Мъжеядката

32 Краят (или началото)

Знаете как става в живота — седите си на грозния диван на майка ви, бебето се къса от рев (пак има колики), зърната ви болят, съпругът ви се опитва да ви скъса нервите (освен когато, без дори да го молите, ви носи чаша вода и дистанционното).

И изведнъж звъни телефонът и за броени минути (дори само за някакви секунди) целият ви живот се преобръща и всичко си идва на мястото.

— Клариса?

Гласът беше познат. Разбира се — Морган Ле Гранж от „Климат“.

— Клариса, съжалявам, че не ти се обадих толкова време.

— Ако е за процеса, повече нямам какво да добавя.

— Искаме да напишеш един материал.

— Моля? — Клариса едва не изтърва бебето.

— За първа страница. Седни някъде.

Клариса седна.

— Става въпрос за Зоуи Монро. Тя иска ти да го напишеш. Изрично подчерта. Ти и никой друг. Стилът ти много й допадал. Пък и сте били на една вълна…

Първата работа на Клариса беше да звънне на Съзвездието. Трябваше веднага да им съобщи новината. После изведнъж остави слушалката. И погледна съпруга си. Своят чудесен, толерантен, с една дума — страхотен съпруг.

— Джеймс? Знаеш ли какво? Зоуи Монро иска да напиша материал за нея. За „Климат“.

Той я прегърна и затанцува с нея из стаята.

Малко по-късно Клариса включи телефона си на скоростно набиране. Обаждаше се на Съзвездието.

— Пепопезнайпете пекапекво песе песлупечи! — изкрещя в слушалката.

Младата сервитьорка от „Сънсет Плаца“ забеляза розовия тефтер, захвърлен на тротоара, още щом слезе от рейса, с който всяка сутрин идваше на работа. Нещо я накара да го вдигне — може би цветът — толкова ярък и празничен, способен да я изтръгне от сивото й настроение. Беше пристигнала от Монтана преди около месец и вече й беше мъчно за дома, който преди й се струваше най-скучното място на света.

През почивките успя да прегледа тефтера (какво ти прегледа, изчете го от кора до кора!), впечатлена от оптимизма и целеустремеността на неговата притежателка, някоя си Клариса Алпърт. След като безуспешно на няколко пъти се опита да се свърже с тази жена, най-после остави тефтера настрана. Но той оказваше върху нея почти магическо въздействие — тласкаше подредения й, порядъчен и богобоязлив живот в нова посока.

Скоро тя започна да харчи заделените за наема и за актьорски курсове пари за нови, скъпи обувки, изруси косата си, започна да си прави редовно маникюр (въпреки че влизаше в преразход), флиртуваше с клиентите в кафето.

Излизаше с някои от тях.

Най-после се омъжи за богат съпруг и една слънчева сутрин, когато минаваше със своя „Ягуар“ по „Сънсет Булевард“, отвори прозореца и хвърли розовия тефтер. Може би той щеше да донесе късмет на друго момиче. Кой знае?