Наричайте ме Скарлет

Глава 1

Сутринта на 10 ноември 1970 година телефонните централи прегряха и излязоха от строя. Париж остана без телефони. Мартин се бе събудила схваната и трескава и реши да звънне на госпожа Мерсо, управителката на „Кооп“-а, за да я предупреди, че няма да отиде на работа. Лекарят, когото Режина веднага извика, я прегледа и й каза да лежи.

Мартин вдигна слушалката, нямаше звук. Тръсна я, наруга я, наруга френските пощи, френската техника и нахълта в банята, където Режина се разпяваше.

— Откога не сме плащали телефона?

— Ло-а-ло-а-ло-а-ло… Плащаме си го редовно. Ли-о-ли-о-ли-о-ли…

— Сигурна ли си?

— Напълно. Защо?

— Защото няма сигнал.

— Изчакай малко, ще се оправи. Нали ги знаеш пощите и телефоните…

Мартин затвори вратата, ядосана. Опита отново да се свърже, пак започна да ругае, тресна слушалката. Напразно.

Легна си. Чувстваше се прекалено отпаднала, за да чете, затова си пусна транзистора и го закрепи в гънките на завивките. Отпусна се в странно полубудно състояние, главата й беше олекнала, всичко я болеше. Новините в единайсет я изтръгнаха от унеса й.

„Както ви съобщихме първи сутринта, генерал Дьо Гол е починал снощи в деветнайсет и двайсет и осем в имението си Боасри в Коломбе ле дьоз Еглиз…“

— Мамка му! — възкликна Мартин. — Дъртакът Дьо Гол е умрял, татко ще е щастлив!

„От сутринта цяла Франция коментира развълнувано събитието. Телефонните централи в Париж се претовариха и излязоха от строя.“

Сега има да коментират, в това отношение французите са ненадминати. За двайсет и четири часа ще пренапишат трийсет години от френската история и ще обградят с бляскав ореол стария генерал, когото преди по-малко от година натириха в семейното имение да си пише мемоарите.

Мартин изключи транзистора. Искаше да си спести водопада от посмъртни венцехваления, които скоро щяха да залеят ефира. Знаеше, че ще се престараят. Приживе им пречеше, сега обаче всички ще се боричкат за него, ще го прекроят, ще го принизят до собственото си ниво, ще си го присвоят. Ненавиждам това лицемерие. Истина си е. Когато умреш, се превръщаш в прекрасен човек. Няма да е лошо в професионалната биография да добавят графа „Състояние на кандидата“: жив или умрял. Отбелязвате „умрял“ и веднага получавате работата. Като умре, най-критикуваният приживе човек се превръща в национален герой. Нямам сили да слушам подобни тъпотии. Французите много си падат по покойниците, особено по прочутите. Издигат се в собствените си очи поне с няколко сантиметра. Аз жив, той умрял.

Пък и ти става мило — обръщаш поглед към миналото и установяваш колко е било велико, славно, щастливо. Още една причина да хленчиш за настоящето, което, да си го признаем, не е никак розово, и да си сложиш превръзка на очите, защото бъдещето и то не дава признаци, че ще бъде по-светло… Ех, славни години бяха! Франция беше велика страна. Вирнала петльовия гребен, кукуригаше ведро и гръмко, изразяваше се изискано. Жана д’Арк, Луи XIV и Наполеон ще влязат отново в употреба. Ще ги изтупат от прахта и ще има да парадират с тях. Какво от това, че едната умряла на кладата, другият се споминал, обзет от лудост и слабоумие, а третия го захвърлили на една безлюдна скала. Няма лошо, това са нашата История, нашето Минало, нашето Величие.

Сама, болна, Мартин лежи в леглото и сърдито нарежда. Ама че си тъпа, девойко… Точно сега прославените покойници бяха легион. Който и вестник да отвориш, се натъкваш на труп. Възхваляван. Оплакван. И забравян. Имаше за всеки вкус: за домакините, за изисканите интелектуалци, за политиците. Бернар Ноел, Луис Мариано, Бурвил, Жионо, Дос Пасос, Мориак, Мак Орлан, Насър, Керенски, Даладие. Естествено, за едните са били изплакани много сълзи. За другите, по-малко. Защото дори и в смъртта има отличници и двойкаджии. Тези, на които им се полага специално телевизионно време, и онези, които си отиват, споменати в скромно съобщение от няколко реда. Как тогава да останеш в паметта на поколенията, след като са те изпратили по съкратената процедура! Трябва да уцелиш правилния ден за умиране, за да не те претупат надве-натри.

Ами ако Ришар е умрял? Шофирайки с безумна скорост по някоя магистрала или въвлечен в някоя съмнителна комбина? За него нямаше да говорят.

Когато се чувстваше уморена или отпаднала, образът на Ришар се замъгляваше. Превръщаше се в бледо копие. В силует на мъж, когото ще поздрави с „добър ден, господине“, ако случайно го срещне на улицата. Единственото, останало й от него, беше една светкавична усмивка, едно тайно име: Марин, и думи и изрази, които все още я разсмиваха. Веднъж го беше замъкнала в Музея на модерното изкуство на изложба на някакви съвременни американски художници. На излизане го попита какво мисли за изложбата и той прошепна тихичко:

— Нацвъкани сополи, банда педали…

Четирите думички се бяха превърнали в техен запазен знак. В парола, в сигнал за сдобряване, в любовно признание. Зяпаха ги смаяни, ако дочуеха как двамата си шепнат „нацвъкани сополи, банда педали“, но те си знаеха какво искат да кажат. Заболяваше я, когато си повтореше тези думи. Иначе към всичко наоколо беше безчувствена. Така ли се настаняваше забравата? Или беше затишие пред нова болка? Бе новак в областта на любовните страдания. Учеше се в крачка. Може би щеше да е по-добре да беше умрял… Щях да съм вдовица.

По-благородно звучи, отколкото изоставена.

По-лицеприятно. По-представително. В обществото е нещо като титла. Вдовица на Ришар крадеца. Като Ивон, вдовицата на генерал Дьо Гол, спасителят на Франция. Получаваш пенсия, почитат те и те обичат. Изоставените жени ги съжаляват, докато ги гледат в очите, а като им видят гърба, започват да злорадстват и да ги одумват.

Как тогава да зараснат раните! Налага се да се промушвам между погледите, прошепнатите думи и получените рани.

Пак си пусна транзистора, за да избяга от собствените си мисли.

Пак говореха за Дьо Гол…

Мартин се оказа права. Следващите дни бяха много бъбриви. Езиците се развързаха, мастилото се лееше… Не само във Франция. Цял свят беше в траур и за няколко дни Париж се превърна, както винаги бе мечтал генералът за „своята скъпа и стара родина“, в център на света.

„Фигаро“ бе натоварил двайсет и четирима репортери и фотографи да отразяват събитието до най-малките подробности. Емил Буше прояви толкова усърдие и организационна дарба, че Ларю му възложи да отговаря за репортажите.

На 11 ноември, в навечерието на тържествената служба в катедралата „Нотр Дам“, на „Шан-з-Елизе“ се състоя огромен митинг с полагане на венци и процесия от участници в Съпротивата при Триумфалната арка. Емил изпрати Бенедикт да отрази на място събитието, да направи „моментна снимка“.

— Ще откроиш отделни лица сред множеството, ще предадеш атмосферата на преклонение, ще споменеш за чужденците, ветераните, такива неща, ясно ти е, нали?

Задачата му на отговорник го изпълваше с чувство на собствена значимост и той наперено пъчеше хлътналите си гърди.

Понеже не беше особено въодушевена от репортажа, Бенедикт попита Жюлиет дали има желание да я придружи. Тя се съгласи. Смъртта на генерала я бе развълнувала.

Никога не го бе смятала за политик. Политиката я отегчаваше. Беше, като да си среден ученик в училище. Това не я интересуваше. Генералът искаше Франция да бъде сред отличниците. За целта полагаше усилия да й даде тласък, да я изведе на върха, внушавайки й собствените си мечти за величие. Романтичен магьосник, който мечтаеше неговата принцеса да е най-красивата, най-почитаната, най-ухажваната. Приказен принц, облечен в цветовете на Франция и препънал се в националния трикольор.

На Жюлиет й стана приятно при вида на струпалите се парижани, смирени и достойни. Дори се просълзи. Горда беше, че е французойка. За пръв път изпита усещането за принадлежност към една страна, към нейната култура и история. Именно за това щеше най-много да съжалява: Дьо Гол беше създал френската мечта, която като всички мечти е измислена, но ви окриля. След него вече никой нямаше да се осмели да го стори.

Франция щеше отново да се превърне в джудже. Историята на Дьо Гол беше историята на Франция; историята на Помпиду щеше да е историята на един човек, роден в Монбудиф, и нищо повече.

Тези мисли се нижеха в ума й, докато вървеше подир Бенедикт, която с молив и бележник в ръка интервюираше струпалите се хора. Блъскана, мокра — над Париж валеше дъжд — тя се стараеше да не губи от поглед приятелката си, която шареше насам-натам сред множеството.

— Ела, ще опитаме да се приближим до Триумфалната арка — каза Бенедикт.

Жюлиет се вкопчи в края на шлифера й и повече не се пусна. Бенедикт си проправяше път с лакти и след тях се чуваха негодуващи гласове. Жюлиет сведе поглед, смутена. Най-накрая успяха да се доберат до първия ред, точно зад полицейския кордон. Огромно синьо-бяло-червено знаме се вееше под Триумфалната арка, осветено от трицветен лъч. Беше настъпила нощта и черното парижко небе бе прорязано от светлини. Въпреки дъжда множеството напираше от всички страни на площада и от време на време се чуваха възгласи: „Да живее Дьо Гол, да живее генерал Дьо Гол“, които всички подемаха в хор. Жюлиет се въздържа да скандира от страх да не стане смешна. Да не се изложи пред Бенедикт, която си водеше бележки и мърмореше.

Под Триумфалната арка се бяха строили студенти от висшите училища, участници в Съпротивата и някакви господа, облечени в сиво от глава до пети. Гвардейският духов оркестър изсвири сигнала в почит на загиналите, последван от Марсилезата. Жюлиет не успя да сдържи сълзите си и подсмръкна. Тъкмо се бе поуспокоила, и Бенедикт я дръпна към себе си.

— Давай! Зърнах едни японци, смятам да си поговоря с тях, това си е истинска находка.

След японците се появи американец, после две млади англичанки, закачили на британското знаме черен креп.

— Екстра — ентусиазира се Бенедикт. — Събрах всичко каквото ми трябва. Да се връщаме във вестника.

Трябваше да напише статията си незабавно и двете се върнаха в редакцията на „Фигаро“. Докато приятелката й трескаво пишеше на ръба на масата, Жюлиет оглеждаше просторната стая, превърната в главна квартира, където се разпореждаше Емил. Едва разпозна в разсеяно поздравилия я мъж дребничкия младеж, който седеше в кухнята на улица „Плант“ по пижама и мажеше с масло препечените филийки.

От балкона се виждаше бавно обезлюдяващият „Шан-з-Елизе“. Бях свидетел на исторически момент, каза си тя. Един ден ще има какво да разказвам на децата и внуците си.

Глава 2

Луи пак въртеше мистрията и чука. Този път в едно мазе на улица „Тампл“. Когато Жюлиет пристигна вечерта, както се бяха уговорили, той бъркаше хоросан. Дънките му бяха скъсани отзад и на коленете. Носеше прекалено тесен стар червен пуловер. Жюлиет го изгледа. Влюбена съм в едно хлапе, което си играе в пясъчника на кварталната градинка.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Нали виждаш, правя се на физически работник.

— Аха…

Не само той се правеше на „физически работник“. Десетина момчета и момичета режеха с трион някакви дъски, ковяха пирони, боядисваха плоскости.

— В комуна ли смяташ да заживееш?

— Отгатна, пиленце. От днес нататък ще се наложи да ме делиш с други.

Жюлиет запали цигара.

— Ти пушиш? — попита Луи.

— От време на време. С бетона на Шарло ли работиш?

— Не, отказва да ми каже как го получава. На мен, представяш ли си? Малко се посдърпахме заради това.

Едно русо момиче дойде и без да погледне Жюлиет, попита дали Луи ще отиде с тях да хапнат в бистрото.

— Не, с приятелка съм. Мари-Анж, това е Жюлиет.

Двете се поздравиха без особен ентусиазъм.

— Добре тогава. След това пак ще се видим. Другите искат да бачкаме до късно тази вечер — обясни Мари-Анж.

— Добре.

— Тази коя е? — попита Жюлиет, след като Мари-Анж отиде при другите.

— Избягала е от къщи. Ще участва в трупата. Иска да става актриса. Сладка е, нали?

Жюлиет сви устни пренебрежително. Изведнъж се почувства като истинска буржоазка в тази обстановка. Студентка съм, работя в юридическа кантора по международно право, живея в голяма къща. Вярно, така е, но съм без пукнат грош и скоро ще се наложи да проституирам.

— Какво сте решили да правите в това мазе?

— Театър, пиленце. След като институциите не желаят да чуят за нас, ние ще си създадем собствена сцена, ще си пишем текстове и сами ще си ги играем. Естествено, няма да е като в „Комеди Франсез“, но ще струва по-евтино.

— И кога го реши това нещо?

— Нищо не съм решавал. Запознах се с Брюно, високият тъмнокос младеж, дето боядисва в дъното… — Той й го показа с мистрията. — … при моя агент. Всъщност оня, който се водеше за мой агент, щото сигурно не се е охарчил много да говори по телефона и да ми търси ангажименти! И тъй като нямаше участия, Брюно се занимаваше с дребни поправки, с боядисване на апартаменти. Пихме по едно, дори не се напихме и три седмици по-късно той ме потърси. Попита дали ще се присъединя към една трупа, за целта трябвало да мога да играя комедийни роли и да забивам пирони. Казах си: „Защо не?“. Пак мога да си съчинявам рекламните мелодийки. Гладна ли си?

Жюлиет кимна.

— Ще ядем на място. Имам всичко необходимо.

Разрови се в един кашон и извади бутилка вино и някакви консерви. Отвори една кутия сардини с олио, една с компот и една с крем монблан с шоколад. Тапата на бутилката изхвръкна.

— Заповядай, на теб се пада честта — покани той Жюлиет, поднасяйки й кутийката със сардини.

— Няма ли хляб?

— Чакай да видя.

Стана и донесе един нарязан хляб, опакован в целофан. Разкъса опаковката със зъби и подаде една филийка на Жюлиет. Тя си взе една рибка и деликатно я сложи върху хляба. Луи си взе с пръсти две рибки и ги глътна направо, без да ги дъвче. Обърса пръсти в дънките си и продължи с пълна уста:

— Ще потръгне. На хората им писна да плащат луди пари, за да гледат пиеси на някакви си жалки драскачи. За цените на билетите измислихме нещо като колелото на лотарията, с цифри от едно до петдесет. Който изтегли номер едно, плаща един франк, и т.н. Хитро, а?

— Отдавна не съм те виждала толкова ентусиазиран!

— Боря се, правя усилия. Хубавото е, че е пълно с мадами.

Жюлиет сви рамене, бясна. Ужасно я нервираше, когато започнеше да ги дрънка такива! Гадно хлапе, което ме предизвиква с кофичката и лопатката си.

— Пука ми, да ти кажа. И в кантората е пълно с мъже, какво си мислиш. Само че аз не се фукам като теб.

— Аха, тя се обиди, цупи се.

— Изобщо не ми пука. Всеки си има свой живот, нали така?

— Точно така. Не искаш ли малко шоколадов крем, за рака на черния ти дроб?

— Не, благодаря. Пръстите ми миришат на риба, а нямам други за смяна.

Луи се засмя.

Язвата му не го беше безпокоила и през последните дни спеше добре, без хапчета. Мястото му допадаше. Ще бъде мръсно, грозно и в духа на времето. Тук ще мога да говоря истински, да пиша истински, ще престана да се нагаждам към кофти роли и да се подчинявам на режисьора, който настоява да се ядосвам наужким с изкуствени думи.

— И какво ще правим след прекрасната вечеря? — продължи Жюлиет.

— Нищо, пиленце. Аз се връщам на строителната площадка.

— …

— Нали чу какво каза Мари-Анж. Ще бачкаме до късно през нощта. Отваряме врати след седмица, а краят му не се вижда.

— Добре тогава. Можеше да ми го кажеш предварително!

— Чуй ме, Жюлиет, между теб и бачкането избирам второто. Ясен ли съм?

— Кристално. Добре тогава, чао.

Тя му се усмихна с най-пленителната си усмивка и излезе. На стълбището се размина с Мари-Анж и останалите от трупата. Отстъпи, за да им даде път.

— Няма ли да останеш с нас? — попита високият брюнет, който трябваше да е Брюно.

— Не. Доскоро.

Луи се обади пръв.

— Е, малка приятелко, още ли се сърдим?

— Съвсем не. Просто съм затънала в работа.

— Кога ще се видим?

— Не знам.

— Сърдита си. Чувам го ясно. Какви искаш да сторя? Да се търкалям в краката ти? Да те обсипя с бижута? Да ти напиша писмо?

Жюлиет едва не прихна. Луи да седне и да пише писмо! Все едно да го помолиш да ти каже „обичам те“ на лунна светлина под акомпанимента на цигулка и с букет цветя в ръце.

— Да напишеш писмо, ти? — отвърна Жюлиет.

— Хайде на бас, че ще го направя — отвърна Луи.

— Добре тогава, ще чакам.

След два дни получи писмо, адресирано до госпожица Жюлиет Тюил, улица „Плант“ №64, Париж, 14-и район.

— Няма да повярваш какво ми се случва — каза тя, размахвайки писмото под носа на Мартин, — Луи ми е написал писмо.

— Не може да бъде! — възкликна Мартин. — Той знае ли да пише?

Жюлиет отвори плика и извади бял лист, на който Луи беше написал с едри букви една-единствена мръсна думичка: „Кур“.

— Мръсник — процеди през зъби Жюлиет, — тъпкано ще му го върна.

— Много ли ми изневерява през тези две седмици? — попита Жюлиет, сгушена в Луи на голямото легло в една от стаите на хотел „Ленокс“.

— Такива въпроси не се задават, освен ако не си падаш мазохистка.

Не бе устояла дълго на изкушението да му се обади. Той й предложи да мине да го вземе от мазето.

Тъй като искаше да ограничи максимално евентуалните търкания и главно да си уреди среща далече от Мари-Анж и останалите, тя предложи да се видят в хотел „Ленокс“.

— А няма ли да ме попиташ дали аз съм ти изневерявала? — полюбопитства Жюлиет.

— Няма.

— Защото се страхуваш, че ще те заболи ли?

Той не отговори.

— Ти чувстваш нещо само когато те наранявам — заяви тя, заковавайки очи в лицето му.

— Би трябвало да си доволна. И това е някакво начало. Хайде да си говорим за друго. Защото в противен случай ти е ясно как ще свърши.

Понеже Жюлиет се нацупи, той я прегърна, целуна я и каза:

— Нека ти обясня нещо, пиленцето ми. Рядко се случва един мъж и една жена да се разделят, защото си изневеряват. Правят го по-скоро защото се отегчават. Нашият случай не е такъв, затова дай да сменим темата.

Толкова добре се чувстваше сгушена в обятията му, че не потърси повече аргументи за задълбочаване на спора.

И все пак, каза си Жюлиет, май тъпчем на едно място.

— Не напредваме, Луи, уверявам те, изобщо не напредваме.

— Какво значи „да напредваме“? Да създадем дом и семейство и деца заложници, които да патят? Предпочитам да съм влюбен, отколкото удобно настанен. Ако си пасваме в леглото, то е, защото с нетърпение чакам да се видим, да те докосна, да ти разтворя краката, да те ближа…

Гласът му се промени, стана по-дрезгав, по-тих и Жюлиет затвори очи.

— Хайде, говори още, не спирай да говориш.

Войната се отлагаше за по-нататък.

А случаите за обявяване на война не липсваха.

Луи живееше повече във „Вре Шик“ — така се казваше кафе-театърът — отколкото с Жюлиет. Трябва да се наложа, да покажа кой владее положението, повтаряше си тя, наблюдавайки как момичетата се навъртат край него. Той ги зяпаше неприкрито и жадно, и протестираше, когато Жюлиет го хващаше на местопрестъплението.

— Аз съм жив човек все пак. Майната ти! Няма да ме накараш да живея в лъжа, не искам. Взех решение преди доста време да не лъжа повече, значи, няма да лъжа и край.

Истината беше, че в семейството на кафе-театъра Жюлиет се чувстваше чужденка. Членовете на трупата прекарваха цялото си време в онова мазе. Когато не се налагаше да допълват декора или да поправят нещо по тавана, който заплашваше да им падне върху главите, се качваха на сцената или съчиняваха пасаж по пасаж пиесата. Първото им представление вървеше по-скоро добре, и касата се пълнеше.

Един ден, когато повечето бяха грипозни, се наложи да отменят представлението. Луи написа бележка и я залепи на вратата: „Тази вечер няма да има представление, актрисата е в менструация“. Постепенно налагаше свои идеи, свои изрази: „Тази вечер представлението е безплатно за зрители с панталони на шотландско каре“ или „Отоплението не работи, няма страшно, в антракта предлагаме топла супа“.

Следващото представление беше почти изцяло негово дело. В „Завършената интелигентност е завършена глупост“ се разказваше за млада майка, която за пръв път качва на самолет синовете си и самолетът се разбива пред очите й. Тя ридае безутешно, получава нервна криза и се търкаля по земята, когато един много елегантен и високомерен инженер се приближава до нея и започва да й обяснява колко смешни и жалки са нейните плачове и крясъци. Нима не знаела за закона за земното притегляне! Да си представим, че самолетът, на борда на който били децата й, е една маса, означена с „М“, която поради някакъв технически дефект не е издържала на неотразимото привличане на друга маса, в нашия случай Земята. Това наричаме във физиката падане на телата. Под въздействието на теглото си всяко тяло получава съответното ускорение. Опитите показват, че независимо от тяхното естество и маса, всички тела падат с еднакво ускорение. Майката е присъствала на онагледяването на теорията на Галилей. Накратко казано, това, че самолетът се е разбил, е напълно закономерно. Ако е интелигентен човек, тя трябва да го разбере. Постепенно риданията на жената утихват и тя повежда разговор с инженера. „Да — припомня си тя, — всъщност Нютон е бил първият, който в труда си «Математически начала на натурфилософията», публикуван през 1687 година, е направил връзката между тегло и земно привличане, разглеждайки теглото като проявление на един универсален феномен: взаимното привличане на телата.“ Инженерът си отдъхва, жената е интелигентна, разбрала е. Двамата се прегръщат, оженват се, имат много деца, които един ден водят на някакъв аеродрум. И отново трагедия. Само че този път инженерът е този, който не желае да разбере. Предпочита да го сметнат за глупак и безутешно оплаква децата си. Връчват му тържествено грамота за глупост и… се появяват трите му деца, спасени от пламъците.

— … Защото всичко може да се разтълкува, на всичко може да се даде разумно обяснение, всичко може да се облече в думи, ама не трябва да се доверяваме на думите — обясняваше Луи на останалите.

В такива моменти се сещаше за учителските си години, за учениците си, за учебните часове. Преди десет години се бе оженил за дъщерята на хлебаря и се стараеше да живее като всички останали. Днес е сам, дезориентиран и твърде неуравновесен. Започваше нова кариера в едно мазе в компанията на безработни, на хора, напуснали домовете си, на бояджии. Иска ми се да заживея с Жюлиет, но се колебая между секса и обичта. Ако заживея с нея, тя ще бъде моята медицинска сестра, гувернантка, майка… Може би съм още прекалено млад. Може би на четирийсет и пет, ако дотогава не хвана цироза от къркане, ще гледам другояче на нещата.

— Луи, Луи, какво става? — провикна се някой.

— Мислех си за нещо.

— За твоята пиеса ли?

— За пиесата ми.

Ето така „Завършената интелигентност е завършена глупост“ бе написана и поставена от Луи Гаяр и неговата трупа.

Глава 3

След като Емил стана заместник на Ларю, Бенедикт придоби самоувереност, която дразнеше немалко нейни колеги. Злите езици се бяха развихрили още с назначаването й в отдела на Емил, но след повишението на Буше се вдигна голяма тупурдия. Бенедикт не си даваше сметка, понеже тези, които злословеха зад гърба й, бяха същите, които, широко усмихнати, я питаха: „Как си?“. В края на краищата за момента тя беше любимката на мъжа, чиято амбиция, въпреки че не я афишираше, беше обществена тайна. Бенедикт се движеше из коридорите със самочувствието на стопанка. Разполагаше се в кабинета на Емил, сякаш беше неин собствен. Четеше телеграмите, ползваше услугите на секретарката, преглеждаше поканите, които му изпращаха, следеше частните прожекции, на които желаеше да присъства, и подбираше събитията, които искаше да отразява. Възползваше се от неговата власт.

Естествено, продължаваше да се държи с обичайната си изисканост и да се носи със студената, резервирана елегантност, с която толкова силно впечатляваше Емил. Никой не можеше да я обвини в проява на лош вкус. Проблемът бе, че от известно време се държеше повече като господар, дошъл да обходи земите си, отколкото като беден крепостен, който тревожно мачка шапката си с ръце.

Емил също се променяше. Остави се Бенедикт да го заведе на шивач, на авеню „Виктор Юго“, където обнови гардероба си. Господин Барне обличаше звездите на рекламния бизнес, младите депутати и напористите млади индустриалци. Лично той му предложи най-доброто според него и се ангажира да присъства на пробите на поръчаните костюми. Емил се съгласи също да отиде на коафьор и да се подложи на разреждане на косата и на избелване на зъбите. Но когато Бенедикт спомена за други, по-радикални промени, например да смени очилата с контактни лещи, той твърдо отказа.

Не желаеше да се променя прекалено бързо. Беше в началото на професионалния си възход и смяташе, че е длъжен да се съобразява с колегите си, за да може да получи подкрепата им, когато настъпи моментът за истинското завземане на властта. Това обясняваше защо гледаше да не дразни никого и да омаловажи издигането си. Единственото му слабо място беше Бенедикт. Или по-точно, жените, защото новата му позиция предизвика внезапен обрат в отношението им към него. Поне в отношението на колежките му. Новопридобитата му слава все още беше в рамките на вестника, не бе стигнала до официалните вечери и светските колонки на пресата. С изключение на „Монд“ — вестникът съобщи за назначението му в антрефиле, което го изпълни със задоволство.

Когато Бенедикт научи за подновяването на междуособните войни и уреждането на сметки сред марсилските престъпници, както и за труповете, изоставени по тротоарите и в заведенията, не й бе никак трудно да получи разрешение от Емил да замине за Марсилия.

Все още не беше изгубила надежда да открие Ришар, нито да го върне на Мартин. Нищо че два месеца преди полета Мартин си взе нов самолетен билет за Ню Йорк. Искаше да замине веднага след Коледа и да посрещне новата 1971 година на американска земя, на „Таймс Скуеър“, където американците се целуваха и си пожелаваха щастлива нова година.

Колкото повече време минаваше, толкова повече Бенедикт харесваше Мартин. Защото, макар да не го съзнаваше, между тях не ставаше дума за конкуренция — нито сантиментална, нито професионална, нито социална, както и защото се възхищаваше на нейната воля, праволинейност, откровеност и решителност. Завиждаше й за силата — силата да си е сама господар, да дължи само на себе си трофеите, които редим на етажерките.

Не й беше по сърце фактът, че Франция ще се лиши от тази непокорна Мартин и от бъдещите й победи. Докато живееше на улица „Плант“, Мартин й служеше за пример, беше й нещо като мадона, към която се обръщаше, за да се почувства смела и готова на всичко.

Така че Бенедикт замина за Марсилия. Проведе разследването, продиктува материала си по телефона и се отправи към улица „Мартини“ №36. В просторното остъклено фоайе на модерната сграда имаше домофон и Бенедикт откри инициалите Р. Б.

Не натисна звънеца, а изчака един от обитателите да влезе и се шмугна покрай него. Качи се на асансьора и натисна копчето за шестия етаж.

Сградата беше внушителна — с мрамор, декоративни растения и огромни прозорци. На площадката подът беше застлан с дебел мокет, а стената — украсена с модернистична литография.

Тя натисна звънеца, пое дълбоко дъх и зачака. Ако не потръгне в журналистиката, ще се преквалифицирам в детективския занаят, си каза тя. Очевидно имам нелоши шансове.

Отвори й пищна блондинка по пеньоар, от онези, дето се снимат голи в мъжкото списание „Люи“. Пеньоарът беше разтворен на бюста, носеше чехли на висок ток с розови помпони. С негримираното си лице напомняше досущ малко момиченце.

— Кого търсите? — осведоми се русокосата хубавица. — И защо не звъннахте по домофона? Не мога да си обясня защо плащаме безбожен наем, след като домофонът не служи за нищо!

— Братовчедка съм на Ришар. Изпраща ме майка му.

Русата мадама измърмори нещо неразбрано, но я пусна да влезе.

— Да ви предупредя, заета съм с гладене, успокоява ме.

Изправи се до дъската за гладене и енергично започна да разхожда напред-назад ютията, раздипляше воланчетата, изпичаше бастите, наблягаше върху извивките.

— Към колко се прибира Ришар?

— Обикновено към седем, когато тръгвам за работа.

Очевидно не гореше от желание да разговаря. Бенедикт не посмя да си съблече палтото и стоеше права, скръстила ръце.

Блондинката беше изцяло погълната от воланите и дантелките. Бенедикт се опитваше да проумее как оня Ришар на Мартин беше станал Ришар на тази блондинка.

Някъде около деветнайсет часа мадамата влезе в банята да се разкрасява, ключът във вратата се превъртя и се появи Ришар. Целият в черно: черно кожено палто с голяма цепка, черни очила и черен кожен каскет.

При вида на Бенедикт леко се стъписа.

— К’во праиш тук?

— Дойдох да те видя.

— Видя ли Джина?

— Да, тя е в банята.

— Кой те изпраща?

— Никой. Мартин изобщо не подозира.

— Много бих се учудил.

— Дойдох по собствена инициатива, Ришар. Не получи ли посланията й от лятото, след като…?

— Какви послания?

— Първо ти писа. После те издирваше чрез вестниците и накрая я показаха по телевизията.

— Не съм получавал никакви писма, пък и не чета вестници. Извинявам се. Ние тук не сме много учени и културни. Можеш да докладваш на лъжкинята.

— Мартин не е лъжкиня. Тя постъпи така, защото…

— Бай, бай, отивам на работа. — Джина беше излязла от банята.

На Бенедикт й бе достатъчен един поглед, за да отгатне какво работи Джина. Мигаше на парцали, клепачите й бяха обилно наклепани в зелено и дългите й руси къдрици се спускаха до кръста. Прилепнала по тялото й рокля, главозамайващо високи токове, предизвикателно щръкнал бюст…

— Коте, да се видим при Пиеро, да хапнем по нещо?

— Добре — отвърна Ришар, пляскайки я по бедрото. — Приятна работа.

Тя помаха със златната си ламена чантичка и излезе. Без да погледне към Бенедикт.

— Не работиш ли на пристанището? — попита тя.

— Не. Сводник съм, скъпа, по-скоро половин сводник, деля си Джина с един приятел, който е в пандиза. Грижа се за нея, докато той излезе. Не се преуморявам… Тя ми носи добри пари.

— Не прекалявай, няма смисъл.

— Не прекалявам. Да ти призная, преди, когато разнасях доставките, тогава прекалявах, но с обратен знак. Разносвач на минимална заплата, как ме виждаш! Като си помисля, че почти си бях повярвал! Все трябва да се минеш веднъж, нали? Аз вече го сторих, но от сега нататък, край, баста!

— Ришар. Тя те обича. Знам. Чакаше те цяло лято…

— Не замина ли за Щатите?

— Не.

— Можеш да й предадеш да си стяга багажа, няма повече да ме види. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Ще ме извиниш, но по това време съм свикнал да си приготвям едно блъди мери.

Той отиде в кухнята и тя чу да подрънкват кубчета лед в чаша. Телефонът звънна и той вдигна. Дълго разговаря за някакъв кон, на който заложил, и доволен, затвори.

— Обичах Мартин, кълна се, обичах я.

Говореше бавно, сякаш търсеше думите, и Бенедикт не го прекъсваше от страх да не млъкне и да се затвори.

— Едва не умрях, когато Луи съобщи, че заминавала. Беше същото, както когато приключих с дрогата. Същото, кълна ти се. Зависим. Зависим от тази мадама. Онази нощ бях като луд. Свих една кола и карах до тук. С бясна скорост, с газ до дъно по магистралата. Спомням си, че в колата имаше касета със записани песни, сред които „Stand by me“… Пусках си я, докато ми писнаха ушите. Тук намерих приятели. Те имаха момичета. Първия път, когато една курва ми бутна без пари, изпитах страхотен кеф. Беше Джина. След като опандизиха нейния тип, тя продължи да работи за мен. Това е…

Той си играеше с чашата, прехвърляше я от едната в другата си ръка, без да разлее и капка. Говореше, свел очи. След като свърши, на устните му проблесна светкавичната усмивка.

— Животът с нея, така както тя го искаше, не беше за мен. Не й противоречах, за да й доставя удоволствие, но това не бях аз. Имам си вече установени навици тук. Продавам по малко дрога, Джина ми носи по нещо. В неделя обикалям живописните заливчета, тук са приятелите, красивите коли, дребните далавери, слънце през цялото време…

— Но тя те обича, Ришар!

В мига, в който думите се изплъзнаха от устата й, осъзна, че нямаше смисъл да го убеждава. Той беше прав.

— Не биваше да постъпва по този начин — отвърна той. — Не биваше… Сигурно животът, който съм избрал, ще бъде тежък, но съм любопитен да видя как ще се получи. Искаш ли да отидем да хапнем някъде?

Вечеряха в ресторант на старото пристанище. След като приключиха, той бръкна в джоба си да плати сметката и помоли:

— Няма смисъл да й казваш, че си ме видяла.

— Наистина ли искаш да си мълча?

— Да. Тя продължава ли да носи шлифера ми?

— Да.

Моят шлифер. Кръглото й дупе. Шнолите й, шаловете й, здравето й, енергията й, непоклатимите й идеи… Веднъж през лятото се обади в Питивие. Отсреща му отговориха, че току-що била излязла, и той затвори. Слава богу. В онзи момент като едното нищо можеше да не издържи и да се огъне, да остави името и телефона си. От самото начало имаше предчувствие, че работата няма да излезе читава. You’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling and now it’s gone, gone, gone, ouaouaoua…

Беше го изгубил, любовното чувство. За доста дълго време.

Заради Мартин спря да си гризе ноктите. „Нищо не чувствам, когато ме галиш по гърба, нямаш нокти“, бе заявила тя един ден. Тогава си купи един горчив лак и така превъзмогна лошия си навик.

Заради Мартин… Заради Мартин…

Откъсна със зъби парченце нокът, плати и двамата излязоха от ресторанта.

Сбогуваха се в мрака и Бенедикт взе такси за гара „Сен-Шарл“.

Реши да не казва на Мартин за срещата си.

Така щеше да е по-добре. След като откри любовта, сега Мартин откриваше омразата.

Със същото чувство на удивление.

В началото си каза: „Ще го забравя. Лесна работа. Аз съм прагматична, енергична. Достатъчно е да си кажа забравям, точка, край, забравям“.

Получаваше се.

За някой и друг ден.

После ненадейно мярваше зад ъгъла шлифер с дълбока цепка и се заковаваше на място. Разтреперана. Без дъх. Идеше й да хукне след шлифера. Това е мое. Откраднали сте нещо, което ми принадлежи. Върнете ми го… Уверявам ви, шлиферът е мой, господин полицай.

После болката проникваше във всяка пора и тя заживяваше с нея. Спеше свита на кълбо, за да я запази топла и жива. Не можеше да спи по гръб.

Отмерваше секундите. Не откъсваше очи от пясъчния часовник.

Накрая й минаваше.

Ако беше в леглото, лягаше по гръб, ако вървеше по улицата, изправяше рамене. Най-сетне беше излекувана. Уф, въздишаше с облекчение!

Тогава дойде ред на сънищата.

Те й скроиха подъл номер. Една нощ Ришар й се яви насън и й каза: Добре съм, току-що спечелих конните надбягвания, станах световен шампион по фигурно пързаляне, спечелих титлата на „Ролан Гарос“ и сега тренирам за предстоящото първенство по борба в полутежка категория в „Медисън Скуеър Гардън“. „Много добре — отговори тя и попита: — Как успяваш?“ „Срещнах едно момиче, за което означавам много, което се отнася изключително мило към мен.“ После внезапно образът му се размиваше, изчезваше. Тя се събуждаше разгневена — а международното състезание по бой със снежни топки, и него ли спечели? От гнева се роди омразата.

Омраза заради това, че не можеше да го наругае очи в очи.

Омраза заради това, че я беше изоставил.

Омраза заради това, че не беше нужна никому.

Омраза заради това, че някоя друга бе заела мястото й.

Омраза заради това, че позволи капанът да щракне зад гърба й.

Омраза към него. Омраза към самата нея. Буквално се оплете, вече не знаеше кого по-напред да мрази.

Толкова много омраза я накара да се засрами. Представи си, че я превръща в малко кубче и го скрива под леглото си. Съвсем на дъното, за да не го открие никой, дори и Розита, когато минава с прахосмукачката.

Омразата обаче не се предаваше лесно. Кубчето си кротуваше, скрито под леглото в продължение на няколко дни, след което… неочаквано се разтваряше в няколко литра бульон. Тя се давеше, пляскаше с ръце и крака, паникьосваше се. Малко оставаше да отиде да драсне клечката в дома на семейство Брузини, да прокопае канал в мазето им и да ги издави, или да им изпрати пастет с цианкалий.

Омразата подхранваше въображението й.

Размазваше Ришар до неузнаваемост, правеше го на пихтия. Грозен, некадърен, дребен, джудже, невежа, мачо, претенциозен, подлец, крива усмивка, подозрителен, паразит, изпаднал, жалък индивид, наркопласьор…

Потъна в омразата така, както човек поема по път, който го отвежда дълбоко в джунглата. Без никакви задръжки. Олекваше й. Въртеше мачетето и безпощадно кълцаше болката. Омразата се оказа приятен начин да убиваш времето! Хм… Много добре, още, още. Кривоноско, темерут, не знае какво е усмивка, подмишница, воняща на пот, съмнителен тип…

А, за малко да пропусна, лош син! Лош брат! Лош… Завъртя се покрай къщата на битпазара. Успя да дръпне малкия Кристиан за пуловера и да го принуди да проговори. „Ришар, няма го, той далече, много далече“, й каза той, свил устни, верен на даденото обещание да не преминава в лагера на врага.

Крайно време е да се сложи край на тази история, твърдо реши Мартин. Страдам от омраза в много остра форма, ясно. Това си е истинска болест. Трябва да се лекувам, няма място за срам. В края на краищата това чувство е също толкова силно, колкото изпитваното от Христос на кръста или от самураите, когато си правят харакири, само че на техните чувства се гледа като на израз на душевно благородство. Диагнозата е поставена: болна съм от омраза. Занимание като всяко друго, нищо особено.

— Какво правите в момента?

— Мразя.

— Мразите? Кого?

— Един член на семейство Брузини. На пълен работен ден, дори и през уикендите, без почивка. Заниманието си има много предимства.

— Заработвате ли допълнителни часове?

— Да, случва се…

— Плащат ли ви транспортните разходи?

— Да, и това също. Мразя навсякъде, без значение къде се намирам.

Реши отново да направи кубче от омразата, но този път да го изложи на показ. За да го лиши от сили, да го неутрализира и да не може повече да се разлива в унищожителен поток и да залива всичко по пътя си.

Омразата се преобразуваше в гориво. С нея Мартин пълнеше резервоарите си догоре.

Направи на пух и прах всички предишни рекорди по бизнес английски, взе трите нива за два месеца. Преподавателите се почесваха по брадичките, наблюдавайки я; останалите ученици — господа, издокарани с костюми и вратовръзки — се държаха с нея едва ли не сервилно, бяха готови да я назначат в поверените им предприятия.

Израснала. Възвърнала предишната си мощ.

Предишната?

Бях ли способна на такава силна омраза преди?

Отново се върна към детските си години.

Към омразата от детството. Към господин Жили, фермерът, от когото купуваше мляко.

Беше забравила господин Жили… пръста, който мушкаше силно в гащичките й, когато я изпращаха за мляко — толкова се страхуваше, че не се осмеляваше да го спомене. Обикаляше нагоре-надолу, размотаваше се, канчето се блъскаше в краката й, докато най-накрая се решаваше да тръгне към фермата. Той я чакаше, стискаше я между краката си, „както доя кравата“, и я галеше…

Омразата бе започнала да клокочи.

Омразата към родителите й, на които не можеше да разкаже.

Омразата към захарната фабрика. Омразата към работническото гето, в което живееха. Омразата към бедността.

Омразата от това, да не си като другите момичета от класа, да виждаш как майка ти се подчинява, да виждаш сестра си, и тя готова да се подчинява… Омразата към Партията, която ги приспиваше със събранията и приказките за по-добро бъдеще.

Омразата към Ришар обаче затъмняваше всички предишни омрази. Смекчаваше ги. Мартин изпитваше жал към майка си, към Жоел, към баща си, към апартамента, към захарната фабрика…

Смяна на пътниците: всички да слязат, ред е на Ришар, който се качва за голямата обиколка във формата на осмица.

След няколко кръга започна да се отегчава. Желанието да мрази се стопи. Искаше й се да опита нещо друго, иначе щеше да започне да се върти като в омагьосан кръг. Тогава пред очите й проблесна една надежда. Не тъпата, измислена надежда, с която се бе успокоявала цяло лято — той се връща и всичко продължава постарому. Надеждата, която зависи от другия, лъжливата надежда, която ви кара да повярвате в нещо несъществуващо, която ви принуждава да гледате живота през розови очила и ви успива…

Не, надеждата, породена от вярата в себе си. Надеждата, че ще се пребори.

От сега нататък на тази надежда трябва да доказвам, че съществувам, че ме има. Съвсем сама, без някой да отваря вратата и да ми подава ръка, за да вляза в ресторанта, без нечий поглед, който да ме следи, без общоприетата титла „годеница“. Ще му покажа, че съм способна да извърша нещо голямо, достойно за уважение, нещо огромно. Без него. Сама, като гимнастик на трапец, който полита в пространството без обезопасяваща мрежа отдолу. За да отстъпи и прояви уважение към желанието ми да прелетя морета и планини и да кацна в Америка. За да го нокаутирам.

След като изчерпя до дъно натрупаната омраза, след като той се превърне в напълно чужд човек за мен, ще имам сили да се обърна към него: „Хей… Добър ден, как си? Аз съм добре, а ти как я караш?“, и ще му донеса от Ню Йорк старите плочи, които не може да си купи тук, ще му донеса и шарени флагчета за мотора му.

Ще бъда любезна и учтива, разбираща и толерантна, щедра и великодушна.

С една дума, изобщо няма да съм влюбена, изобщо.

Глава 4

След дълги разсъждения Жюлиет реши, че животът няма нищо общо с наученото от родителите, учителите и приказките, с които я приспиваше майка й. Поне така изглеждаше в момента. Възможно бе в бъдеще да открие любовта към ближния, себеотдаването и приказния принц, забързан по стълбището на замъка, за да надене на крачето й кристалната пантофка. Засега обаче не се очертаваше нищо подобно.

Възпитана от родители — дребни буржоа, в затвореното провинциално общество на Питивие, Жюлиет дълго време твърдо бе вярвала, че животът е нещо просто: добрите, лошите, Справедливостта, която винаги надделява, Честността и Добродетелите, които винаги побеждават Злото. Откакто отиде в Париж обаче, бе принудена да признае, че нещата са доста по-сложни. Нерядко трябваше да надникнеш зад привидното, за да откриеш истината. Освен това хората не бяха само лоши или само добри, а представляваха смесица от подлост и доброта. Скъпата на родителите й теория за „почтения вид“ се пукна като сапунен мехур. Почтеният вид на Жан-Франсоа Пенсон, на Режина, на Анри Бишо и Виртел прикриваше една далече по-неблаговидна и жестока истина. Хората са като ръкавиците. Отвън — гладки и безобидни, отвътре — изпълнени със загадки и противоречия.

Подобно на всички, които правят първите си стъпки в живота, Жюлиет стигаше до крайности. Изгубените й илюзии я хвърлиха в бездна от цинизъм. Там, където останалите не виждаха никакви пороци, нито недостатъци, тя предполагаше най-страшното. Реши да бъде цинична със страстната убеденост на човек, стигнал до кардинални решения. Живея в общество, подчинено на закона на размяната, баща ми изисква пълно подчинение срещу месечен чек, общество, в което сексът е разменната монета на Луи и в което Виртел ми предлага значителен хонорар срещу сексуални услуги. В такъв случай влизам в играта и започвам да практикувам размяната.

Разменям секс срещу месечна издръжка.

Жюлиет умишлено стигаше до крайности в разсъжденията си, с цел нюансите да се размият и очевидното заключение да се наложи от само себе си. Ако искаше да остане в Париж, се налагаше да намери източник на доходи. Не желаеше да се отказва от адвокатската кантора, нито от следването. Следователно нуждаеше се от някаква „специална“ работа.

Под Виртел.

Непрекъснато отлагаше момента да му се обади. Упражняваше се да мисли за него като за Едмон, за да не бъде толкова отблъскващо. Магията на името не траеше дълго. Ще легна под скъпия Едмон и… пфу, ужас, гнус! Никога няма да мога да го сторя. Във всеки случай няма да го докосвам. Да прави каквото иска, аз ще оказвам пасивна съпротива. Като истинска проститутка. Казват, че забранявали да ги целуват по устата, да им докосват гърдите и да им развалят прическите. И аз ще поставя същите условия. Проникване и акт, по възможност бърза еякулация. Ще затварям очи и ще мисля за друго.

За чека.

За Луи. Луи…

Виртел.

Набра номера.

Гласът на Изабел бодро изкукурига: „Фирма «Виртел». Добър ден!“. Жюлиет не се представи.

Телефонистката я свърза с Евелин, секретарката на Виртел, която непрекъснато се оплакваше, че не й плащал достатъчно.

— Добър ден, Жюлиет, как сте? Можете да се гордеете със себе си, след договора с Милал сме затрупани с поръчки.

Ще вдигна мизата, реши в крачка Жюлиет.

— Искате да говорите с господин Виртел?

— Да, искам да го чуя.

Да чуя скъпия Едмон. Ще трябва да намеря начин да доживея до следващото решение, защото момент, скъпи Едмон, разбери, това е временна мярка, дума не може да става за…

— Ало, Жюлиет? Как си?

Размениха няколко общи приказки: за бетона, за улица „Плант“, за Шарло. Жюлиет отговаряше, не знаеше как да подхване темата. Тъкмо реши да се откаже, и той заяви с престорено любезен тон:

— Предполагам, че не ми се обаждаш да си говорим за Шарл Милал и за времето.

— Ами… не.

— Добре, казвай, слушам.

Настъпи продължително мълчание.

— Ами… Аз… не знам как да го кажа.

— Да не би случайно да си обмислила предложението ми?

— Точно така. Точно затова се обаждам. — Трудно беше да изрече подобно нещо по телефона. — Имам парични проблеми. Три хиляди франка на месец ще са ми достатъчни.

Наду тарифите на евентуалните услуги, за да увеличи шансовете си да получи отказ.

— Затова си помислих, че бихме могли да се споразумеем, и… три хиляди франка за едно… — Мамка му! Как не помисли предварително каква дума да употреби. — … посещение на месец.

Точно така. Посещение. Също както при зъболекаря.

— Виж ти, станала си лакома!

— Да, но не искам от вас нито апартамент, нито кожи, нито екзотични пътувания.

— Все пак… Имам нужда да го обмисля. Нали се досещаш, бях уредил някои неща, след като ти ми отказа.

Ако си въобразява, че ще тръгна да се бия за него! Ще затворя телефона и точка. Ще обера някоя банка, няма да е толкова отвратително.

— Да или не. Нали се сещате колко дълго съм се колебала, преди да ви се обадя. Такива неща са нещо ново за мен!

— Много добре. Ще размисля и ще ти се обадя. Довиждане, Жюлиет!

Той затвори, без да й даде време да се опомни.

Най-после бе ударил неговият час. Така и не успя да преглътне унижението, което му нанесе Жюлиет. Все още не му излизаше от ума и си отмъщаваше, отнасяйки се грубо с една нещастна шведка, с която се срещаше три пъти седмично в малкия си апартамент на улица „Тур“. Кандидат-манекенка, която се издържаше повече от щедростта му, отколкото от фотогеничната си фигура.

Звънна й след три дни.

— Ало, Жюлиет? Аз съм, Едмон.

Ще бъде принудена да му говори на малко име.

— Ето моето предложение: три хиляди франка, съгласен съм, но за две срещи на месец, понеделник и петък от седем до девет. Ще си запишеш ли адреса? Улица „Тур“ №28. Ще те чакам там следващия понеделник, договорихме се, нали?

— Добре — с мъка преглътна Жюлиет, която си бе обещала да отмени предложението си, когато той й позвъни.

Готово, каза си тя, затваряйки телефона. И аз се превърнах на ръкавица. Отвън — възпитано момиче от добро семейство, отвътре — проститутка.

Жюлиет се виждаше с Луи три вечери в седмицата. Тъй като той не искаше да ходи на улица „Плант“ под претекст, че не можел да понася Емил — „говори, сякаш диктува, лази ми по нервите“ — нито в хотел „Ленокс“, защото приятелят му, барманът, бил в казармата, водеше я вкъщи. Когато беше в добро настроение, предлагаше: „Лягаме си дибидюс голи?“, друг път беше по-груб: „Ще се чукаме ли?“, или още по-безцеремонен: „Кур, путка?“.

Живееше на последния етаж в една кооперация на улица „Монж“: две стаи, пълни с книги, плочи и пепелници, разхвърляни дрехи по пода. Беше огледала пепелниците и чиниите, възглавниците и телевизора, всички стоварени направо на пода, уредбата, поставена на тухли, и матрака, проснат директно на мокета.

— Както виждаш, западам. Не вървя, а лазя.

Тя не отговори. Никога досега не бе виждала такъв… запуснат апартамент.

Бързо откри причината.

Луи имаше дарбата да мърля всичко покрай себе си. Сякаш не умееше да координира движенията си дотолкова, че най-обикновеното правене на кафе се превръщаше в опасно упражнение. Изтърбушваше пакета с кафе, разсипваше част от него, поливаше вода покрай кафеника, грабваше захарта и ръсеше по масата — случваше се и да уцели чашата си — после тръгваше да обикаля из апартамента с чаша в ръка, оставяше я някъде, за да си запали цигара, забравяше я, връщаше се в кухнята, сипваше си второ кафе, което зарязваше на телевизора, защото внезапно му се приискваше да подрънка на електрическото пиано, търсеше кафето си с поглед и понеже не го намираше, отново отиваше в кухнята да си налее трето, което закрепваше на ръба на ваната, та ако случайно звънне телефонът…

Същата участ сполетяваше и цигарите, забравени на первазите, които догаряха, оставяйки кафеникави следи. Сапунът се разтапяше в неизпразнената вана, крушките гърмяха, парчета сирене изсъхваха сгърчени и образуваха странни фигурки в залепналите по мръсния мокет чинии. Единични чорапи се въргаляха до смачкани стофранкови банкноти и хартийки, или парчета от кибритени кутийки с надраскани отгоре им телефонни номера.

Първия път, когато отиде в жилището му, Жюлиет беше толкова щастлива, че занесе цветя. Той ги погледна с недоумение, не знаеше какво да прави с тях, благодари и хлътна в кухнята. На сутринта тя ги видя на масата, вече увехнали.

Направи опит да сложи малко ред. Той отбеляза:

— Сърдиш ли се? Жените винаги започват да подреждат, когато са сърдити.

Жюлиет свикна да се мие на тъмно, да се бърше с края на кърпата, молейки се наум да е чист, да се гримира, гледайки се в парче огледало, закрепено на крана на мивката, да търси пастата за зъби при приборите за хранене, да включва чисто новия телевизор с помощта на ножче — Луи беше счупил всички копчета — и да сгъва старателно дрехите си до леглото.

Колкото до Луи, сутрин той издърпваше наслуки нещо от купчината дрехи, понякога скачаше скоростно в тези от предния ден, излизаше и се оглеждаше във всички витрини, покрай които минаваше. Сякаш понасяше единствено отражението си. Поглеждаше се, разрошваше косата си, недоволен от гледката, и продължаваше, мърморейки ядосано.

Нито веднъж не я попита как прекарва вечерите си, когато не се срещаха. Както и тя него впрочем. Една вечер го зърна с някаква мацка, русолява, с голям нос и обици като топки за коледна елха. На другия ден го попита:

— Няма ли да ти е неприятно, ако излизам с друг мъж?

— Не.

— Ами ако се чукам с него?

— Също не.

— Казваш го, за да се чувствам свободна аз или ти да се чувстваш необвързан?

— Отговор №2.

Тя не отговори нищо и легнаха на матрака.

Тя не изпитваше нищо. Разговорът им се въртеше без прекъсване в ума й.

— Ето на, ти вече изобщо не ме обичаш — заяви той, отлепвайки устни от нея.

— Не, но…

— Мислиш за това, което ти казах преди малко?

Тя кимна. С Луи беше за предпочитане да казваш истината.

Той я притисна до себе си.

— Слушай какво ще ти кажа, мила моя. Ако спиш с някого, за да ме наказваш, е кофти за теб. Ако го правиш от желание, е кофти за мен, затова не искам да го знам. Съгласна ли си? Знам, че свободната любов и всички тези тъпотии са на мода, но самият аз не вярвам в подобни измишльотини. Когато обичаш, ставаш ревнив, не ти се иска твоята мадама да се търкаля в леглото с друг.

Жюлиет се зачуди дали да не приеме думите му за обяснение в любов и реши да го стори. Въздъхна и го целуна, шепнейки му думичките, които знаеше, че го подлудяват. Когато легна отгоре му, за да го люби, той я погледна и прошепна: „Красива си… Красива си“.

Това си беше второ обяснение в любов и й се прииска да напусне всичко заради него.

Само че невинаги бе така.

Нерядко оставаше с усещането, че не съществува. Че е една от многото, съвършено анонимна. Анонимна любовница. Една дупка, една путка, едно дупе.

Когато гледаха някой любовен филм по телевизията, той се хилеше злорадо и осмиваше героите, които се кълняха в луда любов. Когато ходеха на кино и се редяха на опашка за билети, той стоеше настрана, без следа от нежност или близост.

Един ден тя му каза:

— Много ми се иска да ме прегърнеш, докато чакаме на опашката.

Тъкмо се бяха наредили за билети за филма на Робърт Олтман „Военнополева болница“.

— Ако искаш, мога да ти набутам моята отзад…

Тя си замълча. По отношение на мръсотиите нямаше равен.

Жюлиет си казваше, че някой ден може би ще се умори, ще отстъпи и ще приеме, че я обича. Чудеше се откъде извираха тези подозрителност и злоба, тази негова неспособност за съжителство.

Докато чакаше и се надяваше, се срещаше с Виртел. Два пъти седмично. Изпитваше същата погнуса и същия страх, както когато беше малка и майка й насила я водеше на зъболекар. Държеше се по същия начин: послушно и сковано. В очакване на болката. Или на отвращението.

Първия път с огромно усилие успя да потисне смеха, който й напираше отвътре. Той я бе прегърнал, стигаше й до челото, след което изрита обувките си и се скъси с няколко сантиметра — сега й стигаше едва до брадичката.

Не само че не беше никак привлекателен, но се държеше и ужасно непохватно.

— Хайде, ела, легни до мен — покани я той, потупвайки покривката на леглото с жест, който се стори неприличен на Жюлиет.

Тя легна предпазливо. Той се просна отгоре й, смазвайки устните й с целувки, шепнейки съвършено непознати за нея думи:

— Писенце, ангелче, мачкай ме с лапичките си, виж колко е твърдо патето ми…

Предпочитам мръсотиите на Луи, каза си Жюлиет.

После, без никаква предварителна подготовка, той се нахвърли върху нея, започна да мачка гърдите й, да й стиска клитора, да я хапе по бедрото.

— Боли ме! — извика Жюлиет.

Той спря веднага, удивен.

— Как така те боли? И таз хубава… Да не искаш да ми пресечеш желанието? През целия ми живот не съм чувал подобно нещо!

— Защото са ви лъгали! — възмути се Жюлиет, разтривайки ухапаното място.

Той се кокореше насреща й, бесен.

— А, това вече е прекалено! Прекалено… Ще се наложи да си налягаш парцалите, момиче, трябва да си заработиш парите.

Тогава й се беше разминало. Той се бе облякъл и си беше тръгнал, мърморейки.

Тя стоя половин час под горещия душ. Сексуалната революция беше минала покрай този чичко като бърз влак! Той непоклатимо смяташе, че е достатъчно да го надърви и да го набута тук и там. Очевидно не беше запознат с лозунгите от май ’68, както и с феминистките изисквания относно правото на жените на удоволствие. На война като на война. Дървя го, следователно съществувам. Какво ли не си бях представяла, само това не.

Той й позвъни все пак, за да й определи среща за следващия петък. Получи се още по-кофти.

Имаше чувството, че прави любов с Доналд Дък. Мокри, гадни целувки, цялата я олигави. Доналд Дък с маниери на тираджия. Стискаше я силно, смазваше я под тежестта си, пипаше я отдолу грубо и рязко. Па-па, повтаряше си наум Жюлиет. Беше решила да не се противи, понасяше всичко безмълвно: стиснала устни, едва-едва разтворила крака, с надигаща се в гърдите й омраза. След някое и друго отъркване, което според него минаваше за ласки, той я хващаше за краката, рязко ги запращаше високо над главата й и проникваше в нея, движейки се на силни тласъци. Най-сетне беше постигнал своето: да ме превърне в легло. Сдържаше се да не вика от болка, а в това време, доволен и предоволен, той я чукаше, мърморейки под нос мръсотии.

С дребната разлика, че неговите нямаха нищо общо с очарователните мръсотии, които Луи й шепнеше, докато я въртеше насам-натам, с нежен поглед и разтапящи устни. Този тук редеше машинално някакви безлични и изтъркани шаблони, все едно ненавиждаше от сърце целия женски род и сега си го връщаше.

Единственото положително, ако продължеше по този начин, беше, че тя изобщо не участваше. Той вземаше нещата в свои ръце и се държеше така, сякаш беше в службата. Като тиранин. Другият не съществуваше. Още по-добре, тя нямаше да си мръдне пръста да му доставя удоволствие, само това оставаше… След като свършеше, я поглеждаше с блеснали очички.

— Е, добре ли беше? Изпразни ли се?

Тя кимаше утвърдително, докато той си разтриваше ташаците с доволен вид. Следваше неизменната тирада за креватните му подвизи. Доналд Дък се накокошинваше, па-па-паткаше комплименти, надуваше се, зачервен от удоволствието, което щедро бе доставял допреди миг.

Преливаше от самовлюбеност, самовъзхваляваше се, плескайки се по гърдите, по корема, по бедрата, за да демонстрира мъжката си сила. И отново се заемаше да разтрива ташаците си.

След секса — задължителна игра на джин руми.

Не понасяше да губи. Следеше зорко отбелязването на резултатите и се цупеше, ако Жюлиет водеше. Пускаше радиото много силно или включваше телевизора, сменяше непрекъснато канала или станцията. Духаше й в лицето дима на огромните си пури и Жюлиет се задавяше, кашляше, махайки с ръка, за да разсее дима, но на него не му пукаше. Занимаваше я със строежите си, с договорите, с връзките и каналите си, с начините, по които мамел архитектите. Не ги понасяше, смяташе ги за претенциозни дърдорковци, всички до един.

— Видя ли как прекарах Милал. Изобщо не се усети! И ще продължавам! Смятам да сключа договори и в Щатите.

— Нямате право. Изрично е упоменато в клаузите на договора — можете да го представяте единствено на територията на Франция.

— Писенце, договорите подлежат на тълкуване. Сменяш мястото на запетайката и всичко се променя. Каква си ми наивничка! Голям джин и дубъл уин!

Той си броеше точките, а Жюлиет шмекеруваше, нали тя записваше резултата.

Лазеше й по нервите със самодоволството си. Аз, аз, аз. Ако го слуша човек, ще си помисли, че тя си няма понятие от нищо, че е едно тъпо селянче.

— Случайно да си чувала за остров Мавриций? — подхвърли й той един ден с презрителен тон.

— Не.

Дори си нямам понятие къде се намира.

— Как е възможно! Никой ли не те е водил там досега? Значи си ходила само с разни циции, бедното ми дете!

Всичко това, за да й покаже снимки с някаква мацка на плажа — той в едър план, изпъчил гърди, мадамата зад гърба му, полускрита.

— А тази тук е на Сейшелите, миналата година.

Същата снимка, същата поза, само момичето беше друго.

— Никога ли не водите едно и също момиче?

— Същото какво?

— Момиче.

— Не. Когато ми писне, го изхвърлям — заяви той нахилен.

— А жена ви?

— Тя си седи у дома. Нали съм се оженил за нея, стига й толкова. Значи, не физическото отвращение, а моралната непоносимост ще ме накарат да се махна, каза си Жюлиет.

Добре, че беше Низо. Жан-Мари. Това, което не й даваха нито Луи, нито Виртел, Жан-Мари щедро й го даряваше: нежност, любов, внимание. За пръв път в живота си Жан-Мари Низо се беше влюбил.

Още от първата вечер.

Вечерта, в която Бенедикт Тасен го покани на улица „Плант“. Отиде, придружен от младата Сабин дьо Кроа-Мажьор. Звънна на вратата и изведнъж дочу шум откъм живия плет от почернели туи, който отделяше къщата от улицата. Обърна се и различи клекнал силует на жена, която очевидно пишкаше. Изненадан, изчака я да се надигне, но на нея явно й беше приятно да клечи с гол задник в хладната нощ и да се полюшва наляво-надясно. Фаровете на преминаваща кола осветиха силуета. Жан-Мари ясно видя зелена пола, разтворена като венчелистче, тъмна коса и дълги бедра, които се показваха изпод полата.

По-късно вечерта видя притежателката на зелената пола. Казваше се Жюлиет и беше заобиколена от тълпа обожатели. Усмихваше се на един, отправяше към друг поглед, замрежен от гъсти, черни мигли, леко потупваше трети по бузата. Кралица. Издигната единодушно на върха от заобикалящите я мъже, които бяха готови на минутата да скочат отгоре й и да я съборят. Тя обаче се държеше на разстояние, черните й очи ги оглеждаха, сякаш преценяваха заложбите и качествата им.

Жан-Мари се присъедини към групата и отначало тя го изгледа с интерес, но скоро погледът й се изпълни със студенина. Всеки път, когато се покланяше пред нея за танц, тя го отпращаше. Със същата хищническа усмивка, същия тъмен поглед, същата грация, сякаш приемаше и казваше „да“.

Тя е, каза си Низо. Херцогиня Д’Аркос дьо Сиера Леоне на Барбе д’Орвили, Матилд дьо ла Мол на Стендал и Люлю на Тулуз Лотрек, събрани в едно.

В онази нощ за Жан-Мари Низо всичко друго престана да съществува. Светът му се затвори около Жюлиет Тюил, все едно я осветяваше прожектор, който я отделяше от останалата част на вселената. „Жюлиет, Жюлиет“, тананикаше той с глава на възглавницата, когато сънят бягаше от очите му. „Жюлиет, Жюлиет“, повтаряше, докато пишеше статия за отношенията между Жорж Помпиду и Вили Бранд или за ливанския президент Сюлейман Франжие.

Заради нея се присламчи към „двамата Тенардие“ — така наричаше двойката Бенедикт-Емил, с надеждата да я срещне отново. Но Жюлиет продължаваше да се държи хладно.

Тъкмо си изработи нова тактика за сближаване, когато баба му внезапно почина. Жан-Мари прекара последната нощ до леглото й. Преди да издъхне, тя му прошепна със сетни сили: „Момче, не пропускай живота си. Не постъпвай като баща ти. Не си заравяй главата в пясъка. Живей. Бъди смел. Ще бдя над теб отгоре“. Жан-Мари не беше много религиозен, но след смъртта на баба си се чувстваше закрилян. От невидима сила, простряла десница над него, която му вдъхваше смелост и упоритост. Той, дилетантът, който много говореше за плановете си и никога не ги осъществяваше, който заемаше във „Фигаро“ безметежната и добре платена длъжност наблюдател, който играеше ролята на женкар и се забавляваше да разнищва човешкото поведение, взе решение наистина да влезе в живота.

Напусна вестника и си изработи план, подчинен на строга дисциплина. Даде си двугодишен срок да напише замислената книга. Престана да посещава парижките светски вечери, отказа се от елегантните девойки от благородническо потекло, от показността, от салонните разговори, от целия си дотогавашен живот. Сутрин ставаше в осем и работеше до обяд. После излизаше да се поразходи, хапваше нещо леко и отново сядаше на бюрото чак до осем вечерта. „Като истински чиновник“, казваше си.

Чиновник в областта на литературата.

Понякога ходеше на кино, на театър. Посещаваше концерти. Обикновено сам. Тази нова за него самота му се нравеше. Телефонът, който не звънеше дни наред, празната пощенска кутия, дългите самотни разходки…

Представяше си току-що пристигналия в Париж Люсиен дьо Рюбампре. И той като него беше срещнал своята Корали.

Един ден дръзна да й се обади. Учуди се, че тя веднага прие поканата му да вечерят заедно. Учуди го нейната непринуденост, веселост, откритост.

За миг дори се уплаши, да не би тя да не се окаже мечтаната героиня, недостъпната жена, засенчвала досега всички останали. Когато я изпрати до тях и по стар навик направи опит да я целуне, тя се изплъзна с познатия блясък в очите, с царствената резервираност и снизхождение, с които бе отказвала поканите му за танц.

— Не. Би било прекалено лесно. А аз не обичам лесните неща…

И се отдалечи. Жан-Мари я проследи с поглед. Очарован — като човек, влюбен в думите — от звънтящата от гордост реплика на своята героиня, трогнат и развълнуван от самоувереността й, щастлив да види мечтата си непокътната, цяла-целеничка.

След онази вечер Жюлиет и Жан-Мари често се срещаха, всеки откриваше в другия героичния образ, изваян от собственото му въображение. В компанията на Жан-Мари Жюлиет се превръщаше в принцеса с висока, островърха шапка с бродиран фин воал и високомерна усмивка. Седнала гордо на трибуните, тя подаваше ръкавицата си на безстрашния рицар и той влизаше в безразсъден двубой в защита на нейните цветове, а накрая едва опарваше устните й с дъха си.

В компанията на Жюлиет Жан-Мари за пръв път изживяваше цялата гама от сладостни емоции, които дотогава познаваше единствено от литературата. Най-накрая се бе превъплътил в Жюлиен Сорел, протегнал ръка под масата в опит да докосне ръката на госпожа Дьо Ренал и очакващ с трепетно вълнение нощта, в която тя ще стане негова.

Глава 5

Андре Ларю с пълно право се гордееше със себе си за това, че назначи Емил Буше за заместник главен редактор. Младокът е удивителен, разсъждаваше той, потривайки ръце. Не се набива на очи, но ще сложи в малкото си джобче и най-изпечения политик. Очевидно властта не го замайва. Не попадна в нито един от обичайните капани, заложени пред младите амбициозни мъже, които се издигат в йерархията. Продължава да проявява безукорна скромност и дискретност, не взема никакви решения, без да се допита до мен, спазва установените правила, отдава дължимото на положението ми и не се домогва до никакви привилегии.

Андре Ларю придоби навика да избягва неприятните и досадни задължения и започна да ги прехвърля на Емил. Затова, когато Флоран Буслен му позвъни с молба да разговаря с дъщеря му Аник, понеже искала да става журналистка, той помоли Емил да го отмени.

Емил откликна с ентусиазъм. Името на Флоран Буслен беше известно на всички — един от най-видните френски индустриалци, собственик на първото предприятие в сектора на електрониката, той умело бе разиграл картите си, участвайки в най-разнообразни сфери на дейност, в резултат на което на петдесет и две години се оказа начело на холдинг, в който освен предприятието, влизаше още и една частна банка, няколко женски списания, акции в едно регионално частно радио и в голяма козметична фирма. За кратко време Флоран Буслен се превърна в публична личност. Висок, елегантен, изискан, той отстояваше интересите на френската промишленост в многобройните й филиали извън страната. Беше от индустриалците, които съзнаваха важността на медиите и ползата, която можеше да извлекат от тях, и съумяваше да представи проблемите на производството или на международната конкуренция също толкова увлекателно и интересно, колкото неотдавнашните спорове покрай Солженицин и удостояването му с Нобеловата награда.

— А тя защо не отиде например в някой от вестниците на баща си, вместо да се опитва да се намърда във „Фигаро“? — попита Бенедикт Емил след срещата му с дъщерята на Буслен.

— Точно защото са на баща й — отговори Емил.

— Как изглежда?

— Очарователна, женствена и…

В замечтания тон, с който й отговори, прозираше странна загадъчност, сякаш ставаше дума за личност от изключителна важност.

Бенедикт се подразни и се тросна:

— Татково момиче!

— Не повече от теб.

Бенедикт го изгледа, смаяна. За пръв път Емил й говореше с критичен тон. Ревностният почитател от първия ред освиркваше любимата си звезда. Той се стресна и веднага помоли за примирие.

— Само се пошегувах, скъпа. Честно.

И я целуна.

Бенедикт не го показа, но й се стори, че е била предадена.

— Розита, може ли да изгладите блузата ми? — попита Бенедикт от вратата на кухнята.

— Да. Само бие носите такиба боланчета. И без тоба гладя само башите дрехи.

Розита не беше в настроение този ден. Старата й омраза към Франко се бе събудила във връзка с процеса в Бургос срещу шестнайсетте баски националисти. Мъжът й и двете й дъщери полагаха огромни усилия, за да я вразумят и да й попречат да излезе да протестира по улиците.

— Бкъщи не казбаме „отибам до тоалетната“, а „отибам при Франко“ — обясни тя на Мартин и Жюлиет. — Ясно би е колко го тачим този… Да пукне макар, пет пари не дабам. Какби ли не ужасии му тежат на събестта!

Жюлиет и Мартин пуснаха тирадата й покрай ушите си. Не бяха много наясно с проблемите на баските, а и не желаеха да влизат в спор толкова рано сутрин. Спогледаха се над купичките си с кафе и свиха рамене.

— Розита — викна Бенедикт, — готова ли си?

Жюлиет погледна блузата от „Сен-Лоран“, която Розита гладеше много внимателно, и подсвирна.

— Да не отива на обяд при президента на републиката?

— Почти — отвърна Мартин. — Ще ходи при Флоран Буслен. Поканил е Емил на обяд в „Максим“ и е успяла да се покани и тя.

— Както я познавам, ще се опита да го свали…

— Розита! — провикна се отново Бенедикт нетърпеливо.

— Готобо, готобо. Тая няма никакба политическа събест, да ме тормози в такъб ден…

Бенедикт грабна блузата и отиде да се дооблече.

В ресторанта Бенедикт чоплеше с нокът червената плюшена дамаска на стола. Отегчаваше се. Двамата мъже говореха, говореха, без да спрат. Емил се стараеше да впечатли Буслен; той от своя страна разсъждаваше върху положението на Франция като собственик, който инвентаризира състоянието си: новата компания на премиера Шабан-Делмас, маоистките демонстрации, протестите на търговците, повторението на май ’68 през май ’70, арестът на един от активистите, Ален Жезмар, разпадането на обединената пролетарска левица…

— Това разделяне на Франция на два лагера е обезпокоително — твърдеше Емил. — Навсякъде назряват бунтове…

Двамата обменяха мнения за света със същата сериозност, с която си подаваха хляба.

— Да, но видяхте ли днешното проучване, един месец след смъртта на Дьо Гол. Помпиду получава одобрението на 69% от анкетираните. Много повече, отколкото генералът е получавал някога. Имаме много добър президент. Не се грижи толкова за величието на Франция, съгласен съм, но затова пък отделя далече повече грижи за модернизирането на нейната промишленост. Имам изключително доверие в него.

След това се заприказваха за упадъка на Америка и за падането на долара.

— Сега е моментът да стъпим там. Финансовите условия са много изгодни.

Бенедикт се замисли за Мартин, която вече си беше купила билет за самолета.

Както си му беше редът, Емил остави Буслен да сложи точка на разговора.

Всеки играе своята игра, помисли си тя. Емил иска да блесне и да се прочуе, Буслен да получи назначение за дъщеря си. Даваш, получаваш. Пито — платено.

Буслен покани Емил на лов в Солон. Емил благодари и удовлетвори бащината молба — Аник можеше да се смята назначена.

Шофьорът на Буслен ги остави пред редакцията на „Фигаро“.

Докато се качваха с асансьора, Бенедикт избухна:

— Ужасно се отегчих!

— Можеше поне да си измиеш косата — отговори Емил.

— Но аз си я измих!

— Не бих казал.

Не й стигна времето да отговори. Вратата на асансьора се отвори и мъжът, който го обслужваше, се поклони на Емил. В кабинета му Жьонвиев, секретарката, го очакваше със списък на хора, на които трябваше да се обади, и с куп неотложни проблеми, очакващи решение. Бенедикт трябваше да го остави да работи.

През следващите дни в ума й често се въртеше някаква мисъл, смътно предчувствие, че нещо предстои да се случи, нещо, което ще промени живота й окончателно и безвъзвратно. Не можеше да го определи точно, но се чувстваше застрашена. Откъм гърба.

Разтревожи се, стана напрегната, несръчна.

Емил беше много зает: в балтийските полски пристанища избухнаха яростни сблъсъци и скоро безредиците обхванаха цяла Полша; във Франция и Испания демонстрираха „за“ и „против“ Франко; в Италия разрешиха разводите; в Боливия предстоеше освобождаването на Режис Дебре27; в Рио отвлякоха швейцарския посланик… Трябваше да се изпратят репортери в тези точки на света и понеже беше декември, никак не беше лесно да се накарат журналистите, заети с покупките на коледните подаръци и празничната елха, да вземат самолета. Емил на практика не излизаше от кабинета си, напътстваше, окуражаваше по телефона специалните пратеници, допитваше се до Ларю, редактираше материали, съчиняваше заглавия и антрефилета. Бенедикт почти не го виждаше.

Има нещо друго, казваше си тя. И преди се е случвало да е много зает, но винаги имаше време за мен.

Той вече не спеше на улица „Плант“, прибираше се у тях, обяснявайки промяната с непредвидимите обрати в работата в редакцията. Нямаше минутка време да обядват заедно. Избягваше я.

Изхвърлена. Чуждо тяло. Оставаше само, когато му звънеше, Жьонвиев да й заяви: „Обадете се по-късно, господин Буше е зает“.

Едва не полудя. Осъзна какво значи да изпаднеш в умопомрачение в резултат на раздяла или внезапно прекъсване на връзка.

Без Емил оставаше без визитка, без пропуск.

Тогава реши да играе ва банк.

От доста време един журналист от политическия отдел — върхът на „Фигаро“ — я ухажваше, но до момента без резултат.

Тя прие поканата му за обяд, която бе последвана от покана за вечеря. Той не се осмеляваше да се показва прекалено настоятелен — тя му даде аванси.

Един петък, в края на работния ден, я покани да заминат на уикенд в Онфльор. Тя прие. Едва го изчака да излезе от стаята, невярващ на сполетялото го щастие, и се обади на Емил по пряката линия. Обади се лично той.

— Ало, обажда се Бенедикт.

— Да. Виж, нямам време сега, точно се свързах с Рио, Дежарден е на другата линия.

— Ще бъда много кратка. Току-що приех поканата на Едуар за уикенда. Исках само да знаеш.

И затвори. Сърцето й се качи в гърлото. Коленете й се разтрепериха. Цялата се люлееше. Провокираше го, искаше да й обърне внимание.

Той й позвъни.

— Бенедикт, това е глупаво… Защо постъпваш по този начин?

— Защото от петнайсет дни не съществувам за теб. Дори не ме поглеждаш.

— Изобщо не е вярно. Претрупан съм от работа и ти най-добре трябва да го разбираш.

— Лъжеш, Емил, лъжеш.

Той не отговори. Бенедикт затвори, беше бясна, потърси с очи нещо да счупи, хвърли яростно чашата с моливите на пода и блъсна телефона.

Реши да отиде до тоалетната да се наплиска със студена вода, да се успокои. Не бива да излизам от релси, трябва да запазя хладнокръвие. Да не губя достойнството си, това е най-важното. Повтаряше си го, докато плискаше лицето си със студена вода, когато дочу гласове и нечии стъпки, които се насочваха към вратата. Влезе в една от трите кабинки и приклекна. Вече дишаше нормално. Разпозна гласовете на Жьонвиев и на секретарката на Ларю. Изведнъж започнах да се страхувам от всичко. Крия се от тези двете, които гледах отвисоко само допреди… Струва ми се толкова отдавна. Затаи дъх и се заслуша. Разговаряха за нея и за Емил.

— Пада й се на тази преструвана. Въобразяваше си, че всичко й е позволено… Сега ще види другия край.

— Разбирам го Буше. Малката Буслен ще е много по-полезна за кариерата му. Още повече че е по-скоро хубавка. Тя знае ли според теб?

— Не, поне така ми се струва. Не престава да му звъни и да му прави сцени по телефона. Само че съвсем скоро ще се наложи да й каже, имам чувството, че малката Буслен напира да се настани тук. Тя не е свикнала да й се опъват.

— Още една, която ще го води за носа!

Двете прихнаха весело.

— Какво ще правиш през уикенда?

— Ще боядисвам апартамента с Жилбер. Има нужда от освежаване. От десет години живеем там и нищо не сме пипнали досега.

Двете заприказваха за бои, гримове, свекърви. Излязоха от тоалетната, развеселени.

Бенедикт продължи да седи в кабинката. Повдигаше й се. Надвеси се над клозетната чиния. Главата й се пръскаше, стомахът й се бунтуваше, сълзите мокреха лицето й. Остави ги да текат, не искаше да ги спира. Седна, обгърнала с ръце коленете си и избухна в ридания.

— Мамо, мамо, защо не ме обичаш? Знам, че не ме обичаш, мамо.

Разумът бавно я напускаше. Чувстваше се освободена от отговорности, странно лека, сякаш беше малко дете. Не искаше да излезе от тоалетната. „Те“ ще видят, че съм плакала, и ще са ужасно доволни.

Остана дълго време вътре, изчака „те“ да се разотидат и подутите й очи да поспаднат. Опряла брадичка до студената чиния, вперила поглед във водата, седеше като хипнотизирана. Не можеше да повярва. Струваше й се невъзможно. Сега ще се събудя. Сънувам кошмар.

Същата вечер Едуар Руйе напразно чака Бенедикт Тасен. И той сигурно си бе казал, че му се е явил сън. Прекрасен сън…

След като се увери, че няма да се сблъска с никого по коридорите, Бенедикт излезе от сградата на „Фигаро“ и се прибра в апартамента на улица „Плант“. Застана насред хола и отново се разрида под смаяните погледи на Жюлиет, Мартин, Режина и Унгрун. Хълцаше, нареждаше някакви откъслечни и неразбираеми изречения, обяснения, думи.

— Емил, Буслен, никога вече, „Фигаро“…

— Имаш връзка с Буслен и Емил е разбрал? — започна Жюлиет.

Бенедикт поклати отрицателно глава и се разрида още по-горко.

— Буслен се е опитал да те сваля. Емил е открил и нещата са се оплескали — предположи на свой ред Мартин.

Бенедикт продължи да ридае безутешно. Мартин и Жюлиет се спогледаха. Режина се намеси:

— Момичето има нужда от успокоително, защото ще изпадне в нервна криза. Отивам да й донеса хапче.

Унгрун гушна Бенедикт и я залюля в прегръдките си, от което тя се задави в сълзи.

— Мама, мама — викаше тя, — мама!

— Нещо се е случило с майка й… — предположи Жюлиет.

— Мама… Къде е мама?

Режина се върна с хапчетата и пълна чаша с вода. Накара Бенедикт да ги изпие и й сложи студен компрес на челото.

— Вероятно плаче от доста време, вдигнала е температура. Според мен по-добре да си легне, ще ни разкаже утре сутринта.

Заведоха я до стаята й, разсъблякоха я и я сложиха в леглото. Мартин и Жюлиет решиха да поседят до нея, докато заспи.

— Хапчетата ще я приспят — успокои ги Режина.

След малко двете започнаха да си шепнат в тъмното. Какво ли толкова страшно се беше случило, за да докара шефа на триумвирата им до такъв жесток срив?

— Дали да не звънна на Емил? Той сигурно знае.

— Имаш ли му номера?

— Не. Но във вестника сигурно го знаят и може би ще ми го дадат.

Емил още не си беше тръгнал. Почувства се облекчен да си поговори с Мартин. От три седмици насам избягваше Бенедикт, избягваше неизбежното обяснение. Разказа й всичко от начало до край. Как се влюбил в Аник Буслен още от първия път, когато я видял, как се срещнали отново „случайно“ — при тази дума Мартин леко се подсмихна — и колко объркан се чувствал за Бенедикт.

— Нали ще се погрижите за нея двете с Жюлиет? — попита той.

— Да, разбира се.

— Много съм ти задължен. Не знам как да постъпя с нея.

— Тази работа с „момичето на татко“ сериозна ли е?

— Да… Не… Не знам.

И той не е наясно какво му се случва, си каза Мартин и затвори.

На следващия ден Бенедикт не стана от леглото. Жюлиет и Мартин се редуваха да й правят компания. Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, тя се стряскаше, леко се надигаше и разочарована се отпускаше на възглавницата. Жюлиет я наблюдаваше, учудена. Толкова беше смаяна от поведението на приятелката си, че просто седеше до нея, държеше я за ръката и не продумваше дума. Не можеше да си представи, че Бенедикт толкова държи на Емил.

За разлика от нея Мартин, която също не обелваше дума, разбираше много по-добре. Емил й бе действал успокоително, сега без него сигурно се чувства изгубена, объркана, като инвалид, на всичко отгоре остава и без средства.

Затова, когато Бенедикт каза, че няма да отиде на работа, Мартин заяви с тон, нетърпящ възражение:

— Сега ще се облечеш, ще се гримираш, ще се направиш красива и право във вестника.

— Не. Не мога — прошепна Бенедикт, пребледняла като платно.

— Напротив, можеш и още как! Какво ще си помислят за теб? А и не е никак професионално.

— Не мога, уверявам те. Искам да си остана тук.

— Мартин е права — намеси се Жюлиет. — Трябва да им покажеш, че изобщо не ти пука.

— Абсолютно, и дори… дори, че си имаш друг! — извика Мартин.

— Да. Точно така. Ще си измислиш нова любовна връзка… и така ще си помислят, че ти си му показала пътя на Емил! — допълни Жюлиет.

— Няма ли някой, който да се навърта около теб в момента? — попита Мартин.

Бенедикт слушаше безучастно как Мартин и Жюлиет съчиняват цяла стратегия, за да се измъкне от кашата, без да пострада реномето й.

— Много е важно да държиш главата си високо вдигната — продължаваше Мартин. — Заради самата теб.

— Мога да ти заема Низо, ако искаш — предложи Жюлиет. — Той ще се отзове, ще ти направи тази услуга. Ще идва да те взема вечер от вестника и ония ще си кажат: „Виж я ти, малката Тасен, тя ходела с Жан-Мари Низо…“.

— Как така можеш да ми заемеш Жан-Мари? Виждате ли се?

Жюлиет си прехапа езика. Беше сгафила. В желанието си да помогне, съвсем й беше изхвръкнало от ума, че Бенедикт не бива да знае, че се вижда с Жан-Мари.

— Ами… да… тоест…

Мартин я изгледа кръвнишки и Жюлиет млъкна.

— Виж, това не ни е сега проблемът — каза Мартин. — Ставаш, вземаш един душ, слагаш си малко боичка, разкрасяваш се и отиваш на бачкане. Нали така?

— Ами ако случайно го срещна? — попита Бенедикт. — Какво трябва да направя?

— Каквото и той. Или го избягваш, или се правиш, че не го забелязваш.

— Няма да мога.

— Ще можеш. Просто си мисли, че човекът, когото обичаш най-много на света, е до теб и вървите двамата ръка за ръка.

— Мама…

— Както кажеш. Представи си, че майка ти е до теб, и го подмини. Не забравяй: с гордо вдигната глава и без капка емоция. Обикновено отлично го умееш това, скъпа.

За пръв път Мартин се обръщаше толкова мило към нея и на Бенедикт й се прииска да си остане в леглото, на топло, заобиколена от обичта на приятелките си.

— Ами на Коледа? Какво ще правя на Коледа? Не искам да си ходя у дома, при родителите ми и при братята и сестрите ми, които ще се веселят.

— Не бързай, Коледата ще я обсъдим по-нататък, има време.

— Бихме могли да я прекараме тук всички заедно — предложи Жюлиет в желанието си да й простят.

— Защо не? — каза Мартин. — Хайде, ставай и се покажи на висота.

Бенедикт стъпи с единия крак на пода. Жюлиет я разцелува.

— Не ми се сърдиш, нали, кажи, че не ми се сърдиш?

— Не. Май всичко ми е все едно…

Какво ще правя без него? Няма да мога да съчиня дори най-малкия материал. Сети се за списъка от съвети, който беше изготвил за нея и който бе закачила на стената над бюрото си.

Сега го обичам много повече, отколкото когато бяхме заедно, призна пред себе си тя. Какво става с бедната ми глава?

Глава 6

Мартин отиде да се сбогува с Питивие. Беше дошла за края на седмицата при родителите си, в четиристайното жилище в работническия квартал, в който бе преминало детството й. Постланото с плочи стълбище гърмеше от виковете на жената от третия етаж, която хокаше мъжа си, когато се прибираше пиян, по дървените парапети момичетата дълбаеха имената на момчетата, с които ходеха в момента, а върху изтривалката за крака пред вратата на портиерната бяха щамповани инициалите Д. и Р. Тя беше останала в наследство от първия портиер и следващите я бяха запазили. Някога изтривалката бе представлявала загадка за малката Мартин. Момиченцето се чудеше защо изтривалката неизменно оставаше на мястото си, независимо от смяната на портиерите, и какво означават двете букви: „Дирекция Разузнаване“ или „Дърва и Разпалки“… Прекарваше часове в измисляне на възможно най-абсурдни съчетания от думи, започващи с тези две букви, докато чакаше някой от родителите й да се прибере от фабриката и да й отключи. „Дискретност и Разюзданост“, „Домоуправител и Разруха“… Жонглираше с инициалите от изтривалката, съчинявайки всевъзможни гротескни комбинации.

Остарявам, каза си тя, умилявам се от детските спомени. Гледаше с други очи и на родителите си. Вече не им се сърдеше както преди. Аз съм различна, те не са. Те са като всички останали. Защо ли съм като грозното патенце, което се клатушка на късите си крачка встрани от другите?

Когато Мартин влезе, Жоел и майка им си говореха за завеси. Двете млъкнаха и Мартин остана с впечатление, че се натрапва. Измъкна се, споменавайки за някакво телевизионно предаване, което искала да види, и седна настрани. Майка и дъщеря подновиха разговора за кукички и басти, на какъв интервал трябваше да ги ушият, дали да са по-нагъсто, или по-нарядко. Може и да съм се спасила от подобни занимания, като изгубих Ришар, спестила съм си чудовищното алиби на брака, който с благословията на обществото принуждава жената да се откаже от себе си. Да се посвети на готвене и кърпене, на биберони и заушки, на ясли, домашни, съчинения и изпитване на хлапетата.

Всеки път, когато се сещаше за Ришар, омразата се надигаше в гърдите й. Кубчето се раздуваше и я изпълваше с гняв. Гняв студен, решителен и неотстъпчив. Дори да пукне на отсрещния тротоар, няма да се обърна и да видя как от устните му излита сетният му дъх… Не трябва да мисля за него. Не трябва да мисля за него, повтаряше си тя, стиснала юмруци. Да не се обръщам назад към миналото ми, за да не се превърна в стълб от сол. Да гледам право напред към далечния син хоризонт, на фона на който се очертават небостъргачите, да виждам инициалите на „Прат Инститют“ и американците, красивите американци в дългите им открити автомобили. Нещо съвсем различно, несравнимо с някакъв дребен кривоноско, жалък и подозрителен авантюрист. Който позорно избяга. Да не мисля за него, да не мисля. Или само за да се напомпам с желание за мъст, с енергия за реванш, да се сдобия със зашеметяващата сила на ответния удар, който нокаутира противника. Също като граф Монте Кристо.

Размотава се безцелно през целия уикенд. Сбогуваше се с този и онзи, пускаше дребни монети в джубокса на „Кафе дю Нор“ и слушаше непрекъснато музиката от филма „Борсалино“, долепила буза до хладното стъкло на машината. Марсилия на престъпниците и сутеньорите, Белмондо и Делон на топлото слънце, курвите, кафенетата, разчистванията на сметки, малките улички на емблематичния квартал „Пание“, Средиземно море… Тези неща ще ми липсват „там“, няма да ги има в Ню Йорк.

Мислеше за „там“ и в същото време търсеше причини да остане „тук“. Поръчваше си още един сироп от бадеми, още едно парче сладкиш „Питивие“, запалваше една житан, прокарваше пръст по гетинакса на масата. Там, тук, там, тук… Небостъргач и стълб от сол.

Събота вечер покани родителите си на ресторант. Те се чувстваха неудобно извън обичайната си среда. Никога не сме ходили заедно на почивка, припомни си Мартин. Двете с Жоел ни изпращаха на летен лагер на Партията, а те оставаха в Питивие или ходеха при роднини в Бретан.

— За пръв път сме тримата заедно на ресторант — отбеляза Мартин.

— Ние никъде не излизаме, така си е — съгласи се майка й.

Хранеха се мълчаливо. Отбелязаха, че било безсолно. Виното имало дъх на тапата. Обслужването било мудно.

— Като си помисля, че плащаме за обслужването — отбеляза господин Маро.

Свикнали да си правят сметката, семейство Маро не можеха да се отпуснат. Избраха най-евтините ястия и се наложи Мартин да се намеси, за да си поръчат ордьовър от морски дарове и заешко задушено с гъби.

— Нали аз ви поканих.

Подчиниха се след кратко колебание. За да й направят удоволствие, но радостта й беше помрачена.

— Татко, мамо, искам да ви кажа, че това е последният път, когато сме заедно, защото може би няма да се виждаме дълго време.

Двамата я изгледаха, учудени от това, че минава направо на темата. Обикновено започваха разговорите си със забележки за цените на фасула или с обсъждане на времето.

Сервитьорът постави приборите за рибата от двете страни на чинията на госпожа Маро и Мартин улови погледа, който майка й хвърли на баща й.

— Ще ми липсвате — продължи тя, твърдо решена да не позволи разговорът да замре.

Тук няма телевизор, който да заглушава гласовете и да пречи, така че ще бъдат принудени да говорят и да слушат. Вкъщи трябва да викаш силно, за да те чуят, когато искаш да кажеш нещо, и затова никой не си прави труда да си отваря устата.

Отначало двамата се спогледаха, объркани от изявлението на дъщеря им.

После, след като се оригна, баща й остави ножа и попита:

— Тогава защо заминаваш? Не ти ли е добре тук? Имаш си хубава работа, нали?

— Имам нужда от нещо голямо, татко. От нещо огромно. Задушавам се. Сякаш хората са наредени в малки кутийки и…

— Още от малка все казваше, че имала нужда от въздух, не си ли спомняш? — обърна се майка й към баща й.

— Не, според мен ония нейни книги й объркаха акъла. Книгите и приятелствата й.

Мартин установи с огорчение, че разговорът не потръгва.

— Вината не е ваша, не си мислете. Това е моя отдавнашна мечта. Може би правя грешка, бъдещето ще покаже.

И отново мълчанието надвисна над масата, докато баща й изтопи чинията си със залък хляб, преди да каже:

— Не разбирам. Там животът е труден. Безмилостен. Ще трябва да се бориш.

— Точно това ми харесва.

— Всеки гледа само себе си.

— Точно това ми харесва в тази държава, там нищо не се гради върху политически теории. Това е държава на прагматизма, в която единствено опитът и действието имат значение.

Тримата никога не говореха за политика помежду си. От времето, когато Мартин се разбунтува и не искаше да върне двете плетени шапки, които бе откраднала от „Филдар“, темата беше табу. По-късно, за да се изяснят нещата, въпреки наложеното мълчание, тя беше закачила на стената над леглото си следното изречение, написано с червен флумастер: „Не харесвам копейките, не ви харесвам и идейките“.

— Това е въпрос на избор. Твоят избор. Но отлично знаеш какво мисля по въпроса.

— Татко, нека ти обясня.

— Няма смисъл, Мартин. Никога не сме те спирали в нищо с майка ти и ти го знаеш. Това, което не мога да разбера, е защо заминаваш точно там. Винаги си била против нашите идеи, не знам защо и не желая да знам. Впрочем, предпочитам да не зачекваме темата, за да си запазим с майка ти добрите отношения с теб.

— Е, лесно е да говориш така — възпротиви се Мартин, усещайки как отново я обзема гняв.

— Може и да е лесно, но така стоят нещата.

— Но, татко… С теб никога не може да се говори за нищо. Аз не критикувам вашите идеи, аз защитавам моите, това е съвсем друго все пак!

— Бордото се оказа много добро, Терез, не намираш ли?

В същия миг Мартин получи ритник под масата и разбра, че майка й я моли да замълчи.

— Аз съм против идеологиите, против всички идеологии, в това се изразява моята борба — заключи тя.

— Защото не ти се е налагало да се бориш. Както и на всички от твоето поколение. Ако не се бяхме борили с майка ти, ако не бяхме протестирали, нямаше да имаш такъв лек живот и толкова възможности, повярвай ми.

— Баща ти има право, Мартин — намеси се госпожа Маро. — Сега вече е лесно да се критикува.

Мартин се отказа. Нямаше да ги укорява за годините, отдадени на борбата. Те поне бяха честни и искрени. Не бяха извлекли никаква лична облага. Бяха истински работници, които понастоящем живееха като истински дребни буржоа. Това, за което тя ги укоряваше, бе, че бяха спрели насред път: до четиристайния апартамент в работническия квартал и до партийните разпореждания. Пълна липса на критичност. Невъзможност да се говори или спори, тотална абдикация от лично мнение. Хоризонтът се простираше до събранията в първичната партийна организация и директивите на генералния секретар на ФКП, другаря Валдек-Роше. Вероятно смятат, че ги предавам, че съм преминала във вражеския лагер. Може би съжаляват, че не са останали у дома пред телевизора да гледат „Форсайтови“.

Усмихна се неловко и ги попита какво ще поръчат за десерт.

В понеделник стана в пет и половина и приготви закуската. Баща й беше в смяната, която застъпваше в седем, а този ден майка й започваше работа в девет. Беше сама с баща си, наливаше му мляко и му мажеше с масло филийките. Той й благодари за вечерята в ресторанта. Тя сложи ръка върху неговата, но той я отдръпна да си разтърка очите, след което стана от масата, разтривайки кръста си.

— Боли ли те? — попита Мартин.

— Да. Докторът ми каза да нося колан. Как не, и така ще ми мине. От времето е, разваля се.

Той погледна през прозореца. Беше сиво утро, с прихлупено небе. През цялата седмица щеше да става под това сиво небе и да върши еднообразната си работа. По това време във фабриката докарваха захарното цвекло, безкрайна върволица от камиони и трактори трябваше да се разтоварват и да се пренасят тежките контейнери, пълни с кални грудки.

Мартин стана и отиде да го целуне, докато се готвеше да тръгва с канчето с обяда през рамо, нахлупил ниско кепето на главата.

— Довиждане, татко.

— Довиждане, дъще.

Стояха един срещу друг, обзети от неловко мълчание.

— Приятен ден — пожела му Мартин.

— Ех, едно да знаеш от мен, понеделник е приятен ден само за богатите. Нейсе! Желая ти късмет.

— И ти имаш вина, да знаеш — подметна майка й. — Все говориш неща, които ни натъжават. Да не си мислиш, че на баща ти му е приятно, че заминаваш за Америка!

— Ама какви родители сте ми, ако не мога да говоря с вас?

Майка й повдигна рамене и натопи филията си в шокото.

— Винаги си била такава. Все искаш да променяш света. Питам се за какво ли сме си мислили, като сме те правили!

— Може би сте били в разгара на бунта. От вас съм го наследила.

— Знам ли…

— Мамо, на кого приличам? На татко или на теб?

Искаше й се майка й да се разприказва. Да й разкаже за времето, когато е била бебе или вече поотраснало момиченце. Вместо това госпожа Маро стана от масата и отнесе купичката си в мивката, изми съдовете на бърза ръка и каза, бършейки ръце в кърпата:

— Хайде, чака ме работа, трябва да тръгвам. Днес трябва да се регистрирам на пропуска в девет.

Повтори същите жестове като мъжа си. Взе си канчето, метна го през рамо, завърза си забрадката и вдигна яката си.

— Днес май е захладняло.

Мартин я наблюдаваше внимателно. Не знаеше кога щеше да я види пак. Страхът я стисна за гърлото. Дощя й се да се гушне в палтото й.

— Хайде, голямото ми момиче, бъди здрава и се обаждай. Пази се.

— Тейк кеър, както казват американците.

— Какво?

— Нищо.

Майка й здраво я притисна до себе си, потърка двете си бузи в нейните. Мартин усети канчето до корема си, долови мириса на сапун и леката грапавина на яката на палтото. Мамо, мамо.

Майка й се отдръпна.

— И да се обаждаш, чуваш ли?

Тя размаха показалец, сякаш я предупреждаваше да внимава.

— Дадено — обеща Мартин.

— На излизане заключи и остави ключовете при портиера.

— Добре.

— И бъди разумна, вече не си малка.

Мартин кимна.

Не си беше представяла, че раздялата с родителите й е толкова трудна работа.

Целият ден събира и подрежда нещата си, сортираше и слагаше настрана това, което щеше да вземе за там. Бе пуснала транзистора, кулинарната рубрика предлагаше разни рецепти, нервира се и смени станцията, отиде на Европа и докато местеше стрелката по скалата, песента внезапно гръмна в ушите й: „You’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, woo, woo…“.

Останала без дъх, Мартин се отпусна на най-близкия стол. Песента на Ришар. Светкавичната усмивка отново се появи и я грабна, стомахът й се сви от болка и тя се помоли тихо: върни се, Ришар, върни се, където и да си. Обичам те, моля те, върни се…

Глава 7

— Моя малка Джулиет, искам да ви кажа колко съм доволна от вас.

— Доволен, господин Фарланд, вие сте от мъжки род.

Фарланд се засмя и седна на края на бюрото й, с ръце в джобовете. Винаги ходеше облечен по един и същ начин: сив костюм, раирана риза с яка с копчета, раирана вратовръзка. Посребрена, късо подстригана коса, сини очи, на кутрето на лявата ръка пръстен с емблемата на университета, който беше завършил, ослепителна усмивка — за която се грижи, така както други мъже се грижат за колите си — и бронзов загар. Истинска ходеща реклама на преуспял петдесетгодишен висш служител. Държи се с нея приятелски, без най-малък намек на двусмислие или на опит за съблазняване. Влюбил се във Франция и се установил да живее в Париж преди две години. Създал международната си адвокатска фирма с още един американец, от белгийски произход, господин Ноблет. Екипът на „Ноблет и Фарланд“ в преобладаващата си част се състои от англичани и американци и Фарланд често идва при Жюлиет, за „да поддържа“ френския си, както твърди. Харесва й как произнася името й: Джулиет.

— Много добре се справяте, да знаете. Беше добра идея да ви взема за стажантка.

— Ще ви върна комплимента: и аз съм много доволна — в женски род — да работя при вас.

Истина си беше. В кантората на Ноблет работата беше динамична и ефикасна, шефовете не ви щипеха по задника и тя научаваше всеки ден по нещо ново. Английският й също се беше ошлайфал, така че се записа в същите курсове като Мартин, но на по-ниско ниво.

— Защо се насочихте към правото, Джулиет?

— За да се обръщат към мен с думата „адвокат“… А вие?

— В деня, в който новото ми електрическо влакче се счупи… бях деветгодишен и се заклех пред себе си да преследвам до дупка мръсника, който ми го беше продал. И да го унищожа.

Сега пък Жюлиет се разсмя.

Откакто стажуваше при Ноблет, факултетът й се струваше страхотна скука и напълно лишен от интерес. Първата година й се беше взел акълът от страх; втората запретна ръкави и работи здравата и едва в трети курс започна да се пита какво прави в университета „Асас“, за какво й е да се прозява над правните текстове, когато в кантората на авеню „Виктор Юго“ се случваха толкова интересни неща. Чудеше се дали да не прекъсне следването. Поговори с Фарланд и той я разубеди.

— Една диплома е винаги от полза. Особено във Франция… А ако случайно някой ден решите да отидете да работите в Щатите, няма да губите време, ще бъдете с предимство.

Жюлиет въздъхна. В момента точно времето й липсваше най-много. Ноблет, университетът, английският, Низо, Виртел, Луи.

Довечера излизаше с Жан-Мари. Щяха да ходят в „Комеди Франсез“ да гледат „Игра сън“ на Стриндберг. Допреди седмица не подозирах за съществуването на Стриндберг. Със същия успех можех да кажа, че това е името на полярно течение или марка бански костюми.

Жан-Мари я чакаше под аркадите с два билета в ръка. Когато ходеше на театър, Жюлиет често имаше усещането, че присъства на истинско свещенодействие. Че участва в грандиозна постановка, в ритуал, който започваше от контролата на билетите и продължаваше през цялото време, докато траеше представлението. Нямаше да се учуди, ако Луи XIV, следван от целия двор, се появеше след третия звънец. Тази вечер великолепието на „Комеди Франсез“ й се струваше особено вълнуващо. Всички условности, които Луи и приятелите му се опитваха да премахнат и да осмеят в мазето на улица „Тампл“, тази вечер се разгръщаха пред очите й в пълния си блясък. Когато ходеше при Луи в „Гран Шик“, се обличаше като истинска повлекана, за да не се различава от останалите. Последната им приумица беше рижавите да не плащат вход за представленията!

Тази вечер се беше облякла елегантно за срещата с Жан-Мари и се наслаждаваше на светлините, на декора, на миризмата — обичаше особената миризма в театрите, миризма, наслоявана от няколко века. След като завесата падна, Жюлиет дълго не спря да ръкопляска.

— Ти си най-ентусиазираното момиче, което познавам — изгледа я Жан-Мари.

На изкуствената светлина в театъра черната му коса хвърляше лъскави отблясъци, очите му искряха, от цялото му същество се излъчваше елегантна небрежност. Стори й се още по-изискан. Около него витаеше особена атмосфера на извисеност, на висша интелигентност, които очароваха Жюлиет, издигаха я до непознати върхове, облагородяваха я.

— На теб го дължа. Откакто общувам с теб, се чувствам много по-добре, промених се. Ти ме научи да се гордея със себе си.

— „Самопознанието е по-важно от славата“, е казал Барбе д’Орвили и ти в момента се превръщаш в сила, в истинска сила… с която другите трябва да се съобразяват.

— Току-виж съм се възгордяла.

— Много добре. Това ще е здрава гордост. Да знаеш кой си и да не позволяваш да ти се качват на главата. Баба ме научи на нея.

Често й говореше за баба си.

Жюлиет съжаляваше, че не я е познавала. Също както Минет. Едва се докоснах до нея. Наблюдавах я отстрани, с погледа на чуждите хора и се разминах с нея. Все още не си бях изработила свой собствен поглед.

— Жан-Мари, Жан-Мари!

Обърнаха се и видяха Емил Буше, придружен от висока руса жена. Това трябва да е заместничката на Бенедикт, си каза Жюлиет, решена да се държи резервирано.

Емил ги представи и предложи да вечерят четиримата в „Кастел“. Жюлиет изгаряше от желание да отиде, но замълча от чувство за солидарност с Бенедикт.

— Много мило от твоя страна, драги — отклони поканата Жан-Мари, — но имаме други планове.

Емил ги изгледа разочаровано. Очевидно да афишира новото си завоевание, бе за него върховно удоволствие.

Взеха си довиждане, Емил се разтапяше в усмивки, блондинката се държеше високомерно, едва ли не презрително.

— Ненавиждам сервилните усмивки на Емил — изкоментира Низо. — Сякаш е някакъв продавач. А тя, понеже е дъщеря на човек от голямото добрутро, смята, че ще се опозори, ако си отвори устата да каже нещо.

— Не е истинска блондинка, тъмните корени се виждаха — отбеляза Жюлиет.

Двамата вечеряха в един руски ресторант и Жюлиет леко се напи.

— Ела вкъщи, Жюлиет… Моля те. Ще те гледам как спиш, няма да те докосна.

— Не. Би било прекалено лесно.

„Прекалено лесно“ беше тяхната парола. Начин на споделяне, на съучастничество в своеобразния им заговор: откриването и моделирането на Жюлиет Тюил. Тя се опасяваше, че ако легне гола до Жан-Мари, тази Жюлиет ще отлети с един мах на крилете. И другата Жюлиет, онази, която хладнокръвно се оставяше да бъде обладавана от Доналд Дък и страстно се извиваше под Луи, също толкова ненаситно и грубо ще лапне наведнъж и ще унищожи Жан-Мари Низо.

Нямаше как да разкрие тези подробности на внезапно помръкналия Жан-Мари, затова го погледна и му се примоли с нежен глас:

— Моля те, имай ми доверие. Имам нужда от време. Моля те.

Доближи се до него и докосна устните му с лека и топла целувка.

Нежна целувка на годеница, каза си Жан-Мари. Как боли, когато си влюбен! Не смееше да разпитва за другия или другите, на които Жюлиет посвещаваше вечерите и нощите си. Чакаше тя сама да дойде при него. Повтаряше си, че трябва да се въоръжи с търпение, но господи, имаше дни, в които беше толкова трудно! Когато цяла вечер я беше чувствал до себе си, бе усещал парфюма й, дъха й, наблюдавал бе усърдието й да се учи, да слуша, да разбира, той имаше едно-единствено желание: да я грабне в прегръдките си и да я отнесе далече, да я запази само за себе си.

— Жюлиет…

Тя леко докосна с пръст устните му и поклати отрицателно глава, сякаш искаше да му каже: по-добре да замълчим. Почакай, почакай още малко.

Срещите с Виртел протичаха по един и същи ритуален начин. Доналд Дък се забавляваше, разплут върху канапето Жюлиет, играеше си с него, сгъваше го, разпъваше го, сваляше облегалките за ръце, накланяше напред или назад гърба, лижеше го, блъскаше го със силни тласъци, повреждайки пружините и механизмите. Добре че имам достатъчно съпротивителни сили, иначе лигавият мръсник е напълно способен да прецака непоправимо завидната ми чувственост! От време на време — припомнил си вероятно яростните й негодувания от началото — той вдигаше глава с думите: „А тук, приятно ли ти е?“, сочейки с пръст някоя част от тялото й, която усърдно дърпаше, притискаше или мачкаше. Тя отвръщаше „да, да“, мислейки за друго. Тези сеанси се оказваха по-полезни от йогата или медитацията. Отдаваше се на разсъждения и се вглъбяваше в себе си. Имаше време да направи разбор на деня си, да огледа личните си проблеми, та дори и чуждите.

Семинар на тема „минорно чукане“.

Правеше интересни открития, отнасящи се до собствената й сексуалност. Например разрешаваше на скъпия Едмон да употребява, че и да злоупотребява с половия й орган, с щедрост, граничеща с безразличие, но и дума не можеше да става да му позволи същите волности по отношение на устните и гърдите й, благородни ерогенни зони, запазени изключително за принца от приказките. Той можеше да забие уста, пръсти или пениса си във вагината й, изобщо не й пукаше. Беше нещо там долу, далече от нея. Някъде из Белучистан или Външна Монголия. Това, което не можеше да понася у него, бе как се примъкваше, как протягаше пръсти към зърната на гърдите й, пъхаше език в устата й, докосваше с устни врата й, там, където допирът те кара да настръхваш, усещаше това като насилие над съкровената й интимност. В такива мигове в гърдите й се надигаше гняв. Идваше й да свие колене и да го изрита чак до другия край на стаята. Засега все пак Виртел се задоволяваше с наложения от нея строго парцелиран и ограничаван секс.

След като изчерпаше отвратителните си хватки, той се търкулваше встрани и веднага предлагаше:

— Един джин руми?

За Доналд Дък картите бяха придобили същото значение като любовните палувания. Той ставаше, нахлузваше си гащите, надуваше перки, думкаше войнствено по гръдния си кош, сякаш се готвеше да се хвърли в битка, помпаше мускули, пъхаше пръст в цепката на слипа си, вадеше един ташак, започваше здраво да го масажира, после идваше ред на другия, включваше радиото или телевизора, лапваше една пура, сипваше си един скоч, въздъхваше, удовлетворен от толкова много наслади накуп, попипваше се отново и изваждаше картите.

Жюлиет отбелязваше резултатите и съвсем разбираемо, шмекеруваше. Нямам нищо против да ме прекарва в леглото, но няма да се дам да ме прекарва и на карти. Тя правеше всичко възможно да спечели, но когато съдбата не беше благосклонна към нея, фалшифицираше резултата. Виртел я подозираше, но не се осмеляваше да я обвини открито. Щеше да бъде унизително, дребнаво, сякаш беше дете, което се цупи. Не можеше да си го позволи. Той беше Виртел Великолепни, най-едрият парижки предприемач, кралят на въртележките. Затова само си позволяваше да хвърля по едно бързо и ядовито око на резултатите, да се опитва да изчислява наум, но Жюлиет закриваше листа или бързаше да започне следващата игра, принуждавайки го да се съсредоточи върху картите си. Играта се беше превърнала в разчистване на сметки, двамата действаха в пълно мълчание, погълнати от избраната тактика. Скоро стана така, че прекарваха по-дълго време в игра, отколкото в леглото.

Случваше се Жюлиет да печели, без да прибягва до хитрини. Тогава тя му връчваше листа с резултатите, ликуваща, и той го смачкваше, побеснял. Друг път, когато той печелеше, тя заявяваше: „Готово, пак спечелих“, и късаше листа с бележките, без да му позволи да направи опровержение.

— Не разбирам, нищо не разбирам — повтаряше той, сащисан.

— Ще спечелите следващия път, Едмон — успокояваше го тя с мазен гласец.

Прецакан, прецакан си, чичка, тананикаше си тя наум. На всичко отгоре ти говоря на „ви“, а ти ужасно мразиш и това… Колко опияняващо е чувството да воюваш, да пронижеш врага, да го заковеш, без да му дадеш да гъкне!

Беше й връчил първия чек и тя го занесе в банката, горда, сякаш беше пират, който заравя първата си плячка в някоя пещера. Сюркуф й намигаше дяволито. Човек винаги се бие за това, което му липсва. Печеля мангизи и спасявам честта си.

След като дълго време беше превивала гръб, сега Жюлиет изправяше рамене. Започваше да се оправя сред законите на джунглата и намираше това занимание за доста по-вълнуващо от изтърканите християнски повели да бъдеш добър, щедър и да си подложиш и другата буза, ако те ударят по едната. Щеше да бъде несравнимо по-добре, ако можеше да се разкрие пред някого, да сподели с някого вълнението от тайната си, но не се виждаше как обяснява на Мартин или на Шарло откъде идваха трите хиляди франка на месец, с които живееше. Този втори стаж оставаше забулен в тайна и тя ликуваше в самота.

Главно това помрачаваше радостта.

Глава 8

— А, не, такива не ми минават! Ти шмекеруваш!

Виртел хвърли картите на масата. Белият му халат се разтвори и розовите му тлъсти гънки лъснаха пред очите й. Побеснял, той хвърляше огън и жупел и клатеше глава, невярващ на очите си. Едва се крепеше върху черната кожена възглавничка, която издъхваше под тежестта му, и непрекъснато се поклащаше наляво-надясно, за да запази равновесие.

Ако някой външен човек ги наблюдаваше, скрит в гардероба или зад завесата, щеше да бъде силно озадачен. Двамата пристигаха, поздравяваха се мимоходом, хвърляха се в леглото за един бърз секс, свършваха, сякаш ги гонеха, всеки зает да мисли за това, което ще последва. На Жюлиет й ставаше все по-трудно да подправя резултата, всеки момент рискуваше Виртел да я разкрие. Той хвърляше толкова сили в стремежа си да победи, че започна да страда от силно и продължително главоболие. Пепелниците преливаха от пури, той смучеше и дъвчеше краищата им с настървение.

— Не съм спечелил нито веднъж, откакто започнахме. Само не ми казвай, че е нормално!

Жюлиет събираше картите мълчаливо.

— Бъдете доволен, Едмон, че не играем на пари.

— Като стана дума за пари… Може да се каже, че ти много лесно си изкарваш парите. Никога досега не съм виждал толкова пасивна мадама!

— Естествено, нали влагам цялата си енергия в картите. Не може всички хубости на едно място.

— Да бе, подигравай се, прави се на хитра, мога да ти кажа, че няма да продължи дълго.

Той я дръпна за китката и я принуди да коленичи в краката му.

— Едмон, какво ви прихваща!

— Искам да ми говориш на „ти“, разбра ли?

— Не мога.

— Напротив. Ще ми говориш на „ти“.

— Не.

— Ще го направиш, чуваш ли какво ти казвам?

— Никога.

Вените на слепоочията му се издуха и пръстите му се сключиха около китката й в желязна хватка. Той поклати глава, злобно усмихнат.

— Така, значи, фукаш се, защото правиш шашми на карти, ама в леглото си кръгла нула, моето момиче.

— Нали вие настоявахте, не аз. Пуснете ме, боли ме.

— Като съм те хванал, няма пускане!

Жюлиет се заизвива, опитвайки се да се откопчи, но той я стисна още по-здраво и грабна и другата й ръка.

— Въобразяваш си, че си много силна, а? Презираш ме?

— Вижте какво, Едмон, не може ли да ме пуснете, да седнем удобно и да си поприказваме?

Говореше му с много търпелив тон като на капризно дете и това окончателно го вбеси. Виртел силно ритна крака на малката масичка и притисна Жюлиет до гърдите си.

— Край на приказките, край на играта. От сега нататък ще правиш това, за което си тук и за което ти плащам. Ще ми духаш като истинска курва.

Жюлиет го изгледа.

Е, това щеше да й дойде в повече. Да се оставя да я чука, иди-дойди, но да лапне това розово и меко нещо, обрасло с рижи косми, беше направо немислимо. Дори да й предлагаше милиони долари. Опитвам се да не поглеждам към него, когато ме чука, запушвам си носа да не усетя миризмата му, тъй че това със смученето, забрави…

— Лапай!

Той разтвори халата си и тикна главата на Жюлиет между краката си, притисна я с две ръце, заклещи я, нямаше мърдане. Тя се олюля, затвори очи, престана да диша, задърпа се. Не мога, не мога, не съм курва, станала е грешка, връщам трите хиляди франка в банката, това няма да го направя, просто не мога, не мога.

— Смучи, хайде, лапни го!

Той прокара насила члена си по плътно стиснатите й устни, тя погнусено се разтърси.

— Смучи, мръснице, преструвай се, че ти е приятно.

Тя тръсна силно глава, успя да се дръпне, принуждавайки го да я пусне и проплака:

— Не мога. Край, аз бях дотук. Грешката е моя. Край, приключваме.

— Не искаш да ми направиш една свирка?

— Не.

— В такъв случай те изхвърлям, разбираш ли какво ти казвам? Изхвърлям те.

— Не ми пука.

Той се опули насреща й, шашнат. Изкриви уста, ъгълчетата на устните му увиснаха, сякаш се разтекоха, сведе поглед към нагънатия си корем и притвори полите на халата. Дори той не харесва тялото си, каза си Жюлиет.

Виртел се отпусна, спихна се на кожената възглавница, безмълвен, отпуснал ръце в скута си.

— Не ми се сърдете, наистина се нуждаех от пари, а не исках да моля родителите ми. Нали разбирате. Скарахме се и не желаех те да ми плащат наема.

— Подай ми панталона, да ти напиша чека.

Тя му донесе чековата книжка. Не искаше да проявява любопитство, да надзърта, за да види цифрата. Нямаше да го стори пред него. Ще го пъхне в джоба си и ще го види чак когато излезе на улицата. Може да се опита да ме унижи отново, кой знае. Тя прибра чека, без да го погледне, и започна да се облича.

След като се приготви, се обърна към него. Той не беше мръднал от кожената възглавница, разкрачил крака като дебеланкото от рекламата на гумите „Мишлен“. Жюлиет понечи да му подаде ръка. Той се извърна.

— Махай се!

— …

— Изчезвай!

Като минаваше покрай кухнята, забеляза, че хладилникът свети — беше отворен, и без да се замисли, отиде да го затвори. Вътре имаше три бутилки шампанско. Взе едната.

Ще си я изпият двамата с Луи.

Никак не е странно, че хората се отнасят с презрение към секса, разсъждаваше Жюлиет, крачейки по улицата с бутилката шампанско в дълбокия джоб на дългото си палто, някои от тях го правят толкова зле. Претупаният секс с Виртел няма нищо общо с любенето, на което се наслаждаваме двамата с Луи. Предполагам, че повечето хора се любят като мен със скъпия Едмон, колкото да се разпишат. Две тела едно върху друго. Без любовна игра, без очакване, без „стоп-по-нататък-не-може“, или „твоя-съм-прави-с-мен-каквото-пожелаеш“. Това обяснява защо толкова ненавиждат удоволствието и говорят за чукане и гол секс, изкривили отвратено устни.

Край. Кошмарът с Виртел приключи. Защо ли изобщо се съгласих?

Сякаш някой друг действаше вместо мен. Не ме бива за проститутка, определено. За да си такава, трябва да имаш много лошо мнение за себе си или пък да ти е все тая.

Изкачи стълбите на бегом, вземаше по две-три стъпала наведнъж.

Видя под вратата лъч светлина. Луи й беше казал, че вечерта ще си бъде вкъщи, щял да работи. Натисна звънеца. Изчака. Пак позвъни.

Най-накрая чу стъпки, които се приближаваха към вратата, и гласа на Луи:

— Кой звъни?

— Аз съм — отговори Жюлиет.

Той направи кратка пауза, преди да отговори:

— Може ли да минеш след четвърт час, точно сега съм в банята и…

Истината я прониза като нож. Облегна се на вратата, притиснала бутилката до гърдите си. Ще речеш, че идвам да го виждам специално, за да си причинявам страдания.

— Не. Ще стоя тук, докато ми отвориш.

Някакъв женски глас попита:

— Какво става? Идваш ли, Луи?

Луи изруга. Сигурно се беше върнал в стаята, защото Жюлиет дочу шум от заглъхващи стъпки, след което той отново се върна.

— Слушай, Жюлиет, не усложнявай нещата. Изчезвай и ела след десетина минути.

— Не, ще остана тук. Ако не отвориш, ще разбия бутилката във вратата.

— Каква бутилка?

— Най-обикновена бутилка.

— Добре, изчакай малко.

Зад вратата започнаха някакви увещания, момичето извика:

— Ти луд ли си?

Луи продължи да го уговаря.

Не ми пука, ще стоя тук, реши Жюлиет. Или аз, или онази мадама, ще видим кой кого. С него се познаваме от доста време, имаме общи спомени. Трябва да е някоя от курвите, дето ги мъкне от онова заведение… „Буса“.

— Отвори или ще строша бутилката във вратата. Ще се вдигне голяма патърдия, газирано е — заплаши Жюлиет.

— Остави я, да прави каквото иска! — извика онази.

— Мамка му, иди да се облечеш — изрева Луи.

— Ще броя до три — предупреди Жюлиет.

Като имам предвид лошите му отношения с хазаина, няма да му се иска оня да му вдигне мерника, разсъждаваше тя.

— Добре, добре, ето, отварям — примири се Луи.

Той отвори вратата и Жюлиет я видя. Гола. Увила се беше в един чаршаф. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение: не беше Мари-Анж.

— Дотук добре, а сега чупката! — заповяда Жюлиет.

Онази погледна към Луи, който сви рамене.

— Оставям ви да се разберете помежду си.

Грабна един комикс, който се търкаляше на бюфета, и изчезна в тоалетната. Жюлиет се обърна към момичето:

— Имаш три минути да се облечеш и да се ометеш, в противен случай ще строша бутилката в главата ти.

— И агресивна на всичко отгоре! — изквича онази, изстрелвайки се по посока на стаята.

Когато се появи отново, Жюлиет забеляза, че носи високи черни лачени ботуши. „Същите като моите“, отбеляза наум.

Момичето се омете, като яко шутира бюфета, минавайки покрай него.

Жюлиет почука на вратата на тоалетната.

— Може да излезеш вече, няма я.

Чу се шум от пусната вода и героят се появи на вратата с комикс в едната ръка и фас в другата.

— Уредихте ли спора? — осведоми се Луи.

— Коя е тая?

— Понятие нямам. Доведох я от „Буса“.

— Защо ли си мислех, че тази вечер трябваше да работиш с някакъв приятел?

— Всеки може да сбърка.

— Луи, писна ми.

— От какво?

— От живота, който водим с теб двамата.

— Хайде, пак се почна.

— Луи, моля те…

— Не, Жюлиет, няма да ти се дам.

— Дори да замина и повече да не можеш да ме видиш?

— Изнудване, това си е живо изнудване.

Той се върна в стаята, излегна се на леглото и включи телевизора. Тя стоеше и чакаше да й каже нещо, поне една думичка. Да я задържи, да направи някакъв жест, но той не помръдваше, вторачил поглед в екрана на телевизора.

— Луи, тръгвам си и повече няма да ме видиш.

— …

Индианците налетяха на кервана със заселници, приклекнали зад наредените в кръг дилижанси, и той увеличи звука. Иууу, пат-пат, пуф-пуф, ааа… Беше се вторачил в свистящите стрели и екота от развихрилата се пушечна стрелба на екрана. Жюлиет се облегна на рамката на вратата и зачака. Той упорито лежеше, заковал очи в телевизора. Сега да се строполя, пронизана от стрела, той няма да си мръдне пръста.

Разбитите индианци се оттеглиха. Белите заселници се заеха да събират труповете на убитите, а Джон Уейн обмисляше планове за отмъщение.

Без да бърза, помайвайки се, за да печели време, тя се насочи към входната врата. Той продължи да лежи.

Жюлиет дръпна входната врата зад гърба си.

Седна на първото стъпало на стълбището и се разплака. Защо се държи така с мен? Защото му показах, че го обичам? Защото изписах на тениската си „губеща“? Напук на разумните доводи, които изброи наум, продължи да се надява, че Луи ще скочи, ще отвори вратата и ще я извика.

Откъм долната площадка на стълбището се чуха ридания. Дали не беше ехо, или някоя друга наранена душа страдаше?

Жюлиет слезе няколко стъпала по-надолу и надникна през парапета.

Плачеше онова момиче. Жюлиет седна до нея.

— Какво правиш тук?

— …

— Как се казваш?

— Аниес…

Жюлиет я огледа с любопитство. Не беше хубава, имаше твърде едър нос, къси крака, разширени пори на лицето като Режина, черната й коса бе залепнала по бузите. „Какво го бе привлякло в това момиче?“, недоумяваше тя.

— Нямам пари да се прибера вкъщи, той ми каза, че мога да спя при него, и си направих сметка от тук да отида направо на работа. Какъв мръсник! Ти ли си му гаджето?

— Бившето.

— Много си смела или си падаш мазо.

Права е, каза си Жюлиет, аз съм мазохистка. Има един мъж, който е отворил сърцето си за мен и ми въздейства благотворно, но аз пет пари не давам за него. Има и един друг, на когото не му пука за мен и ме отбягва, а аз продължавам да се вкопчвам в него.

— Вземи — каза тя на Аниес, подавайки й една банкнота от петдесет франка.

Момичето се изсекна и благодари.

— Какъв мръсник! — повтори то, сгъна банкнотата и я мушна в сутиена си.

— Да отворим бутилката? — предложи Жюлиет, изваждайки шампанското от джоба си.

Момичето се засмя.

— Какъв беше поводът?

— Току-що бях извоювала голяма победа над себе си. Бях казала не.

— Аха…

— „Не“ на Едмон, а сега вече „не“ и на Луи Гаяр.

— „Не“ на Едмон и „не“ на Луи Гаяр — повтори мадамата.

Двете отпиха направо от бутилката, после продължиха да си я подават една на друга. Шампанското беше хладко. Мехурчетата ги гъделичкаха в носовете и двете не закъсняха да се разкискат.

— То и аз си падам само по мръсници — отбеляза Аниес. — Достатъчно е някой пич да се държи мило с мен, за да хукна подире му. Я ми кажи, какво ще направиш, ако Луи ти каже, че те обича?

Жюлиет прихна.

— Не мога да си го представя. Звучи ми като научна фантастика.

— Щото аз съм си такава, само мръсниците ме възбуждат — заяви Аниес, отпивайки солидна глътка от шампанското.

Жюлиет отпи на свой ред и се оригна силно.

— Аз пък вече реших, от сега нататък нещата ще се променят.

Глава 9

Петте приятелки посрещнаха Коледа в апартамента на улица „Плант“. „Също като дъщерите на пастор Марч“, коментира Жюлиет, припомняйки си романа „Малки жени“ на Луиза Мей Олкът. Шарло беше единственият представител на мъжкото съсловие. Беше сложил коледната елха насред хола и Мартин и Жюлиет захванаха да я украсяват. Унгрун и Режина шетаха в кухнята, Бенедикт подреждаше масата, разхвърляйки тук-там чимширени клонки върху луксозната брокатена покривка, която Шарло бе донесъл за случая. Наследство от някой от браковете му, вече не си спомнял кой точно, обясняваше той, третият или четвъртият…

— Не е честно — заяви Режина, — Шарло е бил женен цели пет пъти, а аз нито веднъж.

— Омъжи се за мен — намигна й Шарло и я погали по дупето.

— Шарло! — възкликна с негодувание Жюлиет. — Дръж се прилично.

Шарло й беше приятел и не й харесваше да гледа как Режина фамилиарничи с него.

— Ама че силно чувство за собственост имаш, драга ми приятелко! — отбеляза Мартин. — Остави ги да се забавляват.

— Шарло си е мой. Не понасям да ми свиват нещата!

— Шарло не е на никого. Я ми подай една топка, ревнивке!

— Ти никога ли не си проявявала ревност?

— Досега не ми се е случвало, поне не и по отношение на приятелите ми.

— А на мен непрекъснато ми се случва.

— Само не ми казвай, че ревнуваш и от мен.

— Естествено, че ревнувам и от теб, и от Бенедикт. Но само когато не се чувствам добре, признавам си. Нали няма да ме издадеш?

Жюлиет искаше Мартин да се закълне и да плюне.

— Не ме карай да плюя по паркета!

— Съвсем лекичко.

— Отвратителна си!

— Не искаш да се закълнеш?

— Напротив… ей сега, веднага.

Мартин протегна ръка и цвръкна тънка струйка плюнка във въздуха.

— А пуйката с кестените? Да слагаме ли сметана? — провикнаха се от прага на кухнята Унгрун и Режина.

Мартин и Жюлиет им отговориха с жест, че си нямат понятие. С категоричен тон Бенедикт заяви, че не се слага сметана.

— Колко още ще носи зъбна шина Унгрун? — попита Жюлиет. — С тази метална пластинка точно отпред ще й бъде трудно да привлича кандидати за целувки.

— Докато не постигне идеалния ляв три-четвърти профил. Красотата иска жертви.

Унгрун беше тъжна. Преди две седмици годеникът й се бе обадил да я предупреди, че няма да може да дойде за Коледа. В магазина било пълна лудница в навечерието на празниците. Тя пък беше по средата на сериозни преговори с „Рисил“. Искаше да стане рекламното лице на козметичната фирма и директорката на агенцията й я помоли да остане в Париж. Пет милиона, за да представлява в продължение на една година във всички магазини на веригата „Монопри“ и „Призюник“ красавицата на марката „Рисил“: преливаща от здраве спортистка, с ослепителна усмивка (именно заради това носеше зъбната шина), която мига с кадифени мигли.

С толкова много пари ще мога да се върна в Исландия по-бързо, размечта се тя. Ще седя на касата в магазина и ще раждам деца.

Подаръците бяха натрупани под елхата. Куп големи и малки пакети, опаковани в шарени хартии. Жюлиет непрекъснато се навърташе покрай елхата, опитвайки се да отгатне кои са нейните.

— Кога ще ги отворим? — попита тя за трети път.

— Точно в полунощ! Ужасно си досадна! — отвърна Мартин.

— Само не ми казвай, че подаръците не те интересуват!

Дори не подозираш колко си права, отговори й наум Мартин. От сутринта живееше с една надежда. Надеждата Ришар да се върне, да почука на вратата и да се появи, когато стрелките на часовника спрат на дванайсет. Знаеше, че тази надежда е абсурдна. На крадците не им пука за Коледата. Знаеше, че ще бъде една неосъществена надежда, че старата рана ще се отвори и болката ще я захапе. Болката, която потискаше от седмици, замазвайки я с парлива омраза, с изгаряща лава, която да затвори раната и да покрие старите, вълнуващи спомени.

— Никак. Подай една червена топка. Сложи ли звездата на върха?

— Не, не мога да стигна. Ще помолим Шарло.

Двете се качиха в стаите си да се облекат.

Бенедикт вече беше в банята. Беше бледа, носеше много семпла черна рокля, косата й блестеше, русият кичур отчасти закриваше очите й. Слагаше си туш на миглите, долепила лице до огледалото над мивката.

— Изумителна си — зяпна от възхищение Жюлиет.

— Благодаря — отвърна Бенедикт, — като за зарязана мадама, правя каквото мога.

— Престани да говориш така, трупаш отрицателна енергия — сряза я Мартин.

Бенедикт се бе върнала във „Фигаро“, пришпорвана от Мартин, която не спираше да й повтаря мисълта на маршал Дьо Сакс: „Няма изгубена битка. Има само битки, които смятаме, че сме изгубили“. В същото време бе започнала да се оглежда за работа на друго място. Спомни си за телевизионното участие на Мартин и отиде при главния редактор на ИНФ 2 да му предложи услугите си.

Паникьосваше се при мисълта, че може да се натъкне на Емил по коридорите на вестника. Дори стигна дотам, че се боеше да отиде до тоалетната. Сутрин отделяше цял час да се облича и гримира, не желаеше да я съжаляват и да я одумват. Дъщерята на Буслен беше започнала работа в отдела на Филип Бувар, който отразяваше парижките събития. Обикновено там слагаха девойките от добри семейства, решили да се поомешат с недотам благопристойното журналистическо съсловие, казваше си Бенедикт. Сега ще може да се фука по партита и представления с журналистическата карта на вестник „Фигаро“. Това не е журналистика, а миманс, чудя се как Емил може да го търпи.

Най-странното беше, че е времето Бенедикт започна да си представя връзката си с Емил като страстна идилия. Откакто другата й го отне, тя го облече в мантията на принца от приказките, за когото винаги беше мечтала. Не можеше да се съвземе от загубата му.

Една вечер се натъкна на него в асансьора.

— Как си? — попита той.

— Добре. А ти?

— И аз.

Този мъж вече не ми принадлежи, мислеше си тя, гледайки го. Така ми се иска да му оправя яката и вратовръзката, но нямам право. Той принадлежи на друга. Тази мисъл я тормозеше и тя се взираше в проблясващите цифри на етажите, които се изреждаха една след друга, нетърпелива да излезе по-бързо от кабината.

— Стана студено — подхвърли той.

— Да.

— Може да завали сняг.

— Да.

Няколко колеги се качиха в асансьора и любопитно ги зазяпаха. Бенедикт четеше в блесналите им очи как се надяват да хванат клюката. Я виж ти, да не би Буше да се е върнал при Тасен или случайно са се оказали в асансьора заедно?

Притисна се до Емил и вдигна към него лице, озарено от ослепителна усмивка. Той рязко се отдръпна. Почувства се неловко. Все едно физическият допир с Бенедикт му бе непоносим.

Тя се сви в отсрещния ъгъл на асансьора, сведе поглед, вкамени се, долепи гръб до стената, за да остави достатъчно празно място помежду им.

Окончателно беше зачеркната от живота на Емил, а сега и това стъписване и отдръпване беше по-красноречиво и от най-изчерпателното обяснение.

Изхвърлена завинаги с едно рязко завъртане на кормилото.

Наистина е влюбен в нея, след като не понася да го докосвам.

Асансьорът спря и тя побърза да излезе първа, без да го поглежда.

Оттогава двамата старателно се избягваха.

Тя работеше все по-рядко, отразяваше незначителни събития и теми за Париж, които Ларю директно й възлагаше. Нямаше сили дори да протестира.

Влагаше цялата си енергия, за да се преструва, че не й пука, а другите я дебнеха, готови да злорадстват при най-дребния израз на притеснение, в очакване да се разплаче ненадейно, да я облее червенина.

Когато останеше сама вкъщи, отваряше голямата папка, в която беше събрала всичките си материали, и се захващаше да ги препрочита. Струваше й се, че са писани от друг човек. Не откъсваше очи от тях захласнато, прокарваше гальовно пръсти по листа, унесена в мечти. Със загубата на Емил все едно изгуби част от себе си. Взираше се в подписа на онази Бенедикт, която вече не съществуваше.

Направи опит да се утеши.

С Едуар Руйе. Когато той я целуна, тя се разрида. Прибра се вкъщи със зачервени и подути очи.

— Тъмносиня спирала ли слагаш? — попита Жюлиет, прекъсвайки мислите й.

— Да, не е толкова контрастно, както черното.

— Приятно ми е, когато ми обясняваш подобни неща. Ставаш отново онази Бенедикт Тасен от Питивие, която ни впечатляваше страхотно със съветите си.

— Аз съм ви впечатлявала?

— Абсолютно. Бяхме смаяни от твоята класа, от елегантността и от самоувереността ти — допълни Мартин.

Бенедикт се усмихна.

— А сега?

— Нищо не се е променило, продължаваш да ни впечатляваш — потвърди Мартин.

Честно казано, мен вече не, поправи я наум Жюлиет. Откакто Емил я напусна, Бенедикт се очовечи, поне аз така я възприемам… Вече не е толкова съвършена.

— Ау, Бен, неотразима си! — възхити се Режина, нахълтвайки в банята.

— И ние това й казвахме с Жюлиет — присъедини се към нея Мартин.

— Какво става с вас, още ли не сте се наконтили?

— Добре де, ей сега…

Мартин излезе от банята, а Жюлиет седна на бидето и се завайка:

— Нямам какво да си сложа!

— Ти така и не успя да си изработиш собствен стил, горкото ми момиче! — отвърна Режина.

— И без да си изработвам стил, въртя мъжете на малкия си пръст, драга моя. За мен не представлява никаква трудност да си намеря мъж!

— А Луи, как е той впрочем?

— Нямах предвид него.

Нямах предвид никого конкретно.

Най-малко Луи.

След като не се обажда, значи, всичко е наред. Повече не искам да чувам за него.

Да не е само той единствен на този свят. Ако не го гледам с влюбени очи, а обективно и безпристрастно, виждам един трийсетгодишен мъж без истинска професия, космат, невъзпитан грубиян, егоист с физиономия на костенурка.

Това ли е моят принц?

Със сигурност не.

— Аха, чакай малко, сетих се… Ще си сложа шортите от златно ламе.

— Пфу, колко вулгарно! — потресе се Режина.

Жюлиет я замери с кесията за баня и на свой ред пое към стаята си да се преоблече.

Дванайсет без четвърт. Наближаваше времето да си разменят подаръците. Жюлиет дебнеше стрелките на часовника и дъвчеше испанската халва — коледния им подарък от Розита. Истинска халва от Барселона, която лепне по зъбите и е толкова сладка, че ти призлява.

Докато вечеряха, всички момичета ставаха от масата да отговарят на телефона. Единствено нея никой не я потърси. Дори родителите на Унгрун се обадиха от Рейкявик. Никой не ме обича, посърна тя, пристягайки с още една дупка колана на черната си велурена максипола. Бенедикт се бе разкрещяла при вида на Жюлиет, накипрена в ламените шорти. Наложи се да се качи обратно в стаята си да се преоблече.

— Поне татко и мама да ми се бяха обадили — прошепна тя на Шарло.

— Обади им се ти.

— Дума да не става!

— А Луи?

— Да върви по дяволите!

Посърна още повече и си взе още едно парче халва.

Телефонът иззвъня.

— За теб е, Жюлиет.

— За мен?

Жюлиет стана от масата и тръгна към телефона. Татко и мама или Луи? Мисля, че предпочитам татко и мама, не… Луи… не, татко и мама…

— Ало?

— Жюлиет?

Отсреща чу носов непознат глас.

— Да?

— Аз съм, Аниес. Спомняш ли си? Честита Коледа!

— А, да… честита Коледа!

— Помниш ли ме? Момичето от стълбите в жилището на Гаяр? Ти беше толкова добра към мен онази вечер и искам да знаеш, ще ти върна ония петдесет франка, дето ми даде.

— О…

— Непременно, непременно ще ти ги върна.

— Не се притеснявай.

Останала съм без пукната пара. Понятие си нямам откъде ще намеря пари за наема, храната, следването, дрехите…

— Ами това исках да ти кажа и да ти пожелая весела Коледа!

— Весела Коледа! Доскоро!

Затвори, умърлушена. Това момиче, което срещнах съвсем случайно, се сети да ми пожелае весела Коледа. А другите, с какво толкова са заети? Сигурно клюмат пред телевизора, мърморейки недоволно, татко се е натъпкал и смуче антиацид, мама разпределя останалото ядене в кутии и ги реди в хладилника. Ами Луи? Дали не е в леглото с момиче?

Мартин прекъсна самосъжаленията на Жюлиет и негодуванието й от неблагодарността на близките й и се провикна: „Дванайсет часа, точно дванайсет е“. Шарло угаси лампите и запали свещи, Бенедикт сложи на грамофона плоча с коледни песни, Режина и Унгрун коленичиха до елхата.

Шарените опаковки се разхвърчаха из стаята, момичетата припряно разкъсваха връвчиците и развълнувани се надникваха. Отваряха пакетите и от всички страни се чуваха възторжени възклицания. Шарло правеше снимки, кучето Шоколад търчеше из хола и разкъсваше със зъби опаковъчните хартии. Жюлиет хареса най-много подаръка си от Мартин: кръгъл медальон с гравиран девиз на гърба: „Когато искаш, можеш“. Жюлиет я разцелува.

— Това е приятелски шут отзад, нали? — попита тя.

— Това е за дните, в които ще се чувстваш кофти, а аз ще съм далече — обясни Мартин.

— Не мога да свикна с мисълта, че след осем дни няма да си вече тук!

— След пет, мила моя! Искам да посрещна новата година там!

Жюлиет й бе купила пълните съчинения на Монтен в луксозната поредица „Плеяд“. Мартин подскочи от радост и завря нос в книгата. Искаше да усети мириса на прекрасната книга.

— Чудесно, така ще си поддържам френския.

Жюлиет и Мартин поднесоха на Бенедикт общ подарък — голям флакон тоалетна вода и парфюм в елегантна аерозолна опаковка.

Купчината под елхата почти се беше стопила, а Шоколад продължаваше да влачи напред-назад шарените хартии. Шарло се беше издокарал с подаръците си: пуловер, шал, ръкавици, чорапи, подбрани в една цветова гама. Подарък от петте момичета.

— Човек ще реши, че живея в неотоплявана къща! Прекалявате, момичета.

— Не знам, никога не съм ходила у вас — кокетничеше Режина.

— Видя ли подаръка на Жан-Мари? — попита Бенедикт.

— Не — отвърна Жюлиет, — какъв подарък?

— Той мина тъкмо когато бяхме в банята, и помоли Режина да ти предаде някакъв плик точно в полунощ.

— Ужасно романтично — прошепна Мартин.

— И къде е този плик? — попита Жюлиет.

Режина го била сложила под елхата при другите подаръци, но се оказа, че го няма там.

— Тю, да му се не види! Помогнете ми да го потърсим — завайка се Жюлиет.

— Сигурно Шоколад го е замъкнал в някой ъгъл — предположи Шарло.

Започнаха да обикалят из хола на четири крака, надничаха под мебелите, преровиха хартиите, разопаковаха отново подаръците си, да не би пликът да е попаднал в някой от тях.

— Може да е чек — опита се да налучка Мартин.

— Или златна верижка — продължи с догадките Режина.

— Или любовно писмо — замечтано прошепна Унгрун.

Почти бе уцелила.

Когато Жюлиет отвори плика, който Шарло откри в кухнята до купата с храна за кучето, от него изпадна лист с написани няколко думи: „Жюлиет, обичам те, искаш ли да се омъжиш за мен?“.

Глава 10

На другата сутрин Жюлиет се втурна у Луи. Той отвори вратата рошав, полусънен, намусен. Тя го подмина и влезе, без да му обърне нула внимание.

— Сам ли си? — попита.

— Да.

Точно тогава от кухнята се чу шум.

— Лъжеш…

— Не, кълна се, сам съм. Иди да провериш.

— Може ли да седна?

Тя се тръшна на продъненото мърляво канапе.

— Омъжвам се.

— Аха…

— Снощи го реших.

— И за кого?

— За Низо.

— Младичкият спретнат и розовичък журналист от „Фигаро“? Чудесно.

— Само това ли ще ми кажеш, не те ли интересува?

— Ами какво да ти кажа… Съпруга, прислуга, заслуга… всичко е до време.

От кухнята отново се чу шум, този път трясък на счупени чинии. Жюлиет стреснато подскочи.

— Сигурна съм, че има някой!

— След като ти казвам, че няма никой! Върви да провериш, ако искаш. А пък аз ще взема да си сипя един скоч, да се чукна с младоженката.

— Скоч по това време, да не си полудял!

Той си сипа, седна, прокара пръсти през косата си и отпи от чашата.

— Кога ще бъде сватбата?

— Възможно най-скоро. След месец, месец и половина. Сватбата ще направим в Питивие, а тържеството в къщата в Жирен.

— В която се претрепах от бачкане това лято? Ако бях знаел…

— Значи, все ти е тая, че се омъжвам?

— Това си е твоят живот, пиленце. Правиш каквото си искаш с него.

Да му се не види! Ужасно ме цепи главата… Пак обикалях нагоре-надолу цяла нощ. Писна ми да се размотавам насам-натам.

— Не ти пука, така ли? — невярващо повтори Жюлиет.

— Не ми пука. Ще ме запазиш като любовник, така ще си уредена отвсякъде, и с татенце, и с любовник.

Той потърка лице с две ръце и вдигна глава, гледайки я тъпо.

— Хубаво… добре. Това ли е, което имаше да ми казваш? Защото аз трябва да си полегна все пак и да се опитам да поспя.

Жюлиет скочи от канапето, беше бясна.

— Ти си една кръгла нула, нещастник такъв, с вечните ти истории за пиене и чукане. Наистина се чудя какво толкова съм видяла в теб.

— Не се отричай от благодетеля си! — изхили се подигравателно Луи, надигайки чашата. — Този, който те изстрелваше при звездите!

— Защото се гордееш безкрайно със сексуалните си подвизи? Нещастен тип! Ти си като навирил опашка паун, направо си жалък!

Май беше улучила право в целта. Очите му потъмняха и той отвърна:

— Нещастният тип ти казва да се омиташ… хайде, изчезвай!

— Погледни се, жалко недоносче с жалка физиономия на недоспала костенурка!

След като не можеше да пробие бронята му с любовни думи, щеше да го стори с ругатни и обиди. Всеки с номера си.

— Изчезвай, или ще ти го начукам на сухо, овалян в пясък!

Беше забравила, че той нямаше равен в ругатните.

— Отвратителен си, Луи Гаяр, гнусен си… Мразя те. Мразя те.

Най-после оставяше гневът й да се отприщи. Откакто се бе запознала с Луи, постоянно се контролираше, въздържаше се да не прекали, с дума или с жест, от страх да не го изгуби. Стараеше се да не проявява ревност, чувство за собственост, сантименталност, да не се натрапва, да не проявява любопитство… Да го оставя да диша спокойно, а тя да си поема въздух между две тиради на Гаяр, две сцени на Гаяр, две прегръдки на Гаяр.

— Искаш ли да чуеш моето мнение? Ти си един подлец, който се пука от шубе… Шубе от любовта, шубе от момичетата. Предпочиташ да чукаш разни проститутки и долни курви, които забърсваш нощем от улицата, да ги омайваш с дълбокомислени тиради и дрънканици, вместо да изградиш нормални отношения с нормален човек. Защото те е страх, Луи, страх те е. И защото аз съм тази, от която се страхуваш…

— Никога нищо не съм ти обещавал. Не съм искал нищо от теб. Тъкмо обратното, винаги съм казвал истината. Само дето винаги така се получава с истината, никой не хваща вяра. Странна работа. Когато дърдориш лъжи, хората ти вярват. Обичам те, ще те обичам цял живот, обичам само теб, само ти ме възбуждаш… Ей такива приказки се харесват. Красиви, благородни, ласкателни. Истината обаче…

— Твоята истина е само алиби, за да минеш покрай живота, за да не го изживееш този живот!

— А твоят брак, той алиби за какво се явява? За да си плащаш наема и чорапогащите?

— Мръсник, ти си мръсник, Луи Гаяр, долен, гаден мръсник!

Жюлиет изкрещя дивашки последните думи, обзета от истерия, която превърна безсилието й в неистов крясък. Идеше й да се нахвърли отгоре му с юмруци, с шамари, да му издере очите. Загърна се плътно в палтото си и тръгна към вратата.

Точно в този миг от кухнята един писклив глас изкряска:

— Мръсник, Луи Гаяр, мръсник…

Тя се обърна и закова поглед в Луи.

— Знаех си, че там има някой, знаех си.

Той сви рамене и поклати глава.

— Никой няма, писна ми, отивам да си легна.

Тя реши да се увери. Отвори рязко вратата на кухнята и се озова очи в очи с един папагал. Шарен един такъв, червен, зелен, жълт, виолетов, който също се стресна и кацна върху кафеварката. Наклони глава на една страна и се приготви за раздумка.

— Луи Гаяр, мръсник, Луи Гаяр, мръсник — повтаряше той, накокошинен, изпружил врат, от висотата на капака на кафеварката.

Жюлиет се върна в стаята при Луи.

— Това пък какво е?

— Папагал, нали виждаш.

— Познава ли те?

— Да. От много отдавна. Прекарвах по цели нощи до него, опитвайки се да го науча да говори, но напразно. Или е бил много малък, или аз не съм проявил достатъчно упоритост.

— Но откъде се взе?

— Донесе ми го едно момченце за Коледа. Едва го познах. Каза ми „господине“, аз пък му говорих на „вие“, след което то си плю на петите, сякаш бях самият дявол.

— Нищо не разбирам — измърмори Жюлиет.

— Бях женен, Жюлиет. Впрочем все още съм, имам две деца, които живеят с майка си в Понсе сюр Лоар. На съвестта ми тежат три нещастни човешки съдби. Елизабет трябва да е изпаднала в ужасно окаяно положение, за да научи папагала на тези думи. Казвам го, защото я познавам, изобщо не е в нейния стил. Тя е много мил човек.

Сега пък Елизабет! Тази пък откъде се пръкна, недоумяваше Жюлиет.

— Получи се ужасна каша, страхотна каша… Просто защото бях влюбен и исках да имам всичко: и любов, и удобен живот. Вечната история. Човек затова е човек, за да направи своя избор. Жена ми, която ме възбуждаше, когато се срещахме тайно вечер в плевнята, започна да ми досажда след шест месеца, прекарани в едно легло.

Жюлиет гледаше Луи и не можеше да повярва на очите си. Нямаше да е толкова шашната, ако откриеше, че не е дъщеря на семейство Тюил, а на тонкинската наложница на някой марокански паша.

Луи женен…

Луи татко…

Да бе, как ли не! Все едно да й кажат, че президентът Помпиду е травестит и ловува в Булонския лес, или че папата е взел LSD, за да си уреди среща с Господ.

Луи женен…

И ето че Луи ненадейно започна да се смалява, да се отдалечава, докато се превърна в мъничка точица. Един съвършено непознат мъж. Жюлиет не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Ти си женен? Ти!

— Да, но имам извинение. Бях млад и глупав.

Тя трескаво го заразпитва. Заля го с дъжд от въпроси в стремежа си да си върне мъжа, чийто образ се размиваше в далечината.

Той се отпусна, разприказва се. За училището, за покритата част на училищния двор, за недъгавия крак на майка си, за спестяванията на баща си, за розовите бедра на Елизабет, пътуването до Париж, завръщането, децата, отлетялото желание, отегчението, омразата, заминаването.

Жюлиет чувстваше, че Луи говори истината. Не преиграваше, не се опитваше да се изкара положителен герой и точно тази неподправеност и откровеност я объркваха. Бе раздвоена между комичното — Луи, дребен провинциален даскал с жена и две деца, с татко и куца майка, и раздиращата, непоносима болка — влюбеният Луи е казал официално „да“ на друга пред господин кмета, направил й е две деца, шепнал й е любовни думички, притискал я е в обятията си, нежно усмихнат. Все неща, които повече не желаеше да прави.

— Затова — заключи той — не искам да повтаряш моята грешка. Бракът не решава нищо, не е никакъв изход. Изправяш се с твоите проблеми пред олтара и някакъв мъж, облечен в черно, ги благословя. Обръщаш гръб и поемаш с тях на рамо. Не се омъжвай. Какво толкова ти харесва в този Низо?

— Той е много свестен.

— Ти също си много свястна, Жюлиет. Ти си много добър човек.

— Защо досега не ми го каза нито веднъж — кресна тя. — Нито веднъж!

— Не съм ти го казвал, но си го мислех, не ми излизаше от ума. Досега замисляла ли си се защо ходех сутрин да ти купувам кроасани? Защо се трепех да ремонтирам къщата ти? Майната ви, непрекъснато трябва да ви се обяснява всичко.

— В някои случаи е добре да си го кажеш… Жан-Мари например, когато говори за мен, ме кара да се чувствам невероятна, единствена на света. С теб бях само парче за чукане.

— Харесва ти как той те вижда, приятно ти е да се оглеждаш в неговите очи. А ти, ти как виждаш Жан-Мари?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Жюлиет беше изключила.

Мислено се беше отнесла при госпожа Гаяр и децата.

Как ли изглежда госпожа Гаяр?

Ами децата?

Дали и те имат лица на костенурчета, дали и те имат очи на таласъми? Дали и те са обрасли с косми и разхвърлят играчките си из цялата къща? Дали и те пеят cosi, cosa, поклащайки се от крак на крак, облечени в спретнатите си гащеризончета?

Луи съпруг, Луи татко… Имал е свой живот, преди да ме срещне, и ще има още много други животи. Приказен принц втора употреба.

— Размисли добре, Жюлиет. Ти си млада. Жюлиет, слушаш ли какво ти говоря?

— Кога се ожени?

— Точно преди десет години. Жюлиет, забрави. Ние сме еднакви, ти и аз, приличаме си. Ти също ще се отегчаваш със съпруга си. Ще се върнеш при мен.

— Със сигурност няма. Имам намерение да му бъда вярна. Смятам, че бракът ще ми се отрази успокояващо, ще си почина.

Той коленичи пред нея, разтвори краката й, шепнейки: „Бедро, кур“, гледайки я с властен и същевременно топъл поглед, размекнат. Жюлиет усети как й се завива свят. Той пъхна ръка под полата й.

— Не! — извика Жюлиет, сякаш зовеше за помощ. — Не!

— О, да!

Той я събори на мокета и бавно я разсъблече. После започна да я люби, широко отворил очи, насилваше я да го гледа, проникваше яростно в нея, изреждаше аргументи срещу намерението й да се омъжи, убеждаваше я да се откаже.

Тя стенеше, а той подчертаваше всяка дума с нов силен тласък.

— Без фантазии, Жюлиет, никакви фантазии. Те загробват любовта. Те убиват любовта.

Тя въртеше глава наляво-надясно и го умоляваше да я шиба още и още, да я разкъса, да стигне до дъното. Викаше, задъхана, извиваше се, очакваше безпощадния тласък…

— Още, още — викаше тя.

— Ти си егоистка. Аз съм егоист. Ние сме сами, Жюлиет. Сами сме в този свят. Набий си го в главата. Сами сме. Ти запита ли се защо искаш да се омъжиш? Защо, а?

След всяка изречена дума, той проникваше все по-надълбоко в нея, изтръгвайки възторжени стонове и викове, които преминаваха в неистово кресчендо.

Папагалът ги слушаше от кухнята и скоро и той се включи с бойния си призив: „Гаяр, мръсник, Гаяр, мръсник“.

— Ти не обичаш Низо. Не обичаш никого. Обичаш единствено да получаваш удоволствие. Обичаш да те чукат, обичаш играта, обичаш себе си. Себе си, себе си. Не прави глупости, само защото си объркана. Объркана и притисната от обстоятелствата. Вземи се в ръце, вземи живота си в ръце, поеми отговорност. Сама, мръснице, сама. Не вземай чуждо име. И чужди мангизи.

— Обичам те, Луи, обичам те.

— Затваряй си устата. Не ме обичаш. Никакви фантазии, Жюлиет. Бъди смела, дявол да го вземе!

— Обичам те, обичам те.

Той я зашлеви с всичка сила по устата, за да я накара да млъкне. Тя продължаваше да повтаря монотонно: „Обичам те, обичам те“, да стене, да се гърчи под него, да вика от болка от шамарите. Двама души в плен на една любов, която отказваше да се назове и която се мъчеха да прогонят, но й се отдаваха безпаметно. Преплели тела и дъх, ближеха потта, която се стичаше по тях, сипейки ругатни така, сякаш изричаха клетви за вечна любов, скърцаха със зъби, изкривили лица от наслада, способни на всичко, понеже се бяха слели, неизказано щастливи. Всеки се стремеше да надмине другия в лудостта му, в жестоката битка да го изстреля още по-високо и със зашеметяваща сила до върховното желание, което проблясваше с жесток пламък в очите им, оставило ги без дъх. Преливащи от ярост, те бъркаха с пръсти в гърлата си, хапеха се до кръв, скубеха се до припадък, обсебени от неутолимото и невъзможно желание на обезумели любовници, които екстазът лишава от бленувания изход — желанието да умрат.

„Луи, Луи“, стенеше Жюлиет. „Мръсница, мръсница“, не спираше да повтаря той, тласкайки диво, ругаеше я, притиснал я до себе си, сякаш някой искаше да му я отнеме. Вкопчени едно в друго, двете тела си доказваха любовта по всякакъв начин. От устните на Жюлиет се точеха дълги лиги и се стичаха по тялото на Луи, той ги ближеше, очарован, хвърляше се отново отгоре й, лижеше я, омазваше я със слюнка, притискаше я неистово, смазваше я, повдигаше я от земята, разтваряше краката й и проникваше в нея, отново и отново, повтаряйки единствените две що-годе разбираеми думи, за които се сещаше: „Сами, сами, сами, ние сме сами и аз те чукам, ще те уморя от чукане“.

Оголила зъби, Жюлиет кривеше лице и неспирно повтаряше думите, които го влудяваха и които я изстрелваха до небесата: „Мокра съм, възбуждаш ме, караш ме да се подмокрям, блъскай, блъскай, не спирай, чукай ме, както чукаш курвите, аз съм твоята курва“.

Луи дишаше хрипливо, на пресекулки, останал без капчица сила. Жюлиет го яхаше, пришпорваше го с думи. Атакуваше и отслабваше ума на мъжкаря, когото бе пробола с върха на словесния си меч. „Добър си, изпитвам върховна наслада, чукай ме пак, харесвам кура ти, здрав, твърд, прекрасен, изпълва ме цялата.“ Той се гърчеше отгоре й, а тя го наблюдаваше, ликуваща, как губи разсъдък и се предава с помътнял поглед, изкривил устни, забил нокти в плътта й.

От устата й се лееше поток от думи, тя разширяваше владенията си, изместваше все по-надалече границите на господството си, укрепваше властта си, мобилизираше войски, отмъщаваше на всички предишни съперници, смазваше ги, свеждаше ги до положението на случайни фаворитки от нищожен ранг, жигосваше челата им с прекрасната думичка „рогоноска“. Госпожа Гаяр, това съм аз. Истинската, единствената. Никой досега не я беше любил по този начин. Никой…

Не станаха от леглото целия ден.

Полудели, обезумели, отпаднали, изтощени, разпокъсани, надрани, подути, насинени, двама диваци, вкопчени един в друг, душите им се търсеха, нападаха се безмилостно, ожесточено, с дяволски бяс, повели люта битка, която щеше да приключи, след като неумолимият победител предаде на смърт победения.

На 6 февруари 1971 година, прекрасна в бялата си булчинска премяна, Жюлиет Тюил се врече на Жан-Мари в църквата на Питивие.

Баща й я отведе до олтара, вирнал брадичка, втренчил поглед в празното пространство.

Сдобряването се оказа трудно, обстановката беше смразяваща и Жан-Мари прояви цялата си духовитост и неизчерпаемо добро настроение, за да запълва дългите паузи на несговорчивия и намусен господин Тюил.

Жанет Тюил си изплака очите по време на църковната церемония.

Кума беше Бенедикт.

Мартин изпрати телеграма от Ню Йорк със следния текст: „Бъкел не разбирам. Полудя ли, или какво?“.