Мъжеядката

30 Погребението

Клариса чуваше майчиния си глас по време на цялото погребение, дори когато равинът (млада жена, която спокойно би могла да бъде една от Съзвездието) я помоли да се качи на подиума, за да произнесе кадиш — специалната еврейска молитва за починалите. При всяка стъпка Клариса сякаш чуваше: „Виж я ти — дошла с цветя на еврейско погребение! На всичко отгоре — розови!“, или „Ох, Клариса, Клариса, колко пъти съм ти казвала да си вдигаш косата — това ти придава много по-изискан вид.“ Но чуваше още и: „Ах, сладкото ми внуче. Я го погледни — взел е очите на майка ми…“

А после рави протегна ръка, за да скъса роклята на Клариса на дясното рамо, както повеляваше традицията, но Клариса сграбчи ръката й и изсъска, че пет пари не дава за глупавата традиция, само да е посмяла да докосне роклята й.

Алехандра Вера де ла Кортес Алпърт щеше да бъде погребана в синайското гробище (най-хубавото еврейско гробище, в непосредствена близост до Бевърли Хилс, „Родео Драйв“ и „Спаго“). Със сигурност щеше да остане доволна.

Клариса посъкрати малко традиционния кадиш, после се върна и зае мястото си до Грейви. След кратка схватка успя да измъкне сина си от ръцете й, полюшка го, за да го успокои, после обърна глава назад, като усилено търсеше някого сред тълпата оплаквачи. Най-после го видя. Джеймс беше застанал най-отзад, точно до портала на синагогата. Беше с еврейска шапчица, която му придаваше вид на усърден млад равин и много му приличаше. Клариса се засрами от себе си — насред погребението на майка си беше почувствала тръпка към по-скоро бившия си (по стечение на обстоятелствата) съпруг. А майка й, тази неуморна хитруша, само доля масло в огъня: „Ето, Аарон се появи, а къде е приятелчето ти Саймън, а?“

Клариса мразеше въпросите, които завършваха по този начин. Но майка й беше права — Саймън наистина никакъв го нямаше.

Теди беше на абсолютна висота и дори остави рави Пърл да разкъса на рамото новия му черен костюм. Бяха го пуснали под клетва за дванайсет часа, за да може да присъства на погребението. Съпровождаше го един от офицерите на затвора, за да не би да се изкуши да забегне някъде към Мексико или Канада. Разбира се, който познаваше Теди поне малко, беше наясно, че тези съмнения бяха съвършено неоснователни — Теди не би си и помислил да отиде някъде, където няма нито игрища за голф, нито ресторанти, в които сервират суши.

Той на свой ред се изкачи на подиума. На главата му се мъдреше еврейска шапчица. Изглеждаше доста смешно и едновременно с това — патетично.

— Алехандра Вера де ла Кортес Алпърт — започна той. — Голямо име за голяма жена.

Клариса едва не се задави. Грейви я сръга с лакът.

— Както знаете, тя беше моя съпруга в продължение на двайсет и четири години (или поне през по-голямата част от това време). Беше майка. А наскоро (само преди около три седмици) стана и баба. Беше добра приятелка. Страстна танцьорка. Изобщо влагаше страст във всичко, което вършеше. И всъщност беше много повече от всичко онова, което изредих досега.

Клариса слушаше със затаен дъх, вече напълно сериозна.

— Преди повече от трийсет години — продължаваше Теди — чух потракването на токчетата й, леките й, пъргави стъпки и този звук ме привлече неудържимо, още преди да я бях зърнал. Тя беше дребничка, най-много метър и петдесет, затова винаги носеше онези главозамайващо високи токчета. Казвам ви, още като чух потракването им, целият настръхнах. И после… я видях. Тя беше като приказно видение, като принцеса от сънищата, която те заслепява, щом само я погледнеш. Самото съвършенство — от главата до петите. Но това съвсем не беше най-важното, въпреки че, естествено, беше първото, което ми направи впечатление.

Клариса си отдъхна. Теди се справяше чудесно. Всичко, което казваше, беше съвсем на място.

— Тя беше мила… Имаше очарователна усмивка и големи, искрящи очи. Как да опиша въздействието й върху мен? Беше като галещ полъх на летен бриз…

Повечето от присъстващите в залата вече триеха сълзите си или се усмихваха през сълзи.

— Споделих с мой приятел, бизнесмен, че ме е накарала да се почувствам като в рая и че ако се съгласи да ми даде телефонния си номер и да излезе с мен, ще съм най-щастливият човек на света…

Той помълча, наведе глава, пое си дълбоко дъх и продължи:

— Да, имах чудесна съпруга, но самият аз съвсем не бях идеалният съпруг… Благодарен съм на бога, че Алехандра все пак успя да ми прости… Бяхме решили отново да се съберем, когато се случи това…

Той наведе глава и заплака неудържимо. Сърцето на Клариса се сви от жалост. Имаше чувството, че баща й, този едър, самоуверен мъж, изведнъж се е превърнал в малкото момченце с къси панталонки от детските си снимки. Само че сега нямаше кой да го вземе в прегръдките си и да го утеши.

— Алехандра Вера де ла Кортес, бях щастлив, че те срещнах. Благодаря ти за всичко. Ти винаги ще си останеш тук, в сърцето ми. Винаги ще бъдеш с мен…

Клариса бързо подаде малкия Алехандро на Грейви, изтича на подиума и прегърна съкрушения, остарял изведнъж мъж.

— Всички си изплакаха очите — каза после Грейви, докато я караше към къщи. — С изключение, разбира се, на онази въртиопашка, Сузи, но на кой въобще му пука за нея? Видя ли само как се беше облякла?

Клариса мълчаливо се взираше навън. Денят беше слънчев, ослепително сияен, сякаш не бяха заровили майка й в земята. Животът продължаваше.

— Животът си продължава… — каза тя на глас, като се обърна към Грейви. — А аз май нямам никакво желание да продължа…

Грейви само мълчаливо стисна ръката й.

Клариса въздъхна и се замисли за Джеймс. Какво ли слово би произнесъл той на гроба й, в случай, че я преживееше? Дали щеше да намери две добри думи за нея? С какво ли щеше да остане в сърцето му?

И дали изобщо щеше да остане?

След погребението повечето от хората, които бяха дошли да си вземат последно сбогом с майка й, се събраха в къщата им в долната част на Бевърли Хилс за еврейското бдение „шива“. Клариса се върна назад в спомените си и се замисли за къщите и кварталите, които бяха сменили през всички тези години. От едностайния апартамент в непосредствена близост до магистралата в Санта Моника (който двете с майка й обитаваха, когато баща й за пръв път влезе в затвора), до просторния мезонет на „Бедфорд“ с интериор като от приказките на Шехеразада и до скромното бунгало в испански стил (последен дом на Алехандра Вера де ла Кортес). През тийнейджърските си години Клариса се беше срамувала от непретенциозната обстановка у дома (особено като я сравняваше с лукса, в който живееха повечето й приятелки), от икономиите, които правеха, от репликите „Знаеш, че не можем да си позволим истински басейн“…, но сега виждаше къщата с други очи. Особено след като отдавна беше престанала да желае с цялото си сърце всичко онова, което приятелките й имаха, но не можеха да го оценят, защото го приемаха като даденост — леглото на Грейви с розовия балдахин и мекия розов килим, в който краката потъваха; уроците по тенис, които Поло взимаше при треньора, в когото всички майки и дъщери бяха влюбени, и от които толкова се оплакваше; стереоуредбата, която заемаше половината стена; онези обувки… Сега, на трийсет и две години, Клариса не искаше нищо друго, освен да може някак да върне майка си.

Въпреки че не би се отказала да има и онези обувки… добави мислено, като видя колко елегантно стояха на краката на Поло черните обувки с каишка около глезена (в тях имаше нещо много изискано, в стил „Катрин Хепбърн“).

Седна на старото диванче на майка си и въздъхна дълбоко. В главата й продължаваха да нахлуват спомени…