Аарон се беше обадил на Джен от „ъгловия си“ офис (който представляваше ъгълче в офиса на режисьора на продукцията). Досега не беше успял да говори лично с Клариса, затова пък беше научил много за детството на майка й в Южна Америка. И въпреки че следващата му стъпка беше отчаяна, той нямаше друг избор. Защото наистина беше отчаян.
С Джен се срещнаха за обяд в ресторанта на киностудиото. Тук беше пълно с пъпчиви младоци, чиито погледи жадно се впиваха във всеки, облечен от „Прада“ и „Хюго Бос“, и го изпращаха с копнеж чак докато хлътнеше във VIP салона, където всичко — храната, водата, дори въздухът — беше от по-високо качество, достъпно само за „богоизбрани“. Като говорим за отчаяние, тук Аарон беше попаднал съвсем на мястото си.
— Ароматерапията може буквално да промени живота ти — увери го Джен. — Вече съм го изпитала, затова ти го препоръчвам. На теб например малко ванилия би ти се отразила добре. Изглеждаш ми напрегнат.
— Защо изобщо не иска да разговаря с мен? Какво си е наумила? — Той набоде късче риба на вилицата с такова ожесточение, като че ли извършваше жертвоприношение. После отмести чинията. Повече от всичко му се искаше да си запали цигара. Което, естествено, беше немислимо.
— Клариса е наранена — обясни Джени. — Тя е нормално, чувствително човешко същество.
— Тя ли е наранената? — вдигна вежди Аарон… Защо си мислех, че би трябвало да съм аз? Чувствам се… употребен. Това е точната дума.
— Клариса Алпърт е най-старата ми приятелка — тържествено заяви Джен. — Тя може да хитрува и да лъже… по малко, но не използва хората. Няма този навик.
Аарон се вгледа в нея. Огромните кафяви очи го гледаха, без да трепнат, но съществуваше сериозна опасност Джен всеки момент да се разплаче.
— Добре, съжалявам — бързо каза той. — Връщам си думите назад.
— Знаеш ли, тя е много заета напоследък. Търси си работа.
— Аз пък си мислех, че „работа“ и „Клариса“ са две взаимно изключващи се понятия.
— Аарон!
— Съжалявам, съжалявам. Напоследък съм станал язвителен. Не знам защо. Сигурно е от самотата. Та, значи, казваш, търси си работа?
— Като сътрудник в списание.
Джен го погледна и Аарон разбра, че от него се очакваше да приеме този факт с цялата подобаваща сериозност. Той кимна, но мисълта му вече беше две крачки напред — напрягаше се да си спомни кой от познатите му би могъл да се окаже полезен.
— Е? Няма ли да ме попиташ?
Аарон трепна.
— За какво?
— За бебето — въздъхна Джен. — Мислех, че това е причината да съм тук… или греша? Не искаш ли да знаеш как е бебето?
— Щях да попитам — смути се Аарон, — но Клариса ми каза, че бебето всъщност е на Саймън.
Очите на Джен станаха огромни като чинии.
— Това са пълни глупости.
— Но са думите на Клариса.
— Все едно да ти кажат, че на Марс има живот — махна с ръка Джен.
— Но на Марс има живот.
Джен само го изгледа.
— Виж, аз смятах, че е невъзможно Клариса да е бременна, а ето, че е. Излиза, че няма нищо невъзможно.
— Аарон, бебето е твое. Сто и десет процента. Гарантирам.
— И си толкова сигурна, защото…?
— Защото нямаме тайни една от друга по отношение на мъжете — спокойно отвърна Джен. — Ако Клариса беше спала със Саймън, това щеше да е новина. И тя нямаше да пропусне да ни я съобщи.
— Значи си сигурна?
— Убедена съм.
Поканата за прощалния купон в дома на Тони Би не можеше да дойде в по-подходящ момент. Клариса вече беше в третия месец и отношенията с майка й се бяха обтегнали до крайност. Интервалът, през който те започваха да си разменят остри реплики, се беше скъсил на 2,7 секунди. Така че Клариса отчаяно се нуждаеше да прекара една вечер навън, без това да й струва пари (каквито нямаше).
Огледа се в огледалото в цял ръст на стената на дрешника на майка си. Слава Богу, майка й беше навън — репетираше с „Ангелите“ в дома на една приятелка. Облечена в лека лятна рокля (флорални мотиви на фона на тънички райета), Клариса намери, че изглежда добре. Въпреки увеличените размери. Бюстът й беше станал доста внушителен и го крепеше „бабешки“ сутиен с банели, но повече я смущаваха ръцете й, набъбнали като наденички. В края на краищата ги прикри от очите на света с лека кашмирена жилетка, нахлузи обувки тип „балетна пантофка“ (благодаря ти, мамо!), потупа коремчето си (което все още не се беше очертало) и се усмихна, напълно доволна от себе си. Светът я зовеше.
Съзвездието се беше събрало в пълен състав у Тони Би. Джен и Грейви бяха пристигнали заедно (в такива случаи на Джен обикновено се падаше честта да шофира). Поло пърхаше като красива екзотична птичка в пъстрия си саронг, а около гърдите й с артистична небрежност беше омотан копринен шал. Дори присъствието на Сузи (която от злоба не можеше да наддаде нито грам) този път не я подразни — явно бременността я настройваше умиротворяващо.
— Скъпа! — възкликна Сузи и се втурна насреща й. — Изглеждаш зашеметяващо! В кой месец влезе? В шестия ли?
— В третия — хладно отвърна Клариса. Толкова хладно, че дъхът й излезе почти на кристалчета. После изведнъж се вгледа в лицето на Сузи и попита загрижено: — А ти как си, миличка? Добре ли си?
— Аз ли? Ами да, добре съм…
— О! Ето я и Грейви — Клариса понечи да отмине, но Сузи я спря.
— Защо да не съм добре? Какво си чула?
— За кое? — невинно попита Клариса. — Нищо не съм чула. Просто ми се стори малко уморена…
Сузи нервно вдигна ръце към лицето си, изпънато след серия от инжекции. Доколкото беше възможно. За торбичките под очите на трийсет и две годишна жена не може да се направи кой знае какво.
Грейви се приближи, облечена в дълго до земята кадифено манто със свободно пуснати, немирно стърчащи къдри. Тя прегърна Клариса през кръста и прошепна в ухото й:
— Браво, моето момиче. Направо я закопа. Уцели точно в десетката.
— Просто изразих загриженост — сви рамене Клариса. — Най-обикновена приятелска загриженост.
Тя се усмихна и отпи от коктейла си (сода и сок от червени боровинки, като за бременни).
— Именно. Всички знаем какво означава „изглеждаш уморена“.
— Забавно ли е на този купон? Аз трудно мога да преценя, тъй като не пия — огледа се Клариса.
— Е, аз пък пия и те уверявам, че въпреки това е пълна скука. Тони Би е загубил чувството си за хумор заедно с къщата си, всеки що-годе симпатичен мъж сред присъстващите е гей, всички поканени жени са модели на „Вог“, алкохолът е разреден и няма забранени наркотици. Пълна отврат.
— Още е рано — прозя се Клариса. (Напоследък само се прозяваше.) — Купонът едва започва.
Към тях се приближи Джен с чаша „Перие“ в ръка. Поло вървеше по петите й, следвана от вечната свита ухажори (в случая гейове, които изразяваха възхитата си с изтънчени реплики от рода на: „Ти си същинско дете на любовта между Одри Хепбърн и Сидни Поатие…“).
— Какъв е този кошмар? — сбърчи вежди Поло, без това ни най-малко да наруши хармонията на чертите й. — Защо не виждам мъже?
— Ти оздравя ли?
— Относително. Нагълтах се с някакви хапчета, които унищожиха всяка жива клетка в тялото ми.
— Каза ли на Клариса за оня тип?
— Лефти?
— Същият — ухили се Грейви. — Кажи й. Поне да се посмее малко.
— Не е смешно — възрази Джен, но самата тя едва сдържаше смеха си.
— Какво за него? Моля ви, кажете ми.
— Счупих му члена.
— Моля?!
— Разкажи, разкажи — задави се от смях Грейви и питието й се разплиска на пода.
— Добре де, изчуках го, както си му е редът…
— На третата среща?
— На първата. И така, бях се качила отгоре му… и изведнъж той изкрещя.
— И, разбира се, тя решила, че той вика от възбуда — намеси се Грейви.
— Защо да не реша? Знам, че съм добра.
— Всеки може да го потвърди — огледа се наоколо Грейви.
— Престани — помоли я Клариса. — Прибери си за малко ноктите. Искам да чуя.
— Грейви ревнува, не виждаш ли? — засмя се Поло. — Направо е позеленяла от завист. Би искала да е добра в леглото като мен. Та, докъде бях стигнала? Наистина влагах цялото си старание — много му се бях наточила. И вече си казвах — ето, постигнах желания ефект… и не щеш ли, той ме отблъсна и продължи да крещи. Поглеждам аз и какво да видя — членът му клюмнал на една страна — ей така…
— Как така?!
— Ее-е-ей така. — Тя извади червилото си и го илюстрира нагледно върху тапетите на Тони Би.
Момичетата избухнаха в смях.
— Оказа се, че съм му счупила члена.
— На мен никога не ми се е случвало — призна Джен с нотка на съжаление.
— Чакай малко. Членът му не е счупен в буквалния смисъл, нали? — попита Клариса. — Би могъл да го използва пак?
— Не и с Поло!
Отново последва дружен смях.
— Момичета, не разправяйте това наляво и надясно — помоли ги Поло. — Мъжете ще вземат да бягат…
— Поло, знаеш, че сме ти най-добрите приятелки — тържествено каза Клариса. — Можеш да разчиташ на нас. До довечера новината ще бъде разпространена. Ще могат да я чуят по CNN, ще бъде отпечатана в „Инкуайърър“…
— И в „Пийпъл“…
— И в „Тийн Пийпъл“.
— Питаше ме дали ще може да го ползва пак? Да, след време. Получил е някакъв мускулен спазъм.
— Ха-ха!
— Ама че работа…
Поразвеселена, Клариса потърси с поглед Тони Би. Той посрещаше гостите си, издокаран в снежнобял костюм и бледосиня риза. Беше си изрусил косата почти до бяло и също приличаше на гей. Или на захарна пръчка. Жената, която тъкмо влизаше, беше от онези, които могат да причинят сърдечен удар на мъжете. И неконтролируемо сърцебиене или нервен срив на жените. Самата Клариса изпита желание да се скрие някъде. Защото новодошлата беше съвършена. Ослепителната й кожа беше идеално гладка, сякаш без пори. (Кои имаха толкова бяла кожа? Украинците ли?) Беше достатъчно висока, за да си позволи да носи обувки без токче. (Скандално!) Коса с цвят на мед, гъста, естествено вълниста, класическа прическа. Изкусително сочни устни, при това без да са помпани с колаген, силикон или нещо подобно. Съвършени зъби — безупречни, без да са неестествено бели. Дълга, изящна шия. Клариса неволно изпъна назад рамене и изправи глава.
— Какво става? — изгледа я Грейви. — Да не ти се е схванал вратът?
Клариса продължи огледа. Никакъв бюст, слава тебе, господи — все пак има справедливост на този свят. Но… може би нямаше бюст, защото беше лека като перце и в същото време — гъвкава като тръстика. Червената лампичка „Внимание, опасност!“ вече святкаше ли, святкаше, но когато непознатата отметна глава и се разсмя, чашата преля. Такъв звучен, пълен с живот смях можеше да си позволи само някой, който никога не се е подлагал на убийствени диети.
Радарът на Клариса беше действал светкавично, без останалите да забележат моментната й разконцентрираност.
— Бомба със закъснител на деветдесет градуса от нас — съобщи тя. Съзвездието ползваше стария, изпитан жаргон, който им позволяваше да се разбират от половин дума.
Грейви погледна в нужната посока и буквално хлъцна.
— Велики боже…
Тя имаше досадния навик да се втренчва в хората, тъй като не притежаваше таланта на Клариса да ги преценява мълниеносно.
Поло само сви рамене. Тя прие нещата далеч по-спокойно, тъй като самата тя беше от породата на новодошлата. И двете бяха замесени от едно тесто и представляваха неустоима примамка за мъжете. Може би защото в излъчването им имаше нещо крехко, обезоръжаващо, нещо, което подсказваше, че се нуждаят от закрила.
Джен беше по-бяла от сакото на Тони Би. Клариса веднага погледна обратно към вратата.
— Ау! — чу се възклицанието на Грейви, последвано от изръмжаването на Клариса:
— Какво, по дяволите, търси този кучи син тук?!
— Т-трябва да има някакво обяснение — заекна Джен. — Сигурна съм, че има…
— Клариса — изникна зад гърба й Сузи като злокобен призрак. — Видя ли кой е тук? Представи си — Аарон!
Клариса се втурна към балкона, като едва не помете Сузи. Искаше да повърне или да се хвърли от високо, или и двете. Не го направи само от естетически съображения.
„Добре, каза си, успокой се. Само се успокой. Мисли трезво. И дишай дълбоко. Досега си се измъквала от всяка ситуация.“
Джен я беше последвала и сега й подаваше чаша вода, като я гледаше загрижено.
— Това може да е сестра му…
Милата Джен.
— Аарон няма сестра.
— Тогава, братовчедка? Стара приятелка?
— Дрън-дрън — подхвърли приближилата се Грейви. При мъжете няма платонично приятелство. Не и с приятелки, които приличат на куклата Барби. Би било противоестествено.
— Знаете ли какво? Всъщност няма абсолютно никакво значение — заяви Клариса. — Ние сме разделени, нали така? Връзката ни и без това беше на командно дишане. Да кажем, че просто сме изключили апарата.
Опитваше се да звучи хладнокръвно, но истината беше, че едва си поемаше дъх.
— Аарон има право да излиза, с когото си иска. — Клариса се постара да придаде твърдост на гласа си. — Също както и аз. Само дето той ме изпревари.
— Е, все пак той не е бременен от три месеца — забеляза Грейви. — Ако беше, това значително би усложнило нещата.
— Така е — съгласи се Клариса.
— Не можех да допусна, че ще постъпи така — поклати глава Джен.
— Нито пък аз — сви рамене Клариса. — Може би затова съветват хората да се опознаят, преди да сключат брак.
Тя вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и тръгна да се връща в салона. Беше решила да не позволи присъствието на Аарон да й провали вечерта.
Прозя се. И отново се прозя.
И без това скоро щеше да заспи.
— Хей, да не забравите — ултразвукът на Клариса е другата седмица — напомни Грейви.
— Там съм — обеща Джен.
От този момент нататък (след първоначалната паника) Клариса контролираше поведението си с вещината на режисьор от „Бродуей“. Ако усетеше върху себе си погледа на Аарон, тя моментално завързваше оживен разговор с някой в противоположния край на стаята. Успяваше да изглежда весела и безгрижна, смееше се с отметната назад глава (дори с риск да си прекърши врата) — изобщо демонстрираше прекрасно безоблачно настроение.
— Стига си отмятала така глава, какво те прихваща? — смъмри я Грейви, която току-що се беше завърнала от разузнавателната си мисия. — Приличаш на годеницата на Франкенщайн — това ли е търсеният ефект?
— Просто се забавлявам — какво лошо има в това? Е, докладвай!
— Обектът е без ангажименти, страхотна партия, кара „Лексус“ последен модел и работи като инструктор в спортен клуб.
— Така ли? Не ми приличаше на спортистка.
— Кой ти говори за нея? Имах предвид оня Ромео отсреща. Уха-а. Я го виж само.
Клариса погледна натам, накъдето беше вперила поглед Грейви, и видя въпросния тип.
— Да, Грейви, страхотен е, но, по дяволите, кажи за момичето!
— Добре де… Виж, за нея не успях да науча нищо конкретно — сви рамене Грейви. — Никой не я познава, въпреки че на всеки му се ще. Пълна загадка, много странна птица. Всички бяха сигурни, че я виждат за пръв път и сто на сто е така — такава като нея не може да остане незабелязана.
— Определено — промърмори Клариса.
— Охо? Кого виждат очите ми? — изведнъж се ухили Грейви. — Твоето спасение, скъпа.
Към тях се приближаваше Саймън, сам-самичък, изтупан както винаги.
— Здравей, миличка! — Той целуна Клариса по бузата. — Търсих те един милион пъти. Къде се губиш?
— Търся си работа.
— Зарежи това! Ти си Клариса, забрави ли? Не изневерявай на себе си. Добре че те видях. Непременно трябва да поговорим. За всичко между нас…
— Саймън, между нас стои ето това — Клариса показа корема си.
— Това е временно положение — той добродушно потупа коремчето й. — И ми действа страшно възбуждащо, знаеш ли?
— Е, Саймън, това не ме изненадва особено. На теб всичко с по-малко от три крака ти действа възбуждащо.
— О, Клариса.
Тя се извърна и видя Аарон, редом с русокосата причинителка на сърдечни удари.
— След като цяла вечер упорито ме избягваш, реших да намина насам.
— О, Аарон — кимна Клариса хладно, почти с досада, все едно поздравяваше някой от познатите на майка си (ако изобщо би си направила труда да ги поздрави).
— Саймън.
— Аарон.
— Грейви.
— Аарон. Каква мила среща.
— Клариса, запознай се с Коръл. Моя стара… приятелка.
Коръл се усмихна и протегна ръка.
Фейт Хил, като невидим добър ангел, седнал на лявото рамо на Клариса, й прошепна да поеме протегнатата ръка и да не прави сцени. Но в същото време едно пакостливо дяволче й шепнеше в дясното ухо (с гласа на Мадона): „Да не си посмяла да й подадеш ръка! Кажи й да си я завре… тя знае къде.“
Клариса тръсна глава, усмихна се и подаде ръка на красавицата:
— Много ми е приятно… Орал, тоест… Корал.
Челюстта на горката Коръл увисна, а Аарон дръпна Клариса настрана.
— Може ли да поговорим?
— Тъкмо си тръгвах… Двамата със Саймън ще избираме бебешки имена — може да ни отнеме цяла нощ…
— Клариса. Говоря сериозно. Трябва да поговорим.
— Аз съм напълно сериозна — сви рамене Клариса. — Нямаме за какво да говорим. Бъди кавалер — старата ти приятелка скучае.
— Ти си най-упоритото същество, което съм срещал.
— Аарон, искаш ли един съвет? Не ми се обаждай повече. Само си губиш времето.
Тя запримигва ожесточено, за да не заплаче. Само това липсваше.
Аарон не изглеждаше кой знае колко по-добре, но това не беше голяма утеха.
— Саймън — преглътна Клариса. — Тръгваме ли?
— О, да. Да. Разбира се.
Саймън се извърна към Старата Сърдечна Приятелка на Аарон:
— Беше ми много приятно.
Клариса го смушка с лакът и двамата се изнесоха. Купонът щеше да продължи без тях.