Наричайте ме Скарлет

Застанала зад щанда на „Котаракът в чизми“, Жюлиет е бясна. Рьоне красавецът, разбивачът на женски сърца, зеленоокият брюнет с коженото яке, пред когото омекват коленете и на най-самоуверените мадами и когото успя да свали след упорито ухажване… въпросният Рьоне се оказа кръгла нула в леглото.

Най-много я е яд, че не успя веднага да го прозре.

В началото беше върхът — целувки, милувки, пърхащи нежни докосвания на чевръсти пръсти, устни като вендузи, зеленото око, което, прикрито от падащия кестеняв кичур, дебнеше вика на отдаване, на капитулация пред изкусно забитата томахавка, пред триумфалния изблик на оргазма.

Жюлиет беше готова веднага да подпише доживотен абонамент. Красавец е, няма какво. Кандидатки, с лопата да ги ринеш, всички искат да му скочат, а и той определено не беше лишен от сексуални умения. Принцът от приказките, изчел Кама Сутра от кора до кора. По-добър нямаше да намери. Убедена бе. Той е. Сто процента. Онзи, за когото си мечтаех вечер в леглото, когато бях малко момиче…

Три нощи й бяха достатъчни, за да се почувства доживотна пленница. Очевидно това стресна Рьоне красавеца, защото със зачестяването на упражненията първоначалният му плам започна да спада и Жюлиет с прискърбие установи, че времето нанася сериозни щети върху либидото на нейния герой.

Ето какво прави той: обръща я, просва се върху нея и я чука като благоверен съпруг, който си мисли за семейния бизнес. Снощи заспа буквално под носа й. Заспа, докато тя предвкусваше с трепет насладите на предстоящата нощ. По гръб, разперил широко ръце, измъквайки се с възможно най-баналното извинение, класика на съпружеския речник: капнал съм. Не може да си капнал, ако ти се чука, реши Жюлиет.

— Щом заспиваш, значи, не ти се чука.

— Заспивам, защото днес съм разглобил и сглобил цели три двигателя (монтьор е в един автомобилен сервиз). Пропуснах и обяда…

Лъжец. Крадец на трепети. Просто нямаш желание. „Защо ли?“, недоумява Жюлиет, облягайки се с цялата си тежест на щанда. Да не би случайно нещо да не ми е наред. Защо ли ми отнема томахавката? Да не би бойните ми шарки да не са достатъчно красиви? Да не би да си е набелязал друга индианка в прерията…

Постепенно гневът й спада. Вече не е толкова самоуверена. Ами ако грешката е в мен? Може би не съм достатъчно обиграна. Може би вече не харесва дупето ми? Може би не е достатъчно сладко? Ами ако задникът ми надебелее? Ако започне да пресича от корен и най-добрите намерения?

Издрънчава звънчето. Когато някой стъпи на килимчето пред вратата на магазина, се чува дринг-дринг. Една от идеите на баща й. Както люлеещото се детско конче и балоните по тавана, награда за всяка покупка над петдесет франка.

— Какво ще желаете?

Жюлиет влиза в ролята на чевръста продавачка.

— Чифт кецове. Нещо наистина удобно… Да стават за игра.

Предполагам, загубеняко, тросва се тя наум, не е, за да си ги окачиш на стената за красота.

— Номер?

— Четирийсет и четири.

Тя му предлага да седне и изчезва в склада. Всеки ден от девет до обяд обслужва клиентите в магазина на родителите си. Така си изкарва джобните. Следобед застъпва майка й.

Ще върши тази работа, докато реши какво иска да прави. Това, че си е взела матурата, нищо не означава. Особено през юли 1968 година, когато призракът на революцията току-що се е отдалечил и обърканият народ си поема дъх. Според баща й университетът окончателно се е превърнал в пагубно място и е достатъчно Жюлиет само да прошепне Кон-Бендит1, за да види как цялото му лице пламва… Така или иначе, крайно време е да вземе някакво решение. Париж? Орлеан? Кой университет да избере? Четирийсет и трети номер, четирийсет и четвърти, бели „Егл Хъчинсън“, след като ще търчи по кортовете… Лови окото. Турист вероятно. Или парижанин, който има вила наблизо. Иначе досега да го е забелязала, няма начин. Надарена е с безпогрешен усет, винаги нацелва готините мъже. Върти очи като пръчките на търсачите на извори, докато тялото й застива в съблазнителна поза, а ла Мерилин. Въпреки ядовете, които й създава Рьоне, този веднага го забеляза.

Отблизо е още по-готин. Рус, със слънчев загар, кафяви бадемовидни очи, леко чип нос, висок поне метър и осемдесет, ръце с дълги пръсти.

Рядко се случва да й се прииска да огледа някой клиент толкова подробно.

Обикновено не отделя много внимание на клиентите и гледа встрани, когато си връзват обувките, пухтейки. Този път обаче не откъсва очи от него, докато той натиска с пръст, за да провери докъде стига палецът.

— Искате ли стелка?

Той отказва с жест.

— Разтъпчете се, но само тук, без да излизате от магазина…

Казва го за всеки случай, човек никога не знае, оня ден една глупачка прекоси улицата, за да покаже лачените си обувки на продавача от рибарския магазин.

— Не, добре са. Ще ги взема. Благодаря, госпожице.

Широка съблазнителна усмивка, машинална, едва ли не професионална. Съзнава, че се харесва на жените.

— Седемдесет и пет франка.

Непременно трябва да разбере откъде идва този красавец с белоснежната усмивка, тенис ракетата и големите крака.

— Тукашен ли сте?

— Аз съм синът на господин Пенсон.

— О, така ли? Вие сте, значи… Нямаше да ви позная.

Последният път, когато го видя, беше на конфирмацията й. Семейство Пенсон бяха сред поканените. Впоследствие двете семейства се бяха изгубили от поглед. „Синът ми е парижанин“, повтаряше с гордост госпожа Пенсон. В града се говореше, че бил направил кариера в рекламата и карал морскосиня ланча. Възможна тема за разговор за довечера.

Непременно трябва да изтръгне разрешение от баща си да отиде на танци. Срещата с младия Пенсон ще й послужи, за да подхване разговора. Често пъти умело подбраната информация разведрява лошото настроение на семейството. Дори може да каже, че ще отиде с него, че ще я закара със синята си ланча, че й е предложил брак. Официалното оповестяване на нечия женитба се бе превърнало във фиксидея за жителите на Питивие.

— Желаете ли един балон? Подарък от магазина.

Той се засмя.

— Страхотна сте в ролята на търговка. Ще преуспеете, ако продължавате в този дух.

Той се взря в нея и Жюлиет се изчерви. Винаги се изчервяваше, когато я заглеждаха. Действаше й успокояващо и същевременно притеснително. Все едно й представяха някоя красива девойка с твърдението, че това е тя. Единственото неудобство на комплиментите беше, че я караха да се изпотява и косата й се омазняваше. После трябваше да я мие един ден по-рано от предвиденото.

— Е, как е Париж? — пита тя.

Държа се ужасно глупаво, когато се чувствам неловко.

Той леко се засмива и на лявата му страна цъфва трапчинка.

— Огромен, възбуждащ, мръсен въздух… Почакайте. Какво още?

— Може би ще отида там през септември. Ще трябва да се запиша да следвам. В Париж или в Орлеан, все още не съм решила.

— Ако решите да следвате в Париж, обадете ми се. Със сигурност в началото ще се чувствате леко дезориентирана. Ако мога да ви помогна с нещо…

Жюлиет благодари. И още повече се изпотява. Ако продължава с любезностите, косата й ще се омазни до последното косъмче.

Младият мъж вади от портфейла си визитка и й я подава. Формален жест, без ангажименти. Малката е сладка, може би видът й е прекалено провинциален, но хитрият й поглед му допада. Черна къдрава коса, черни очи, свежи бляскави устни, бели, съвършени зъби, бенка в основата на носа. Прекалила е с грима, но такива са всички млади провинциалистки, които четат модните списания и следват буквално съветите им. Фини кости, закръглен бюст… За момента не може да прецени нищо повече, защото тя стои зад щанда.

— На колко сте години, Жюлиет?

— Осемнайсет и половина. Само не ми казвайте, че това е прекрасна възраст. Искам да съм по-възрастна.

— И защо, ако мога да попитам?

Защото на осемнайсет желаеш всичко и нищо, искаш всичко, но не знаеш откъде да започнеш.

— Не знам.

Черните очи гледат мрачно. Миглите се спускат, засенчвайки ги. Не очите й са толкова черни, колкото му се е сторило, по-скоро миглите й. Гъсти, дълги, със завити краища.

— Казвали ли са ви, че имате прекрасни очи?

Тя избухва в смях.

— А, не! Не и вие… Когато бях малка, хората ме спираха на улицата, за да ме питат да не би миглите ми да са изкуствени.

Тя се смее и на лицето й се изписва дръзко изражение.

Странно, как е възможно съпрузите Тюил, толкова обикновени и банални хорица, да са създали това чудо. Вероятно и те все още не могат да се опомнят. Сигурно не знаят как да се отнасят с нея.

Звънчето издрънка отново и семейство летовници нахлу в магазина.

— Добре, оставям ви. Ако дойдете в Париж, няма да забравите да ми звъннете, нали?

— Обещавам.

Тя му подаде пакета и широко усмихната, се обърна към новите клиенти.

Ще остана само колкото да зърна какво се крие зад щанда, реши той.

Не се разочарова: дълги крака, малко закръглено дупе, кръшна талия… изваяно телце в плътно прилепналата минипола.

Как ли успяват да сядат? Това винаги е било загадка за него.

Семейството се взира в него настоятелно. Сигурно представлява странна гледка, замръзнал насред магазина с пакета в ръце.

Жюлиет също е забелязала неподвижната му поза, но не се учудва, защото знае причината. Отдавна е разбрала, че ако иска да впечатли мъжете, трябва само да се изправи и да направи няколко крачки. Тихо се засмива, докато размества кутиите в склада. И младият Пенсон е като всички останали. Единствен красавецът Рьоне се оказа безразличен към прелестите й. И тази мисъл й разваля настроението.

„Трагичен инцидент на железопътната гара Малзерб: жена се хвърли под влака от Париж заедно с двете си деца“, чете господин Тюил, поднасяйки супената лъжица към устата си.

Господин Тюил има навика да чете вестника, докато се хранят: големите заглавия и спортните новини на обяд, политическите новини и полицейската сводка на вечеря. Абониран е за регионалния ежедневник „Репюблик дю Сантр“.

— И какво, чети по-нататък — пита госпожа Тюил с трепет в гласа.

Тя не го прави от злоба и лошо сърце, но вълнуващият разказ за някоя катастрофа, за разкъсаните тела и стърчащите кървящи крайници я кара да трепери до следващия ден и същевременно я успокоява. Чувстваш се по-сигурно и по-уютно, когато научаваш за чуждото нещастие.

— Убити на място и тримата — отвръща господин Тюил, докато си топи соса със залък хляб. — Пак за сметка на данъкоплатците. Непрекъснато плащаме заради разни безотговорни типове. Имаш ли представа колко струва на държавата едно самоубийство?

Госпожа Тюил и Жюлиет клатят недоумяващо глави. Тази тирада я знаят наизуст. Знаят и тарифите за престоя в реанимация и за разчистването на железопътната линия.

Жюлиет е ужасно отегчена от приказките на родителите си. Уморяват ме, непрекъснато повтарят едни и същи заучени думи и изрази.

— Татко, може ли да изляза довечера? Бенедикт организира тържество по случай деветнайсетия си рожден ден.

Мамка му, казва си наум, трябваше да изчакам, докато премели цената на самоубийството на жп линията.

— Какво? Добре. Семейство Тасен са много свестни хора. Само че да си тук в полунощ, разбрано?

Тя вяло кима. Все същата история. Приготвя се за оспорвана битка, а те вземат, че й разрешат от раз, или обратното, ако изглежда в кърпа вързано, й отказват. Родителите са нещо непредвидимо. Според татко и мама има порядъчни хора и непорядъчни хора. Родителите на Бенедикт принадлежат към първата категория, а тези на Мартин към втората. Критериите за принадлежност към въпросните категории се изразяват с една-единствена дума: преуспели. Семейство Тасен притежават хубава къща, отлично поддържана морава, красиви деца: те са преуспели. Семейство Маро — родителите на Мартин, другата й приятелка — са общи работници в захарната фабрика в Питивие и продават „Юманите Диманш“ пред църквата след неделната служба: те не са преуспели.

Бенедикт носи плисирани карирани поли и шотландски пуловери, които си купува от Англия, скромен перлен гердан и шалче „Ермес“, завързано на дръжката на чантата й „Ермес“: Бенедикт е порядъчно момиче. Мартин е с руса, стърчаща във всички посоки коса, носи миниполи от изкуствена кожа, яркозелен грим и червило: Мартин не е порядъчно момиче.

Точно това харесва Жюлиет у нея, че тя не прилича на никого. Поне на никой от съгражданите й. Не се страхува да бъде различна. Тя единствена проявяваше интерес към майските събития. Възприе всичките призиви. Е, всички онези, които й изнасят: за сексуалната свобода и за отхвърлянето на установените авторитети. „Забранено е да се забранява“, „Бъдете реалисти, искайте невъзможното“…

Вероятно благодарение на „събитията“ Бенедикт, Мартин и Жюлиет си взеха матурата.

Господин Тюил оставя вестника на масата и въздъхва. Родителите на Жюлиет са в пълно неведение относно сексуалния живот на дъщеря им. Тя се снабдява с хапчета антибебе с рецепти, които някакъв доктор дава на Мартин. „Той си трае, защото мисли като родителите ми, смята, че всеки път, когато се чукам, разклащам обществените устои“, обясняваше Мартин. Жюлиет палуваше далече от бащиния дом, най-често в нечий автомобил, след съботните танци. Понякога в легло, но това се случваше доста рядко, понеже любовниците й нямаха нужния жизнен стандарт, за да упражняват сексуалната си мощ върху пружиниращи матраци. Красавецът Рьоне бе първият притежател на малко студио с истинско двойно легло. „Кинг Сайз“, напомняше етикетът, закачен на един от краката на ложето.

Рьоне предлагаше почти пълен комфорт. Почти, защото, за да стигне до него, се налагаше да се катери по покрива, тъй като родителите й изискваха да се е прибрала вкъщи най-късно до полунощ. Така че тя демонстративно се прибира преди уречения час и се измъква през прозореца на стаята си. Рисковано начинание. Върви покрай улука в тъмното и се старае да се движи по ръба на плочите. Но пък си заслужава. Събота вечер в колите и в двойното легло се случват суперинтересни неща…

Те не знаят нищо за мен, мисли си Жюлиет, наблюдавайки родителите си. Аз не ги интересувам. Предпочитат да говорят за премиера Жорж Помпиду и за споразуменията от Гренел2, за четвъртата седмица платен отпуск и смъртта на каноника Кир3…

— Отгатнете кого видях днес в магазина?

Двамата внезапно вдигат глави.

— Сина на семейство Пенсон.

— И чак сега го казваш! Разказвай де. Синът на Пенсонови…

— Ами… живее в Париж, даде ми визитката си, в случай че замина за там.

— Много порядъчен младеж. Разправят, че бил преуспял. Онзи ден тъкмо…

Жюлиет е престанала да ги слуша. Чуди се какво да облече за танците тази вечер у Бенедикт.

Купоните у семейство Тасен са истинско събитие. Тази вечер господин Тасен е сътворил истинска илюминация, старата къща на авеню „Репюблик“ в най-изискания квартал на Питивие и цялата градина са окъпани в светлина. Обраслата с беседкова лоза и орлови нокти фасада е окичена с лампичките от 14 юли, а от широко отворените остъклени врати на партера се чува „Rain and Tears“ на „Афродитас Чайлд“.

Жюлиет стъпи накриво на покритата с бял чакъл пътека и изруга. Наведе се да разтърка глезена си и забеляза три момичета от гимназията, хванати под ръка. Трите грации, модните законодателки. В този миг през ума й мина мисълта дали не е сбъркала с избора на лилавата рокля, модел принцеса, но трите момичета я поздравиха любезно и тя се изправи, успокоена. Не, по-скоро обувките й не бяха подходящи. Сигурна съм, че обувките не са подходящи. Така или иначе, в този момент нищо не е наред. Трябва да сменя обстановката, да се поогледам наоколо…

Застанала на входа, Бенедикт посреща гостите си.

Бенедикт Тасен е четвъртото от шестте деца на семейството. Кланът Тасен е сбор от ритуали и истории, които в надпревара се разказват в просторната трапезария. У семейство Тасен Жюлиет неизменно се чувства като на изпит. Никога не знае как да държи ножа или какво да отговори на големия брат на Бенедикт, който цитира Сен-Симон.

Дори Мартин се впечатлява от Бенедикт. В нейно присъствие Жюлиет и Мартин внимават как се изразяват. Вероятно тази е причината да не са толкова близки, въпреки че се познават от училищната скамейка. Мартин твърди, че Бенедикт членува в клуб, недостъпен за нея и за Жюлиет. Това е клуб на онези хора, които „поначало“ притежават пари и висока култура и четат Монтескьо, както други четат „Репюблик дю Сантр“, клуб, в който добрите маниери и четенето на Мадам дьо Севинье предполагат похапване на дъхащото на прясна сметана сиренце пти сюис. Членовете на този изискан клуб са с розов тен, лъскава коса, без следа от пъпчица или снежинка пърхот.

— Нали ти е ясно, тези хора не слагат в уста никакви консерви — обясняваше Мартин. — Приемат само прясна и витаминозна храна. Така че няма как…

Така че няма как Бенедикт да не се чувства свободно навсякъде. Няма как да проявява съмнения по отношение на десена на роклята или цвета на обувките си и сърцето й да се качва в гърлото, когато красивият Рьоне закъснява.

— Е, принцесо, мечтаем за отсъстващия?

Мартин хваща Жюлиет за ръка и двете се тръшкат на едно канапе наблизо.

— Ти по-добре обърни внимание на нещастния си ухажор. Изпива те с очи — отвръща Жюлиет, вирнала брадичка по посока на един нескопосан на вид младеж, който не изпуска Мартин от поглед.

Облечен в морскосин блейзър с прекалено дълги ръкави, той безуспешно се опитва да напъха зад дясното си ухо един непокорен рус кичур. При всяко движение се виждат почернели от пръст нокти, които извикват неодобрителни гримаси на лицата на двете момичета.

Казва се Анри Бишо. Изкупителната жертва на техния триумвират. Открай време следи безмълвно и с обожание Мартин, наблюдава я с трептящи ноздри, като риба с пърхащи хриле на сухо.

— Много си любезна — тросва се Мартин. — В деня, в който ще му обърна внимание, ще разбереш, че съм се предала, че съм изпаднала в пълно отчаяние.

— Каквото и да си приказваш, той е добра партия — отбелязва Жюлиет. — Има пари, земя, говорят, че…

— Престани — прекъсва я Мартин, — надушвам завист в думите ти. Нали си знаеш, че с красавеца Рьоне няма да натрупаш състояние…

— Красавецът Рьоне е гола вода — процеди Жюлиет през зъби.

И мигом съжалява, че се е изпуснала. Като обявява на висок глас провала в леглото на своя кумир, рискува да подреже крилете на собственото си желание. Истината е, че поне засега красивият Рьоне е смисълът на живота й. Стига й да го съзерцава, за да се чувства спокойна. Нищо че го нарича гола вода, достатъчно е да го зърне и веднага се поддава на изкушението. По-силно е от нея.

Един следобед отидоха на къпанията в Питивие льо Вией. През целия път се цупиха. Рьоне искаше да тренира на пистата за мотокрос. На къпалнята един приятел им показа снимка на тях двамата от някакъв купон. Жюлиет не можеше да откъсне очи от снимката. Колко красиви бяха! Това тя ли беше? До него! Идеалната влюбена двойка. Рьоне я притиска до себе си, Жюлиет се усмихва, спокойна и доволна. Изряза снимката и я сложи в найлоновото калъфче, в което носеше личната си карта и купоните за училищния стол. Когато се чувстваше несигурна в себе си, беше достатъчно да погледне снимката, за да се разведри и светът да грейне в ярки краски. Ето за какво служеше Рьоне красавецът — да й действа успокояващо посредством една стара снимка.

— Така си и знаех — ликува Мартин, — прекалено е красив, за да е истински.

— Какво искаш да кажеш?

— Ми да… Момичетата падат в прегръдките му като зрели круши. Прекалено лесно е. Също като при красивите момичета… Той потъва в очите на околните и губи представа за собствената си личност. Губи желание.

— Нервираш ме с навика си да обясняваш всичко! Вината може и да е моя. Може би съм прекалено невежа.

— Я стига, красавецът Рьоне толкова е свикнал да го свалят, че е забравил как се проявява инициатива.

Лошото е, че тя е права. С отпуснати край тялото или кръстосани ръце на тила, той лежи и чака. Или заявява: „Погрижи се за мен, люби ме“. Друг път започва да ръси такива глупости, че тя направо се смразява. „Вземи ме, изнасили ме.“ Не, не, не, иска й се да закрещи, ти трябва да ме обладаеш, да ме вземеш насила, ти си мъжът!

— Престани да правиш тази физиономия, Жюжю. Не си заложила на карта живота си. Животът ти е другаде. Поне така мисля аз, защото да прекараш целия си живот с Рьоне красавеца…

Мартин въздиша, обезкуражена.

„Защо не?“, отвръща мислено Жюлиет. Цял живот сгушена до синия работен комбинезон. Без тревоги, без следване, без боричкане.

Отпусната на рамото й, главата на Мартин натежава. Приятно й е да чувства как я топли.

Практичната Мартин е решила никога да не се влюбва, защото любовта изсмуквала цялата енергия. Тя щяла да вложи своята в завладяването на Америка. Любовници — да, любов — не, пък и всеки знае, че многото любовници предпазват от любовта. Такава е нейната теория. Жюлиет често ходи при нея в супера „Кооп“ на пазарния площад. Там се е хванала като касиерка, за да си плати билета за Америка. Ходят да похапват в сладкарница „Сладко изкушение“, Мартин разтваря карта на Америка и Жюлиет я изпитва за имената на улиците, спирките на метрото, предградията на Манхатън. Двете си мечтаят за Файър Айланд, „Форсайт Стрийт“, „Уошингтън Скуеър“…

— Хей, Жюжю, къде се отвя. Я погледни натам, ето го Рьоне…

Жюлиет става от канапето, оправя роклята си, прокарва ръце през косата си, за да бухне. Сърцето й подскача, корените на косата й се изпотяват, на бузите й цъфват алени петна, тя гълта корема си, изпъчва гърди, прави неумели опити да изглежда естествено… я виж, и вие ли сте поканен?

Рьоне красавецът е застанал на вратата.

Не е сам.

Стои на прага, прегърнал някакво момиче.