Наричайте ме Скарлет

Глава 1

С много търпение, енергия и дипломатичност Режина успя да открие идеалното жилище за Унгрун, Жюлиет, Бенедикт и за себе си. Търпение, защото всеки път, когато изникнеше някоя примамлива обява, апартаментът биваше нападнат от тълпа разбеснели се кандидати, които си мятаха злобни, преценяващи погледи. Налагаше й се да чака с часове на опашката, за да открие, когато дойдеше редът й, че обектът на желанието й, който мислено бе обзавела с любов, току-що си е намерил наемател. Енергия, за да не изпада в отчаяние и да има сили да е отново на крак на следващия ден в ранни зори, за да се насочи като сомнамбул към най-близката будка за вестници, да изпощи обявите, да открие нещо интересно и да застане на нова опашка от изнервени кандидати. Дипломатичност, за да не избухне, когато някоя бъдеща майка пререждаше чакащите и заставаше начело. Или когато прочетеше в погледа на служителя от агенцията за недвижими имоти, че я бърка с някой имигрант бачкатор с претенции да живее на авеню „Фош“, на пъпа на Париж. Чужденка, без фиш за заплата, без брачна халка, висока, руса и разтропана, Режина не вдъхваше доверие. Ама изобщо.

Както обикновено, в края на краищата пак опря до познатите си и проблемът беше уреден. Един от учениците й имал приятел, който познавал една госпожа, чийто братовчед се бил пенсионирал, отивал да живее в провинцията и предоставял на тълпа боричкащи се кандидати луксозния си частен дом на улица „Плант“ №64.

— Истински палат! — възкликна Режина, страхотно впечатлена.

— Именно — важно кимна той. — Старият добряк си няма понятие как вървят наемите и го дава за три хиляди франка.

Обясни й, че къщата била огромна и луксозна, но се намирала на улица с интензивен автомобилен трафик и често ставали задръствания. На №62 се издигал неприветлив блок, а на №66 се намирала болницата „Нотр Дам дьо Бон Секур“.

Режина съкрати урока и обеща да даде отговор най-късно до четирийсет и осем часа. Готвеше се да затвори вратата, но ученикът пъхна крак в пролуката и обнадежден, попита:

— Ако работата се уреди, нали ще получа един-два безплатни урока?

Момичетата отидоха да огледат къщата: два етажа, пет спални, две бани, таван, мазе и неугледна градина. Вътре цареше безупречна чистота. Собственикът сигурно беше от маниаците, които дебнат петното с напоена с белина гъба и през свободното си време размахват мистрията.

— Абе тоя сигурно си е прекарал живота в бачкане, но нас това ни урежда — заключи Режина.

Натовариха Виртел да преговаря, за да успокои собственика и да го предразположи. Помолиха го и да подпише писмо, с което гарантираше за четирите наемателки.

Режина взе най-хубавата стая със самостоятелна баня. Жюлиет и Унгрун не възразиха — нали тя бе уредила всичко и намерила тази прекрасна къща. Бенедикт, възмутена от егоизма й, изрази недоволството си пред Жюлиет.

— Доколкото ми е известно, ти не се освободи от един тиранин, за да попаднеш на друг. Внимавай, не се оставяй…

Откакто бе започнала стажа си във „Фигаро“, Бенедикт се придържаше още по-стриктно, ако изобщо беше възможно, към принципите си.

Валери ужасно се разгневи, когато научи, че напускат. Заяви, че не са я уведомили предварително, и отказа да им върне гаранцията от три наема. Режина крещя, заплаши да се обърне за съдействие към приятелите си, но като човек, който владее положението, Валери невъзмутимо отговори:

— На твое място не бих се хвалила толкова с познатите си!

И Режина млъкна.

Най-сетне, на 1 юли, се нанесоха в новия си дом. На 21-ви Режина реши да организира голям купон. Отначало се колебаеше между 10-и — финалът на колоездачната обиколка на Франция на „Шан-з-Елизе“, и 21-ви — кацането на Луната на „Аполо“, но в крайна сметка американските астронавти безапелационно изместиха Еди Меркс и жълтата му фланелка.

— Ще пием, ще танцуваме и в три часа след полунощ ще седнем пред телевизора!

Всяка състави списък на гостите си. Този на Режина конкурираше телефонния указател, този на Унгрун се състоеше от три имена, три приятелки манекенки. Жюлиет остави съобщение на телефонния секретар на Жан-Франсоа Пенсон, но все още не беше получила отговор. Луи беше на снимки в Корсика, някакъв криминален филм за телевизията. Изпълняваше поддържащата мъжка роля. Съобщи й новината, дъвчейки таблетки аспирин — от силните емоции винаги качваше температура. Това беше неговият начин да изразява радости и мъки. Направо трепереше. „Представяш ли си… първата ми роля… Край на композиторските напъни. От сега нататък поемам напред. Ще видиш, че така ще стане. Запомни какво ти казвам. Удари моят час и сега ще им покажа на какво съм способен.“

Един месец снимки, хиляда франка на ден. Костенурката се хвърляше в атака.

Разочарована, че няма кого да покани, Жюлиет се обади на Шарл Милал. Той отговори, че приема с удоволствие. Двамата с Виртел били сключили сделката: Милал отстъпил лиценза за Франция за два милиона нови франка и два франка на килограм материал. След като завинтил капачката на писалката си „Монблан“, Виртел потрил доволно ръце, а и Милал изглеждаше не по-малко удовлетворен. От сега нататък спокойно можел да се посвети на експериментите си без финансови притеснения, още повече че си бил запазил изключителните права върху патента и правата за разпространение на метода в чужбина.

Жюлиет все още чакаше обещаната й комисиона.

Мартин беше дошла от Питивие с Бенедикт, която лека-полека пренасяше багажа си и сновеше между къщата на родителите си и улица „Плант“. Когато ги видя да слизат двете от реното, натоварени с дрехи и книги, Жюлиет изпита чувство на ревност. За една година двете много се бяха сближили.

А и приятелите на Режина. Всички до един бяха красиви, млади, засмени, на Жюлиет й се струваше, че е на кино. Поканените надойдоха с бутилки шампанско, серпантини, бомбички с конфети, домакински съдове, постери, плочи, цветя… Целуваха буйно Режина. Мъжете силно я притискаха, жените предпазливо целуваха въздуха, от страх да не си повредят грима или червилото. Носеха странни рокли на дупки, украсени с пластмасови и метални плочки, младите мъже бяха с вталени сака и клош панталони. Жюлиет разпозна някои от тях — сигурно ги беше виждала по списанията.

Италианецът, любимият на Режина, също беше дошъл: висок, кестеняв, с ослепителна усмивка и разкопчана риза, която откриваше косматите му гърди. Разхождаше се сред поканените с блеснал, празен поглед. Беше красив, правеше впечатление и го знаеше. Жюлиет го слушаше да говори възбудено за автомобилната катастрофа на Тед Кенеди при Чапакуидик, при която бе загинала спътницата му Мари-Жо Копекне. „Ужасно, това сигурно ще е краят на политическата му кариера“, обясняваше той на една блондинка, кандидатка за слава в киното, която очевидно мислеше за друго, не за политическото бъдеще на сенатор Кенеди.

Жюлиет въздъхна. Защо винаги се чувстваше тъжна и не на място на събиранията и в компанията на непознати? Глупава, непохватна, неспособна дума да обели. Същото беше и в университета. Изкара успешно приемния изпит, но така и не придоби поне малко самочувствие. „Сигурно тази година са приели всички кандидати“, мислеше си тя. В някои моменти се чувстваше едновременно като Скарлет и Сюркуф, в други ставаше по-ниска от тревата.

Приближи се до Виртел и Милал, които оживено разговаряха.

— … една венецуелска фирма проявява интерес към вашия бетон, възнамерявали да строят в някакъв бидонвил, да подслонят бедняци — обясняваше Виртел. — Имате ли нещо против да поема инвеститорския контрол?

— Не се ли договорихме, че ще се ограничите само с Франция? — подметна Милал, топвайки една наденичка в горчицата. — Дайте ми писмото, аз ще се свържа с тях.

— Пак ще говорим. Нямаше да получите сделката, ако не бях аз, и…

— Чухте ли, че президентът възнамерява да даде зелена улица на програма за строителство на магистрали? Скоро ще можем да стигаме директно от Париж до Марсилия. Ще има големи обществени поръчки, бих могъл да ви дам едно рамо, при положение че…

Двамата й кимнаха леко и продължиха да си говорят за акведукти и магистрали.

Мартин танцуваше с един въодушевен дългуч с очила и рошав перчем. Страхотно се забавляваше. Беше приключила успешно задочния курс и я бяха взели на стаж в Париж. От 1 август започваше работа като „зареждач“ в един от супермаркетите на „Кооп“, на авеню „Женерал Льоклер“. Още не беше съобщила новината на Жюлиет, искаше да я изненада.

— За какво си мислите? — попита я дългучът.

— За магазина на „Кооп“, където започвам работа след десетина дни.

— Колко интересно! Аз пък смятах, че момичетата си мечтаят само за любов.

— Аз съм изключение.

— Никога ли не сте се влюбвали?

— Никога.

— Не ви вярвам.

— Истина е… Понякога ми се случва, като видя на улицата някое момиче, все едно красиво или грозно, да си кажа: „Сигурна съм, че е влюбена, а на мен досега не ми се е случвало. Защо ли?“. И на мен ми се иска да се влюбя, поне веднъж!

— Не ви ли липсва?

— Ами не… след като не знам какво е.

— И досега не сте казвали „обичам те“ на нито едно момче?

— Не. Казвам им разни мили неща, например „много те харесвам“, „добре ми е с теб“, и когато ги казвам, наистина ги мисля. После ми изхвръкват от ума… Виждате ли онова момиче, което седи самичко в ъгъла?

Той се обърна и видя Жюлиет.

— Тя, за разлика от мен, непрекъснато е влюбена в някого. Това е главното й занимание.

Защо ли Жюлиет стоеше сама в ъгъла? Мартин реши да се освободи от младежа с рошавия кичур и да отиде при нея.

— От 1 август съм назначена да зареждам щандовете със стока в „Кооп“ на авеню „Женерал Льоклер“. Първа по успех съм на стажа — провикна се тя, тръшкайки се до Жюлиет.

— Но то е само на две крачки оттук. Ще дойдеш да живееш с нас!

— Не се решавах да те помоля, но ако имате някое свободно ъгълче…

— Я стига… има една свободна стая. Решихме, че ще бъде за приятели, ти ще бъдеш първата й обитателка.

— А другите? Дали ще са съгласни?

— Ще бъдат във възторг. Ще делим наема на пет, вместо на четири. Ще изкараме по-икономично!

— Ура — извика зарадвана Мартин.

— Какво става? — полюбопитства Режина, която танцуваше с любимия си италианец наблизо. — Дойде ли време да гледаме астронавтите?

— Не, Мартин ще се нанесе да живее с нас. В стаята за приятели.

— А, добре… Няма да е лошо. Ще плащаме по-малък наем.

— Какво ти казах — пошушна Жюлиет, изнемогваща под тежестта на Мартин. — Помести се малко, приятелко, много си тежка. Значи, ще изкарам лятото съвсем сама в Питивие!

— Така излиза. И да внимаваш с онзи убиец, защото си точно негов тип… Това с кацането на Луната кога започва?

— Към три през нощта.

— Да си изберем места пред телевизора отсега.

Там вече седеше Унгрун с очила в ръка и благоговейно чакаше — годеникът й бил обещал, че когато американските астронавти кацнат на Луната, ще бъде с цялото си сърце и душа при нея.

— Има ли още шампанско? — провикна се Виртел.

— В избата има — отговори Режина.

— А избата къде е?

Жюлиет се скри зад Мартин и Унгрун, защото никак не искаше да я накарат да го придружава. Режина бързо огледа присъстващите и след като не откри кого да натовари със задачата, сама се нагърби с нея.

Гостите насядаха мълчаливо пред телевизионния екран, на който показваха кадри от събитието. Спускаемият апарат се отдели от „Аполо 9“ и се насочи към Морето на спокойствието. Коментаторът печелеше време, напомняйки периодично разстоянието, което оставаше да изминат астронавтите до Луната. Четирийсет хиляди фута, трийсет и пет хиляди, трийсет хиляди… Олдрин правеше нелепи коментари: „Морето на плодородието не ми изглежда много плодородно. Кой ли му е дал това име…“.

Двайсет и пет хиляди фута, двайсет хиляди, петнайсет хиляди…

— О, как бих искал да съм на Кейп Кенеди с журналистите — възкликна Емил Буше, за когото най-важното бе никой от присъстващите да не забравя, че той е главен репортер.

Модулът продължаваше да се спуска. „Слизаме, слизаме“, повтаряше Армстронг.

10 000, 5000, 2000, 1000…

Вдигна се облак прах и апаратът кацна на Луната. В стаята гръмнаха аплодисменти, имаше целувки, прегръдки, чуха се викове, някои стояха като заковани, отворили широко уста. Като Унгрун и Жюлиет.

Нийл Армстронг, облечен в астронавтския си костюм, слезе по стълбичката и стъпи на лунната повърхност. Със скафандъра и неудобните си тежки дрехи напомняше на огромно бебе, на човечето Бибендум, рекламата на гумите „Мишлен“.

— Как ли пишкат в безтегловност? — пошушна Мартин.

— Млъквай — отвърна Жюлиет, хипнотизирана от случващото се пред очите й.

„Малка крачка за човека, голям скок за човечеството“, се чу гласът на Армстронг в скафандъра.

— Само не ми казвай, че току-що го е измислил… Написали са му го преди полета!

— Престани — тросна се Жюлиет раздразнено, — всичко разваляш!

Там горе, в Космоса, двама мъже подскачаха по Луната. Гърлото й се сви, доплака й се. Когато забиха американското знаме, Мартин не се сдържа и високо каза: „Права съм да искам да отида там, наистина там е бъдещето“. Седнал плътно до Бенедикт, Емил Буше говореше за Галилей. Бенедикт слушаше. Шарл Милал се бе залепил за екрана на телевизора. Унгрун мислеше за годеника си.

А Виртел и Режина?

Те бяха слезли в мазето и изглежда, не бързаха да се връщат.

Глава 2

Минаха три дни от тържеството и на момичетата започваше да им писва да дояждат остатъците от пая с месо, от печеното пиле и от шоколадовата торта, когато неочаквано звънна телефонът.

— За теб, Жюлиет — каза Режина, подавайки й слушалката и облизвайки пръстите си. — Някой плаче на телефона.

Жюлиет грабна слушалката с една ръка, с другата държеше току-що наченатото пилешко бутче.

— Ало… — измънка тя с пълна уста.

— Скъпа, обажда се мама… Ужас, случи се нещо ужасно…

Жюлиет прехвърли в ума си всички възможни катастрофални сценарии. Реакциите на майка й бяха непредвидими. Можеше да се окаже, че баща й е претърпял злополука, че са обрали магазина, че цените на еспадрилите са хвръкнали до небесата или че някоя далечна позната се е споминала.

— Минет умря.

Минет. Бабата на семейството, която на семейните празници настаняваха на края на трапезата, след което забравяха за нея. Възрастната госпожа задрямала по време на вечерята, топнала брадичка в крем карамела и повече не помръднала.

Родителите на Жюлиет я прибрали от дома за стари хора, където я бяха настанили, и сега Минет лежала на голямото легло в къщата им на улица „Курон“.

Жюлиет светкавично се изстреля за Питивие. За пръв път в живота си виждаше отблизо мъртвец. Наблюдаваше внимателно баба си. Вече не чувства нищо, край, всичко е свършило. От смъртта към живота и обратно, от живота към смъртта, едно двупосочно пътуване, продължило осемдесет и две години. Съвсем в реда на нещата. Жюлиет не изпитваше скръб. С баба си не бяха близки. Рядко си говореха. Баба й беше кротка и безлична. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-трудно й беше да си я представи като млада жена, във вихъра на валса, флиртуваща, влюбена, в прегръдките на любимия. Струваше й се, че Минет се е родила баба. Това, което я натъжаваше, бе отпадането на една брънка от веригата, свързваща я със смъртта. Следващата е мама, после ще дойде моят ред… Застана до майка си и я хвана за ръката. Госпожа Тюил плачеше, повтаряйки „мамо, мамо“. Произнасяна от майка й, тази дума звучеше странно в ушите на Жюлиет.

Отидоха при нотариуса. Преди седем години Минет беше направила завещание, но наскоро посетила нотариус Корбие, искала да внесе някакви поправки. Постъпката на възрастната дама бе разтревожила Марсел и Жанет Тюил, което обясняваше нетърпението им да научат последната й воля. Жюлиет ги придружи не защото умираше от желание, а защото родителите й настояха. „Сигурно ти е оставила някой и друг наполеон и някоя дребна мебел, затова трябва да спазиш приличие и да дойдеш с нас.“ Жюлиет избесня. Първо, защото според нея наследството по принцип беше нещо напълно неморално — някой нещастник се трепе цял живот, за да остави нещо на наследниците си, без те да са си мръднали пръста и без да имат никакво участие в придобиването му. Второ, защото беше танцувала до три сутринта в „Клуб 68“ и не й се ставаше в осем часа, за да присъства на отварянето и четенето на завещанието.

Получи се така, че ранното й ставане се оказа напълно оправдано. Минет й оставяше всичко: фермата в Жирен на стойност около 400 000 франка, акциите, наполеоните, бижутата, мебелите, спестяванията. Нотариус Корбие прочете заключителните думи на Минет: „Марсел и Жанет ще ме разберат. Те са си уредили живота и не се нуждаят от нищо. Жюлиет пое риска и замина за Париж, за което я поздравявам. Аз винаги съм се страхувала да рискувам. На добър час, Жюлиет“. Жанет и Марсел Тюил слушаха смаяни, невярващи, с изкривени физиономии.

Май за тях щеше да е по-добре да бяха останали да се излежават, си каза Жюлиет, която не беше на себе си от удивление. Нотариусът продължи да чете, изброявайки таксите, които трябваше да се приспаднат, данъка наследство…

Жюлиет изобщо не слушаше.

— Какво мислиш да правиш с къщата? — попита госпожа Тюил дъщеря си, когато седнаха да вечерят.

— Ще я запазя, разбира се! Още утре ще отида да я видя. Забравила съм как изглежда. От колко време Минет не живееше в нея?

— От десет години. Откакто отиде в дома за възрастни.

— А защо не я взехте тук?

— Как си го представяш, Жюлиет! А магазинът?

— Сега ще трябва да плащаш данък наследство, данък сгради и поземлените данъци, местните такси и данъци, сметките за електричество, газ, вода… Да притежаваш къща, струва много скъпо — заяви господин Тюил, вдигайки очи от вестника. — Как смяташ да се справиш?

— Ами… ще продам наполеоните, акциите и разните там…

Марсел Тюил избухна. Разните там! Така ли се говори? Къде са я възпитавали? Понякога наистина не можеше да я разбере!

След което се обърна към жена си.

— Вече със сигурност може да се твърди, че вашето семейство е напълно лишено от чувство за благоприличие! Питам се на какво си я научила, след като се изразява по този начин! Като си помисля само, че си съсипвам здравето да я издържам да следва в Париж, в Па-риж… Скоро дъщеря ми ще се превърне в хипи с цветя в косите и ще ме настани в къщата в Жирен, превърната в наркоманска комуна… Само това оставаше!

Жюлиет предпочете да си замълчи.

— Също като измислената работа в „Пробетон“ — продължи той. — Нали ни беше обещала, че няма да работиш! Обаче не! Госпожицата трябва да си изкарва допълнителни джобни пари! При това в строителството! И това ако е женска професия…

Защото да продаваш еспадрили, е мъжка професия, иронизира го наум Жюлиет. Замисли се за къщата в Жирен, беше на десетина километра от Питивие. Вече ясно си я спомняше: квадратна каменна постройка, ограждаща един вътрешен двор, насред който растеше прещип. Намираше се на края на селото и от нея започваха нивите. Жито, жито, докъдето ти стига погледът. Царството на житото, на комбайните и вършачките. Равно и жълто през лятото, тъжно и кафяво през зимата! Ще си имам дом, моя собствена къща…

— Ето! Сега пък девалвират франка! — възмущаваше се баща й. — И замразяват цените! До 15 септември. Затова ли гласувахме за Помпиду… Пада ни се сега. Ръководят ни разни некадърници.

— Много важно! Не го вземай толкова навътре — отговори Жанет Тюил, доволна, че разговорът се е насочил към правителството.

— Ами ако решиш да пътуваш в чужбина, а? Какво правиш с нашите обезценени франкове?

— Много добре знаеш, че никога никъде не ходим! Дори не отиваме до Париж да видим Жюлиет.

— Предпочитам да не ходя.

До статията за девалвирания франк се мъдреше заглавие, напечатано с големи черни букви: „Клане в «Бел Еър» — актрисата Шарън Тейт и четирима нейни приятели намират смъртта си…“. Жюлиет си изкриви врата, за да прочете по-надолу, но баща й я забеляза и се тросна:

— Ще изчакаш да приключа. И тук си имаме предостатъчно престъпления, за да се втурваш да четеш за тези в чужбина!

Беше се обявил за председател на един от многото комитети за защита, изникнали в града. Жюлиет подозираше, че го е направил само за да го наричат „президент“ поне веднъж в живота му. Съчиняваше надути речи: „Да опазим добродетелите на нашата младеж, да я спасим от лудостта на убиеца, който удря безразборно…“. Изведнъж се бе превърнал в Катон Стари, който мърморел: „Картаген трябва да бъде разрушен“, докато отмъквал накитите на жените под претекст, че трябва да се правят икономии и да се спазва строг морал. Можеше да изпълни десет страници с нравоучителни писания от този вид. Основната дейност на комитета се състоеше в слушане на безкрайните тиради на Марсел Тюил. А преследването на убиеца беше задължение на полицията и от Париж бяха изпратили подкрепления.

— Смяташ ли, че убиецът е от Питивие? — обърна се към него Жюлиет, за да го изчетка и да го накара да подхване любимата си тема.

— Нищо не мога да твърдя със сигурност, но знам някои неща…

Той заби нос във вестника, показвайки, че всеки опит да бъде въвлечен в разговор, е обречен на провал. „Наследницата“ беше помолена да млъкне и да се направи, че я няма.

На другата сутрин Жюлиет се стресна от оглушително думкане по вратата на стаята й. Хвърли замаян поглед на будилника си и видя, че показва осем и половина! Реши да не отговаря и потъна още по-дълбоко под пухената завивка.

— Жюлиет, Жюлиет! — дереше се баща й зад вратата. — Отвори веднага, на секундата.

„Сега, сега“, провикна се тя, завързвайки в движение колана на пеньоара си, и се запрепъва към вратата.

— Може ли да ми обясниш?

Стоеше пред нея изпънат като адютант, с морава физиономия на алкохолик, с огромен нос, набразден с червени жилки, и чер дроб, надупчен като дантела. Нервно размахваше пощенска картичка, очевидно адресирана до дъщеря му. На пръв поглед поне от лицевата страна нищо не оправдаваше яростта му: заливче, корабче, отвесни скали и горе вляво — вкусна шоколадова целувка.

— Чакам обяснения — повтори той.

Беше червен като домат и изглеждаше на ръба на мозъчния инсулт.

— Ми… Това е Корсика — отвърна тя, сънена.

Сигурно е от Луи, помисли си.

— А това, и това ли е Корсика?

Той обърна картичката. Едва си поемаше дъх, дишаше на пресекулки, отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Присвивайки леко очи, Жюлиет успя да прочете на гърба на чудното заливче: „Косми, кур, ташаци, мисля за теб, cosi, cosa, it’s a wonderful world“. Нямаше грешка, беше от Луи.

— Ааа… — жално проточи тя, протегнала ръка в опит да се докопа до картичката.

Баща й обаче я стискаше здраво с изтръпнали пръсти.

— От кого е? — попита.

Очевидно никак не му беше до шеги.

— Виж, татко, понятие нямам, сигурно е някакъв майтап.

— И кой е този майтапчия?

Не му стигаха сили да прави дълги изречения, беше останал без дъх. Разпитваше кратко и точно.

— Няма ли подпис? — преструваше се Жюлиет, сякаш не знаеше.

— Името му, веднага!

— Ама нали ти казвам, че си нямам понятие, и какво толкова е станало!

Ако знаеше само какво правеха тя и авторът на пощенската картичка, нямаше да си губи времето с излишни подробности!

— Раздавачът я е прочел! — Той се задъхваше от ярост, но успя да продължи: — Подаде ми я с поглед, който трудно ще преглътна някога! Излишно е да ти казвам, че целият град вече знае!

Жюлиет успя да зърне по-отблизо посланието. Луи беше изписал първите три думи във формата на полудели рошави пениси, които ту щръкваха, ту клюмваха, раздиплени под формата на букви.

Не можа да се сдържи и се разсмя.

Баща й я шамароса с такава сила, че главата й отхвръкна и се удари в касата на вратата. За миг всичко се разми пред очите й.

— Ей, татко, я стига! Да не се вземаш за Хитлер!

— Вземам се за баща ти, точка! Докато живееш под моя покрив, няма да се подхилваш подигравателно, когато те питам нещо. Ти си моя дъщеря, носиш моето име и не желая разни парижки келеши да го мърсят! Ще ми кажеш сега, на мига, името на този непрокопсаник и ще се разберем с него като мъже.

Да покани тук Гаяр! С кърпените дънки, физиономията на костенурка, тридневната брада и речник, достоен за порнографска антология!

— Бедният ми татко, ти бълнуваш! Ужасно си изостанал! Понятие си нямаш. Огледай се, покажи си носа вън от провинцията…

— Забранявам ти да ми говориш с този тон! Няма да излизаш от стаята си, докато решим с майка ти какво да те правим!

Той крещеше толкова силно, че тя си запуши ушите и свали ръце чак когато крясъците заглъхнаха.

— Ама че си тъпанар.

Беше се изпуснала. Вдигна ръка пред устата си, но беше много късно. Видя в очите на баща си искрена и неподправена омраза. Омраза в най-чистия й вид. Той се тресеше от гняв и ако не беше натрупаното от векове възпитание („под никакъв претекст не можеш да убиеш децата си“), щеше да я удуши на минутата. С първото, което му попадне подръка: връзка за обувка, колан, каишка на часовник… Щеше да стигне дотам да измъкне от килима достатъчно здрава и дълга нишка, за да я използва като гарота. Вместо това се вкамени от изненада, накъса картичката на хиляди парченца и ги хвърли на главата й. След което, с едва доловим и сдържан тон, изпълнен с твърдост и достойнство, с несломима енергия, бликнала от дъното на душата му, заяви в скоропоговорка:

— Мога само да ти кажа, малката ми Жюлиет, че двамата с майка ти дълбоко съжаляваме за жертвите, които сме правили, за да те отгледаме и възпитаме…

Отново беше влязъл в ролята на Катон, но този път един съкрушен и благороден Катон, започнал да осъзнава, че прелестите на Картаген са надделели над строгостта на призивите му: „Париж трябва да бъде разрушен…“.

— … и че ако трябваше да го сторим отново, щяхме да си го спестим без капка угризения.

И той тресна вратата.

Жюлиет чу как ключът се превърта в ключалката и сви рамене. Жертви! Как ли пък не! Жертваш ли се, когато се грижиш за дете, което си създал и което не те е молило да се появи на бял свят? Виж, ако Луи беше написал: „Прекрасна маркизо, вашите красиви очи вещаят смъртта ми и сърцето ми погива в желанието си да ви преследва…“, нещо в духа на тирадите на господин Журден, буржоата благородник на Молиер, щеше да му прозвучи елегантно и благопристойно.

А на мен непристойно и гадно.

В продължение на няколко минути тя плю по лицемерието на едно общество, което уважаваше единствено привидностите и красивите образи. След това се отказа, защото й хрумна една бляскава идея, немислима вчера, когато през ум не й минаваше, че ще се окаже богата наследница, когато не подозираше за безмълвното възхищение на баба си, която я бе смятала за смела девойка. Тази идея я пришпори, подтикна я да изтрие сълзите си и да надвие гнева: ще отида в Жирен, в моята къща. Там всичко ще се оправи, ще бъда в собствения си дом.

В моменти на злополучия и изпитания Жюлиет проявяваше неподозирано в нормално време упорство и непреклонност.

Речено-сторено. Извади си сака изпод леглото, напъха в него дрехите си, грабна си парите, документите и се измъкна през прозореца.

Купи си едно бурканче нескафе и бисквити и реши да стигне до къщата на автостоп. Постъпка, без съмнение напълно лишена от предпазливост, но която беше единственият начин да стигне до там. Вървейки по банкета, Жюлиет си мислеше, че родителите й няма да дойдат да й вдигат скандали в Жирен, а в случай че се опитат да го направят, дързостта им щеше да се изчерпи с няколко удара по вратата и с чевръсто изтегляне, ако съседите се покажеха на прозорците.

И тя вървеше, вирнала палец, с дух, укрепнал от неочаквано възникналите препятствия, размахала сака с провизии и дрехи…

Глава 3

От две седмици Луи Гаяр се снимаше във филма „Насилие на острова“. В райското корсиканско селце Джиролата. Досега нещата вървяха добре и той беше доволен. Играеше ролята на дребен престъпник, наркотрафикант, който попада в ръцете на полицията, губи годеницата си, успява да избяга, открива я обезобразена, отмъщава си и умира в двубой с главатаря на противниковата банда.

Агентът му го беше предупредил: „Внимавай как се държиш с Борел, той снима всички по-интересни сериали. Да не сгафиш нещо, четкай го по посока на косъма“.

Луи беше готов на всичко, но когато Борел му обясни, че героят му е дебелокож и тъп грубиян, верен на нрава си, той не се сдържа и започна да се опъва. Накрая, след дълги и мъчителни дискусии успя да повиши коефициента на интелигентност на Бернаскони — така се казваше неговият герой. И най-важното, успя да предума Борел да му позволи да използва високия, остър и двусмислен смях, запазената марка на Ричард Уидмарк, който обикновено играеше престъпник… Коства му доста усилия. Борел се изненада, когато за пръв път го чу да се смее. Луи усети колебанието му, но получи аплодисментите на всички присъстващи на снимачната площадка. Борел не се осмели да им излезе насреща, обаче все пак направи пет дубъла.

— Заради принципа — обясни той.

„Да бе, за да покажеш кой командва“, отвърна наум Луи.

Не му дремеше. So far, so good, каза си, дотук добре. Мислеше единствено за ролята. Постоянно, нощ и ден. Анализираше всеки заснет кадър и си правеше самокритика: „Трябваше да държа цигарата си ей така, да хвана шапката за периферията и да я бутна назад, да започна по-ниско…“. Сновеше напред-назад в бунгалото, въртеше се като гламав, като се ядосваше и набиваше чипс.

Имаше дни, когато трябваше да е в гримьорната в шест сутринта. В такива моменти не понасяше вида на току-що прогледналата си физиономия, която огледалото безмилостно му показваше. Обръсна си брадата заради ролята и си зализа косата. Понеже вече не можеше да се крие зад обраслото в гъсталак лице, изкарваше си го на гримьорката. Би трябвало да забранят на родители като моите да създават деца. След като носиш ген на костенурка, не раждаш, а си осиновяваш дете.

Жената се усмихваше. В началото на снимките преспаха два пъти, после той се отдръпна. Без обяснения. Три дни по-късно тя го зърна да се прибира в бунгалото си с една начинаеща актриса. На следващата вечер го видя отново сам, облегнат на бара. Ризата му беше наръсена с пепел от цигара. Тя се зачуди как не падаше пепел и в чашата му. Отиде при него.

— Добър вечер…

Той не отвърна, но след малко изненадващо я заговори.

— Сигурно си гримирала немалко красиви пичове?

— Най-красивите не са най-сексапилни.

— Казваш го от любезност. Много си мила. Както и да е. Сигурно е гот да си красив.

Заведе я в стаята си, но не стигнаха до леглото.

— Извинявай, но тази вечер курът ми е клюмнал като увехнало мушкато.

В действителност мислеше само за ролята си.

И за Жюлиет, от време на време.

С нея можеше да се чука, но и да разговаря.

Рядък случай, много рядък. Беше изключително любознателна. И ненаситна. Непредсказуема: наивна дяволица, благовъзпитана мръсница, сладка досадница. Но не беше лепка. Когато й съобщи за снимките в Корсика, тя се задоволи да отбележи: „Радвам се за теб…“, и добави: „Сега се постарай максимално, защото няма да ти се случва често“.

Един следобед нямаше снимки и си припомни нежното й гласче, коремчето, долепено до неговия корем, мятащата се наляво-надясно глава на възглавницата, когато стигаше до оргазъм… Взе назаем кола и потегли за Бастия, искаше да отиде до пощата. Откри адреса на „Котаракът в чизми“ в указателя и изпрати картичка с послание, бъкащо от мръсотии. Мръсотиите са много удобно нещо. Човек не се излага, ако другият не ги схване.

След тази постъпка го обзе истинска еуфория. Превърна се в душата на компанията. Не казваше „Джиролата“, а „кавърмата“, не „нордическа красота“, а „бълвочеста красота“, не „ориз с шафран“, а „ориз за сто франка“, не „дай една цигара“, а „дай един рак“… Вечер се надпреварваха кой да седне до него. Беше в стихията си.

— Знаете ли, че оралният секс предпазва от кариеси…

Младата скриптърка се кискаше, пламнала от смущение.

Или:

— Църквата е виновна нашето общество да се прекланя пред оргазма като пред идол…

Съдържателят на ресторанта, ревностен католик, който беше закарфичил образа на Дева Мария до ценоразписа с напитките, се намеси в знак на протест. Луи обаче продължи:

— Точно така. Точно така. Откакто Църквата се превърна в институция със собствена банка, тайна полиция и мафия, тя изцяло изгуби хорското доверие. Затова замениха Бог с оргазма.

— Вас не са ли ви възпитавали в уважение към религията? — попита съдържателят, кипящ от възмущение.

— И още как са ме възпитавали! Майка ми ме караше да ходя на църква в неделя и на вероучение в църковното училище. От самото начало бях против. Искаха от мен да повярвам, че нафората се превръща в тяло Христово. Не може да бъде, не може да бъде, не спирах да повтарям. Но в това се състои чудото, уверяваше ме свещеникът. Все едно аз да ви заповядам да повярвате, че тази чаша може да се превърне във велосипед. Би означавало, че ви вземам за пълен тъпак!

Съдържателят мърмореше, че нямало нищо общо, че не можем да се опираме на логиката, когато говорим за Господа Бога.

— Аха, така е много лесно! А виж, протестантите твърдят, че това с нафората е символ. Не е същото… Единственото, което ми остана от онова време, е прелестното чувство за вина по отношение на секса, така че само за това си е струвало да ходя на вероучение.

И той се облизваше, оглеждайки мераклийски момичетата.

Един ден, докато държеше гръмки речи както обикновено, към масата му се приближи един мъж и след като го наблюдава известно време, застана пред него и му протегна ръка.

— Мишел Варие. Спомняш ли си? Понсе сюр Лоар, училището, родителите ти…

Леко пийнал, Луи го изгледа недоумяващо. Мишел Варие?

— Ами да — продължаваше мъжът, — бяхме в един клас, слагахме монети от сто франка на релсите, за да ги сплескат влаковете.

Да бе! Сега си спомни. Старият Варие работеше на триажната гара в Шато дю Лоар.

— Как я караш? — попита Луи.

— Ами добре… Женен съм. С жена ми сме тук на къмпинг, наблизо. Тя обожава къмпинга. А ти?

— Ами и аз. И аз съм на почивка в околността.

Той махна неопределено с ръка. Нямаше да седне да разказва живота си на някакъв смотаняк по шорти.

— Да ти кажа, адски си се променил — отбеляза смотанякът. — Страхотен нюх имам, щом те познах.

Луи кимна, стана и плати. Обърна се към къмпингаря и промърмори „чао“.

— Няма ли да ме попиташ за Елизабет и…

— Нямам време сега, бързам… някой друг път. Сигурно ще се видим. Хайде, привет.

Луи едва не се затича към вратата.

Елизабет…

Направи усилие да се съсредоточи върху кадъра, който се готвеше да заснеме. Свещеникът на затвора току-що му беше съобщил, че годеницата му е била изнасилена от главатаря на противниковата банда. Изнасилил я и я белязал с нож по лицето. На скрипта Борел беше надраскал думите: гняв, ярост, ругатни, викове, но Луи не бе убеден, че това е правилната реакция. Мъж, който е изгубил всичко, който е осъден да лежи до живот и на когото съобщават, че годеницата му е обезобразена… този мъж няма сили да крещи. Той свежда глава и понася ударите. Казва съвсем обикновени неща. Достатъчно бе да си спомни погледа й, когато й каза: „Заминавам“. Тя не се развика, не се разплака…

Гримьорката го чакаше с нетърпение.

— Хайде, къде се изгуби? Побеснели са. Объркваш цялата програма.

— Не се бъркай, издокарай ме като истински мафиот.

Борел изникна в момента, в който тя започна да нанася фондьотена.

— Видя ли колко е часът, Гаяр? В твой интерес е да направиш сцената както трябва. Яростна и гневна.

— Не — отговори Луи със затъкната във врата хартиена кърпа.

— Как така не? — зяпна от изненада Борел.

— Няма да бъде гневна.

— Ще правиш каквото ти кажа, иначе ще те изрежа при монтажа!

— Не, размислих и… — Опита се да обясни с по-мек тон: — Слушайте, нека ви обясня, доверете ми се. Досега не съм ви издънвал.

Борел беше непреклонен.

— Ще правиш каквото ти казвам и се размърдай, целият екип теб чака!

Луи го изгледа в гръб, изкривил лице с отвращение.

— Жалък нещастник!

— Ще настроиш всички срещу себе си, Луи — каза гримьорката. — Чакат те повече от час.

— Правя каквото искам и както го искам, ясно! Иначе няма да мога да се погледна в огледалото!

Веднага усети, че са му сърдити. Техниците, които по принцип се отнасяха със симпатия към него, извръщаха глави. Започваше да им писва от настроенията на актьорите. Цял месец се мотаеха в това затънтено село и вече едва се търпяха.

Борел даде знак „камера“ и Луи изигра своята версия. Борел викна „край“ и отведе Луи в един ъгъл.

— Или ще направиш сцената, както аз искам, или ще те изхвърля. Край на телевизията, край на снимките изобщо, ясен ли съм?

Върнаха се да повторят кадъра, Борел извика „камера“ и Луи отново изигра своята версия.

— Спри, спри, край на всичко! — изрева Борел на ръба на нервната криза и без да си прави труда да го уговаря насаме, избухна пред целия екип: — Прави каквото ти се казва, мамка му!

Луи го изгледа.

— Не мога. Вземете дубльор, аз няма да мога.

— Слушай, малкият, или го правиш по моя начин, или те зачерквам от списъка с участници в моите филми. Освен това ще подшушна някоя и друга дума на останалите режисьори. Ще попаднеш в черния списък и повече няма да видиш бачкане, край.

— Съжалявам, но няма да стане — повтори Луи спокойно.

После съвсем ненадейно и той избухна.

— Вие знаете ли какво значи да изпаднеш в ярост? Не знаете. Никога не сте изпитвали страх, не сте рискували, снимате всякакви тъпотии и си пълните джобовете! Никога не вземате позиция, не изразявате мнение. Затова гневът ви е познат само от книгите. Представяте си го като нещо романтично. Аз, за разлика от вас знам какво е, затова няма да ме накарате да се преструвам по такъв жалък и нелеп начин! И изобщо не ми дреме дали ще ми давате работа, или не!

Борел го изгледа, пребледнял от бяс. На площадката цареше гробно мълчание, предвещаващо фаталния край на единия от двамата. Екипът бе затаил дъх.

За трети път Борел извика „камера“ и за трети път Луи изигра сцената така, както си я представяше.

Беше убеден в правотата си.

Беше убеден също, че току-що е провалил една прохождаща кариера, и се чувстваше безкрайно щастлив…

Глава 4

Бенедикт не успя да се освободи от Емил Буше така лесно, както си мислеше. Бързо осъзна, че все още се нуждае от него. Вестник „Фигаро“ беше огромен свят, в който всеки стажант би потънал без подкрепата на някой съюзник. Колкото и да се оглеждаше наоколо, за момента Бенедикт имаше един-единствен съюзник, Емил Буше. Първите дни стана обект на ласкави погледи и дискретни, възхитени подсвирквания, но много скоро четирите издания, които се подготвяха всеки ден, изместиха тези признаци на признание към дългия й рус кичур и извитите й вежди. Интересът към нея се изпари и тя се превърна в част от декора. Би могла да не се отлепи от стола си през трите месеца на стажа, да изрязва и лепи постъпилите информации, без някой да я удостои с внимание.

Новините я бяха изместили — в Южна Африка умря доктор Блайберг, вторият сърдечно трансплантиран от прочутия професор Кристиан Барнард, президентът Жорж Помпиду положи цветя на гроба на Наполеон в Аячо по случай 200-годишнината от рождението на великия корсиканец, в навечерието на 21 август, година след влизането на руските танкове в Прага, се опасяваха от избухването на ново въстание, в Северна Ирландия размириците тлееха…

Темите не липсваха, а репортери не достигаха. Повечето журналисти излизаха в отпуск през август. Затова предложението на Емил да приемат Бенедикт в отдел „Външна информация“ не срещна никакви трудности, макар и да предизвика многозначителни усмивки.

Така Бенедикт се озова в неговата редакция и отначало реши, че това ще й донесе немалко предимства. Емил я посвещаваше в изкуството на интервюто, учеше я да задава точните въпроси, обясняваше й как да си подготвя план и как да събуди читателския интерес. Състави списък от препоръки, които тя окачи над бюрото си.

— Бъди точна и се изразявай кратко. Избягвай изтърканите изрази и общите приказки.

— Проверявай щателно цялата предоставена информация и всички източници.

— Бъди обективна и излагай абсолютно всички гледни точки, без изключение.

— Сбитост: кой, кога, къде, как и защо.

— Показване, не обясняване. По-добре е да опишеш едно потънало в сълзи лице, отколкото да казваш „той“ или „тя“ плаче.

— Цитирай само същественото, не разводнявай.

— В заключение повдигни друг проблем, отвори нов прозорец.

Показваше й майсторски написани материали, обясняваше й защо ги смята за такива. Бенедикт слушаше и се питаше кога най-сетне ще приложи съветите му на практика. Затова, когато й съобщи, че ще го придружи в Белфаст, за да отразят яростните сблъсъци от 3 август, не можа да се въздържи да не му скочи на врата. И там си остана. Въпреки неудобствата, произтичащи от подобно положение.

Независимо от всичко, петнайсетте дни в Северна Ирландия се оказаха изпълнени с незаличими преживявания. Приключението започна още в самолета, където четоха и препрочитаха информацията, с която Емил предвидливо се беше запасил. Кацнаха в Белфаст, настаниха се в хотел „Европа“, генералният щаб на всички журналисти, специални пратеници. Фоайето кипеше от млади хора, които сновяха във всички посоки, забързани, делови, възбудени, и думи като „барикади“, „яростни сблъсъци“, „убити“, „ранени“, „Бернадет Девлин“ непрекъснато се чуваха в разговорите им… Емил се видя с познати журналисти и започнаха да обменят информацията, без която смятаха, че може да минат, всички до един твърдо убедени, че притежават най-ценната, точно тази, която липсва на колегата отсреща. Бенедикт потръпна от тази почти открита надпревара и докато се издигаха с асансьора, попита Емил винаги ли е така.

— Винаги. И точно в това се състои веселбата. В това и в лъжливите следи, по които тръгваш.

Пламнал в Лондондери, бунтът беше обхванал Белфаст и осем други града. Имаше осем убити и над петстотин ранени. Нощ подир нощ размириците не секваха и почти цялата страна бе осеяна с барикади. Бенедикт настоя да придружи Емил в католическото гето. Той се поколеба за кратко, но бе принуден да отстъпи пред непоколебимата й решителност. Издейства й журналистически пропуск, за да премине през барикадите, издигнати от английските войници.

Емил беше идвал и преди в Белфаст. Имаше си източници. Някои от информаторите му бяха мъртви, но успя да си намери нови. Бенедикт слушаше как ги разпитва, следеше какво си записва, внимаваше на какви детайли набляга, как задава същите въпроси по друг начин, за да засече информациите… Вечерта в деня на пристигането им Емил предаде по телефона първата си кореспонденция. „Първото правителство на Ълстър, ръководено от майор Чичестър Кларк, не доведе до очакваните от Лондон резултати и нови яростни вълнения избухнаха в Белфаст, Лондондери…“

Останаха две седмици в Белфаст, като следяха ден подир ден събитията през този най-жарък август в историята на Ирландия. Всяка вечер Емил Буше диктуваше по телефона дописката си, извън себе си от гняв, че не успява да удовлетвори изискванията на шефа. „Искам интервю с Бернадет Девлин, оправяйте се, няколко думи, на всяка цена искам изявление от нея.“

Емил и Бенедикт се впуснаха по дирите на тази, която наричаха Пасионария, като испанката от Гражданската война Долорес Ибарури. Не бяха единствените. В хотела на журналистите се разпространяваха какви ли не слухове по неин адрес: спяла на барикадите, по мазетата, дори в самия хотел…

Най-после един оператор от ирландската телевизия, на когото Емил направил услуга преди време във Виетнам, дойде при него и му съобщи, че Бернадет Девлин щяла да говори на една от барикадите в Лондондери. Двамата с Бенедикт се измъкнаха тайно от хотела. Един италиански журналист и един германски фотограф се закачиха за тях. Отначало Емил страшно се ядоса, след което си спомни, че двамата работеха за седмичници. Сензацията беше негова, щеше да ги изпревари. Предвид обстоятелствата Бернадет Девлин беше кратка: искаше от британското правителство конституция за Ълстър и незабавно свикване на конференция, на която да присъстват представители на правителството в Белфаст, Лондон, Дъблин и на различните течения на Движението за граждански права. След което изчезна сред развалините и дима на барикадите. Късно вечерта Емил, засиял, предаде по телефона кореспонденцията в Париж.

Приключи разговора изтощен и избърса чело. Наложи се да се върне на бегом от Лондондери, за да напише материала си за сутрешното издание. Уморено се отпусна на леглото.

Леглото.

За разлика от дните, наситени с вълнуващи събития, нощите се оказаха деликатна тема. Първите три нощи Бенедикт бе успяла да държи Емил настрана, измисляйки си разни причини — мигрена, умора, часовата разлика — но на четвъртата се уплаши да не го изгуби и отстъпи пред смръщената му физиономия, а и пред лакомите погледи, които му хвърляше една австралийска журналистка, привлечена от изключителния му професионализъм. Отстъпи по принуда, без нищо да трепне в нея, жертвайки мечтите си за приказния съпруг, който я очакваше някъде по белия свят, зает да подготвя владенията си, за да я посрещне, както подобава. Във всеки случай това не беше Емил с разрошената и навита на масури коса, вонящ на цигари, с белезникави и кльощави гърди. Когато той остави очилата си със стъкла като лупи на нощното шкафче, Бенедикт извърна глава и го помоли да угаси лампата.

Това бе сватбената й нощ. Преживя я с отпуснати край тялото ръце, стиснала зъби, залепнала като ваденка на матрака. Леко извика, когато Емил… той се дръпна, извинявайки се: „Трябваше да ме предупредите… съжалявам… О, любов моя…“. Бенедикт не разбра какво я отврати повече, това, че я нарича своя любов или че прави любов с нея.

Щастието на Емил Буше бе толкова голямо, че той отдаде студенината й на „първия път“. Този митичен „първи път“, при който и най-пламенните девойки се вцепеняват. Реши, че тя постепенно ще се отпусне и на свой ред ще откликва на целувките и прегръдките му. В края на краищата дори Лорийн Бакол и Грейс Кели бяха много резервирани дами. Тази трудност го амбицира и той се влюби, ако бе възможно, още по-пламенно. Но понеже нощите продължаваха да преминават в този дух и Бенедикт беше все така сдържана, Емил се примири — през деня се разхождаше под ръка с мечтата си, което за него беше най-важното.

Бенедикт изпита облекчение, когато й съобщи, че ще летят обратно за Париж. Нямаше да бъде задължена да прекарва всичките нощи с него. Чудеше се как да се измъкне от създалото се положение. Не искаше да мисли за това. Не сега… Измъкна се още на летище „Орли“, като се напъха в едно такси и извика едва ли не в движение: „Доскоро, ще се чуем“, щастлива, че най-сетне е сама.

Най-много държеше връзката им да остане в тайна. За колегите от вестника. Искаше да запази загадката около себе си. Да се търкаля под бледото тяло на Емил, не беше никак загадъчно. Нещата заплашваха да излязат от контрол, още повече че той трудно се владееше. Един ден, тъкмо я беше притиснал в здрава прегръдка и се опитваше да я целуне, когато неочаквано нахълта Низо, видя ги и затвори вратата, извинявайки се. Бенедикт се изтръгна от ръцете на Емил и застанала с гръб към него, вцепенена от ярост заяви, че никога няма да му прости, че така глупаво я е изложил на редакционните клюки.

— Сега всички ще приказват, че правя кариера, преспивайки с началник-отделите. Много благодаря!

— Какво толкова — отвърна Емил, — нима е забранено да се влюби човек…

Бенедикт нямаше да има нищо против, ако я бяха изненадали в прегръдките на Жан-Мари Низо. Той беше привлекателен, умееше да се облича, изразяваше се с лекота, по телефона непрекъснато го търсеха жени, излизаше много често вечер и словоохотливо говореше за похожденията си. Беше истински парижанин. Чувстваше се като риба във вода навсякъде. Понякога Бенедикт отиваше в кафето до входа на вестника да изпие едно кафе с Жан-Мари и да пофлиртува с него. Той явно не беше безразличен към чара й. „И ето че сега всичко се прецака, край!“, ядно си каза тя.

Излезе от стаята, тряскайки вратата.

На другия ден на сутрешната планьорка Емил обясни така блестящо защо Никсън изтегля 35 000 американски войници от Виетнам, че главният редактор го поздрави пред всички колеги и Бенедикт неволно му се усмихна, с грейнали очи изпод изрусения бретон — сдобриха се.

Една сутрин представи Емил на майка си. Госпожа Тасен бе леко изненадана от избора на Бенедикт, но заяви, че Емил имал приличен вид и изглеждал интересен. Крайно време беше дъщеря й да си намери любовник, а този млад мъж очевидно държеше на нея.

Госпожа Тасен уж беше дошла за няколко дни в Париж, но се заседя, очевидно не бързаше да се връща в Питивие. Спеше в стаята на Унгрун, която бе отишла да прекара ваканцията си у дома в Исландия, и се наслаждаваше на живота. Като начало откри радостта от това да спи сама, да разполага с цялото легло, без съпруг, който да хърка до нея, с транзистора до себе си, с хладния край на чаршафа, който усеща сутрин, когато протегне крака, без дрънчащ будилник. Откри удоволствието да закусва сама, когато реши, без определен час… Удоволствието да се разхожда по парижките улици. Париж през август. Париж без миризми на изгорели газове и без намусени шофьори и пешеходци. Париж, който ухае прелестно и в който рядко се чува френска реч.

В Музея на модерното изкуство, на изложбата на Паул Клее се запозна с една американка, която, забелязвайки, че се бе задържала десет минути пред една картина, я доближи с думите: „Знаете ли какво е казал Паул Клее? Казал е, че картините ни гледат“.

Матилд Тасен беше очарована. От фразата и от американката. Джоун беше вдовица, живееше в Атланта. Съпругът й оставил значителна сума и всяко лято идвала в Европа. Как й завиждам, си бе помислила Матилд, има моменти, в които не искам да имам покрай себе си нито съпруг, нито деца. Двете пиха чай в „Смит“, на улица „Риволи“. Матилд повече слушаше, отколкото да говори. Разбраха се отново да се видят. Американката я заведе на мюзикъла „Коса“ в театър „Сен Мартен“ и тя много се забавлява. Джоун поиска да отиде зад кулисите и Матилд я последва, леко уплашена, вдишвайки миризмата на декори, на пот, на кабели. Джоун стисна ръката на Жюлиен Клер и той се подписа на програмата, която тя му подаде, след което я връчи на Матилд с думите: „За децата ви“. Джоун я смайваше с дързостта си.

— О, аз бях съвсем различен човек, когато Хари беше жив. Следвах го по петите. Като кученце. Трябваше да се променя, след като той си отиде. Научих някои неща и за мое огромно учудване се оказа, че добре се справям.

Освен всичко останало бе научила и френски и макар да не го говореше перфектно, двете с Матилд се разбираха добре.

В края на август Джоун си замина и даде на Матилд адреса си в Атланта. Матилд скъта листчето в бележника си, сякаш беше талисман. Джоун беше обещала да дойде отново идното лято и двете планираха да заминат за Италия, за Флоренция, където да посетят галерия „Уфици“.

Матилд бе промълвила: „Йес“, и си бе помислила: „Невъзможно“. След петнайсет дни трябваше да тръгне на пазар за учебници, тетрадки, да купи всичко необходимо за новата учебна година. Госпожата от Питивие нямаше да има какво да каже на госпожата от Атланта, а Паул Клее нямаше да я гледа по същия начин.

Поглеждайки дъщеря си и любовника й, седнали пред чашите си кафе и разтворения вестник, госпожа Тасен заключи, че животът е прекалено кратък, за да го вземаме на сериозно.

Глава 5

Бяха трима, на пръв поглед някъде между единайсет и петнайсетгодишни, и несъмнено си приличаха: мургави и кльощави. Испанци? Италианци? Или най-обикновени французи, си каза наум Мартин, която бе обсебена от желанието си да пътешества и на всяка крачка й се привиждаха чужденци. Да замине, да се махне, да избяга от супермаркета, превърнат в душегубка от августовския пек, да поеме по широкия свят.

Само че до настъпването на бленувания миг отговаряше за конфитюрите — предълга редица от рафтове, горните отрупани с бурканчета от 370 грама по три франка, от марката „Конфитюрите на баба“, а долните с домашни ягодови конфитюри в буркани от едно кило по четири франка и трийсет.

Трите момчета говореха с персонала, зареждащ щандовете, подробно разпитваха за всеки продукт, съпоставяха цените като клиенти, които са наясно с нещата, и касиерките ги наблюдаваха с майчинска усмивка, докато минаваха покрай тях.

— По-добре да си бяхте направили списък и да накупите всичко наведнъж — бе посъветвала един ден най-големия една от касиерките.

Той я изгледа с огромните си черни очи, по бузата му имаше следи от химикалка и с обезоръжаваща усмивка отговори:

— Да ви кажа, госпожо, ние вкъщи си нямаме майка…

Просълзена, тя бе добавила едно пакетче дъвка към бутилката мляко.

Момчетата бяха симпатични дори на охранителя, натоварен да следи за дребните кражби в магазина. Те му заявяваха, че когато пораснат, искат да станат като него, защото работата му била „като игра на индианци и каубои“.

— Защо не носите значка?

— Защото ще ме разпознават. Няма да мога да спипвам крадците на местопрестъплението.

— А какво значи „местопрестъпление“? — попита най-малкият.

Мъжът му бе обяснил съвсем ясно и научно.

— А в този момент опитвате ли се да спипате някой крадец?

Охранителят внезапно се беше разпалил:

— Опитвам се да спипам хулигана, който редовно обира щанда за домакински електроуреди. Стана вече месец, откакто се вихри!

— А свива ли колички? — полюбопитства най-малкият. — Защото аз лично много бих искал да си имам една.

— О, количките… обикновено открадват около триста във всеки магазин! — отвърна унило охранителят.

— Ау — възкликна момчето, ужасно впечатлено.

— Не, изчезват такива неща като транзистори, магнетофони, домакински роботи… Следващата седмица ще ми изпратят подкрепления от Поаси, ще затегнем наблюдението. Скоро ще го пипна.

Той прокара ръка по челото си. Кражбите удряха по реномето му и изпращането на двамата колеги го потвърждаваше. Трябваше да се прости с годишната премия, беше повече от ясно.

— Защо не заключвате витрините, както правят в останалите магазини — предложи най-голямото момче.

— Не се вписва в политиката на магазина. Ние тука сме по доверието.

Мартин ги наблюдаваше, усмихната. Страшни са, няма съмнение. Заблудиха всички без изключение, сложиха ги в малкото си джобче, дори онази гадна великанка, която се показва от стъклената си будка и ги поздравява, когато минават покрай нея. Никак не бяха балами, измислили си бяха хитра система: двамата се умилкваха на охранителя или на някое от момичетата, които приемаха стоката, а в това време третият отмъкваше плячката и се изнизваше през входа за зареждане, скриваше я някъде и се връщаше при братята си, невинно усмихнат.

Прекалено любезното държане на хлапетата от самото начало й се бе сторило странно. Усмихнатите клиенти са рядка порода. Един ден бе изненадала най-дребния да се протяга, повдигнат на пръсти, за да докопа транзистор, сложен на един прекалено висок за ръста му рафт. След няколко неуспешни опита се отказа и сви един тостер от по-ниския рафт. Като се обърна, за да провери дали всичко е наред, зърна Мартин и погледите им се срещнаха. „Пипна ме“, прочете тя в уплашените му очи. Хлапето се въртеше във всички посоки, търсейки братята си. „Не съм“, усмихна се тя и извърна глава, сякаш нищо не беше забелязала. Случи се преди три дни и оттогава тримата я наблюдаваха, озадачени. Тя не им обръщаше внимание и си вършеше невъзмутимо работата. Чудя се дали свежите попълнения ще ги спипат. С вълнение си припомни деня, в който бе откраднала двете плетени шапки от магазина за прежди „Филдар“ — искаше да прилича на позьорката на класа, Бенедикт Тасен, която лансираше модата на напластените дрехи. Тогава една от жените, които зареждаха щандовете, я видя и тя бързо се изниза от магазина. Това, което ми се иска да разбера, е какво правят с крадените вещи.

Вечерта, след като си тръгна от работа, мерна една сянка, която изскочи иззад купчина кашони на тротоара, но не спря.

Беше горещо. Мартин хвърляше мимоходом по някой поглед на изложените списания и илюстровани картички, на наредените по металните щендери обувки, примамващи с „изключително изгодни“ предложения… Спираше пред витрините. Колко много магазини за парцали! И кръчми, и магазини за хранителни стоки! Още с пристигането си в Париж се смая от изобилието. В Питивие, за да се облече човек, трябваше да пътува до Орлеан. Ами кината! В седмичното списание „Парископ“ преброи над двеста киносалона.

Иначе не можеше да каже, че Париж я впечатлява кой знае колко. Беше просто един етап преди Ню Йорк. Пристигна, въоръжена с пътеводител, с плана на метрото и оттогава не спираше да обикаля града. Съвсем самичка. Ходеше на кино, разхождаше се из Люксембургската градина, спираше се пред букинистите по кейовете на Сена… Жюлиет щеше да изкара края на лятото в Жирен, Унгрун в Исландия, Режина в Германия, Бенедикт беше в командировка в Ирландия. На улица „Плант“ се подвизаваше само Матилд. Матилд, която си живееше живота…

На Мартин й бе забавно да я наблюдава. На четирийсет и пет години открива нещата, които на мен са ми известни, въпреки че нямам още двайсет!

Една вечер американската й приятелка Джоун дойде на вечеря на улица „Плант“. Мартин започна да я разпитва за Ню Йорк. Джоун не знаеше какво да й отговори — не била стъпвала там. Предпочитала Европа.

— Там няма какво да научат старици като мен — бе заявила тя през смях. — Аз предпочитам Париж, Лондон или Рим. Ню Йорк е за младите, за амбициозните необвързани мъже.

Мартин беше разочарована.

— И да ви кажа — продължи Джоун, — Ню Йорк не е Съединените щати. Той е градът, в който отиваме, когато искаме да успеем, не е град за живеене. Вие вярвате в парите, така ли?

— Ами… да — отвърна леко смутена Мартин.

— В такъв случай това е вашият град.

Мартин нямаше търпение да се качи на самолета. Пресметна, че й остават още десет месеца. Ако всичко мине добре, през юни отлитам.

Отиде в американското посолство и от разлепените по стената информационни проспекти разбра, че може да кандидатства за студентска стипендия. При условие че е от бедно семейство и има диплома за завършено средно образование. Точно като за мен, идеално, каза си въодушевено. Попълни формулярите и сега чакаше резултата.

През това време живееше в Париж, по-точно казано, минаваше през града. Като чуждестранните туристи. Би могла съвсем спокойно да си се представи с риза на цветя и фотоапарат в ръка, като на тълпите, обикалящи града с панорамните автобуси. И тя като тях смяташе, че градът е красив. Разхождайки се из Париж, срещаше Волтер, Роден, Луи XIV, Жана д’Арк. Историята на Франция и на старата Европа. „Как да направиш нещо ново с всички тези предци, които не те изпускат от поглед!“, мислеше тя, наблюдавайки възхитено прекрасната гледка в парка „Тюйлери“ или на площад „Вож“. В този град бих могла единствено да се развличам, да мързелувам, да прелиствам стари книги и да се наливам с кафета, потопена в атмосферата на вековете…

Погълната от тези разсъждения, не бе забелязала сянката, която я следваше по петите. Огромна сянка, която се очертаваше по стените и изчезваше всеки път, когато тя спираше, след което отново тръгваше подире й.

Накрая долови някакво рязко движение зад гърба си и докато се обръщаше, зърна за миг някой да се спотайва зад голям транспарант с надпис „Извънредна разпродажба“.

Решена да види за какво става дума, надникна зад плаката.

Там, свито надве, клечеше хлапето, което бе видяла да отмъква тостера. Тя му се усмихна.

— Какво правиш тук? Следиш ли ме?

То се изправи, обидено, че го бяха разкрили. Залязващото слънце отново очерта на стената огромната му, разкривена сянка. Мартин не се сдържа и весело се разсмя.

— Защо се смеете?

— Ей така. Какво искаш от мен? — попита тя. — Не се страхувай, няма да те изям.

Момчето сви рамене презрително.

— Не се страхувам. Изпраща ме големият ми брат. Иска да ви благодари за… вие знаете за какво. Не разбира защо го правите.

То я изгледа подозрително и продължи да жвака дъвката си с отворена уста.

— Затвори си устата, ще влязат мухи — посъветва го Мартин.

Хлапакът я изгледа мрачно и пъхна ръце дълбоко в джобовете си като истински мъж.

— Значи, иска да разбере защо — повтори Мартин. — Ами ще ти кажа. Предай на големия ти брат, че нямам нужда от вашите благодарности, нито желание да задоволявам любопитството ви. Направих го, защото… Абе кажи му…

— Няма да запомня всичко.

Мартин се наведе към него и с две ръце докосна якето му.

— Слушай, я забрави тази работа. По-добре му кажи, че трябва много да внимавате. Утре ще пристигнат двама нови охранители.

Той се наду.

— Това го знаем вече.

— Така ли?

— Самият охранител на магазина ни го съобщи. Ще престанем с кражбите, но ще продължим да идваме, за заблуда. Щото иначе ще се усъмнят.

Мартин подсвирна с възхищение.

— Виж го ти, голям си хитрец!

— Не аз, Ришар, големият ми брат.

— На колко години е Ришар?

— Не знам. Той е стар.

— А ти?

— Аз съм на десет.

Продължиха да вървят известно време, сенките им ги следваха. По едно време Мартин не се сдържа и попита:

— Какво правите с откраднатото?

Той се поколеба, но отвърна:

— Не знам дали да ти кажа. Първо трябва да поговоря с Ришар.

— Не е важно, питах просто така… от любопитство.

— Ясно, но по-добре първо да говоря с него. Той много внимава за всичко и понякога, когато направим някаква тъпотия, изпада в ярост, ама ярост ти казвам, ужас…

— Страхуваш се от него, така ли?

— Ами малко. Той измисли всичко и затова, когато се издънваме…

Мартин се замисли — и нея я бяха учили да краде. Не да „краде“, подчертаваше баща й, а да „възстановява социалната справедливост“.

— Отдавна ли го правите? — попита тя.

— От доста време.

— Никога ли не са ви хващали?

— Никога.

— А Ришар, той с какво се занимава?

— Той е умът. Така се нарича самият той. Негови са идеите, ние само ги изпълняваме. Пък той е пълен с идеи, дори не можеш да си представиш.

Мартин се усмихна. Той говореше като бизнесмен с куфарче, пълно с договори.

— Ще се чудиш и маеш, ако научиш какви идеи му идват в главата. У дома той командва… той е главатарят. Дори татко си трае.

— Ау — престори се на уплашена Мартин.

Хлапето не схвана иронията. Кимна съвсем сериозно.

— Как се казваш? — попита Мартин.

— Кристиан.

Спряха на светофара и малчуганът започна да драска по тротоара с чисто новите си кикерси.

— А мен няма ли да ме попиташ как се казвам?

— Знам как се казваш, нали на престилката има картонче с името.

Сега беше ред на Мартин да си замълчи, засегната. На следващия светофар зави наляво. Момчето продължи право напред. Махна с ръка за довиждане и добави: „И още веднъж благодаря“. Мартин за малко да му се изплези, но се сдържа. Дразнеше я с желанието си да се прави на възрастен. Проследи го с поглед. Не можеше да определи защо, но разговорът я беше подразнил. Влезе в една хлебарница и си купи хлебче и един тоблерон.

Два дни по-късно, на излизане от „Кооп“-а видя един млад мъж с дълъг шлифер с вдигната яка, с ръце в джобовете, подпрял крак на стената. Очевидно нея чакаше. В момента, в който се раздели с Люсет и Франсоаз, двете колежки, които зареждаха магазина със стока, той я заговори.

— Вие ли сте Мартин?

— Да.

— Бих желал да поговоря с вас. Да пием по едно кафе?

— От полицията ли сте? — подозрително го изгледа тя.

— Страхувате ли се?

— Не. Но може да не искам да пия кафе с вас.

Той я изгледа учудено.

— Прав беше Кристиан, човек трудно ще ви сбърка с това зелено, наклепано по очите. Сигурно ползвате намаление за всички стоки.

Значи, това е главатарят, босът. Големият брат. Оня, който получава пристъпи на ярост. Ето го, стои пред нея и преспокойно я баламосва!

— Ползвам 10% отстъпка върху стелките, ако толкова ви интересува — отвърна тя.

Той преглътна. Замълча за момент, след което заяви, спазвайки добрия тон:

— Едно на едно. Е, ще пием ли кафе?

Беше горещо. Мартин поръча една мента с вода и с лед. Той една горчивка.

— Значи, вие сте Ришар крадецът. Не, по-правилно е да се каже този, който кара другите да крадат.

— Точно така. Не сте отговорили онзи ден на брат ми защо ни прикривате? Можехте да си докарате премия, повишение, подарък някакъв, знам ли… Получавате транзистор за четири донесения за кражби, нали така?

— Транзисторите сама си ги купувам.

Ама че е неприятно това семейство, каза си тя, никак не е чудно, че изтърсакът прелива от високомерие. Достатъчно е да видиш баткото.

Той очевидно долови мисълта й, защото извади някакво рекламно кибритче и го запремята от ръка в ръка, после внезапно престана и заковавайки очи в очите на Мартин, попита:

— Бих желал наистина да разбера причината. В края на краищата рискувате да изгубите мястото си. Този въпрос не ми дава мира, постоянно ме човърка. Откакто Кристиан ми разказа как сте го спипали, не мога да спя спокойно. Кажете направо какво искате?

— Слушайте какво ще ви кажа — започна Мартин, виждайки, че създалото се недоразумение се задълбочава, — не искам нищо. Когато бях малка, на същите години като Кристиан, аз също свивах разни неща от магазините. Затова разбирам. Всъщност разбирам братята ви, защото вие, както виждам, сте в трудоспособна възраст, нали не греша?

Той не отговори и продължи да жонглира с кибритчето. Беше слаб и много висок. Очевидно бе изключително нервен, не можеше да стои секунда спокоен — когато не говореше, жонглираше, а докато говореше, помръдваше рамене. Забеляза, че ноктите му са изгризани, и й стана неудобно. Черната му коса беше зализана назад, но един кичур падаше на очите му. Сигурно се изживява като рокер, реши тя. Носът му беше чупен, като при боксьорите, със смазан и явно мек край. Имаше черни, много черни очи, които непрестанно шареха. Пронизващи. До момента не го видя да се усмихва. Беше изключително добре облечен, дори с вкус, и когато се наведе да вдигне падналия кибрит, Мартин долови ухание на тоалетна вода. Смесено с лек мирис на пот, което й допадна. Това я сдобри с главатаря и когато той се изправи, тя продължи с примирителен тон:

— Липсва ви тренинг, затова го изпуснахте.

Той се усмихна така бързо, че тя се запита дали не й се е привидяло. Без съмнение този тип имаше най-бързата усмивка на света.

Тя леко прокара пръст по клепачите си, за да поизтрие зеленото. Той забеляза жеста и отново й се усмихна. Сетне помоли за сметката и докато плащаше, добави:

— Значи, вие също сте крадла.

— Бях… отдавна престанах.

Нямаше какво повече да си кажат. Преди да стане от масата, той се усмихна за трети път с онази своя светкавична усмивка. Дрехата му беше цепната на гърба като в „Имало едно време на запад“. Хвана я под ръка, изведе я от кафето и я пусна, след като излязоха на тротоара.

— Благодаря, много мило. Обикновено си нося бастуна…

Той се поклащаше от крак на крак.

— Е, успокоихте ли се вече? — продължи тя. — Няма да ви шантажирам, няма да ви искам процент. Тънко минахте, с една мента.

— Ами добре. Довиждане. И още веднъж благодаря.

— Няма за какво.

Той се завъртя кръгом и пое в обратната посока. Мартин го проследи с поглед, но скоро се сепна. Странно момче, заключи тя, много, много странно… Изведнъж се закова на тротоара, беше бясна — защо досега никой не ми е казал, че зелени сенки не ми отиват?

Глава 6

Жюлиет остана една седмица в Жирен, в къщата на Минет. Оказа се права — родителите й не дръзнаха да раздухват случката. Пристигнаха, почукаха на вратата, но след като тя отказа да им отвори, поеха обратно, мърморейки под нос, че утежнявала положението си, усмихвайки се напосоки към съседите, които наблюдаваха сцената, спотаени зад пердетата.

Жюлиет ги видя да се качват на ситроена. Жалки страхливци. Нямат дори смелостта да влязат със сила! Какви са тези мои родители, не е истина! Сигурно са ме сменили в родилния дом. Всъщност съм дъщеря на Сюркуф и на Скарлет… не може да съм тяхно дете. Ужасни смотаняци…

Никога не си ги беше представяла един върху друг, да се любят. Татко е безполов, мама няма клитор. Донесъл ме е щъркелът. В нейния случай това предположение й се струваше далече по-вероятно, отколкото евентуален полов контакт между родителите й.

Беше първата й караница с мама и татко и като всяко ново нещо й се стори приятно. Почувства се като нова. Живееше, както й харесва, в къща, която й напомняше детството. Разучаваше я, лежеше по гръб под огромния храст прещип, разперила ръце на кръст, наблюдаваше небето. На тавана попадна на старо пиано и се замисли за Луи. Изпита желание да се търкаля под прещипа с него. Да го провокира, да лази на четири крака, оголила венци, от устата й да текат лиги, да ръмжи. С него ставам кучка, курва, мръсница, без срам и без болка. Добре ми е. Не го обичам. Харесвам го. Той ме въвежда в една непозната Жюлиет, която проучвам ненаситно, но която не ми липсва, когато него го няма. Ето така би трябвало да се обича. Cosi, cosa…

Гаяр, Пенсон, Гаяр, Пенсон. Мечтаеше за единия, а се чукаше с другия. От Пенсон никакви новини, от дълго време. Трябваше да се примири с очевидното: не беше влюбен в нея. Но сърцето й не се предаваше и откриваше все нови и нови знаци, за да поддържа жива надеждата. Даваше имена на облаците и приемаше присъдата им. Ако облакът Пенсон изпревари облака Гаяр, Пенсон ме обича.

Облакът Пенсон винаги излизаше победител.

Или късаше листенцата на маргаритка: обича ме малко, много, лудо, страстно, никак. В зависимост от резултата решаваше за кого от двамата се отнася.

Защо обичам мъж, който не ми обръща внимание, любил ме е един-единствен път с ентусиазма на недоучен химик, провеждащ експеримент, и оттогава ме държи да мухлясвам в някаква стъкленица? Защо, питаше се тя, легнала под прещипа. Защо красавецът Рьоне? Защо Жан-Франсоа Пенсон? Какво толкова имат тези двамата, та се разтрепервам като лист, като ги видя, защо пред тях бледнеят оргазмите, до които ме докарва здравенякът Гаяр и по които толкова си падам?

Никак не съм наясно със себе си…

Поседя в къщата една седмица и я налегна скуката: отегчаваха я облаците, маргаритките, небето през клонките на прещипа, тишината в пустата къща. Липсваше й разтвореният вестник на баща й, докато самата тя яде пресен грах с моркови направо от консервата, без дори да я подгрее… Стаята й, леглото й, стълбището, което от магазина води право горе в апартамента, супникът на масата вечерно време, тирадите по адрес на синдикалиста Жерар Нику и самоубийците, които се хвърляха под влака. Във време, в което момичетата масово мечтаеха да напуснат родителите си, Жюлиет бе принудена да си признае, че все още се нуждае от тях. Понякога. Както снимката на бюфета в трапезарията, която поглеждаш по навик, минавайки покрай нея, и която ти носи спокойствие и сигурност.

Дори започна да се ослушва за шума на двигателя на ситроена. Беше готова да се сдобрят, но не искаше да направи първата крачка. И тъй като автомобилът така и не се появи пред вратата, измъдри компромисно решение: ще слезе в Питивие, ще отиде на улица „Курон“ и ще мине гордо и невъзмутимо покрай „Котаракът в чизми“. Да видим какво ще се получи.

Госпожа Тюил тъкмо подреждаше на витрината новите модели от есенната колекция, когато зърна Жюлиет. Хвърли етикетите с цените и се завтече подире й. Господин Тюил дълго време се размотаваше в склада, преди да приеме извиненията, които дъщеря му промърмори. Извиненията, но не и името на нехранимайкото, подписал пощенската картичка с Cosi, cosa.

Успокоена и с леко сърце, може да се каже дори щастлива, Жюлиет се качи на мотрисата за Париж. Това, което я очакваше, не беше толкова сладко. Безкрайните следобеди в кантората на Виртел… Игрите на гоненица в кабинета му, за да избегне домогванията на чевръстите му ръце… На всичко отгоре не й бе платил обещаната комисиона за договора с Милал. Щеше да я получи на куково лято, в това беше сто процента сигурна. Морков, който размахваше под носа й, само и само да задоволи дяволските му апетити.

В университета имаше опасност годината да се окаже пълно повторение на предходната: избори на представители, за които на никого не му пукаше, комитети за действие, агресивни разсилни, постоянни проверки на входа, депресирани преподаватели… Разочарованието беше пълно. Особено за онези, които бяха повярвали в май ’68, защото Жюлиет изобщо не се вълнуваше от университета. Той беше за успокоение на родителите. И евентуално, за да размахва някаква диплома под носа на бъдещите работодатели.

Облакътена на прозореца на мотрисата, тя си припомняше предишното си пътуване към Париж. Рьоне красивият, отворил рана в сърцето й, илюзията й за триумф, а всъщност нищо повече от бягство…

Този път се връщаше на познато място, пътуваше към улица „Плант“. Към съветите на Режина, невинността на Унгрун, енергията на Мартин и самоувереността на Бенедикт. Приятелството е хубаво нещо, от всяка вземам най-доброто.

Много харесваше живота, който си бяха устроили, въпреки че Бенедикт я нервираше с високомерието си. По случай първия си репортаж бе разпратила картички от Ирландия на цял Питивие. „Аз да не би да поръчах да напечатат съобщения за свръхлекия бетон!“, недоволстваше Жюлиет.

Първа скочи на перона, когато влакът спря на гара Аустерлиц.

Париж! Париж! Приключението продължаваше. На 1 септември в четиринайсет и трийсет премина през входната врата на „Пробетон“. Разцелува Изабел, която възбудено й съобщи, че се била влюбила в инструктор по гмуркане по време на ваканцията, прекарана в „Клуб Медитеране“. Наскоро той се преместил в Париж и планирали да се сдобият с много водолазчета. Беше се разхубавила, придобила бе карамелен тен и постоянно се смееше без причина.

Щастливо влюбена, отбеляза Жюлиет с лека завист. На етажа на Виртел атмосферата не беше толкова радостна. Шефът се бе върнал днес сутринта в лошо настроение. Едва я поздрави и веднага й връчи куп писма за печатане. В резултат на което отново се озова на партера. Три дни минаха в този дух. Жюлиет стоеше на телефона, докато Изабел тракаше писмата на машината и бълнуваше за своя водолаз. После Виртел я повика в кабинета си и попита дали на следващия ден е свободна за обяд.

Жюлиет набързо си направи сметката: ако я канеше на обяд, нямаше от какво да се опасява, а и щеше да се възползва от случая да му припомни за обещаната комисиона.

Заведе я в „Пор Сен-Жермен“.

Изчака да се насладят на стридите и на обезкостения калкан със сос от бяло вино. Разказваше за почивката си в Гърция, за пътуванията по островите, за екипажа. Със същия успех можеше да ми бутне в ръцете туристическа брошура, мислеше Жюлиет, какъв е смисълът да ме мъкне чак дотук, за да ми говори за Цикладите и Спорадите.

След като поднесоха кафето, той най-сетне се прокашля.

— Хм, хм…

Жюлиет почувства как стомахът й се свива.

— Мила моя Жюлиет, не ви поканих, за да ви говоря за почивката си, както се досещате.

Жюлиет кимна.

— Почти година, откакто работим заедно. Заложих много на вас и…

— Надеждите се оправдаха — прекъсна го Жюлиет.

— Не ме прекъсвайте. Вие сте съобразителна и си давате сметка, че не съм ви назначил единствено заради качествата ви на документалист.

„Сега я втасахме!“, каза си Жюлиет, Изабел беше права. Стомахът й се превърна в огромен възел.

— … Имам други планове за вас.

— По този повод исках да ви напомня за комисионата.

— Цъ, цъ… оставете ме да се изкажа!

Гърлото й се сви и тя остави вилицата си в чинията.

— Назначих ви, за да доставя удоволствие на Режина, това е факт. Режина е моя дългогодишна и много скъпа приятелка.

Хайде, давай, чичка, давай.

— … Намирам, че сте изключително съблазнителна. Дори ви досаждах известно време, но вие изкусно ме поставяхте на мястото ми… много находчиво, длъжен съм да призная.

Странно: като го гледам, седнал в ресторанта, с навъртащите се покрай нас сервитьори с папийонки, които непрекъснато повтарят „господине, господине“, не ми изглежда толкова смотан, колкото в кабинета му.

— Което отлично разбирам. Аз съм доста по-възрастен от вас и…

Търсеше думите си. Без да пелтечи и мънка, с вид на прилежен даскал по френски, който се колебае между словосъчетанията „користен ласкател“ или „долен подмазвач“.

— … нямах нищо интересно да ви предложа. Но вече ви споменах, че имам други планове за вас. Както виждате, били сте напълно права да не се поддавате, затова сега, Жюлиет, вие се превърнахте в нещо много по-ценно за мен. Започнах да мисля за вас под съвсем различен ъгъл.

Той се усмихна и поръча две кафета.

— Вие не си давате сметка за собствената си цена, Жюлиет.

Един път и той да каже нещо вярно. Започна да й става едва ли не интересен.

— Имам други амбиции за вас. Аз притежавам предимства, които ви липсват: опит, идеи и най-вече пари. Много пари. Имам подкрепата на банките и наскоро подписах редица големи договори. Искам да ви предложа договор, Жюлиет. Правя ви делово предложение. С отлично финансово обезпечение, с много пари, ако се окажете достатъчно хитра.

Сърцето на Жюлиет подскочи. Най-сетне. Ще грабна голямата печалба. Ще ми предложи да работя заедно с него по договора с Милал или процент върху всяка реализирана сделка, или…

Той й намигна и протегна ръка през масата. Жюлиет се поколеба, но му подаде ръката си. Отпусна се. С първите си големи мангизи щеше да покани Луи на вечеря. И Режина, и Мартин… Щеше да напусне университета и…

— Ще пием ли за нашето съдружие? — предложи Виртел.

Чукнаха се.

Главата й леко се замая. От бялото вино, не носеше на бяло вино.

— Кога започваме? — попита тя във внезапен прилив на смелост.

— Не искате ли първо да разберете точните клаузи на договора?

— Добре, слушам ви.

Тя изправи гръб, сключи ръце на масата, погледна го със сериозно изражение.

— Ще бъда точен. В бизнеса винаги… дори в този случай, когато става въпрос за един по-специален договор…

Жюлиет сбърчи вежди. Да не би вече да се опитваше да я измами? Нямаше да подпише нищо, без да се консултира с адвокат. Ще помоли Режина да й препоръча някой свестен.

Той допи кафето си и продължи:

— Даваш — получаваш: ставаш ми любовница и аз те издържам. Луксозно. Както нито един от приятелчетата ти не може да си го позволи. Месечна издръжка от пет хиляди франка, апартамент в шестнайсети район, той е налице, нуждае се само от леко освежаване, кола, в замяна искам две посещения на седмица, един уикенд на месец и осем дни ваканция в годината.

Зяпнала от удивление, Жюлиет не помръдна. Беше си представяла какво ли не, само не и договор за секс. Моите свежи и новички двайсет години срещу неговите петдесет, фрашкани със златни кюлчета.

Тя се отпусна бавно и безмълвно на стола си. Той взе мълчанието й за съгласие и продължи:

— … И още нещо: всяка година ще ти давам премия — бижу, кожено палто, картина, акции, за да нямаш усещането, че се обезценяваш. Това ще бъде коледният ти подарък.

Той широко се усмихна, удовлетворен от офертата. Запали угасналата си пура. Поръча още едно кафе и сметката.

— Разбира се, свободна си да имаш личен живот, при условие че не нарушава договорката ни. Ще правиш каквото искаш, не ме интересува. Ето това е, Жюлиет, вече си наясно. Искам да ми дадеш отговор след една седмица.

Сервитьорът донесе сметката. Той я уреди. Остави голям бакшиш: банкнота от петдесет франка, която намачка, преди да я хвърли върху останалите пари. Сервитьорът благодари с поклон. Виртел помоли да му донесат палтото.

— А, да не забравя! Няма смисъл да се връщаш на работа. В този плик съм сложил заплатата ти за септември. За целия месец, след като вече е започнал, значи трябва да се заплати, както се плаща паркирането. Сега вече няма да има нужда да работиш. Ще си живееш като кралица!

Той й намигна откровено и неприкрито, ухилен до уши, и остави един плик на масата.

— Значи се договорихме: след седмица на същото това място, по същото време и по същия повод, а?

Той отново се усмихна. Взе ръката й и я целуна. Тя безучастно се остави на допира на устните му. Усмихната, гардеробиерката чакаше с дрехите им. Той се облече и пъхна петдесет франка в ръката й.

— Госпожицата ще си вземе якето на излизане, така ли? — осведоми се жената.

— Не, оставете го тук. Така е много добре… Хайде, хайде.

Той се наведе към Жюлиет.

— Доскоро, скъпа.

— Довиждане, господине.

— От сега нататък ще трябва да ми казваш Едмон!

Той леко я целуна по косата, изправи се, на вратата се обърна и й махна с ръка за довиждане.

— Госпожицата ще поръча ли още едно кафе? — мазно я попита оберкелнерът.

Жюлиет го отпрати с жест и хвана с две ръце главата си. Каква тъпачка! Мръсна, омърсена, така се чувстваше. И сразена.

Цялата тази работа с назначението й беше едно голямо недоразумение. Беше го оставила да се задълбочи. Сега вече историята приключи, както беше започнала, и недоразумението така си и остана неразсеяно.

Днес си плати. Кеш. Стоеше, хванала с две ръце главата си, и изпитваше усещането, че е затънала в кал.

Глава 7

— Госпожице Маро!

Мартин стреснато се обърна. Госпожа Гранжие, управителката на магазина, беше излязла от стъклената си кабина и стоеше пред нея. Изглеждаше сърдита. Ужасно сърдита.

— Госпожице Маро, каква е тази поръчка за шестстотин кутии кисело зеле с наденица по елзаски, първо качество?

Краткият и директен въпрос подсказваше гняв, готов всеки миг да прелее. Безпогрешен знак. Както и лекото потреперване на горната устна, напрегнатото изражение и ярката червенина, обляла лицето на госпожа Гранжие, обикновено безизразно и безцветно. В нормален ден тронясаната в стъклената си кабина госпожа Гранжие напомняше на бидон с мляко. Мартин ненавиждаше млякото още от детската градина, още откакто Пиер Мендес Франс11, в името на увеличаването на млеконадоя на френските крави, беше постановил всяко френско дете да получава по чаша мляко в междучасията… което опропастяваше всякакви игри на дама и на гоненица. Как да тичаш и да подскачаш, когато в корема ти се бълника съдържанието на едно кравешко виме! Оттогава Мартин предпазливо избягваше всякакви млечни продукти. В това число и госпожа Гранжие.

— Хм…

Наистина ли е направила подобна поръчка? Посред лято? Отчаяно се замъчи да си припомни какво беше отбелязала в протокола за поръчки.

— Август месец! — разбесня се бидонът с млякото. — Това си е направо саботаж.

— Извинявайте, госпожо Гранжие, сигурно нещо съм се разсеяла за момент.

Вероятно съм объркала сезона. Представила съм си, че съм на Северния полюс, през януари, когато звънчетата на шейните подрънкват весело, дрън-дрън, а моряците се прибират при жените си, след като са наловили бутилирано рибено масло на полярния лед… А може и да съм решила, че е било Вси Светии, че сме на голия, обрулен от ветровете връх на Вогезите, където вълците вият на умряло, а ти се затваряш у дома да се насладиш на вкусно кисело зеле с наденички, на топло до горящата камина.

— Госпожице Маро, още една такава грешка и ще ви върна обратно на касата!

Ако беше малко по-наблюдателна и не толкова задръстена, госпожа Гранжие щеше да попита Мартин защо идва сутрин в шест и половина и стърчи учудено пред затворената врата, защо полите й са се удължили, косата й не стърчи на всички посоки, а зеленото от клепачите й е изчезнало. Защо зяпа отвеяно, застанала неподвижно пред бутилките с пастис „Рикар“, опаковките макарони „Риш“ и суджуците „Рифар“? Ако пък я преслушаше със стетоскоп — апарат, какъвто едва ли би притежавал управител на магазин — щеше да установи, че сърдечната й дейност надхвърля стойностите, определени от Медицинската академия, в момента, в който удареше седем без петнайсет. В този миг Мартин се изстрелваше като полудяла навън, оглеждаше пространството между върха на обувките си и отсрещния тротоар, надигаше се на пръсти, за да види какво има зад купчината картонен амбалаж, и отпуснала разочаровано рамене, поемаше към къщи. С една дума, ако беше малко по-хитра, госпожа Гранжие щеше да се е досетила, че Мартин е влюбена и че откакто Ерос я бе пронизал със стрелата си, не спира да витае из облаците. Мартин беше напълно изключила. Така че какво по-лесно от това, да превърне шейсет чифта гумени ботушки по случай новата учебна година в шестстотин кутии кисело зеле с наденица. Също както каретата на Пепеляшка се превръщаше в тиква.

— Боже мой, боже мой — прошепна Мартин, виждайки как гърбът на госпожа Гранжие изчезва зад ъгъла на „Макарони, ориз, брашно“, — умолявам те, върни ми здравия разум, моля те! Изхвърли от главата ми проблясващата усмивка, жонглиращите пръсти, каучуковата физиономия във вечно движение… движение… движение… Ришар крадецът. Жалък престъпник, кокошкар, който се изживява като главатар на банда, тероризира семейството си и обира щандовете за дребни електродомакински уреди на кварталните супермаркети в парижките предградия! На всичко отгоре не е нищо особено: кльощав, блед, с увиснали рамене, сплескан нос и косата му пада в очите! Оказва се обаче, че това недоразумение заплашва непоколебимата ми уравновесеност, легендарната ми воля! О, не, не той, моля те, след като виждаш всичко там отгоре, който и да си! Не той. Много добре знаеш, че крадците са хора без бъдеще. Или поне ми изпрати някой Клайд Бароу, за да мога да опустошавам хипермаркетите покрай магистралите! Поне ще си упражнявам английския. My Grand Union is rich. Give me your money, sucker. Fuck you bastard. You son of a bitch.12 А не някакъв бандит от кварталния супер, рокер от предградията, парижанин без виза. Този тип е пълно нищожество. Не струва пукната пара. И ти ми го изпращаш, опакован като подарък с фльонга! Защо той? Какво ти сторих? Защо аз? Защото в деня, в който умря Сталин, бях петгодишна и оцветих портрета на бащицата на народите, вместо да коленича пред олтара ти? Защото крада от най-крехка възраст? Защото вярвам единствено в хапчето антибебе и в долара? Намираш, че съм прекалено голяма материалистка, искаш да ме възвисиш чрез страданието, да ме канонизираш, да ме направиш по-добра… Само на теб могат да ти хрумнат подобни мисли.

Можеше да говори само с Бог. Срамуваше се прекалено силно, за да признае болката си на когото и да било. Паднала на полето на любовта. Като всяка друга. Със сърце, разпънато на кръст, и размекнат мозък. „А не! Не, не!“, проплакваше тя, обърквайки гумените ботуши с киселото зеле с наденица, навивайки часовника за пет часа, вперила умилен взор в мастиката „Рикар“… „О, да, о, да, о, да!“, призоваваше с цялото си сърце, приглаждайки щръкналата си коса, търкайки зеления грим от очите си и изскачайки на тротоара точно в седем без петнайсет. Накрая, изтощена и уплашена, че ще изгуби контрол над себе си, отиде при Жюлиет и й се изповяда. Тоест смяташе, че се изповядва, защото обясненията й бяха толкова объркани, заплетени и накъсани, че Жюлиет я накара да повтори всичко отначало.

— Значи си влюбена?

— …

— Разбрано. Влюбена си. Ами това е чудесно!

— Ужасно е.

Мартин се разрева и се затръшка. Киселото зеле с наденица, госпожа Гранжие, ботушите, седем без петнайсет, Бони и Клайд. Ужас, ужас… Ами какво ще стане с небостъргачите?

Жюлиет отново взе в ръце разговора.

— Как се казва?

— Ришар.

— Ришар чий?

— Не знам.

— Къде живее?

— Не знам.

— Как така, поне някаква идея?

— Никаква.

— Какво работи?

— Краде.

— … И как стана това?

— Искаш да кажеш как се…

— Да, точно това исках да кажа.

— Когато вдигна кутийката кибрит, която беше изпуснал на земята. Миризмата му… На момента просто ми хареса, но после ми замая главата и изобщо… Като наркотик.

— И кога те споходи това първо замайване?

— Престани. Не е смешно. Ще ми се да те видя на моето място.

Благодаря, каза си Жюлиет, достатъчно често ми се случва.

— Извинявай. И кога стана?

— Има-няма една седмица.

— Той не се ли появи отново?

— Не.

Така, помисли Жюлиет, само дето една лека миризма на пот е твърде незначителен признак. Въпреки това може да подушим насам-натам из Париж. Да пообиколим с изострено обоняние. Или в краен случай да го изпеем на ченгетата. Или да пуснем обява: „Търси се миризма, на име Ришар“.

— Отвратително — изплака Мартин, — отвратително…

— Не е — побърза да я успокои Жюлиет, — съвсем не е.

— Не, отвратително е… да си влюбена — успя със сетни сили да изрече Мартин.

— Има и по-страшни неща, драга моя — заяви Жюлиет с вид на познавач.

— Какво е то?

— Да не си влюбена!

Мартин я изгледа, отчаяна.

— Лесно ти е да говориш така. Ти нищо не си слагаш на сърцето. Влюбваш се на всеки два месеца. Затова за теб е без значение!

Жюлиет предпочете да си замълчи.

— Виж сега как ще постъпиш — предложи тя помирително. — Ще чакаш.

— И какво по-точно?

— Да се появи отново или да ти мине. В края на краищата става дума за миризма, нищо повече. Може и да се изпари…

Така Мартин откри относителността на времето.

Преди да се появи миризмата, една секунда беше една секунда, една минута шейсет секунди, един час шейсет минути. Денят се състоеше от двайсет и четири часа, седмицата от седем дни, а месецът от четири седмици. След миризмата времето се размекна и разтегли като дъвка. Пълзеше като охлюв по магистрала. Подозрително като приятелка, която се прави, че ви желае доброто. Враждебно като полицай, който ви иска личната карта за проверка. Мартин престана да му вярва. И ако не беше сигурна, че някъде имаше някой — не знаеше точно кой — който беше регламентирал времето, по подобие на онзи глупак, изложил еталона на метъра в Бюрото за мерки и теглилки в Севр, Мартин щеше да подложи на съмнение всички часовници, всички будилници без изключение. Защото пет минути й тежаха така, сякаш бяха пет часа, а един работен ден в супера се превръщаше в жива каторга в солните мини на Силезия.

Когато вземеше решение да се държи геройски и да не поглежда към часовника колкото може по-дълго, се оказваше, че са минали едва дванайсет минути!

Първият учебен ден наближаваше. Мартин разчиташе на мириса на лепило, на чанти, на подвързии на тетрадки, за да се излекува. Бидонът с мляко я наблюдаваше от стъклената си клетка. Мартин внимателно четеше и препрочиташе класьора с поръчките, преди да го представи на госпожа Гранжие, и повече не направи нито една грешка. Вдишваше мириса на тетрадките, за да се пребори завинаги с миризмата на нечии подмишници, като го правеше тайно, когато бидонът не я следеше с поглед.

Няколко пъти опитва да се поинтересува от други усмивки, но те се оказаха прекалено бавни и Мартин се разреваваше от безсилие.

Реши да научи наизуст имената на спирките на метрото между „Канал Стрийт“ и Бронкс, но стигна едва до Гранд Сентръл.

Пребоядиса стаята си.

Научи се да плете на една кука, хрумна й да си оплете покривка за леглото, но стигна едва до третото парче.

За кратко обмисли дали да не приеме католическата вяра, за да се сдобри с Оня горе на небето. Може би най-сетне щеше да я остави на мира или да й изпрати свещеник да прогони демоните от нея.

Тръгна по гледачки, астролози, въртящи се дервиши, индийски хипнотизатори; нито един не можа да й съобщи точния ден и час, но всички без изключение предсказаха завръщането на мъжа с гумената физиономия. Длъжни са да ме успокоят, след като им плащам луди пари, каза си тя.

В един момент стигна дотам, да обмисля дали да не се върне към дребните кражби, защото можеше да попадне на него на някой щанд за домакински електроуреди или в някой парижки полицейски участък… С една дума, все повече заприличваше на стрелка на компас, до която се е допрял магнит и която потрепва безпомощно, защото не успява да намери севера. И ето че осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди след като го зърна за пръв път, тъкмо бе излязла от работа и се взираше в краката си с енергията на изтощена батерия, когато чу един мъжки глас иззад натрупаните каси с празни бутилки да казва:

— По въпроса за стелките… за десетпроцентното намаление… чудех се дали…

Тя пое въздух с разширени ноздри, преди да се обърне, завъртя глава надясно, наляво, отново си пое въздух. Миризмата, която вдиша, отговаряше точно на запечатаната в паметта й. С неуверен, тъничък гласец на влюбена жена, който винаги бе ненавиждала, Мартин промълви:

— Ришар?

— Да.

— Ришар крадецът?

— Същият.

Стояха като заковани. Не мърдаха — нито той, зад натрупаните каси с бутилки, нито тя, спряла внезапно с чанта в ръка, с крака, вкопани в паважа. Беше с гръб към него. Той не изпускаше от поглед напрегнатата й стойка, сякаш готова всеки миг да избухне в неизказана радост или в ужасяващ гняв. Не можеше да каже точно. Изчакваше. Видя я как се обръща. Беше на два метра от него, с прилежно опъната коса, негримирани очи, чантата продължаваше да се поклаща в протегнатите й пръсти.

Видя единствено това, за повече не му стигна времето. В следващия миг Мартин се нахвърли отгоре му и започна да го налага, да го рита, да го драска, да го бие с чантата си, превърната в бухалка, засипваше го с ругатни и обиди, изливаше върху него осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди гняв, фрустрация, сляпа болка. Наричаше го мръсник, прелъстител на продавачки, манипулатор, следвоенен престъпник, нарушител, който обърква формулярите за поръчки, нищожество. Без за секунда да се запита дали и той е толкова объркан и изтерзан колкото нея и дали изобщо проявява интерес към личността й.

Отначало той вдигна ръце, за да се предпази, но виждайки, че гневът й не отслабва, а тъкмо напротив, насърчен от неговата пасивност, се разгаря все по-силно, здраво я хвана с две ръце през талията и понеже тя го ухапа жестоко, реши да сложи край на битката, удряйки я по брадичката с опакото на ръката.

Краката й омекнаха и тя се свлече на тротоара, за миг изпаднала в несвяст. Той успя да я прихване и без да бърза, огледа очите, почистени от зелените сенки, прилежно прибраната коса, удължената пола… Притисна я до себе си и я изчака да се съвземе.

Оказваше се, че е бил прав да се колебае толкова дълго, преди да се появи отново покрай „Кооп“-а — животът с тази мацка никак нямаше да е лесен.

Глава 8

— Смятате ли, че ще можете да се задържите на мотора?

Мартин изломоти нещо, което Ришар прие за потвърждение. Той я разтърси, за да дойде на себе си, потупа я по бузите. Тя сякаш изплуваше от сън, потърка челюстта си, изкривила от болка лице.

— Законна самоотбрана — оправда се той. — Нямах избор.

— Не трябваше да ме карате да чакам толкова дълго.

— Бях в Англия.

Ходил на гости на приятели. Банда английски рокери. В тяхната компания ще се разведря и ще престана да мисля за мацката от „Кооп“-а, казал си. Всъщност мислил за нея през цялото време. И на отиване, и на връщане. Обсебила мислите му, още когато се качил на ферибота. До такава степен, че се усъмнил в собствения си здрав разум. А и не знаел как се държи човек с този тип момичета. Очевидно нямала лек характер. Не била от онези, дето ще ви връчат указание за начин на употреба, тъкмо обратното.

— Естествено — заяви Мартин, изправяйки рамене, — с вашето бачкане имате много свободно време.

— А вие имате платен отпуск. Не знам кое е за предпочитане.

Той запали мотора и тя попита:

— Къде отиваме?

— У дома.

Тя седна отзад.

Порт дьо Клинянкур. Ресторант насред битпазара, вмирисан на белина и пържени картофи. Кръчмата беше на партера, жилището на първия етаж. Когато питаха Пиетро Брузини колко деца има, той казваше четири, защото момичетата не влизат в сметката. Омъжват се и отиват да живеят в други семейства. Беше пристигнал от Неапол веднага след края на войната. Държавата е извън строя, няма скоро да се оправи, заявил. Ана-Мария била бременна с първородния, Ришар, който се появил на бял свят в Париж.

— Шт — предупреди той Мартин, докато се качваха по стълбите. — Тъкмо вечерят, не държа много да ви запознавам.

Също като у дома, каза си тя. Телевизорът вдига такъв шум, че може да се чукаш на стълбите и няма да те чуят. Минавайки покрай вратата, тя хвърли поглед към трапезарията: бащата, майката и челядта. Позна Кристиан, който излъскваше със залък чинията, вторачен в екрана, на който се сражаваха обитателите на планетите Шадок и Гиби. Това бяха двете минути, които Мартин харесваше да следи вечер по телевизията.

Стаята на Ришар беше също като него: чиста и подредена. С усет за детайлите: един постер на Джони, един на бандата „Хелс Ейнджълс“ и един на някакъв непознат тип.

— Кой е този?

— Винс Тейлър. Единственият истински френски рокаджия. Останалите започват да издишат. Дори и Джони, и него нещо не го бива.

„Карнаби Стрийт“ и „Кингс Роуд“ го бяха отвратили. Направо не му се говореше. Ризи на цветчета, дълги коси и психеделичен рок.

— Джийн Винсънт е единственият, който продължава да се съпротивлява, но…

Мартин се престори на сведуща. Ришар усети, че тя изобщо не е в час и задава въпроси ей така, колкото да каже нещо. Попита я иска ли една бира.

— Нищо друго ли нямаш?

Той поклати отрицателно глава. Момичетата, които обикновено качваше на мотора си, пиеха бира. Лола например не можеше да заспи, ако не обърне една.

— Добре тогава, дай една бира.

Под прозореца бяха наредени в спретната редичка малък хладилник, цветен телевизор, мощна стереоуредба.

— Виж ти, ти живееш в суперлукс… От кражби по супермаркетите ли се обзаведе? Без да те хванат досега!

Тя подсвирна от възхищение, примесено с ирония.

— Само не започвай да ми четеш морал, става ли?

Мартин си замълча. Беше го казала, колкото да се намира на приказка, защото всъщност се чувстваше адски неудобно. Като при първия път. В известен смисъл, помисли си тя, то си е наистина първи път — за пръв път ще се любя с любов. Първият път, който чакаше от цели осемнайсет дни. Обикновено ставаше по-бързо: харесваш ми, харесвам ти, хайде да си легнем.

Той й подаде бутилка бира. Тя го видя как пие направо от шишето и последва примера му. Етажерките срещу леглото се огъваха под тежестта на плочите.

— Само рок ли имаш? — осведоми се тя.

— Не. Имам всякаква музика. Преди дядо и баба живееха с нас и те ми предадоха вкусовете си. Особено баба.

Тя стана, за да огледа по-отблизо плочите на баба му. Ив Монтан, Шарл Азнавур, Шарл Трене, Едит Пиаф, Бъди Холи, Рей Чарлс, Карл Пъркинс, Джони Брюнет, Фатс Домино, Верди.

— А, и опера?

Каза го толкова учудено, че той се засегна.

— Може и да съм дребен крадец, но обичам операта.

— Не исках да кажа това.

— Но го каза.

— Имаш ли други подобни тайни пристрастия? — попита тя, защото не искаше да се карат.

Той й се усмихна.

— Моторите. Музиката. И теб. От…

— Осемнайсет дни.

— Не съм ги броил, но ми се стори дълго време.

Ришар не беше точно сантиментален. Просто това, което му се случваше, беше нещо непознато, ново. Срещата с Мартин го бе развълнувала дълбоко. Съучастница на крадци, бивша крадла, която умееше да отвръща на закачките му, не се превземаше, печелеше си хляба, каквото й беше на сърцето, й беше на езика… и имаше голям задник. Беше различна. Той буквално се бе шашнал, затова изпусна кибрита, той, който беше доста печен в жонглирането. Тя го впечатли. Това момиче умееше да държи околните на разстояние. Не че беше снобка или високомерна, но знаеше точно какво иска и коя е. Докато той не знаеше. Занимаваше се, общо взето, с каквото дойде. На всичко отгоре тя имаше класа, с тази минипола, със зелените сенки на очите и чантата, която държеше с върха на пръстите. Точно така: имаше класа. Освен това не й пукаше. Той ужасно бе харесал лафа за стелките.

Доближи се до нея и я прегърна през врата. Мартин се стегна. В главата й всичко се обърка. Желанието се изпари. Не сега. Моля те, почакай малко. Почакай. Как да каже такова нещо на момче, нали то веднага ще си помисли: „Значи, не искаш? Не ти ли харесвам?“. Или пък ще се наложи да обяснява. Да обяснява нещо, което и тя самата не разбира.

Той се наведе да я целуне. Видя устата му отблизо и се дръпна назад.

— Ришар…

— …

— Нали няма да се разсърдиш, ако… ако ние…

— Искаш ли да пусна музика?

— Не.

— Да заключа ли вратата?

Положението ставаше все по-сложно. Абе какво толкова! Защо се занася и тя. Може пък желанието да се появи междувременно…

— Не… Не става въпрос за това.

— Да затворя ли капаците на прозорците?

— Не! — почти изкрещя тя.

Смаян, той се отдръпна и се изправи.

— Ей, какво ти става! Полудя ли? Какво ти направих?

Знаеше си. Изобщо не трябваше да я вижда отново. Това момиче е много сложно.

Закрачи из стаята с ръце в джобовете, хвърляйки й гневни погледи.

— Защо изтри зелените сенки от очите си и престана да ходиш с минипола?

— Защото си мислех, че не ти харесвам така.

О, Ришар, искаше й се да извика. Моля те, нека не разваляме всичко. Не искам да избързваме. Разбираш ли? Замисли се за баба ти й дядо ти. Те нали не са се нахвърляли един на друг като луди? Не. Ухажвали са се в продължение на месеци и на години. Моля те, поухажвай ме и ти мъничко.

— Не е вярно. Преди беше по-добре. Сега си като всички останали.

— Благодаря. Много благодаря.

Мартин се отдръпна в единия ъгъл на леглото и сви крака под себе си.

— Не на леглото с обувките, ако обичаш — каза той, вирнал показалец към мокасините й.

— Извинявай.

Обувките й изтропаха глухо, падайки на пода.

— Искаш ли да се повозим с мотора?

— Не… Много си мил.

Внезапно се сепна като Нютон, когато ябълката го пернала по главата и му светнало пред очите, и я попита:

— За пръв път ли ти е?

Коленичи до леглото и я хвана за ръката. Този изненадващ жест на загриженост към една фалшива девственица нервира Мартин.

— Не. Тъкмо затова. Толкова съм се чукала, че сега не знам как да се държа… защото сега е съвсем различно.

Ришар се дръпна като попарен. Неаполитанската му кръв кипна. Нанесен бе удар по честта на семейство Брузини. Застана до прозореца с бира в ръка. Безмълвен.

Тя също не помръдна, седеше на леглото, безмълвна.

От малка флиртувам на стълбището, защото нямам ключ за къщи, или защото са пуснали телевизора на макс. На четиринайсет се сдобих с първия си любовник. Той беше на осемнайсет и живееше в същия блок. Беше август месец. Не знаехме къде да отидем. Бродехме из незастроените парцели с одеяло под мишница. Хората, излезли на пикник, бяха превзели всеки свободен метър. Смеехме се като луди. Най-накрая стигнахме до фабриката за бишкоти и правихме любов, вдишвайки уханието на сладкишите. Не престанахме да се смеем и изобщо не ме заболя. Правихме го още няколко пъти на одеялото, после един ден се срещнахме на стълбището, той беше с някакво момиче, каза ми: „Привет!“. Не плаках. Дълго преди това си бях решила да не си намокрям окото за никое момче.

Хайде сега, оставаше да го зашемети с житието-битието си.

— Хей… само не ми казвай, че съм ги първата, а?

Той не отговори.

— Нито, че съм момиче, а ти момче и че момичетата не трябва да лягат с когото им падне.

Той все така стоеше с гръб към нея. Отпи от бирата и продължи да се взира през прозореца.

— Познах, нали?

Той не каза нищо. Остави бирата. Отиде при плочите, затършува сред тях и измъкна една, внимателно я извади от обложката, духна отгоре й, избърса я с парче гюдерия и я постави на грамофона. „You’ve lost that loving feeling… You’ve lost that loving feeling, and now it’s gone… gone, gone ohoho hyeah…“

— „Райтъс Брадърс“ — обяви той с леден тон.

— Добре. След като е така… аз се омитам!

Тя стана от леглото, обу си обувките, изпъна покривката, за да остави всичко в ред, и с любезния тон на акуратна домакиня, приключила със задълженията си, заяви:

— Съжалявам. За всичко. За преди малко… За сега… Не знам какво става, но си мисля, че е по-добре да си вървя.

Да беше казал поне една дума. Поне една. Но той си тананикаше „you’ve lost that loving feeling“ с лице към прозореца. Сякаш не беше казала нищо.

— Добре тогава, довиждане — каза Мартин на гърба му.

— Ще те изпратя — отговори той вяло.

— Няма нужда, ще сляза, без да вдигам шум. Ако срещна някого, ще кажа, че съм сбъркала адреса.

Той й махна едва-едва с ръка. Тя излезе, затвори вратата тихо и слезе на пръсти по стълбите. Дори гласовете на обитателите на планетата Шадок бяха замлъкнали, те поне можеха малко да я утешат.

Никога няма да се променя, разсъждаваше тя, крачейки по улицата. Очевидно не съм създадена да се влюбвам. Права бях. Прекрасната ми любовна история продължи едва осемнайсет дни и няколко минути.

Глава 9

Понеделник, 15 септември. Първият учебен ден премина на фона на всеобщото недоволство. Недоволство на шофьорите от цената на бензина: франк и петнайсет за литър супер; недоволство на железничарите, на търговците на дребно, които излязоха на улицата, недоволство на Студентския съюз, който се противопоставяше на новия прием във факултетите, на служителите от националната електрическа и газова компания, които заплашваха да дръпнат шалтера и да затворят кранчето… Гореща есен. Премиерът Жак Шабан-Делмас правеше отчаяни усилия, свикваше извънредни правителствени заседания, напразно, нямаше никакъв ефект.

Недоволството застигна и съквартирантките на улица „Плант“. Не от чувство за солидарност, а защото всяка се бореше сама с ежедневните грижи и неприятности.

След като Унгрун се върна от Исландия, от агенцията й дърпаха ушите, че била пропуснала участия в представяне на колекции. Директорката Кристин й предложи да й махнат торбичките под очите. Изглеждало смущаващо и странно, като се имало предвид, че рекламира младежка мода. Унгрун, която едва се беше възстановила след операцията на бюста, се дърпаше и не искаше да се подлага на нови корекции.

Бенедикт беше разтревожена. Наближаваше краят на стажа й във „Фигаро“, а все още не знаеше дали ще я назначат и ако я назначат, в кой отдел ще отиде. Станаха две седмици, откакто я бяха изпратили в отдел „Обща информация“, и тя си прекарваше времето в провеждане на анкети за потребителската кошница.

След като се беше вживяла в ролята си на специален пратеник в Ирландия, завръщането в действителността беше болезнено. Емил правеше опити да я остави в своя отдел, но задачата се очертаваше с повишена трудност. Кризата продължаваше да мъчи „Фигаро“, срокът на договора на временния управител бе изтекъл през август, но той продължаваше да заема поста, въпреки че проблемите не бяха изчистени. Бенедикт започваше да губи търпение. Емил си беше извоювал правото да преспива на улица „Плант“ и започна да я тормози мисълта, че съвсем скоро ще се премести при нея и ще окачи пижамата си до нейната.

Меланхолията налегна и Мартин. За малко да се отдаде на самосъжаление, мислейки за времето, когато бъркаше ботите с консерви кисело зеле с наденица по елзаски и витаеше в облаците, зяпайки бутилките с пастис „Рикар“. Припомняше си с носталгия осемнайсетте дни трескаво очакване, когато времето се точеше неописуемо бавно и беше разтегливо като ластик, а нервите й бяха опънати като струни. Чиновниците от американското посолство също допринесоха за мрачното й настроение, защото й бяха върнали формулярите под предлог, че не могли да разчетат почерка й. Наложи се да ги попълва отново, този път с главни печатни букви, с черна химикалка, и да се закълне тържествено, че е дете на бедни родители, които не са комунисти.

Янкитата започваха да й лазят по нервите с фобиите си към комунизма и ситния почерк. Морални, много морални, суперморални…

Режина беше изпаднала в депресия. Никакво предложение за роля или за фотосесия. Трябваше да се примири с очевидното: кариерата й беше приключила. Агентът й тактично й бе дал да го разбере в деня, в който прие поканата му да обядват заедно. Единственият й изход беше да се омъжи. Трийсет и три години, фаталният момент за промяна бе дошъл… Подготвяше се за него в жилището на улица „Плант“, приспособяваше се към бъдещата си роля на домакиня. А работа имаше много: съжителството на петте момичета бе източник на множество проблеми и Режина понякога се хващаше, че издребнява като Валери. Сериозно обмисляше да въведе точни правила за ползването на телефона, на рафтовете в хладилника, за пазаруването… „Или ще спазваме правилата, или ще вземем домашна помощница — заплаши тя един ден. — Писна ми с всичко само аз да се нагърбвам.“ „Нормално — отвърна Мартин, — на теб най-много ти пречи.“

След предложението на Виртел Жюлиет се чувстваше ужасно. В ума й се въртяха все едни и същи мисли, не можеше да се отърси от преживяното унижение, оглеждаше нещата от всички ъгли и си правеше съответните заключения. Единствено тя беше виновна за начина, по който й говореше Виртел. Не бе успяла да си извоюва необходимото уважение. За пръв път си даваше сметка, че животът не е вълнуващата книжка с картинки, която прелистваше ненаситно и без да се замисля, движена от моментните си настроения и капризи. Всичко, което правя, придава определен смисъл на живота ми, дава своето отражение. Не го знаех досега. Като му позволявах да ме заклещва зад бюрото, да ме води в „Максим“, да ме олигавя, аз всъщност сама му дадох идеята за тази курвенска сделка. Затова се стигна дотук, напълно логично. Накрая винаги започваме да изглеждаме такива, каквито ни виждат околните. Ако не сторим нищо, за да ги накараме да си променят мнението.

Въпреки че изпитваше огромно желание да го стори, тя не изпадна в самосъжаление, не започна да се вайка и да твърди, че всички мъже без изключение са мръсници. Взе се в ръце и направи първата крачка, с цел да възстанови съотношението на силите. Покани го преди фаталната дата — осемте дни, след които очакваше отговор.

Обади му се по телефона и го помоли да се срещнат в едно кафене на улица „Плант“. Нарочно закъсня с половин час. Той чакаше, намръщен, пред него имаше две подложки, знак, че вече е изпил две бири. Кафенето беше от старите, без неоново осветление и мирис на прясна боя, ухаеше приятно на червено вино и стърготини. Казваше се „Чинарите“, за спомен от чинара, под който навремето клиентите бяха седели на сянка и от който беше останала част от ствола вляво от входа.

Виртел носеше зелен костюм от туид, освежен от бледожълта кърпичка в джобчето на сакото. Потеше се обилно и току попиваше челото си. Жюлиет се взря в него много внимателно. След две минути, помисли тя, ще съм без работа и без пукната пара.

— Е, малка моя Жюлиет, как сте? — поде той разговора, протягайки ръка.

Жюлиет се отпусна на отсрещния стол и се вторачи в ручейчето пот, което се стичаше по слепоочията и по бичия му врат, преливащ над яката на ризата, и проблясваше в космите, стърчащи от ушите му.

— Добър ден, господин Виртел.

Той я погледна, изненадан.

— Наричай ме Едмон, нали се разбрахме… нали…

— Наричам ви господин Виртел, за да ми говорите на „вие“. Нещо против?

Тя усети, че леко трепери. Трудно е да демонстрираш самочувствие. За първи път. А и не биваше да преиграва. Бъди естествена, дръж се естествено. Най-важното е да не разбере, че умирам от страх.

— Какво те прихваща?

— Ще ми говорите на „вие“ или ще закрещя.

— Не… не…

Направи й знак да се успокои и хвърли разтревожен поглед към двамата мъже на бара и огромния съдържател, потомък на Тарас Булба, който си приказваше с тях, без да спира да бърше чашите.

— Добре де. Да си дойдем все пак на думата! — продължи той, поръчвайки си трета бира.

— И едно кафе — добави Жюлиет.

— Една бира и едно кафе — повтори съдържателят и добави: — Идват, идват.

Жюлиет изчака да постави кафето пред нея и започна:

— Онзи ден не се оказах на висота… Нямаше смисъл да чакаме една седмица, можех да ви отговоря още тогава, веднага. Но трябва да ви призная, че не съм свикнала на подобни сделки.

— Не е сделка, Жюлиет, не говорете така, това е договор.

— Ах, да… И ме наричайте „госпожица Тюил“, както аз се обръщам към вас с „господин Виртел“.

Омразата се надигна в гърдите й, тя разшири ноздри, нямаше и помен от предишния страх. Изобщо не й пукаше. Позволи си да го дари с широко грейнала усмивка.

— Отговорът е „НЕ!“, господин Виртел. Окончателно и безвъзвратно не! Не мога да спя с някого, към когото не изпитвам капка влечение. Дори за много пари. А не изпитвам никакво влечение към вас. Съвсем никакво.

Той потропваше по масата с кебапчестите си пръсти. Мълчеше, защото не знаеше какво да отговори. Не му беше минало през ума, че тя може да откаже. Обикновено всички се съгласяваха. Чукаше прелестни манекенки по за петстотин франка! Да откаже торба с пари… охолен живот! Не можеше да го проумее. Чувстваше се унижен след чудесното предложение, което й бе направил.

— Допускате грешка… много сериозна грешка, Жю… госпожице Тюил. Никога няма да успеете в живота. Нищо не сте разбрали.

— Честно казано, не ми се иска да разбирам.

— Момичета като теб…

— Като вас.

— … мога да имам колкото си искам… не представлявате нищо изключително. Щеше да бъде един начин да се издигнете малко… вие не познавате живота. Без пари, без протекции… няма да стигнете далече.

Жюлиет се усмихна, виждайки го как се насилва, за да й говори на „вие“.

Той повъртя в ръце халбата и попита:

— Толкова силно ли ви отвращавам?

— Да.

Знаеше, че трябва да стане и да си тръгне. Веднага. Но не можеше.

— Приятелката ви Режина не е на това мнение.

— А, така ли, защото и Режина…

— Да. Спал съм с нея. До момента, в който започна да остарява. И сега се случва да прибягвам до услугите й. Това лято, на морското пътешествие например. Тя е много близка с жена ми. Плащам й, за да ми води момичета. Такива като вас. Такава сделка имахме с Режина.

— Този път сделката се провали.

— За мен, без съмнение. Не и за нея. Получава по нещо за всяко момиче, което ми изпраща. Нали знаете как си изкарва хляба, а?

— Не знам. Снима се във филми, в реклами…

— Прави свирки, скъпа моя, свирки! Такива уроци дава на учениците, извинете, на клиентите, които идват при нея на близинг.

Виртел започна да се поддава на гнева. Тримата мъже, облегнати на бара, се изправиха и се вторачиха в тях.

— Е, както виждате, илюзиите светкавично се изпаряват! В провинцията не сте свикнали на такива работи!

— Много добре си живеем и без тях, господин Виртел.

— Гледате на живота през розови очила. Остроумничите… Кацате в Париж и смятате за напълно нормално да ви наемат на половин работен ден със заплата две хиляди франка. И за секунда през ума ви не минава мисълта, че го правят заради дупето ви. Дължите го на вашето дупе…

Сега вече той извика и мъжете на бара прекъснаха разговора си в опит да доловят част от техния.

— Успокойте се! Не сте в кабинета си.

След което продължи със спокойния тон, който беше решила да възприеме:

— Вие сте отвратителен, Виртел. Отвратителен. Само че единственият пропуск във вашата комбина с едри банкноти е този, че хората са свободни, че аз съм свободна. Смятам, че сме квит. Защото аз си заработих двете хиляди кинта. Запознавайки ви с Милал. Спечелих си ги и отгоре! Защото сега ще си напълните джобовете…

— А ти няма да получиш пукната пара, нещастна глупачка!

Той го изтърси с такъв апломб, че за пръв път от началото на разговора им Жюлиет се почувства засегната. Напомняйки му за богатството му, тя му върна изгубената преднина. Той отново стана силният господар, изпълнен с презрение към нея. Думите не й достигаха. Омразата се беше стопила. Старите комплекси отново се проявяваха.

— Защото си такава, една нищо и никаква малка глупачка! — Той отчетливо и старателно произнасяше всяка дума. — И няма да постигнеш нищо в живота. Никога.

— Достатъчно, Виртел!

Тя стана и хвърли два франка на масата.

— За кафето!

Излезе, без да го удостои с поглед.

Мъжете на бара я проследиха с очи, след това изгледаха Виртел. Той забеляза, че го наблюдават, отърси се и измърмори достатъчно високо, за да го чуят:

— Нещастна глупачка… Ще се върне. Ще дойде да ми яде от ръката и тогава ще я изгоня. Пак ще си поговорим!

Жюлиет не се прибра веднага вкъщи.

Имаше нужда да повърви, да си поеме въздух, да премисли, да анализира положението. Напрежението й спадна и сега се чувстваше изцедена. Разкритията за Режина я бяха засегнали много по-силно от злобата на Виртел. Режина… Не можеше да й се сърди, съжаляваше я. Като се сетя само колко ме впечатляваше в началото! Приятелите й, видът й, съветите й, огромните й снимки, налепени по стената… Гласът на Виртел кънтеше в главата й. „Нещастна малка глупачка, няма да постигнеш нищо… никога…“

Щеше да му покаже. Щеше да им даде да разберат на всички.

Започваше да осъзнава как действат правилата.

Беше едва на двайсет години, но схващаше бързо. Ще бъде трудно. Ще допуска нови грешки. Но бе разбрала едно: всичко се заплаща. Трябваше да гледа нещата в очите. Да не позволява да я лъжат и да не забравя нито за миг древното правило „аз на теб, ти на мен“, даваш — получаваш. Човек за човека е търговец. Нямаше по-върл враг от самата себе си, самозаблуждаваше се, фантазираше си. Защото като всяко момиче искаше да играе главната роля. Да вярва на приказките за вълшебства, да вярва, че е заспалата прекрасна принцеса, която прекрасният принц ще събуди за живота с целувка. Легнала на леглото, с ръце на гърдите, мързелува, чака го да прекоси планини и морета, да срази змейове и змии, да омагьоса жаби и еднорози и да дойде да целуне дебелото й дупе… Лъжи и нищо повече! Хвърлете в огъня книжките с приказките! Да забранят на малките момиченца да ги четат!

И тя бе дремала в омагьосания замък като заспалата принцеса и един не прекрасен, а гаден принц я бе изтръгнал от съня, ощипвайки я жестоко, но със светкавичен ефект, отрезвяващо. Така ми се пада… Край на сладките сънища, на ролята на наивната принцеса, която си върти дупето и се хили глупаво, пърхайки с мигли. Сега вече и тя ще захвърли шапката с прозирния воал, ще изрита надалече пантофките, обточени със скъпа кожа, ще скочи през прозореца и ще попадне в действителния, в реалния живот, на асфалта.