Мъжеядката

21 Кой казва, че е лесно да порастваш?

— Ще боли ли? — попита Клариса. — Просто за да се настроя…

— Не — отвърна мъжки глас с топъл, успокояващ тембър. — Това е съвършено безболезнена манипулация. Няма да усетите нищо.

Клариса не беше напълно убедена. Тя погледна към Джен, която й се усмихваше окуражително, докато доктор Кац (с преждевременно побеляла коса, подкупващо сини очи и… брачна халка, която носеше на златна верижка) размазваше нещо хладно и хлъзгаво върху корема й. Съзвездието беше в пълен състав (липсваше само Злата Сузи).

Всички наблюдаваха съсредоточено, затаили дъх. Чуваше се само как Грейви джвака дъвката си.

— Ще бъдеш ли така добра…?

— Разбира се — Грейви не я изчака да довърши и глътна дъвката.

Доктор Кац включи ултразвука и обясни спокойно:

— Сега ще прокарам този гумен диск върху корема ви и ще можем да видим какво става вътре…

Усещането не беше неприятно (беше като секс с банков чиновник, съвършено безобидно).

— Е, как се чувствате? — Доктор Кац я погледна с дълбоките си сини очи и Клариса изгуби дар слово.

— Много е сладък — прошепна Поло на ухото й. И се разкиха.

— Много добре се чувства — отговори вместо нея Грейви. — Както и аз. Продължавайте, продължавайте.

— Ето го и бебето… — каза след малко доктор Кац. — Виждате ли тези мънички точици?

Момичетата залепиха носове в екрана.

— Хей! — възнегодува Клариса. — Я се дръпнете! Нищо не виждам. Това все пак е моето бебе…

— Това е гръбначният стълб — обясняваше доктор Кац. — Вижте колко ясно е очертан — като наниз от ситни перли…

Дженифър съвсем се прехласна.

— Вижда ли се дали е момче или момиче? — попита Клариса.

— В момента не. Може би ако се завърти, ще разберем.

— Дано е момче — заяви Грейви. — Много неща ще са му спестени.

— На мен пък ми се иска да е момиченце — призна Дженифър.

— … Нещо ми подсказва, че ще е момче — съсредоточено каза Поло.

— Каквото ще да е, само да е здравичко бебе.

Наистина, досега Клариса не се беше замисляла за пола на бебето. Това сякаш не я вълнуваше особено.

— Е, добре, защото днес едва ли ще разберем. Бебокът отказва да сътрудничи — усмихна се доктор Кац. — А коя от вас… дами… е партньорът?

Той огледа събраните жени.

— Ние всички — чу дружен отговор.

Клариса и Грейви едновременно посегнаха към салфетките. Клариса избърса корема си, а Грейви триеше очите си. Дженифър също подсмърчаше.

Поло се усмихна.

Аарон побърза да се обади на Джен, за да й обясни всичко, още в нощта на купона, но тя упорито не вдигаше слушалката. Той смяташе да й каже самата истина — а именно, че Коръл не му е никаква стара приятелка, а позната на човек, на когото не можеше да откаже. Тя беше пристигнала в Ел Ей същия ден (с идеята да влезе във филмовите среди) и му я бяха зачислили — той трябваше да я развежда из града, да й кавалерства и изобщо — да й прави компания, докато нейният човек се освободи.

От една страна, като че ли дори беше по-добре, че Джен не вдигаше. Едва ли би могъл да й разкаже само част от тази толкова объркана история, като премълчи останалото, а все още не се чувстваше готов да се разкрие напълно. И все пак му се искаше да се чуе с Джен, за да й каже (а тя на свой ред да го предаде на Клариса), че неговият режисьор познава един човек, чийто братовчед има познат, който издава списание и си търси някой точно като нея (някой, който да познава Ел Ей като пръстите на ръката си; някой, с вкус към светския живот, когото да канят на всички купони и да се чувства навсякъде в свои води).

Защото, ако вече не можеше да бъде част от живота на Клариса, искаше му се поне да бъде този, който дърпа конците зад кулисите. Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея.

Седмиците си минаваха без никакви новини от Аарон и Клариса мина последователно през петте стадия на отчаянието: отричане, гняв, пазаруване, кола маска и примирение. На всичко отгоре кола маската (при козметичката Олга — мощна мустаката рускиня) се оказа пет пъти по-болезнена от обикновено поради повишената чувствителност на бременните. Този факт вече беше известен на Клариса от книжката за бременността и раждането, която вярната, загрижена приятелка Грейви й подари. Идеята на книжката беше да се подготвят бъдещите майки за очакваното голямо събитие, но тя по-скоро ги подготвяше за това, че изобщо нямат контрол над ситуацията и че винаги в един момент всичко може да се обърка. Поне до този извод успя да стигне Клариса, след като изчете внимателно главите, които разнищваха всички проблеми, с които бъдещата майка може да се сблъска, а те сякаш нямаха край. Книгата (като трилър или филм на ужасите) те държеше нащрек до последно (кошмарът на раждането, опасността от увитата около шията пъпна връв, наложилото се по спешност цезарово сечение и прочее и прочее).

Най-лошото беше, че Клариса започна през ден да чувства лъжливи симптоми.

— Подувам се… подувам се като плондер — звънеше тя на Грейви още в ранни зори.

— Ти си бременна. Какво друго очакваш?

— Но почти не мога да си мръдна пръстите на краката. Толкова са отекли. На страница 92 пише, че това са първите признаци на диабета.

Грейви затвори.

— Имам ужасно сърцебиене. Сигурно съм вдигнала кръвното — жалваше се Клариса на Джени.

— Но нали докторът каза, че кръвното ти е по-скоро ниско?

— Изобщо не ми помагаш! — тросна й се Клариса.

Защо отникъде не получаваше съчувствие?

Най-после реши да се обади на доктор Кац. През последната седмица му звънеше на всеки двайсет минути. (Поне така твърдеше сестрата, но според Клариса това беше силно преувеличено — със сигурност от едно обаждане до друго минаваше поне половин час — нали трябваше да спи и да се храни?)

— Докторът в момента има пациентка, мис Алпърт.

— Алпърт-Мейсън. Все още съм омъжена. Поне официално. Водата ми току-що изтече.

— В кой месец бяхте?

— Почти в петия. И седя в локва. — В гласа й се долавяха панически нотки.

— Къде сте в момента, госпожо?

— Вкъщи, в задния двор. Правех слънчеви бани, когато усетих, че водата ми изтича. В момента лежа на шезлонга и не смея да помръдна.

Клариса не преиграваше. Наистина умираше от страх.

— Има ли кой да ви закара до болницата?

— О, боже. Трябва ли да ходя в болница?

— Ако водата ви е изтекла, боя се, че да. А има ли кървене?

— Не смея да погледна.

— Погледнете.

— Наистина ли се налага?

Клариса се размърда с усилие. Чувстваше се като гигантска, разплута медуза.

— О, боже… Всичко е подгизнало.

— Мис Алпърт, възможно ли е да сте се подмокрила?

— Моля?!

— Да сте се изпуснала… Такива неща се случват по време на бременността.

— Това е… отвратително!

— Как точно се случи? Усетихте ли нещо да шурва внезапно?

Клариса се замисли. Не беше усетила. Спомняше си само, че беше задрямала, слънцето я беше напекло… и се събуди в локва.

— Ще ви се обадя пак. По-късно. — Тя затвори, остави настрана телефона и се втренчи в подутия си корем. Беше се подмокрила. Поредното унижение.

— Клари-и-иса! — провикна се майка й откъм кухнята. — Приятелката ти е дошла да те види.

— Коя приятелка?!

— Слънчице! — беше Сузи, която й се стори по-кльощава дори от обикновено.

Ето как едно зло водеше след себе си друго.

— Ти цъфтиш, закръглила си бузките… кога успя така да наедрееш? — дивеше се Сузи.

Двете се разцелуваха и Сузи се разположи на съседния шезлонг, като преметна крак върху крак. Дори това простичко движение вече представляваше за Клариса висша трудност.

— Е, Сузи, какво те води насам?

Живееха само през три пресечки, но въпросът беше принципен.

— Просто реших да навестя скъпата си стара приятелка.

— О, стига си разигравала театър. Знаеш, че не можем да се гледаме. Казвай за какво си дошла.

В момента изобщо не й беше до преструвки.

— Знам, че съм дебела. Освен това преди пет минути се напишках.

Тя се усмихна. Изведнъж й олекна.

Сузи я погледна като гръмната, но бързо се съвзе.

— А… говорила ли си скоро със съпруга си? С Аарон, искам да кажа.

— Ние сме разделени — сви рамене Клариса. — Не съм го виждала от седмица.

— Значи не знаеш?

Физиономията на Сузи изрази такава загриженост, че на Клариса й се доповръща.

— Наел си е адвокат.

На устните на Сузи играеше съчувствена (злорада) усмивка.

— О, това ли? Знам, разбира се.

— Разбира се, че знаеш. Станало е преди петнайсет минути. Линда Стюбер Мейснер, дъщерята на Хари, ми се обади. Тя е поела случая. Каза, че Аарон бил… очарователен.

— О, несъмнено…

Клариса знаеше, че Сузи не може да понася Линда още от гимназията.

— Това ли е новината ти? Защото този разговор взе да ми писва. Направо ме измори до смърт. А в моето състояние имам нужда от много почивка.

— Е, аз ще тръгвам — надигна се Сузи. — Бих искала да остана и да си побъбрим, но в „Барни“ има разпродажба на обувки. Бих ти предложила да дойдеш с мен, но като гледам как са се подули глезените ти, не знам дали ще си намериш нещо подходящо.

Клариса стисна зъби. Нямаше какво да отговори на това, защото всъщност беше самата истина.

След като Сузи си тръгна и остави след себе си опустошения и тлеещи, димящи останки като армията на Севера по време на Гражданската война, Клариса дълго седя, забила поглед във върховете на подутите си пръсти. Чувстваше се огромна, кръгла нула.

Най-после заплака. Аарон си беше наел адвокат. А тя не само че не беше, но дори не й беше минало през ум. Досега.

Стана и се заклатушка към кухнята, където майка й четеше вестник. Без очилата си за четене.

— Много съжалявам — каза майка й.

Клариса се хвърли в прегръдките й и се разрида.

— О, mija, mija. О, малката ми.

— Мислех… — хълцаше Клариса. — Мислех си, че той още ме обича.

В съзнанието си видя как рицарят със сияйни доспехи се отдалечава към хоризонта. Фигурката му все повече се смаляваше. Така както се смаляваше и мечтата й. Разпадаше се на пух и прах. И тя сама си беше виновна.

Нямаше кого да обвини, освен себе си. (И отчасти родителите си. И обществото. И мъжете. И оня учител от гимназията.)

А най-ужасното беше, че трябваше да се изправи лице в лице с този кошмар съвсем трезва. (Не можеше дори да помисли за „Ксанакс“ или чаша „Шардоне“.)

Животът наистина беше скапан.