Мъжеядката

23 Работата

— Материалът ти е страхотен! — каза Морган, като размахваше незапалената си цигара. — Остроумен, забавен, има само един недостатък — не става за публикуване…

Тя крачеше възбудено из кабинета си и държеше в едната си ръка материала на Клариса, който отразяваше купона у Еджи Флебидиън.

— Как така… не става?

Морган се вгледа в Клариса, като че ли за първи път я виждаше.

— Ти си един… антихрист, знаеш ли? Ти си… анти-Кристи.

— Анти-Кристи?! — подскочи Клариса. Да я сравняват с Джордж Кристи, легендарния водещ рубрика в „Холивудски репортер“, за нея беше огромна чест. По гърба й полазиха тръпки.

Единствената разлика между нея и Джордж (за която намекваше Морган) беше, че той не би си позволил да каже непочтителна дума за някой с шестцифрени доходи и личен пластичен хирург:

Морган въздъхна.

— Ще имам късмет, ако не ида в затвора за това, което си написала тук. Направо ще ме разпънат на кръста. Иначе… материалът е превъзходен. Би пожънал страхотен успех. Както и очилата ти, между другото.

— Благодаря. — Клариса ги намести за стотен път. Имаше нужда да подгъне крак, глезените й бяха отекли и още не можеше да си поеме дъх след изкачването. Но Морган беше забравила да я покани да седне.

Е, по дяволите доброто възпитание.

— Морган — изпъшка тя, — ако не седна веднага, ще родя насред кабинета ти.

— О, седни, седни, съжалявам. Нещо за пиене?

— Не, благодаря. И без това през две минути ходя до тоалетната.

— Как ти хрумна всичко това? Сама ли го написа? — Моргън звучеше почти укорително.

— Да, какво толкова — сви рамене Клариса. — Ние с приятелките ми все така си говорим. Редовно обсъждаме едно или друго светско събитие. Станали сме почти професионални хроникьори.

— Брр — потръпна Морган. — Дано не те ядосам с нещо. Лошо ми се пише…

Клариса се замисли за купона у Еджи миналата събота. Беше голяма издънка — още от самото начало. Неразборията на паркинга, „евротехно“ музиката — пълен боклук, липсата на лед за напитките… Добре, че полицията дойде към един и половина, разпръсна купона и сложи край на мъките. Клариса (поради недостатъчно опит) беше описала всичко едно към едно (старчоците с килнати перуки и техните дами, които можеха да им бъдат внучки; недостатъчно ядене и излишък от пиене), като не беше спестила критиките и остроумните коментари. В резултат — материалът й нямаше да види бял свят.

— Наистина ли не можеш да използваш поне част от него?

— Мога. Три думи: Еджи. Флебидиън. Купон.

— По дяволите… — Клариса съвсем беше забравила добрите обноски, но Морган не се впечатли особено.

— Иначе… стилът ти е уникален. Същинска Дороти Паркър — на градус.

Дороти Паркър? „Коя, по дяволите, беше Дороти Паркър?“, чудеше се Клариса на излизане от редакцията.

Стилът на Клариса и подходът й към писането не се промени особено през следващите няколко седмици. Тя посещаваше едно или друго парти, филмови премиери и благотворителни представления, които после трябваше да отрази за „Климат“. Какво друго, ако не ирония на съдбата беше това, че тя, която си беше пробивала със зъби и нокти път към „отбраното“ общество на Ел Ей, сега, когато най-после беше допусната в кръга на избраниците, намираше забавленията им за ужасно блудкави и досадни. Всяка благотворителна вечер беше копие на предишната — същият хотел (най-често „Бевърли Хилтън“), същите хора, дори певците си приличаха като две капки вода. И лицата най-често имаха същото леко озадачено изражение. („Какво, по дяволите, търся тук, след като дори не знам какво е бъбречномиелитно-мускулно-дегеративна недостатъчност? Още утре ще уволня агента си.“) Клариса неизменно сядаше като гост на нечия маса — „Климат“ не можеше да си позволи да запази цяла маса. (Една маса побираше между осем и десет човека — удоволствието излизаше между десет и двайсет и пет хиляди долара.) Отначало й се струваше доста забавно да се присъедини към нечия компания — особено в качеството си на репортер на списание „Климат“, което се ползваше с много добро име сред елита (в него всеки можеше да открие за себе си нещо ласкаво и гъделичкащо самочувствието). Посрещаха я с отворени обятия и се радваше на особено внимание — как иначе? Шарън Стоун й разказа за най-катастрофалното си посещение при фризьора, Силвестър Сталоун се опита да я убеди в съществуването на НЛО… изобщо всеки беше готов да сподели с нея най-съкровените си тайни, а един водещ на телевизионно шоу дори се опита да я свали (без да се притеснява от напредналата й бременност). Клариса не знаеше дали да се чувства поласкана или отвратена.

Най-после Клариса се убеди в нещо (което открай време беше подозирала) — повечето звезди бяха напълно откачени и в същото време — отчайващо скучни. Не след дълго само мисълта, че ще прекара вечерта в тяхното обкръжение, предизвикваше у нея прозявка. А трябваше да се преструва на възторжена почитателка и очарована събеседничка (което изчерпваше и малкото останала й енергия). Но най-ужасното беше, че колкото и съвестно и правдоподобно да описваше преживяванията си на тези светски събития, Морган не допускаше нито един от материалите й да бъде отпечатан в първоначалния си вид. Нещо, което звучеше така: „Звездата от комедийни сериали със задник, плосък като Канзас и тоалет на Донатела Версаче (от миналогодишната колекция), който не може да прикрие нескопосано свършената работа на пластичния хирург, беше вбесена от избора на ястие, направен от младичкия й съпруг.

А какво точно беше прегрешението на хлапака? Поръча си шатобриан вместо лазаня. Звездата, освен че е вегетарианка, е лишена от каквото и да било чувство за хумор (в противовес на симпатичната си героиня) и има обезпокояващо нездрав вид (като Бет от «Малки жени» малко преди края на филма)“, в крайна сметка се оказваше орязано и редактирано до следното: „Лейни Гибънс, страстна природозащитничка, упрекна с усмивка съпруга си Гиби Гибънс за това, че си е поръчал пържола.“

— Ще го публикуваш ли поне веднъж във вида, в който съм го написала? — попита Клариса, докато лежеше на пода в кабинета на Морган с вдигнати на дивана крака.

— Едва ли.

Клариса се замисли. Мина й през ум, че май си губи времето. Но истината беше, че самото писане беше започнало да й доставя удоволствие. Може материалите никога да не стигаха до читателите, но в офиса те предизвикваха фурор. Клариса се превръщаше в легенда — за нея се говореше по етажите на редакцията. Хора, далеч по-млади (и готини) от нея, си служеха с нейни цитати.

— Защо?

— Знаеш защо. Изпратиха ли ти програмата за тази седмица?

— Нека да отгатна. Три благотворителни представления в „Хилтън“?

— Едното със сигурност ще бъде голям купон. Тази вечер е. — Морган подхвърли на Клариса поканата, оформена като духов инструмент. Много оригинална идея.

— Започва с търг — добави тя.

— Мразя търговете. Продават невинни, беззащитни кученца на ужасни, разглезени хлапета, които на всичко отгоре са с истинските носове на бащите си. Знам го от собствен опит.

— Значи не искаш да ходиш?

— Не, не искам.

— Подочух, че този път чантата с рекламни подаръци си я бивало — подхвърли Морган и Клариса се оживи като малко момиченце, на което са показали захарна пръчка.

Чантите с рекламни подаръци, които се раздаваха на тези благотворителни вечери, бяха единствената слабост на Клариса.

Тези огромни чанти криеха какви ли не изненади — един куп рекламни книжлета и брошурки, шампоанчета за еднократна употреба, червила, мостри на парфюми, всевъзможни дреболийки (част от които Клариса великодушно подаряваше на майка си). Последния път майка й се сдоби с порцеланова фигурка — конче на въртележка (пълен кич, но майка й изпадна в умиление). Клариса беше виждала солидни, зрели хора (при това червиви от пари) да се сборичкват като малки деца за подобна чанта. Голям смях. И пълна загадка. На последното подобно събиране една почтена старица, отрупана с диаманти, едва не събори Клариса, докато се опитваше да се добере до една от рекламните чанти. Изводът: никой не може да устои на подаръците.

Няколко часа след срещата с Морган Клариса стоеше гола-голеничка в дрешника на майка си. Приличаше на рубенсов модел с френски педикюр. И беше в пълна безизходица.

Нямаше какво да облече.

В прекия смисъл на думата. Това не беше някоя превземка от рода на: „О, боже! Трябва да се появя с този тоалет за втори път този месец!“ Не. Това беше самата жестока истина. Тялото й я беше предало, беше наедряло буквално за часове и дори роклите, ушити по поръчка от специална еластична материя, вече не можеха да поберат огромния й задник. Това беше факт и Клариса трябваше да го приеме. Не беше от онези щастливки, които носеха бременността си като някакъв аксесоар (едно изпъкнало коремче без почти никакви странични деформации). Не, нейната бременност се разпростираше в задника, в ръцете, в глезените, в пръстите на краката…

Зърната на гърдите й бяха станали огромни като сателитни чинии, като онези неидентифицирани летящи обекти, за които й беше говорил Сталоун. Нямаше да се учуди, ако видеше отвън да кръжат черни хеликоптери.

Обади се на Грейви.

— Дебела съм, гола съм, закъснявам!

— Чакай малко. Давай едно по едно. Да, дебела си. И какво?

— Освен това съм гола…

— Добре, не държа да се уверя. Приемам го на доверие.

— И закъснявам.

— За някоя от онези идиотски благотворителни сбирки, където на богаташите се раздават подаръчета? Защо не си го спестиш?

— Защото това е работата ми, кариерата ми, животът ми! Mi vida! Имам още една покана — искаш ли и ти да дойдеш?

— Мерси.

Грейви я беше придружила един-два пъти, но бързо й писна, а когато Гари Шандлинг я беше попитал дали гърдите й са истински, чашата преля.

— Защо? И без това едва ли имаш предвид нещо по-добро…

— Шегуваш ли се? Всичко друго е по-добро. А на теб какъв ти е проблемът?

— Нямам какво да облека.

— Черната ликра?

— Носих я пет последователни пъти — въздъхна Клариса. — Няма да я облека повече.

Тя изгледа роклята с ненавист.

— Клариса, мислиш ли, че някой изобщо е забелязал с какво си облечена? Ти си бременна, освен това не си някоя звезда… Ако са забелязали нещо, това е бюстът ти.

Клариса въздъхна. Знаеше, че Грейви има право. Бюстът й беше достигнал гигантски размери. Черната ликра щеше да я спаси отново. С Грейви се разбраха да се видят след вечерята. Клариса подуши опротивялата й рокля. Не миришеше на цигари, нито на пот, нито на мъжки парфюм. Издържа теста. Жалко. Дори не беше покапана със сос.

Тя въздъхна отново, нахлузи сутиена с банелите (от такава материя сигурно се правеха бронежилетките) и се напъха в роклята. После оправи косата си, сложи малко гланц за устни и навря отеклите си крака в бабешки обувки с равна подметка.

Добре че никой нямаше да я забележи.

Не съществуваше опасност и да срещне някой познат (те не ходеха по такива места). На тези събирания Клариса плуваше сред едрите риби и все едно си беше сложила шапка-невидимка. Тези хора забелязваха само себеподобните си — никой нямаше да спре поглед на нея.

Клариса, със сигурност най-едрата жена в радиус от една миля, успя някак да се вмъкне в залата на хотел „Хилтън“, където щеше да се проведе търгът. Носеше си малко тефтерче и писалка, заострена като хладно оръжие (само някой да смееше да я погледне накриво!). Огледа се необезпокоявано (тъй като погледите на всички минаваха през нея) — видя фризирани глави, дълги до земята рокли, едри, искрящи диаманти. Имаше чувството, че е попаднала в музей. „Ето, помисли си, това е то Холивуд. Тук всички са съвършени.“ С едно-единствено изключение. Тя беше на ръба на отчаянието, готова да забие писалката в сънната си артерия и да свърши със себе си. Но първо реши да прегледа списъка на нещата, за които щеше да се наддава тази вечер. Масаж за двама при минералните извори „Бъри Уилямс“. Вечеря за осем в „Спаго“. Кученце порода лабрадор.

Клариса въздъхна и вписа името си при кученцето. Знаеше, че няма да може да наддава докрай, но поне щеше да направи всичко възможно животинчето да не попадне в ръцете на някое садистично хлапе.

Тогава видя картината. Малък акварел — рибарска лодка. Беше оставен в ъгъла, почти затрупан от останалите вещи. Клариса го пожела с цялото си сърце.

Началната цена беше хиляда двеста и петдесет долара.

Някаква жена избута Клариса, все едно изобщо не я беше забелязала, и посочи акварела:

— Я виж това, Хари! Няма ли да стои чудесно в стаята на Джошуа?

После записа името си и срещу него — сумата от хиляда триста и петдесет долара за картината.

Клариса се обърна към нея:

— Кой е Джошуа?

— Синът ми. На осем е. Вече има цяла колекция. Един „Лихтенщайн“ и още един… как му беше името?

Клариса беше чула достатъчно. Грабна химикалката, написа името си и срещу него — хиляда и петстотин долара. Точно с хиляда и четиристотин и двайсет долара повече, отколкото имаше в чековата си книжка. Но не можеше да остави нещата така. Нямаше да допусне малкото генийче Джошуа да отнесе картината й и да я прибави към колекцията си.

След това Клариса отново си проби път през тълпата, добра се до масата си, прочете набързо табелките с имената и си отдъхна облекчено, когато установи, че никой от маса 21 не беше участвал в комедиен сериал, не беше водещ на телевизионно шоу, не беше записвал албум. С една дума — не беше известна личност.

Затова пък тя самата явно беше. Или пък мъжът до нея я бъркаше с някого.

— Я вижте това — той вдигна ризата си и показа огромното си шкембе, увенчано с няколко брадавици.

— Моля ви, покрийте това!

— А… какво ще кажете за това? — На хълбока му имаше червенина като от протриване. Или от пресен белег.

— Вижте какво, аз не съм лекарка. Не знам защо решихте така. Може би защото в този вид явно не съм особено привлекателна и не приличам на филмова звезда?

Тя захапа една кифличка и насочи вниманието си към домакина (водещ нощно токшоу, с уши, големи като на слончето Дъмбо), който се беше впуснал в разпалена пледоария на тема „президента“ (Клариса тъкмо щеше да попита кой точно президент имаше предвид — филмовите студия бяха толкова много, но чу, че „републиканец“ на езика на ескимосите означава „особено опасен морски хищник“, и разбра, че ставаше въпрос за настоящия президент на Америка, по-точно на Съединените щати).

— Знам, че не си лекарка, скъпа — ухили се мъжът. — Ти си ловджийка. И ме простреля точно тук.

Тя се вгледа в него по-внимателно.

— Франки, това е момичето, за което ти разправях — смушка сътрапезника си той. — Огън момиче. Само я дръжте по-надалеч от огнестрелните оръжия…

Това беше Патладжанът — мъжът, когото Клариса случайно беше простреляла по време на лова на патици.

— А вие какво търсите тук? — попита го тя.

— Аз ли? Ние с Франки идваме всяка година. Той си пада по филмовите звезди.

Франки беше умалено копие на Патладжана, чак до очилата с метални рамки и грозната прическа. Той кимна утвърдително.

— Е, кой не си пада? — сви рамене Клариса.

— Как е Аарон?

— Много добре. Чудесно. — Тя прикри лявата си ръка, на която липсваше пръстенът.

— А приятелката ти Александра?

— А съпругата ти?

— Разведох се. Преди десет дена. — Той въздъхна, сякаш се чудеше дали да сподели нещо или да го премълчи. Най-после вдигна глава и погледна Клариса. Очевидно беше взел решение.

— Мислех си, че… би могла да ми дадеш телефона на Александра. Тя е… интересно момиче. Ще ми се пак да я видя, докато съм тук. Между другото, отседнал съм в „Четирите сезона“. Много съм доволен от обслужването, макар че цените са малко височки — палачинки за двайсет и пет долара, какво ще кажете за това? А къде всъщност е Аарон? Видях го преди малко — трябва да е тук някъде, нали?

Клариса изведнъж пребледня.

— Какво ти е? Да не ти прилоша?

— Бебето рита.

Той я погледна удивено.

— Не думай… Моите поздравления! Казах си аз, че си позагладила косъма, а то… Къде се губи Аарон? Нямам търпение да го поздравя.

В отчаянието си Клариса обърна чашата си с минерална вода и посочи към подиума:

— О! Я вижте кой е там! Шаная Туейн!

Франки се извърна така рязко, че чуха как изпука вратът му.

След вечерята (сьомга, зеленчуци, шоколадов десерт и плодова супа) домакинът на търга прочете имената на победителите в наддаването, прекъсван от радостни възклицания и смях. (Смехът на богатите не беше като на другите хора, установи Клариса — сдържан, премерен, той идваше някъде от горната част на тялото. И звукът му беше много специфичен.)

Най-после дойде ред на акварела. Домакинът не оценяваше картината особено високо и подхвърли:

— За моя изненада се намират хора, готови да платят и за това… Въпреки че според мен петгодишният ми син би се справил не по-лошо. И така…

Клариса затаи дъх. Пулсът й се учести.

— … Акварелът „Лодка по здрач“ отива при… Аарон Мейсън!

Патладжанът се извърна към нея и извика:

— Ти спечели, момиче! Честито!

После се обърна към домакина:

— Насам, насам! Дамата е тук!

Всички на нейната маса заръкопляскаха и поздравяваха Клариса с потупвания по рамото. Включително и шейсетгодишната дама от дясната й страна, вдовица на филмова звезда от шейсетте, която едва ли се беше докосвала до друго човешко същество поне от двайсет години.

— „Покипси“… Объркан съм. Но какво пък? Всеки си има вкус. На спечелилия — честито! — Домакинът успя да изтръгне поредната доза смях от аудиторията.

— Хей, Аарон! — провикна се Патладжанът. — Ти спечели, момче!

— Мамка му! — чу Клариса някъде зад гърба си глас. — Спечелих и още как!

Тя се извърна и видя млад мъж (значително по-дребен от Аарон и на всичко отгоре — рус и порядъчно пийнал) да приближава към тяхната маса. От лявата страна на Клариса имаше две свободни места.

— Това би трябвало да е мястото ми… — Той се наведе и вдигна от пода картичката с името си. — Точно така. Идвай, бебчо.

Новият „Аарон Мейсън“ беше в компанията на кикотеща се блондинка, която очевидно добре се забавляваше.

Домакинът на търга се приближи към тяхната маса.

— Значи, вие сте човекът, платил за това? Нищо чудно, че сте си пийнал.

Непознатият „Аарон Мейсън“ се извърна към Клариса и очевидно си спомни добрите маниери:

— Приятно ми е… Аарон Кингсли Мейсън.

Той й протегна ръка, при което обърна чашата й и тя се разля в скута й.

— Аарон, престани с този театър — смъмри го Патладжанът. — Колкото и да си си пийнал, не може да си забравил, че това тук е съпругата ти!