехвърлили четирийсетте, с лица, обработени от скалпела на пластичните хирурзи. Двете се смееха пресилено на шегите на доста по-възрастен мъж с увиснало шкембе и старчески петна по ръцете.

Клариса мълниеносно забеляза изтърканите им обувки, както и бримката на чорапогащника на едната.

— Колкото до това, можеш да бъдеш спокоен. Няма да го допусна — натъртено каза тя.

Все пак обаче не можеше да не си зададе въпроса дали Лари не беше прав. Както обикновено.

Не беше вчерашна и много добре съзнаваше откъде дебне заплахата. Това беше най-големият й кошмар. Неслучайно Лос Анджелис беше известен като „града на разбитите илюзии“. В който и скъп ресторант да влезеше — „Спаго“, „Мистър Чоу“, „Нобу“, „Айви“, „Чая“, „Джорджо“, „Люк“, „Чадуик“, — винаги имаше една маса, която Клариса избягваше като чума (или като разпродажбите, или като Дж. К. Пени, или като фондацията на Есте Лаудер). Обикновено това беше една от крайните маси, в непосредствена близост до кухнята или тоалетните. Там седяха две блондинки с лица, чиито деликатни черти изглеждаха добре през по-голямата част от времето. Те най-често бяха увлечени в разговор и от време на време бодваха от салатата, но ако човек е достатъчно наблюдателен, щеше да долови нотките на умора в гласовете им и смътната тревога в погледите им. Те час по час отиваха да се „поосвежат“ и да оправят грима си. Връщаха се с изправени глави и застинали лица и поръчваха по чаша шардоне, но никога десерт. Знаеха, че ги наблюдаваш, те също го правеха — с тежки погледи, които можеха да те премажат като валяк.

Клариса не ги обвиняваше.

Тя тръсна глава, за да се отърси от мрачните мисли. Трябваше да се омъжи до края на годината. Въпросът не търпеше отлагане. През ноември щеше да навърши трийсет и две. Официално — двайсет и девет. След четири години се виждаше като щастлива майка на две дечица, след десет — разведена, но все още в разцвета си (благодарение на този магьосник доктор Дру Франклин от Бевърли Хилс). Щеше да гребе от живота с пълни шепи, а хлапетата щяха да бъдат поверени на грижите на бавачки и впоследствие изпратени в скъпоплатени частни училища. Всичко по реда си.

А ако се влюбеше, тогава… Съществуваше ли изобщо подобна вероятност? Случило й се беше веднъж… Дали пък не беше за последно?

Ще видим. Трябваше да си състави конкретен план и да действа по същество. Още повече, че над главата й беше надвиснала конкретна заплаха — баща й. Непоносимият Теди Алпърт я беше предупредил, че в най-скоро време ще спре да плаща наема й. Което означаваше, че: а) трябваше да започне работа. Изключено. Та тя беше толкова заета през цялото време. Или: б) трябваше да си намери съпруг с прилични доходи. Именно. Особено като се има предвид, че не ставаше по-млада.

Келнерът Лари взе химикалката от ръцете й и изписа със замах:

Изписа го с главни букви, сякаш за да подчертае значимостта на това име.

Клариса го погледна с любопитство… и смътна надежда.

— Кой пък е този?

— Твоят златен шанс, госпожичке. Трябва да си по-добре информирана.

Клариса схващаше бързо и не чакаше да й повтарят. Малко по-късно тя вече седеше в своето беемве (кабриолет, разбира се, както подобава на млада жена с кипяща кръв и неукротими амбиции), въоръжена с цяла камара вестници и списания, сред които „Варайъти“ и „Холивудски репортер“, както и няколко музикални издания, въпреки че мразеше всичко, свързано с музикалната индустрия. Купи ги от денонощния на „Феърфакс“ и Трета. Каза на стария продавач да задържи рестото — не искаше да докосва ръката му.

Нямаше търпение да прегледа пресата, но веднага беше обкръжена от тълпа бездомници.

— Желаете ли една песен, мис? — предложи някакъв чернокож тип.

Клариса мрачно го изгледа. Единственото, което искаше, беше да я оставят на мира, за да се съсредоточи. И без това гледаше на четенето като на досадно, прекалено интелектуално занимание. (Изключение правеше само за четива като „Вог“, „Космополитън“ и понякога „Мари Клер“.)

— Виж какво, Франк Синатра, ще ти дам един долар, за да се ометеш оттук и да не ме безпокоиш повече.

Човекът примигна слисано, но взе банкнотата.

Най-после Клариса откри своя човек. Аарон Мейсън беше закупил правата за филмиране на някакъв стар мюзикъл, наречен „Прясно разведен“, с Фред Астер и Джинджър Роджърс. („Уф, как мразя старите мюзикъли“, помисли си Клариса, но сумата, заплатена от Мейсън, а именно 1,5 милиона долара, я накара да подскочи.)

Я виж ти. Човекът, готов да заплати подобна сума, определено не беше за пренебрегване, въпреки че, честно казано, не го разбираше. Черно-белите филми й навяваха такава безумна скука.

В статията се описваше надълго и нашироко как старите мюзикъли озарявали света на самотния юноша, наследник на цяла финансова империя. А „Прясно разведен“ бил сред най-любимите му.

— Обожавам старите мюзикъли! — възкликна най-после Клариса и забърза към най-близката денонощна видеотека — тази на „Стрин“, свърталище на невротици, купонджии и порно маниаци. Приятелките щяха да почакат.

Клариса Алпърт имаше работа за вършене.

Вкъщи завари майка си, която се беше затворила в тоалетната след поредната доза очистително. Дявол да го вземе, открай време я молеше да престане с това. Всичко, погълнато от майка й, излизаше от другия край почти без никакво молекулярно разграждане. Можеха да се различат късчетата хляб, морковите в салатата и дори пържолите, въпреки че майка й рядко хапваше пържола или въобще нещо, което съдържаше повече от сто и петдесет калории.

— Майко!

Гласът на Клариса беше естествено дрезгав, като на Деми Мур след едноседмично крещене на снимачната площадка. Някои намираха това за секси, други — напротив.

Клариса седеше на дивана и превърташе за пореден (седми!) път филма мюзикъл „Прясно разведен“. Доколкото успя да схване, идеята беше, че ако танцуваш степ достатъчно добре, някой ден може и да чуеш сватбените камбани.

— К’во?

Майка й винаги казваше „к’во“ вместо „какво“.

— Нали те предупредих да не го правиш в шибаната баня?!

— Заслужаваш да ти измия със сапун устата, ето к’во.

— Тц, тц, тц. „Какво“!

— Уф…

Това означаваше „затваряй си устата, проклета заядливке“. Клариса никога не можеше да излезе на глава с майка си.

Проблемът беше, че в последно време госпожа Алпърт се беше пристрастила към някаква блудкава течност, която наричаше „диетичен чай“. Той представляваше същинска очистителна „бомба“ от естествени продукти. Клариса беше прибягнала до него само веднъж, след обилна вечеря по случай Деня на благодарността. Същата нощ възнамеряваше да преспи с един симпатичен млад адвокат, чийто огромен мерцедес силно я беше впечатлил, и затова тя възнамеряваше на свой ред да го впечатли.

В резултат едва не си изпразни червата в кулминационния момент.

Превита на две, с разкривено в гримаса лице и обляна в пот, едва беше успяла да се добере до банята.

Естествено, адвокатът не се обади повече. Всъщност позвъни на следващата сутрин само за да я попита дали случайно не е взела любимия му диск с тибетски мелодии за медитация.

Разбира се, че го беше взела. При това съвсем неслучайно. Знаеше, че негодникът няма да я потърси повече, и се беше погрижила за някакво, макар и нищожно възмездие.

Какво успя да научи тогава? Че сексът и слабителното са несъвместими.

О, и още нещо. Че големите мерцедеси возят по-меко от малките спортни модели.

Майка й обаче продължаваше да пие съмнителната напитка сутрин, обед и вечер. Клариса напразно се опитваше да я откаже от този безумен навик. Веднъж дори се наложи да я откара по спешност в болницата и само навременната, доста драстична намеса на младия индиец интернист успя да предотврати най-лошото.

След което Клариса изневери на собствения си принцип — „Никога не излизай с някого, който не седи на VIP масата в «Чоу»!“, излезе с интерниста цели три пъти, установи нищожните размери на пениса му и с това приключи всичко. Все пак доста се постара с надеждата, че може да се случи чудо, но такова не последва и разочарованието беше пълно. Сразената Клариса не излезе с мъж в продължение на цял месец. Прекарваше вечерите вкъщи в сигурната компания на бутилка водка и вибратор.

Ето че най-после майка й излезе от банята и видя гримасата на лицето на Клариса.

— К’во?

— Какво!

— О, стига с т’ва…

„Това!“, изкрещя наум Клариса.

Майка й беше с еврейско потекло, дъщеря на боливийски генерал, много красива навремето, все още крехка и изящна. До нея Клариса изглеждаше като щангистка, напомпана със стероиди.

— Мамо, прочете ли онази статия?

— Нищо няма да излезе. Остави момчето на мира.

Никаква дипломатичност.

— Очаквах подкрепа — жално избоботи Клариса. (Прозвуча като двигател на фолксваген, който се мъчи на нанагорнището при „Сепулведа“.)

— Той няма да се ожени за теб.

— Да се обзаложим ли?

— К’во?

— Да се хванем ли на бас? Знам, че искаш.

— Не. Никакви залагания.

— Най-обикновен бас, мамо. Ето какво, другия вторник той ще обядва в „Айви“. — Клариса знаеше това, тъй като беше прозвънила всички ресторанти по Западното крайбрежие да пита имат ли резервация на името на Аарон Мейсън, представяйки се за разсеяна секретарка, която не иска да си навлече гнева на шефа си.

— Няма да дойда с теб.

— Ще дойдеш. Не мога да поканя приятелките си. Те са или твърде темпераментни, или твърде злобни. Ще го изглозгат до кокал. Ще го направят на пух и прах.

Майка й махна с ръка както винаги, когато се вълнуваше.

— Моля те, мамо, не ми отказвай!

Майка й отново направи същия жест.

— Обещавам да се държа прилично и да не го опустошавам или каквото там смяташ, че правя с мъжете. — С тези думи Клариса се надигна от червения кадифен диван, отмъкнат от нощния клуб на едно бивше гадже (от когото Клариса беше научила винаги да има охладена водка подръка). — Искам само да се срещна с него.

Майка й я изгледа с присвити очи и повтори жеста.

— Чудесно. Значи се разбрахме — заяви Клариса. — Искам да облечеш черния костюм на Армани, копринения, със сребърните копчета.

Майка й отново започна да жестикулира.

— Не, не — не те прави дебела, спокойно. По никакъв начин не би могла да изглеждаш дебела.

Клариса скочи на крака и се отправи към барчето.

Апартаментът й беше типичен за квартала между „Робъртсън“, „Ла Сиенега“, „Бевърли“ и Трета улица, в който десетки момичета като нея живееха под наем в очакване на „прекрасния принц“. Всички те донякъде си приличаха — бяха около трийсетте (най-масовата аудитория на вечерните програми на телевизия „Фокс“), руси или кестеняви (но задължително с права коса, както сега беше модата), високи (но не колкото топмоделите), любителки на капучино сутрин и на водка вечер. Всички те бяха финансово зависими от родителите си, въпреки че издръжката, която получаваха, далеч не покриваше разходите им (наема, марковите обувки, абонамента за луксозни дамски списания и всичко останало). И, разбира се, всички бяха без работа или поне без постоянна работа, което не ги безпокоеше особено.

Те изобщо гледаха да не си създават излишни притеснения. Войните, бедността, децата, възрастните роднини, приготвянето на вечерята, заплахата от екологична катастрофа — това бяха все проблеми, които могат да причинят сериозни главоболия, й момичетата предпочитаха да си ги спестят.

Клариса не правеше изключение.

Междувременно тя се върна с два коктейла „Белведере“ — водка с тоник и няколко черешки за цвят. Седна до майка си и отпусна на рамото й голямата си руса глава (за която една приятелка веднъж й беше казала, че си я представя изсечена върху монета).

— Моля те, мамо. Кажи, че ще дойдеш.

Майка й я погали по главата. Клариса си отдъхна — знаеше си, че може да разчита на майка си.

Но когато дойде съдбовният ден, най-важният ден в живота на Клариса, кльощавата й майка дребосък, с опушени тютюнджийски дробове, й погоди страхотен номер. Обади се да се извини, че не можела да дойде. Клариса я прати по дяволите и й затвори телефона, но първо се разбраха да се видят на вечеря в „Мистър Чоу“.

Ами сега?! В никакъв случай не можеше да се появи в „Айви“ сама. Никой не обядва сам на подобни места. Трябваше час по-скоро да си намери подходяща компания.

Трескаво запрехвърля номерата в телефонния си указател. Търсеше се някоя позната, която да отговаря на следните критерии: 1. Да е относително привлекателна (но малко по-невзрачна от Клариса и по-закръглена по възможност); 2. Да е що-годе популярна (но не и сред мъжете); 3. Да е на разположение (готова да се отзове на поканата, отправена в последния момент).

Трудна задача. Чак на буква „Р“ откри нещо подходящо. Роберта Раскин, разбира се! Малко след трийсетте, партньор в голяма PR агенция, тя не блестеше с кой знае какви качества, за да завърти главата на някой мъж, и въпреки това не беше за изхвърляне — едра, червенокоса, с влажен поглед на кошута. Клариса се отегчаваше до смърт, когато беше с нея — Роберта й се струваше бледа и умърлушена като стайно цвете. Предвид създалите се обстоятелства обаче тя беше тъкмо човекът, който й трябваше. Налагаше се само да изтърпи постоянния й репертоар — сълзливата история за раздялата й с един режисьор от телевизията, който я беше зарязал преди пет години и от тогава Роберта беше на сухо. Горката, още не можеше да го прежали, въпреки че според Клариса нямаше за какво чак толкова да съжалява. Мухльото беше женен, грозноват, имаше две деца и на всичко отгоре хич не го биваше в леглото.

Роберта имаше и някои добри страни — беше източник на ценна информация за предстоящи премиери и коктейли, както и за най-желаните, пристрастени към викодина, ергени по Западното крайбрежие.

Идеята да покани Бозавата Роберта беше гениална. Тя се оказа точна като часовник, при това беше успяла да осигури възможно най-добрата маса в ресторанта (непосредствено до две поостарелички блондинки, чиито диамантени часовници бяха зашеметяващи, както сигурно и банковите сметки на съпрузите им), откъдето можеха прекрасно да виждат и да бъдат видени. Клариса пристигна точно с двайсет и две минути закъснение, но Роберта, в кафяво костюмче на Джил Сандър в стил „Третия райх“, търпеливо я чакаше. Вече беше успяла да изяде хляба от панерчето и да изсмуче лимона от чая си с лед.

Клариса се появи в целия си блясък — с прилепнали кожени панталони, кашмирен пуловер на Гучи и… розово като бебешко дупе лице (последица от пилинг маската).

— Ужасно съжалявам! — пропя тя и се огледа наоколо, като проклинаше наум козметика си. Некадърникът я беше уверил, че до половин час кожата й ще е възвърнала естествения си цвят, а ето че в момента приличаше на Мис Пиги. Негодникът щеше да си получи заслуженото. Така или иначе не възнамеряваше да му плати. Но и това му беше малко. Отсега нататък не му се полагаха никакви екстри, т.е. свирки.

— Моля ти се, не се притеснявай — Роберта остави настрана сребърната си нокия, — изглеждаш фантастично.

— Наистина ли? — вдигна вежди Клариса. Дали пък не трябваше да се вижда с Роберта по-честичко?

В следващия момент до слуха й достигна познатият речитатив („Той пак си е извадил съдебно решение за ограничаване на достъпа ми…“).

Клариса моментално си спомни какво я караше да избягва компанията на Роберта. Тя се облегна назад и се приготви да изслуша сагата за любовните терзания на Роберта, въпреки че с по-голям ентусиазъм би изтърпяла безкрайния криминален сериал „Там пишеше «Убийство».“

Опитваше от третия си по ред чай с лед и с усилие сдържаше прозявката си, когато пред ресторанта спря тъмносиньо „Бентли“. Това щеше да стане повратният момент в живота на Клариса — като началото на ново летоброене.

Взаимоотношенията на Клариса с противоположния пол си имаха някои строги, неписани правила, в които автомобилите играеха определяща роля. Тя не се интересуваше от техническите характеристики на автомобилите (и в този смисъл не правеше разлика между ролс-ройса и бентлито). За нея обаче и двата автомобила, както и „Мерцедес V 12“ бяха на върха на класацията, а това говореше много за притежателите им. Всеки застрахователен агент може да изтегли заем от банката и да си купи примерно „Порше“. Беемвето е сигурен белег, че си имаш работа с любител на аналния секс, напълно способен да удари жена си. Рейндж роувърът пък издава спортен тип мъже, по каквито Клариса не си падаше. Ролс-ройсът и бентлито бяха коли от съвсем друга категория, но при тях имаше два основни риска: А) Собственикът да е стар. Стар като Хефнър. Или Фернандо Ламас (ако той изобщо беше още жив). Б) Собственикът да е някоя рап звезда. Клариса нямаше слабост към подобна музика. Както и към операта. Причината беше една и съща: не разбираше какво пеят и не харесваше стила им на обличане. Освен това, колкото и умело да лъжеше за всичко, включително и за произхода си, трудно би могла да мине за афроамериканка, въпреки че веднъж в колежа, когато искаше да свали един футболист с неустоимо шоколадова кожа, се беше представила за една четвърт креолка по майчина линия.

При вида на великолепния, син като нощта автомобил Клариса въздъхна дълбоко.

Роберта прие това като израз на съчувствие и продължи, като подсмърчаше:

— Така и не разбрах защо скъса с мен…

Брадичката й потрепери. Клариса вече едва издържаше хленченето й — идеше й да я шамароса.

— Виж, Аарон Мейсън!

— Кой?

— Шшт! — Клариса осъзна, че звучеше също като майка си, господ да се смили над душата й. Когато умре, разбира се.

Аарон Мейсън слезе от бентлито и тръгна нагоре по стълбите. Всички погледи бяха вперени в него. Как иначе — въплъщаваше идеалната комбинация — висок, тъмнокос, красив и не на последно място — богат.

Такъв съвършен екземпляр нямаше да оцелее дълго в джунглата от мъжеядки. Трябваше да се действа бързо.

Точно тогава Клариса забеляза накуцването като знак от съдбата и разбра, че Аарон беше мъжът за нея. Това беше предначертано от звездите. Тя мислено задраска останалите мъже от списъка си — Аарон беше достатъчно едра плячка, не биваше да се разконцентрира. Изискваше се пълна мобилизация на силите, включително ударни дози витамин В12, противогрипна ваксина и всичко останало.

— Какво са го зяпнали — процеди Клариса, след което се изправи и тръгна по посока на Аарон с най-съблазнителната си, грижливо отработена походка. Все още нямаше определен план — щеше да импровизира.

Докато се провираше грациозно покрай масите, разпозна (слава тебе, господи) един от сътрапезниците на Аарон — по-миналото лято беше преспала с него на плажа в Малибу. Спомняше си удобната задна седалка на рейндж роувъра му и луксозната кожена тапицерия. Беше го категоризирала в графата ССЗС („сносен секс на задната седалка“). В края на краищата, току-що беше станал солист на някаква никому неизвестна банда. Клариса се целеше по-нависоко.

„Ето колко е важно да познаваш подходящите хора!“, поздрави се тя наум. Вече се виждаше в сватбена рокля на Вира Уонг.

Опала.

Тя спря насред крачката.

Правило номер едно: за да привлечеш вниманието на някой мъж, прави се, че не го забелязваш.

И Клариса мина в непосредствена близост до масата на Аарон, вперила поглед напред, все едно самият принц Уилям й се усмихваше от отсрещния ъгъл.

— Клариса!

Защо не можеше да си спомни името му? Частите на тялото се запечатваха в съзнанието й далеч по-лесно.

— Клариса!

Конусовиден пенис, космати гърди (като на Дан Хагърти и Гризли Адамс)… Името, как беше името? Джейми, Джо, Джон, Ион, Кайл… Мисълта й се мяташе като хамстер във въртележка.

— Макси! — тя се извърна и моментално разцъфна в усмивка, сякаш виждаше отдавна загубен приятел. Такъв беше етикетът на Холивуд — колкото по-безразличен ти беше някой, толкова по-ентусиазирано звучеше поздравът. Най-големите врагове се прегръщаха като първи приятели.

Целунаха се три пъти по бузите (последна парижка мода според „Вог“, все още нова за Калифорния), като Клариса се стремеше дупето й да е точно през очите на Аарон Мейсън. Знаеше, че си го бива, достатъчно изразително беше само по себе си. Докато изгаряше с поглед горкичкия Макси, Клариса усещаше присъствието на Аарон зад гърба си с всеки сантиметър от кожата си. („Г-жа Аарон Мейсън, г-ца Алпърт-Мейсън, Клариса Антония Алпърт Мейсън…“ — имената се въртяха непрестанно в главата й.)

Макси бъбреше, очарован от вниманието й, а Клариса го слушаше с половин ухо. Ставаше въпрос за някакви билети за мача на „Лейкърс“, за баскетбол с Клуни и Деймън, за някаква разходка с яхта… В същото време нея я занимаваха съвсем други мисли: пръстен с брилянт или изумруд, сватбена рокля от коприна или сатен…

— Познаваш ли Аарон?

Е, доживяхме най-после.

— Здравейте. Приятно ми е — произнесе Клариса с дълбок, плътен глас, като се усмихваше ослепително.

— Имате нещо между зъбите — каза Аарон с глас, равен като гърдите на майка й преди лифтинга. Имаше специфичния изговор на южняк от Джорджия.

„О, боже“, помисли си Клариса, докато трескаво прекарваше език по зъбите си — малки бижута, които още не беше изплатила. „Толкова е дързък! Също като мен!“

А на глас каза:

— О, това ли? Запазила съм си го за десерт.

Аарон се усмихна.

Имаше трапчинки и единият от предните му зъби беше леко нащърбен (инцидент от детството?, бой с юмруци в колежа?, отваряне на бирени бутилки?). Една бръчка се беше вдълбила между веждите му и му придаваше замислен вид — доста необичайно изражение за Холивуд. Дрехите му също не отговаряха на положението му в обществото. Според Клариса имаше по-скоро вид на небрежен колежанин — евтини слънчеви очила, размъкната риза и сако, изгладено на две, натри. Хмм…

А обувките… Те не бяха маркови, дори не бяха и обувки, а каубойски ботуши. Боже!

Някои нарушения на етикета са непростими. Дори да се казваш Аарон Мейсън.

Бъдещият й съпруг беше като нешлифован диамант, но в умелите ръце на Клариса щеше да се превърне в мека податлива глина, да придобие лустро… Клариса го огледа от глава до пети със забележителна скорост, придобита при обиколките на магазини като „Барни“ по време на годишните разпродажби. Преди още да е стигнала до панталоните (за да прецени качествата на плата) и до бельото (обзалагаше се, че носи боксерки), вече благославяше мислено сервитьора Лари. Беше я насочил по вярната следа. Оттук нататък тя си знаеше работата.