Мъжеядката

18 Съветите на келнера Лари

Клариса седеше на същия неудобен стол пред бара, на който бе седяла и в новогодишната вечер и чакаше своя сервитьор. Беше един сутринта и й предстоеше вземането на важни решения. Беше помолила Саймън да се прибере вкъщи — имаше нужда да остане сама, за да си състави план за действие.

— Искам да остана малко насаме със себе си.

— Напълно те разбирам — беше отвърнал той и това, кой знае защо, я подразни.

— Не ми казвай… — чу зад гърба си гласа на сервитьора Лари, който се приближи с поднос, отрупан с джин и тоник, и взе от бара няколко салфетки.

— Имам спешна нужна от съвет.

— Никаква текила две години, редовно миене на зъбите и се обади на майка си — издекламира той. — Чакай да оставя това на онази маса и веднага ще се върна. Като херпес.

Клариса щеше да поръча нещо червено и силно, унищожаващо мозъчните клетки, но си спомни за бебето и остана на сода и сок от боровинки.

Затвори очи. Имаше нужда да поспи. Дори този бар, който винаги беше намирала за уютно местенце, сега й се струваше прекалено шумен, прекалено задимен, с една дума — потискащ.

Беше бременна и вече не се чувстваше тук в свои води. Беше готова да стане и да си тръгне, но келнерът Лари се завърна, по-разговорлив отвсякога.

— Е, казвай. Какво правиш в последно време? Имам предвид, освен мастурбацията.

— Не го наричам „мастурбация“, а „изследователска дейност“.

— Е, в такъв случай аз съм направо Жак Кусто.

— Омъжих се.

— Ами да. Виждам Гибралтарската скала. — Той сложи ръка над очите си като моряк и се взря в сватбения й пръстен от „Тифани“.

— И кой е щастливецът?

— Аарон Мейсън.

— Браво. Ти си била схватлива ученичка.

— Тази вечер се разделихме.

— Наистина действаш… бързо.

— Освен това съм бременна.

— Мога само да те поздравя!

— Казах му, че бебето не е негово.

— Ай, ай, ай, ай, ай!

— Но то всъщност е.

— А ти му каза така, защото…

— Ме излъга.

— И?

— Това е. Излъга ме.

— И какво още?

— Какво друго? Излъга ме.

— Значи… имаш две възможности. Първи вариант — връщаш се при него. Втори вариант — не се връщаш при него. Това беше, госпожо. Консултацията ще ви струва четирийсет долара.

Клариса съзерцаваше замислено чашата си. Май наистина беше време да осъзнае, че животът й не е филм в стил „Холивуд“, и да престане да се държи като наивно момиче от масовката. Налагаше се да вземе нещата в свои ръце.

— Слушай, Лари, ти какво най-много обичаш да правиш?

— Да давам съвети.

— Сериозно те питам. Имаш ли някаква… страст?

— Миличка, ние, гейовете, сме известни със силните си страсти.

— Важно е. Отговори ми, моля те. Какво си обичал да правиш като дете? За какво си мечтал?

— Чакай да си спомня… Във всеки случай не беше да стана машинист… въпреки че имам слабост към униформите.

— Лари, изобщо не ми помагаш. В момента се решава съдбата ми.

— Добре, добре… Мислех си, че от мен може да излезе актьор, но за съжаление съм абсолютно бездарен. Затова пък обичам да съм на сцената и да имам публика. Може би затова съм в този бар — той разпери драматично ръце в стил „Лорънс Оливие“. — Един вид компенсация… Нали не си си поръчала алкохол?

— Не помня…

— Опитай с петдесет милиграма женшен. Подобрява паметта.

— Не, исках да кажа, че вече не си спомням за какво съм мечтала като малка. Най-вероятно не е било нищо конкретно, иначе все щях да имам някакъв спомен, не мислиш ли? Може би, както ти си лишен от талант, аз пък съм лишена от амбиции. Живата реклама на човек, който се носи по течението и не знае какво да прави с живота си.

Лари се замисли.

— Добре де, все трябва да обичаш да правиш нещо. Опитай се да се сетиш за нещо, което на драго сърце би вършила, дори ако затова не ти плащат нито цент.

— Бих обикаляла по магазините.

— Хмм… това все пак е нещо. Защо не пробваш да работиш в някой магазин? Имаш достатъчно остър език…

— О, не. Не се обиждай, но не съм сервилен тип. Изобщо не ставам за това.

Лари сви рамене.

— Зависи как гледаш на нещата. Моите клиенти трябва да се съобразяват с мен. Както виждаш, те са тези, които седят и чакат… да им обърна внимание.

Клариса се огледа. Трябваше да признае, че Лари имаше известно право.

— Не, Лари. Дай някаква друга идея. Тази се отхвърля.

Тя дори не знаеше истинското му име. И, честно казано, то не я интересуваше особено. Затова пък можеше да си представи полуобзаведената му ергенска квартира някъде на „Феърфакс“ и „Сънсет“.

— И по-бързичко, моля те, защото питието ми свършва, а не мисля, че бих могла да си позволя още едно.

— А какво ще кажеш за работа в някое модно списание? Така и не разбрах какво пиеш.

— Сода и боровинков сок. Какво бих могла да работя в списание? Нямам никаква представа.

Говореше самата истина. Досега никога не си беше задавала въпроса как се създава едно списание. Никой от познатите й не се занимаваше с нещо такова. За нея списанията просто си съществуваха — с лъскави корици и снимки на красиви, модно облечени хора.

— Хайде де, не се занасяй. Само отвори „Харпърс“, „Вог“ или „Ел“ или някое друго списание и ще видиш дълъг списък на хората, които го правят.

— Възможно е… Никога не съм се замисляла за това. Може би наистина бих могла да работя като редактор. Те… какво точно правят?

— Чакай, нямах предвид редактор, а сътрудник, дописник.

— И каква е разликата?

— На редакторите им се плаща малко, всички са кожа и кости, пушат като комини и най-важното, бебчо, бачкат, и то здраво. На сътрудниците пък изобщо не им се плаща (или съвсем малко), не пушат (защото имат деца) и не вършат кой знае какво, затова пък разправят за това наляво и надясно. Същото е като да имаш почетна степен или аристократична титла в някоя малка славянска държавица. Не е нещо, с което да си вадиш хляба, затова пък е нещо, с което можеш да се гордееш. Тъкмо като за теб, а? Какво ще кажеш? Ох… защо не си взех сабото? Не си чувствам краката в тези обувки…

Главата на Клариса още малко и щеше да запуши. Мисълта да види името си, напечатано черно на бяло върху нещо, различно от просрочени сметки, беше направо зашеметяваща. Буквите затанцуваха в чашата й: „Клариса Алпърт Мейсън“, „К. А. Мейсън, К. Алпърт-Мейсън“.

— Винаги съм си мечтала пред името ми да стои някаква титла — призна тя. — Ти си истински гений, Лари. Никога не съм се съмнявала в теб.

Тя го прегърна, обзета от въодушевление.

— Ах, как ще натрия носа на Аарон! Къде трябва да отида, за да започна?

— Чакай малко. Не го прави, защото искаш да впечатлиш някого, дори това да е бившият ти съпруг. А колкото до това, къде трябва да отидеш, ти си тази, която е преспала с всички важни клечки в Ел Ей, захарче. Ти най-добре знаеш на чия врата трябва да почукаш. Аз бях дотук. Оттук нататък всичко е в твои ръце. А аз трябва да се поразмърдам, преди шефът да е довтасал.

Клариса се смъкна (с известно усилие) от крайно неудобния стол, излезе от бара и седна в автомобила си. Преди да потегли, извади нещо от багажника и го запрати надалеч в нощта. Това беше розовият „сватбен“ тефтер.

Клариса затропа по вратата на майка си (беше два през нощта и, естествено, резето беше спуснато), докато най-после вратата не се открехна и майка й не каза приветливо:

— Върви си у дома!

— О, мамо! — Клариса я избута, въпреки че майка й прояви учудваща за дребния си ръст сила. — Знаеш, че не мога. Съпругът ми е там.

Майка й само изпъшка, поклати глава, седна на дивана и се втренчи в дъщеря си.

— Спи ми се. Умирам за сън — заяви Клариса и се запъти към стаята си.

— Трябва да поговорим.

— Сутринта! Къде си държиш списанията? — Клариса беше завладяна от новата идея. Мухата, пусната от келнера Лари, вече бръмчеше в главата й и тя нямаше търпение да визуализира името си на страниците на няколко списания, преди да заспи.

— Ahora! Веднага. Седни.

— Ма-а-мо.

— Sienta se!

Клариса изигра сцената със сядането с драматизма на второразредна актриса, на която се налага да умре в образователен сериал. Отне й цяла вечност — беше като в много, много забавен кадър.

Майка й я изчака търпеливо и произнесе своята реплика с подобаваща тежест:

— Клариса, дъще, как можа така да се издъниш?

— Моля?

— Да се издъниш, да се олееш, да прецакаш всичко.

— Достатъчно. Не възнамерявам повече да слушам това. Тръгвам си. — Тя стана и се отправи към вратата.

— И къде ще отидеш, ако смея да попитам?

— При някоя приятелка. Какъв е проблемът?

Но проблем наистина имаше. По това време приятелките й спяха и твърде неохотно щяха да отворят на някого.

Може би единствено Дженифър щеше да се смили, но пък онези противни кучета…

— Хайде… Седни.

Клариса въздъхна и пак седна.

— Казвам ти го за твое добро, момиче. Трябва да оправиш кашата, която си забъркала.

— Как можеш да говориш така на дъщеря си?!

— Говоря ти така, точно защото си ми дъщеря. Ако аз не ти го кажа, кой? Трябва най-после да пораснеш и да си стъпиш на краката. Аз най-вероятно ще започна работа в магазин „Бебе“. Предложиха ми прилично заплащане и ще ми правят отбивки от цената.

— Моля те, млъкни.

— Баща ти отива в затвора.

Клариса беше забравила (временно), че имаше и такъв проблем.

— Трябва да се вземеш в ръце — продължаваше майка й. — Крайно време е. През ноември навършваш трийсет и две.

— Двайсет и осем по паспорт. Пише го и в шофьорската ми книжка.

— Всичко може да пише. Аз знам най-добре кога си излязла на бял свят. И така, ако не смяташ пак да се събереш с Аарон, трябва да си намериш работа. Не мога да издържам и теб, и бебето. Ще помагам с каквото мога, естествено, но няма да ни е никак лесно. А ако искаш да знаеш искреното ми мнение, мястото ти е при съпруга ти.

— За твое сведение, мисля да започвам работа.

— Каква по-точно?

— Сътрудник към списание. Говори ли ти нещо?

— Почти нищо.

— Така си и знаех.

Всъщност се беше надявала майка й да хвърли малко повече светлина по въпроса с какво точно се занимава тази странна птица, сътрудникът. Но сподави разочарованието в гласа си и обясни компетентно:

— Това е много важна длъжност и в момента сериозно обмислям тази възможност. Но, нали разбираш, в състоянието, в което съм, не мога да правя дългосрочни планове.

— Клариса. Съзнавам, че не бях достатъчно добра майка, колкот’ и да ми е тежко да го призная. Бих искала ти да не повтаряш моите грешки. Разбери едно — ако не намериш себе си, никога няма да се чувстваш удовлетворена и няма да можеш да дадеш на бебето си цялата любов, коят’ заслужава.

— Да разбирам ли, че ти не си ме обичала достатъчно? Що за признание в два след полунощ? Трябва ли ти, собствената ми майка, да ми причиняваш това?

— Да, държа да ме изслушаш. В момента не ти е необходима работа, а добър, грижовен съпруг! — Майка й въздъхна драматично и закрачи напред-назад из стаята. Оставаше само да започне да кърши ръце.

Клариса тръсна глава, за да улесни думите на майка си, току-що влезли през едното й ухо, да излязат през другото. Целият този среднощен разговор само затвърди у нея решението още утре да си намери работа. Щеше да докаже на майка си, че не е безпомощното, инертно същество, за каквото очевидно я смяташе. Щеше сама да си стъпи на краката — баща й и майка й щяха да видят тогава.

После помисли реално и си даде срок до края на седмицата. Не биваше да насилва нещата.

Майка й беше в тоалетната — когато чу казанчето, Клариса затвори очи и си представи фигурката на майка си — мъничка, мъничка, да се върти и да изчезва надолу в мръсния канал. Визуализацията винаги й помагаше.

След малко, поуспокоена и изпълнена с оптимизъм, започна да разлиства списанията, струпани под масичката в хола. Унесе се в блажени мечти, а когато умората я надви, заспа, заровила лице в юлския брой на „Ел“.

Когато се събуди, беше вече сутрин — понеделник сутрин, идеално време за полагане на ново начало. Включително и за търсене на работа. Хапна на крак — направо от хладилника (допи останалия в една кутия сок от манго и огледа рафтовете с отчаяната надежда да открие нещо различно от сирене, което да става за ядене). Стомахът й даваше недвусмислени сигнали, че е време да го запълни с истинска храна. Проклети да бяха вечните диети на майка й! Дори печката в кухнята почти не беше включвана, откак баща й се изнесе.

Гладът я беше събудил още в ранни зори — наложи се да изчака по-прилично време, за да започне с телефонните обаждания.

Първо набра номера на Задръстената Роберта.

— Трябва да си намеря работа. Час по-скоро. — Клариса обичаше да подхожда към нещата направо.

— Така ли? Впрочем чу ли новината? Оня проклетник пак ще си има бебе и не ме допуска да припаря до пощенската му кутия. В радиус от петстотин метра. Мерзавец!

— Познаваш ли някой, който да работи в списание?

— Ана, Кейт, Майо, Ларн — изреди Задръстенячката.

— Ларн?

— Да, той е по рекламната част. Мога да се опитам да ти уредя нещо. Ако пак не ми затвори телефона както вчера. Тази сутрин пак пробвах да му се обадя, но сигналът прекъсва. Смяташ ли, че имам параноя?

— Решила съм да стана сътрудник към някое списание.

— Нямаш никакъв проблем. Само трябва да звънна на Пейдж.

— Благодаря ти, моя най-най-най-добра приятелко! Искаш ли да обядваме заедно?

— С най-голямо удоволствие. Само че… не бива да стъпвам в „Чоу“, „Айви“, „Чая“, „Барни“, „Локанда“ и „Грилът“. Ще ме арестуват. Заради оня негодник. Била съм го преследвала. Тормозела съм го с писма, представи си. Би трябвало да е поласкан… Но няма проблем да отидем някъде другаде. Без онова ново заведение на Трета. Всъщност… сега се сещам. Ние с Пейдж в момента не си говорим.

Клариса си пое дълбоко дъх.

— Защо? Има ли някакъв проблем.

— Ларн. Казал й за оня малък инцидент с колата… Блъснахме се. Чиста случайност. Той дори не пострада.

— Довиждане… Ще се чуем по-късно… — промърмори Клариса, а погледът й вече пробягваше по следващите имена в указателя на мобилния й телефон.

Реши да се обади на Тони Би.

Но преди това изтри номера на Роберта от указателя си.