Наричайте ме Скарлет

Глава 1

Свиреха слоу, ръцете на Рьоне красавеца опипваха тялото на новата му индианка и въпреки яростните крясъци, които кънтяха в главата й, Жюлиет не можеше да откъсне очи от ужасяващата гледка. Нещо повече — тя черпеше сили от нея, за да подхранва звяра, който гризеше вътрешностите й, и искаше да му хвърля все нови и нови късове от сърцераздирателната картина.

Жюлиет най-неочаквано се бе превърнала в олицетворение на великите страдания, за които четеше в класическите поредици на издателство „Ашет“, без много-много да се замисля, докато отгръщаше страниците с пръст, лепнещ от конфитюр. Реши, че е дошъл краят й, докато не си даде сметка, че все още е жива. Тогава се изправи и се отпусна в прегръдките на първия мъж, оказал се на пътя й.

От този момент нататък погледът й нито веднъж не се спря на Рьоне красавеца. Навряла лицето си в ризата „Лакост“ на кавалера си, тя безропотно изтърпя лигавите му целувки. Вътрешно виеше като кучка, външно си даваше вид на непревземаема крепост. Обхождаше бойниците, назъбените стени, крачеше в подножието на кулите и покрай високите парапети, подготвяше казаните с вряла смола, подреждаше в стройни редици тарани и бомбарди, помпаше мускули, за да дразни врага.

На сутринта, все още замаяна от болката, но вече решена да живее с нея — дали ще ми поолекне, ако спя свита на кълбо с палец в устата? — Жюлиет отиде при Мартин в „Кооп“ на извънреден военен съвет.

„Какво да правя? Какво да правя?“, повтаряше тя. „Бягай — заяви с нетърпящ възражение тон Мартин. — Махни се оттук, бягай колкото може по-далече от тук. В Париж например. Орлеан ми се струва твърде близо, би могла да се връщаш и тайно да дишаш изпаренията на автомобилите в сервиза.“

— Добре, само че как да убедя нашите да ме пуснат да замина за града на Даниел Кон-Бендит?

Мартин погълна две парчета „Питивие“ — прочутият сладкиш с името на родния им град, гаврътна на един дъх чая си, напълни отново устата си и потъна в размисъл.

— Измисли някаква специалност, която я няма в Орлеанския университет. Излъжи, ако се налага… Какво ти се иска?

— Нищо. Всъщност, ако трябва да си призная честно… да умра.

— Какво искаш да следваш?

— Не знам, Мартин, нямам понятие. Защо постъпи така с мен? С какво ме превъзхожда другата?

— С нищо. Само че нали се сещаш, въпросът не е в превъзходството…

Жюлиет проведе дълъг разговор с родителите си и се разбраха да замине да следва в Париж. Тя тържествено се закле, че в Орлеанския университет няма факултет по право и че иска да стане адвокат на всяка цена. За да защитава потиснатите, слабите, смачканите, жертвите на очебийна несправедливост, изоставените, забравените, нежеланите, зарязаните насред пътя, натирените заради някаква си индианка от прерията, която й бе заседнала на гърлото.

Марсел Тюил се прокашля, поигра си с тирантите си, сви си цигара и изреди цял поменик условия, които Жюлиет прие, без да й мигне окото и без да навлиза в подробности. Не беше в положение да спори. Щеше да живее при братовчедката Лоранс, на улица „Сен-Пласид“, никакви излизания вечер, всеки уикенд щеше да се връща в Питивие, отпускаха й петстотин франка на месец.

Тя обеща. В края на краищата, каза си, обещанията важат за тези, на които са дадени. Важното бе да се махне оттук.

— Татко… Може ли да замина възможно най-скоро? Иска ми се да свикна с Париж.

— Ще видим. Трябва да говоря с братовчедката Лоранс.

Наложи се да изчака две седмици.

Петнайсет дни на неистова борба с желанието да отиде и да се влачи в краката на Рьоне красавеца, да го умолява да й прости, да отмени заминаването, да изпроси едно кътче, една локвичка от преработено моторно масло в дъното на сервиза, между два двигателя, откъдето да може да го наблюдава и да му се възхищава, безмълвна, затаила дъх, без да му се пречка, без да му натрапва присъствието си, без да иска от него нищо друго, освен да й позволи да стои там и да го боготвори безмълвно.

В края на краищата устоя на изкушението. По-точно, Бенедикт и Мартин я възпряха, рисувайки й златното бъдеще, което я очакваше в Париж, вместо мазната локва машинно масло.

Насилваше се да мисли само за Париж, Париж, Париж…

Повтаряше си Париж, Париж, докато обикаляше покрай сервиза в желанието си да зърне част от гаечен ключ… Париж, Париж, докато замъгляваше снимката в найлоновото калъфче с едри носталгични сълзи. Наистина сме ние двамата, ето го доказателството. Взираше се в снимката, смазана от мъка, плъхът в корема й се мяташе в очакване да бъде нахранен.

Па-риж, Па-риж.

Още не беше заминала, а Париж вече променяше живота й, независимо от нея. Защото за нея това бяха само две глупави срички, но за останалите… Те бяха научили вече за Париж и я гледаха с други очи. Възхищението, примесено с лека завист, й помагаше да държи главата си високо вдигната и да просне долу в краката си красивия Рьоне. Беше се превърнала в „парижанката“ и вече се отнасяха към нея по друг начин.

Избърсваше очи, изкормваше плъха, налагаше раните си с Париж и отново започваше да се надява. Да се надява, че животът в Париж ще бъде хубав.

После стомахът й се свиваше от тревога и тя се питаше дали ще успее да заслужи ореола на „парижанка“, който й бяха прикачили. С една дума, дали беше способна да оцелее в Париж. Не да го завладее. Мартин беше по тази част, тя се готвеше да завладява небостъргачите. Просто да оцелее в сянката на Айфеловата кула.

В такива мигове пред очите й изникваха родителите й и тя си казваше, че няма нищо по-страшно от Питивие, от семейството й, от това, да бъде с тях, да стане като тях. Съдба във формата на кутия за обувки. Струваха й се още по-тесногръди, откакто красивият Рьоне я бе предал. Сякаш допреди това неговият ореол ги бе поне малко огрявал. Сега са помръкнали, съвсем угаснали, продължи да разсъждава тя.

След петнайсет дни Марсел Тюил й даде зелена улица и тя отиде да си приготви багажа. Прикована на легло от астматична криза, братовчедката Лоранс не можела да я приеме, но препоръчала горещо една девойка, дъщеря на нейна приятелка, забележителна млада жена с безупречен морал, която давала стаи под наем, за да се издържа, понеже родителите й живеели временно в чужбина.

И така, един прекрасен ден Жюлиет се озова в Париж, един помръкнал Париж след нахлуването на руските танкове в Прага, един едва ли не траурен Париж с преливащите от възмущение, изписани с огромни букви заглавия на вестниците по будките. Смаяните парижани ги четяха и препрочитаха, заговаряха я гневно по улиците, едва ли не я обвиняваха…

Гневните изблици не успяха да накърнят радостта й. Жюлиет откриваше града през погледа на туристка на борда на корабче за разходки по Сена. Беше във ваканция. Също като Париж. Слънцето, чужденците, терасите на кафенетата, моравите на двореца Тюйлери и на Люксембургската градина я очароваха, караха я да забравя, че всичко е истина, че животът й поема по нов път.

Не само тя откриваше щастието. През същото лято вестник „Франс Соар“ публикува изненадващо оптимистичните резултати на представително национално социологическо изследване — според французите щастието печелеше позиции.

Франция съвсем наскоро бе преживяла период на разтърсващи вълнения и състоянието й можеше да се сравни с това на участник в бурен гуляй — неразположена вследствие на всевъзможни излишества, преяла, препила, тя установи след едно последно оригване, че всъщност не е чак толкова нещастна, колкото си въобразяваше. Нищо че броят на безработните от двеста и петдесет хиляди изведнъж бе скочил на четиристотин и петдесет хиляди. Хората вярваха на правителството — още през септември нещата щяха да си дойдат на мястото.

Щастие за французите, събиращи тен по плажовете, щастие за младежите, излезли на улицата и посели семето на какви ли не вярвания и предизвикателства, от които се очакваше да попаднат на благодатна почва и да се вкоренят: свободна любов, комуни, отхвърляне на потребителското общество, на недосегаемите велможи, на родителския авторитет, контракултура, незачитане на властта. Щастие за конформистите, брали голям страх по време на събитията, щастие за правителството, триумфално преизбрано, без да е ясно защо, независимо че отхвърляше изброеното по-горе, щастие за размечталите се трудещи се, които вярваха в спогодбите от Гренел, както се вярва в чудеса, щастие за автомобилите с пълни резервоари, щастие за Жюлиет, която изучаваше метрото и автобусните линии, списъка на двестате парижки киносалона, магазините, отворени до късно през нощта, и впускайки се във все по-дълги разходки, откриваше съкровищата на Париж.

Прекара края на август, като се губеше из улиците, следеше във вестниците поредната любов на Бриджит Бардо с някакъв италиански плейбой под безразличния поглед на поредния си съпруг, Гюнтер Сакс, пропускаше спирките на метрото, наслаждаваше се на освежаващата ментовка с вода, оглеждаше последните павета, които още се търкаляха по улица „Гей Люсак“ в Латинския квартал…

В деня, в който реши да отиде до Монмартр и взе метрото на спирка Алма-Марсо, стигна благополучно до спирка Анверс, като смени линията, без да се обърка, на Сен-Лазар и на Клиши, в този ден откри, че е станала истинска парижанка. И осъзна, че бяха минали десет дни, без да се сети нито веднъж за красивия Рьоне.

В началото на септември наемателките на Валери — така се казваше девойката, в чийто апартамент беше наела стая — се върнаха от ваканция.

Появиха се в апартамента на авеню „Рап“ №40 спокойно и непринудено като хора, които се връщат у дома след дълго отсъствие, оставиха куфарите си в коридора, започнаха да ровят в хладилника и седнаха с вдигнати на масата крака. Жюлиет, която дотогава бе живяла като единствено дете в компанията на Валери, наблюдаваше как заграбваха пространството и нарушаваха спокойствието й. За разлика от Валери, която се отличаваше с поведение и дискретност, присъщи на набожна и грозновата девойка, Режина и Унгрун бяха доста по-експанзивни и досадни. Манекенки, дошли да търсят късмета си в люлката на модата, те се бяха нанесли при Валери, след като бяха пребродили града, завирайки се във всевъзможни килийки, килери, слугински стаички и изкачвайки хиляди стъпала, докато се убедят, че ежедневното катерене по стълбите освобождава парижани от необходимостта да упражняват друг вид спорт.

Апартаментът на Валери беше светъл, просторен, а наемът поносим. Местоположението беше от значение — жилището се намираше в хубав квартал, наблизо бяха и агенциите, за които двете работеха. Това, което Жюлиет не можа да си обясни, беше защо Валери дава под наем стаи на създания, толкова чужди на религиозните й схващания. Скоро й стана ясно: манекенките бяха изключително платежоспособни и не се интересуваха от пари. За пред леля Лоранс Валери беше обявила четиристотин франка наем, докато тарифата за Унгрун и Режина беше значително по-висока.

След това откритие Жюлиет започна да гледа на Валери с други очи. Излизаше, че тя не е чак такава християнка, след като припечелва от ближните си като най-обикновен търговец от храма.

Режина беше германка, Унгрун исландка.

Досега Жюлиет не бе виждала отблизо манекенки, не си спомняше и да е срещала исландци. Реши, че това са щастливи предзнаменования за бъдещите й успехи. Стартът на приключението с международен привкус беше даден.

Глава 2

Тази сутрин в коридора се образува истинско задръстване. Режина стоеше в банята от повече от половин час. Валери и Унгрун клечаха отпред в очакване вратата да се отвори. Сигурно се е случило нещо извънредно, помисли Жюлиет, защото Валери обикновено много държеше на етикета.

Животът на авеню „Рап“ следваше точно определени правила, установени от Валери, която съблюдаваше спазването им със строгостта на майка игуменка: забранено е да се водят нощем гости, телефонните разговори не следва да продължават по-дълго от изтичането на пясъка в пясъчния часовник от едната половина в другата; разрешено е да се говори по телефона между седем и осем вечерта (съдбовни часове, от които зависи как ще организираш вечерта си); забранено е да се вземат чужди хранителни продукти от хладилника, да заемаш повече от определеното за теб място в шкафовете, и най-важното, забранено е в пиковите часове да ползваш банята по-дълго от петнайсет минути. Тази, която наруши правилника, я грози изгонване.

Въпросната сутрин действително се беше случило нещо извънредно: на закуска Режина бе обявила, че е получила първата си роля в киното с партньор Габен.

— Жан Габен ли? — попита Жюлиет, впечатлена.

— Естествено, не Роже! — отговори Валери с тона на човек, научил първи новината.

Засегната, Жюлиет млъкна. Трите момичета непрекъснато й създаваха усещането, че е една жалка провинциалистка. Невинаги го правеха нарочно, но по интонацията или по учудено повдигнатата вежда тя долавяше, че й липсва културата на парижанките.

Голямата надежда на Режина беше да продължи кариерата си в киното — трийсет и две години са пределна възраст за една манекенка.

Сутрин на закуска, когато беше без грим, най-ясно си личеше, че е време да слиза от подиума — разширените пори, леко отпуснатите бедра, прорасналите тъмни корени на косата… В този занаят разковничето на успеха е да си руса. Откакто изобретиха киното, блондинките се котират най-високо, те са на почит. Може брадичката ти да е остра и кожата на дупки, но ако си блондинка, след теб постоянно бибиткат клаксоните на луксозните автомобили. Ако си брюнетка или чернокоса, трябва да си идеална, за да оцелееш. Дори Евита Перон била принудена да се изруси, за да възпламенява от балкона с речите си тълпите в краката й! Затова няма нищо чудно в това, че Режина…

Жюлиет най-много се отвращаваше от веждите на Режина — две проскубани чертички рижи косми. Отблизо манекенките съвсем не са толкова привлекателни, колкото изглеждат на снимка. Дори Унгрун, която е едва на двайсет и две и бебешкото й лице грее от страниците на списанията, е съвсем обикновена сутрин на закуска. Гърдите й са толкова тежки и провиснали, че директорката на агенцията, за която работи, й предложила да ги поскъси. Унгрун се колебае. Заради годеника си, останал в Рейкявик, който много обича да увива ръце с гърдите й. Писала му е и чака да й отговори. Станала е манекенка, за да му купи магазин за електродомакински уреди, затова той трябва да вземе окончателното решение.

Режина се разпяваше в банята. Ло-а, ло-а, ло-а, ло. Гамата от горе надолу и обратно. Сменяше октавата, вариациите, ли-о-ли-о, ли-о, ли-о, ли. Режина твърдеше, че мъжете имат по-малко бръчки, защото всяка сутрин, докато се бръснат, гримасничат пред огледалото. Вокализите са нейните гимнастически упражнения за лицето. Режина е извор на рецепти и чудодейни решения за всякакви житейски проблеми. Жюлиет се замисли дали да не опита някой от триковете на Режина, за да сложи край на неприятното изживяване с изпотения си скалп.

Откакто живееше в Париж, бе позагубила предишната си самоувереност. Често се чувстваше изолирана от веселието, като момиченце, което наблюдава въртележката, а няма билетче да се качи. Преди да се премести да живее в Париж, човек трябва да премине подготвителен курс. Провинциалните кметства би следвало да организират такива курсове от двайсет урока под наслов: „Отивам да живея в столицата“.

За начало хората ще научат, че животът в Париж е много по-скъп, а съблазните са много повече. Трудно ще намерите улица без витрини. Изкушенията я дебнеха на всяка крачка и петстотинте франка от баща й се стопяваха незнайно как. Факултетът още не бе отворил врати и Жюлиет се размотаваше из улиците, сама. Лесна плячка за примамливите етикети.

Един ден реши, че така повече не може да продължава. Трябваше на всяка цена да си намери работа. Нямаше представа каква, затова започна да преглежда обявите във вестника. Плюсове: приятна външност, говореше английски (бе минала поне една трета от учебниците по метода „Харап“) и можеше да съгласува правилно миналите причастия. Минуси: не беше докосвала пишеща машина и беше пълна невежа по отношение на криволиците на стенографията. А разговорите приключваха неизменно с въпроса: „Колко думи на минута, госпожице?“. Една, отговаряше наум Жюлиет, при това, ако подредбата на клавиатурата е Azerty. Пишещата машина не фигурира сред темите на общата ми култура, но за сметка на това мога да ви издекламирам puella-puella-puellum или закона, който Архимед открил във ваната си. А знаете ли какво е заявил легендарният корсар Сюркуф на английския адмирал, след като онзи го победил?

Напразни усилия. Те бяха напълно лишени от въображение и ентусиазмът, който успя да предизвика с някоя и друга духовитост и с привлекателната си усмивка, клонеше към нулата. Срещите си приличаха като две капки вода: дълга, нагъната като акордеон опашка от момичета на всякаква възраст. По-старите гледаха с подозрение по-младите, хубавите наблюдаваха грозните с убийствен поглед. В челото на акордеона някакъв старшина излайваше неясни обяснения и раздаваше формуляри за попълване. После кандидатките се изреждаха пред началника на отдел „Кадри“, най-често господин с рамене, побелели от пърхот, и дрехи, наръсени с цигарена пепел, който обобщаваше всеки отговор с „ясно, да, ясно“, като слепец, останал без куче-водач, докато всъщност си мислеше какво ще гледа по телевизията довечера. Усещането, че зависи от благоволението или от лошото настроение на някакъв писарушка, когото дори не би удостоила с поглед в метрото, изпълваше Жюлиет с отвращение към обществото. Да се държи любезно, да се усмихва достатъчно мило, та той да реши, че… запазвайки достатъчно достойнство, та той да не си въобрази, че…

Всеки път се оказваше аут заради липсата на машинописни умения. Започна да ненавижда неистово Azerty.

— Намери ли бачкане? — попита Унгрун, прекъсвайки нишката на разсъжденията й.

— Не — отговори Жюлиет. — А не е да не се опитвам.

— Поговори с Режина — предложи Валери. — Тя има връзки навсякъде.

— Мислиш ли?

Режина най-после освободи банята и се прибра в стаята си. Жюлиет я последва. Реши, че трябва да каже нещо любезно, колкото да подхване разговора и да не изглежда, че я води единствено голият интерес.

— Хубава стая имаш. Може да се каже най-хубавата.

— Нормално. Плащам най-високия наем.

Не беше гримирана и Жюлиет избягваше да поглежда веждите й.

— Кажи, някой от познатите ти не би ли могъл да ми намери някакво бачкане?

— Например?

— Каквото и да е. Досега не съм работила. Само в магазина на родителите ми.

— Каква работа търсиш? На черно или как?

Жюлиет пламна от смущение.

Режина добави:

— Шегувам се, глупаче. В събота ще ходя на обяд при един приятел в Мили. Ако искаш, може да те взема с мен. Ще видиш известни хора. Ще можеш да поразпиташ на място.

Жюлиет й благодари. Реши да добави нещо мило, защото само „благодаря“ й се струваше недостатъчно.

— Добре говориш френски.

— Бих предпочела да ми кажеш, че имам хубаво дупе. По-полезно е за работата ми.

Жюлиет млъкна неловко.

— Виж, ти имаш хубаво дупе — заяви Режина. — Според мен няма да е трудно да ти намерят някаква работа.

Тя се засмя, грабна две малки гъбички и се зае да нанася по лицето си фондьотен.

— Но не го подчертаваш. Я се обърни малко. Не знаеш да се обличаш! И тази прическа! Ще трябва да ти оправим фасона, да ти измислим стил! Няма да те взема с мен в събота с тоя вид.

„Какво не ми е наред?“, недоумяваше Жюлиет. Какво толкова им е кофти на шотландския ми пуловер и на плисираната ми пола? Дрехите са толкова скъпи… Като гледам цените по вестниците, се чудя как се справят момичетата, ония, които имат фасон, както казва тя. Трябва да са милиардерки, крадли или проститутки. Или пък трябва да стана слаба като онази англичанка Туиги. Като си слаб, изглеждаш страхотно шик. Дори да носиш износен шлифер, фотографите те спират по улицата. Край на яденето и си намирам работа…

— Имаш ли познати в Париж? — попита Режина.

— Ммм… да.

— Кои например?

— Жан-Франсоа Пенсон.

— Кой е той?

— Синът на едни приятели на родителите ми.

— Секси?

— О, да! Висок, рус, с едни очи… Носи обувки номер четирийсет и четири.

— Спала ли си с него?

Жюлиет се колебае. Няма да изглежда такова „глупаче“, ако каже „да“.

— Не. Но ми даде телефона си.

— Обади му се. Ще излезем тримата заедно някоя вечер.

Само това остава, да ми го свие. Ще ми го свие, без да й мигне окото, със сигурност. Може да нямам кой знае какви шансове, но не ми се ще да ги пропилявам.

Режина старателно си поставяше намазаните с лепило фалшиви мигли. Лицето й бе станало гладко и бежово от фондьотена. Сложи си и руж на бузите. Сега вече е като на снимките, с които са облепени стените на стаята. На тях позира под ръка с прекрасни, усмихнати млади мъже със слънчев загар. За нея хилавите дребосъци не съществуват. Сигурно ги стъпква, без да ги забелязва. Режина се смее от снимките на стената.

Миналата вечер, понеже се отегчаваше в стаята си, Жюлиет отвори вратата към коридора и долови разговор между Режина и някакъв мъж. Много добре облечен мъж, целият в сиво, с дипломатическо куфарче в ръка. Очевидно бяха близки, изглеждаха много щастливи. Говореха съвсем тихо. Жюлиет не можа да чуе за какво става дума. После мъжът си тръгна.

— Какъв беше този мъж, който беше при Режина онази вечер? Мислех, че е забранено — попита тя Валери на другата сутрин, докато закусваха.

— Един от учениците й. Дава уроци по немски, за да си докарва по нещо допълнително. Не й стигат парите от манекенството.

— Разбирам.

Снимки, кино, уроци по немски. Режина беше много дейна млада жена.

— Хайде стига, дотук със съветите, трябва да се обличам.

Режина я избута към вратата и Жюлиет се озова в коридора.

Банята беше свободна, но когато стъпи на плочките, установи, че са мокри. Извърна глава към празния коридор и недоволно промърмори:

— Банята е отвратителна. Пък аз си мислех, че всеки трябва да чисти след себе си…

Отговор така и не получи.

Сифонът на ваната беше задръстен с валмо от косми. Със затворени очи Жюлиет го издърпа, погнусена. Завъртя кранчето на топлата вода, но потече студена.

Седна на ръба на ваната, пред очите й изникна банята в къщата им на улица „Курон“ в Питивие. Едва не се разплака.

Глава 3

Жюлиет не бързаше да се види с Мартин и Бенедикт. Нуждаеше се от време, за да свикне с новия си живот. Не беше лесно. Пристъпваше предпазливо като сапьор в минирано поле. Да се види с Мартин и Бенедикт, бе равносилно да се върне оттам, откъдето беше тръгнала. От Питивие.

И без това, когато Мартин й се обаждаше с разни новини, Жюлиет се разтреперваше, оставяше слушалката с топка в гърлото и се чувстваше напълно ненужна. Коремът й се свиваше от страх. Искам да се върна у дома, никога няма да се справя. Тук е ужасно негостоприемно.

По телефона се фукаше пред Мартин. Споменаваше Унгрун, Режина. Мартин се дивеше: „Манекенки! От онези, дето ги гледаме по описанията!“. В Питивие манекенките са редки птици, да не кажем, непозната порода, може би единствена продавачката от парфюмерията на улица „Курон“ в най-голяма степен се доближаваше до представата за този вид — благодарение на безплатните мостри тя се гримираше като момичетата от списанията.

По-неприятно беше, когато Жюлиет уж между другото подпитваше за красивия Рьоне. Не можеше да се сдържи да не разбуди плъха и да не му подхвърли нещо да гризе. Дълго се колебаеше, преди да зачекне темата, опипваше почвата, в ушите й предварително звучаха успокоителните отговори, с които момичетата щяха да се опитат да притъпят болката й: „Точно вчера ми говори за теб“ или „Обикаля града, сам на мотора, с мрачно изражение“. Жюлиет не чакаше доказателство за любов, а само знак, намек някакъв, който да си повтаря, след като затвори, да предъвква, да оглежда от всички ъгли, за да запълни самотата си.

Вместо това Мартин казваше: „Продължава да ходи с русата мадама“, и сърцето на Жюлиет падаше в петите. Не е вярно, че сърцето е горе, вляво. Това твърдение може да се отнася само за времето, през което си почива… Когато бие, то е някъде между слънчевия сплит и стъпалата.

— Обади ли се на сина на семейство Пенсон? — продължава Мартин с практичен тон.

Не. Не смее. Докато не бъде сигурна, че най-после е придобила „фасон“. А това очевидно няма да стане. Не успя да задържи героя на Питивие, как би могла да съблазни парижкия герой?

Затваряше телефона, твърдо решена да мисли за друго. Да се настрои положително. Съставяше си списък от козовете, с които разполагаше: на осемнайсет години и половина съм, имам дълги, черни, гъсти мигли, диплома за средно образование, живея в самостоятелна стая на авеню „Рап“, имам две приятелки в Питивие, красиво дупе… Изброяваше ги на пръсти и отпъждаше упоритата болка, с която свикваш и дори започваш да харесваш.

Само да не беше толкова самотна…

И ето че си намери приятелка. Светица. Света Схоластика. Запознаха се в една църква — църквите, както е известно, са места тихи, действат успокояващо и са безплатни. Бе забутана в едно ъгълче, без свещи, нито плоча с благодарствен надпис. Олющена статуя, чието име, света Схоластика, успя да разчете с доста усилия. Провери в една от религиозните книги на Валери — света Схоластика била сестра на свети Бенедикт. Обаче докато била жива, си падали единствено по брат й…

„Горкичката — шепнеше Жюлиет, — само какво име са ти дали! Как искаш хората да те запомнят с такова име!“

Жюлиет бе размислила. Света Схоластика сигурно не е кой знае колко заета там, горе на небето, следователно има достатъчно свободно време, за да се занимае с проблемите й. Светица без ангажименти, идеално. Въпреки че няма да й звънне по телефона…

Телефонът звънеше за всички, с изключение на нея. Стигна дотам, че започна да чака с нетърпение да й позвънят мама и татко. Те се обаждаха два пъти седмично. Винаги след осем вечерта — тогава влизаше в сила по-евтината тарифа. И винаги от магазина — вписваха разговорите в графата присъщи разходи. Тя затваряше телефона с чувство на облекчение, доволна, че се е махнала от ограничения им свят. Когато мисля за тях, се изпълвам с усещане за уют и топлина, когато говоря с тях, изпитвам чувство на разочарование. Различни са на вкус според това дали са близо, или далече.

Заминавайки, бе хвърлила ръкавица на този малък свят. Когато тръгваш спонтанно, без да се замисляш, трябва да се завърнеш с гордо вдигнато чело и увенчана с успех. Такава теория развиваше Мартин, а тя беше силна по теориите…

Видя момиченцето за пръв път в месарницата на площад „Мартроа“. Докато изчакваше реда си, Жюлиет винаги с възхищение зяпаше месарката, радваше се на щедрата й плът и на яркия грим, на издължените поне с два сантиметра очи, на кървавочервените устни, на пръстените на всички пръсти. Нямаше значение колко дълго щеше да виси на опашката, щом можеше да съзерцава месарката. Чудеше се как още не са я потърсили от Холивуд. Та един ден, докато стоеше на опашката, едно момиченце, застанало пред нея, поиска четири хубави говежди пържоли, като помоли да ги отрежат по-дебели. Когато поискаха да плати, заяви, че нямало пари. Нямало пукната пара. Цялата опашка се вторачи строго в момиченцето, което искаше да получи безплатно хубавото месо. „А къде са майка ти и татко ти?“, смаяно попита месарката. „Бачкат“, отвърна детето. „Майка ти ли те изпрати?“, продължи да разпитва жената. „Да, защото няма време да ходи на пазар.“

Детето отговаряше спокойно, очевидно нямаше нищо против да го разпитват, но скоро започна да проявява признаци на раздразнение, защото все още не му даваха пържолите. „Какво ще правим?“, попита с поглед месарката. „Този път ще ти дадем, но повече няма да идваш в този магазин“, заяви месарят, който не искаше клиентите да го вземат за скръндза.

Месец по-късно, застанала зад щанда в „Котаракът в чизми“, Жюлиет четеше някакъв комикс, когато видя да влиза същото момиче. Запази мълчание и зачака с разтуптяно сърце. Момиченцето седна и поиска да пробва чифт боти, подплатени с кожа, номер 34. Обу ги, направи няколко крачки, мушна с пръст, за да провери докъде стига подплатата, и заяви: „Тръгвам си с тях, оставям ви моите“.

Госпожа Тюил се усмихна с умиление и отиде на касата. „Няма смисъл — продължи момиченцето, — нямам пари. Родителите ми се претрепват да бачкат.“

— Не можеш да ги вземеш, малката, трябва да ги платиш.

— Да не би да искате да си тръгна боса в снега, а вие да си седите тук, обути в топли пантофи?

Объркана, госпожа Тюил докосна косъмчето на бенката на брадичката си.

— Не, но…

Огледа се, объркана, взираше се в очите на клиентите, сякаш ги молеше да я извадят от неприятното положение. Всички се разсейваха и гледаха в краката си.

— Ами сега, какво да направя? — проплака тя. — За капак, и мъжа ми го няма!

— Това е същото момиче — намеси се Жюлиет, — момичето от месарницата.

— И как постъпи месарят? — попита госпожа Тюил с поглед, преливащ от надежда.

— Ами даде й четирите пържоли.

— Аха…

Момиченцето чакаше насред магазина, невъзмутимо, без да помръдне.

— Добре. Вземи ги. Но да не съм те видяла повече тук. Следващия път номерът ти няма да мине, така да знаеш!

Момиченцето си тръгна, зарязвайки старите си разкривени обувки. Госпожа Тюил не спираше да повтаря: „И таз добра, и таз добра“, а двойната й брадичка се тресеше от възмущение.

Жюлиет беше във възторг. На два пъти едно малко момиченце бе нокаутирало възрастните пред очите й!

Три години по-късно откри порасналата вече девойка в гимназията. Скоро двете станаха неразделни. Мартин се беше отказала от безплатното пазаруване от деня, в който бе успяла да изкопчи две плетени вълнени бонета от представителя на преждите „Филдар“ и майка й бе конфискувала едното. „Ама аз искам да имам две — се бе провикнала Мартин, — за да съм модерна, трябва да ги нося нахлупени едно върху друго.“ „Две, значи, ето така се поражда собственическият инстинкт, коренът на капиталистическото зло“, отряза я безапелационно майка й.

Оттогава Мартин преразгледа схващаният на родителите си и премина в противниковия лагер. „Колкото повече имаш, толкова си по-щастлив.“ Не искаше да чуе за никакви социални претенции, никакви борби и активистки изяви след църковната служба, никакво лепене на афиши по електрическите стълбове. Твърдо реши да се посвети единствено и само на себе си и на личното си преуспяване. По възможност чиста проба капиталистическо преуспяване.

Запознанството й с Бенедикт Тасен затвърди промяната в манталитета й. Бенедикт Тасен, дъщеря на виден гражданин, банкер, предприемчив бизнесмен, който отваряше пицария след пицария във Фонтенбло и луксозни гастрономи в Питивие. Мартин проучи кариерата на господин Тасен и се убеди, че първо трябва да получи образование, след което да си избере поле за действие и да преуспее не по-малко от него. Питивие обаче щеше да се окаже тесен за мащабните й планове. Затова се спря на Америка и си избра университет отвъд океана. При това не кой да е, а „Прат Инститют“ в Бруклин, от който излизаха архитекти, стилисти и изобретатели на нови форми. И понеже Министерството на образованието признаваше дипломата от „Прат“, нямаше да има пречки да се върне в родината, ако евентуално реши някой ден. Пет хиляди долара годишна учебна такса, без да включва разходите за квартира — за „кампуса“, както пишеше в каталозите. Единственият проблем в Америка, обясняваше тя на Жюлиет, е, че образованието струва много скъпо. За целта ще се наложи да работя и да заделям пари. Ето как, след като си взе дипломата за средно образование, тя се озова на една от касите на супера „Кооп“ и всеки месец внасяше пари в „Креди Агрикол“.

И Бенедикт не остана по-назад. Постъпи на работа в местния „Курие дю Лоаре“, който публикуваше главно съобщения и информации за местните злополуки и произшествия. „Това е за начало — обясни тя по телефона на Жюлиет. — Искам да стана истинска журналистка и да работя в истински вестник.“ Татенцето й купи едно рено на старо, за да се придвижва по-лесно.

Е, каза си Жюлиет, за Бенедикт парите никога не са били проблем. Още когато бяхме ученички, тя можеше да си позволи какво ли не, докато ние с Мартин спестявахме и се съюзявахме, за да си купим плоча на Джони или най-обикновен пуловер от „Монопри“.

На въпросния обяд в Мили Режина я представи на приятелите си. Тя се постара да направи добро впечатление, но без особен успех. С потна глава и пламнало лице, предполагаше, че е изглеждала като пълен идиот. Мъжете продължително и подробно я огледаха от глава до пети, но нито един не й каза нищо повече от обичайните изтъркани любезности.

Оттогава всеки ден се ровеше из обявите за работа, пропускайки онези, в които се искаха познания по стенография и машинопис, а това силно ограничаваше евентуалните й шансове. Добре че бяха лекциите в правния факултет на улица „Асас“, да си запълва времето, въпреки че никак не й бяха интересни.

След майските събития учебната година започна бурно. Факултетът приличаше повече на обсаден лагер, отколкото на учебно заведение и Жюлиет имаше чувството, че е попаднала в разгара на гражданска война. Голяма част от студентите симпатизираха на десницата, дори на крайната десница и се вълнуваха повече от това, да чупят главите на привържениците на левицата, отколкото да ходят на лекции. Имаха спретнат и самодоволен вид, червени бузи и пъпчиви чела, бяха късо подстригани и носеха пръстени с гербове или инициали. Жюлиет не беше очарована.

Живееше в очакване. Водеше дълги монолози със света Схоластика, утешаваше се с крем карамел и шоколадово драже и наблюдаваше как живеят другите.

Един ден Режина я представи в коридора на един от бизнесмените, на които преподаваше уроци по немски. Казваше се Виртел. Едмон Виртел, строителен предприемач, който търсеше да назначи човек, който да събира информация за бетоновото производство. „Тази сфера на дейност е много динамична — обясняваше той, — държавата се е заела да строи нови градове, за целта е създала цяла програма. Нужно е да съм в течение на всички новости в сектора, а не ми остава време за проучване…“ Попита я дали говори английски. „Да“, отвърна тя, мъчейки се да си спомни как се казваше „бетон“ отвъд Ламанша. Дали пише на машина, продължи той. „Да“, потвърди отново тя, гледайки го право в очите. Нямаше да позволи няколко черни клавиша да я препънат по пътя към така желаната работа. Щеше да се научи. За целта бяха измислили съкратени методи.

Договориха се да започне от следващия понеделник, ще работи следобед, с месечна заплата две хиляди франка. Едва не му скочи на врата от благодарност, но се сети навреме, че вече принадлежи към света на наемния труд, и потисна желанието си. „Имате ли годеник?“, осведоми се Виртел. „Не“, отговори Жюлиет. „И по-добре — каза той, — защото годениците винаги създават неприятности.“

Дори да имаше, беше готова да му покаже вратата.

Вече си бе намерила работа.

Истинският живот започваше.

Щеше да отпразнува събитието и да покани приятелките си в Париж.

Жюлиет, Мартин и Бенедикт стояха на тротоара безмълвни. Зрителите, които излизаха от киното, ги бутаха насам-натам. Те не протестираха, оставяха се на течението. Мартин се сгуши в карираното си палто. Беше ноември, валеше ситен студен дъжд. Жюлиет плесна с ръце, сякаш искаше да каже: „Дотук добре, сега се чудя къде да отидем да вечеряме“. Бенедикт вдигна яката на шлифера си „Бърбери“.

Бенедикт винаги ходеше с вдигната яка. Твърдеше, че това удължавало силуета й, вдигнатата яка придавала безспорен шик. Един от нейните принципи. Имаше доста от този десен: не си мий лицето с вода и сапун; винаги носи в дамската си чанта тоалетна вода — не парфюм, адски е просташко; не се обаждай първа, изчакай той да те потърси; винаги отказвай първата среща — ако държи на теб, пак ще се обади; не се казва „вместо“, а „в замяна на“, и т.н., и т.н. Дълъг поменик от правила, които впечатляваха Мартин и Жюлиет и които тази вечер отново ги принуждаваха да изчакат Бенедикт да каже тежката си дума.

Понякога превъзходството на Бенедикт ги караше да се чувстват незрели, но често се случваше да признаят, че е била права. В някои отношения тя се оказваше по-зряла от тях двете, взети заедно.

Превъзходството й се бе утвърдило още по времето, когато им се наложи да използват за пръв път дамските тампони „Тампакс“. Купиха ги заедно. Бенедикт избра марката. От сигурен източник знаела, че тампаксът се продавал със специални картонена цев, за да се поставя по-лесно. Трите прочетоха внимателно указанията и разгледаха подробно картинката, навита на руло и пъхната в картонената цев. Първа в тоалетната влезе Мартин и излезе веднага — пълен провал: връвчицата действително се показала от цевта, но останала в ръката й. И Жюлиет опита — от обясненията й излезе, че нямала вагина. Последна в тоалетната влезе Бенедикт. Достатъчни бяха две минути, за да излезе с празната картонена опаковка в ръка. Жюлиет и Мартин се спогледаха тъпо. Наложи се Бенедикт да им демонстрира как се прави, както обикновено, без да излезе от обичайната си резервираност и спазвайки нужното приличие, което още повече усложни нещата. Погледът, който й хвърлиха Жюлиет и Мартин, изразяваше не само облекчение, но и обет за подчинение.

Сега, след като изгледаха „Отнесени от вихъра“, Жюлиет я погледна със същия покорен поглед. Дано да е харесала филма, помоли се тя наум. Иначе вечерта ми ще отиде на кино. Ще се чувствам виновна през цялото време. Когато ставаше дума за Бенедикт, и най-дребната подробност придобиваше огромно значение.

— Отиваме ли да вечеряме? — предложи Жюлиет.

Тя знаеше само едно модно заведение: „Пъб Рено“, не че бе ходила там, само бе чувала за него. Знаеше, че се намира в долната част на „Шан-з-Елизе“, от дясната страна. Бенедикт кимна. Взеха метрото и слязоха на „Франклин Рузвелт“. Жюлиет се оглеждаше крадешком, опитвайки се да уцели мястото, не искаше да разберат, че си няма понятие накъде ги води. Най-после го откри и въздъхна с облекчение. Влязоха, тя се огледа и остана разочарована. Значи, това е въпросната кръчма, по която всички припадаха! Огромен хамбар, в който ветровете си даваха среща… За щастие, много скоро една младежка компания се настани на съседната маса и прехваленото заведение възвърна легендарния си блясък. Съблякоха палтата си и поръчаха.

— Как мислиш, дали Рет ще се върне? — попита Жюлиет.

— Не вярвам — отговори Мартин.

— О, да.

— Във всеки случай Скарлет е истинска съвременна героиня — заяви Бенедикт.

Уф! Значи, й е харесал, въздъхна с облекчение Жюлиет.

По време на вечерята разговорите се въртяха само около филма и Скарлет. Жюлиет се възхищаваше от многобройните й обожатели, Мартин изтъкваше деловите й дарби и здравата ръка, с която ръководеше дъскорезницата, Бенедикт беше впечатлена от класата й.

Когато сервитьорът донесе сметката, Жюлиет настоя да я плати.

— И сега какво ще правим? — попита Мартин.

— Не знам — отвърна Жюлиет, — не ви ли се спи?

Жюлиет никога не излизаше вечер. Смяташе, че се е отчела, като ги е завела в „Пъб Рено“. Опита се да си припомни някое нощно заведение, за което да е слушала по радиото или чела във вестниците. По дяволите! Пак се оказах неподготвена!

— Защо ли не се обадим на сина на Пенсонови? — предложи Мартин, позамаяна от хубавото розе.

Жан-Франсоа Пенсон? Никога нямаше да се осмели. Освен това Мартин бе прекалила със зелените сенки за очи.

— Много е късно вече! — възпротиви се Жюлиет.

— Много късно! — Мартин се изкиска в салфетката.

— Нямам му номера в себе си — обяви Жюлиет.

— Хайде на бас, че го има в указателя — настояваше Мартин.

— Правете каквото искате, на мен ми е все тая — заяви Бенедикт и леко се прозина.

— Хайде, отиваме да му позвъним — провикна се Мартин.

О, боже! Направете така, че да има огромно петно на името или страницата да е откъсната.

Слязоха до тоалетните, откриха номера и Жюлиет, ужасена, го набра, умолявайки света Схоластика да направи така, че Жан-Франсоа Пенсон да не си е вкъщи. Мартин си стискаше носа, изкривила физиономия: „Леле, как смърди тука!“. Май не бива да излиза в това състояние, каза си Жюлиет, притеснена от развоя на събитията.

Сигналът отекна пет пъти в слушалката. Жюлиет тъкмо се готвеше да затвори, когато чу един уморен, по-точно, силно отегчен глас да казва:

— Аало…

— Добър вечер. Обажда се Жюлиет Тюил. От Питивие.

— А, да.

— Звъня от „Пъб Рено“. Тук съм с приятелки и…

Искаше да се откаже, да прекъсне разговора, но Мартин я сръга.

— И си казахме, че няма да е лошо… да се видим.

— Кога? Тази вечер?

— Ами…

Мартин я сръга отново и избухна в невъздържан кикот.

— Ами да.

Беше си обещал да не излиза тази вечер, да гледа телевизия. Само дето нямаше нищо интересно по телевизията.

— А приятелките ви, как са?

— Ами… Те са две.

Той се засмя. Добре, ще отиде. Но само за едно питие. Но не в „Пъб Рено“, а в „Приве“, на улица „Понтийо“, понеже „Пъб Рено“…

Жюлиет приключи разговора.

Изведнъж се почувства силна като Скарлет в прегръдките на Рет. Той ще дойде, ще дойде. Позвъних му и ето го, идва. Да се срещне с мен, Жюлиет Тюил от Питивие. Благодаря ти, света Схоластика!

Той се държеше, сякаш си беше у дома. Барманите го познаваха и се обръщаха към него на малко име: Жан-Франсоа. Имаше запазена маса, поднесоха му „неговото“ питие. Танцува с трите поред. Под претекст, че нещо й е влязло в окото, Жюлиет замъкна Мартин в тоалетната, за да махне зелените сенки от очите й.

— Този тип не ми харесва — заяви Мартин.

— Така ли, защо?

— Не мога да ти кажа точно… Но го усещам.

— А Бенедикт?

— Намира го за много мил, добре възпитан. Мен ако питаш, прекалено е мил, прекалено е възпитан.

— Аз пък намирам, че е страхотен! — възкликна Жюлиет.

Глава 4

— Проблемът на френските предприемачи е, че нямат капка въображение, не са способни да видят по-далече от носа си, да предвидят какво ще се случи утре. Справят се с краткосрочните, в най-добрия случай със средносрочните задачи, живеят ден за ден, като самовлюбени царчета. Избягват да правят планове за след пет, десет години. Затова да не се правят на изненадани, когато губят договори на международните пазари. Слушате ли какво казвам, Жюлиет?

— Да, господине — отвърна Жюлиет, изправяйки рамене.

Беше един от обичайните следобеди, в които я налягаше лека дрямка от речите на Виртел. Той не спираше да говори, сновейки напред-назад в офиса. Сигурно му помагам да мисли. Пак добре, че не иска да стенографирам.

Общо взето, разбира за какво става дума. Понякога дори й е интересно.

Виртел прекалено силно мирише на пури — пуши между шест и осем на ден, огромни „Давидоф“ с подвит край, и се полива с одеколон, за да прикрие мириса. Носи мокасини с дебели подметки, които го правят поне три сантиметра по-висок. Рижав, леко къдрокос, с добре развит гръден кош и дебел врат, който се слива с главата му. Сигурно трудно си намира ризи по мярка, мисли си Жюлиет. Добре, че не съм му жена. Никога не съм си падала по рижавите. Не мога да си обясня защо. Не ме привличат… Лицето й се изкриви в гримаса при мисълта за рижавата пишка на Виртел.

— Толкова силно ли ви впечатлява съдбата на френските предприемачи, Жюлиет?

Тя измънка „не, не“ и се смъмри наум, ама че съм тъпа, трябва да се съсредоточа.

— Понеже въпросните работодатели изобщо не са наясно с маркетинга, аз лично реших да инвестирам в дългосрочни проекти и да открия бетона на бъдещето. Следвате ли мисълта ми?

Следваше я и още как.

— Затова ще ви възложа да направите необходимите проучвания. Четете чуждата преса. Говорите английски, нали?

Тя кимна, придавайки си вид на истинска англичанка.

— … специализираните издания. Обиколете всички строителни изложения, с една дума, дръжте ме в течение. Открийте идеите на бъдещето. Млада сте, учите за висшист, изглеждате ми оправна. Пълен напред, давайте. Разбрахме се, нали?

Жюлиет харесваше да й говорят по този начин. Имаше чувството, че тръгва на война. В някой предишен живот съм била войник… Благодарна беше на Виртел, че й възлага толкова важна задача — бъдещето на бетона във Франция. Самочувствието й веднага подскочи. Още утре започва да събира информация.

Тази мисъл я стресна. Стомахът й се сви от тревога: къде да отиде, за да се запознае по-отблизо с бетона? Дали има специализирани книжарници, библиотеки, изследователски центрове? Ужаси се при мисълта за енергията, която трябваше да вложи в поставената й задача. Никога нямаше да се справи. Беше прекалено смотана, прекалено глупава. Все така се получаваше, всеки изблик на ентусиазъм неизменно биваше последван от пристъп на шубе. Настроението й се менеше непрекъснато, въодушевлението се редуваше с разочарование. Обличаше доспехите с песен, но още на първата крачка замръзваше на място, подгонена от непреодолимо желание да се върне зад укрепените стени на лагера. В предишния ми живот на воин кой знае колко сражения съм изгубила…

Откакто постъпи на работа при Виртел, основното й занимание беше да мисли за младия Пенсон. Защо ли не й се обаждаше?

Когато в пет сутринта излязоха от заведението, той я бе целунал по бузата с думите: „Ще си звъним, нали?“. Готвеше се да се отдалечи, когато тя извика подире му: „Но вие нямате номера ми!“. Той извади от джоба си писалка от чисто злато и записа телефона на Жюлиет на чековата си книжка. Но никакъв не се обаждаше. Човек не губи чековата си книжка, нали…

— Напечатахте ли на машина писмото ми до фирмата „Адер“ от Клермон-Феран?

Непременно трябва да се обадя на моя познат там, реши Едмон Виртел. В последно време го позанемарих. Да му купя самолетен билет до Париж, да го поканя на делови обяд с изискана компаньонка от момичетата на мадам Клод и току-виж съм завъртял бизнес в Клермон!

— Ами… не. Не още, ей сега сядам.

— Добре. Чакам да ми го донесете да го подпиша.

Той се завъртя, оставяйки на мокета следи от дебелите си подметки, и се отправи към кабинета си.

Странно момиче, никога не я виждам да работи, а писмата й са безупречни. Извади пура от калъфа, помириса я и я запали. Ще попитам Режина, да не се окаже все пак, че съм попаднал на някоя загубена патка… Защото в такъв случай не си заслужава да се захващам.

— И ще ви помоля да ме свържете с госпожица Вюрст.

Едмон Виртел познаваше добре Режина Вюрст. Видя я за пръв път в Рамбуйе, на едно барбекю парти в дома на приятеля си, депутата Аршамбо. Тя пристигна под ръка с някой си Преста, собственик на верига магазини за конфекция. Оттогава често я срещаше. Невинаги с Преста, но задължително на модни места, под ръка със състоятелни мъже. Завоеванията на Режина Вюрст й носеха единствено полза. Тя беше от момичетата, които ви оценяват по-точно от всякакви финансови отчети и борсови котировки, и да се покажеш под ръка с нея, беше атестат за добро финансово здраве.

Тъкмо това вдъхваше увереност на Едмон Виртел. „Виртел-Пробетон“ наброяваше 150 души персонал, притежаваше 321 бетоновози и бетонобъркачки и печалби за 1967 година, които караха да се пръскат от завист колегите от предприятията от бранша в района на Париж.

Беше изминал дълъг път, докато стигне до тези цифри. В началото нищо не предричаше подобно блестящо бъдеще на този син на нормандски месари.

Появи се на бял свят през една януарска нощ на 1926 година в градчето Лавал, за голямо разочарование на баща си. Още един син! Семейството имаше вече един: Жак, осемгодишен, който се радваше на скромните запаси бащина обич, притежавани от Роже Виртел. „Мога да им оставя в наследство единствено месарницата, а тя е една и няма как да се подели“, мърмореше Виртел-старши, докато сестрата от родилното се опитваше да му напъха новороденото в ръцете. Ако беше момиче, можеше да стои на касата и да прикотква клиентелата, а това второ момче…

С годините обаче, след като първородният му син си втълпи, че трябва да се изучи, и през месарницата се изредиха всички даскали, за да убедят татко Виртел да позволи на момчето да продължи в гимназията, а след това и в университета, той започна да си мисли, че в края на краищата малкият грозноват ревльо може да влезе в работа. Нямаше да учи и един ден щеше да поеме месарницата. Едмон Виртел беше тринайсетгодишен, когато избухна войната. Бе слаб ученик, но за сметка на това снабдяваше с прашки цялото училище. Това му позволяваше да купи два билета за кино, без да му се налага да иска от родителите си джобни пари, и да си открадне по някоя целувка по време на прегледа.

Войните прекрояват картата на света и преобръщат хорските съдби. Нито едно от намеренията на Виртел-старши не се осъществи. В края на 1943 година големият му син, който участваше в Съпротивата, бе застрелян в затвора във Френ. На следващата година — за зла участ и по ирония на съдбата — американска бомба разруши къщата, месарницата и сложи край на земния му път. Всички съседи скърбиха за него. Черната борса, която въртеше с помощта на малкия Едмон, много им помагаше през трудните военни години.

След освобождението от семейството бяха останали само Едмон и майка му. Без пукната пара. Госпожа Виртел се премести да живее при сестра си в Пюто, а Едмон бе оставен да се справя сам с живота.

За щастие, в едно дъждовно и мрачно утро, докато се чудеше как да убие времето, нещо го накара да придружи майка си до хълма Валериен на възпоменателна церемония в чест на загиналите в Съпротивата. Синът на госпожа Виртел бе награден посмъртно с кръста на Бойците за освобождението. Майката получи наградата вместо него. Отначало Едмон ужасно се ядоса от всички тези ненужни награди, които нямаше да върнат мъртвите, нито да стоплят сърцата на живите, но скоро се досети колко полезен можеше да се окаже баткото мъченик.

След тържествения ритуал в почит на мъртвите един червендалест мъж на около четирийсет застана пред тях с шапка в ръка. „Клод Морел, с прякор Кондор — представи се той, — ръководех групата, в която беше Жак Виртел.“ След размяната на обичайните баналности за смелостта на покойния и жестокостта на съдбата, разговорът придоби по-практична насоченост. Кондора попита дали може да помогне с нещо на семейството, служило толкова всеотдайно на Франция. Госпожа Виртел благодари, подчертавайки, че не иска нищо за себе си, но с печална физиономия посочи свития младеж, който я държеше под ръка.

Така Едмон постъпи на работа като момче за поръчки при „Братя Моран“, строително предприятие, което не можеше да откаже нищо на Кондора. След Освобождението Кондора унищожи всички договори (но не и копията), които братята бяха сключвали с германците за построяването на системата от укрепления по атлантическото крайбрежие, с цел да пресекат евентуално съюзническо нападение на Европа.

Отначало Едмон, който работеше в отдел „Контрол“, послушно преписваше „заснеманията“, направени от земемера. За разлика от останалите момчета, той се постара бързо да научи термините от документите, които му възлагаха да възпроизведе в двайсет и седем екземпляра. През януари 1948 година земемерът напусна, без да посочи никаква основателна причина, и той зае мястото му. Експедитивен и схватлив, Едмон не се задоволяваше с графиките, описанията и изчисленията, които му поверяваше шефът. Намираше време да обикаля строителните площадки, да поприказва с хората, да почерпи не само клиентите, но и работниците. През 1950 година примами най-добрите служители на фирмата, създаде своя и за начало измъкна под носа на „Братя Моран“ договор за строителство на сгради за кантори, който те смятаха за в кърпа вързан. Естествено, те се опитаха да реагират. Една нощ банда здравеняци нанесоха сериозни щети на строителната площадка на фирмата „Виртел“. На сутринта Едмон звънна на Кондора, който привика по-големия от братята, и работата приключи.

Междувременно Кондора бе избран за кмет на някакво градче в област Турен. Под негово ръководство общинският съвет на бърза ръка одобри куп планове за модернизации и реконструкции, с които Виртел се справи отлично, а данъкоплатците се бръкнаха доста дълбоко. Кондора поздрави протежето си и го запозна с кметове, бивши съратници от Съпротивата, и те като него преминали в политиката. Изгодата беше взаимна. Виртел строеше училища, стадиони, пристанища, местните големци заживяваха в разкошни къщи, обикновено извън общинските граници.

През 1958 година Кондора почина. Виртел плака много на погребението. Утеши го мисълта, че скъпият покойник бе имал достатъчно време и съобразителност да го свърже с всички кметове, депутати и индустриалци от областта, дошли да го изпратят в последния му път.

През 1960-а, на трийсет и четири години, Едмон се ожени за дъщерята на един от тях, Жерар Лосран, кмет и депутат от Лонгьо. Така Жаклин отърва на косъм кукуването на стара мома, на което очевидно я обричаха мазната й рядка косица, дългият й костелив нос и леко изкривеният й гръбнак.

Устните й бяха толкова тънки и стиснати, че когато я видя за пръв път, Едмон Виртел се запита дали не се храни със сламка. Но той така добре се погаждаше с таткото, че взе дъщерята. Продължаваше да върви напред, докато един прекрасен ден през 1966 година направи големия си удар. Благодарение на приятеля си Аршамбо получи голяма част от проекта за застрояване на нова градска част. Веднага прехвърли проекта на създаденото за целта ДОО, претупа работата и обяви несъстоятелност. Разполагаше с достатъчно средства, за да изкупи „Пробетон“, изпаднала в затруднение конкурентна фирма, която доставяше бетон на половината строителни предприятия от областта край Париж. С хитрост и ловко заобикаляйки закона, Едмон Виртел стана силен и богат. И това съвсем не беше краят. Можеше да стигне още по-далече…

Разбира се, имаше още недоизпипани неща тук-там. Липсваше му образование. С разрастването на предприятието се наложи да се заобиколи с млади сътрудници, току-що дипломирани от престижни инженерни училища, преливащи от знания, които му създаваха куп комплекси. За капак жена му, която беше имала достатъчно свободно време да получи лъскаво образование, не му спестяваше забележките си. „Не, скъпи, не се казва Мейгрит, а Магрит. Той е белгийски художник“, безцеремонно го поправи тя една вечер пред всички, когато се бе опитал да блесне, произнасяйки името с предполагаем американски акцент.

Бе необразован и си падаше малко простак. Много трудно се намираха дрехи, които да му стоят добре. Приличаше повече на бик, отколкото на манекен от модно списание и жена му не пропускаше случай да му се подиграе заради костюмите, купени от бутици, за които четеше по вестниците. Жаклин намираше, че ролс-ройсът е парвенюшки автомобил, и твърдеше, че златният пръстен с рубин, който съпругът й носеше на кутрето, е проява на „ужасен вкус“. Затова Едмон реши да сведе отношенията им до минимум — подписваше чековете и разсеяно целуваше двете хлапета, с които го беше дарила, спомен от редките моменти, в които се бе докосвал до нея.

За да се разведри от брачните си несполуки, Едмон Виртел пръскаше пари. Изпиваше по една бутилка във всяко новооткрито нощно заведение, посещаваше Сен Тропе, придружаван от „омайни създания“, придоби ловни дялове в едно имение в Елзас и вечеряше в „Максим“.

Голямото му удоволствие бяха уикендите, които прекарваше в именията на приятели. Отиваше сам, убеден, че ще срещне някоя красива глупачка, с която да се фука след това. Като онази, която Режина доведе преди няколко седмици в Мили, очарователна, свежа блондинка, едва-що излетяла от родното провинциално гнездо, с невинен поглед, тънка талия и задниче на луксозна лека жена…

Всяка вечер в седем часа Жюлиет отиваше при Изабел, служителка в приемната на фирмата. Двете тръгваха по авеню „Марсо“ до моста „Алма“, където Изабел вземаше автобуса, а Жюлиет прекосяваше моста, за да се прибере в апартамента на авеню „Рап“. Изабел й разказваше най-новите клюки. Седнала на бюрото си в приемната, тя не пропускаше нищо и коментираше надълго и нашироко постъпките и движенията на персонала. Клюките се въртяха основно около догадките кой с кого спи, кой с кого е спал и кой с кого ще спи.

Този път тя отново пусна въдицата в опит да разбере каква заплата получава Жюлиет, която от своя страна се постара да избегне въпроса, защото счетоводителката й бе загатнала, че се ползва със специален статут и не бива да говори за него.

— Много си нахална — заяви Жюлиет, — за такива неща не се пита.

— Аха, а да ти пиша на машина тайно писмата, не е нахално, така ли!

Жюлиет се засрами. Изабел й служеше за машинописка след случая, когато не успя да открие „ж“-то на машината, а Виртел бързаше и губеше търпение. Оттогава отиваше при Изабел, която натракваше писмото за нула време.

— Чакай, не го казвам, защото искам да го крия, а защото старата Жермен ме предупреди да бъда дискретна.

— Ама не е нормално…

Жюлиет се замоли наум автобусът на Изабел да пристигне веднага и да я отърве от нея.

— И без това всички приказват, че спиш с него! Тази история със заплатата няма да те направи по-популярна.

— Какво! Това ли говорят? Аз и Виртел…

Беше искрено възмутена.

— Ми да. Специално възнаграждение за специални услуги. В живота няма нищо безплатно. Още ли не си го разбрала? Наистина ли си въобразяваш, че има нужда от асистентка, за да му доставя информация за бетона? Трябва само да звънне в Изследователския център, за да получи нужната документация.

Трябва да го запомня този център, каза си Жюлиет.

— Той си е такъв, да знаеш! Наема девойка под някакъв изсмукан от пръстите претекст и я чука. Раз-два, направо на бюрото. Така че не си първата.

Жюлиет почувства как й се качва кръвното. За малко да се тросне на Изабел, да й каже нещо обидно, но си спомни за неоткриваемите букви на клавиатурата и с поверителен тон, сякаш й съобщаваше голяма тайна, прошепна:

— Хиляда и петстотин франка.

— Какво! Получаваш хиляда и петстотин франка месечно! За половин работен ден! А аз се бъхтя за хиляда и осемстотин на пълен работен ден! Каква несправедливост! Няма съмнение, драга моя! Виртел иска да те чука!

Изабел я изгледа с поглед, в който се четеше учудване и завист. Жюлиет не знаеше какво да отговори. Реши да прояви достойнство, за да възстанови накърнения си престиж.

— Във всеки случай с мен номерът му няма да мине. Ако ме докосне с пръст, няма да му мълча, ще му натрия носа!

— И ще изхвръкнеш от работа.

Жюлиет нямаше накъде да отстъпва.

— Не ми дреме.

— Това се казва да си принципен — отвърна Изабел, подсвирвайки с възхищение. — Наистина ли ще го направиш?

— Да — отговори Жюлиет, която вече се вживяваше в ролята на светица, закрилница на секретарките, подложени на сексуален тормоз.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Ако го вярваш наистина, направо ми скриваш топката — заяви Изабел, нарушавайки мълчанието.

— Чуй сега — отвърна Жюлиет, възползвайки се от предимството, което й даваше новата й добродетел. — Обещай, че няма да казваш на никого.

Изабел се поколеба, но накрая обеща.

— Никога да не си намериш годеник, ако нарушиш обещанието?

— Никога да не си намеря годеник — повтори Изабел.

— Протегни ръка и плюй.

Изабел протегна ръка и плю на тротоара.

— И напълно да оплешивея…

Изабел зяпна смаяна, но се подчини.

Сега съм убедена, че няма да си отвори устата, каза си Жюлиет.

— Друго си е да ловиш окото все пак — измърмори Изабел. — От понеделник тръгвам на гимнастика.

— Така е, но пък това поражда друг вид проблеми — въздъхна Жюлиет.

По всичко личеше, че работата й в „Пробетон“ няма да е толкова лека и безгрижна, колкото си го бе представяла.

Глава 5

Един неделен следобед Жюлиет реши да се поразходи в парка „Тюйлери“. Времето беше хубаво и тя тръгна по кейовете на Сена, от моста „Алма“ към площад „Конкорд“. Небето беше леденосиньо, от устата на минувачите излизаше пара. Хванали за ръка родителите си, малчуганите крачеха със зачервени нослета, като морковите, които слагаха на снежните човеци.

Ведра и спокойна, Жюлиет наблюдаваше щастливите домочадия, гледка обичайна за това време на деня.

Този уикенд остана в Париж на авеню „Рап“ заедно с Унгрун, която се възстановяваше от пластичната операция за намаляване на бюста. Манекенката лежеше бинтована и от време на време отлепваше крайчето на лейкопласта, за да види дали раната зараства нормално. Жюлиет заплашваше да я шамароса, ако не престане да се вманиачава. В края на краищата годеникът от Рейкявик бе дал съгласието си. Сигурно си беше помислил: „По-малки гърди, повече работа“. Според Жюлиет си падаше малко меркантилен, но Унгрун се беше смахнала от любов. Той й пишеше по три писма на ден, които портиерката оставяше на изтривалката всяка сутрин. Вече нямаше кандидати за исландски марки.

Унгрун беше много целомъдрена. Почти не излизаше вечер, а покани не липсваха. Мнозина лудееха по румената й бебешка муцунка, по огромните сини очи и полуотворените в израз на постоянно учудване устни. Всяка вечер я търсеха по телефона. Тя отговаряше учтиво, смееше се, когато я уверяваха, че умират от любов, но отклоняваше поканите за „Кастел“, Довил, Гщаад или Сен Тропе. Колкото и Жюлиет да я увещаваше да изневери поне веднъж на годеника си, ей така, просто за да опита и да не съжалява един ден, когато седне на касата в магазина за домакински електроуреди, Унгрун повтаряше: „Не ми харесват“. Една вечер звънна Джони. Джони Холидей, без майтап, певецът, чиито снимки Жюлиет бе налепила във форма на ветрило по стените на детската си стая.

Канеше я в прочутата дискотека „Бюс Паладиом“. Жюлиет, която държеше помощната слушалка до ухото си, ощипа до кръв Унгрун, за да я накара да приеме. Унгрун отговори: „Не, благодаря. Гледам едно предаване по телевизията“. Да предпочете телевизията пред Джони! Жюлиет се натъжи — защо Джони не заведе Силви на танци в „Паладиом“? „Защото вестниците пишат само лъжи — процеди през зъби Режина, която чакаше за телефона и си пилеше ноктите. — И Джони хойка като всички останали.“

Беше приключила участието си във филма с Габен и изживяваше страстна идилия с млад италиански актьор, с когото се бе запознала по време на снимките.

Жюлиет се чувстваше изгубена сред тези любовни водовъртежи. На нея й оставаше само синът на Пенсонови, единствено за него сърцето й тупкаше по-силно. Обаче нямаше опасност да получи сърдечна криза! Видя го само веднъж след вечерта в „Приве“. Заведе я на вечеря у приятели. Тя не разбра за какво си говорят и не отвори уста през цялата вечер. Той я изпрати с колата до тях. След като пристигнаха, изключи двигателя и тя си каза: „Най-сетне дойде моментът“. Той я прегърна. Отметнала глава, Жюлиет чакаше със затворени очи. Той само промълви: „Мило малко момиченце“, и не я целуна.

— Не съм малко момиченце. Скоро ще стана на деветнайсет години, на седми март.

Може пък да запомни датата.

— Толкова си малка, толкова невинна…

Говореше, допрял устни до ухото й. А на нея й се искаше да го ухапе по устните.

— Целунете ме, моля ви…

Той я изгледа, учуден. Допря устни до нейните леко и толкова бързо, че не бе сигурна дали не е сънувала.

— Сега се прибирай вкъщи като послушно момиченце. Утре ще ти се обадя.

Да се прибира! Точно когато се очертаваше нещо толкова прекрасно!

— Не е задължително да се прибирам, може да отидем у вас, ако желаете.

Той се засмя.

Смее се, значи, спечелих точка. Ще запали колата и ще отидем у тях.

— След два дни летя за Ню Йорк, Жюлиет, ще остана там три месеца.

Тя въздъхна разочаровано и се отдръпна.

— Но ти обещавам, че като се върна, ще празнуваме.

Три месеца чакане, помръкна тя. Защо не запретне полата ми, направо тук, на седалката? Както го правехме в Питивие в събота вечер.

— И… защо отивате в Ню Йорк?

— По работа.

Твърде мъгляво, но практично. Отговор, които веднага пресича всякакви въпроси.

— Аз пък — заяви Жюлиет, засегната, — ще остана в Париж и ще работя с Виртел.

— С господин Бетон?

— Същият…

Трудно беше да продължи след думата „бетон“. Ясно бе, че ще трябва да сложи кръст на преспиването у тях.

— Хайде… Сега се прибирай като послушно момиче. Уморен съм, а утре ще трябва да ставам рано.

Уморен! Едно време жените използваха тази дума, за да избегнат брачните задължения, сега го чува единствено от устата на мъжете.

— Имате ли си приятелка? — попита тя.

— Ей, доста си нагла!

— О, питам само така…

По-добре да понесе удара сега, отколкото да страда три безкрайни месеца напразно.

Той я погали по косата машинално, сякаш обмисляше какво да отговори.

— Всъщност нямам истинска приятелка, след като искаш всичко да знаеш.

Уф! Благодаря ти, света Схоластика, там, горе на небето.

— Престани да си фантазираш, Жюлиет. Не съм принцът от приказките, ясно ли ти е? Съвсем не.

Хвана я за брадичката с два пръста и здраво я стисна. Погледът му стана суров. Направо заплашителен. Повтори още веднъж: „Не съм принцът от приказките“, след което отпусна хватката си. Тя потърка челюстта си. Защо ли го казваше това?

Оттогава — пълно мълчание. Нейна беше грешката, че му се нахвърли по този начин. Винаги трябва да имаш едно наум и да се държиш резервирано с принцовете, иначе те пробват кристалната пантофка на друго краче.

Сега крачеше бодро, заета с мисли за Жан-Франсоа Пенсон, за бинтованите гърди на Унгрун, за Джони Холидей и Силви Вартан, дъхът й се виеше в студения въздух и рисуваше големи плътни кръгове и малки прозирни кръгчета… Внезапно забеляза, че някой я следи. Един млад мъж спираше, когато тя намаляваше крачка, тръгваше, когато тя се забързваше. Реши да се увери и се облегна за миг на каменния парапет край Сена. Той също се облегна, на известно разстояние от нея.

Беше около двайсет и пет — трийсетгодишен, брадат, с разрошена коса. Нищо особено, реши тя. Нормално, красивите мъже не следят момичетата по улиците. Те се разхождат горди, с вдигнати яки и от време на време поглеждат часовниците си с делови вид. Изгледа го открито. В отговор той й махна.

Наближаваше парка „Тюйлери“ и можеше да му избяга при кукления театър. Ще си вземе билет, ще влезе, и в момента, в който Гиньол замахне с тоягата да набие лошия, ще се измъкне незабелязано в тъмното.

Замисълът се провали. Сблъска се с него на вратата, когато се готвеше да излиза. Отдръпна се и раздразнено попита:

— Какво искате от мен? Оставете ме на мира! Престанете да се мъкнете подире ми!

Той я изгледа, невъзмутим. Нямаше истинска брада, просто не се беше бръснал няколко дни. Висок около метър и осемдесет, с кестенява рошава коса, обут в стари дънки, старо яке, от което се подаваше краят на ризата му. Малко небрежно го дава, реши тя. Приличаше на костенурка, но очите му бяха палави и зорки и тя скоро се улови, че го гледа само в очите.

— Не се мъкна след вас, по-правилно е да се каже, че се мъкна след най-готиното дупе на света.

Сексуален маниак. Беше попаднала на сексуален маниак. В Париж ги имаше много.

Сви рамене и продължи разходката си с бърза крачка. Той все така вървеше след нея.

— Какви лицемерки сте вие, момичетата. Убеден съм, че сте очарована от факта, че имате хубаво дупе. Аз съм познавач. Нямаше да ви го кажа, ако не го мисля.

Има право. Ужасно й е приятно, но не смее да си го признае. Не е тя виновна, че втълпяваните поколения наред правила са неизтребими. Не се отговаря на непознат мъж, който те заговаря на улицата. Още по-малко, ако заговори за дупето ти.

— Оставете ме на мира! Не ми се слушат грубости!

— Добре. Ще вървя след най-хубавото дупе на света и ще пазя мълчание.

Тя ускори крачка. Той също. С ръце в джобовете, си затананика: „Cosi, cosa, it’s a wonderful world“. За миг през ума й мина мисълта да се оплаче на някой полицай, но се отказа. Щеше да е прекалено драматично, като във филм от петдесетте години, когато женската добродетел все още е означавала нещо. Полицаят щеше да се изсмее. Или дори да вземе страната на маниака.

Готвеше се да направи третата си обиколка на парка, когато внезапно осъзна абсурдността на ситуацията — през една хубава февруарска неделя цели семейства безгрижно се разхождаха без цел и посока под синьото небе, възползвайки се от свежия чист въздух, а тя за трети път обикаляше парка, като само дето не спринтираше.

Седна на един градински стол и избухна в сълзи. Плачеше за всичко накуп: за мъжа, който й пречеше да се шляе на воля, за Жан-Франсоа Пенсон, за живота си, който изведнъж й се стори безкрайно тъжен и безинтересен. Така си беше! Нямаше гадже, нямаше фасон, само бетон…

Автомобилите надуваха клаксони по улица „Риволи“, внезапно й се прииска да скочи в някое такси.

Той клекна до нея и я загледа объркано.

— Наистина съжалявам. Толкова сте красива и…

Тя го погледна, лицето му й се видя размазано през сълзите. Той мърмореше: „Ама че съм лош, ама че съм гаден, повече няма да правя така, обещавам“, чешеше се по главата и се взираше в нея искрено изненадан. Приличаше на виновно дете. Попита:

— Кажете ми… от какво е направена статуята на Свободата в Ню Йорк?

Тя го погледна, обърса нос с опакото на ръката си и смотолеви:

— Ми… от камък.

— Не. Протегнала е ръка4.

Тя не се сдържа и се разсмя. Носът й все още беше червен, сълзите, стичащи се по лицето й, вече засъхваха, но продължаваше да подсмърча.

— Аха, вече сте по-добре. Да ви предложа едно питие, госпожице?

Тя не знаеше какво да отговори. Той заклати глава с умоляващо изражение, опря коляно в земята, заудря се по гърдите. Накрая, понеже тя продължаваше да седи безмълвно, се изправи с думите:

— Добре, не става. Жалко. Бях се привързал към вас…

Поклони се. Повтори няколко пъти „извинете, извинете“, изправи рамене и се отдалечи, тананикайки „Cosi, cosa, it’s a wonderful world“, без да се обръща. С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, с две декоративни кръпки на задника, широкоплещест, той крачеше уверено с обутите си в маратонки крака. Хареса й в гръб, докато го гледаше как се отдалечава безмълвно.

— Често ли вървите след жените по улиците?

Беше го догонила. Сега тя го заговаряше, а той ускоряваше крачка.

— Ей, изчакайте ме — викна Жюлиет, задъхана.

Той не отговори. Тя се поколеба дали да продължи, или да се откаже от надбягването.

Ох, по дяволите, отказвам се! Няма да вървя след някаква костенурка, прибирам се вкъщи да уча за бетона. Това поне е сериозно занимание.

Може и да седна да назубря записките от лекциите. В понеделник имам упражнения, а още нищо не съм прочела.

Или да изиграя едни карти с Унгрун.

Или да…

Не знам какво да правя със себе си.

Глава 6

Докато Жюлиет се запознаваше със странни птици в парка „Тюйлери“, Мартин беше на стаж в Орлеан на тема: „Продажби и приходи в системата на супермаркетите“. Едноседмичен стаж и шест месеца задочни курсове за онези служители на супермаркета „Кооп“, които искаха да се изкачат едно стъпало в административната йерархия.

Мартин ликуваше. Също като Христофор Колумб, стъпил здраво на американска земя, и тя бе открила един нов континент: този на манипулацията на потребителя.

През този следобед, все още опиянена от толкова знания и хитрини, тя се раздели с колегите и реши да се прибере в Питивие на стоп. Общественият транспорт щеше да й пречи да мисли. Изпитваше нужда от чист въздух и простор, за да даде воля на идеите си.

С огромен сак на рамо, с черна минипола и вълнен чорапогащник, розов пуловер от изкуствена материя, комбиниран с розови шноли и очила с розови рамки, с русия бретон и очи, очертани с черна линия, тя беше истинско копие на актрисата Софи Домие. Имаше излъчване на момиче от народа, чието простодушие бе съчетано с доста обемист, макар и хаотичен културен багаж, натрупан от четене, слушане, наблюдаване. Колкото и да не я долюбваха добродетелните буржоазки от Питивие, тя беше убедена, че един ден ще ги шашне до една. Презрението, което четеше в очите им, я стимулираше. Посрещаше невъзмутимо погледите, вторачени в очертания й бюст под прилепналия пуловер, в изкуствените мигли и високите до бедрата черни лачени ботуши, и си повтаряше наум: „Един ден ще ви затворя човките, един ден ще ви затворя човките на всички…“.

Докато крачеше по правия като конец път, продължи да мисли за стажа. „Ама че работа!“, казваше си. За една седмица практика научих повече, отколкото за дванайсет години в училище. Сократ и Питагор не успяха да ме мотивират така, както го стори дребничкият господин с мустачки, докато ни разкриваше от катедрата тайните на „политиката на рекламата и продажбата“. Тази беше темата на семинара.

Мартин намали ход от страх да не получи бодежи. Искаше да извърви пеша възможно най-голямо разстояние, преди да вдигне ръка за стоп на някоя кола.

Да работя, може да се окаже интересно. От друга страна, като се замисля, от съвсем малка се боря с действителността: пържолите, изкрънкани от месаря, зимните ботуши, вълнените плетени шапки, и този вид житейски стаж не е хич за подценяване. С тази разлика, че тогава бях от другата страна на бариерата…

Имах, разбира се, военни планове, но не разполагах със средства, с които да вляза в сражение. А ето че сега ми предоставят истински арсенал, с който да манипулирам цял един свят. Учат ме как се прави. Откривам удоволствието от властта. Това, което ме потискаше най-силно в училище, беше принудата да се подчинявам на куп правила, от които не получавах никакво удоволствие. Подчинението беше единственият начин да оцелееш. В противен случай се превръщаш в бунтар, в прокълнат и умираш млад и безпаричен. Как не! Аз искам да бъда богата и да живея дълго. Съгласна съм да се подчинявам отначало, но само докато разбера механизма, за да мога после да се възползвам от него.

Мартин седна на крайпътния насип, откъсна една тревичка и я задъвка. В продължение на една седмица най-учтиво ми обясняваха как „да подобря диалога между стоката и потребителя“, с други думи, как да напълня докрай количките с ненужни стоки, за да преливат касите на „Кооп“! Сега вече става интересно да се работи там. Доста по-интересно от десетте процента намаление, ако поръчаш по каталог, или бутилката аперитив, ако пипнеш клиент, свил нещо от щанда!

Само да знаеха тези, които влизат в супермаркетите, какви капани ги дебнат!

Тя се излегна и се разсмя с цяло гърло.

Аз самата нищо не подозирах, докато стоях на касата.

Супермаркетът е нещо като огромна игра на гъска. Първото квадратче — влизаш с празна количка и пълен портфейл. Докато стигнеш последното, количката ти прелива от покупки „на промоция“, а портмонето ти се е изпразнило. Също както при играта: паднали сте във всички кладенци и за малко да ви тикнат в затвора заради дългове.

Защо например щандовете с хранителни продукти обикновено са в дъното на магазина? Защото, преди да стигнете до ежедневния резен шунка, трябва да преминете през обширно поле, осеяно с изкушения, като се започне от въдицата за риболов с двойна макара и се стигне до електрическата сокоизтисквачка.

За да не пръскаш излишни пари, трябва да се движиш с поглед, забит в земята. Да лазиш покрай най-долния щанд, където се намират изгодните предложения: бурканчето горчица за без пари, евтиното олио, меденката без консерванти, захарта, брашното, всички продукти, от които се печели малко. Достатъчно е да се изправиш и етикетите те зашлевяват през лицето. Достойнството се заплаща.

Насипните стоки в челото на гондолата? Друг капан. Вземат тениските от трийсет франка, изваждат ги от пликовете им, нахвърлят ги безредно в панера и им слагат цена четирийсет франка. Инсценират разпродажба и клиентите ги разграбват.

И най-подозрителните, онези, които пазаруват, без да се отклоняват от предварително изготвения си списък, също се оказват измамени. Отиват направо на щанда на горчицата, за да вземат едно бурканче от тази, която обикновено употребяват, но се натъкват на бурканчета сос беарнез. Виж ти, дали ми е останало от този сос вкъщи? Я да взема едно бурканче за всеки случай. След което се отправят да търсят подправката, за която са дошли. Току-що са паднали в поредния капан.

Голямо нещо са думите, продължава разсъжденията си Мартин. Вместо да си признаят: „Разбъркахме местата на продуктите, за да оскубем клиентите“, те обявяват: „Днес направихме вътрешни промени в номенклатурата на стоките“. В такъв случай защо се чудим, че хората, които владеят думите, владеят света!

Като се прибера вкъщи, няма да кажа: „Научиха ме да крада ближния, брата си“, а ще им говоря за обмислени покупки, за импулсивни покупки, за ритъм на продажбите на определени артикули, за референтни артикули…

О, татко мой наивен, ако ти бяха известни тези хитрини, щеше да водиш по друг начин класовата борба! По-скоро би се записал в някоя асоциация за защита на потребителите. По-ефикасна е от Партията.

Стажът й бе повдигнал духа. Откакто Жюлиет замина за Париж, бе изгубила най-вярната си привърженичка. В живота е от изключително значение да имаш привърженици. Все пак не може вкъщи да се развява с тениска с надпис „Давай, Мартин, напред, Мартин“. Важно е да имаш привърженици, които да уважаваш. А не разни тъпаци, дето си мислят, че Ню Йорк е столицата на Щатите. Образовани хора, а не балъци…

За нещастие, откакто Жюлиет замина, Мартин имаше чувството, че е заобиколена предимно от такива. Дори престана да се вижда с Кристоф, любимото й другарче. Вече нямаше желание да се люби в камионетката, която изпросваше от баща си и паркираше на върха на хълма Питивие льо Вией. Все се опасяваше, че спирачката ще изпусне в разгара на любовната игра. Беше й писнало. Всеки път съсипваше по един чорапогащник.

Затова всяка вечер се прибираше директно от бачкане и залягаше над английския. После вечеряше с родителите си пред телевизора. Баща й размахваше вилица към екрана и хулеше правителството, работодателите, американците, лошите хора.

Мартин слушаше, но не чуваше.

Само минаваше през дома на родителите си, нямаше намерение много да се задържа. Погледната отстрани, изглеждаше мила и послушна. Не че не ги обичаше, изпълнена бе с нежност към тях. Искаше й се да ги предпази от живота, от който нищо не бяха разбрали. Нямаха вина, бяха тръгнали от нулата, службицата в захарната фабрика и четиристайното общинско жилище им се струваха върха на лукса. Беше им благодарна в известен смисъл. Благодарение на такива като тях нейното поколение щеше далече да стигне. Те бяха успели да направят най-трудното: да се откъснат от бедното бретонско селце и да се установят в град, на прилично разстояние от Париж. Гигантска крачка напред.

Когато разговорът прекалено загрубее, тя започва да мисли за други неща, за да прогони глупостта, която долавя да се прокрадва в думите им. Не желае да попадне в мрежите й. Не иска дори микроскопични частички от нея да проникнат в главата й. Това е най-силният й страх, не й дава мира. Ако се случи по време на разговор да повтори някой израз на майка си или лозунг, чут от баща си, тя се сепва и млъква. „Не искам да стана като тях, не искам да стана като тях.“

За да избяга от тях, започна да чете. Не подбираше, четеше всичко, което книжарят от площад „Мартроа“ й продаваше на занижени цени или й даваше безплатно, когато книгите бяха пожълтели или в недобър пазарен вид. В последно време бе изгълтала сума ти книги, написани от жени. Преводи от американски. Подобни четива не вървяха в Питивие. А тя се разпознаваше в тях. Не беше единствената, която искаше нещата да се променят. Затова реши да отиде в Америка. Обикновено сядаше да чете след вечеря. Със сестра си Жоел, две години по-малка от нея, деляха една стая. Жоел напусна училище и отиде да учи занаят в един фризьорски салон, при госпожа Робер. Изхарчваше почти цялата си заплата за дрехи и козметика.

Всеки път, когато Мартин се опитваше да поведе разговор с Жоел, се стигаше до кавга. Мартин се ядосваше. Много трудно приемаше пълната липса на амбиция у сестра си.

Вечерта, преди да замине за Орлеан за стажа, пак се сдърпаха, този път заради Жюлиет.

— Твоята приятелка сигурно е много тъжна — запревзема се Жоел, заета да си лакира ноктите, подпряла длани с разперени пръсти на купчина женски клюкарски списания за известните личности. — В Париж… толкова далече от красивия Рьоне… той нали я заряза…

— Тя го заряза — поправи я Мартин.

— Гладис разправя други работи…

— Тази безлична върлина! Скоро ще дойде и нейният ред!

— В деня, в който сваля красавеца Рьоне, така здраво ще го хвана, че няма да има мърдане.

— Какво ви прихваща всички, та сте си изгубили ума по този безмозъчен хубавец!

Внезапно нещо й прищрака в главата.

— Я ми кажи, драга моя сестричке, вече била ли си с момче?

— Защо? Ще отидеш да кажеш на мама ли?

— Не. За моя лична информация. Питах се дали имаш някакви други интереси, освен жалките ти историйки на наивна кретенка.

Четчицата с лака се отплесна и Жоел се разплака.

— Нямаш право да ме наричаш кретенка! Това, че не си взех матурата, не…

Не довърши изречението. Мартин вече съжаляваше, че е прекалила. Понечи да я прегърне, но Жоел я отблъсна.

— Остави ме на мира! Ще видим коя от двете ще се окаже по-голяма кретенка.

— Извинявай, ама много ти се ядосах, исках да те накарам да се замислиш. Да се поинтересуваш от нещо друго, освен от Рьоне красавеца. Струваш доста повече, да знаеш…

Жоел вирна брадичка и попита:

— Защото съм хубавичка, затова ли смяташ, че съм тъпа? Като Мерилин?

Къде ли го беше прочела това?

— Не, аз съм тъпа понякога. Хайде, престани да лееш сълзи. Ще ти подаря нещо, за да ти се извиня. Какво ти се иска?

След кратък размисъл Жоел отговори:

— Червило „Туенти“.

А ти какво очакваше, скастри се наум Мартин, да ти поиска събраните съчинения на Симон дьо Бовоар?

„Колко ми е трудно да приема, че хората не са като мен!“, продължи да разсъждава тя, събирайки нова струя плюнка. Понякога съм наистина нетолерантна. Бедната Жоел…

Тя потръпна и разтърка ръце. Вдигна поглед към заплашително притъмнялото небе. Хвърли поглед на часовника си и се изправи с един скок, потупвайки енергично миниполата си.

Бързо, бързо да спре някоя кола, ако иска да стигне навреме за вечеря.

Глава 7

— За какво мечтае девойката, облегната на парапета на моста?

Жюлиет подскочи стреснато. Мъжът с глава на костенурка бе застанал зад нея. Погълната от мислите си, не го бе чула да се приближава.

— За бетона — отговори тя.

Той се засмя високо.

— За бетона?

— Да. Правя проучвания, събирам информация за бетона, след като толкова се интересувате. Така си печеля хляба.

Изучава бетона и има прекрасно дупе. Тази девойка не е за изпускане, каза си той.

— Какво ще кажете за едно питие?

— Може — отвърна Жюлиет.

За пръв път закрачиха рамо до рамо. Поеха нагоре по улица „Бак“, после по „Юниверсите“ и стигнаха хотел „Ленокс“.

Барът, обзаведен дискретно в бежово, с бяло пиано в дъното и големи дивани в цвят слонова кост, покори Жюлиет още от вратата.

В този следобеден час нямаше клиенти. Барманът четеше детективски роман, от ония с меките корици. Кимна им. Изглежда, познаваше мъжа от парка „Тюйлери“.

— Тръгнах оттук — поясни той, посочвайки бялото пиано. — Четирийсет франка на вечер. Свирех само в два акорда, изпълнявах всичко в до мажор, от „Summertime“ до „Под мостовете на Париж“… Държаха ме, защото клиентите се забавляваха.

Жюлиет се усмихна.

Той продължи:

— Бях атракцията на заведението, музициращ палячо.

Харесва това момиче. Ако имаше достатъчно средства, щеше да наеме стая и да се качат горе двамата. Убеден съм, че няма да откаже. Почтена на вид, обаче е готова да запретне полата. Фантазирам си, бълнувам, каза си той. Желанието да легна с нея ме обърква. Не знам за какво да й приказвам…

Спогледаха се, смутени. Той си поръча скоч, Жюлиет швепс.

Хайде сега, да успокоя топката. Споко, споко. Мога да й изсвиря нещо кратко. Ще се получи романтично и ще замаже лошото впечатление от миналия път в парка. Не, няма да си давам зор. Няма да се променям.

Изпиха си питиетата мълчешком.

Жюлиет оглеждаше интериора и се чувстваше добре. Искаше й се да посвири на пианото, но не се осмеляваше да го помоли. Ще си помисли, че съм някаква наивна патка.

Той си поръча второ уиски, тя още един швепс.

Той извади цигара, драсна клечка кибрит, запали си цигарата и пъхна изгорялата клечка обратно в кутийката. Сети се, че не беше предложил на Жюлиет, и й поднесе пакетчето. Тя си взе и той й подаде кибрита. Трябваше й време, докато попадне на клечка с червена главичка.

Дръпна от цигарата. Добър ход, създава усещане за непринуденост.

— Още един швепс?

Тя кимна.

— Същото — поръча той.

Барманът отново остави книгата си и дойде до тяхната маса.

Мамка му, може поне да заговори за времето, мислеше той. Все е нещо за начало. Нервира ме с мълчанието си. За какво ли мисли? Пита се защо е тръгнала с мъж с физиономия във формата на електрическа крушка? Искам да я докосна, мамка му, искам да я докосна.

Трябва да спре да пие.

Беше петото му уиски. Посред бял ден при това! Довечера пак ще съм се подредил…

Обърна джоба на дънките, имаше само сто франка, колкото да плати питиетата.

— Добре, стига сме се размотавали тук, да тръгваме — заяви той, след като изпразни джоба си на бара.

Тя допи чашата си в мълчание.

Излязоха на улицата. Той примижа от силната светлина.

— Ще ми дадете ли телефона си?

Тя се колебаеше.

Той заяви с ирония:

— Лично аз нямам нищо против да се оставим в ръцете на случайността, но Париж е твърде голям град, а това си е риск…

Тя се усмихна, все така мълчалива. Нещо й подсказваше, че е по-добре да спре дотук. Този мъж е опасен. Може би.

— Аха, пропуснах да ви кажа — продължи той. — За да не нарушавате принципите си. Не съм сводник, нито трафикант, нито член на престъпна банда, заклевам се.

На всичко отгоре чете мислите ми, каза си тя. С върха на обувката си започна да описва кръгчета на тротоара. „Не знам. Не знам как да постъпя.“

— Много искам да се видим пак, госпожице.

Той се приближи, бутна я до стената, взе ръцете й в своите, долепи ги до влажната, замръзнала стена, долепи и ръцете си, корема, краката, цялото си тяло до нейното и се приведе бавно, бавно към нея. Жюлиет присви очи, усети дъха му и почувства устата му върху нейната. Устните, езикът, зъбите му… Сля се с тях, сякаш цял живот беше правила само това, да се целува с него. Опита да си освободи ръцете, за да ги увие около врата му, но той не й позволяваше да мръдне, притиснал гърба й до студената стена, китките я заболяха, но усещаше как в нея прониква топлината от корема и бедрата му. С всички сили впи устни в неговите и се остави целувката да я погълне, забравила хората наоколо, сраснала се с устата, която я изпиваше, с езика, който пърхаше и проучваше, със зъбите, които лекичко я хапеха, преди езикът отново да задълбае още по-дълбоко, ръцете да замачкат полата й още по-яростно.

— Любовната целувка руши обществото — заяви той, отдръпвайки се внезапно.

Жюлиет за малко да се озове на земята, но успя да се хване за якето му.

— Падате малко анархистка, скъпа. Ако бях на мястото на родителите ви, нямаше да ви разрешавам да излизате без придружител.

Тя го изгледа с поглед, искрящ от гняв. Не е прието да прекъсваш така брутално целувка, без поне да намекнеш за намерението си. Грубиян!

— Какво знаете вие за родителите ми? Освен това съм минала възрастта да вървят по петите ми.

Засегна се. Не е зле. Наперено девойче.

— Е, ще ми дадете ли телефона си? Нямам намерение цял следобед да ви целувам. Имам си и друга работа.

Тя сви рамене, подръпна си поличката, пооправи си косата и му изплю номера си, сякаш беше ругатня.

— За девойка с принципи ми се струва, че много бързо развяхте бялото знаме.

Тя го изгледа с ирония.

— Винаги мога да ви затворя телефона под носа, нали се сещате.

Той беше във възторг. Ще падне люта битка. Непримирима битка, лишена от всякакви правила, което означава, че капитулацията ще бъде много по-сладка и целувките много по-жарки.

— Добре. Привет! Ще ви звънна.

Той се отдалечи.

Тя си пое дъх, докосна устни — какво преживяване, не можеше да се сравни с небрежните целувки на красивия Рьоне! Тръгна по улица „Юниверсите“, като подскачаше от тротоара на платното и обратно, оглеждаше фасадите на сградите, представяше си, че има балкон със стъклена стряха, карета, която изтрополява от някой вътрешен двор, лакей, който се провиква: „Дайте път“, и изведнъж се закова на място с думите:

— По дяволите! Не му знам името.

Глава 8

Бенедикт се чувстваше все по-обезсърчена. Двайсет и двете писма с клеймо „лично“ и впоследствие „лично и спешно“, които изпрати от ноември месец до сега, бяха останали без отговор.

От 15 ноември, за да сме съвсем точни. От сутринта, когато Жюлиет й позвъни от Париж с новината, че операция „Питивие — Париж“ е приключила с успех — намерила си е жилище и работа.

Бенедикт реагира странно на новината. Поздрави Жюлиет и след като постави обратно слушалката, седна. Остана дълго време в тази поза, въртейки в ръка молива на телефонния бележник, обзета от разочарование. Разочарование, което я връхлетя ненадейно и което не успя да овладее. Защо тя трябваше да кисне тук, в Питивие, в някакво си „Курие дю Лоаре“, докато приятелката й жъне успехи в Париж?

Чувстваше се унизена. Не беше завист. Въпреки че… Но веднага се смъмри — лесно е да критикуваш, я по-добре погледни реалността в очите, драга моя. Взеха те във вестника, защото баща ти е приятел на господин Вонар, шефът на агенцията, така че в случая нямаш никаква заслуга.

Една вечер господин Вонар дойде със съпругата си у тях, бяха ги поканили на вечеря. Той изтъкна предимствата на журналистическата професия — не се изисква истинско образование. „То се смята по-скоро за пречка“, създаваш връзки, носи придобивки в натура. „Жена ми например никога не купува спално бельо, покривки за маса, кърпи, получава ги от рекламодателите“, да не говорим за уважението, статута и фирмата.

— Според мен това място е най-подходящото за госпожица дъщеря ви — посочи той Бенедикт. — Идеална професия за млада жена, може да си намери и съпруг… Журналистиката отваря всички врати!

На другия ден тя се обади на господин Вонар и я взеха на работа в „Куриера“.

След разговора с Жюлиет се оказа, че вестникът не представлява кой знае какво постижение. Трябваше да се цели по-нависоко. Тя обмисли въпроса, гризейки кожичките на ноктите си, и реши да разпрати въпросните писма. Започна с едно на седмица, впоследствие, тъй като не получаваше никакъв отговор, зачести с изпращането им. Но резултат така и не последва.

Единствено в „Репюблик дю Сантр“ се получи нещо. По телефона секретарката я попита кой я препоръчва. Тя смотолеви името на баща си и два дни след като се обади, бе приета лично от господин Ерие. Наложи се няколко пъти да повтори, че наистина е дъщерята на господин Тасен, четвъртата.

— Добре познавам баща ви от времето, когато работех в банката „Креди Агрикол“. Той често ни е помагал и с удоволствие бих направил нещо за дъщеря му.

Тя обясни, че иска да стане журналистка и е готова здраво да се потруди.

— Ще ви взема — каза той, — но в никакъв случай не мога да ви плащам заплата. В процес на реорганизация сме и журналистите ще погледнат с лошо око на всякакво ново назначение. Ще ви плащаме на ред.

Бенедикт прие — най-сетне щеше да работи в истински вестник. Разказа на Мартин, без да споменава ролята на баща си, приписвайки успеха на собствените си заслуги. Мартин я слушаше, възхитена.

И понеже Бенедикт разпространи и сред останалите версията, съчинена за пред Мартин, накрая вече не си спомняше как точно се бяха развили нещата.

Оттогава започна да учи занаята, вземайки интервюта от видни съграждани с вид на глътнали бастун, вадеше с ченгели думите от устата на мълчаливи земеделци и сърдити търговци. Въпреки че писанията й се поместваха в раздела „Кратки новини“ и не ги подписваше, тя ги изрязваше и ги лепеше в една тетрадка, показваше я на Мартин, която я окуражаваше. „Заслужава си, нищо че ти заплащат на ред. Още повече, че на теб изобщо не ти се налага да работиш, за да се издържаш, затова се възползвай докрай от случая.“

Предния ден Мартин я бе посъветвала да изпраща обидни писма. „Може би най-после ще ги предизвикаш да отговорят.“ Бенедикт се колебаеше. Обидите не бяха по нейната част. А за да постигне желания ефект, обидата трябва да е убийствена, да жигосва.

Тъкмо обратното, Бенедикт вярваше повече в дипломацията, в идеите, които бавно и неотклонно си проправят път, в доброто възпитание. Да обидиш някого, за да постигнеш мимолетна победа, не й се струваше добра идея.

Ще направя най-добре да си подредя гардероба, реши тя, ще ми се отрази благотворно и ще сложа в ред мислите си.

В стаята на Бенедикт цареше безупречен ред. От чекмеджетата не се подаваше никакъв ръкав на пуловер. Книгите бяха подредени по азбучен ред „като в библиотеката“, поднасяха я братята и сестрите й, на тоалетката бурканчетата и флакончетата с козметика бяха строени като войници, на леглото бяха разхвърляни декоративни възглавнички с воланчета.

Подредената стая й действаше успокояващо. Също както и списъкът на предстоящите задачи, който съставяше в началото на седмицата. Когато зачеркнеше и последната в неделя вечер, се изпълваше с чувство на удовлетворение и щастие. Част от самочувствието си дължеше именно на реда, който създаваше край себе си.

Този път, за разлика от преди, подреждането на гардероба не донесе очаквания ефект. Така и не успя да реши дали се налага да напише обидното писмо. Ще попитам мама, каза си тя, тя ще знае по-добре как да постъпя.

Докато слизаше по широката дъбова стълба, покрита с червен килим, Бенедикт си тананикаше, доволна, че има майка, която й е подръка, към която може да се обърне във всеки момент на деня и нощта и която винаги намира време да я изслуша.

— Мама е чудесна — бе споделила един ден пред Мартин, — тя е единственият човек, когото познавам, който наистина проявява внимание към другите.

— Късметлийка си — отвърна Мартин. — Казвала ли си й го?

— О, не! Няма да ме чуе…

Мартин се бе усмихнала.

Бенедикт искаше майка си единствено и само за себе си. Петима братя и сестри не предразполагаха към интимност. Като беше малка, нарочно си разраняваше коленете на кормилото на червеното си колело, за да дойде майка й да се погрижи специално за нея. Само че сега беше почти двайсетгодишна и този номер нямаше да мине.

Матилд Тасен беше в градината, садеше една роза. Беше прочела в някакво списание, че ако разцепиш стъблото на розата и поставиш пшеничено зърно в цепнатината, розата ще се вкорени. Възползваше се от краткото проясняване, за да види дали е вярно. Беше настроена скептично. Ако розата наистина се вкоренеше, то тогава би могла да засади всички рози, които получаваше.

Единственият проблем бе, че вече никой не й подаряваше рози, и тази я беше взела от букет, подарен на дъщеря й Естел. „Откога престанаха да ми носят цветя?“, замисли се тя, като се изправи и разтри кръста си. Вече не помня откога… Нормално — никой не изпраща цветя на многодетна майка.

Тя енергично заби бела в пръстта и с доволна усмивка огледа дупката, която се бе отворила. Може и да беше на четирийсет и пет години и да беше родила шест деца, но бе запазила непокътната силата си на девойка.

В същото списание прочете, че организмът на бъдещата майка ежедневно произвежда енергия, равняваща се на четири часа труд! Изправена до новозасадената роза, Матилд грабна една дървена клечка и започна да пресмята, драскайки с нея по земята. Девет месеца бременност и шест раждания, това прави шест хиляди четиристотин и осемдесет часа, което е равно на… тя продължи пресмятанията… на пет-шест години ежедневен труд… Взря се в драскулките. А пък аз си въобразявах, че нищо не върша в този живот!

Бенедикт беше прекалено заета с проблемите си и не забеляза замисленото изражение на майка си. Попита я машинално: „Как си?“, и продължи, без да дочака отговора:

— Спомняш ли си, мамо, писмата, които изпращах всяка седмица?

— Да, и какво?

— Минаха пет месеца, откакто ги разпращам, и досега не съм получила нито един отговор.

— Аха.

— Мамо, слушаш ли ме?

Пет, по-точно шест години, в които съм произвеждала бебета на конвейер. Като прибавим към тях и годините, посветени на грижите за тях и възпитанието им! Май щеше да е по-добре да не бях отваряла това списание.

— Е, ти би ли го направила, или не? — настояваше Бенедикт, объркана от безразличието на майка си. — Мамо!

— Съжалявам, скъпа. Точно сега няма да съм ти от голяма полза. Сигурно копаенето ме измори повече, отколкото предполагах. Друг път ще си поговорим за това, нямаш нищо против, нали?

Бенедикт кимна и си тръгна. На тези години нямаше да седне нарочно да си порязва коляното с джобно ножче, за да привлече вниманието на майка си.

Метна си шлифера и реши да се поразходи до площад „Мартроа“.

Спря в „Сладко изкушение“ и си поръча един шоколадов еклер. Карай, довечера няма да сложи в уста троха хляб и ще пропусне десерта. Бенедикт спазваше стриктно подобни забрани и рядко престъпваше принципите си. Беше решила например, че ще се люби чак когато срещне мъжа, който си заслужава. Според нея флиртовете в автомобилите събота вечер бяха унизителни, а партньорите на Жюлиет и на Мартин — посредствени. Моят принц от приказките ще бъде мъж с амбиции и с чувство на дълг. Отделно взет, дългът е отегчителен, а амбицията за самата амбиция — съмнителна. Затова ще притежава и двете. Един ден той ще се появи и ще разбера, че е дошъл за мен.

Случваше се да завърти ключа на стаята си и да застане гола пред огледалото на гардероба. Оглеждаше с удовлетворение високата девойка с кестенява, дълга до раменете коса, с очи с цвят на кестен — не кафяви, звучи банално, с правилен нос и съвсем малко по-голяма уста… Класически черти, изискани. Единствената отстъпка, която допускаше по отношение на лошия вкус, олицетворяван от Мартин, беше изрусеният кичур, който сама изсветляваше с кислородна вода, за да смекчи овала на лицето си. Нищо друго. Когато с гордост в гласа Жюлиет й съобщи по телефона, че Режина й била измислила фасон, Бенедикт си каза, че тя отдавна си бе изработила своя собствен стил. Нямаше желание да го променя, въпреки че сега беше модно да се ходи със сабо, миниполи и клош панталони.

— Имаш ли цигари?

Жоел Маро, сестрата на Мартин, седна насреща й.

Бенедикт неохотно й подаде една цигара и бутна настрана чинийката от еклера. Трудно успяваше да прикрива чувството на антипатия, което пораждаше у нея Жоел.

— От салона ли идваш?

Опитваше се да се държи любезно. От момента, в който се запознаха, Жоел й заговори на „ти“ и Бенедикт така и не можа да го преглътне.

— Днес цял ден правих само къдрене. Чудя се какво ги прихваща тия жени, всички искат да имат къдрави коси.

— Сигурно е модерно — предположи Бенедикт, твърдо решена да не се разпростира по темата.

— Щеше да е модерно, ако бяха певици като Джули Дрискол — отвърна Жоел с презрителна гримаса. После продължи без никаква връзка: — Сега пробвам нов метод против целулит.

— О! — отвърна Бенедикт, която отново се почувства унизена, този път от целулита на Жоел.

— Ми да, един представител на козметични продукти ми предложи да пробвам някакъв нов продукт. Нанасям от мазилото на едното бедро в продължение на два месеца и после сравнявам с другото. На всичко отгоре, ще получавам по двеста кинта на месец. Супер, не намираш ли?

— И си въобразяваш, че ще се получи нещо? — попита Бенедикт.

Не трябваше да го яде този еклер.

— Ще видим… Само да не забравят да ми дадат тубите с помадата за другия крак! Представяш ли си ме с една тлъста и с една кльощава кълка!

Дойде й прекалено. С усилие сдържайки се да не повърне еклера, Бенедикт заговори за някаква спешна среща и стана от масата.

— Ей, ако видиш Рьоне, кажи му, че съм тук — провикна се Жоел, огласяйки сладкарницата. — Имахме среща в пет на площада.

Бенедикт кимна. Отдалече. Мис Целулит и Мистър Грес!

Толкова се вбеси от фамилиарността на Жоел, че след като се прибра, почувства как я осенява вдъхновение и се зае с обидните писма. Докато пишеше, вулгарно гримираната физиономия на Жоел отново се появи пред очите й. Нахъса се още повече и написа три страници на един дъх.

След като свърши, остави писалката и изведнъж се запита как бе възможно момиче, за което не даваше пет пари, да я разгневи до такава степен. Нещо не съм наред.

Глава 9

— Ало, добър ден, бих желал да говоря с най-прекрасното дупе на света.

Бясна, Валери тресна телефона. Ненормалникът се обаждаше за трети път, а тя така и не успяваше да намери сразяващия отговор. На връщане към стаята си отвори хладилника. Тъкмо се колебаеше дали да си вземе бурканче с кисело мляко натюр, или шоколадово, когато чу да се превърта ключът на входната врата. Беше Жюлиет, мокра от глава до пети, натоварена с покупки, от които също капеше вода. Изруга, когато видя, че корицата на „Ел“ е изцапала белия й шлифер.

— Да му се не види! — затюхка се тя, тръшкайки се на първата попаднала й табуретка. — Не мога повече, животът е ужасен…

— Вали ли? — осведоми се Валери, избирайки шоколадовия данон. — Няма значение, от утре съм на диета.

— Какво говориш… Просто оптическа измама.

— Нещо не си на кеф май? — продължи Валери с пълна уста.

— Няма такова нещо. Всичко е наред, съвсем наред. Слънцето грее, а аз цял следобед висях в Центъра за проучвания и анализи и изчетох купища информации за бетона. Парижкият панаир чука на вратата, а аз така и не успях да науча нищо, ама нищичко! Сега ми остава да изгълтам това тук.

Тя посочи купчината мокри папки, които остави на края на кухненската маса.

— Да си беше избрала друга работа, след като бетонът те докарва до това състояние.

— Престани. Все едно чувам майка ми.

— Защо, майка ти знае ли, че работиш за Виртел?

— Да. Оплетох се. Не мога да лъжа. В края на краищата не е срамно да работиш! Само се наложи да се закълна, че ще продължавам да ходя на лекции.

Лекциите… Трябва да бе ходила пет пъти за шест месеца. Имаше си извинение. Беше си дала дума да навакса в края на годината, преди изпитите. Циклостилните записки са затова, да спасяват положението.

— На мен пък ми се струва, че е по-важно да си вземеш дипломата, отколкото да бачкаш за Виртел — заяви Валери.

Жюлиет въздъхна. Трудно й беше да го приеме, но сигурно Валери имаше право. Усещаше, че нещата й се изплъзват. Липсваше й воля. Беше му отпуснала края. Живееше ден за ден, умът й бе зает с Жан-Франсоа Пенсон — вече трябва да се е върнал от Ню Йорк, защо не ми се обажда? — четеше и препрочиташе механично, в главата й не влизаше нищо за хидробетона, пенобетона, газобетона, разните механични съпротивления, предварително напрегнати елементи…

— Знаеш ли за какво мечтаят производителите на бетон по света?

— Не — отговори Валери, която си беше изяла данона, но продължаваше да остъргва с лъжичката дъното, за да отлепи някоя заклещена в ъгълчетата люспица шоколад.

— Да ти кажа тогава… Мечтаят да открият бетон, лек като перце, който да издържа на студ, на горещина и да може да се превозва лесно. Днес научих, че за да олекотят бетона, руснаците добавяли кръв.

— Можеше да изчакаш да свърша с яденето.

— И не само те. Едно време китайците смесвали порцелана с гълъбова кръв, за да го направят по-здрав! Представяш ли си?

— Виж ти, това бетонът бил страхотно нещо.

— След като изчета всичко тук — добави Жюлиет, поглеждайки мократа купчина, — ще стана ненадминат спец по бетона. Ако съм достатъчно разумна, би трябвало да седна да чета още тази вечер.

Телефонът иззвъня.

— Ако пак се обажда онзи маниак — заяви Валери, — ще звънна в полицията да ни скрият номера.

— Какъв маниак?

— Ненормалник някакъв. Иска да говори с най-прекрасното дупе на света.

Жюлиет пламна. Валери си помисли, че е от срам.

— Ще му дам да се разбере на този господинчо, само стой и гледай!

Странно, присъствието на Жюлиет й действаше стимулиращо.

— Не, не, остави, аз ще се обадя — прекъсна я Жюлиет. — Може да се откаже, като му се обади друг глас.

Валери сви рамене, а Жюлиет се втурна към телефона.

— Ало. Бих искал да говоря с най-прекрасното дупе на света.

Жюлиет преглътна и отговори:

— Аз съм.

— А, най-после… Три пъти звъня и някой ми затваря под носа. Да нямате бавачка?

— Не. Това е една приятелка.

Жюлиет се обърна да провери дали Валери я гледа, но тя се беше завряла в хладилника и се виждаха единствено краката й.

— Хубави приятелки имате. Да не би случайно да сте набожна?

— Ами… Тоест… Тя не ми е точно приятелка, живея под наем при нея.

Ама защо ли се извинявам? Би трябвало той да ми се извини!

— Можехте поне да се представите!

Той свирна в слушалката с престорено възхищение.

— Виж я ти как изискано се изразява!

Говореше носово. Жюлиет внезапно почувства силна ненавист към него. Напълно непознат мъж, който я сваля на улицата, безцеремонно се нахвърля да я целува и десет дни по-късно се появява, за да говори, както сам се изразява, с „най-прекрасното дупе на света“! За какъв се мисли?

— Бихте могли да ме наричате другояче все пак, не мислите ли?

— Как да ви наричам? Дори не знам името ви.

Което си е така. Както и тя не знае неговото.

— Да се видим довечера?

Жюлиет се поколеба. Можеше поне да каже: „Какво ще правите довечера?“ или „Свободна ли сте довечера?“. Нещо по-учтиво, не толкова директно. Още малко и ще вземе да изтърси: „Ще се чукаме ли довечера?“.

— Ако нямате желание, не се насилвайте. В Париж е пълно с мацки. В това е предимството на големите градове…

За малко да затвори, но се въздържа. Грубият му тон я развълнува и в същото време я ядоса. Как да постъпя? Да изляза или да си остана у дома да зубря за бетона?

— Добре, да се видим — съгласи се тя. — Къде и в колко часа?

Като ще си говорим направо…

— В осем часа в бара на „Ленокс“.

— В девет.

— Девет? Добре.

Той затвори, без да си даде труд да каже: „Довиждане, целувам ви, доскоро…“.

Жюлиет седна до телефона и се замисли. Не трябваше да се съгласява. Най-добре да си остане вкъщи и да изчете справочниците за проучването, с което я беше натоварил Виртел. Никога няма да успее, ако търчи на среща, щом й свирнат. На всичко отгоре той няма нищо общо с принца от приказките. Ще работя утре вечер, обещавам си…

— Маниакът ли беше? — осведоми се Валери, която се справяше успешно с второ кисело мляко.

— Не, не, един приятел, с когото ще излизам на вечеря.

— Искам да те предупредя, че ако оня се обади пак, вече знам как да му отговоря. Ще му кажа: „Аз съм“, да видим какво ще ми каже.

Защо винаги попадам на мъже, които се държат зле с мен? Или пък изобщо не ми обръщат внимание. Ваната беше малка, Жюлиет не можеше да се излегне в нея с цял ръст, затова се налагаше да избира дали да й е студено на раменете, или на краката.

На всичко отгоре се старая, мия си косата, излъсквам се, парфюмирам се… Заради някакъв дръвник с глава на костенурка. Как да се облека? Не прекалено секси, ще вземе да си помисли, че съм му в кърпа вързана, но достатъчно все пак, за да ме целуне, както го направи оня път насред тротоара.

Той я чакаше на бара в хотел „Ленокс“ пред чаша уиски. Пиеше на едри глътки, сякаш се наливаше с най-обикновено червено вино. Взе си чашата и седна на пианото. Раменете му се тресяха, пееше песента на „Бийтълс“ „Obladi, oblada, life goes on…“ очите му искряха.

— Хайде да ядем, гладна съм — каза Жюлиет.

Той кимна, стана от пианото и отиде при бармана. Плати си уискито и му прошепна на ухото:

— Може ли да ми дадеш стая за тази нощ?

Усмихнат, барманът кимна.

— Окей, имаш късмет, шефът е в Цюрих, обаче утре в осем да те няма. Ясно?

Луи му пусна една банкнота от петдесет франка в ръката. Ще я чукам, и то в луксозен хотел…

Отидоха да вечерят. Влязоха наслуки в един ресторант на улица „Верньой“. Докато тя търсеше в менюто най-евтините блюда, той си взе още едно уиски. Разговорът не вървеше. Гледаха се и тя се изчервяваше. В брадата му се бяха заплели нишки от лимон, но не я отвращаваха. Очите му искряха, зъбите му блестяха, ръцете му не намираха покой и на нея й се искаше да я прегърне. Веднага. Защо да чакат, след като може да бъде прекрасно още сега. От време на време вдигаха поглед и се усмихваха един на друг, след което отново се вторачваха в чиниите си, ядяха бавно и без охота. Той помоли за сметката, плати и предложи: „Да тръгваме“. Тя го последва.

— Ще дойдете ли с мен в хотела?

— Да.

— В стая?

— Да.

— Защо?

— Защото ви желая.

Тя не сведе поглед, не се изчерви.

Гледаше го в очакване.

Легнаха в голямото легло.

Не губиха време.

Той я сграбчи, разтвори краката й, зарови лице в нея и започна да мърмори напевно: „Обичам това нещо, обичам това нещо“.

Твърдението й се стори малко безлично, после изобщо престана да мисли.

Тя свърши в устата му. Той свърши в нея. Толкова бурно и с такава сила, че се преви надве и извика.

На сутринта барманът Албер се появи със закуската. Ароматът на кафето го събуди. Той отвори едно око, погледна я и каза:

— Бяхме страхотно нетърпеливи вчера.

Тя направи опит да се гушне в него, но той я избута и грабна чашата с кафето. След малко попита:

— Ще си уговаряме ли среща, или ще оставим на случая?

— Нека оставим на случая.

Облякоха се. Надникнаха в коридора и се измъкнаха от стаята. Навън ги посрещна сива и студена ранна утрин.

— Ами… тогава… Привет. Доскоро.

— Доскоро.

В канавката се разхождаха гълъби. Един черен и кльощав метач небрежно размахваше метлата. От хлебарницата се носеше мирис на прясно изпечен хляб, зарзаватчията нареждаше портокали на витрината.

На първите страници на вестниците Жюлиет прочете: „Свръхзвуковият самолет «Конкорд», облог за десет милиарда“. Облог. Отново се намесваше случайността.

Чувстваше се уморена и задоволена. И леко изненадана от тази нощ, напълно различна от съботните нощи, на които бе свикнала в Питивие. И твърдо решена да я повтори.

— По дяволите! Пак забравих да го попитам как се казва!

Глава 10

Казва се Луи. Луи Гаяр5.

По-рано не харесваше името си — как е възможно човек да изпитва чувство на безпокойство, притеснение и страх с такова име! Сега го развяваше като знаме. „Луи Гаяр“, звънко се провиква на прослушванията, на които се явява. Или Гаяр Джуниър, когато се вижда като холивудска звезда. И още, кратко и ясно, „Гаяр“, когато се обажда на някое момиче. Задължаващо име и физиономия на костенурка! Злополука при триста четирийсет и седмото делене на клетката и ето на, пропуснал съм да се сдобия с брадичка. Благодаря, татко. Благодаря, мамо.

Заради вас съм принуден да се крия зад тази тридневна брада, а ненавиждам брадатите.

Татко и мама. Анри и Реймонд Гаяр, по баща Морен. Учители в Понсе сюр Лоар. Анри и Реймонд бяха женени от дванайсет години, когато на 2 октомври 1940 година обявиха радостната вест — раждането на първия им син Луи, който така си и остана единственият.

Луи растеше в празния училищен двор, мечтаеше в класните стаи, притихнали след шест часа, когато звънецът оповестяваше края на учебните занятия, изгълтваше си супата на края на масата, сред тетрадките с контролни, нашарени с червено мастило. Вечер излизаше в празния двор, вдигаше очи към небето, наблюдаваше звездите и се прибираше, за да открие имената им в краткия астрономически атлас. „Луи ще стане астроном — казваше майка му. — Да му купим телескоп.“ „В никакъв случай — възпротивяваше се баща му. — Ще стане учител като мен.“

Луи се чувстваше по-близък до звездите, отколкото до родителите си и техните мании: ежедневна баня, безупречно сресване на крив път, вечер щателна инспекция дали са му чисти ушите и дали се е измил „между пръстите на краката“, „Луи, покажи на мама“. Никакви кръпки на панталоните, никакви синини по коленете. В училище странеше от побойниците. Дори не му се налагаше да ги избягва — синът на учителя беше неприкосновен. За сметка на това момичетата го харесваха и Луи нямаше нищо против. Изпращаха му рисунки в час, а после му позволяваха да им диша във вратовете.

Лятната ваканция беше голямото събитие на годината. Тримата вземаха влака до Авиньон, после автобуса до Ла Фрескиер, малко селце в долината на буйната река Юбе. Отсядаха в хотел, на пълен пансион, който струваше дванайсет франка на човек. През целия август Луи строеше малки баражи на ручея Беус и повдигаше камъните, за да открие някоя пъстърва. На отиване и на връщане автобусът спираше във фермата на семейство Доминиси и пътниците слизаха, за да видят местопрестъплението, като се разхождаха на групи. Тези спирки бяха звездният миг на Анри Гаяр, който с времето си беше спечелил славата на хроникьор на произшествието, разиграло се на това място. „Малката Дръмънд била влачена в продължение на стотина метра, преди да бъде жестоко умъртвена.“ Луи слушаше и трагедията се разиграваше пред очите му. Беше далече по-интересно от звездите. Ставаше дума за труповете на трима британци, открити между железопътната линия и река Дюранс. Доминиси бяха семейство убийци, то си личеше по престъпните им физиономии. Дядото с хитрото си и лукаво изражение си играеше на котка и мишка с правосъдието. Бабата се подхилваше подигравателно с беззъбата си уста. Луи беше далече от безупречните тетрадки, от леко накуцващия си баща с бастун в ръка, далече от бифокалните очила на майка си, от старателното миене и четкане преди лягане, далече от молитвата с долепени длани и от чаршафите, които ухаеха на сапун.

По време на седмата им лятна ваканция в селцето Луи се запозна с Албер Каст, пенсиониран полковник, чиито „червени“ убеждения били причина за преждевременния край на кариерата му. Полковникът се привърза към Луи. „Ей, юначе…“, провикваше се той гръмогласно от време на време, когато го вземаше със себе си на дълги разходки. Докато се катереха по околните височини или ловяха риба в Юбе, полковник Каст не млъкваше и за миг. Говореше за живота, за любовта, за смъртта, за политиката, за родителите… Луи слушаше и за пръв път усещаше в себе си желание да заприлича на някого. Не беше сигурен, че разбира всичко, но това, което запомняше, го превърташе в ума си по цяла нощ. „Полковник Каст е голяма работа!“, бе възкликнал пред баща си, преливащ от ентусиазъм. „Полковник Каст е никой и повече няма да се занимаваме с него“, бе отвърнал Анри.

На следващото лято не отидоха никъде. Луи се мотаеше в училищния двор в Понсе. Не поглеждаше към звездите, опитваше се да си спомни какво говореше полковникът. „Човек трябва да е истински, юнако… Не хитрувай, бъди такъв, какъвто си, дори това да ти носи неприятности.“ Лесно е да се каже. По-сложно щеше да е да се приложи в живота.

Далече от полковник Каст, сам под козирката на училищния двор, на Луи му останаха само целувките, които си открадваше от Елизабет, дъщерята на хлебаря, просто така, заради тръпката.

Луи порасна, взе си матурата с оценка много добър и отиде войник. Неговият полковник не приличаше на полковник Каст, а старшината се провикваше: „Хей, юнак“, само за да разсмее ротата. Включи се в театралната трупа и написа пиеса, която постави заедно с другите кашици. В нея се подиграваше с полка и със старшината. Резултатът бе осем дни арест, наказание, което посрещна невъзмутимо — щом реагираха по този начин, значи се бе справил добре. Освен това цяла седмица в карцера можеше да си припомня с огромно удоволствие какви чувства бе изпитал на сцената. Изведнъж се беше превърнал в друг човек. Почувства как най-после се е превъплътил в себе си, в истинския Луи Гаяр.

Разбира се, изтече много време и трябваше да премине през множество перипетии, преди да изостави всичко, за да стане истински артист. Но сега най-после живееше според принципите на стария Каст. Беше „истински“. Дори ако понякога това му причиняваше болка.

Обичаше да хвърля в смут охранените си сътрапезници, като заявяваше гръмко по повод гражданската война в Биафра и гладните дечица в тази страна, че „вярва в една-единствена кауза и тя се нарича Аз“. „Много е лесно така, много е лесно“, мърмореха, докачени, благопристойните люде и бързаха да напуснат масата под някакъв скалъпен претекст. Луи не се даваше толкова лесно и отиваше да сее раздор на друга маса. И без това не можеше да затвори очи преди разсъмване. Ако останеше сам вкъщи, обикаляше напред-назад, ядеше среда от хляб или кускус, накиснат в топла вода от чешмата, за да набъбне. „Заради язвата, обясняваше с ръка на стомаха, ям само нощем.“ Падаше си по болести и по доктори. Знаеше всичко на тема сърдечни трансплантации. Четеше вестниците единствено за да е в час с подготовката на полета на „Конкорд“ или с взрива на третата френска атомна бомба.

За всичко останало не му пукаше. Също както не му дремеше за окупацията на театър „Одеон“ от организацията за „революционно действие“, нито за разбунтувалите се студенти през май ’68: „Философи с бедна мисъл, които откриха задника си и видяха, че е мръсен. Край на завистта, край на отношенията, основани на силата, всички ще са равни в общество без печалби и началници, килограми от разлигавена добронамереност, от peace and love, от цветя в косите и всеобща любов в разни комуни… Пълни тъпотии! Като не са способни да се справят със собствената си мръсотия, се юрват да я споделят с другите“.

Една година след май ’68 подобни изказвания никак не допринасяха за популярността му, което си беше в реда на нещата. Не му дремеше, поясняваше, че говори „от опит“: бил живял сам, в двойка, в тройка, в група от десет. „Любовта не съществува — твърдеше той. — Въпросът е кой ще надделее“, а когато не беше на кеф, изтърсваше: „С две думи, путката или курът“.

После отиваше да си легне и си казваше: „Ама че си тъпак. Крайно време е да престанеш с тези дрънканици! И ти си като всички останали. Само дето не искаш да си го признаеш“.

Стана пианист, за да сваля момичетата. Беше забелязал, че се тълпят край пианото. Най-прекрасното дупе на света и то не направи изключение. Облакътена на пианото, подпряла брадичка с длан, тя го слушаше как повтаря облади, облада и в очите й се четеше неприкрито съгласие.

След като се раздели с Жюлиет в ранни зори, Луи отиде пеш до студио „Саунд“, за да запише мелодията на една съчинена от него реклама за някакво меко сирене. Хонорар пет хиляди франка. Така известно време ще мога да правя това, което ми харесва, да пиша музика, да се сдобия с агент, който да ми изнамери роля на млад любовник, за да си заслужи десетте процента. Достатъчно дълго се размотавах. На двайсет и осем години не мога да си позволя да наема стая в някой по-лъскав хотел. Много бързо я нацелувах, трябваше да я накарам да поизчака малко. Сграбчих я, сякаш… Следващия път ще я накарам да чака, да се поизпоти. Благовъзпитана девойка с плисирана поличка. Убеден съм, че мога всичко да си позволя с нея. Мило момиченце, вперило поглед в оная ми работа. Когато се прилепи до него през нощта, не му даде сърце да я отблъсне, както правеше с момичетата, с които преспиваше. Не обича да го докосват след… Тя се вкопчи в него като дете, което иска да го носят на гръб, с крака на кръста, хванало го през раменете, мушнало глава във врата му, и той остана неподвижен, не помръдна…

На стълбището на студиото се размина с асистента.

— Привет, Луи! Чакат те за запис.

— А ти накъде си се запътил? Приключи ли работния ден?

— Отивам за кафе, веднага се връщам.

— Вземи един скоч за мен, за отскок.

Има си навици — докато свири, цигарата дими, залепена на устните му, чашата с уиски, с топящи се кубчета лед, му е подръка.

Отби се в режисьорското студио, поздрави Макс, звукорежисьорът, и отиде да си седне в звукозаписа.

— Не съм много свеж тази сутрин, но ще се справя — заяви, пукайки с пръсти.

Макс протегна ръце с вдигнати длани, сякаш за да му даде знак, че няма закъде да бърза.

— Пускам ти инструментала… да чуеш какво направихме вчера, ще ти хареса.

Макс пусна записа. Луи се заслуша. „Хайде, давай, похапни от чудесното шамбурси.“ „Не е лошо, само как съм го извъртял. Ония ще продадат милиони опаковки от бялото сиренце. Тъпо е да го харизвам на рекламата, по-добре би било да си го запазя и да направя някой хит за певеца Луи Гаяр…“

Асистентът влезе с уискито в ръка.

— Благодаря. Колко ти дължа?

— Нищо. Макс плаща.

Той посочи към Макс, който кимна, сякаш да каже: „Нищо работа, остави, нищо не ми дължиш“. Луи вдигна чашата към Макс с жест на признателност.

— Започваме ли?

— Давай.

Луи гаврътна една ледена глътка, запали цигара, изкара няколко гами за разгрявка… добави партиите за пиано към бас китарата и ударните. Нанани, нанана, шамбурси… Пет хилядарки за четирийсет секунди. Дали да не взема да прескоча до Таити? Парите не ме блазнят, комфортът ме приспива, ако профукам всичките мангизи на Таити, като се върна, ще бъда притиснат от обстоятелствата и ще трябва да родя някоя идея… На Таити с нея, сред палмите, с колан от цветя на бедрата й и аз се опивам от аромата й… Добре звучи.

— Добре, сега да го направим отново. Малко по-бавно към края, ако обичаш.

Мелодията наистина си я биваше. Прозвуча ненадейно в главата му една сутрин, в ранни зори, докато кръстосваше парижките улици. Седна на една пейка, близо до някаква автобусна спирка. Автобусът се плъзна покрай него и той зърна нарисуваната красива усмихната блондинка. В главата му прозвуча нанани, нанана. Прибра се на бегом, записа нанани, нанана на магнетофона, след което легна и заспа. Щастлив.

— Да го повторим за последно! Просто още един път, за по-сигурно.

Димяща цигара, димящ лед. Лентата се завърта отново. Автобусът пак се плъзга покрай него. Трябва да се върна на онова място, да отключа спомена, като Пруст с вкуса на мадлената. В търсене на изгубения автобус.

— Готово. Получи се точно както го искахме.

Макс вирна двата си палеца във въздуха и му направи знак да отиде при него. Луи се протегна, разтри очи и стана от мястото си. Влезе в режисьорското студио и попита:

— Удовлетворен ли е клиентът?

— И още как! Потекоха му лигите от кеф. Ще ти даде нови поръчки. Франк ми каза да ти предам да минеш през него да си поприказвате по въпроса.

Франк беше собственикът на „Саунд“. Връстник на Луи, идеите направо извираха от акъла му, а и беше един хитрец… За по-малко от две години рекламната му фирма неизменно печелеше най-доходните поръчки.

— Имаш талант, момче. Защо не почнеш да пишеш музика за себе си?

Луи се усмихна на Макс. Нямам нужда от теб да ми го казваш, братче, каза си той. Обаче трябва да бъдеш учтив с хората, които те четкат, иначе те намразват и решават, че се дуеш. Стана от стола, сръчка приятелски Макс и тръгна към изхода. Стигна до вратата и се обърна:

— Моля те, кажи на Франк, че ще мина утре следобед за договора. Ако не може по това време, нека ми звънне.

Макс отново вдигна палец. Навън беше приятно. Не му се спеше. Язвата му не се бе обаждала тази нощ. Влезе в едно кафе и си поръча двойно кафе със сметана. Извади цигара от пакетчето „Марлборо“, запали я, върна обратно в кутийката изгорялата клечка и се облакъти на бара. Животът бе прекрасен. Собственикът побутна чашата към него. Луи благодари. Изпитваше нужда да се държи учтиво. „Хайде, давай, похапни от чудесното шамбурси…“

Глава 11

Happy birthday to you, happy birthday to you, happy birthday, dear Juliette, happy birthday to you.

Деветнайсетте свещички трепкаха пред Жюлиет. Насълзена, тя не откъсваше очи от тортата и от надписа, с който майка й бе поръчала да украсят шоколадовата глазура: „Честит рожден ден, Жюлиет“.

Пееха на английски заради Жан-Франсоа Пенсон, който се бе завърнал от Америка. Минавайки през Питивие, за да се види с родителите си, той се бе отбил в „Котаракът в чизми“, където госпожа Тюил го задърпа за ръката: „Как е животът в Ню Йорк?“, и добави: „Ако сте свободен, довечера празнуваме рождения ден на Жюлиет“.

Настаниха го отдясно на госпожа Тюил. Красив като парижанин. Непринуден като американец. С калифорнийски загар. Прекарал две седмици в Лос Анджелис. В Ел Ей, както казваше той.

Жюлиет седеше срещу баща си. Докато пееха, го чу да си мърмори: „… апибьорд дей ту ю, апибьорд дей ту ю“, и едва се сдържа да не избухне в смях.

Компанията включваше още Бенедикт, Мартин и баба й Минет.

— Хайде, духни, скъпа, угаси ги от първия път всичките и най-съкровената ти мечта ще се сбъдне.

Скръстила ръце на гърдите си, госпожа Тюил не изпускаше от очи дъщеря си.

Жюлиет си пое дълбоко въздух, изду гърди, както правеше Режина, преди да започне да се разпява в банята сутрин, и духна деветнайсетте розови пламъчета, умолявайки света Схоластика: „Моля ви, направете така, че да се омъжа за него. Знам, че бракът не е по вашата част, след като сте се отдали на пост и молитва, но ви умолявам от дъното на душата си…“.

Деветнайсетте свещички угаснаха едновременно и Жюлиет изръкопляска, увисна на врата на майка си, на баща си, разцелува Мартин, Бенедикт и Минет.

— А за мен няма ли целувка?

Жан-Франсоа стана от масата, прегърна я и леко я целуна в ъгълчето на устните, хвърляйки й поглед, преливащ от толкова обещания, че Жюлиет се обърка като малко момиченце. Обгърнал с ръка раменете й, той добави:

— Искам да вдигна тост за най-красивата, най-умната и най-многообещаващата девойка от улица „Курон“ и авеню „Рап“!

Присъстващите изръкопляскаха бурно. Минет замърмори: „Авеню Рап, авеню Рап“, и се наложи госпожа Тюил да остави чашата си, за да й обясни. Жан-Франсоа топна пръст в чашата с шампанско и сложи малко „Мое е Шандон“ зад ухото на Жюлиет, която се сгуши от удоволствие.

— А сега подаръците! — извика Мартин, според която празникът започна да нагарча от сладост.

— Да, подаръците, подаръците — възбудено скандираше Жюлиет.

Госпожа Тюил ги бе наредила в една кошница и сега започна да ги вади и да ги връчва един по един на дъщеря си. Плетен шал от Минет, да се намята, докато чете в леглото. Жюлиет смигна на приятелките си. Чек от мама и татко, небесносиньо плюшено мече от Мартин и сребърна верижка от Бенедикт.

Жюлиет ги разцелува, завика, че е прекалено, че няма нужда…

„А той?“, зачуди се тя, взирайки се в дъното на панера. Нищо ли не ми е купил?

— And all the way from Disneyland for Miss Juliet Tuille6…

Жан-Франсоа размахваше един пакет и някаква кутийка. Жюлиет ги взе, пламнала от смущение. Не ме е забравил, сетил се е за мен, докато е бил там.

Тениска и часовник с Мики Маус. Единствена тя от цял Питивие щеше да носи такива.

Разцелува го и каза: „Благодаря, благодаря, толкова съм доволна“. Отиде и се гушна в майка си, защото всеки миг щеше да избухне в сълзи.

Жан-Франсоа Пенсон извади пура от калъфа си и я подаде на господин Тюил, който отказа.

— Аз пък искам една — звънко се провикна Жюлиет.

Госпожа Тюил я изгледа неодобрително.

Жюлиет взе пурата „Давидоф“, която й подаваше Жан-Франсоа.

— И аз искам — не закъсня да се обади Мартин.

— Ей, по-кротко, госпожици, ще ме оставите без пури, няма да имам какво да пуша после.

Първата ми пура. Пак ще си пожелая нещо. За всеки случай. „Света Схоластика, знам, че се повтарям, но непременно трябва да се омъжа за него. Не може да бъде другояче…“

Така един ден ще идваме на гости на родителите ми и децата ни ще сядат около масата.

Телефонът звънна и госпожа Тюил отиде да вдигне.

— Кой ли може да се обажда по това време?

Телефонът беше на стената, в антрето, до четката за дрехи и закачалката.

— Теб търсят, Жюлиет.

Жюлиет учудено повдигна вежди и стана от масата.

— Някакъв мъж — каза майка й с тайнствен тон, подавайки й слушалката.

— Ало — каза Жюлиет, правейки знак на майка си да се върне на масата.

— Най-готиното дупе на света, предполагам?

Жюлиет понижи глас.

— Откъде имате телефона ми?

— Елементарно, скъпа. Обадих се на бавачката ви. Държах се учтиво и възпитано. Обясних, че се интересувам от бетон и ми се налага да се свържа с вас колкото е възможно по-скоро. Номерът мина.

— Ясно.

Странно усещане, да говори с него в родния си дом.

— Какво правите в Питивие?

— Празнувам рождения си ден… с родителите ми.

— Вашият рожден ден?

— Да, станах на деветнайсет години.

— Бихме могли да си говорим на „ти“, предвид степента на интимност, до която стигнахме… — предложи той подигравателно.

— Добре. Щом искате… На мен ми е все едно.

Той гръмко се изкикоти в слушалката. След което, възприемайки ненадейно сериозен тон, добави:

— Кажи ми, нали не си с някой тип?

— Не… Не… Казах ви вече, с родителите ми съм.

— Добре, в края на краищата не ми пука. Прави каквото искаш, при положение, че не съм в течение. Кога се връщаш?

— В понеделник.

— Да се видим понеделник вечер тогава?

— Ами…

Ами ако Жан-Франсоа се окаже свободен в понеделник вечер…

— Ще трябва да поработя малко, имам толкова неща за четене и съм закъсняла. По-добре да си звъннем през деня.

— Ясно! Искаш да се срещнеш с някой друг, но още не знаеш дали ще е свободен.

— Не, не, уверявам ви.

— Добре, добре, съгласен. Ще ти се обадя в понеделник в седем — каза той и затвори телефона.

Дори не си спомняше за какво си говориха. На два пъти си пое дълбоко въздух, преди да се върне в трапезарията.

— Кой беше? — попита майка й подозрително.

— Господин Виртел… за някаква папка… оставих я на авеню „Рап“, а той я търсил под дърво и камък. Спешно му трябвала, затова се обади.

Мартин я срита под масата. Жюлиет се сепни и млъкна. Мартин й правеше знаци. „Стига, съвсем се оплете, не виждаш ли колко е часът?“

— Всички ли ще пият кафе? — попита госпожа Тюил. — Жан-Франсоа… Позволявате ли да ви наричам Жан-Франсоа?

Жан-Франсоа кимна. С удоволствие ще пие кафе, да, разбира се, може да го нарича по име.

Старанието на госпожа Тюил го развеселяваше и умиляваше. Очевидно си въобразява, че съм идеалната партия за женитба, а и Жюлиет е на същото мнение. „Типичното френско семейство!“, каза си той, правейки топчета със средата на хляба. Действа ми успокояващо. Някой ден с удоволствие бих влязъл в едно такова семейство, бих се оженил за някоя малка Жюлиет. След кафето ще ми предложат „два пръста отлежала гроздова“. Или може би една домашна черешова ракия. Господин Тюил ще избере темата на разговора „между мъже“: влязлото в сила ДДС, това, че и търговците вече са длъжни да внасят осигуровки за болест… Ще изброи причините за гнева си и ще заключи, че „това няма да мине току-така“. Двамата ще си приказваме, докато жените ще раздигат масата и ще мият чиниите. Той ще прави ласкателни намеци по отношение на хубавата ми професия, добрия стандарт, евентуалното наследство, разпръсквайки с ръка пушека от пурата, от която леко ще му се гади. Какви ли ги говорят родителите ми, за да си въобразяват хората подобни неща? А може всичко да се дължи на асоциациите, които будят думи като „Париж“, „рекламен бизнес“, „Ланча“, „Щатите“… Какво ирония! Какви наивници са обикновените хорица, колко е лесно да ги преметнеш!

— Кафето тук ли ще го пиете, или в хола? — запревзема се госпожа Тюил.

— Не, не, ще останем тук. Тук сме си много добре — отговори той.

Местенето в хола щеше да придаде скованост на семейната картинка, а като седиш на масата, се отпускаш, облягаш се на лакът, разхлабваш колана, изуваш си обувките незабелязано. Ако ме нямаше, господин Тюил щеше леко да се оригне, да си почовърка зъбите с подострена за целта кибритена клечка. Жилището е точно над магазина, мебелите са от масивен дъб. Навсякъде има покривчици и разни джунджурийки. Явно нищо не се е променило от двайсет години насам. А госпожа Тюил е прекалила с червилото и има доста вулгарен вид.

— Е, Жан-Франсоа, как е в Щатите? — попита Жанет Тюил.

Той започна да разказва, независимо от очевидната липса на интерес. За тях Щатите са толкова далече. Те не смятат, че някога ще отидат там, затова кимат, все едно слушат, и мислите им са заети с друго. Например с еспадрилите, които непременно трябва да поръчат, защото лятото наближава. Всяка година пропускат да поръчат еспадрили, което си е проява на небрежност. Еспадрилите се продават най-много в летния сезон…

Трите момичета се бяха събрали в долния край на масата до бабата, която беше задрямала. Жюлиет гледаше замечтано, Мартин разказваше за стажа си в Орлеан, Бенедикт си припомняше оскърбителните думи от писмото, което бе изпратила.

Часовникът на бюфета отброи единайсет удара.

На Жюлиет не й се спеше. От пурата леко й се гадеше. Остави я да угасне в пепелника. Мартин продължаваше да дърпа от своята. Беше облякла жълто поло, носеше жълти очила, в косата си бе забучила две жълти шноли, от което Жюлиет заключи, че при нея всичко е наред. Направеше ли си труда да съчетае цвета на очилата, пуловера и шнолите, значи беше в отлична форма. На Жюлиет й се прииска да я целуне. Впрочем тази вечер имаше желание да целува всички наред.

— Искате ли да потанцувате, Жюлиет?

Принцът бе отворил уста.

— О, да! — възкликна тя.

— Разрешавате ли ми да отвлека тези три девойки? — обърна се Жан-Франсоа към госпожа Тюил.

— Разбира се, Жан-Франсоа, щом са с вас…

— Ще се наложи да се понагъчкаме! — предупреди Жан-Франсоа, посочвайки спортния автомобил. — Другият вариант е да свалим гюрука.

Свалиха гюрука. Трите момичета се настаниха, като Жюлиет седна до него. При всяка смяна на скоростите, ръката му галеше коляното й.

Първият, на когото попаднаха в „Клуб 68“, беше Рьоне. Сам на бара. Мартин дебнеше реакцията на Жюлиет — тя едва го забеляза.

— А, Рьоне… Как си? Познаваш ли Жан-Франсоа Пенсон?

Рьоне поклати отрицателно глава. Жюлиет ги представи набързо един на друг и помъкна Жан-Франсоа навътре.

— Хайде да танцуваме, хайде де — подкани го тя умолително, когато пуснаха „Сюзан“ на Ленард Коен, — това е любимото ми парче.

Не беше съвсем вярно. Намираше го леко сълзлив, но беше идеален за флирт — шест минути бавен блус.

Той я притисна плътно до себе си. Тя примираше от удоволствие. Кога щеше да се реши? Кога? Не можеше да чака повече, вдигна глава да докосне устните му, той промълви едва чуто:

— Жюлиет…

И я целуна.

Жюлиет почувства как тялото й се превръща в огнено кълбо, а краката й омекват, сякаш са от пластилин. Залепи устни до неговите, за да не му хрумне да прекъсва целувката, и се обърна отчаяно към света Схоластика с молба да накара диджея да продължи с бавните парчета.

Молитвата й бе удовлетворена.

„Хей, Джуд“ — седем минути и половина.

Красивият Рьоне седеше до Мартин и Бенедикт и следеше с очи как Жюлиет флиртува на дансинга.

— Кой е този тип? — попита той Мартин.

— Наследникът ти, приятел.

След което се обърна към Бенедикт.

— Като гледам как вървят нещата, ми се струва, че сме в разгара на ново любовно приключение!

— Днес е рожденият й ден, да прави каквото й харесва — отговори Бенедикт.

— Добре, само дето има опасност този да се задържи по-дълго, което не ми се нрави особено!

В бара нямаше никой от техните познати и двете останаха разочаровани. Да не би да бяха дошли прекалено рано? Пък и диджеят с тези бавни парчета, които постоянно пускаше!

— В случай че убийствено обидното ми писмо е постигнало целта си, и аз ще замина за Париж — каза Бенедикт.

— Както и аз, след шест месеца, след като приключи курсът. Ще ме изпратят там да получа бойното си кръщение, да покажа какво съм научила, пише го черно на бяло в договора!

— Страхотно — ентусиазира се Бенедикт. — В такъв случай ще си наемем апартамент трите заедно!

Прекалено е хубаво, помисли си Мартин. Не си падаше по този вид мечти. Не ти позволяват да действаш и носят нещастие. Но пък колко щеше да е хубаво! Трите заедно. В голям апартамент. В Париж…

Глава 12

Когато сутринта влезе в голямата зала на отдел „Външна информация“ на третия етаж на сградата на вестник „Фигаро“, кацнала на кръговия площад на „Шан-з-Елизе“, Емил Буше не се изненада, че я намира празна. Той винаги пристигаше пръв. Пръв прочиташе нагънатите на хармоника до телексите рула с телеграми и новини, пръв преглеждаше националния печат, пръв отваряше кореспонденцията си.

Както обикновено, и тази сутрин остави шлифера си на старата закачалка, оправи възела на вратовръзката си пред огледалото и се опита, за кой ли път, да приглади къдравата си гъста коса. Намокри пръсти и ги прокара през нея да я поизправи поне малко, но се отказа и се зачете в програмата си за деня.

Обичаше да е сам в просторната кореспондентска зала. За миг си представяше, че той е главният. Срещите и задачите за деня му действаха опияняващо: дванайсет и трийсет, обяд с господин Тху, член на виетконгската делегация на мирната конференция за Виетнам, на авеню „Клебер“, която тъпчеше на място. Емил въздъхна дълбоко. Познаваше добре господин Тху, голям чешит, хитрец, който щеше да му пусне някоя незначителна информацийка, след като го умори с безкрайните си пропагандни тиради. Петнайсет часът — планьорка. Пак ще трябва да води битки за материала за Айзенхауер. Знаеше наизуст аргументите на главния редактор. „От какъв зор ще си губиш времето с някакъв некролог! Сякаш не ти стига работата с Виетнам! По-добре остави хризантемите на ония, на които им плащат за това, и кажи какво успя да изкопчиш от твоя виетнамски селяк!“

Признаваше, че наистина не се нуждаеха от него за съчиняването на некролога, бил той на Айзенхауер. Който и да е от колегите беше способен да го направи. Низо например. Той обожаваше да се рови из архивите. Въпреки това…

Емил Буше много държеше на генерала президент. Не че му се възхищаваше кой знае колко, но той си беше значима фигура и споменаването му изискваше един, да го наречем, военен лиризъм, една тържественост, каквито на Буше определено му се удаваха. Точно този вид материали го отличаваха от колегите от гилдията. Затова настояваше да получи въпросните пет колонки. И щеше да ги получи… Шестнайсет и трийсет, интервю с генерал Статъм, бивш адютант на Айзенхауер в Лондон. Ще ги принуди, ще им писне да му отказват и накрая ще му го възложат. Вчерашният вестник лежеше на бюрото му. Запрелиства го наслуки, но много скоро, тъй като собственият му подпис го привличаше като магнит, се зачете в статията си. Заглавието отново го грабна: „Ракетен обстрел по мира“. С удоволствие отбеляза, че силната идея, прокарана в увода, не се бе оказала еднодневка. Четенето така го погълна, че не чу Низо да влиза.

— Е, Нарцис, оглеждаме ли се?

Жан-Мари Низо остави нещата си на бюрото, което беше точно срещу това на Буше.

Този не си дава зор, каза си Емил Буше, идва все по-късно на работа.

— Ами да, да ти кажа, братче, според мен статията ми доста си я бива.

— Да — кимна Низо, — няма какво да се каже. Качество „Буше“.

Емил се подразни от безразличието на Низо, но не можеше да му се сърди, защото Низо никога не препрочиташе материалите си.

Отново разтвори бележника с дневната си програма. Вечеря у Раул Фрелар, бивш радиожурналист, който възнамеряваше да се заеме с издаването на ежедневник. Емил изобщо не мислеше да напуска „Фигаро“, но знаеше, че на вечерята ще присъстват всички влиятелни фигури на журналистическото поприще. Щеше да прибави още някое и друго име към списъка си с полезни контакти. Преценяват журналиста по връзките му. Още когато стажуваше, му набиваха това правило в главата. Бележникът с имената вече бе изгубил първоначалния си вид, почти се беше разпаднал, връзваше го с ластик, но бе препълнен с телефони, които си заслужаваше да има.

— Господин Буше. — Портиерът бе подал глава на вратата. — Някаква девойка твърди, че имала среща с вас.

— О, боже! Да изчака пет минути.

Най-после щеше да види лудата, която го бомбардираше с писма от шест месеца насам. Тя коментираше всяка негова статия и даваше мнението си, като доразвиваше някоя подробност и настояваше да я приеме. Пишеше, че искала да стане журналистка. Всяка седмица получаваше поне десет писма от този десен. Ако трябваше да отговаря на всяко едно…

Последното й писмо го накара да отстъпи. Беше пълно с обиди, впрочем доста забавни. Тя твърдеше, че „журналист, до такава степен лишен от любопитство, по-добре да стане чиновник. Или продавач на връзки за обувки. Или крояч на панталони, който седи по турски на дебелите си кълки и наблюдава минаващите влакове…“.

Не поемаше кой знае какъв риск, като я приемаше — ако се окажеше прекалено досадна, портиерът щеше да го отърве от нея. Някой и друг любезен лаф, една-две изтъркани фрази за прекрасния и благороден репортерски занаят, след което учтиво, но твърдо я отпращам по живо, по здраво.

Емил Буше никога не рискуваше, не беше по тази част. Предпочиташе да работи здраво, да напредва бавно, да се налага постепенно, без да вдига шум и без да изразява открито мнението си. Следваше тази линия още от постъпването си в Центъра за обучение по журналистика. И досега неотклонно се придържаше към нея. След края на обучението кандидатства за място на стажант във вестник или списание, воден от мечтата да види името си напечатано под някоя статия. Славата. В радиото и телевизията нещата бързо се меняха, образите, звукът засенчваха имената. За разлика от вестника… Във вестника журналистът наистина съществуваше, настаняваше се в живота на читателите, появяваше се всеки ден, подхранваше мечтите им, особено ако работеше в отдел „Външна информация“.

Най-важното в случая беше, че за целта не се изискваше продължително обучение, нито унизителни поклони и ласкателства. Изстрелваш се право на върха с бодро перо и впечатляващо слово.

„Фигаро“ предлагаше три стажантски места, „Монд“ — две. Емил би предпочел „Монд“, но още през първия си работен ден двайсет и четири годишният стажант се смая, като откри, че е станал част от един от най-старите вестници на света, в който бяха писали някои от най-прочутите писатели: Жорж Санд, Балзак, Нервал, Зола, Доде, Верлен, Маларме, Толстой, Жюл Ренар…

Стъпвайки на мраморния под във фоайето, той сякаш се бе озовал в историята на Франция. Всичко наоколо олицетворяваше френските традиции и добрия вкус: високите тавани, дебелите мокети, дългите коридори с големи прозорци, през които струеше дневната светлина, портретите на велики мъже, историческите първи страници, поставени в рамки и окачени по стените, раболепните разсилни по етажите. От първия ден откри за себе си едно кралство. Щеше да се труди упорито, да стане шеф на отдел, после заместник главен редактор, после главен редактор, после…

Още в журналистическото училище бе разбрал какво уникално положение заемаше „Фигаро“ във френския печат. „Вестник «Фигаро» е барометърът на живота. Когато оборотът му расте, Франция процъфтява…“

Пет години по-късно щастието на Емил оставаше непомрачено. Всяка сутрин вървеше със същото вълнение по стъпките на френската история, крачейки по мраморния под на фоайето.

От известно време вестникът изпитваше трудности, съвсем нормално. Журналисти и собственици бяха на нож. Едните отстояваха правото си да се изразяват свободно, другите искаха да влияят върху списването на вестника. Конфликтът се изостри и някои започнаха да споменават думата стачка. Никой не искаше да отстъпи. „Журналистиката не трябва да зависи от парите, чуваше се по коридорите. Нека финансистите се грижат за парите си и да ни оставят да си правим вестника на спокойствие.“ Емил отказваше да се намесва. Не стигаха дотам да го обвиняват в малодушие, по-скоро го укоряваха за безразличието му. „Статутът на журналист е поставен на карта, старче, ще се преборим, само ако сме единни.“

Емил възразяваше наум, че няма за какво да се бори. Досега не бе имал цензуриран материал.

Заради вестника Емил Буше пренебрегваше личния си живот. Запази само няколко приятелки, които посещаваше тайно в два часа през нощта след някое особено бурно връзване на броя или след официална вечеря с парижки знаменитости.

— Господин Буше, може ли вече да поканя девойката?

Емил кимна примирено. Двайсет минути, не повече. След което ще измисли някаква среща и ще я изпрати до вратата.

Портиерът изчезна и скоро се появи отново, поканвайки с жест една висока, стройна девойка със средно дълга кестенява коса и големи кафяви очи. Русият кичур, който падаше вълнообразно на челото й, придаваше на погледа й смущаваща дълбочина. А може би тайнственото излъчване идваше от общото впечатление, което създаваха походката, издълженият силует, ръкавиците от шевро, чантата „Ермес“ и елегантните мокасини с катарами. Емил не намираше думи, с които да опише появилото се пред очите му видение. Започна нервно да си играе с бележника, да прелиства страниците, да го бута встрани, да го придърпва обратно към себе си. Ето каква била тя, смахнатата от Питивие! Очарователното създание сякаш бе дошло от филма „Да имаш и да нямаш“ с Хъмфри Богарт, а не от някакво си провинциално градче. Високи скули, извити вежди, устни, леко очертани с молив, пола, открояваща тесния ханш, морскосиньо сако, перлена огърлица на бледолилавия кашмирен пуловер… Не можеше да откъсне очи от нея.

Накрая смотолеви: „Заповядайте, седнете“, посочвайки стола пред бюрото си. Тя седна, откривайки идеално кръгло коляно, деликатно постави чантата си на края на бюрото и скръсти длани. Той се чудеше как да преглътне, без тя да чуе отвратителния звук от свитото му пресъхнало гърло.

Тя заговори първа.

— Вижте. Не ви изпращах писмата си, водена от някаква фиксидея. Искам да стана журналистка.

Тя не каза „мечтая да…“, нито „имам желание да…“, или „бих искала да…“, отбеляза мимоходом Емил. Не. „Искам“ — със спокоен тон.

— Не си мислете, че става дума за прищявка на девойка от провинцията — продължи тя. — Всъщност работя във вестник, „Репюблик дю Сантр“, отговарям за произшествията и полицейската хроника. Засега съм извънщатна. Впрочем нося няколко материала, за да онагледя скромните си възможности. Разбирам, че ще ви се стори ужасно смешно, но…

Емил бурно заклати глава в знак на отрицание и грабна тетрадката. Ученическа тетрадка, в която тя бе събрала и залепила материалите си: кратки вести, антрефилета на тема джебчийство, дребни кражби, недоволни фермери, петнайсетдневки на търговията и други подобни.

— Вашите статии ми направиха впечатление. Харесаха ми. Ясно ми е, че за да пробиеш в тази професия, трябва да работиш в Париж… Затова реших да ви пиша. Не познавам никого и… ако в последното ми писмо съм се поувлякла, то беше, защото…

— Не, аз се държах глупаво и невъзпитано — прекъсна я Емил. — Нямах представа. Получаваме толкова много писма, че…

Девойката широко се усмихна, сякаш да го успокои, че отлично разбира и че му е простила.

— Давам си сметка, че не съм единствената.

Той изправи рамене, възвръщайки си част от престижа. Съвсем вярно, тя не беше единствената.

— На практика какво мога да сторя за вас? — попита я с тон, който трябваше да звучи професионално.

— Разбрах, че „Фигаро“ наема стажанти за лятото, и предположих, че вие можете да ми помогнете да ме вземат на стаж.

— Правилно. Но трябва да ви предупредя, че тези стажове не са платени.

— О, това не е проблем. Родителите ми ще ми помогнат.

— В такъв случай ще бъда очарован да подкрепя кандидатурата ви. Оставете ми името си, адреса, телефона и кратка трудова биография. Ще ви пиша веднага щом се появи нещо конкретно.

След което влезе в ролята на Емил Буше, шеф на репортерите.

— Искате ли да ви разведа наоколо? Да видите различните отдели. Според правилата стажантите преминават през всички отдели. За да се запознаят с работата отвътре.

Девойката кимна утвърдително и последва Емил Буше в коридора. „Ама че фукльо!“, каза си Жан-Мари Низо, невъзмутимо седнал на бюрото си. Ще я разведе навсякъде, само за да го видят с нея. Лошото е, че какъвто е хитрец, като нищо ще вземе да й уреди въпросния стаж!

Напускайки „Фигаро“, Бенедикт не стъпваше по земята, а хвърчеше. Беше неизказано щастлива и за да не прекъсне еуфорията, взе такси. Пътуването до авеню „Рап“ с автобуса щеше да посмачка сладостния ореол, който плуваше над главата й. Посетих редакцията на прочут вестник, видях парижки журналист и той ми каза, че не е невъзможно да… че може би… Защото съм се задействала достатъчно рано… имала съм голям шанс да… На авеню „Рап“ отиде директно в стаята на Жюлиет и се отпусна на леглото сред разхвърляните копия на лекции. Жюлиет ги бутна настрани, щастлива, че й се отваря възможност да остави за кратко „правата на риболовните кораби в международни води“.

— Е, какво стана?

— Ами… Смятам, че направих добро впечатление. Имам големи шансове.

— Разказвай, разказвай — умоляваше я Жюлиет.

Бенедикт заразказва: огромното фоайе на партера, портиерът с обувки с плъстени подметки, чакането в огромния фотьойл, притеснението, гризането на кожичките, „не си махнах ръкавиците по време на срещата“, влизането в залата и разговорът.

— А той? Емил Буше? Как изглежда?

— Това е най-неинтересната част. Нищо особено, слабоват, къдрокос, с орлов нос, големи квадратни очила, тънки устни. Не беше облечен елегантно, носеше издължена яка с остри краища. На около трийсет. Обича да се хвали. Особено накрая, докато ми показваше вестника, но очевидно отлично си познава работата.

— Пфу — тръсна глава разочарована Жюлиет.

— Помисли малко, не мога да имам всичко накуп, и любов, и бачкане. Предпочитам да получа стажа, а за другото има време, не бързам.

Жюлиет й завидя.

— Все пак щеше да е по-хубаво, ако приличаше на Уорън Бийти, да кажем.

— Наивното ми пиленце — разсмя се Бенедикт и за миг си представи Емил Буше с потника на Клайд в онази сцена от филма как събаря Бони на леглото, пуснал автомата на земята. — Ти искаш всичко накуп! Какво ще правиш довечера?

— Ами нали щяхме да ходим двете на кино, забрави ли?

— Не, но има промени в програмата.

Жюлиет почувства как сърцето й се свива. Бенедикт й беше обещала да гледат филма на Клод Соте „Нещата от живота“. Жюлиет не обичаше да ходи сама на кино. Винаги изникваше някой тип, който да се отърка в теб уж случайно. Беше се насилила да изгълта шест страници от лекциите, само защото предвкусваше насладата от филма, топящото се ледено ескимо и компанията на Бенедикт.

— И какво ще правиш? — попита тя намусено.

— Ще вечерям с Емил Буше.

Глава 13

Жюлиет препрочете параграфа. Винаги ставаше така — отначало четеше внимателно, после погледът й започваше да пробягва по редовете и нищо не запомняше. В края на страницата се оказваше тотално неспособна да си спомни и дума от „конституционното право и уреждането на взаимоотношенията между обществените власти“. Кой знае къде се рееше умът й.

Беше останала сама в апартамента. Валери отиде на сбирка на Сестрите на бедните — в последно време беше станала раздразнителна, критикуваше познатите на Режина, дългите телефонни разговори на Жюлиет с Питивие, единствена Унгрун се радваше на благоволението й. Режина взе самолета за Рим и отлетя при любимия си, италианският актьор, и Унгрун по изключение прие поканата на приятелска двойка и замина за Довил. „След като съм със семейна двойка, няма страшно“, заяви тя, практична както винаги. По този случай си бе купила първите си бикини и се готвеше да покаже новия си смален бюст. Сбогува се в петък сутринта с блеснал поглед и розови бузи — приличаше на лице от традиционните пощенски календари.

А аз си нямам никого, каза си Жюлиет. Станаха девет месеца, откакто съм в Париж, и продължавам да съм сама. Преди самотата беше нещо, за което слушах в песните или по телевизията. Прочувствена тема, която ви разплаква или ви подтиква да изпратите чек до SOS Самотни сърца. В Питивие хората си ходят на гости без специална покана, без да са го планирали, в Париж трябва предварително да се обадиш по телефона. В Питивие има едно кафене, което е на мода, а тук…

Човек си мисли, че колкото повече хора живеят в един град, толкова по-лесно е да си намериш приятели. Напротив, тъкмо обратното. Десет милиона жители и нито един приятел. Режина не смее да ме изведе, защото нямам фасон, не ловя окото; сигурно същото си мисли и Жан-Франсоа, а пък на Луи и през ум не му минава. Срещаме се единствено в леглото. Момчетата от факултета не са ми интересни или ме игнорират — не принадлежа към нито една светска компания и не получавам покани за съботните танци. За да вляза в техния клуб, също трябва да изглеждам по определен начин. Различен от този на Режина. Дълга вечерна рокля, лачени обувки на висок ток на „Шарл Журдан“, английско комплектче, блуза и жилетка в един тон, да ухая дискретно на парфюм на „Герлен“ и да нося манто на „Франк е Фис“.

В края на краищата предпочиташе стила на Режина.

Бе отишла при нейната фризьорка Марго да й подкъси косата. Подстрижка за двеста франка, плюс двайсет франка бакшиш. Задължително, иначе си достойна за презрение. Там беше съвсем различно от фризьорския салон на госпожа Робер. В салона на прочутия Жак Десанж дамите пиеха чай, докато им правеха прическите, говореха по телефона, а педикюристката пъхаше памучета между пръстите на краката им, преди да се заеме да им лакира ноктите. Колко ли печелеха тези госпожи, за да ходят редовно там, сякаш беше столът на предприятието. Обръщаха се една към друга със „скъпа“ или „миличка“. Имаха бели зъби. Ухаеха на парфюм. Бижутата им искряха. Клюкарстваха. Така или иначе, кръцкайки оттук-оттам с ножицата, Марго промени вида й. Черните къдрици от Питивие изчезнаха, разхвърчаха се на пода и от огледалото я гледаше една нова, закачлива Жюлиет, истинска парижанка. Очите й изглеждаха по-тъмни, устата й по-голяма, страните й по-хлътнали. Вратлето й се бе издължило и не се криеше между раменете. Изглеждаше едва ли не царствена. Нейно Височество. Усмихна се на лицето от огледалото. След като се налюбува на образа си, изведнъж се срина. Ами останалото? Как щеше да промени останалото?

На партера на салона имаше бутик. За нула време си напазарува панталон на шотландско каре, копринена блуза, пуловер на ромбове, яке от черен сатен. Цялата й заплата отиде. Но нали затова работеше.

Така облечена, бе побързала да се прибере вкъщи, за да се покаже на Режина.

— Има напредък, но координацията куца.

Координация ли? Това пък какво означаваше? Нова дума някаква. Нова преграда. Огорчена, бе отишла да се оплаче на Схоластика. Тя поне си нямаше такива проблеми. С вечната шаячна рокля и подстригана на паница. Бог я обичаше такава. Определено. Пък и с тази физиономия на бедната Схоластика не й оставаше друго, освен да стане светица. Накрая ще взема да си внуша, че съм грозна…

Потисната от тези мисли, Жюлиет отвори хладилника. Омете всички мазни храни, наредени на етажерката, определена за нея. Когато се чувстваш кофти, морковите далече не са толкова ефикасни, колкото всички онези вкуснотии, за които се знае, че са ужасно вредни за черния дроб. Понякога се налага да се нараниш съзнателно, за да се почувстваш по-добре.

Изтегна се направо върху циклостилните копия на лекциите и започна да играе на любимата си игра: ах, ако…

Ах, ако Жан-Франсоа Пенсон я покани на среща. Истинска среща на мъж и жена, които се желаят, които се притискат необуздано и грубо във входа, не спират да се целуват в мрака на киносалона. Срещите им се развиваха според един и същ отчайващо благопристоен сценарий. Марсел и Жанет Тюил можеха да присъстват, седнали на задната седалка. С изключение може би на вечерта, когато й поднесе един черно-жълт фас, заклещен между връхчетата на щипка за захар.

— Трева — каза той кратко. — Опитвала ли си?

— Да, да — побърза да отвърне тя, дърпайки на свой ред от почернелия фас.

Имаше остър вкус. Одра й гърлото, остана без дъх. Почувства се странно, ненадейно избухна в плач. Неудържим смях, който я тласна към него. Не можеше да спре. Обезпокоен, той я изправи на седалката.

— За пръв път ти е, нали?

— Не, не — хълцаше Жюлиет, продължавайки да се кикоти. — Няма нищо, ще ми мине.

Искаше да го успокои, на всяка цена. И най-вече не искаше той да си помисли, че е някаква загубена патка.

Той я изпрати, леко притеснен. Кратка целувка на входа и чао. Винаги намираше някакви сериозни причини да си тръгне внезапно. Останала сама в стаята си, тя се въртеше в кръг и негодуваше: „Не е нормално това, тук има нещо не наред, нещо съмнително“. Изглеждаше добре възпитан, беше чист и спретнат, но се държеше странно.

Пълна противоположност на Гаяр. Луи Гаяр й подаряваше домакински гумени ръкавици вместо орхидеи. „Няма голяма разлика във външния вид, затова пък са доста по-евтини. Освен това са полезни…“ Жюлиет слагаше ръкавиците във ваза под укорителния поглед на Валери.

Първия път, когато го чу да протръбява високо и ясно името си, Жюлиет се замисли за миг, после каза: „Добре звучи — Луи Гаяр, сякаш е някой герой на Виктор Юго“. Обезоръжен, той се усмихна, вдигнал тръбата и решетката пред портите на замъка. Никога не го беше виждала да се усмихва по този начин. Като дете… След което побърза веднага да свали решетката.

Историята им започваше да придобива облик, да се оформя. Без да я назовават, без да правят планове, без да си записват срещите в бележника. Следваше порива на желанието им. Продължаваше вече трети месец…

Свикнаха да се срещат в хотел „Ленокс“. На голямото бяло легло. Луи съчиняваше сценарии: „За да е винаги различно. Всички начини са добри за поддържане на желанието живо, дори и най-съмнителните“.

— Ще те накарам да чакаш — я предупреди той миналия път, докато бавно се събличаше пред нея. — Не ме докосвай, не може, забранено е.

Произнесе думите безизразно, сякаш съобщаваше нещо обикновено. След което, застанал до нея съвсем гол, разкрачил крака, започна да се гали.

Тя го наблюдаваше, седнала напълно облечена на края на леглото, с плътно долепени колене. Не издържайки повече, протегна ръка да го докосне. Той я удари по пръстите. Рязко. В нея се надигна вълна на удоволствие. Изненадана, вдигна глава, зяпна, устните й бяха влажни… Той разтвори коленете й и долепи уста до гащичките й.

На колене пред нея.

Тя затвори очи, не искаше да гледа тъмната му, разрошена коса между бедрата си. Ръцете му, които я разтваряха, пръстите, които тършуваха там долу.

Срамуваше се.

Протегна отново ръка да го погали, той я зашлеви.

— Не може, разбра ли, не може.

Удоволствието се изпорти, стана едно такова объркано, неясно, мръсно, унизително удоволствие.

Искаше той да продължи да й дава заповеди, но не се осмеляваше да му каже. Не е хубава тази работа, ама никак, досега не бе изпитвала подобно усещане.

Не, напротив, беше го изпитвала.

Толкова време мина оттогава…

Началното училище. Май беше във втори клас. При госпожица Лежис.

Всички ученици обичаха госпожица Лежис — весела, забавна, жизнерадостна. Беше и много взискателна. Когато Жюлиет излизаше на дъската да спрегне глагола „пея“: „Аз пея, ти пееш, той пее, ние пеем…“, госпожица Лежис клатеше глава, тактувайки с дългата дървена показалка.

— Пеем. Повтори, Жюлиет, ние пеем.

Тонът й, обикновено толкова нежен, ставаше студен, безмилостен, свиреп. В такива моменти Жюлиет изпитваше странен, възбуждащ страх. Стискаше бедра, за да пресече тръпката, и повтаряше:

— Ние пе… еем…

Пелтечеше под погледите на останалите момиченца. Госпожица Лежис я докосваше по бузката и казваше:

— Повтори, Жюлиет.

И Жюлиет повтаряше правилно до първо лице множествено число, до първия удар с показалката, до първата тръпка, от която стомахът й се свиваше. Със сълзи на очи, унизена, повтаряше, докато поправи грешката.

През останалото време не отделяше очи от катедрата в очакване и в страх, до момента, в който щеше да излезе пред класа. Свела очи, стараеше се да не поглежда към показалката и към окичените с пръстени пръсти на госпожица Лежис.

Ето че сега с Луи застана отново на дъската. Той я удряше през пръстите, дърпаше й косата и я връщаше в началното училище. Трепереща. Покорна. След като й извиеше ръцете зад гърба, лягаше отгоре й и я обладаваше, а тя едва се сдържаше да не изкрещи от удоволствие. Отдавна забравено удоволствие, което я връщаше назад във времето. Струваше й се, че долавя мириса на тебешир и на черна дъска.

Не се осмеляваше да го моли да й причини болка, но често си представяше сцената, мислеше за нея като за кутия с шоколадови бонбони, сложена нависоко върху някой шкаф и която си обещаваш да грабнеш някой ден.

Защото не го познавам достатъчно. Някой ден ще му кажа. Някой ден…

Една сутрин той направи жест, който според нея беше израз на любов. Прегърна я и попита:

— Искаш ли да ти подаря нещо? В момента имам пари.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, не, кажи. Хайде да те заведа на Таити!

— Не, не. Не искам, много добре знаеш.

— Добре тогава. Какво искаш? Поискай си нещо и ще го получиш… само че няма да ти предлагам сто пъти.

След като настоява, каза си Жюлиет, ще бъде тъпо да отказвам.

— Един мотопед „Солекс“.

До гуша й беше дошло от метрото и автобусите.

Отидоха да й купи солекса. С дисаги, монтирани отзад, с устройство против кражба, светлоотражателни педали и калъф за моторчето. Луи написа чек за петстотин франка. Писа го два пъти, защото първия път беше капнал огромна капка мастило.

След това я заведе на вечеря.

Говориха за Виртел и за бетон. Най-вече за бетон, тъй като не можеше да му разкрие как стоят нещата с Виртел. Прекарваше времето си в опити да се изплъзва от настоятелните покани за вечеря в някой прочут парижки ресторант. Съчиняваше всевъзможни причини, някои от които буквално фантасмагорични, докато накрая, останала без капка въображение, приемаше, за да откаже поканата час преди уговорената среща. Бе неспособна да каже „не“ и се чувстваше притисната до стената. Беше ненадмината в увъртанията, да, може би, обадете се пак по-късно, ще видим — неумела тактика, която само разпалваше желанието на Виртел.

В началото Жюлиет бе за него само дребна чиновничка, която на бърза ръка ще просне на канапето в кабинета си. После нарастващото му желание го подтикваше да настоява, да атакува, докато накрая взе да възприема вечните й откази като лично предизвикателство. Съпротивата й го учудваше и объркваше, ставаше едва ли не срамежлив, губеше самочувствие. Измисляше тактики как да я съблазни, та да падне направо в ръцете му, но Жюлиет не му даваше възможност дори да пристъпи към изпълнението им. Беше се превърнал отново в малкия Едмон от месарница „Виртел“ и смутено си играеше с възлите на колана на престилката. Ще я имам, ще я имам, повтаряше си той, дъвчейки скъпата си пура, цената е без значение. Малката хитруша беше станала по-самоуверена, на всичко отгоре беше придобила вид на истинска парижанка и бе станала още по-привлекателна. Жюлиет усещаше как расте желанието на Виртел и не знаеше как да се измъкне.

Луи се интересуваше единствено от бетона. Затрупваше я с въпроси, на които тя се опитваше да даде отговор, влагайки всичките си познания.

— От един век насам се опитват да измислят свръхлек бетон, който да е също толкова як и устойчив като тежкия. Всички от бранша са луди на тази тема: бетон, който да е як, но да е лек като перце. След един месец се открива Строителното изложение и се надявам там да науча повече по въпроса…

Луи заяви, че ще я придружи на изложението.

Ентусиазмът му й се отразяваше добре. Защото тя самата никак не се въодушевяваше от този груб, недодялан материал, дори комисионата, която наскоро й бе обещал Виртел, не я мотивираше кой знае колко. Не вярваше в бетона. Защо тъкмо аз да успея там, където хищните акули от бизнеса са си строшили зъбите?

По-добре би било да можеше да натрупа състояние с някой по-приятен продукт: химикалките „Бик“, тиксото, аспирина, салфетките „Клийнекс“, джинсите, захарния памук…

Само че съм прекалено закъсняла.

Във всеки случай, ако сега ми предложа да лансирам линия за найлонови плетеници „Скубиду“, пак щях да правя фасони и да се муся. Нямам настроение за нищо. Животът ми е лишен от страст, от порив, от пространство, липсват ми тряскащи се врати, пламенни целувки…

Понякога вечер съжаляваше, че не си пада по мистиката. Като света Тереза от Авила например. Не вярвам да си е задавала подобни незначителни въпроси. Втурвала се в параклиса, коленичила и — хоп! — изпадала в екстаз. Небесният любим се спуска на уханен облак от тамян и ви грабва. Достатъчно е да видите как изглеждат физиономиите на монахините, всички без изключение: розови, чисти, измити, с блеснал от щастие поглед и вечно залепена усмивка на уста.

А мен? Кой ме възнася до небесата? Кой ми поверява благородна кауза, за която да съм готова да се боря?

Загадъчният Пенсон?

Похотливият Гаяр?

Пъпчивите реакционерчета от университета?

Няма такъв.

Няма кой да ме вдигне на раменете си, за да се възнеса.

Дори Сюркуф, и той е имал цел в живота: да напълни джобовете на императора, и своите също. Един грабеж за скъпия ми император, един за мен. Ето откъде идва куражът да въртиш сабята!

В такива вечери, пльосната на леглото върху циклостилните копия на лекциите, Жюлиет си мислеше колко хубаво би било да е пиратка. Или кармелитка. Или мисионерка. Или да посещава осъдените по затворите, и това не е лоша идея. Да се подчинява на заповеди, които да я издигат, да я извисяват, да й откриват нови хоризонти, вместо да се скапва от отегчение. Простор, широта, красота. Каквото и да е, само да остави зад гърба си звуковата бариера!

Значи, от този момент — в атака.

С извадена сабя нападам първия, който ми се обади. Осмелявам се, одързостявам се.

Ако е Пенсон, хвърлям му се на врата, за да видя как ще реагира.

Ако е Виртел, директно му заявявам: вие сте стар, грозен, не събуждате капка желание у мен.

Ако е Луи, ще си поискам да ми сложи превръзки на очите, да ми завърже ръцете на гърба, да вземе дългата дървена показалка и всичко останало, пълна програма. Убедена съм, че с него мога да бъда и Сюркуф, и света Тереза. В леглото, но и това е нещо за начало.

Обади се Луи.

— Тази вечер в девет в „Ленокс“?

Жюлиет отбеляза, че общуването им все повече се доближаваше до морзовите сигнали, ясно и кратко. Както обикновено я чакаше, седнал на бара.

— Качваме ли се?

Тя го последва.

Докато се качваха с асансьора, той угаси светлинното табло с як ритник и асансьорът спря между етажите. Запретна полата й. Жюлиет си представи американския турист с фотоапарат на корема и пътеводител в ръка, който се възмущава на горния етаж, заклеймявайки окончателно френските асансьори.

Във Франция асансьорите не служат за качване и слизане. Е, може би в някои случаи, когато пътниците са лишени от въображение.

Жюлиет изтръпна, когато той се смъкна на колене, разтърси я нова тръпка, когато устата му я затърси, отдръпна се и с вик се прилепи до стената, после се отпусна на пода, омекнала, пооправи се надве-натри и залитайки, се отправи към стаята.

Луи бутна вратата.

Тя се отпусна на леглото. Махна индийския шал, който бе увила около врата си, и докато той се събличаше безмълвно, с гръб към нея, завърза лявата си китка за таблата, изчаквайки го да се обърне с лице към нея.

— Ама какво правиш? — попита той изненадано.

— Искам да ме накараш да изпитам страх…

Той я изгледа и в очите му припламна перверзен блясък.

— А болка?

— И болка…

Глава 14

Откриха трупа, скрит в близката горичка до захарната фабрика.

Дрехите бяха разкъсани, ръцете вързани отзад. Едната обувка липсваше, но другата, черна елегантна обувка на висок ток, си беше на мястото. Лилавите следи по врата показваха, че девойката е била удушена, а множеството синини и кръвонасядания по ръцете и тялото бяха доказателство за насилие и бруталност. Лицето бе покрито с бяла дантелена покривчица, залепена с лейкопласт зад ушите. Покривчицата беше чиста, донесена вероятно от убиеца, който се бе погрижил да я нагласи старателно, преди да напусне местопрестъплението. Употребата на покривчицата се обясняваше с гледката, която се откри, след като я махнаха — лицето бе отекло, размазано. Не намериха чанта, нямаше никаква следа, дори и най-незначителната, по която да установят самоличността на жертвата. Полицейското следствие се проточи, но накрая все пак изскочи името на Дебора Гладман, англичанка, която работела о-пер в града. Свенлива девойка, изключително добре възпитана, избрала провинцията да усъвършенства френския си. Семейството, в което работела, не можеше да се нахвали от нея. Родителите на Дебора дойдоха от Манчестър да приберат тялото на дъщеря си. Цял Питивие беше потресен — това бе първото убийство в града, извършено от сексуален садист. „Льо Курие дю Лоаре“ и „Ла Репюблик дю Сантр“ изпратиха на място най-добрите си репортери, сред които и Бенедикт.

Не разполагаха с нищо за убиеца, но за сметка на това започнаха постепенно да сглобяват парченца от програмата на младата англичанка във въпросния следобед. Тръгнала към обед за Орлеан, за да посети града и да си припомни подвига на Жана д’Арк, „нашата страшна неприятелка“, казала с усмивка на госпожа Крепен, преди да излезе от къщи. Обещала на господин Крепен да му купи наконечник за маркуча за поливане, какъвто не можел да открие по магазините в Питивие. В Орлеан разпитаха продавача от „Нувел Галери“. Той много добре си спомняше за високата англичанка, която лесно се изчервявала и на която продал „напръстник“ за маркуч. Той се позасмял на акцента й, тя пуснала една боя, обясни той на полицая. Не била флиртаджийка, сто процента! Било някъде около седемнайсет часът, опасявала се да не изпусне автобуса.

С това се изчерпваше цялата информация, която успя да събере полицията. Никой от автобусните шофьори не си спомняше да е качвал млада англичанка, но откриха кой я бе докарал до Орлеан. Следователите заключиха, че девойката се е върнала на автостоп и така е попаднала на убиеца си.

Бенедикт следеше развитието на случая и тръпки на ужас лазеха по гърба й. След като прочете ужасяващите подробности от докладите, започна да сънува кошмари. Повтаряше си неволно описаните до най-дребната подробност мъчения, на които мъжът беше подложил момичето. „Завързана… изнасилена, удряна с колан… запушена уста… анално проникване с тъп предмет, следи от сперма по корема…“ Тръскаше глава, отвратена, за да ги прогони от ума си, но думите се връщаха отново и все повече я измъчваха.

В Питивие говореха само за сексуалния маниак. Майките не откъсваха очи от часовника и строго следяха къде ходят дъщерите им.

Месец по-късно откриха втори труп на авеню „Репюблик“, този път в центъра на града. Тревогата прерасна в паника. Младото момиче, Мадлен Боатие, живеела тихо и мирно с майка си, вдовица на търговец на жито, в красив буржоазен дом. Единствена дъщеря, тя нямала много приятели, мечтаела да се посвети на археологията и прекарвала времето си в изучаване на древни камъни. Това занимание развило у нея усърдие, педантичност и изключителна съсредоточеност, черти, които не я правели особено популярна в класа й, където я смятали по-скоро за зубрачка и многознайка. Била последният човек, за когото можели да си представят, че ще свърши по този начин. Също като Дебора Гладман, и Мадлен Боатие беше открита със завързани на гърба ръце, с разкъсани дрехи и лице, покрито с чисто бяла кърпа. Личало си, че и тя като младата англичанка е била подложена на ужасяващи сексуални мъчения, преди да издъхне удушена.

Вълна от негодувание разтърси целия град. Срещу полицията, неспособна да си свърши работата, срещу областния управител, когото обвиняваха, че не полага никакви усилия за решаването на случая, срещу недъзите на едно разпуснато общество, в което всичко беше позволено.

За англичанката замърмориха, за французойката закрещяха гръмогласно. „Коя ще е следващата?“, питаха се градските момичета.

Бенедикт работеше по разследването заедно с репортера на вестник „Репюблик“. Големите централни ежедневници бяха изпратили на място кореспонденти, също както и радиостанциите и телевизиите. В хотелите не бе останало нито едно свободно легло, а „Отел дьо ла Пост“ се превърна в щабквартира на пресата.

За нула време Питивие се прочу в цяла Франция, което беше повод за радост за някои търговци, които повишаваха цените след всяко престъпление.

Семейство Боатие се бяха затворили в голямата си къща и отказваха всякакви срещи. Пратениците на лъскавото списание „Пари Мач“ прибягваха до какви ли не хитрости (преобличаха се като доставчици, цветари, служители на погребални агенции…) — напразно. Големият портал така и не се отвори. Нито едно интервю от опечалената майка, от разтърсваната от ридания баба, нито една снимка на Мадлен на пет годинки, на брега на близкото езеро с кофичката и лопатката и със сложена накриво шапчица. „Махайте се, махайте се“, пъдеше ги възрастната прислужница от прага, размахвайки ръце, сякаш отпъждаше ято гарвани.

Хитростите на журналистите от лъскавото списание наведоха Бенедикт на една мисъл.

Една вечер тя се обади в дома на семейство Боатие и помоли, сякаш нищо не се бе случило, да говори с Мадлен. Разплакан глас попита кой се обажда.

— Аз съм немската й кореспондентка — отговори тя, а сърцето й биеше до пръсване.

Беше се упражнила да говори с немски акцент, преди да позвъни. От две години насам, откакто градът се побратими с Бремерхафен, почти всички ученици от гимназията на Питивие си пишеха с германски младежи.

— Момент, изчакайте — отговори гласът.

В настъпилата тишина Бенедикт дочу отдалечаващи се стъпки, после други, които се приближаваха. Някой вдигна слушалката и прошепна:

— Беате?

Вероятно беше госпожа Боатие, майката на Мадлен.

— Да — отговори Бенедикт, парализирана от страх.

— О… Беате…

Госпожа Боатие се задушаваше от ридания.

— Какво се е случило, госпожо Боатие, аз съм за кратко в Париж с родителите ми. Татко дойде да види дупката на Халите, нали знаете, и аз реших да се обадя да видя как е Мадлен.

Риданията на госпожа Боатие се усилиха, а Бенедикт усети как смелостта й се изпарява. За малко да прекъсне разговора.

— Госпожо Боатие, не исках да ви разстройвам. Няма да ви безпокоя повече.

— О, не, мило дете. Толкова ще ми бъде приятно да поговоря с вас. Случи се нещо ужасно, ужасно… Не ви познавам лично, но тя често ми говореше за вас, за вашето семейство и за братята ви.

Ето как Бенедикт си уреди среща в голямата къща със спуснати капаци на прозорците, на авеню „Репюблик“. Госпожа Боатие й обясни откъде да мине, за да избегне глутницата журналисти, обсадили входа.

Тя влезе в просторна, мрачна трапезария, със спуснати завеси на прозорците и мебели, покрити с калъфи. Единственото по-светло петно беше сребърен сервиз за кафе, поставен на средата на кръгла масивна маса. Бенедикт седна до госпожа Боатие. Нещастната жена говореше почти без да си поема дъх. Беше разпиляла пред себе си съдържанието на кутия със снимки и си припомняше живота на „любимото ми детенце“.

Имаше снимки на Мадлен от Германия, включително една, на която бяха Беате и тя, заети да похапват гофрети. Огромната сладка закриваше лицата на момичетата и Бенедикт можеше да мине за Беате.

Не се осмеляваше да погледне госпожа Боатие в очите. Срамуваше се. Въртеше се на стола, готова всеки миг да стане и да си тръгне.

Това, което правя, е отвратително, нямам думи, горката жена ме посреща вкъщи, разкрива сърцето си пред мен, споделя спомените си и след двайсет и четири часа ще види всичко това напечатано в някакъв вестник… Не, няма да мога. Не ставам за журналистка. Не мога. Понечи да докосне госпожа Боатие за ръкава, да я помоли да спре да говори, да й признае всичко, но точно тогава майката на Мадлен направи нещо, което победи скрупулите й. Бутна купчината снимки към Бенедикт с думите:

— Вземете ги. Не искам повече да ги виждам. Причиняват ми ужасна болка. Не бива да ги гледам повече. Вземете ги, умолявам ви…

Жената се срина върху масата и от устата й се изтръгна ужасяващ вик. После помете с един удар сребърния сервиз, който се разлетя и се разпръсна по земята с дрънчене.

Бенедикт стоеше безмълвно. Не помръдваше. Чула трясъка, старата прислужница дотича и каза на девойката, че е по-добре да си тръгва. Бенедикт стана от стола, притиснала снимките до гърди, със сълзи в очите и като сомнамбул, се остави да я изведат през тайната градинска врата.

— Казвах й, че не бива да се вижда с вас. Ама тя винаги постъпва, както си е наумила. Хайде, отивайте си, така ще е най-добре…

Бенедикт се озова съвсем сама, напълно объркана, насред тясната уличка зад къщата. Като насън направи няколко крачки, след което се облегна на стената, пое си дъх и се замисли. Сега вече трябва да стигна докрай. Снимките в ръцете й бяха златна мина. Нямаше да пропусне такава великолепна възможност. Ако се провалеше още на първия изпит, тогава по-добре да стане медицинска сестра или социален работник.

„На кого да ги дам?“, питаше се тя, на „Фигаро“ или на „Репюблик дю Сантр“?

Не се колеба дълго и се обади на Емил Буше.

— Ало, добър ден, обажда се Бенедикт Гасен.

— Да? — отвърна Емил изненадано. Не вярваше, че тя ще се обади първа.

— Разполагам с разговор с майката и снимки на дъщерята.

— Коя майка? Коя дъщеря? — попита Емил, объркан.

— Майката и дъщерята от престъплението в Питивие.

— Ами! — провикна се той. — Наистина ли! Къде са, къде са?

— Разговорът е в главата ми, снимките в джоба ми — отговори Бенедикт, която изведнъж се почувства най-хитрото момиче на света.

— Не мърдайте. Стойте там — каза Емил Буше, мислейки с пълна скорост. — Сега ще звънна на завеждащия информацията по другата линия. Ще изчакате ли минутка?

Бенедикт отвърна „да“ и зачака. Чуваше викове, възклицания, някой попита: „Колко?“. Вярно, сети се тя, трябва да им кажа колко искам да ми платят, по дяволите, изобщо не помислих за това…

— За колко време се стига от Париж до Питивие?

— За около час.

— Добре, почакайте.

Тя отново зачака. Този път ставаше дума за куриер, дайте веднага един лист, за приключване на броя…

— Готово, уредено е. Напишете ми какво ви разказа старицата. Сътворете една хубава мелодрама, с много подробности за момичето, за семейството, как изглежда къщата им, болката на майката… Читателите да се просълзят! Слагате материала и снимките в един плик и чакате да дойде куриерът, когото вече съм изпратил.

— Това ли е всичко? — попита Бенедикт смаяно.

— Че какво искате повече?

— Искам да кажа, аз какво ще спечеля от сензационната новина?

— Аха…

Той се замисли. Важното беше да спечели време. Винаги можеше да й обещае какво ли не, щеше да уреди нещата впоследствие.

— Не се притеснявайте. Аз поемам нещата. Обещавам ви да ви вземем на стаж с евентуално предложение за работа след приключването му.

— Сигурно ли е? — подозрително помита Бенедикт.

— Съвсем сигурно, хиляда процента сигурно.

— Добре… Доверявам ви се.

Дали не бъркаше?

Но от друга страна, какво друго да направи?

— А, за малко да забравя — сепна се тя. — Не искам името ми да стои отдолу. Тук ме познават, ще е голям срам за мен. Никак не се гордея с постъпката си…

— Е, това значи, че навлизате в занаята. Как да подпишем материала?

Тя се замисли за миг, прехвърли малките и фамилните имена на бабите и прабабите си, но не се реши да ги намесва в подобни долнопробни действия. Внезапно я осени една идея.

— Беатрис О’Хара.

— Не е френско име!

— Може, но звучи добре.

— Добре, така да бъде, Беатрис О’Хара… гответе се да се видите на първа страница! Ще ви се обадя веднага след като получа пратката.

Бенедикт затвори телефона, изтощена и възбудена. Беатрис като годеницата на Данте и О’Хара като Скарлет. Една мила млада жена и една предизвикателна и свадлива красавица. Дано да стане, дано да успее! Още не можеше да повярва… Скрупулите й се изпариха при мисълта за сензацията, която щеше да се появи на първа страница. Ако се получи, в продължение на една година ще нося цветя на гроба на Мадлен Боатие, обеща си тя.

Получи се. Материалът на Бенедикт беше публикуван на първа страница на „Фигаро“. Същата сутрин, излизайки от магазина за вестници, Бенедикт едва сдържаше радостта си. Всички говореха само за това, а тя трябваше да мълчи като риба. Най-страшното беше в „Отел дьо ла Пост“, където журналистите се губеха в догадки, чудеха се кой ли се крие зад загадъчната Беатрис О’Хара, без да им хрумне, че е тя, незначителната кореспондентка на някакъв провинциален вестник. Тези от „Пари Мач“ бяха бесни, онези от „Франс Соар“, шашнати, но най-шашнатият от всички несъмнено беше специалният кореспондент на „Фигаро“, който изобщо не разбираше какво става. „Е, казаха ли ти коя е тази мадама?“, изреждаха се да го питат пишещите братя. Той клатеше отрицателно глава, унило отпуснат на стола си. „Значи си кръгла нула, старче. Не само си прецакан, ами не можеш да разбереш от кого…“

„Отел дьо ла Пост“ се изпразни за броени часове, за огромно неудоволствие на собственика, който за малко да си поиска ново, трето убийство.

Бенедикт се утешаваше с мисълта за стажа, който й беше в кърпа вързан след направения блестящ удар. „Готово!“, каза си тя, най-сетне пробих. Съвсем самичка, без намесата на татко и на мама. Светът й принадлежеше. Предстояха й интервюта с Насър, Голда Меир, Вили Бранд… А защо не и с Дьо Гол, точно в навечерието на референдума?7 Нищо вече не можеше да й се опре.

Не беше толкова наперена по време на вечерята с Емил Буше. Той я заведе в „Ке д’Орсе“, един ресторант на левия бряг на Сена. Изпиха бутилка „Монтраше“, реколта 1959-а, от която леко й се замая главата. По време на десерта той си позволи да вземе ръката й в своята. Капчици пот оросяваха горната му устна и очилата му бяха леко замъглени. Тя не отдръпна ръката си, заслушана в разказите му за професията. Внезапно той продължи без никаква връзка: „Бенедикт, вие сте красива и ако можех да предположа, че непознатата провинциалистка, която ми пише, има вашите очи, косата ви, силуета ви, щях да пропълзя на колене разстоянието между Париж и Питивие…“.

Бенедикт едва се сдържа да не се разсмее. Няма нищо по-смешно от несподелените лирични пориви. Позволи му все пак да докосне устните й, след като я изпрати до авеню „Рап“. А като я назначат, никакви целувки!

„Да подчиняваш чуждата воля, е единственият начин да съществуваш истински“, не се уморяваше да повтаря Мартин тази фраза, която беше прочела някъде.

Бенедикт нищо не бе споделила с Мартин.

Нито с Жюлиет.

Абсолютно нищо.

Нито целувката на Емил, нито удара на Беатрис О’Хара. Държеше да запази ненакърнено доброто мнение, което имаха за нея.

На една вечеря у семейство Тасен, когато, за кой ли път, разговорът се завъртя около престъплението и загадъчния престъпник, Мартин си припомни как и тя преди два месеца се бе върнала от Орлеан на автостоп, в края на стажа.

— Сега вече няма да го правя, със сигурност. Въпреки че изобщо не съм от типа на лесните жертви. Нямаше да се оставя да ми залепят салфетка на лицето. Да ме изнасилят, както и да е…

Сред присъстващите се възцари дълбоко мълчание и Мартин се сепна — бе забравила, че у семейство Тасен не се разискват такива теми. Винаги така ставаше: уж внимаваше да не сгафи нещо и в един момент се издънваше.

По-късно, докато двете с Бенедикт седяха на тревата в градината, тя сръчка приятелката си с лакът и каза:

— Преди малко направих гаф.

Бенедикт сви рамене.

— Забеляза ли приликата между двете жертви — заразсъждава тя, — изискани, сдържани, благовъзпитани…

— Тоест аз не бих имала грам шанс — заключи Мартин.

Бенедикт разроши русата й коса.

— Убийците са непостоянни.

Мартин се умълча, поемайки с пълни гърди аромата на свежата трева, на розите, на клематиса…

— Ти какво би искала — обърна се тя към Бенедикт, — да си много, много красива или да си суперинтелигентна?

Бенедикт се замисли за миг и поиска да е „суперинтелигентна“.

— Аз пък бих искала да съм много, много красива — заяви Мартин — и страхотно щях да се възползвам от красотата си, уверявам те. Каквото и да приказват, красотата е магия. Всичко ти е позволено. Виж ме мен например, има куп неща, които са ми недостъпни, защото съм метър и петдесет и осем и имам дебел задник… докато на теб ти стига да се появиш някъде и хоп, Емил Буше се изтрепва да ти уреди стаж, да не говорим за убиеца, и той би могъл да ти хвърли око… Според мен това е несправедливо. Да ти призная, понякога си мечтая да съм Джеймс Бонд от женски род, та агент 007 да ме целува по врата.

Бенедикт се разсмя.

— Ти си луда! Какво те прихваща тази вечер?

Мартин отвърна намусено, забила поглед във върховете на сабото си:

— Нищо, само дето ти сигурно ще отидеш в Париж при Жюлиет, а пък аз ще остана тук съвсем сама да кисна на касата в супермаркета.

— Не говори така. Много добре знаеш, че ако изкараш изпита, и ти ще отидеш на стаж в Париж.

— Да, ама тази вечер имам чувството, че ще се проваля във всичко. Усещам го. Толкова е сигурно, колкото съм сигурна, че съм метър и петдесет и осем.

— Престани, Мартин, стига вече. Ти никога не си била от хората, които се отдават на черни мисли.

— Да, ама ми писна да съм винаги тази, дето всичко й е наред, непоклатима оптимистка, която повдига духа на другите. И аз имам право да съм в лошо настроение. Не е справедливо в края на краищата.

Тя се изправи, отърси полепналите стръкчета трева по миниполата си и си тръгна, залитайки на високите си токове. Без дори да погледне Бенедикт, която остана със зяпнала уста.

Глава 15

Докато незнайният убиец тероризираше родния й град, Жюлиет кръстосваше строителното изложение в компанията на Луи. Тя се мотаеше, а Луи разпитваше надълго и нашироко, задаваше хиляди въпроси, спираше пред всички щандове. Жюлиет започна да се дразни от толкова усърдие и старание. Колкото и да се насилваше, купчините материали така и не успяваха да я привлекат и ентусиазмът на Луи й беше непонятен. Ето го, от десет минути стои заплеснат пред огромен плакат с всякакви сглобки и скачвания и тя не може да го откъсне от него.

— Хайде, Луи, идваш ли? Няма да висим тук цял следобед! Хайде, тръгвай.

— Слушай, пиленце, ако съществува някакъв магически метод, тук е мястото, където ще го открием, а не в „Галери Лафайет“.

Тя не отговори, но мимоходом си отбеляза, че за първи път от случайната им среща в „Тюйлери“ той я нарича с нещо, наподобяващо нежно име. Нищо че заслугата за това беше на бетона.

Цял следобед обикаляха изложбата, придвижвайки се бавно из тълпата покрай натрупаните панели, строителни макети, арматури за кръстовища на няколко нива и отделни части на еднофамилни къщи. Без резултат. Показаните видове бетон притежаваха същите характеристики като в брошурите, с които Жюлиет се беше снабдила. За да бъдем точни, с които се беше натоварил Луи. Тя въздъхна дълбоко. Чекмеджетата й преливаха от тях.

— Трябва да знаеш какво точно търсиш — започна да мърмори той. — Един ден говориш за бетона с треперещ от вълнение глас, на другия ден заявяваш, че от тази дума ти се повръща. На това му се казва истерия, драга моя, ти си истинска истеричка.

— О, я ме остави на мира… Това, че незнайно защо внезапно си попаднал под неотразимото влияние на бетона, не ти дава право да ми четеш морал!

Той замълча.

Продължиха да обикалят, нацупени, Жюлиет бурно се възмущаваше от грозните щандове, от физиономиите на посетителите, от безличните служители, които хвалеха бетона и тухлите, а Луи размахваше каталозите и брошурите като дете кофичката си за пясък.

— Хайде, писна ми. Видяхме всичко каквото имаше за гледане, изчезваме, хайде — тросна се Жюлиет, спирайки рязко на входа на алея „В“.

— В края на краищата ти си тази, която работи в „Пробетон“, не аз. Ще постъпим, както искаш.

— И престани да жонглираш с проспектите, ще вземеш накрая да удариш някого!

— О, виж я ти нея! Какво си въобразяваш, да не си ми майка, да ми правиш забележки! Нервираш ме!

И понеже тъкмо минаваха покрай голям кош за отпадъци, той повтори: „Нервираш ме!“, и с всички сили запокити в коша събраната документация, която се стовари вътре с глух шум.

Минаха три дни от откриването на изложението и досега никой не се бе спрял пред щанда на Шарл Милал. Вярно е, че той нямаше с какво да привлече погледите. Поради липса на финанси не беше наел истински щанд, а си беше измайсторил нещо с подръчни средства. Безценната му тухла плаваше в голяма огнеупорна купа, поставена върху сгъваема маса за къмпинг. Самият той седеше на сгъваем стол. Единствената екстра в скромната постановка беше надписът, опънат над главата на Милал и напомнящ проснат да съхне чаршаф. Но и това не успя да привлече публиката. Затова от три дни насам Шарл Милал убиваше времето, наблюдавайки хората, които минаваха покрай него, без да го забележат.

С напредването на деня омразата му към тълпата се разгаряше, укротявана за кратко от някоя рядко срещаща се гледка на хубава жена, която се открояваше сред стадото посетители. Не можеше да се сърди на хубавите жени. Достатъчно беше, че се бяха съгласили да се отегчават на изложението и да внасят малко цвят в сивия поток на шкембести предприемачи и архитекти с пура в уста.

Брюнетката с миниполата, която се дърлеше с перкото със сплескания череп, беше първата красавица от два часа насам. Шарл Милал не чуваше какво си говорят, но по всичко личеше, че тонът е напрегнат.

Изведнъж Милал видя как мъжът изненадващо протегна ръце и метна надалече пакета с брошури, който крепеше допреди малко. Чудесно попадение, отбеляза наум Шарл.

Пакетът тупна право в коша. Само дето ударът беше твърде силен. Кошът се заклати, колебаейки се дали да се прекатури. После нещата се развиха със страшна бързина. Прекалено страшна според Милал — без да му даде време да реагира, кошът се изтърколи до него и подкоси краката на тръбната масичка. В следващия миг масата, огнеупорната купа, безценната тухла, всичко цопна насред локва вода.

— Ей, вие! Луди ли сте! Нямате ли си друга работа, та ходите да съсипвате щандовете на хората!

Двойката се приближи. В изражението на двамата се четеше искрено съжаление.

— Сега ще трябва да бърша всичко, а и плъстената подложка ще пусне! Я вижте! Всичко отиде по дяволите!

Докато девойката мънкаше извинения, Милал се наведе и вдигна тухлата и купата. Като се изправи, забеляза, че двамата са вирнали нос към надписа. Брюнетката четеше на глас: „Има три начина да губите пари: жените, конните залагания и изобретенията“. Брадясалият се разкиска.

— Вие ли сте авторът?

— Не. Дъртакът Ротшилд. Ама лови окото, а?

Мъжът кимна. Дребната брюнетка му хвърли един поглед. Какъв поглед само… тежък, дълбок, черен, почти виолетов, толкова ярки искри хвърляше. Процеждаше се през дългите гъсти мигли, завити по краищата като клонки на коледна елха. Дощя му се да окичи с гирлянди този поглед.

— Вашето прилича повече на антиреклама — изхили се мъжът със сплесканата глава.

— Да ви се представя, Шарл Милал, изобретател — произнесе тържествено той, приведен церемониално над ръката на момичето, след което раздруса здраво десницата на мъжа.

— Да ви помогнем с нещо? — осведоми се брадатият. — Тъкмо се карахме с жена ми и вместо да й напъхам проспектите в устата, ги изпратих в коша. Наистина съжалявам.

— Разбирам — кимна Милал, — разбирам. Няма страшно, ще се оправя. Щандът не е сложна направа, за нула време ще го вдигна отново на крака. Ще налея вода в купата, ще пусна вътре тухлата и хоп, готово… Жена ви е много сладка!

— Ами добре тогава. След като нямате нужда от помощ, ние си тръгваме. Още веднъж моля да ни извините.

— Довиждане — каза Милал.

Момичето го дари с лъчезарна усмивка.

Проследи ги с поглед.

Заради брюнетки като тази са измислили миниполата, със сигурност.

Глава 16

На 27 април 1969 година цяла Франция изтръпна — гражданите бяха дръзнали да се опълчат на стария си татко. Вечерта огласиха резултатите от референдума: 53,17% „не“. За по-сигурно изчакаха сутрешните вестници и разтъркаха невярващо очи, за да се убедят, че вчерашната мечта се е превърнала в действителност. Не на регионализацията, не на реформата на Сената, не на Дьо Гол.

Два дни преди вота генералът бе потвърдил позицията си: ако френският народ не му гласува доверие, той ще си стегне куфарите и двамата с Ивон ще се преместят да живеят другаде. Французите се отправиха към урните с насмешлива усмивка. Жюлиет беше бясна, че още няма двайсет и една — щеше да подкрепи стария генерал. Първо, защото беше от класа и изглеждаше добре. И второ, тя много харесваше старите хора. Действаха й успокояващо, очароваха я, разказваха й истории. Освен това те поне не я щипеха. За разлика от нея Бенедикт би гласувала против.

Мартин свиваше рамене. Бенедикт и Жюлиет се бяха спречкали жестоко в Питивие през уикенда преди изборите.

— Щеше да гласуваш с „не“, за да се направиш на интересна, както винаги — заяви Жюлиет на Бенедикт. — Дори не си се замислила сериозно.

— А ти? — отвърна Бенедикт с лека усмивка на превъзходство.

Заваляха обиди от двете страни и Мартин се видя принудена да повиши тон, за да ги успокои.

— Ама вие сте смахнати, честна дума! Пука ни на нас за референдума! Ако не е Дьо Гол, ще е някой друг, всички са от един дол дренки. Вие сте точно толкова изкуфели, колкото моите дъртаци! Всички си въобразяват, че политиката ще промени нещо.

— Дреме ти на теб — промърмори Жюлиет, — ти мислиш само как да се махнеш оттук.

— И съм съвършено права. Видя ли класацията на първите петдесет компании в света? Не? Не си? Ами да ти кажа да знаеш, че сред първите петдесет трийсет и пет са американски и само една-единствена френска, при това на последно място! Затова, следете погледа ми, бъдещето е отвъд морето, изобщо не е при вашите тъпи политики!

Всички около Жюлиет — родителите й, търговците от улица „Курон“, всички до един гласуваха против. Може би затова тя искаше да защити великия Шарл, нищо че месеци наред й досаждаше с реформата и с регионализацията си.

Както и да е, през тази пролет нищо не вървеше както трябва. Всеки месец факултетът затваряше врати заради стачки. Яките разсилни влизаха в схватки с групи студенти, настроени прокитайски. За да те пуснат в сградата, трябваше да знаеш паролата или да си носиш студентската карта. Впрочем тя и без това не даваше пет пари за правото.

Друго я вълнуваше много повече — новите разкрития около аферата Маркович8, които хвърлиха сянка върху репутацията на премиера Помпиду и съпругата му.

Всички се нахвърляха един срещу друг. И Виртел, и той беше нервен. Опасяваше се социалните безредици да не съсипят предприятието му.

— Ако има промени по върховете, кой може да ми гарантира, че няма да ни натресат някоя марионетка от левицата? С тия хитреци човек винаги трябва да има едно наум.

Само като се сетеше колко трудно преглътна миналогодишните споразумения от Гренел за повече „социална справедливост“. Затова сега не беше настроен да понася нови обиди, нито да се лови на нечия въдица.

Вълнуват се единствено от дребните си лични интереси, мислеше си Жюлиет с отвращение. Не виждат по-далече от носа си. Знаят само да си броят парите и да мрънкат.

Или да се чукат.

Виртел не пропускаше случай да я приклещи между стола и бюрото си.

Чудя се защо не ме изхвърли, защо все още не го е сторил? Щеше да е много по-просто. Аз не върша нищо полезно…

Най-накрая отстъпи и прие поканата му за вечеря.

Беше една от обичайните вечери, тя се размотаваше, умът й скачаше от една мисъл на друга, полагаше страхотни усилия да не се втурне и да изпразни хладилника. Унгрун гледаше по телевизията „Сцена на звездите“, циркови изпълнения, както правеше всяка вечер след уикенда, прекаран в Довил.

Върнала се бе оттам със зачервени, облени в сълзи страни, лицето й лъщеше, сякаш имаше температура — приятелката и гаджето й за секунда не я оставили на мира, искали да правят тройка. Задушаваше се от ридания и едва успя да промълви:

— Виждаш ли, права бях да не излизам. Тук хората са отвратителни…

Точно когато барабанът оповести тържествено номера с тройното салтомортале, Валери почука на вратата и съобщи, че търсят Жюлиет по телефона.

— Добър вечер, малката ми Жюлиет, Едмон се обажда… Едмон Виртел.

— Добър вечер.

— Какво прави малката Жюлиет?

— Гледа телевизия.

— Много добре. Какво ще каже Жюлиет, ако я поканя на вечеря в „Максим“?

„Максим“, страхотно…

— Нямам подходящ тоалет.

— Няма проблем. Вземете назаем от някоя приятелка. Побързайте, идвам веднага.

Той затвори.

Едва успя да облече една рокля на Унгрун от златисто ламе, да се гримира, да се погледне в огледалото, изненадана от вида си, и той звънна на вратата. Горд от себе си, в черен смокинг, небрежно наметнал шлифера на раменете си, той я отрупа с комплименти, като я душеше по рамото и повтаряше:

— Каква кожа, боже мой, каква кожа…

За малко да се откаже и да отиде да си легне. Надделя желанието да стъпи в „Максим“. Взеха си довиждане с Унгрун и излязоха.

Пред сградата чакаше един ролс-ройс.

— Ваша ли е? — смаяна, попита Жюлиет.

— Да, обаче я изкарвам от гаража само в по-особени случаи! — изграчи той, поглеждайки я многозначително.

Ролсът беше като по филмите, облицовано с дърво купе, вградено барче, двигателят беше толкова тих, че се чуваше тиктакането на часовника. Жюлиет се настани внимателно на седалката.

Услужливият портиер в „Максим“, почтителното отношение на гардеробиерките, стълбището в червено и златно, огледалата по стените, целият декор бе като от приказка. Приземи се внезапно, когато Виртел, след като направи поръчката, взе ръката й в своята. Стори й се вулгарен и недодялан, въпреки отлично скроения смокинг, който му стоеше добре.

Той заговори за жена си, за децата, за предприятието, за любовта и смъртта. Какво си въобразява, от къде на къде ми разказва всичко това, помисли си тя, историите му изобщо не ме интересуват! Защо ли не млъкне и не ме остави да се насладя на обстановката! Но мъжът насреща й продължи, сега говореше за бетона, повтаряйки всичко, което тя знаеше наизуст: якост, лекота, непропускливост…

— Бетон, по-лек от водата, нали това искате да кажете! — прекъсна го тя, отегчена.

Да ми говори за бетон в ресторант „Максим“!

— Точно така, бетон, който плава, но в същото време е достатъчно як, за да послужи за направата на автомагистрала.

Да бе, и какво още! Например да се разчекна и да подпирам акведуктите на магистралата! Каква липса на такт, уникално! Все на нея се падат такива, сякаш е абонирана за подобни недодялани типове!

Изведнъж през залата премина тих шепот и всички погледи се обърнаха към тях. Жюлиет сведе очи, пламнала от смущение. Чули са разговора ни и ни презират…

После осъзна, че присъстващите не гледат тях, а хората на съседната маса. Извърна леко глава и зърна Аристотел и Джаки Онасис в момента, в който сядаха.

Истинските. Онези от снимките.

— Нормално. Това е неговата маса — поясни Виртел с безразличие.

Вече можеше да й говори каквото му хрумне, да плъзне ръка по гърба й, да залепи устни на дланта й, вниманието й бе изцяло погълнато от най-прочутата двойка на света.

Господи! Като разкажа в Питивие какво съм видяла, ще идват да ме посещават като Бернадет Субиру9 в пещерата й.

Говореха си на английски. Много малко. Гласът й беше тъничък, глас на малко момиченце. Поръча си раци и салата. Той взе сьомга и печено. И шампанско „Круг“.

— Good for the body — каза й той, докато й наливаше.

Той е много дребен, посивял. Тя е красива. Хапва едва-едва и топи устни в чашата, сякаш пие лекарство. Ако пиех и ядях като нея, може би щях да съм красива и прочута също като нея, мислеше си Жюлиет, очарована.

Припомни си всичко, което беше погълнала, и се засрами.

Когато Виртел й даде знак да стават, хвърли последен замислен поглед към двойката. Дотогава бе склонна да смята, че хората, които виждаме по страниците на вестниците и списанията, не са истински, не съществуват в действителност.

Настаниха се в колата и Виртел сложи ръка на коляното й със собственически жест. Тя леко я отмести.

Отново се измъкна под претекст, че е смъртно уморена. Прекалено много шампанско, крем сабайон, прекалено силни емоции. Той се нацупи и продължи да шофира, без да продума. Тогава с тъничко момичешко гласче тя обеща: следващия път, съвсем скоро — и заглади положението.

Една друга вечер реши да се обади на Жан-Франсоа Пенсон. Задаваше си въпроси относно сексуалната му ориентация и искаше да е наясно.

Той я заведе на вечеря в ресторант „Берту“, близо до Пантеона, където „всичко е прясно сготвено, нищо не е претоплено“. Това пишеше отдолу на листа с менюто. Жюлиет беше израснала с мисълта, че храната по ресторантите е вредна за стомаха. Майка й непрекъснато го повтаряше.

Беше препълнено и задушно. Тя си изхлузи обувките под масата, проверявайки опипом къде точно е лявата и къде дясната. Той я погледна топло и нежно — запазената му марка — и тя се запита дали ще има достатъчно смелост да открие огъня.

Сервитьорът донесе менюто. Жюлиет си поръча един скоч.

— Да не си започнала да пиеш? — изненада се Жан-Франсоа.

— Да.

— Два скоча — поръча той.

Скоро поръчките пристигнаха. Жюлиет гаврътна уискито на екс, пое си дълбоко дъх и започна:

— Бих искала да те попитам нещо…

Той я слушаше с вид на учител, на когото двойкаджията на класа задава заплетен въпрос.

— Да, добре.

— Защо не спиш с мен?

Той я изгледа смаяно.

Мамка му. Прекалено директно, отбеляза тя, трябваше да го попитам със заобикалки.

— Кажи ми…

Направо му се молеше. Той стоеше безмълвен. Беше другаде, сякаш се бе приютил под навес и чакаше дъждът да спре, за да продължи пътя си.

— Защо? Да не би да не си падаш по жени?

Той гръмко се разсмя и едва не се задави с бучката лед.

— Настина ли го мислиш, Жюлиет?

— Не, обаче…

— Напротив, мислиш го.

Той продължи да се смее и Жюлиет се подразни.

— Искам да разбера защо ме целуваш и после край, дотам. Смяташ, че не съм хубава, така ли? Харесваш само блондинки? Искаш ли да се изруся?

Смехът му секна, той се пресегна и я хвана за брадичката. Също както направи в колата, под уличната лампа, жест, с който подсказваше, че предстои нещо сериозно.

— Чуй ме добре, Жюлиет. Аз те обичам…

— Обичаш ме?

— Като сестричката, която не съм имал.

Тя наведе глава. Какъв е този мой късмет, всички искат да ме чукат, само той не, защото за него съм малкото сестриче.

— Признавам, държах се малко двусмислено с теб. Бях прекалено нежен. Ти си сладка, много си сладка… знаеш го… и аз много те харесвам.

Обичам донякъде граха, обичам много цикорията, никак не обичам бялата ряпа, обаче Ромео обича Жюлиет. Без никакво наречие, кратко и ясно.

— Аз не съм мъж за теб.

Откъде знае, че не е?

Докато тя, тя знае. Знае, че не може да живее без него. В коя посока беше Сена? Или газовата печка? Или пък пистолетът? Да имате някъде отзад в ресторанта въже с готова примка?

Сервитьорът сложи пред нея тиганче с бъркани яйца с домати и парата от току-що приготвеното ястие я замая. Искаше й се да остави вилицата и да заплаче. Ясно й беше — предпазливите словесни увъртания означаваха, че не я обича. Когато обичаш, караш направо, без заобикалки. Изказвания от рода на „не съм мъж за теб“ или „трябва да го обмисля“ са деликатен начин да ти се каже „не те обичам“.

Сълзите й рукнаха в яденето.

— Жюлиет, моля те…

Той говореше съвсем тихо, за да не привлекат вниманието на околните.

— Бъди разумна, скъпа.

— И не ме наричай „скъпа“, след като не го мислиш!

— Хайде, изяж си бърканите яйца, ще видиш колко са вкусни.

Аз вехна от отчаяние, а той ми говори за яйца! Жюлиет заплака още по-силно. Хората започнаха да се обръщат и да ги гледат. Жан-Франсоа Пенсон се почувства много неудобно.

— Искаш ли да си тръгваме? — попита той.

Тя скри лице в салфетката.

— Искаш ли да отидем у нас? — предложи той.

— У вас ли?

— Да. У нас.

— Сега ли?

Той кимна. Тя се усмихна и си издуха носа.

— Добре.

Той вдигна ръка да поиска сметката. Тя затърси с крак обувките си под масата. Откри само едната. Извини се, защото трябваше да се наведе, за да потърси другата. Изчезна отдолу. Появи се отново, зачервена и пелтечеща. Опита се да обясни, че едната й обувка била изчезнала. Изнервен, той я хвана и я повлече към изхода.

Единият крак обут, другият бос…

Оказа се много добър любовник.

Дори прекалено добър. Умееше също като амбулантните търговци да те омае и да ти пробута три форми за гофрети, пет шапки ушанки и две преси за картофи на цената на една.

След като я доведе до оргазъм, се надвеси над нея като химик, наблюдаващ верига молекули, и тя се смути.

На сутринта той стана, облече се и отиде да купи вестник и кроасани.

— Ако звънне телефонът, не вдигай, включил съм секретаря.

— Секретаря?

— Донесох си го от Ню Йорк.

Тя с нетърпение зачака да звънне, за да види как работи. Телефонът иззвъня и от квадратната кутия се чу гласът на Жан-Франсоа, приканващ говорещия да остави съобщение.

— Жан-Франсоа, аз съм, Ерве. Обаждам се да ти предам съобщение за среща. Във „Фукет“ на обяд. Госпожа Купър от Чикаго. Чао, приятел.

След това се обади някаква Корин.

— Липсваш ми, Жан-Франсоа. Свободен ли си днес за вечеря? Мъжът ми е в Милано. Обади ми се, любов моя.

После звъняха Франсоаз, Даниел и… Жюлиет се върна в леглото, шашната.

— А пък аз да си мисля, че е педал!

Глава 17

Беше май месец, прекрасният месец май, тананикаше си известната песен Луи. „Cosi, cosa, it’s a wonderful world.“

Жюлиет беше дошла да го вземе от студио „Саунд“, приключил бе поредния запис за рекламна кампания. Ставаше дума за нов вид прах за пране с ензими. Прекрасно откритие са това ензимите, струват скъпо, вярно, но домакините са луди по тях и за нула време разграбват кутиите с вълшебния прах.

Беше добре дошло за него, досега не бе имал толкова ангажименти.

— Ензииими под дъжда, ензииими под дъжда, what a wonderful feeling, ензииими под дъжда…

Имитираше Джийн Кели и танцуваше на тротоара. Само че без чадър.

— Много си весел днес — измърмори Жюлиет, която, както обикновено, крачеше след него.

— Печеля пари, много пари и това ми харесва. Мога например да ти купя още един мотопед или каравана, да си я прикачиш на него, или…

— По-добре ми вземи под наем едно студио, защото нещата между мен и Валери вървят все по на зле.

Войната все още не беше обявена, но вече се окопаваха и трупаха запаси в очакване на началото на враждебните действия. Три срещу една: Режина, Унгрун и Жюлиет срещу Валери. Валери обичаше да слуша Вагнер и Бах, а те трите Сантана и „Бийтълс“. Валери отваряше широко прозорците на хола, когато Режина гореше пръчици тамян. Валери забраняваше да се внасят нови мебели — от прозрачна пластмаса, с които Режина се канеше да мебелира стаята си. Валери раздигаше само своята купичка след закуска, прибираше своето бурканче конфитюр на определената за нея етажерка в хладилника, минаваше с прахосмукачката само своята част от коридора и ставаше нощем да намалява отоплението, за да прави икономии, в резултат на което трите бяха хремясали.

Режина, Унгрун и Жюлиет решиха да напуснат. Режина разсъждаваше: трите заедно можем да наемем един голям апартамент и няма да ни излезе по-скъпо. Четирите, поправи я Жюлиет, съобщавайки новината за предстоящото пристигане на Бенедикт в Париж. „Аз се заемам с това, имам връзки, ще намерим нещо“, заключи Режина.

На Жюлиет дори не й мина през ума да се премести да живее при Луи. Досега никога не я беше водил у тях. Винаги се срещаха в хотел „Ленокс“.

— Имам си агент — провикна се той колкото му глас държи, пъхнал дълбоко ръце в задните джобове на панталона си.

— За какво ти е агент?

— За киното.

— Трудно ли е да се сдобиеш с агент?

— Да, когато си никой и имаш сплескана глава като на костенурка. Аз обаче успях, защото го накарах да се засмее, заявих му, че с тази физиономия винаги може да ме вкара в някой документален филм за Галапагос.

— А, добре.

— Беше шега. Ама ти нещо нямаш настроение. Бетонът ли те тормози?

Жюлиет поклати отрицателно глава. Дощя й се да му разкаже всичко: за Виртел, за непрекъснатата стачка във факултета, за Жан-Франсоа Пенсон, който повече никакъв не се обади…

— Писна ми, нищо не съм постигнала. Зубря наизуст размножените на циклостил лекции в очакване на изпити, които, като гледам как се развиват нещата, никога няма да се състоят, и търся някакъв плаващ бетон. Това е последната мания на Виртел: тухлата, която върви по водата!

Луи я прегърна през раменете и я притегли към себе си. Жюлиет се отпусна. Добре, че го имам този, разсмива ме, доставя ми удоволствие и всеки ден научавам нещо от него. Интересува се от всичко.

— Чакай, чакай — каза Луи, вдигайки ръка, — спомняш ли си дребния господин от строителното изложение, онзи, дето му прекатурихме масата?

— Да.

— Спомняш ли си какво имаше на масата?

— Купа с вода.

— И в нея една тухла. Тухла, която не потъваше! Тъкмо това търси дядката Виртел!

— Ами да! Напълно си прав. О, ти си гениален, гениален си!

Тя се увеси на врата му и го разцелува.

— Как му беше името? — попита тя. — Той ни го каза, когато се представи.

Пълно мълчание. Нито той, нито тя го помнеха.

— О, не! — простена Жюлиет.

— Шарл. Спомних си, казва се Шарл. Даже си помислих, че съвсем не прилича на Големия Шарл с плетения на ръка пуловер и вратовръзката отгоре. За сметка на това пък…

— Щеше да е прекалено хубаво.

— Чуй какво ще ти кажа. Трябва да има никакъв каталог с имената на участниците в изложението. Ще препишем всичките Шарловци и ще им се обадим по телефона. Виртел трябва да го има, да вървим.

И наистина, в „Пробетон“ Изабел им показа каталога на масичката на рецепцията.

— Имам страхотното усещане, че сме на път да направим удар, усещам го — каза Луи, докато прелистваше каталога. — Ето, препиши тези имена.

Продиктува й ги и Жюлиет ги записа, намери телефоните им в годишника на предприятията от строителния бранш и започнаха да звънят на всички поред. Никой не беше чувал за плаваща тухла, но се опитаха да им продадат естествена ветроупорна вентилационна система и естествена осветителна система, отразяваща се върху плоскостите, с изключително висок енергоспестяващ ефект.

— Добре. Няма страшно. Ще отидем да се поразходим покрай Порт дьо Версай. Ще обиколим кварталните кръчмички. Нашият чичко имаше вид на любител на чашката.

Луи се оказа прав. Изобретателят обичаше кръчмите, бирата и сладките приказки на бара. Навсякъде си спомняха изтърканото му палто и гневът, искрящ в малките му очи зад очилата. Само дето никой не помнеше нито презимето, нито адреса му. Нищо.

— Опитайте в „Еделвайс“, често обядваше там по време на изложението.

Съдържателката на „Еделвайс“ разпита мъжа си, който обслужваше залата в задната част. След кратко колебание той повика сервитьора.

Жюлиет потропваше с крак от нетърпение. Господи, колко бавни са хората! На всичко отгоре съм сигурна, че ни смятат за смахнати. Двама жалки перковци, тръгнали по следите на мъж, който кара цимента да плава.

— О, ами да… — извика най-после сервитьорчето, — спомняте ли си, госпожо Жозе, това е оня, дето непрекъснато повтаряше, че бил Давид срещу Голиат. Този израз ме кефеше яко, щото ми напомняше за схватките на кечистите. Толкова знам. Сега трябва да вървя.

— Спомняте ли си как му беше името? — прекъсна го Жюлиет.

— Не. Да ви кажа, рядко научаваме имената на клиентите. Познаваме ги по лице, знаем им навиците, ама чак имената… Този трябва да е бил истински господин, щото никога не си отопяваше соса.

— Няма ли някой, който да ни каже името му?

— Не виждам кой. Той винаги се хранеше сам.

— Чакай малко, той не беше ли се сприятелил с Деде? — намеси се съдържателката. — Нали го знаете Деде какъв е общителен, завързва разговор с всеки.

— А той къде живее? — попита Жюлиет, за да пресече биографичната справка за Деде.

— В сляпата уличка, като излезете оттук, веднага вляво. Не си показва носа от работилницата, дърводелец е.

Деде знаеше.

Знаеше също и за изобретението на дребничкия господин, за разправиите му с големите фирми, за кражбите, на които е бил жертва. Знаеше всичко, освен името и адреса му.

Жюлиет се разбесня.

— Не може да бъде! Приказвате си с един тип всеки ден в продължение на две седмици и не знаете как се казва!

— Напротив…

— Но току-що казахте тъкмо обратното!

— Знам малкото му име, Шарл.

— Дръжте ме или ще го удуша — процеди тя през зъби. — Луи, да се махаме оттук.

Луи благодари на дърводелеца, похвали го за масивната дъбова врата, по която работеше. Човекът обясни, че я била поръчала някаква възрастна рускиня, емигрантка, която му поискала да възпроизведе точно същия мотив като на вратата на стаята в родния й дом в Анадола, в която била зачената.

Жюлиет отново се намеси. Тя отмъкна Луи от Анадола и поеха към изхода.

— Прекаляваш — възпротиви се Луи, — дядката е интересен. Видя ли вратата, прекрасна е!

— Не ми пука за вратата му. Трябва ми името на изобретателя.

— И обещаната комисиона.

— И моята комисиона, точно така. Мислех, че никога няма да я получа, и сега се провалям, след като бях толкова близо до целта.

— Ей, чакайте, чакайте!

Обърнаха се. Дърводелецът търчеше подире им, размахвайки ръце.

— Сетих се нещо — прошепна той, останал без дъх. — Може да се окаже съвсем незначително, но човек никога не знае… само момент да си поема дъх.

Което и стори, докато Жюлиет и Луи чакаха с нетърпение.

— Всяка седмица пускаше обява в „Монитьор“, опитваше се да продаде изобретението си.

— И къде се намира този „Монитьор“?

— Това не знам… знам само, че е някакъв вестник.

Намериха вестник „Монитьор“ в една специализирана книжарница до театър „Одеон“ и седнаха в едно кафене да прегледат обявите.

— Намери ли нещо?

— Не, а ти?

— И аз.

— Отказвам се — обяви Луи. — Изобретателят дребосък ми лази по нервите.

Огледаха се наоколо. Клиентите преглеждаха вестниците, за да изберат филма, с който да запълнят вечерта си: „Франс Соар“, „Парископ“, „Ла Смен дьо Пари“. Жюлиет ги наблюдаваше с празен поглед, взираше се във всеки един поотделно. Почиваше си от емоциите от деня.

— Ама и ние какви сме тъпаци! — възкликна тя внезапно. — Взехме само един брой от тази седмица, трябваше да купим и стари броеве.

Тя се втурна обратно към книжарницата. Книжарят тъкмо пускаше металната решетка. С голям зор успя да го накара да й продаде един наръч стари броеве на „Монитьор“, плати и побягна към кафенето.

Този път го откриха лесно. Още в първия брой, който Луи отвори, по средата на страницата с тлъсти букви се мъдреше следният надпис: „Шарл Милал, изобретател: лек, як и водоустойчив бетон“. Най-отдолу с дребен шрифт бяха посочени адресът и телефонът.

— Уф! Най-накрая — въздъхна Жюлиет с облекчение.

— Милал, Милал… как искаш хората да запомнят подобно име!

— Хайде да вървим да му се обадим.

— Сега?

— От колко дни го издирваме! Сега, като най-после го пипнахме, ти се отказваш! Не си наред.

— Ти върви, аз оставам тук да зяпам мадамите…

Жюлиет се връцна и отиде да телефонира.

Глава 18

Шарл Милал живееше на остров Жат в една къщурка, която беше ремонтирал сам, придавайки й вид на истински дом. От сивия, тъжен и безличен бетонен куб бе направил четири стаи, щедро остъклени и украсени с дърво. Сам беше иззидал стените, изградил покрива, стъкмил камината, негово дело бяха електрическата инсталация и водопроводът. Дори си бе позволил лукса да притежава веранда, направена от захвърлен край Сена стар понтон.

Крачейки решително, Луи и Жюлиет стигнаха до къщата и почукаха на вратата. След продължително чакане възрастният господин, онзи същият от строителното изложение, се появи на вратата. Облечен с кабинетна пижама и с чаша в ръка.

— А, познах ви! Вие сте вандалите, които разпердушиниха щанда ми.

— Хм… точно така — отговори Луи.

— Влизайте, не стойте на вратата!

Телевизорът работеше. Прочутият журналист и телевизионер Пиер Сабаг смучеше неразделната си лула. Шарл Милал изключи звука и се обърна към Жюлиет.

— Какво ще пиете?

— Същото каквото и вие — каза Луи.

— За мен една голяма чаша вода — добави Жюлиет.

Той се скри в една стая, вероятно кухнята. Жюлиет отбеляза, че къщата страшно й харесва.

— Видя ли камината! — възкликна тя. — А двата кожени фотьойла, а масата, о, страхотно ще бъде да мога да живея и аз в такава къща…

— Без мен — измърмори Луи, загасвайки цигарата си.

— Нищо не искам от теб. Говорех за себе си. Може ли?

— Няма по-гадно нещо от лайняните семейни отношения — подигравателно подметна той.

Жюлиет не обърна внимание на агресивния му изблик. Обичайната му реакция, след като известно време се бе държал любезно и мило. Трябваше да свикне и да не се формализира. Най-вече да не му отговаря. Така го лишаваше от едно любимо удоволствие — да спори и да се заяжда.

Шарл Милал се върна с поднос с две чаши.

Луи подхвана темата. Спомена, че Жюлиет работи в „Пробетон“, и с няколко думи описа задачата й.

— Такова младо момиче! Много странно — каза Шарл Милал, — предполагам, че бъкел не разбирате от тези неща.

Жюлиет леко се засегна.

— Много неща съм изчела по темата и съм достатъчно добре информирана от материалите в Центъра за…

— Мошеници, всички без изключение — гръмогласно я прекъсна Милал, поемайки яка глътка пастис. — За кого казахте, че работите?

— „Пробетон“, фирмата на господин Виртел.

— Не го познавам. Когато отидох да преговарям, се срещнах с най-големите, с играчите от световен мащаб.

Той махна неопределено с ръка, жест, изразяващ лека умора.

— След като нищо не се е получило с водещите, опитайте с Виртел — предложи Жюлиет.

Шарл Милал се усмихна лукаво. Не отговори. Гаврътна още една глътка пастис. За човек, който майстори по цял ден, имаше дяволит поглед, засенчен от светлите му, почти руси мигли, и малки, изключително добре гледани ръце.

— Знаете ли — каза той след дълга пауза, — моята история е много дълга. Ще ви я спестя. В САЩ, в Германия, в Англия, навсякъде по света, когато направите някакво революционно откритие като моето, чувате думата „колко“ и сядате на масата, за да се споразумеете за парите. Във Франция ви питат какви дипломи имате, какви препоръки…

— А ако ви попитат „колко“? — попита Луи.

Дребният мъж поклати глава.

— Не е толкова просто. Откривам формулата, която всички очакват, и веднага се опитват да ме отстранят. Когато изобретението е революционно, то заплашва съществуващите постижения, придобивки, а това… Когато засегнете интересите на големите компании, не ви посрещат с широко разтворени обятия.

— Би трябвало да се срещнете с Виртел — настоя Жюлиет. — „Пробетон“ не е голяма фирма. Не представлявате опасност за Виртел. За него ще е изгодно да сключи сделка с вас.

— Би могло да му отстъпите правата само за Франция — добави Луи.

В очите на Шарл Милал блесна искра.

Луи продължи:

— Ще получите процент върху оборота, което ще ви позволи да контролирате до известна степен производството и същевременно да продължавате проучванията си.

— Съвършено вярно, младежо. Ще го обмисля. Станал съм подозрителен. Предайте на този Виртел да ми се обади и ще видим… Това е всичко, което мога да ви кажа засега.

Жюлиет и Луи разбраха, че Милал няма да каже нищо повече. Жюлиет не искаше да си тръгне току-така. Смяташе, че трябва да се възползват от предимството, да не отстъпват, да спечелят симпатията на възрастния мъж. Потърси никаква неангажираща тема на разговор и продължи непринудено:

— Самичък ли се грижите за градината си?

Преди да влязат в къщата, бе забелязала леха със зеленчуци.

Попадна точно в целта: Шарл Милал прекарваше времето си в градината, садеше, пресаждаше, сееше, изграждаше парници за по-деликатните култури. Тя се направи, че не забелязва гневното изражение на Луи, и потопи премрежения си от гъстите мигли поглед в бледите очи на Шарл Милал.

— Господин Милал — поднови атаката Луи, — можете ли да ни обясните на нас двамата как сте успели да накарате това парче бетон да плава? Защото съм силно заинтригуван още от деня, в който се запознахме с вас.

Странно, но Милал не избягна отговора.

— С кръвта, която съм добавил към сместа. Плюс още една добавка, която ще запазя в тайна. Обаче кръвта е основното.

Жюлиет изкриви лице в гримаса.

— По лицето ви виждам, че сте отвратена — каза Милал.

— Малко, да… Сигурно мирише на кръв.

— Съвсем не. Миризмата на кръв се неутрализира от цимента.

— Откъде се снабдявате с кръвта? — попита Луи. — От болниците ли?

Шарл Милал се усмихна. Всички питаха все едно и също.

— Не познахте! От кланиците. Оттам излизат сто и двайсет хиляди тона годишно и те не знаят какво да правят с нея! Кръвта изтича директно в природата.

На немия телевизионен екран Пиер Сабаг с лулата си беше заменен от инспектор Бурел10 с неговата лула. Шарл Милал обясни, че не бил единственият, който добавял кръв в бетона — използвали я също за избистряне на виното, за производство на торове, на пяна за пожарогасители, в козметиката и фармацията…

Жюлиет слушаше, зяпнала от изненада.

Никога не би повярвала, че дребният господин знае толкова неща.

Никога не съди за хората по външния им вид или по сгъваемата масичка за къмпинг, каза си тя.

Бетонът, примесен с кръв, беше познат на Шарл Милал от детските му години, когато прекарваше лятото при чичо си в Турен. Погълнат от изучаването на декоративните рибки, чичото даваше пълна свобода на действие на племенника си. Малкият Шарл прекарваше почти цялото си време в компанията на Огюст, общ работник, иконом, с една дума, човек, върху чиито плещи лежеше всичката работа в къщата и край нея.

Шарл беше изключително любознателен. Вълнуваше го всичко: гъсениците, които се превръщат в пеперуди, разсаждането на ягодите, изолацията на мазето.

Един ден Огюст го повика от прозорчето на мазето и го помоли да му занесе долу двете кофи, които бе оставил на двора. Едната беше пълна с вода и черен сапун, другата с кръв. Шарл ги свали в мазето, стискайки зъби да не повърне, всеки път, когато гъстата течност тихо се плискаше и острата миризма стигаше до ноздрите му. „Няма нищо по-добро от това, да добавиш малко кръв в бетона, за да не пропуска влагата“, обясни му Огюст. Още една вълшебна история за малкия Шарл — кръвта срещу влагата! Той не откъсваше очи от мъжа, който изля съдържанието на двете кофи в едно корито и замеси някакъв отвратителен на вид хоросан. После нанесе странната смес по стените и тавана. С годините Шарл свикна с пълните с кръв кофи и без капка емоция започна да забърква странната микстура на Огюст. Също както стана експерт по разсаждане на ягодите и се научи да поддържа зеленчуковата градина.

Затова пък беше пълен невежа по отношение на жените. Нужни му бяха пет брака, за да се убеди окончателно в това. Реши да не прави повече опити.

Не се сърдеше нито на жените, нито на мъжете. Бе надарен с прекалено буйно въображение и всяка вечер в ума му се раждаха нови и нови идеи за къщи, планове за декоративни заводи, отражателни части от стени… идеи, които споделяше с приятелите си в кафенето на ъгъла, до Академията за изящни изкуства, и които по-късно откриваше с изненада включени в официални проекти, наградени с медали от общонационалните конкурси.

С диплома на архитект в джоба, Шарл реши да се държи по-резервирано и да пази за себе си чудатите си идеи. През 1965 година се зае с реализацията на една идея от детските си години, когато се опитваше да избяга от разправиите на родителите си. Ставаше дума за жилище с подвижни стени. „Ако крещите много силно, дръпвам стената, за да не ви чувам.“ Беше си поиграл и начертал план на жилището — на хартия изглеждаше обещаващо. След години, въодушевен от неотдавнашния си брак — последният, реши да даде зелена улица на мечтата си. Животът беше прекалено кратък, за да не се поддаде на такова лудо изкушение. Освен това, какъв е смисълът да си си създал име, положение, да си направил пари — с една дума, да имаш сила, влияние, ако не ги разиграеш.

И той се впусна в приключението. Просто нямаше как да не стане: зимно време не ти трябва тераса, изнасяш навън стените и освобождаваш максимално жилищна площ; през лятото прибираш стените, получава се голяма тераса, а покритата площ се намалява.

Толкова силно вярваше в проекта, че финансира със собствени средства документацията, необходима за разрешителното за строеж. Остана някой и друг детайл за уреждане във връзка с местните данъци, например за каква суперфиция щяха да бъдат калкулирани? Но визата беше дадена. Един предприемач намери прекрасен терен в долината на Шеврьоз. Стартира продажбата на жилищата по одобрения архитектурен план.

Беше истински успех. „Еластичните“ апартаменти се разграбиха за отрицателно време. Милал вече разработваше втори транш, за да удовлетвори търсенето.

Точно тогава избухна скандалът: предприемачът нямаше средства за строежа. Под претекст, че не може да държи милиони неизползвани, бе вложил парите на бъдещите собственици в друга сделка. Съмнителна. Така за нула време проектът на Милал пропадна — нямаше пукната пара за строежа. Вестниците раздуха аферата, позабавляваха се с нея известно време, след което се нахвърлиха на друга тема, оставяйки Милал измамен, опозорен, свършен. Жена му поиска развод. Искала да изчисти името си.

Милал се принуди да се раздели с луксозния си частен дом на авеню „Сакс“ и се премести в къщичката си на остров Жат. В продължение на три дълги години се остави да го носи течението. Разорен, отчаян, денем и нощем предъвкваше историята на падението си, говореше си сам, ругаеше небето и дърветата край брега, хората, излезли да се разходят на чист въздух…

Майските събития от 1968 година го откъснаха за кратко от черните мисли. И той имаше сметки за уреждане с обществото. Взе да се шляе край барикадите. Отначало от любопитство, като турист, скоро обаче се почувства съпричастен и започна да хвърля павета по ченгетата.

След като реши, че си е разчистил сметките, запретна ръкави, зажаднял за работа. Независимото парижко транспортно дружество, НПТД за по-кратко, обяви конкурс: по стените на метрото избивала влага. Търсели надежден изолационен материал. Милал си спомни стария Опост. Поднови опитите си и му хрумна да прибави, освен кръвта, подобрител, който не допускаше да се образуват мехурчета въздух при смесването на съставките. Така успя да получи хомогенна и гладка смес. Резултатът се оказа повече от положителен — лек, здрав и устойчив на влага бетон.

Спечели търга и премахна избилата влага по част от стените на метрото. Неприятностите не закъсняха — големите фирми искаха да използват идеята му, но не и да му оставят лиценза, нито да му плащат процент. Чиста проба мошеничество. Давид срещу Голиат. Дадоха му да разбере, че с име като неговото не може да се надява на нещо по-добро. Той поднови бунта си на единак, твърдо решен да се включи самостоятелно в играта, в очакване на по-добри времена.

Точно тази революционна идея се опитваше да рекламира с помощта на сгъваемата туристическа масичка, забутан в един ъгъл на строителното изложение. Идея, която подминаваха, без да я забележат и участници и посетители, по простата причина, че щандът нямаше с какво да привлече вниманието им, тъй като беше лишен от примамливия, така наречен „търговски вид“.

От три години насам Шарл Милал се сблъскваше винаги с един и същи проблем: не вдъхваше доверие.

Глава 19

Малко преждевременно пролетта на 1968 година изигра ролята на начало на следващото десетилетие. Пролетта на 1969-а кротко присъства на края на една епоха. Завърши едно дълго царуване, без да бъде последвано от криза, и макар смяната на генерала с началника на генералния му щаб да водеше до по-осезателни преобразувания, отколкото си представяха французите, те продължаваха да бъдат направлявани и ръководени, както го изискваше благоприличието. Още повече че месеците, предхождащи референдума, се бяха оказали доста неспокойни — онези, които барикадите и стачките от 1968 година изпълваха с ужас, показаха, след като бурята стихна, че са запомнили силата на подобни аргументи. Мнозинството вече не беше мълчаливо и страната започна да се вълнува: профсъюзният водач Жерар Нику и неговата Интерсиндикална конфедерация за защита и национално обединение на независимите трудещи се, акцията „Затворени магазини“, отчаяните студенти от затворените факултети, гневните земеделци. Нужна бе здрава десница, за да се въдвори ред — овернецът, заклет пушач на „Голоаз“, изглеждаше напълно подходящ за тази роля, затова му я повериха.

Жорж Помпиду победи Ален Поер на втория кръг на изборите, в резултат на което французите със спокойна съвест закачиха караваните на автомобилите си и създавайки огромни задръствания по пътищата на родината, поеха по пътищата й. Всичко се върна на мястото си.

Времето на голистките мечти беше отминало, предстоеше раждането на една нова Франция. Поне това обеща президентът на първата си пресконференция: една Франция на промишлеността, осеяна с доменни пещи и безброй свръхзвукови самолети „Конкорд“, които порят небето над нея.

Точно този момент избра Бенедикт, за да кацне в Париж. Напрежението във „Фигаро“ през месец май едва не провали стажа й. Никой не бе следил по-внимателно от нея развитието на събитията, които разтърсваха спокойното ежедневие. Едва в средата на юни Емил Буше се обади да й съобщи добрата новина: най-накрая отдел „Личен състав“ се беше решил да й изпрати по пощата плика с пробния й договор: от 1 юли до 30 септември 1969 година.

„Уф, най-после!“, въздъхна облекчено тя с писмото в ръка. Два месеца на напрегнато очакване бяха минали от блестящия удар на Беатрис О’Хара и назначаването на Бенедикт Тасен, и с всеки нов ден безпокойствието й нарастваше все повече и повече. Отначало се зачуди дали Емил Буше не я бе излъгал. Измъчващото я от време на време съмнение подхранваше чувството й за вина, което първоначалната й възбуда успяваше да потисне до момента — ако не я вземеха във вестник „Фигаро“, лъжата пред госпожа Боатие щеше да се окаже напълно безполезна. Доходоносната низост можеше да бъде до известна стенен оправдана, за разлика от ненужното предателство…

През тези два месеца се налагаше да обяснява на всички, на които триумфално бе съобщила за заминаването си за Париж и за бъдещата си работа във „Фигаро“, че трябва да се въоръжат с търпение. Досаждаха й с въпроси — подозрително любезни, като на хора, които също биха искали да заминат, но нямат възможност да го сторят.

„Кога тръгваш?“ „Защо стачкуват в твоя вестник?“ „Ще се провали ли стажът ти?“ Колкото и да се показваше самоуверена и невъзмутима, вътрешно трепереше да не се наложи да се откаже от мечтата си и да разочарова близките си: родителите си, които най-после успя да впечатли, приятелките, на първо място Мартин, понеже се беше изравнила с Жюлиет, ако не я бе и задминала, и накрая самата Жюлиет, която смяташе, че вече води, макар и с малко. Защото Жюлиет бе кацнала в Париж тихо, докато Бенедикт смяташе да пристигне триумфално. Тя дотолкова успяваше да потисне чувството на уважение, вдъхвано й от наивната и невинна решителност на Жюлиет, че подценяваше предимствата, от които можеше да се възползва — нямаше да й се налага да си разчиства пътя, да си търси жилище, работа, познанства. Щеше да живее заедно с Жюлиет, да споделя приятелствата й и да работи във „Фигаро“.

Пристигна в Париж в края на юни, когато улиците напомняха на увеселителен парк, хората се разхождаха по къс ръкав и търсеха свободно място по терасите на кафенетата.

Жестоко се съпротивляваше на изключителното впечатление, което й правеше градът, твърдо решена да не му се поддава.

Какво толкова! Париж беше Париж и нищо повече. Нямаше причина да не се чувства като у дома си и на равна нога с другите. Нямаше от какво да се опасява. Опита се да прогони смътното, обсебващо чувство на тревога, което я стискаше за гърлото всяка вечер, преди да заспи. Чувство на страх, което те кара да потънеш дълбоко, да изчезнеш под чаршафите и да не мръднеш повече… Защо бе поискала да напусне Питивие и уютното гнездо на родния дом? След това се самоуспокояваше, щеше да стане журналистка, да размахва магическата дума, която отваря всички врати, да има достъп навсякъде. В този град нищо не съществуваше, ако вестниците не пишеха за него. Това й бе обяснил Емил. Тръпнеше, повтаряйки си го, заспиваше и сънуваше всевъзможни случки, в които картата й на стажант-журналист — в съня й истинска журналистическа карта разрешаваше всички проблеми и слагаше всеки на мястото му.

Все още не бе станала истинска парижанка, но в собствените си очи беше много повече: журналистка, при това в един от най-големите френски всекидневници.