Наричайте ме Скарлет

Епилог

— Вие ставате за портиер точно толкова, колкото аз за пилот на самолет!

Потънала в канапето на фоайето на жилищния блок, една възрастна дама се заяждаше с портиера Уолтър.

— А вие, дъртофелнице, да вземете да се изкъпете, защото явно не си давате сметка колко неприятно миришете! Разнасяте жива зараза. Като си помисля само, че прекарвате дните си във фоайето! Чудя се как ви търпят наемателите.

— Отлично знаете, дърт обеснико, че притежавам три-четвърти от сградата!

Тя прихна весело и размаха във въздуха бастуна си по посока на портиерската ложа — владението на Уолтър.

Тъкмо в този момент упътилата се към асансьора Мартин мина край тях и чу някой да я вика:

— Мис Мьоро, мис Мьоро…

Тя пусна вратата да се затвори и се обърна.

— Имате писмо от Франция. Пристигна сутринта — каза Уолтър, подавайки й някакъв плик. После, сочейки с пръст към възрастната жена, заяви: — Би трябвало да има закон, който да позволява да ги ликвидират, когато стигнат тези години…

— Прекалявате, Уолтър.

— Не мисля, а и няма да е зле да напомните на госпожа Хауъл да се погрижи за майка си.

— Ще й кажа, разбира се, че ще й кажа, Уолтър, но се съмнявам, че ще има някакъв резултат и нещо ще се промени.

Мартин претегли с ръка тежкия бял плик с френска марка. Сигурно беше някакво известие.

Станаха две години, откакто бе пристигнала в Ню Йорк. Известията и поканите, които получаваше, показваха, че във Франция животът си тече и без нея.

Първата новина, която получи, беше по случай сватбата на Жюлиет.

Тя изглеждаше щастлива, поне така излизаше от писмата. Говореше за Жан-Мари с много нежност. Живеели в малък апартамент на улица „Шерш-Миди“. Жан-Мари довършвал редакцията на книгата си. Жюлиет работела на пълен работен ден в кантората на Фарланд. В едно от писмата беше сложила изрезка от вестник, посветена на кафе-театъра на Луи Гаяр. Имаше и снимка с Луи, нахилен до уши, заобиколен от участниците в трупата. Не беше се променил. Интервюто потвърди мнението й: Луи си беше Луи, такъв, какъвто го помнеше. „Еднакво отчайващо е да умреш от отегчение и от дързост. Затова е по-добре да умреш от дързост, поне ще ти бъде приятно!“ Жюлиет не споменаваше дали е виждала Луи, откакто се бе омъжила.

После дойде известие за появата на бял свят на Виржини — първото дете на Жоел и Рьоне, последвано от задължителните семейни снимки, правени на всеки три месеца пред еднофамилната къщичка в предградията на Питивие, която Рьоне бе купил с кредит от банката.

След туй пристигна съобщението за сватбата на Режина Вюрст и Шарл Милал, отпразнувана в най-тесен семеен кръг. Мартин едва не се задави с поничката си. Пътуваше в метрото. Едно голямо парче заседна в гърлото й, едва успя да го изплюе.

Някои известия бяха поръбени в черно. Естел, по-голямата сестра на Бенедикт, бе загинала при пътна катастрофа. Матилд й написа писъмце, в което споделяше мъката си и добавяше едно странно изречение: животът трябвало спешно да се живее.

Новопристигналото известие очевидно беше радостно, пликът не беше обрамчен в черно.

Тя пъхна ключа в ключалката на вратата на апартамент Ф11 и чу един остър глас да я вика:

— Мати, Мати!

— Да, госпожо Хауъл, ей сега идвам. Метрото имаше закъснение. Съжалявам.

Изгуби половин час да чака Клиф, а той така и не се появи. Ужким щяха да говорят за някакво бачкане в рекламна агенция. След две години специалност „графичен дизайн“ искаше да започне да прилага на практика придобитите знания, пък и да изкарва по някоя и друга пара.

— Хъни и Шугър едва устискват, веднага ги изведете!

Разхождаше двата пулела на госпожа Хауъл три пъти на ден срещу храна и квартира. Госпожата я беше подслонила в малко апартаментче на същия етаж, на който беше нейното жилище.

— Веднага отивам: Хъни, Шугър!

Двата пудела скочиха от дантелените си възглавници и я посрещнаха с весели подскоци.

— Леко, леко, не се пререждайте — успокояваше ги тя на френски, докато им слагаше каишките.

Грабна плика и го пъхна в джоба си. Щеше да го отвори по време на разходката.

Старата дама не беше мръднала от канапето във фоайето.

Разтвореният пеньоар откриваше белите й сбръчкани крака, кожата й беше толкова изсушена, че се лющеше. Защо ли изобщо гледам натам, си каза Мартин и я подмина, извръщайки глава.

— Пст…

Тя се обърна.

Старата дама я викаше с пръст.

— Бихте ли могли да ми купите един сандвич с пиле? Гладна съм — обясни тя, подавайки й един долар.

Мартин се огледа. Уолтър не се виждаше никакъв. Хвърли поглед на часовника си. Тази вечер беше на женско събрание. Трябваше да побърза.

— Окей — кимна Мартин и мушна банкнотата в джоба си.

Госпожа Хауъл не е наред. Как е възможно да остави майка си да стигне до това състояние. Няма да е зле да й отделя повече внимание, вместо да се грижи с такава всеотдайност за кучетата си.

Хъни и Шугър я повлякоха към единственото дърво на улицата. Имаше още едно малко по-нататък, на ъгъла на „Медисън“ и 76-а улица, но отиваха дотам само сутрин по време на голямата разходка.

Тазвечерното събрание у Пати щеше да е посветено на „женското осъзнаване“ и на основите на феминизма. На тези събирания жените една след друга вземаха думата и разкриваха случаи на експлоатация, изнасилвания, сексуален тормоз. Припомняха си моменти, в които са се оказвали жертви на несправедливи началници, на родители-насилници.

В хода на разказите едни избухваха в сълзи, други стояха вцепенени, втренчили поглед пред себе си, сякаш отново преживяваха кошмара. В началото Мартин изпитваше неудобство от всички тях за това, че изваждаха на показ най-интимни подробности от живота си. Дълго се колеба, преди да направи решителната крачка. Когато най-накрая се престраши, в съзнанието й изплува историята с краваря и заедно с нея омразата към него и към подрънкващото канче, с което я пращаха да купува мляко.

Вече почти не се сещаше за Ришар.

През първите месеци от живота си в Ню Йорк го уви в саван от мълчание. Скрито от всички мълчание, което я имунизираше срещу агресията на огромния град и й вдъхваше смелост. Съзнаваше, че страданието й помага. Не й пукаше, че няма пукната пара, че не си показва носа от студентското градче, че живее в стая без прозорец и дели апартамента с четири студентки, с които няма какво да си каже, че прекарва края на седмицата пред телевизора, тъпчейки се със сладки и фъстъчено масло. Вълнуваше се единствено от лекциите, от предизвикателството да се изразява на английски, от трудното и бавно приспособяване към чуждата култура и непознатото общество. Наложи се да си изработи нови ориентири, да привикне към друга метрична система, друг шампоан, друг вид закуска, друг начин на поздравяване. Името Кон-Бендит и марката разтворимо шоко „Бананиа“ не говореха нищо на състудентите й. Шегите й не разсмиваха никого, освен нея, слушателите посрещаха дългите й объркани обяснения на дървения й английски с неразбиращи, безизразни физиономии.

Американското общество се тресеше от протести: младежите протестираха срещу войната във Виетнам, жените срещу мъжете, черните срещу белите. Друсането беше най-нормалното нещо и съквартирантките й редуваха мескалина с LSD и с магически гъби, обсебени от желание за психеделични приключения.

Лека-полека Мартин се нагоди към новия живот, като преди това тегли една дебела черта върху предишния. Това беше единственият начин да оцелее. Ако не го стореше, щеше да живее с усещането, че седи на два стола, разкъсва се между две култури, между два континента. С времето ще се върна към френските си корени, успокояваше се тя.

Тези разсъждения й помагаха да надмогне спомена за мъжа с беглата усмивка, проблясваща като светкавица. Успя да се пребори с цената на неимоверни усилия и раздираща болка. Сигурно така се чувстват родилките. Болки, контракции, кратък отдих, отново болки и нова пауза, за да си поемат дъх, и така, докато се появи бебето на бял свят. Беше се преборила с омразата, престана да го чака, престана да очаква нещо от него. Едно само не можеше да проумее: защо, след като си бе тръгнал, тя не изпитваше желание да легне с друг мъж?

— Опитай с жена — предложи й едно момиче на събирането у Пати.

— Не си падам по жени — отвърна Мартин. — Предпочитам мъжете.

— Тогава стани бисексуална — намеси се Пати, която страдаше по един мъж и се утешаваше в обятията на една жена.

— Не…

— Страшно сте консервативни, това французойките, ей! Ако продължаваш в този дух, никога няма да се излекуваш.

— Пуши трева. Ще ти мине — предложи трета.

Ужасно ме дразнят с желанието си да откриват безотказен лек за всеки проблем!

Независимо от това, редовно посещаваше женските сбирки. Някои от присъстващите бяха твърдо решени повече да не се изрусяват в знак на съпротива срещу „доминиращата мачистка идеология“, защото било общоизвестно, че мъжете биха искали всички жени да са блондинки. Те разхождаха изрусените си коси с прорасли тъмни корени, горди с този отличителен белег. Джейн Фонда и тя се беше върнала от Виетнам тъмнокоса. Бракът й с Роже Вадим беше минало. Секссимволът Барбарела изгоря на кладата на борбата за равнопоставеност между половете.

Франция й липсваше. Липсваха й Питивие, Париж, улица „Плант“, Жюлиет, Бенедикт, родителите й, дори Жоел и красавецът Рьоне…

Спомни си за писмото и извади плика от джоба си. Познала беше, уведомяваха я за нещо. Огледа се за улична лампа, за да може да го прочете, и задърпа каишките на Хъни и Шугър натам.

— По дяволите, какво се мотаят тия отпред!

— Явно има задръстване заради уикенда — предположи Мартин.

Наложи се беемвето да намали. Изнервеният водач се опитваше да слаломира между спрелите автомобили почти броня до броня. В съботната сутрин движението по южната магистрала беше особено натоварено и по радиото предупреждаваха, че ще бъде така до пункта за плащане на пътната такса.

— Е, хубава работа! Ако задръстването започва още оттук, кой знае докога ще се влачим. Има опасност сватбената церемония да се състои без мен.

— Трудно ми изглежда.

— Проверете в куфара ми на задната седалка дали не съм забравил бутонелите си.

Мартин порови из вещите му и откри на дъното една кутийка — там бяха.

— Тук са — успокои го тя.

— Не, не е истина… Погледнете този тъпанар със ситроена!

Жан Бонер рязко завъртя волана и изпревари отдясно, после се върна обратно в своята лента, принуждавайки нещастника да набие спирачки, за да не се размаже в мантинелата.

— На всичко отгоре някаква чернилка! Защо ли се учудвам. Научил се е да шофира, докато е пасъл козите!

Сутринта, когато дойде на „Орли“ да я посрещне, първото й впечатление беше за много възпитан и привлекателен млад мъж. Висок, слаб, синеок, с трапчинки. Правилни черти, с една дума — хубавец. Ходеща реклама на Младия чаровник. Извини се за закъснението, като видя трохите от кроасаните, които Мартин бе хапнала с трите си кафета. Тя го успокои, нямало страшно. Важното било, че са се срещнали. Беше облечен изцяло в сиво. Готов за сватбената церемония.

Подръпна ръкава на сакото си и закова поглед в пътя. След малко попита:

— Колко стана часът?

— Дванайсет и половина.

— Боже мой! Церемонията започва в един! Няма начин да стигнем навреме.

Мартин би предпочела да е пристигнала няколко дни преди уречения ден, но се бе наложило да остане до последния момент в Ню Йорк заради важна среща, планирана за петък. Затова взе нощния полет. Като си помисля само, станала съм истинска делова жена. Поне имам такава програма, разчетена до минутата, а съм едва в началото. Успях да си намеря бачкане. Сега ще трябва да се размърдам, за да си уредя документите, каза си тя, стискайки палци зад гърба си. Попита, за да наруши мълчанието:

— Как се запознахте с Бенедикт?

— Тя не ви ли разказа?

— Не. Не е много по писмата. Драсна ми само няколко реда, за да ми съобщи колко е щастлива. А и решението да се ожените дойде доста бързо.

— Аз правя всичко бързо. Това е девизът ми.

— Бързо и добре?

Той й хвърли един закачлив поглед.

— Не намирате ли, че Бенедикт е направила правилния избор?

— Не исках да кажа това.

— Дванайсет и половина ли казахте?

Мартин кимна. Той включи радиото и веднага го загаси.

— Жалко! Изпуснах новините. Исках да разбера дали Шабан е подал оставка. Май не е. Ще изчака следващия министерски съвет.

Бенедикт й беше писала, че е адвокат от екипа на Жак Шабан-Делмас. Запознали се, когато я изпратили да го интервюира. Любов от пръв поглед. Шест месеца по-късно й направил предложение. Истинска вълшебна приказка.

— Приятелката ви много се е променила, ще видите.

— В какъв смисъл?

— Станала е истинска жена, по-зряла, по-красива.

— Благодарение на вас?

Той се усмихна скромно.

— Не твърдя подобно нещо.

Колата беше почти спряла.

Дълга колона автомобили се бе проточила между Рис-Оранжис и Еври. Колко са мънички френските коли, помисли Мартин, сякаш са детски играчки. В едно от писмата си баща й беше написал: „Американците може да имат дълги автомобили, обаче имат къса памет“. Така и не можа да свикне с мисълта, че дъщеря му е отишла да живее в противниковия лагер.

— Не може да бъде. Сигурно е станала катастрофа — каза Жан Бонер.

Мина доста време, колите не помръдваха. Бяха спрели плътно една до друга, броня до броня. По-нататък зърнаха в канавката две смачкани коли, буквално влезли една в друга, по шосето имаше следи от гуми, кръв, натрошени стъкла. Отстрани, на носилка лежеше тяло, покрито с чаршаф. Виждаха се само краката, обути в маратонки. После и те се скриха зад затръшнатата врата на линейката.

Колите забавяха ход, после спираха, и пътниците, изкривили вратове, оглеждаха любопитно мястото на катастрофата, преди да го отминат.

— Уф — въздъхна Жан Бонер, — прав бях, станала е катастрофа. Ако натисна газта до дупка, ще стигнем навреме.

Мърморейки, Мартин се преоблече в тоалетната на една бензиностанция. Ципът на синьото й костюмче се беше повредил. Ох, пак съм надебеляла. Това е от сладоледите и фъстъченото масло. Сега съм грозна и дебела. Жан Бонер никога нямаше да ми предложи женитба.

Изминаха последните километри в мълчание, съсредоточени в следващите един подир друг остри завои.

Мартин нямаше настроение за разговори, развълнувано оглеждаше ширналите се поля, които помнеше от детството си, островърхите църковни камбанарии на всеки кръстопът, малките лъкатушни пътчета през полята.

Когато излязоха на площад „Мартроа“, сватбеният кортеж чакаше пред църквата.

Времето беше хубаво и някои гости бяха насядали на пейките, обърнали лица към слънцето. Други седяха на халба бира или чаша червено вино на терасите на кафенетата наоколо, свалили саката си, навили ръкави. Трети пък крачеха по площада, поглеждайки нервно часовниците си.

Жан Бонер се извини на висок глас пред всички присъстващи, целуна мимоходом Бенедикт и подавайки ръка на майка си, зае място зад булката и баща й.

Мартин едва успя да се разцелува с Бенедикт. Притисна я в обятията си и с изненада установи колко лека и ефирна беше младата жена. Отдръпвайки се леко, забеляза, че се е изрусила, станала беше истинска блондинка. Едва я пусна от прегръдките си и почувства някой да я дърпа за ръката — Жюлиет. С порасналата си буйна коса беше заприличала на истинско диваче. Прониза я с дълбоките си черни очи като с меч. Беше забравила пламтящия, изгарящия поглед на Жюлиет. А може би бе станал още по-пламенен след двете изминали години?

— Кога пристигна? — пошушна Жюлиет, включвайки се на свой ред в шествието.

— Днес сутринта. На „Орли“. Жан дойде да ме посрещне.

— Как го намираш?

— Много е рано да се каже. А ти?

— По-скоро сладък. Но не го познавам достатъчно. Сега вече не живея на улица „Плант“ и не се виждам толкова често с Бенедикт.

— Те още ли живеят там?

— Да. Унгрун и Бенедикт. С още едно момиче, приятелка на Бенедикт от телевизията. Много е приятна. Тя също е поканена, ще се запознаете.

— А Жан-Мари?

— Ще дойде за приема. Не си пада по църковните церемонии.

Една възрастна леля на Бенедикт се обърна, смръщила вежди, и те млъкнаха. В църквата седнаха една до друга. Жюлиет веднага грабна ръката на Мартин и я стисна много силно.

Матилд наблюдаваше дъщеря си, седнала пред олтара в дългата си бяла рокля, със спуснат воал върху сплетената и свита на кок коса. Не ми харесва русата й коса, кървавочервеният й маникюр и прекалено слабата й фигура. И тя заприлича на всички останали, стана една от многото млади жени, сякаш излезли от един калъп. Въпреки това с ръка на сърцето отбеляза, че рядко бе виждала Бенедикт толкова лъчезарна, сияйна и преливаща от щастие. Откакто Жан поиска ръката й, тя не изпадаше в мрачни настроения и не избухваше в сълзи по най-дребния повод. А може би беше помъдряла след внезапната смърт на сестра си? Естел. Преди три години баща ти теб заведе до олтара.

Мисълта за дъщеря й не излизаше от ума на Матилд. Но вместо да я обрече на мъка и самота, смъртта на Естел породи в нея страхотно желание за живот. Изпълних поетите ангажименти. Най-малкият вече завърши гимназия и си взе успешно зрелостните изпити… Възнамерявам да се установя в Париж. Сама. Да продължа образованието си.

Тя наклони глава и видя Мартин, която седеше до Жюлиет. Непременно трябва да си поговори с Мартин.

Жюлиет продължаваше да стиска ръката на Мартин, която се изненада и направи опит да се освободи, но Жюлиет не я пусна.

— Остави ме. Приятно ми е да те държа за ръката — прошепна тя.

— Дръж ме, че няма да остана дълго време, летя обратно след седмица.

— Защо?

— Намерих си работа в една рекламна агенция! Започвам следващия понеделник! Освен това съм си взела билет за чартърен полет… Много зор видях, докато събера пари да си го купя!

Жюлиет се нацупи.

— Непременно трябва да си поговорим.

— Станало ли е нещо? — попита Мартин.

— Ще ти обясня.

— Нещо сериозно ли е?

— Сложно, бих казала… Нали знаеш, винаги съм вярвала повече на теб, отколкото на себе си.

Бенедикт откри танците с баща си.

На моравата пред къщата бяха поставили естрада за наетия оркестър и от двете страни на дансинга бяха подредили маси с бели покривки, спускащи се до земята. Сервитьори в бели сака и папийонки, застанали чинно до масите, се грижеха за напитките и храната. Гостите започнаха да се разпръскват из градината с чинии с хапки и чаши в ръце, търсеха пейка или стол да поседнат на сянка.

Вечерта господин Тасен даваше официална вечеря на свещи и беше предвидил камерен оркестър.

— Щастлива ли си, дъще?

— О, да, татко, безкрайно…

Той притисна Бенедикт още по-плътно до гърдите си. Искаше да й зададе хиляди въпроси: Бях ли добър баща? Какво забравих да ти дам, какво ти е липсвало през тези години? Но не се осмели.

— Искам да знаеш нещо: винаги ще бъда до теб, каквото и да се случи.

— Да, мили татко. Знам. Няма нужда да ми го казваш.

Той се засмя смутено. Беше ненадминат в приказките, когато ставаше въпрос за служебни дела, но се заплиташе и онемяваше, ако трябваше да разговаря с близките си хора.

Валсът приключи, той се поклони пред Жан, потънал в разговор с господин Жьоне, кметът на Питивие, и тържествено му предаде дъщеря си.

— Сега е ваш ред, Жан.

Жан прегърна Бенедикт през тънката талия, притегли я до себе си и продължи да разговаря за разширяването на завода „Гренгоар“.

Просълзен, Жилбер Тасен извърна глава, за да не забележат дъщеря му и зет му напиращите сълзи.

Потърси с поглед жена си.

Допреди два дни двамата имаха последен спор относно желанието й да заживее в Париж. Този път го предупреди, че намерението й било сериозно, и той я помоли за отсрочка от два дни, за да го обмисли. Прекрасен ден, каза си той, оставам едновременно без жена и без дъщеря.

В известен смисъл разбираше желанието на Матилд. Когато се ожениха, тя беше само на осемнайсет. Цели трийсет години единствената й грижа бяха домът и децата, без нито един свободен миг. Той й вярваше. Тя не искаше да се махне от Питивие, за да води разхайтен живот в Париж.

Откри я в кухнята да дава някакви разпореждания на Мари, възрастната им прислужница.

— Ще поднесем аперитив и чак тогава, в никакъв случай преди това, едва тогава може да разчистите масите и да редите приборите.

Жилбер Тасен откъсна Матилд от домакинските й задължения и я завъртя на дансинга.

— Полудя ли, Жилбер — засмя се Матилд. — Да не си на двайсет години! Може би се готвиш да ме отвлечеш?

— Не ми липсва желание да го сторя, много добре го знаеш.

Матилд учудено го изгледа и го докосна леко по яката на фрака.

— Матилд, мислих за онзиденшния ни разговор…

— Смяташ ли, че моментът е подходящ да повдигаме темата?

— Да. Да. Защото сега съм с бистра глава, утре може да не съм в състояние. Искаш да отидеш да живееш в Париж, нали така?

Матилд кимна със сериозно изражение.

— Не твърдя, че съм във възторг от решението ти — продължи Жилбер. — Ще се наложи да организирам живота си по нов начин, но… си припомних какво си говорихме двамата, когато реших да напусна банката и да се захвана с бизнес.

— Да. Бяхме седнали една вечер точно тук, в градината.

— Тогава ти ме подкрепи. Можеше да се уплашиш, но не, подкрепи ме. Затова сега е мой ред да ти кажа: „Заминавай, живей си живота, аз съм до теб!“.

Не е зле, каза си той. Вътрешно беше доста доволен от импровизираната си кратка реч.

— Наистина си чудесен, скъпи. Нали знаеш, че не го правя напук на теб, в смисъл да ти връщам за нещо, правя го за себе си.

— Знам, ясно ми е. Ще се връщаш ли у дома през уикенда при стария си съпруг?

— Обещавам.

Тя се притисна до него и огледа градината, къщата, окъпана в светлина и обрасла с беседкова лоза, в която беше прекарала толкова години.

— Искам да се запиша да следвам.

— Да следваш!

— Да. Да следвам история на изкуството.

— Да не би да искаш да ми създадеш комплекси, така ли да го разбирам?

— По-скоро да почувствам как ми поникват криле!

Музиката спря. Матилд и Жилбер останаха на дансинга. Тя се облегна на ръката на мъжа си и поглеждайки Жан и Бенедикт, които се целуваха, въздъхна:

— Надявам се двамата да имат също толкова успешен брак като нашия…

— Не всеки има късмета…

Матилд го погледна закачливо. Очите му блестяха дяволито, сякаш беше хлапе, което се готви да извади от джоба си прашка и да счупи стъклото на нечий прозорец.

— … да срещне жена като теб!

Затворила очи, Бенедикт се въртеше в ритъма на валса в прегръдките на Жан, сякаш искаше да запечата завинаги мига на това върховно щастие. Никога вече няма да изпитам подобно чувство. Не е възможно. Никога вече…

След като Емил я напусна, смяташе, че животът й е свършил. Всяка минута, прекарана в редакцията на „Фигаро“ под погледа на колегите, беше непосилно изпитание. Излезе в отпуск по болест и се възползва, за да предложи услугите си на една телевизия. Откровено се изненада, когато я назначиха като репортер. Абсолютно необяснимо, поне това бе личното й мнение. Получи се съвсем неочаквано, нямаше старание от нейна страна да омайва когото и да било, просто я назначиха, ей така, от раз! Прочетоха материалите, които им занесе, събрани в една голяма папка, и взеха, че я назначиха!

Откакто се раздели с Емил, вече не изрусяваше кичур от косата си, който да пада над очите й, придавайки й загадъчен поглед, отказа се и от кръшната походка. Държеше се много по-резервирано. Едва ли не свенливо. Тази история бе нанесла сериозен удар на самочувствието й.

Работата я увлече. Научи се да работи в екип с оператор и тонтехник, да говори пред камерата в продължение на минута и трийсет секунди или две минути и десет секунди, в зависимост от темата на репортажа.

В началото й даваха само женски теми: модни колекции, кичът като явление, мюзикълът „Исус Христос суперзвезда“, смъртта на Коко Шанел или на Фернандел. После я преместиха в редакция „Политика“ — там й възложиха да отразява заедно с трима колеги посещението на Леонид Брежнев във Франция. Отново преживя възбудата от командировката си в Ирландия с Емил. Запозна се с Жан Бонер, когато я изпратиха да напише материал за младите хора от екипа на Жак Шабан-Делмас.

Трийсетгодишен, неженен, отличен тенисист, той ентусиазирано разнасяше папките със задачите като ракета за тенис. Често ходеше да танцува в „Джимис“ или в „Кастел“. Съгласи се да й даде интервю.

Имаше пронизващи сини очи, ослепителна усмивка, чуплива руса коса, непрекъснато кръстосваше и разкръстосваше дългите си крака. Един пораснал Малък принц. Когато се замислеше, почукваше с нокти по зъбите си и повдигаше горната си устна, сякаш се готвеше да хапе…

Темата на интервюто й беше за ролята и съдбата на политиците. След като приключиха, той й поиска телефона.

Обади й се след седмица. Покани я на вечеря в компанията на други журналисти. Звучи ми като приемен изпит, уплашено си помисли тя.

Следващите седмици отново се видяха, този път обядваха само двамата. Няколко пъти. Тя не бе сигурна дали ще й звънне отново, дали ще се видят пак. Нямаше представа как би могла да се свърже с него. Сигурно имаше друга жена и той не знаеше как да се справи с положението. Бенедикт предвидливо не бе разказала на никого за него. Историята на Емил с Аник Буслен й беше обеца на ухото. След време, неочаквано и напълно изненадващо поканите зачестиха. Най-после, минах изпита успешно, развеселена си каза тя една вечер, правейки няколко танцови стъпки в стаята си. Смея дори да добавя „с отличие“.

След това дойде градинското парти в Люксембургския дворец, седалище на Сената, на което я представи на колегите и приятелите си, и накрая на самия Жак Шабан-Делмас на един коктейл във Военния клуб.

Този ден беше паметен за Бенедикт. Бе равносилен на предложение за брак. Впрочем на следващия ден той официално поиска ръката й. В края на кратък обяд, по време на който обясни как всички разправяли колко била очарователна, „включително и самият премиер“.

И сега вече беше госпожа Бонер. Госпожа Жан Бонер. Гушна се в него. Вече нищо лошо не можеше да й се случи. Той я хвана за брадичката.

— Е, госпожо Бонер, щастлива ли сте?

От гърдите на Бенедикт се изтръгна дълбока въздишка на удовлетворение и тя кимна утвърдително.

— Ще видиш как двамата с теб ще сътворим велики дела — продължи той. — Ще бъдеш до мен и ще видиш, властта ще ми е в кърпа вързана.

— А аз какво ще правя, докато ти вземаш властта? — попита тя, широко усмихната.

— Ти ще бъдеш моята дама, моята посланичка, моята муза. — Той се извърна и виждайки гостите по поляната, я подкани: — Хайде, скъпа, край на танците. Да отидем при гостите ни.

— Един последен танц — примоли се Бенедикт.

— Поръча ли достатъчно шампанско и уиски? Ще стигне ли за всички?

— Да, да. Мама се е погрижила за всичко, направила е каквото трябва. Обичаш ли ме?

— Да.

Той погледна хората, струпани край бюфета, и забеляза Мартин, която оживено разговаряше с Матилд и Розита.

— Разбрахте ли се с Розита? — попита той.

— Да. Ще дойде да работи у нас, на улица „Помп“. Ще напусне къщата на улица „Плант“… Много мило от нейна страна, поне така смятам.

— В неин интерес е. Като гледам, майка ти води оживен спор с американската ти приятелка. Да се надяваме, че тя няма да я подкокоросва. Как мислиш, това заминаване за Париж сериозно ли е?

— Абсолютно.

— Ако бях на мястото на баща ти, нямаше да съм очарован.

Мартин разказваше на Матилд и на Розита за Америка. Матилд, цялата в слух, кокореше очи, протегнала врат. Феминистки събрания!

— Изчетох от кора до кора всички книги, които ми остави. Именно те ми помогнаха да се реша на тази крачка, да отида в Париж… смъртта на Естел също допринесе за решението ми.

Мартин я стисна окуражаващо за лакътя. Не я биваше в излиянията и в съболезнованията.

— Ние тук, във Франция, сме много изостанали — каза тя. — От друга страна, може да е за добро, защото според мен американските феминистки са прекалено крайни. Наистина водят ожесточена битка с мъжете, стиснали ножа между зъбите.

— Същото ще стане и във Франция. Тук нещата пристигат с десетина години закъснение! — твърдо заяви Матилд.

— Най-странното е, че успях да си намеря работа, именно благодарение на борбата на жените!

— Какво чувам, борбата на жените! Никак не си се променила — прекъсна я Жюлиет, врязвайки се между Матилд и Мартин. — Добър ден, Розита.

— Вие дбете с Мартин се държахте ужасно в църкбата!

— О, мила моя Розита, толкова бяхме щастливи, че сме отново заедно. Не можехме да сме тихи като мишлета.

— Ама ти къде беше? Търсих те навсякъде — попита Мартин.

— О, после ще ти обясня. Значи, си си намерила работа?

— Да, благодарение на една стачничка-феминистка. Отидох с моята група жени на протест в една рекламна агенция в Манхатън срещу несправедливото заплащане на женския труд. Бяхме си окачили на вратовете транспаранти и блокирахме входа на сградата. Шефът слезе при нас и ни покани да поговорим в кабинета му. Държа се изключително любезно, записваше си исканията ни. След като си тръгнахме, аз се върнах и го попитах защо се е държал толкова мило с нас. Знаеш ли какво ми отговори?

— Че искал да му се махнете от глабата и тоба е било най-лесният начин — намеси се Розита.

— Не позна. Не ми пука за исканията на феминистките, заяви той, но женското движение ме интересува. Жените са консуматорки и искам да знам какво мислят, какво ги вълнува. Без секунда колебание му отвърнах, че искам да му сътруднича, че през целия си живот съм работила, в супермаркет при това, с една дума, омаях го с приказки и той ме взе на работа! Започвам другия понеделник. Само дето го метнах. Документите ми не са наред. Имам студентска виза, не работна. Ще се наложи да се размърдам и да уредя положението си, без да се помайвам!

Жюлиет изръкопляска. Матилд подсвирна от възхищение, но веднага посърна и дълбоко въздъхна, сякаш подвизите на Мартин изравняваха нейното смело начинание със земята.

— А вие сте истинско чудо — обърна се Жюлиет към Матилд, понеже долови разочарованието й. — Погледнете майка ми например, и я сравнете с вас. Тя стои и чака животът да отмине. Вие поне…

— Родителите ти тук ли са? — попита Мартин.

Жюлиет вирна брадичка в тяхна посока.

Господин Тюил говореше с Жан-Мари, а госпожа Тюил, с шапка на жълти и сини цветя, стоеше малко зад тях.

— Добре, но сега ви оставям — каза Матилд. — Отивам да се погрижа за гостите си, както се изразяват в учебниците по етикеция.

— Аз пък отибам да седна, краката ми се подгъбат от умора — заяви на свой ред Розита и последва Матилд.

— Откакто го избраха в общинския съвет, татко се е надул като пуяк — отбеляза шепнешком Жюлиет, поглеждайки към господин Тюил.

— А с тях как вървят нещата, сдобрихте ли се? — продължи да разпитва Мартин.

— Горе-долу. Подписахме договор за ненападение. Освен това сега съм женена жена и не се налага да се съобразявам с техните желания. Май това е единственото положително нещо в брака.

— Няма да е зле да споделиш това с Бенедикт — посъветва я Мартин.

— О, Бенедикт! При нея нещата стоят съвсем по друг начин…

— Жюлиет, ще ти бъда признателен, ако не ме оставяш сам с родителите ти — помоли я Жан-Мари, след като се присъедини към нея и Мартин.

— Никой не те е карал да си говориш с тях.

— Родители са ти все пак. — После се обърна към Мартин: — Харесва ли ти Америка?

Жан-Мари не се беше променил. Все така чернокос, елегантен, непринуден. Кърпичката в малкото джобче на сакото в тон с вратовръзката, риза с малки копченца на яката, отлично скроен синьо-зеленикав костюм. Свеж и розов. Недосегаем за стрелите на Жюлиет.

За разлика от него Жюлиет беше помръкнала, поизгубила от блясъка си. Непрекъснато бърчеше вежди, неприятен тик, който й придаваше зъл вид. И все потриваше върха на носа си.

— Оригинален въпрос, чудя се как ти хрумна това за Америка! Не може ли да ни оставиш двете самички, от две години не сме се виждали! — избухна Жюлиет.

На Мартин й дожаля за Жан-Мари.

— Трудно е да се обясни накратко. Да кажем, че не е това, което си представях от тази страна на океана, но въпреки всичко е интересно.

— Твоите родители не са ли поканени? — прекъсна я Жюлиет.

— Не, очевидно не са достатъчно представителни.

— Гостите са изключително грижливо подбрани… заради положението на Жан Бонер — опита се да замаже положението Жюлиет.

— Да, ама са поканили Розита — отбеляза Мартин.

— Защото Жан Бонер има нужда от нея — обясни Жюлиет.

Хванал Бенедикт под ръка, Жан Бонер стоеше сред група млади мъже. Всички говореха високо, смееха се гръмогласно, имаха зализани оредели коси и бяха добре закръглени, сигурен признак за близките им отношения с властта.

— Не й обръщай внимание, Мартин — намеси се Жан-Мари. — От известно време Жюлиет вижда навсякъде само злоба и лошотия.

— О, я ни остави на мира… Идваш ли, Мартин, ще се свием в някой ъгъл, искам да ми разкажеш всичко, ама всичко, от игла до конец.

— Добре, оставям ви — кимна Жан-Мари и се отдалечи с ръце в джобовете.

— Много си гадна с него! — отбеляза Мартин с въздишка.

— Не мога повече! Брак! Не искам да чувам тази дума, честно ти казвам.

Тя наду бузи и изпусна дълбока, покъртителна въздишка, вдигайки вежди.

— Не прави така, приличаш на разлютена циганка — пошегува се Мартин и я ощипа лекичко по бузите.

Отидоха да седнат вътре в къщата и пътем Жюлиет грабна бутилка шампанско и две чаши.

Настаниха се удобно в креслата и Жюлиет подзе:

— Седях точно тук, в този фотьойл, преди четири години, когато взех решение да се махна от Питивие и да завладея Париж.

— Защото току-що беше зърнала красавеца Рьоне с новата му мацка… Какво ли стана с нея?

— Омъжи се. Както направи и Жоел. Но няма бебе. Шантава работа! Сега като го гледам Рьоне и като се сетя как бях полудяла по него навремето…

— По репутацията му, по-точно. Никога не си го обичала това момче. Впрочем ти никога никого не си обичала. Просто си влюбена в любовта, ако искаме да сме точни.

— Какви ги дрънкаш! Обичах Луи!

— Защото ти бягаше. И Пенсон, защото беше жиголо.

— Като стана дума за него, не си ли го срещала случайно красавеца Пенсон? И той бил в Ню Йорк, така разправят. Госпожа Пенсон е превъртяла, само повтаря като курдисана: „Синът ми… Ню Йорк“. Вече си мечтае в долари. Сигурно се е намърдал на топло до някоя богата американка.

— А Жан-Мари? Как вървят нещата с него? — продължаваше да разпитва Мартин.

Жюлиет отпи от шампанското, изрита със замах обувките си, подви крака под себе си и започна да разказва.

За сватбата си. За първите дни и месеци в малкия апартамент на улица „Шерш-Миди“, където Жан-Мари пишел книгата си, а тя ходела на лекции в университета и на стаж в кантората на Фарланд. Илюзията, че си играят на кукли, че се правят на млада двойка щастливи младоженци. Парите вече не били проблем. От време на време Жан-Мари продавал някоя от бабините си картини и двамата си живеели царски месеци наред. Той я обсипвал с подаръци. Показа на Мартин златните си гривни, обеците с рубини и медальона с диамант.

— Всичко това ми е от него. Достатъчно беше да отворя уста и той се втурваше презглава да изпълни желанието ми, дори не чакаше да се доизкажа. Като се сетя само… Каква разлика между него и Луи, и Виртел… от земята до небето.

— Виртел?

— Да, искам да кажа, от ужасната му стиснатост, нали разбираш. Не ми даде стотинка от договора с Шарл Милал, представяш ли си!

— Така, значи…

— Бях се сдобрила с нашите, имах пари, работех. Беше щастливо време. Не си задавах никакви въпроси. Живеех си безметежно, без никакви грижи, мърках доволно като коте…

— Когато… — прекъсна я Мартин.

— Когато… история с мъж, както се досещаш. За разлика от другите ми любовни истории с него се запознах в университета. Нещо като компенсация за четирите години висене там: семейният уют бе взривен! Казваше се Макс, преподавател по международно право, около четирийсетте, красив, умен, женен, обаятелен, привлекателен.

Жюлиет изброяваше на пръсти качествата на Макс с носталгичен тон.

— Хлътнах по него след един бас. Той не можеше да повярва, че истинското име на Сюркуф е Робер! Хванахме се на бас на една вечеря в „Тур д’Аржан“, горе на върха, нали се сещаш… Спечелих баса. Изстреляхме се при звездите и останахме там… известно време. Връзката не продължи дълго, но достатъчно, за да се върна към стария начин на живот. Започнах да лъжа нищо неподозиращия Жан-Мари и да му изневерявам, а той ми вярваше безусловно. Бях бясна, че не си дава сметка, че е сляп и наивен, че вярва на измишльотините, с които го баламосвам.

Тя отново свъси вежди и заприлича на проклета циганка със святкащите си черни очи.

— На теб все ти трябват усложнения. Уморителна си, Жюлиет.

— Започнах да го презирам. Изневерите зачестиха, правех го, където ми падне. Едва ли не, за да го предизвикам. От отегчение. Вършех глупости, само за да ме пипне, да ме уличи в лъжа, но той не виждаше…

— Върна ли се пак при Луи?

— Естествено. Иска ли питане! Един ден се срещнахме съвсем случайно на улицата. Покани ме на „секс закуска“. Подновихме връзката. Нашите си стари отношения: секс до дупка. Разговорите ни се въртят само и единствено около чукане и секс, нищо друго…

— Той как е?

— Неотдавна приключи със снимките на първия си френски филм. Успехът определено му се отразява добре, въпреки че развива все едни и същи теории за любовта. „Влюбването е ужасяваща зависимост. Не искам да страдам, следователно не се влюбвам. Искам да се съхраня цял и ненакърнен, щото, ако те обичам, ще ме оглозгаш до кокал.“ Наизуст ги знам. Писна ми от всичко. Искам да се откъсна, да сложа точка на тези истории, но мисълта да остана сама с Жан-Мари ужасно ме потиска.

Мартин въздъхна.

Бедната Жюлиет! Откакто се познаваха, тя се въртеше в един и същ омагьосан кръг: мъжете, сексът, мъжете, любовта… Омъжи се за Жан-Мари, уж да намери спокойно пристанище, но желанието й за живот отново бе избило. Прати всичко по дяволите. Чукам се, а вие вървете всички на майната ви, и татко, и мама, и Жан-Мари.

— Разбираш ли… Отегчавам се с Жан-Мари. Линея, бавно умирам. Той ме обича прекалено, задушава ме с обичта си. Целият му живот минава през мен. Прекалено е, непосилно е за една-единствена жена! Казвам му го, но той не иска да ме чуе, нехае. Стигнала съм дотам, да си мечтая, че ми изневерява, че желае друга жена…

— Тръгвай с мен за Ню Йорк. Там няма да имаш време за подобни настроения, повярвай ми, там…

— Няма начин. Имам съпруг. Бачкане…

— „Фарланд“ няма ли филиал в Ню Йорк?

— Има, обаче…

Мартин изгледа Жюлиет с тревога.

— Ще живееш при мен. В замяна ще ми помагаш с разходките на кучетата!

Жюлиет облегна глава на рамото на Мартин. Винаги беше изпитвала нужда да черпи от силата на приятелката си. Сега повече от всякога. Бракът не беше изход. Беше го разбрала и напълно осъзнала. Правя само глупости. Действам, без да се замисля, импулсивно. Много харесвах Жан-Мари, докато ми беше само приятел. Но не и като съпруг! Защо се получава така, винаги смесвам нещата, обърквам всичко?

— Не харесвам секса с Жан-Мари — пошушна тя в ухото на Мартин.

— Така и предполагах, глупачето ми, защото, ако не беше така, нямаше да си се увъртяла в проблемите, за които ми разказваш.

Към осем вечерта поднесоха вечерята. Изискана вечеря на свещи под звуците на камерен оркестър. Шейсетината души насядаха на малки маси на моравата. Мартин, Жюлиет и Жан-Мари бяха на масата на младоженците. Бенедикт се усмихваше, лицето й грееше на меката светлина на свещите. Жан Бонер вдигна наздравица за младата си съпруга.

— Не само че няма грешка, ами и умее да говори завладяващо! — отбеляза Мартин, която седеше до Матилд.

— Дори прекалено омайващо — отвърна Матилд. — Мен ако питаш, зет ми е прекалено ловък.

Към полунощ гостите се оттеглиха. Бенедикт и Жан заминаваха на сватбено пътешествие в Италия. Жюлиет покани Мартин да спи при нея, в къщата в Жирен. Мартин отклони поканата. Искаше да остане при родителите си. Определиха си среща на другия ден на обед в „Кафе дю Нор“.

Така започна седмицата, която Мартин си беше отредила да прекара в Питивие, в компанията на родителите си, сестра си, Рьоне и племенницата си Виржини. С вълнение се отпусна в старото си легло.

Както обикновено, родителите й не бяха много словоохотливи, но тя долови, че се гордеят с нея, в деня, в който излязоха на пазар с майка й, защото търговците говореха за живота й в Ню Йорк толкова подробно, сякаш им беше писала писма лично на тях.

— Ти ли си им разказвала тези неща? — обърна се тя към майка си, която сви рамене мълчаливо.

Мартин замълча и не коментира повече.

В Париж отседна на улица „Плант“. Унгрун търсеше нова съквартирантка за стаята на Бенедикт.

— Не искаш ли да се върнеш? — попита тя Мартин.

— Не. Ти не трябваше ли да се прибереш в Исландия при годеника си?

— Да, така се бяхме уговорили. Връщам се там за ваканциите. Само че тук изкарвам толкова много пари, че нали се досещаш…

Мартин отиде на всички представяния на туша за мигли „Рисил“. Унгрун се усмихваше ослепително, зъбите й бяха като бисери, лицето й бе свежо, без никакъв дефект, миглите й бяха дълги и гъсти, цялата сияеше от щастие.

— А той чака ли те?

— Да. Той ме насърчава да остана тук. Твърди, че би било жалко да…

Режина мина да поздрави Мартин. Връщаше се от универсалния магазин срещу сградата на парижкото кметство, беше купила бормашина. Гордо я показа на смаяната Мартин. Бракът й се беше отразил добре. Беше по-розова, носеше съвсем лек грим. Като всички момичета, които се бяха поизпотили, докато си намерят съпрузи, тя непрекъснато повтаряше „ние“, „нас“… Покани Мартин на вечеря у тях.

Шарло беше надебелял. Продължаваше да работи върху формулата на бетона, който щял да измести напълно бетона на Виртел.

— Той натрупа състояние благодарение на моя патент, този отвратителен мръсник!

— Трябва да представите патента си в чужбина — каза Мартин.

— И на мен ми се иска да го направя. Възлагах някакви надежди на Жюлиет и Фарланд, само че тя не одобри брака ми с Режина. Нейсе! Ще й мине. Ще поговорим за това по-нататък.

Една вечер Мартин отиде с такси до кафенето на семейство Брузини.

Пред очите й изникна образът на онази Мартин с дългото палто, седнала на стълбите в очакване, и на устните й заигра лека усмивка. Край. За малко да изкачи няколкото стъпала, да почука на вратата и да попита за Ришар, но се отказа. Това беше минало.

Следващият понеделник си събра багажа и Жюлиет я откара до „Орли“.

— Сигурна ли си, че не искаш да тръгнеш с мен? — попита отново Мартин, докато чакаха на опашката да предаде багажа си.

— Да. Не мога. Какво ще кажа на Жан-Мари и на Фарланд?

— Кажи им: „Майната ви!“.

Жюлиет тъжно се усмихна и си замълча. Върна се на улица „Шерш-Миди“ и погледна дома си с други очи.

Масата от обяда така си стоеше, неразтребена. Жан-Мари беше оставил бележка. „Отивам на кино. Ще се върна към пет часа.“

Зае се да раздига масата, без да бърза. За миг се запита дали да не отиде при Луи. Почисти една чиния от остатъците. Сложи я в миялнята. Едва се научих да пускам миялнята. За нищо не ме бива, кръгла нула.

Защо, къде се криеше причината?

Как стана така, че се чувствам като изпразнена, нямам капчица сила, цялата ми енергия се е изпарила?

Не искам да продължавам да живея по този начин, сякаш съм някакво безмозъчно, аморфно същество… Едва на двайсет и две години съм.

Двайсет и две?

Двайсет и две!

Набра номера на „Ер Франс“. Попита в колко часа има полет за Ню Йорк.

Служителката обясни, че поради технически проблем, възникнал в последния момент, полетът от тринайсет часа е отменен временно и пътниците са изведени от самолета. Машината ще излети в шестнайсет часа.

„Това е знак“, реши Жюлиет.

Запази си билет за полета на Мартин.

Грабна куфарите и бързо започна да си събира багажа. В един сак нахвърля книги, пуловери, панталони, поли…

Мина през банката и изпразни сметката си.

Върна се за куфарите и остави бележка на Жан-Мари на масата в кухнята.

„Тази, която отказва да умре, те поздравява…“