Наричайте ме Скарлет

Глава 1

Жюлиет взе решение и бе готова да го приложи на практика. Бързо, незабавно. Чувстваше същото нетърпение да види ефекта от важните си решения, както когато обличаше за пръв път нова рокля. Бездействието й тежеше. Циклостилните записки, посещенията на лекциите на пърпорещото мотопедче бяха сред малкото неща, с които запълваше дните си и подхранваше въображението си, нещо напълно недостатъчно за млада жена, твърдо решена да промени из основи живота си. Чувстваше се и малко самотна. След снимките в Корсика Луи беше заминал за Гърция. Да размислел, й каза по телефона. Поне това успя да разбере. Връзката беше толкова лоша, че колкото и силно да притискаше слушалката до ухото си, едва го чуваше.

Да размисли?

Луи?

За какво?

С две думи му предаде историята с Виртел. „Ела с мен в Гърция, ще се разведриш“, предложи той.

Отказа му, нямаше желание. Искаше веднага да получи възмездие. Възмездие срещу кого по-точно? Не беше много наясно. Търсеше си вятърна мелница.

Една вечер звънна на Жан-Франсоа Пенсон.

С уморен глас той й определи среща в малък ресторант близо до „Шан-з-Елизе“. Докато го чакаше, тя оглеждаше обстановката: широки кресла, стилни столове на извити тънки крачета, свещи, тежки драперии по стените, удобно разположени върху възглавници двойки, които разговаряха полугласно. Жюлиет се почувства ужасно самотна и не на място. Жените, на видима възраст между трийсет и четирийсет, носеха малки черни рокли и перли. Мъжете до един бяха по-възрастни, с изключение на двама-трима млади на бара, увлечени в разговор със съдържателката на заведението. Сто процента ме обсъждат, намират, че съм кофти облечена и недодялана; още едно място, където няма да се осмеля да стана от масата и да отида до тоалетната. Тя направи опит да се скрие, сгушвайки се в дълбокото кресло… Ако потъна прекалено, има опасност да не ме забележи.

Най-сетне той се появи. Както всеки път, стомахът на Жюлиет се сви на топка. Сив фланелен панталон, морскосин блейзър, кашмирен шал. Изискан и непринуден. Целуна младата жена зад бара, размени няколко думи със събеседниците й. Обходи с поглед залата, докато открие Жюлиет, но не тръгна веднага към нея, а изчака още малко и едва тогава се насочи към нейната маса с чаша в ръка. Начинът, по който я огледа, потвърди опасенията й — сукманът, взет назаем от Бенедикт, не й стоеше добре. А защо, когато го носеше Бенедикт… Разсеяно я целуна, дадоха поръчката. Самоувереността на Сюркуф и Скарлет бавно се спихна под тежестта на сукмана. Заговориха за това-онова, нищо конкретно. Жюлиет му разказа за Виртел, неприятно й беше да си припомня. Отново преживяваше случката, отново изпитваше гадното лепкаво чувство на провал и омърсяване.

— Горката Жюлиет — изсмя се той иронично, — прави първите си крачки в парижкия живот.

Забележката дълбоко я засегна, но тя веднага възрази:

— Както и да е, оцелявам, държа главата си над водата. Потисната ли ти изглеждам?

— Не — отговори той усмихнат, — пък и не познавам човек, който да успее да те потисне.

Усмивката му я измъкна от тежкия сукман, от меките възглавници и от смущението. Сюркуф размаха сабята, Скарлет разтвори ветрилото. Жюлиет изправи рамене. За да изрази благодарността си и да покаже новопридобитата си самоувереност, се обърна към него с вечния въпрос, който напомпва мъжкото самочувствие и го изтиква напред:

— А какво е положението при вас, Жан-Франсоа, работата върви ли?

Така и не успяваше да се отпусне и да му заговори на „ти“.

Той се намръщи. Тя продължи. Заговори за самоубийството на преподавателката Габриел Рюсие, обвинена в любовна връзка с един свой ученик, за филма „Среднощен каубой“, скачаше от тема на тема, за да не замре разговорът. Той слушаше разсеяно, правеше топчета от средата на хляба и ги търкаляше по покривката, от време на време слагаше по един залък в уста.

— Жан-Франсоа!

Една висока брюнетка сложи ръка на рамото му и го разцелува. Жюлиет извърна глава. Жената забеляза жеста й, долепи се плътно до него и попита:

— Малката има ли достатъчно пари да плати?

Жан-Франсоа потупа жената по ръката, но не я отпрати. Не разбирайки смисъла на въпроса, Жюлиет сведе поглед. Жената се обърна към нея с нежен, почти майчински тон:

— Кажи ми, моето момиче, и ти ли си плащаш, или за теб е гратис?

Жан-Франсоа заяви невъзмутимо:

— Излишно е да се нервираш, скъпа, това е братовчедка ми от Питивие.

Брюнетката се извини на Жюлиет: „О, съжалявам“, и се отправи към бара, сложила ръка пред устата си, за да прикрие усмивката си. Докато минаваше покрай една маса, Жюлиет я чу да казва на сервитьора, зает да раздига приборите: „Ох, страхотно сгафих!“.

— Жиголо, мила моя! Жан-Франсоа Пенсон е жи-го-ло!

— Не!

— Да!

— Той ли ти го каза?

Седнала по турски на леглото в краката на Мартин, Жюлиет разказваше как бе преминала срещата й. Наближаваше полунощ.

— Без да му мигне окото. „Наясно си с всичко, Жюлиет. Не работя, издържам се от чаровната си външност. Не изпитвам никакви угризения. Само дето понякога е твърде уморително. Затова не мога да си позволя да си легна късно тази вечер.“ Помоли за сметката и си тръгнахме. Докато пътувахме в колата, сигурно съм изглеждала странно, защото ми заяви: „Не мисли, че това е някаква трагедия. Аз сам направих избора си, никой не ме е принуждавал. Ако се замислиш, моят живот е далече по-поносим, отколкото задръстеното, лицемерно живуркане в така нареченото добро общество на Питивие“. Представяш ли си, а пък аз умолявах света Схоластика да ми помогне да се омъжа за него!

— Не го ли разпита по-подробно? Как е започнал? Колко изкарва?

— Ми не… Бях шашната.

— И после?

— Изпрати ме. Когато стигнахме пред нас, ме хвана за ръката. При друг случай щях да се разтопя от удоволствие. Сега се уплаших. Внезапно се сетих за убиеца от Питивие и се запитах дали не е той. Невероятната омраза, с която малко преди това бе говорил за живота там. Да, кълна се, ужасно се шубелисах. Изгледа ме неприязнено и с леден тон ми заяви: „Жюлиет, не искам да се разчува. Не заради мен, на мен не ми пука, а заради родителите ми. Обещай ми, Жюлиет, обещай ми, защото в противен случай…“. Обещах, но наум си казах, че ще споделя единствено с теб. Той отслаби хватката си. Погледът му беше станал нормален. Слязох от колата, той изчака да вляза във входа и чак тогава потегли.

— Ай… ай… Представяш ли си физиономиите на мама и татко Пенсон, ако разберат! Щото те не се нахвалиха с успехите на любимия си син.

Двете млъкнаха, представяйки си реакцията на старите Пенсон, разкрили внезапно истинския живот на единственото им любимо синче.

— Мога ли да спя при теб? — попита Жюлиет.

Мартин се отдръпна в единия край да й направи място.

— А какво стана с миризмата? Докъде стигна? — попита Жюлиет, намествайки се удобно.

— Миризмата? — учудено повтори Мартин.

— Да. Миризмата на подмишници, която те нокаутира.

— А, онзи ли… вече го забравих.

Мартин не разказа на Жюлиет за провала на срещата си с Ришар крадеца. Не искаше да я разказва дори на себе си.

— Хей, чакай, за малко да забравя. Луи се обади. Върнал се е. Искаше да се видите.

— Луи! Супер! Какво точно каза?

— Каза, че ще се обади утре — отговори Мартин с прозявка.

— Страшно съм доволна, направо не можеш да си представиш колко съм доволна — провикна се Жюлиет, ритайки в леглото.

— Е, това си ти, щом стане дума за някой тип, веднага пърхаш. Не мога да те разбера, постоянно си влюбена. В началото на вечерта беше синът на семейство Пенсон, сега Луи…

— А, не! С Луи е съвсем различно.

— Кое му е различното?

— Не знам, вероятно сексът.

Мартин въздъхна. Оплетена в собствените си противоречия, тя наистина се дразнеше от безгрижността на Жюлиет.

— Сигурна ли си, че не си прихванала някоя срамна болест от твоя жиголо?

Жюлиет се стресна и замря в леглото.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Ами с всичките тези жени, дето ги чука… На твое място щях да отида да се прегледам и да се въздържам известно време.

Жюлиет въздъхна, отчаяна.

— А какво ще кажа утре на Луи, ще го приеме много зле, сигурна съм.

Той наистина го прие много зле, ама и тя си го изпроси.

Очертаваше се обещаваща вечер. Срещнаха се в бара на хотел „Ленокс“. Загорял от слънцето, пригладил коса, весел и засмян, с обелен от слънцето нос. Мъжът със сплесканата глава на костенурка направо се беше разхубавил. Жените го заглеждаха и Жюлиет се гордееше, защото беше неин. След вечерята тя ентусиазирано прие предложението му да отидат у тях на улица „Плант“. Леко се притесни при мисълта за извинението, което трябваше да измисли, за да го държи настрана. Той не познаваше къщата и направи опит да обладае Жюлиет насред стълбите, както правели в миналото младоженците, когато прекрачвали прага с невестата на ръце.

— Не, не, чакай, обичаят изобщо не е такъв, а и някой може да ни изненада — възпротиви се Жюлиет.

— Я стой да те погледна, криеш нещо от мен, нали?

— Не, нищо подобно, какво да крия — отрече тя, придърпвайки полата си.

„Как да го баламосам?“, продължаваше да си мисли, докато се качваше по стълбите.

Луи подсвирна от възторг при вида на стаята. Тръшна се на леглото няколко пъти и даде много добра оценка за матрака.

Жюлиет стоеше права като бастун, без да знае къде да гледа и какво да измъдри.

— Нямаш желание, чувствам го, надушвам го… Какво е станало? Да не си влюбена в друг?

Жюлиет поклати отрицателно глава.

— Какво има тогава?

— Толкова време те нямаше и…

— Спала си с някой друг?

— Да.

— И той те изчука по-добре от мен, така ли?

При Луи просто нямаше място за романтика. Извисените духом и фините обноски не бяха по неговата част.

— Не.

— Често ли го правихте?

— Един път.

— Бъкел не разбирам. Не си влюбена, преспала си един-единствен път с някого и сега не искаш с пръст да те пипна… Извинявай, но бъкел не разбирам. Ще взема да си вдигна чукалата, щото ненавиждам подобни ситуации.

Той скочи от леглото, грабна си якето и го облече. Беше бесен. Дръпна нервно ципа, мърморейки неразбираеми ругатни в тридневната си брада. Жюлиет се молеше на ципа и на света Схоластика да й пошушнат как да се измъкне от батака. Той наистина щеше да си тръгне… сто процента. Понеже и двамата останаха глухи на молбите й, Луи застана пред нея сърдит, с ръце в джобовете.

Хвърли й последен, преливащ от раздразнение поглед, отвори вратата и заслиза по стълбите.

— Луи, не си отивай — извика тя, наведена над парапета, но той не спря.

Не искаше и да чуе. Тя се втурна след него, задмина го, запъхтяна, застана пред входната врата и с последни сили занарежда:

— Преспах с един и сега се страхувам да не съм прихванала нещо…

— А, най-после! И не искаш аз да го гепя. Много мило от твоя страна, страхотно съвестна постъпка.

Той я избута от вратата и излезе. Тя го последва по петите.

— Къде отиваш?

— Да си намеря мацка, която да няма микроби.

— Луи, почакай, моля те.

— Правя каквото ми харесва, а подобни изцепки като твоята не са ми по вкуса. Ама никак.

— Излиза, че е трябвало да си затварям устата.

— Нищо не е трябвало. Това си е твой проблем.

Той вървеше с широки крачки, а Жюлиет ситнеше до него, стараейки се да не изостава. Докосна го, за да го накара да спре. Беше без капчица сила. Той грубо отблъсна ръката й.

— Писна ми — извика тя. — Отвратителен гадняр, ето какво си ти! Мразя те! Махай се, върви по дяволите с муцуната си на костенурка и сплесканата си брадичка!

Той крачеше, без да се обръща, и скоро силуетът му потъна в нощта. Още един мъж, който се измъкна и я обрича на страдания. Мъж, който бяга, оставяйки я на произвола на съдбата…

Тя пое обратно към къщи и когато стигна до затворената врата, се сети, че си беше забравила ключовете вътре.

Глава 2

Тревогите на Жюлиет се оказаха напразни. Жан-Франсоа Пенсон действително беше жиголо, но печен жиголо, който си разбираше от работата. Репутацията и жизненият му стандарт зависеха от доброто му здраве и той редовно ходеше на преглед — златното правило на съвършения жиголо.

Имаше и други правила: никога безплатна любов и най-важното, никакви чувства. В противен случай, край на бачкането, сбогом на лесния живот, на влоговете, скътани в швейцарски и канадски банки, край на луксозните автомобили, ризите „Шарве“ и блейзърите „Черути“. Жиголата, които се влюбваха, живееха за кратко с избраницата на сърцето им, след което на бърза ръка се връщаха към предишното си занимание. Или пък като наближеха четирийсетте, се оттегляха от занаята и сключваха изгоден брак.

Жан-Франсоа пристигна в Париж двайсетгодишен, воден от желанието да стане автомобилен състезател. Живееше икономично, ходеше на уроци, човъркаше разни автомобили, дори участва в някой и друг пробег. Родителите му изпращаха нищожна, направо смешна месечна издръжка, колкото да не умре от глад. Тайно се надяваха, че ще се откаже и ще се върне в Питивие да наследи бащината нотариална кантора. Жан-Франсоа удържа на натиска.

Една вечер отидоха с приятел на бар. Свалиха ги две красиви жени, по-възрастни от тях. Отначало Жан-Франсоа се притесни от ноктите си, почернели от машинното масло, но една от жените сложи ръката му на бедрото си и той се отпусна.

Отидоха у тях.

На сутринта, когато си тръгваше, тя не отвори очи, отпусната в голямото легло с балдахин, а промърмори нещо неразбираемо, посочвайки плика, оставен на елегантната масичка.

— За теб… Смятам, че е достатъчно. Обади ми се.

Той се наведе и я целуна. Тя завря лице във възглавницата и прошепна:

— Довиждане. Хареса ми, искам да знаеш.

Прииска му се да отвърне „обичам те, благодаря“, но тя продължаваше да крие лицето си във възглавницата. Той придърпа завивката и се измъкна на пръсти. Беше първата му истинска жена. Нощта с нея беше нещо изключително и беше достатъчно да си припомни отделни жестове и думи, за да почувства как стомахът му се свива. Дори не му мина през ум да отвори плика.

Отиде при приятеля си и двамата се прибраха заедно с колата. Замаян от щастие, Жан-Франсоа гледаше през прозореца на симката.

— Колко ти даде?

Ухилен до уши, приятелят му си човъркаше един зъб с нокътя на палеца. Жан-Франсоа не отговори.

— Кажи де, не ти ли дадоха плик?

Сети се за плика, извади го от джоба и пак го прибра, искаше да го отвори по-късно, когато останеше сам в стаята си.

— Хайде де, няма ли да го отвориш?

— Не сега… после.

— Не те интересува колко ти е дала. Хич не си любопитен!

Жан-Франсоа извади отново плика и го отвори. В него имаше десет банкноти по сто франка и телефонен номер.

— Намерил съм му цаката, как мислиш! Заведението е известно с това. Посещавам го от време на време, за да закърпя положението, а както сам се убеди, съвсем не е неприятно.

Жан-Франсоа зяпна от удивление. Нямаше думи. Да ти плащат, за да правиш любов! Не можеше да повярва. Прекрасната жена, която му достави неизказано удоволствие, му беше дала и пари на всичко отгоре!

Повече не зачекна темата. Избягваше приятеля си. Опитваше се да се убеди, че с хилядата франка ще си плати уроците по кормуване за цял месец.

Тя го потърси две седмици по-късно.

Когато отиде у тях с букет жълти рози, се оказа, че е поканила и приятелка. Жан-Франсоа започна системно да закъснява за тренировки, натрупаната умора си каза думата. След шест месеца се отказа от състезанията. Сега имаше моменти, в които съжаляваше.

Купи си хубав апартамент, запозна се с момчета, които упражняваха съшия „занаят“, сдоби се с агент. Приятно му беше да играе ролята на съблазнител, но не искаше да се занимава с тарифи и организиране на срещи. На двайсет и осем години беше собственик на апартамент на улица „Варен“, в седми район, където квадратният метър застроена площ струваше най-скъпо, банкови сметки в Швейцария и в Щатите. Наскоро се беше сдобил с едностаен апартамент на „Парк Авеню“ в Манхатън и кроеше планове да закупи парцел в Хамптънс, шикозното място за отмора на нюйоркчани. Предстояха му още десетина добри години, после щеше да бъде вече много стар и уморен да продължава. Ако започнеш да хитруваш, веднага ти се разказва играта. Жените заплащаха много скъпо, не биваше да бъдат мамени.

Затова Жан-Франсоа живееше двойствен живот. Семейството и предишните приятели знаеха, че работи в рекламата, останалите, че се издържа от платената любов. Движеше се основно в средите на такива като него. Играеше покер, посещаваше заведенията, навсякъде го канеха. Научи се да говори английски, да играе голф, да носи смокинг, четеше „Хералд Трибюн“ и „Файненшъл Таймс“. Стана истински професионалист. Чувстваше се като у дома си навсякъде. Нямаше нищо общо с онези жалки момченца, които се чукат тайно по за двеста франка… В интерес на истината, Жан-Франсоа се гордееше със занаята си. В края на краищата малко ли са красивите жени, които живеят на гърба на съпрузите си, единствено и само защото са млади и желани?

Единствената разлика беше, че с установената схема на действие — нежност, ласки, любовни подвизи и пак нежност — започна да се пита дали наистина работи, или не. Всъщност, опитваше се да се самоубеждава той, аз не спирам да работя. Във всеки момент беше мил, внимателен, предразполагащ, а извън ангажиментите така и не успяваше да се отпусне, да се ядоса истински, да свали от лицето си дежурната любезна усмивка, независимо че го харесваха и когато се държеше резервирано. Той предразполагаше всички без изключение със запазената си марка: неизменната очарователна, леко уморена усмивка.

Обичаше да се връща при родителите си в Питивие; там се срещаше с другия Жан-Франсоа и не се уморяваше да разпитва майка си: „Какъв бях? Правех ли това, а това? Дръзнал съм да кажа такова нещо на баба? Аз съм счупил вазата, сигурна ли си? И ти ми удари шамар?“. Изненадан, слушаше разказите на майка си, изваждаше старите снимки. Внимателно се взираше в снимките, правени на различна възраст, и разведрен, затваряше албума. Един ден отново щеше да стане онова малко момче… Засега се задоволяваше с образа, отразен в женските очи. Научи се умело да изразява любовните чувства, да чете в погледите им съкровения въпрос: „Дали щеше да се държи по този начин, ако не му плащах? Може би е влюбен в мен?“.

Те не знаят, те се съмняват, мислеше той, толкова съм ловък, че ги обърквам. Трябваше да стана актьор…

Обект на желание. Мъж, когото събличат и обличат. Нищо не си купуваше. Подаряваха му бутонели, костюми, копринени връзки. Него предпочитаха сред десетките други снимки в албума на агента му, него водеха на ресторант…

В компанията на сладката малка Жюлиет не почувства нищо, само защото тя не подписа чека. Липсата на пари пораждаше ответна липса на желание.

И той, и клиентките му изпълняваха своеобразен балет, вдъхновен от парата. Правилото ги задължаваше да се бръкнат, за да заплатят, и едва тогава той ги караше да забравят, че са заплатили. Правеше така, че пачката да изчезне, да се стопи в нежната целувка, а ласката, в която влагаше цялото си умение и която пронизваше тръпнещото тяло, отиваше за двайсетте процента комисиона на агента. Умееше да ги изслушва, да долавя тайните желания от едно леко трепване на клепачите, присвиване на устните, надяваше униформата на малкия паж, на непреклонния мъжкар, на хулигана, облечен в кожени дрехи от глава до пети, на улегналия татко в традиционния костюм с жилетка, за да приключи неизменно в ролята на довереник и душеприказчик.

Срамуваше се от начина, по който жените му доверяваха дребните интимни и отвратителни подробности за съпрузите си с маниакална прецизност и дълго трупана ненавист, сякаш с върховно удоволствие дестилирана капка по капка. Идеше му да си запуши ушите, но те се надпреварваха, престараваха се, прекаляваха, ровеха под чаршафите на семейното ложе в желанието си да извадят наяве всички семейни тайни, търсеха някоя забравена мания, някоя мерзка подробност. Той ги ненавиждаше, но никога не минаваше в лагера на мъжете, на съпрузите рогоносци. Защото ненавиждаше и тях не по-малко — високомерието им, самодоволството им, начина, по който бързаха да си получат удоволствието…

Затова, когато му дойдеше до гуша, отвратен, се прибираше вкъщи и включваше телефонния секретар. Нямаше го. Спасяваше се. Съхраняваше се. С часове редеше пъзели. Сам. Или кроеше планове как да преобрази живота си напълно, пресмяташе печалбите от борсовите спекулации, лихвите, натрупани по сметките му в чуждите банки, любуваше се на снимките от нюйоркския си апартамент или на парцела в Хамптънс…

След десетина години щеше да е натрупал достатъчно пари, за да се установи в Щатите и да заживее като рентиер. И тогава ще се радва на живота, ще се научи да живее единствено и само за себе си.

Глава 3

Емил замина за Камбоджа да прави репортаж и остави Бенедикт и Жан-Мари Низо сами в стаята на редакция „Външна информация“. Преди да отлети, успя да уреди назначението на Бенедикт — взеха я на тримесечен изпитателен срок, макар отсега да беше ясно, че след изтичането му щеше да подпише безсрочен договор. За целта на Емил му се наложи да поухажва главния редактор господин Ларю. „Остави на мен — каза й той, — аз ще имам грижата. Ти само се усмихвай мило на Ларю, когато го срещаш по коридорите.“

Работата се уреди. Бенедикт си отдъхна с облекчение. Сега вече можеше да даде воля на въображението си и да планира бъдещата си кариера. За момента беше сама с Низо.

Обичаше да го наблюдава, зачетен в някоя информация или книга. Беше изискан, фин. Такива мъже харесвам, мислеше си тя, защо не притежава амбицията на Емил? Щеше да е идеален… Въздъхваше и отново се заглеждаше в деликатния профил: орлов нос, черна, права коса с паднал на челото кичур, смугла, гладка кожа, ослепителна усмивка. Низо излъчваше очарование, една леко старомодна чувственост, която пораждаше у нея желание да се отпусне в обятията му, както би се наместила удобно на кожената седалка на спортен автомобил. Висок, слаб, почти кльощав, винаги много добре облечен, но без да бие на очи. По английски маниер: леко износени яки, поизгубили форма сака от първокачествен туид или кашмир. Ухаеше на изискан стил.

Бенедикт много държеше на облеклото и упрекваше Емил, без да се осмели да му го каже открито, че му липсва класа. Емил се потеше в синтетични пуловери с висока яка или в костюми, купени сякаш от битака „Каро дю Тампл“. Нищо чудно, че Бенедикт не искаше да има до себе си такъв безвкусно облечен мъж. Знам, знам, че душата е важна, но аз обичам да е красиво и отвън, и отвътре. Да важи в двете посоки…

Жан-Мари Низо произхождаше от старо лионско семейство, натрупало състояние от стъкларство. Още през 1830 година процъфтяващият въгледобив в град Лион — център на френската коприна, свидетел на мъченическата смърт на света Бландин, разкъсана от дивите зверове в името на вярата — подтикна богатия копринар Фердинан Низо да се пренасочи към стъкларската промишленост. Търговец, надарен с любознателен и проницателен ум, Фердинан се запали по новите технологии, по енергията, произвеждана от водата, и по автомобилостроенето. Живя до дълбока старост и си отиде с пълното съзнание, че нито един от синовете и внуците му няма да поеме щафетата. Последните му думи: „Всички са некадърници“, бяха доказателство за трезвата му преценка. И наистина, предприятието скоро западна и семейството се видя принудено да се оттегли в имението в Улен и да живее от наследството. Бащата на Жан-Мари предпочете самоубийството пред позора от банкрут, а майка му се омъжи повторно, за да не остане в паметта на хората като вдовицата на самоубил се, фалирал търговец. Омъжи се за богат бразилец и се установи в Рио, оставяйки Жан-Мари, по това време двегодишно момченце, на грижите на баба му по бащина линия.

Жан-Мари от малък придоби навика да се усамотява през дългите следобеди на тавана на старата къща, облегнат на някое класическо платно, очакващо оценката на експерт, преди да отпътува към поредния търг за художествени произведения. Потънал в старите издания на „Изгубени илюзии“, „Ламиел“, „Червено и черно“, „Възпитание на чувствата“, той живееше чрез тях. В продължение на две седмици бе Жюлиен Сорел и се поболя от любов към учителката си. Наложи се да отсъства от клас и оздравя, едва след като стигна до последната страница на романа. Лекарят гледаше недоумяващо младия болник, който се възстанови със същата невероятна скорост, с която се беше разболял, а баба му, възвърнала спокойствието си, наблюдавайки го как весело подскача насам-натам, тръбеше, че учението било празна работа, а матурата, измислена за хора, лишени от връзки и познанства. На нея, слава богу, връзки и познанства не й липсваха. Те бяха оцелели и за щастие, надживяха паденията и премеждията, през които бе преминало семейството. Възрастната жена старателно и редовно следеше светската хроника на „Фигаро“ — познаваше директора на вестника, защото навремето двамата се бяха носили вихрено в ритъма на танците в балните зали — затова й хрумна да изпрати внука си в редакцията на „Шан-з-Елизе“ с бележка, написана саморъчно от нея, в момента, в който Жан-Мари изяви желание да „се занимава с нещо“. Жан-Мари просто трябваше да избере отдела, в който да го назначат.

Той избра „Външна информация“. От романтични подбуди, или защото смяташе, че е престижно, не можеше да каже със сигурност. Френската политика му се струваше глупава и еднообразна. По принцип принадлежеше към десницата, беше консерватор, но не гласуваше. Смяташе, че живее във време на материалисти и ненаситно алчни хора. С учудване установяваше в края на годината как заплатата му автоматично нараства според индекса на инфлацията. „Богаташко синче“, наричаше го подигравателно Емил Буше.

Според Жан-Мари Емил Буше беше досаден простак. Оценяваше таланта му на репортер, но не намираше за нужно да се състезава с него. Ненавиждаше пътуванията, предпочиташе да си стои в Париж и да пише материалите си, използвайки купищата получавана информация. От време на време хвърляше поглед към списъка със съвети за идеалния журналист, окачен над бюрото на Бенедикт, и тънко се усмихваше. Емил Буше беше започнал да събира стъклени топки, от онези, които като ги разклатиш, се изпълват със снежинки, за да подражава на Ларю и да му се подмазва, защото шефът отдавна притежаваше подобна колекция. Емил носеше по една такава топка от всяко пътуване. „Много важно е името на града да е изписано от вътрешната страна на подложката… именно това придава стойност на топката“, обясняваше той.

Един ден на Жан-Мари му се прииска да разбере какво прави момиче като Бенедикт Тасен в компанията на Емил Буше. Не можеше да си обясни. Или по-скоро можеше… Само че му се струваше прекалено лесно, грубо, познато и изтъркано. Покани я на вечеря. В разговор във вестника беше подметнал, че харесва жени в черно. „Когато жената се облече в черно, всички виждат само нея — каза той замечтано, сещайки се за дългите рокли на баба си и на лелите си в градините на Улен. — Погледът не се разсейва като при ярките цветове.“

И на вечерята в малкия крайбрежен ресторант на кея „Волтер“ Бенедикт се появи в черна рокля. Значи се опитваше да му се хареса.

Желанието му да я прелъсти мигновено се изпари.

Заговори за себе си.

— Седя с часове пред машината и пиша писма. На приятели. Вмъквам разни истории, които ги разсмиват до сълзи. Целта ми обаче не е просто да им разказвам истории, искам да има някакъв подтекст, поука, която да им придава смисъл. Затова журналистиката ми тежи. Не е разрешено да преминаваш отвъд фактите, а аз искам да надникна зад тях, да видя какво се крие там…

— Не знаех, че искаш да ставаш писател — каза Бенедикт с възхищение.

— А знаеш ли какво казват за журналистиката? — продължи Жан-Мари, отегчен от безмълвния възторг на Бенедикт.

— Че отваря всички врати, при условие, че се махнеш от нея…

Той я погледна усмихнато. Знаеше си урока.

— И ти гориш от желание да я напуснеш, така ли? — попита тя.

— Да… При това много бързо.

— Аз пък не. Тъкмо обратното, имам желание да успея, при това много бързо.

Аха, ясно! Сега разбра защо Бенедикт ходеше с Емил Буше. Но не устоя на изкушението да я попита.

— О, Емил! — отговори тя, махайки неопределено с ръка, жест, който запрати нещастния Буше на последния чин при мързеливците, до радиатора в дъното на стаята.

— Аз пък мислех, че…

— Че има нещо между нас? Не. Няма нищо. Но той е истинска лепка. Много е досадно!

На устните й се появи леко вулгарна усмивка, която го изненада.

— Не… Той е добър приятел, нищо повече. Много ми помогна, не отричам. Какво приказват във вестника? Че съм му любовница?

— Такова впечатление създавате.

— О, ужасно ми е неприятно! Опитах да му обясня колко неудобно ме кара да се чувствам.

Колкото повече лъготеше, толкова по-искрена изглеждаше.

— Не сме дошли, за да си говорим за Емил — прекъсна я Жан-Мари, който започна да се чувства неудобно от развоя на разговора.

— Не, но това никак не ми харесва. Ще трябва да си поговорим, когато се върне. Чете ли Бекет? Говори се, че щели да го предложат за Нобелова награда тази година. В течение ли си?

Той я изгледа, смаян. Каква артистка! Без да й мигне окото, зачеркна Емил Буше и продължи да опипва почвата, стараейки се да го прелъсти, като си послужи с Бекет.

Той заговори за Бекет.

Заведе я вкъщи. Стана съвсем лесно. Беше логично продължение на черната рокля, на лъжата за Буше и на споменаването на Бекет.

Тази вечер беше сам. Тя беше красива. Беше жена на друг мъж. Всичките му любовни преживявания бяха с чужди жени.

След първата нощ Бенедикт реши да затвърди отношенията си с Жан-Мари Низо и да постави Емил пред свършен факт. За жалост, Жан-Мари се оказа непредвидим и неуловим. В редакцията беше сърдечен, но всяка вечер се оказваше зает. Тя дискретно поразпита тук-там из редакциите дали има сериозна приятелка. Не… всички я уверяваха, че когато го виждали с момиче, всеки път било различно. „Трябва да го имам, трябва да го имам“, повтаряше си тя, измисляйки всякакви хитрости, които неизменно се проваляха. Нощта, прекарана с него, беше съвсем различна от всички нощи с Емил. Тя се опита да прояви инициатива, но се получи естествено, не се наложи да се насилва. Още от първия миг хареса тялото му, миризмата му, начина му да се люби, да се целува. Беше нежен, силен и вещ, и… Но не правеше и най-малък намек, че иска да повторят.

Прехвърляше наум всички хипотези: може би иска да ме изпита, понеже се отдадох прекалено лесно? Лиших го от възможността да ме съблазни… може да не съм му харесала или го мъчи съвестта заради Емил?

Изведнъж Емил се превърна в пречка. Тя с изненада се улови, че си го представя как умира, разкъсан от граната. Така нещата щяха да се уредят с един удар. А и щеше да поноси малко черно известно време…

Обещаваше си, че няма тя да направи първата крачка. Следеше го с крайчеца на окото. Говореше тихо по телефона — с кого ли? Но с кого, да му се не види? „Реформа в политехническите училища: вече ще приемат и момичета“, твърдеше заглавие на пета страница. Може да ги впечатля, ако вляза в Политехниката. С тривърха шапка, запасала сабя. Пак не е съвсем сигурно… Ами ако организирам купон вкъщи? Бих могла да го поканя на улица „Плант“. Няма да изглежда прекалено нагласено.

Реши да го направи следващата събота. Нямаше време за губене.

Жан-Мари Низо прие поканата. Ще отиде с онова момиче, което се опитваше да вкара в леглото и което малко се опъваше. Той обичаше да му се съпротивляват, а днешните момичета не оказваха никаква съпротива.

Глава 4

Жюлиет си е поръчала дъска за ваната. Достатъчно широка, за да побира вестник, ябълка, чайник и книга. Прекарва часове във водата, докато кожичките на ноктите й побелеят и омекнат, за да ги изгризе със зъби. Бели и меки кожички, които се носят по водата като тела на удавници. Бели и меки…

Чувства се добре във ваната в тия времена, когато филията пада винаги на намазаната страна, което си е кофти предзнаменование… Докато лежи във ваната, изпитва усещане за плътност, за начало и край. Наблюдава тялото си, докосва го, докосва главата си, изважда крака от водата. Цяла е. В живота е различно, отделни късчета от нея плуват в различни посоки — едно в университета, второ тук, на улица „Плант“, трето търси работа, четвърто се търкаля в чуждите легла. От време на време дочува гласа си и си казва: „Това е гласът на онова късче там“. Имам няколко гласа, защото все още не знам със сигурност коя съм, имам няколко любовници, защото ме успокояват.

Луи Гаяр отлетя за Италия да участва в спагети уестърни, твърди, че кариерата му във Франция е приключила.

Бяха се сдобрили след онази караница, която нарекоха „кавгата с микробите“. Жюлиет го потърси. Срещнаха се в „Ленокс“. Той я беше изпреварил, лежеше на леглото, когато тя отвори вратата на стаята. Втурна се да го целуне, но той я отблъсна.

— Направи го като курвите.

Стресната, тя отстъпи крачка назад. Той извади две банкноти по сто франка от джоба си и ги сложи на нощното шкафче.

— За теб са. Хайде, давай.

— Не знам как…

— Не знаеш? Импровизирай.

— Защо?

— Не искаш ли?

Той стана и си прибра парите.

— Луи!

— Да?

Той върна парите на шкафчето, взе една възглавница, подложи я зад гърба си и се облегна удобно. Протегна крака в очакване на представлението.

Тя прекоси стаята, взе двете банкноти, огледа ги и ги прибра в чантата си. Така правят курвите. „Само принцовете, крадците и леките жени се чувстват добре навсякъде“, беше казал Балзак. Щеше да бъде и трите едновременно: кралица на курвите, която измъква пари. Застана пред него и бавно се разсъблече, фиксирайки го право в очите, после приседна на един стол и кръстоса крака, оставяйки да се вижда съвсем мъничко. Започна да се гали бавно, извърнала към него лице, с притворени очи, с ръка между бедрата и извит като лък гръб, призоваващ взрива на насладата.

— Мръсница — изломоти той с дрезгав глас, — ела при мен.

Тя не помръдна. Остави се на удоволствието, като от време на време пускаше по някоя въздишка.

Той се приближи до нея, откъсна ръката й от топлината на бедрата, залепи устни, прокара пръсти, слюнката му потече по тялото й.

Във ваната Жюлиет потръпва. Ръката й се спуска надолу, стига до корема, слиза още по-надолу…

С Луи се чувства дръзка, той я принуждава да отговори на всички предизвикателства.

Изпратил й бе картичка на адреса на родителите й в Питивие.

Баща й поклати глава умислено: „Не знаех, че в Италия има портрети на Гьоринг“.

Сегиз-тогиз Луи звънеше по телефона.

— Кога се връщаш? — питаше Жюлиет.

— Защо, мъчно ли ти е за мен?

— Просто се отегчавам.

Не знаел точно кога ще се върне.

— Влюбен ли си?

— Не, а ти?

— И аз не. А разни флиртове?

— Да… нищо повече. Ами ти?

— И аз.

Жюлиет продължава да колекционира мъже по един и същи сценарий: среща с героя, издигане на пиедестал, обожествяване на идола и накрая разрушаване на статуята. Историята продължава два дни, две седмици, два месеца… Никой не се задържа.

Някакво момче, срещнато на парти, на което я е замъкнала Режина, я награбва и я оставя без дъх още от вратата. Цяла вечер не го изпуска от очи, потръпва всеки път, когато я погледне, пламва, когато й подава цигара, и едва не припада, когато й поисква телефонния номер. Понеже не я е потърсил веднага, тя тръпне в очакване. Дежури до телефона, обвинява пощите, че са повредили линията, подозира всеки, който се доближи до апарата, че саботира зараждащия се романс. Не си показва носа навън, не отваря уста и в продължение на два дни издига статуята на героя, кичи я с цветя, с венци, с пъстри букети. Той се обажда. Изявява желание да се срещнат. Тя прекарва три часа в подготовка, пробва всичките си дрехи, не намира нищо подходящо, накрая се втурва на бегом към кафето, в което я чака, за последен път проверява прическата си в стъклото на въртящата се врата, влиза в залата, нервира се, защото не го забелязва веднага, и се заковава на място. Той е тук, седнал с гръб към нея, облечен в избеляло двуредно моряшко яке, по яката му се забелязват снежинки пърхот и редки косици, седи прегърбен… Тя се връцва, мушва се обратно през въртящата се стъклена врата и се озовава на улицата, останала без дъх. Какво я е прихванало да си фантазира разни глупости… Този тип е кръгла нула, не е хубав и дори в гръб си личи, че е пълен смотаняк.

Има случаи, в които сценарият продължава по-дълго. Например историята с Етиен, борсов играч, който спекулира с курса на какаото и кафето. Канят го на вечеря на улица „Плант“. Има страхотни зелени очи и Жюлиет се хвърля на врата му. Изненадан, той я отблъсква, но в края на краищата се предава. Жюлиет изживява две страстни седмици, сгушена в силните обятия на Етиен. Етиен е крупен бизнесмен, най-големият и най-невероятният любовник. Кафето и какаото са вълнуваща тема. Тя е готова да се омъжи за него и да стане майка на двете му деца.

Един ден той й предлага да заминат за края на седмицата при приятели. Уговарят се да го вземе от дома му с такси и да се качат на влака за Кабур. В отлично настроение се качва на таксито, дава адреса на Етиен на шофьора и захваща да си тананика, предвкусвайки мечтаното преживяване. „Ще се разхождаме по плажа, ще похапнем палачинки, ще наемем колела и ще въртим педалите, разпенвайки водата. Вечерта ще запалим огън и ще се любуваме на пламъците, притиснати един до друг. На връщане… може би… ще ми предложи брак и аз ще приема незабавно, без да се колебая, да, да, да, три пъти да.“ Сгушва се в ъгъла на седалката, порозовяла от удоволствие. Внезапно животът й придобива смисъл. Виртел не беше прав. Аз също, оплитайки се в разни обречени любовни истории. Татко и мама също бяха прави. Сигурна съм, че ще харесат Етиен. Таксито завива по улица „Аршив“, после по „Милгрен“. Сигурно ме чака долу пред входа. Жюлиет поглежда през прозореца и го вижда.

Вижда го.

Светкавично се дръпва назад и потъва в седалката. Етиен е ужасно смешен и жалък с кафявото куфарче, увиснало на малката му ръчичка.

Тя се свива в таксито, свива се във влака, свива се в края на леглото, когато той протяга ръка. „Не ме докосвай, защото ще се разкрещя“, успява да издума с тебеширенобели устни. Той недоумява. Иска обяснения. Тя обръща гръб и се сковава. Обяснения няма да има. Има само едно куфарче, една ръчичка, едно костюмче, едно влакче и едно дребно човече. Какво ми става? Полудявам. Избива я на плач и тя хапе ядно чаршафа.

На другия ден, пред тъжния поглед на Етиен открито флиртува с едно момче, дошло без компания, преспива с него в съседната стая, врата до врата с тази на нещастния Етиен, и си тръгва с него. Напуска го два дни по-късно. Предпочита да прекарва вечерите си с Мартин.

Когато Бенедикт обяви, че смята да прави купон, Мартин прие новината без особен ентусиазъм. Жюлиет я последва в стаята й и успя да я разприказва — така научи за Ришар крадеца.

— Твърдиш, че си пилея енергията, като се влюбвам постоянно — каза тя. — Ти пък правиш тъкмо обратното, изтощаваш се в старанието си да избягаш от любовта.

Мартин се нацупи, после изтърси:

— И без това върша само глупости. Любовта не е за мен.

Разказа й за гостуването у Ришар. Жюлиет запомни описанието на квартала, откри кафето на семейство Брузини, където се продаваха цигари и тютюн, и една вечер отиде да посети Ришар. Той я прие в стаята си и я почерпи с бира. Жюлиет го покани на купона на Бенедикт.

— Мартин вехне, откакто не се вижда с вас.

— Тази мадама не знае какво иска — измърмори той, устремил поглед през прозореца.

Какво намира толкова у него, чудеше се Жюлиет. Блед един такъв, кльощав, със сплескан нос и тези криви крака. А обстановката в стаята му е направо смешна.

— Аз знам какво. Иска да ви види. Иначе нямаше да е в това състояние.

— Защо не дойде сама да ми го каже? Защо се омита, когато искам да я целуна, с обяснението, че е спала с целия свят?

— Слушайте какво ще ви кажа: това не е моя работа, засяга вас лично… Аз познавам Мартин много добре и мога да ви заявя, че е влюбена във вас. От там насетне вие се оправяйте.

Той дойде на купона на улица „Плант“. По-правилно е да се каже, промъкна се през открехнатата врата и стоя във вестибюла почти час. Най-накрая Мартин мина оттам. Качваше се в стаята си да си смени чорапогащника и да залепи по-здраво изкуствените мигли. Той тихичко подсвирна.

На сутринта всички се събраха на закуска. Мартин се чувстваше неудобно. За пръв път се появяваше с мъж на масата. Режина разведри обстановката, като попита Ришар дали е ерген и дали не желае да се ожени за нея. „Не би трябвало да е трудно да си намеря мъж при тази върволица“, заяви тя с въздишка. Продължаваше да приема клиенти вкъщи и понякога те сядаха за едно питие в салона. Единствено Мартин и Жюлиет знаеха истината. Единодушно решиха, че Бенедикт е прекалено благовъзпитана и строга, за да я посветят в тайната.

Въпросната сутрин Бенедикт се цупеше, беше в лошо настроение. Когато Жан-Мари Низо се появи, придружен от една очарователна девойка, Жюлиет я видя как безцеремонно остави другите гости и припна към него. „Не е зле, никак не е зле младежът“, отбеляза Жюлиет, но остана настрана, за да не се подразни Бенедикт. Той я покани няколко пъти на танц, но тя отклоняваше поканата. След като гостите се разотидоха и докато подреждаха посудата в кухнята, Бенедикт мимоходом подхвърли на Жюлиет:

— Много ти благодаря за Жан-Мари Низо… Сякаш не ти стигат мъжете, с които ходиш!

— Нищо не съм направила — възропта Жюлиет. — Дори отказах, когато ме канеше да танцуваме!

— Така се оправдават всички флиртаджийки! Не си мисли, че не те видях!

Тя излезе, тряскайки вратата. Жюлиет погледна смаяно Режина и Унгрун, които заедно с едно друго момиче бършеха чашите.

Флиртаджийка, флиртаджийка, измърмори тя. Ами тя, нима тя не искаше да омае младия Низо? Тя просто ревнува, честна дума! За какво, не мога да разбера!

Бенедикт завиждаше на дарбата на Жюлиет да привлича погледите. Вярно беше, че ако подложеха двете момичета на по-подробен оглед, Бенедикт щеше да излезе победителка. Но беше достатъчно Жюлиет да се появи някъде и девет от присъстващите десет мъже падаха в краката й.

В продължение на няколко дни двете бяха в открита война. Жюлиет се видя принудена да потърси подслон при Шарл Милал.

Помоли го да й разреши да го нарича галено Шарло. Той отвърна, че няма нищо против. Беше се привързал към Жюлиет и я бе канил многократно в къщичката си на остров Жат. В началото тя го помоли никога да не споменава за Виртел. „Още си ближа раните.“

Шарл Милал работеше върху някакъв нов вид бетон, още по-лек и с по-висока степен на съпротивление, твърдо решен този път да стои по-далече от Виртел.

Водата е станала хладка и Жюлиет завърта топлия кран с пръстите на краката си. Взема пак вестника. „След откритото писмо на Ален Делон до президента Помпиду адвокат Ролан Дюма изисква да бъдат приложени нови мерки в разследването на случая «Маркович»…“

Случаят „Маркович“ я впечатлява: известни личности, престъпление, скандални сбирки, нестихващо напрежение и загадъчност…

Налива си отново чай, продължава да прелиства вестника и внезапно извиква. Толкова силно, че Мартин нахълтва в банята.

— Какво става? — пита тя. — Добре ли си?

— Добре съм, слушай…

— Как ме уплаши само! Помислих, че те е ударил токът! Ама и ти си една, как изкрещя…

— Слушай, слушай. Седнала ли си? „Садистът от Питивие заплашва: преди края на месеца ще ударя отново. Господин Тюил, председателят на асоциацията на родителите от града, е получил писмо, което ни предостави. В него мерзкият садист заплашва да извърши ново престъпление през следващите две седмици…“

— Боже мой — шепне Мартин, свита на табуретката.

Излиза от банята и отива да се обади на родителите си. Жюлиет продължава да чете. „Питивие е като разбунен кошер… писмото се е получило през нощта… полицията е на нокти… наглостта на убиеца… Господин Тюил заявява…“

Тя отпуска ръце и вестникът се размеква във водата.

Замисля се.

Какво стана с предишния спокоен Питивие, в който бяха израснали… къде изчезна?

Глава 5

Режина си имаше достатъчно други тревоги и не се вълнуваше много-много от убиеца от Питивие. Истината беше, че едва ли можеше да посочи градчето на картата на Франция. Познаваше единствено престижните и знаменателни места, свидетели на личните й подвизи: Рамбуйе, Сен-Тропе, Вал д’Изер, Довил, кабарето на Режин, ресторант „Кастел“ в Сен-Жермен и съвсем отскоро улица „Плант“. А и здравият разум й забраняваше дори за секунда да си се представи като жертва на садист.

Пълен абсурд. Главната задача, която стоеше пред Режина, съдържаше две условия: първо, да си намери съпруг, и второ — да наеме домашна помощничка. Тъй като намирането на съпруг беше далече по-трудно постижима цел, на първо време се съсредоточи върху домашната помощничка.

Животът на улица „Плант“ започваше да става непоносим. Единствена тя се грижеше за „подробностите“ — така съквартирантките й наричаха натрупаните чинии в мивката, препълнените пепелници и мръсните прозорци. Ясно беше, че тя трябва да вземе мерки. Така че Режина се организира и намери необходимата им прислужница.

Розита беше от онези силни жени, червендалести и властни, които не се предаваха лесно. Беше испанка, напуснала родната Кастилия, след като баща й, едър земевладелец, открил, че се е влюбила в „червен“. Наложило се Розита да бяга. В една декемврийска нощ на 1947 година двамата с нейния любим Ким Наваро тръгнали след каналджията, който ги превел през тесните и стръмни планински пътеки. Мъката й била голяма: оставила у дома тринайсет братя и сестри, майка, която силно обичала, и живот на девойка от привилегированата класа. Не откъсвала поглед от широките плещи на Ким, който вървял пред нея, но често се обръщала назад. След като пристигнали във Франция, поискала да се оженят. Според Ким това било „буржоазен“ предразсъдък. Все пак склонил, тъй като Розита нямала нищо против да живее в чужбина, но не и опозорена. Когато поискала да отидат да живеят в Париж, Ким отново отстъпил. Настанили се в едно портиерско помещение. Килер, казано по-точно, тъй като стаята, в която нямало къде да се обърнеш и която им служела за спалня, трапезария, баня и кухня, не би позволила на небезизвестния съставител на речници господин Литре — ако би имал и минимален усет за социална справедливост — да нарече въпросната дупка „портиерна“.

В тази мрачна и тясна стаичка — без прозорец, имало само един тесен остъклен процеп, през който прониквала оскъдна светлина — се появили на бял свят две здрави и палави момиченца. Ким си намерил работа в кредитна търговска и индустриална банка. Превърнал се в глава на семейство и мъж с чувство за отговорност, твърдо решен да подкопава капиталистическата система отвътре.

За да свързват двата края и с надеждата да се разширят един ден, Розита ходеше да чисти жилища в кварталните блокове. Така се появи в къщата на улица „Плант“, след като беше залепила при хлебаря обява за търсене на работа.

Розита переше, гладеше, лъскаше, кърпеше, готвеше говеждо задушено и паеля, отговаряше на телефона, приемаше съобщенията и проявяваше такъв здрав разум и авторитет, че много скоро пое ръководството на цялата къща.

Също като канонизирания крал Луи IX, наричан Свети Луи, който според легендата раздавал правосъдие, седнал на сянка под клонест дъб, тя произнасяше присъди без право на обжалване.

Идваше три пъти седмично: понеделник, сряда и петък, и разпъваше дъската за гладене в кухнята, за да следи разговорите, които се водеха по време на закуска. Единственото, което издаваше испанския й произход, беше странното произношение — казваше „б“ вместо „в“. В началото момичетата силно се изненадаха от намесата на Розита в разговора им. Докато разсъждаваха надълго и нашироко по проблемите си, тя внезапно избоботи с поучителен тон: „Тряба да бидим, да бидим“. Много скоро престанаха да обръщат внимание на странната й фонетика. Според Розита Виртел беше дърт дръвник, а Милал, тъкмо обратното — верен и великодушен мъж. Между две пръскания с препарата за чистене и без да престава да движи чевръсто ютията, питията от улица „Плант“ отсъждаше безапелационно и никога не преразглеждаше взетото решение. Всеки новопоявил се в компанията задължително й беше представян, за да получи нейното одобрение. В противен случай новодошлият биваше подлаган на безмилостни гонения.

Тазсутрешният разговор се въртеше около прецеждането на бульона на телешкото варено, за да се отнеме излишната мазнина. Всяка си имаше своя рецепта и Розита не успяваше да ги разтърве, понеже всяка твърдеше, че нейната е най-добрата и се предавала в семейството от баба на внучка. Режина, обезкуражена, клатеше глава.

— Във Франция всеки е сто процента убеден, че неговата рецепта е най-прекрасната.

Единствено Мартин не намесваше баба си в разговора.

Мартин се беше отвяла някъде. Наслаждаваше се на едно състояние, което често бе критикувала и обявявала за презряно: състоянието на влюбеност. Мартин и Ришар. Само двамата, потънали във взаимно съзерцание. Паднал от небесата подарък, пред който двамата немееха, недоумяващи и възторжено усмихнати като бебета, които виждат за пръв път бляскавата коледна елха.

— Ощипи ме — заповядваше Мартин на Ришар, — не мога да повярвам.

Крадецът се смееше и толкова силно я притискаше до себе си, че я оставяше без дъх. Любовните излияния не бяха по неговата част и той ги изразяваше, стискайки я с всички сили, сякаш искаше да я смачка, буташе я на леглото и се хвърляше отгоре й, дори я боксираше.

— За какво мислиш? — питаше Мартин Ришар по хиляда пъти на ден.

— За теб… Искам да ти измисля име, с което само аз да те наричам, съвсем ново…

С Ришар Мартин преоткриваше любовните жестове.

В началото стоеше като препарирана, с ръце, увиснали край тялото, ужасена от връхлетялата я вълна, която я хвърляше към него. Удряше се в гърдите му и не помръдваше, изнервена, без да знае какво да прави с ръцете си, с устните си. Копнееше да го обгърне целия, да го глътне, да умре заедно с него.

Ришар проявяваше търпение. Развързваше сплетените ръце, крака, натрупаните в ума й предразсъдъци и страхове. Говореха. За всичко и за нищо конкретно: за захарната фабрика, за семейство Брузини, за откраднатите плетени шапки, за завода „Гренгоар“…

Двамата мълчаливци наваксваха изгубеното време, в което бяха стояли всеки в своя ъгъл със заключена уста. Сега се бяха отприщили, надпреварваха се да споделят дълбоко пазени тайни. Всеки слушаше жадно другия, удивен от отекващото ехо. Брузини, гадното италианско копеле от училищния двор, протягаше ръка на малкото момиче, което продаваше „Юманите Диманш“ след края на църковната служба. Притисната до тялото на Ришар, Мартин най-накрая се откриваше с удивление и възторг. Избирайки нея за любима, той й показваше, че е единствена, чудесна, незаменима, изпълваща целия свят. Затова любовта заема такова място в живота на хората, обясняваше си Мартин, то е, като да се гледаш във вълшебно огледало: изведнъж се виждаш най-красивата, най-умната, най-забавната, най-… Искаш да завладееш света и да се провъзгласиш за господарка на вселената.

Имаше и моменти, в които си казваше: „Не може да бъде, огледалото ще се разбие на безброй парченца, ще го разлюбя“. Опитваше се да гледа Ришар без розовите очила. Да го погледне отстрани с очите на непозната, с учудване и неодобрение. Човек не крои планове с крадец. Той няма амбиции, няма бъдеще, не се стреми да види отблизо небостъргачите… Това няма да продължи дълго, със сигурност. Един прекрасен ден крадеца ще го пипнат, а аз ще трябва да се спасявам, както мога. Той я галеше по косата, говореше й за името, което искаше да й даде, и тя бе готова да се прости с небостъргачите.

Не му каза, че иска да замине, не го стори нарочно, просто забрави. Но с времето премълчаното започваше да й тежи.

Подтикваше го да си търси истинска работа.

— Какво разбираш под истинска работа? — недоверчиво я поглеждаше той.

— Честна работа.

— Където се трепеш за нищо?

Три дни по-късно триумфално му предложи да работи като разносвач в „Кооп“.

— Колко плащат? — измърмори той, помръдвайки с рамене, сякаш му е станало тясно.

— Хиляда франка за начало.

Той направи презрителна гримаса.

— За начало и завинаги. Не е работа, в която можеш да се издигнеш.

Поколеба се, изгледа я накриво. Извади ключовете си от джоба и ги подхвърли във въздуха.

— Ще ти достави ли удоволствие, ако приема?

Мартин потвърди, кимайки.

— Добре тогава. Ще се правя на пратеник на някое величие от нюйоркската мафия. Предпочитах да получа бачкане с бюро и телефон, заради мама… щеше да се гордее.

Вървеше пред нея и подхвърляше ключовете си във въздуха. Сърдит й беше, че му предлага такава тъпа работа. Не беше толкова загубен все пак. Сигурно я обича тази мацка, щом не може да я намрази, като му излиза с такъв номер.

Вбеси се и изрита един кестен.

Не знаеше как да се държи с нея. Обикновено не се церемонеше много с момичетата. Едно кръгче с мотора и право в леглото. Кратко и ясно. Никакво обвързване. Прекарваше времето си в подреждане на любимите си плочи и в четене на списанията за мотори. Веднъж все пак се влюби — почувства се все едно върви в черен коридор и се блъска в препятствия. Уплаши се и се измъкна. Момичето така и не разбра. Укри се вкъщи с надеждата, че ще му мине. Но не му минаваше, затова яхна мотора и отпраши за Мароко. Най-смешното беше, че като се върна, Боб му подхвърли, че мадамата била лапнала по него и ревала, когато офейкал. Тогава си каза, че сигурно е пропуснал нещо. Тази мисъл го занимава няколко дни, после излетя от главата му.

С Мартин се беше гмурнал в дълбокото. Имаше мигове, в които бяха като слепени един за друг, тогава чувстваше как тя омеква, разнежва се, идеше му да й предложи: „Омъжи се за мен, роди ми бебе, което да прилича на теб“. Блъскаше си главата, за да измисли нещо огромно, впечатляващо, та да разбере тя колко държи на нея. Ама не смееше. Тя изглеждаше толкова подредена… Мълчеше и я слушаше да говори. Започна да се опасява, че ако продължава да мълчи, някой ден ще се обърне срещу нея и ще я намрази. Сега, с тази истории с разносвача, май наистина я намразваше. Тя вероятно усети нещо и пъхна ръката си в неговата, за да пресекат, докато свети зелено, и мисълта за омразата се изпари… Тя беше първото момиче, с което можеше да се държи за ръка, без да се изпотява от неудобство.

— Каквото и да ми разправяш, онези в твоя „Кооп“ са тъпаци. Щяха да имат повече файда да ме наемат като консултант, да им давам акъл как да се предпазват от кражби. Много съм напред по този въпрос. Знаеш ли номера с банкнотата от петстотин франка?

Той внезапно се оживи. Обърна се и закрачи с лице към нея, обяснявайки ентусиазирано:

— Цъфва някакъв пич с пачка от по петстотин франка и я размахва под носа на касиерката. Докато плаща, измъква две пъхнати в пачката банкноти по сто франка. Впечатлена, касиерката, без да се замисля, му връща ресто до хиляда франка… Хитро, а?

Една неделна сутрин й се обади страхотно възбуден. Един приятел му дал за малко колата си, „Симка 1000“. Искаше да отидат до Питивие.

— Не искам да ме запознаваш с вашите, искам само да видя магазина за прежди и плетива „Филдар“.

След кратко колебание Мартин се съгласи. Беше 28 ноември, оставаха само три дни до деня, в който убиецът заплашваше, че ще удари отново.

Спряха на първата бензиностанция на магистралата и Ришар не откъсна очи от бензинджията, докато оня пълнеше резервоара. Когато седна отново на волана, на физиономията му се четеше неприкрито подозрение.

— Всички до един са крадци — измърмори той, пъхайки ключа в контакта.

— Кои са крадци?

— Бензинджиите… Знам ги аз.

— Аха — иронично подметна Мартин, — крадецът подозира колегите.

— Знам за какво говоря. Работил съм на бензиностанция. Значи, някой клиент зарежда малко бензин, за двайсет, трийсет кинта, след което бензинджията не връща брояча на нула, така че следващият клиент, освен своите плаща и двайсетте кинта на предишния, които бензинджията си слага директно в джоба. А да беше само това…

— Кога си работил на бензиностанция? — попита Мартин, като изу сабото си и качи крака на жабката.

Ришар свъси вежди неодобрително, но не отговори.

— Същото важи и за маслото… Твърдят, че нямаш, домъкват някакъв празен бидон и се преструват, че наливат.

— Кога си работил на бензиностанция?

— Без да броим онези по магистралите, които са комбина с хотелиерите… Пращат те за една нощ на хотел, под претекст, че имаш повреда на двигателя, минават един парцал отгоре и на другата сутрин, след като си се изръсил за нощувката, се изръсваш още веднъж за измислената поправка.

— Кога си бил бензинджия? — изкрещя Мартин.

— Миналата година.

— Нали твърдеше, че никога не си работил?

— Тогава бях принуден.

— Защо?

— Защото лежах в пандиза. Затова… Доволна ли си?

Мартин се потресе.

— Лежал си в затвора?

— Кофти, а?

— За какво?

— Дрога. Мароканска трева, която прекарах през Гибралтар. Спипаха ме, когато продавах на някакво цивилно ченге. Честно! Такъв един същият като мен, едно към едно, а се оказа ченге!

— Колко лежа?

— Една година. Само че когато ме пуснаха, трябваше да си връщам задължението. Петстотин франка на месец…

— За какво?

— Това е равностойността на стоката.

— Защо не ми каза досега?

— Защото е минало. Нямам желание да говоря за това.

— Има ли други неща, които си скрил от мен?

— Нищо не съм крил. Забравих да ти кажа.

Тя го изгледа неодобрително. Подозираше, че е способен да лъже, без да изпитва и капка угризение. Изработил си беше собствен морал според някакви негови си мерки и според ситуацията. Ако някоя лъжа го вадеше от затруднение, лъжеше, без да му мигне окото.

— Сега накъде да карам? — попита той, излизайки от магистралата и включвайки радиото.

Мартин седеше, стиснала зъби. С брадичка показа посоката и чак когато зърна стрелата на камбанарията на Питивие, се отпусна и забрави за разговора.

Спряха направо пред „Кафе дю Нор“. Мартин запозна Ришар с приятелите си. Подмина учудените усмивки, които недвусмислено твърдяха: „Мартин си е хванала гадже“. Ришар се настани пред флипера. Мартин отиде при него и се облакъти на стъклото.

— Кой е този тип, дето не откъсва поглед от теб? — процеди през зъби Ришар.

Мартин се обърна и видя Анри Бишо, бившият й неуморен поклонник. На бара. Сам-самичък. С прекалено дългите си ръкави и нокти, почернели от пръстта. Той вдигна чаша към нея. Странен жест от негова страна, сигурно си беше пийнал. Обикновено се спотайваше по ъглите.

— Един стар приятел — обясни тя.

— Да престане да те зяпа, че да не му размажа физиономията.

— Ти престани, Ришар, не ставай глупав. Той е безобиден. Никога не съм го поглеждала.

— Ама скивай го сега, не те изпуска от очи — продължи Ришар, стиснал ръба на флипера с побелели пръсти.

— Ето на, видя ли, изгуби една топка. По-добре се съсредоточи в играта, кокошкар такъв.

— Представям си каква двойка щяхте да бъдете. Добре, че се запозна с мен, та да поемеш в правилната посока към светлото бъдеще.

— Познай кой е? — викна някой зад нея и две ръце скриха очите й.

— Предавам се — отвърна Мартин, познала гласа на сестра си Жоел.

Сестрите се разцелуваха, Мартин запозна Ришар с Жоел. Двете седнаха на една маса. Анри Бишо не откъсваше очи от тях.

— Не е за вярване — прихна Мартин, — гледа ме с този поглед от четиринайсетгодишна! Ришар побесня.

— Чакай, още нищо не знаеш! Той се ожени. За Вероник Шарлие. Не те баламосвам. Тя наду корема. Всички знаят, че го ожени за себе си заради мангизите. Това ли е новото ти гадже?

Тя посочи Ришар, който се беше надвесил над флипера.

— Готин е, няма спор! Щастлива ли си?

Мартин тъкмо се канеше да й отговори, но Жоел я прекъсна.

— Аз вече реших, сериозно се заемам с красавеца Рьоне. Не съм ти казала, излизам с него… от септември. От три месеца го държа здраво, ама да не ти разправям колко усилия ми струва. С мъж като него всичко пада върху мен, но аз съм се вкопчила. Красив е…

Тя махна с ръка, нямаше думи да опише колко бе запленена от красотата му.

— И да ти кажа, знаеше ли, че това лято приятелката ти Жюлиет прекарала с него една нощ… той ми го каза. Да внимава къде стъпва, да не навлиза в моята територия, така да й кажеш. Защото аз ще го накарам да се ожени за мен, ако трябва, готова съм да направя като онази Шарлие, да забременея!

— Няма да мине! Този номер отдавна вече не минава — пресече я Мартин, унизена от поведението на сестра си.

— В Париж може би, но тук минава и още как! Смятай въпроса за уреден.

За миг Мартин се беше зарадвала, че е отново в Питивие, в познатото кафе със сестра си, но много скоро почувства, че се е откъснала от предишния си живот.

Чужденка на собствената си територия.

— Няма ли да отидеш да видиш нашите?

— Не, не този път… сега просто минаваме оттук. Не им казвай, че съм идвала, ще се натъжат напразно.

— Ти пък! Ако искаш да знаеш, те мислят само за убиеца. Тук всички само за това мислят… Я ми кажи, ще се бракуваш ли с играча на флипер?

Жоел я гледаше лукаво, досущ като някоя домакиня, излязла рано сутрин на пазар и на лов за клюки. След двайсет години ще бъде същата, помисли си Мартин, само дето ще е натрупала някой и друг килограм, ще е по-зачервена, по-сбръчкана.

— Аз да се бракувам? Ти нещо не си наред!

На лицето на Жоел се изписа гримаса на разочарование.

Ришар седна при тях. Жоел отново се разплямпа с въодушевление.

Изведнъж Мартин се уплаши сестра й да не заговори за Америка, за Ню Йорк, за университета. Скочи от стола.

— Хайде, омитаме се — подкани тя Ришар.

Когато излязоха на магистралата, той я притегли към себе си. Тя се отпусна на рамото му. Той й прошепна нещо на ухото. Тя не разбра и попита: „Какво, какво?“.

— Измислих ти име… Ще те наричам Марин. Красиво, нали?

Глава 6

На другия ден, след краткия престой на Мартин и Ришар в Питивие и след като приключи със задълженията си във фризьорския салон на госпожа Робер, Жоел реши да вземе красавеца Рьоне от работа. Правеше го всеки път, когато имаше възможност. Прекалено много момичета пърхаха около него. Трябваше да е нащрек. Когато стигна до сервиза „Етоал“, механикът Люсиен й каза, че Рьоне отишъл да докара някаква закъсала кола близо до градския басейн и го чакал да се върне всеки момент.

— Ще отида да го посрещна — заяви Жоел.

— Щом искаш… Мен ако питаш, по-добре го изчакай тук.

— Не, ще отида.

Люсиен се зае да сменя маслото на един автомобил. К’во нещо са тези мадами, всички си приличат, нямат ни капка доверие. Предпочита да й замръзне задникът по пътя в зимния студ, вместо да седне на топло и спокойно да го почака. Тази малката си я беше набелязал, Рьоне обеща да му я отстъпи, след като й се насити.

Жоел бодро пое по пътя, движеше се с бърза крачка. Нямаше нищо против да повърви. По-добре, вместо да седи и да се яде отвътре, чудейки се какви ли ги върши Рьоне. Непрекъснато се опасяваше да не й избяга, както хлъзгавият сапун се изплъзва от ръката. Красавецът Рьоне й действаше по невероятен начин, както никой досега. Достатъчно беше да я докосне, за да се разтрепери като лист… Трябваше да се оженят на всяка цена.

Щеше да се поуспокои едва след като сложи венчалната халка на пръста й.

Канеше се да помоли госпожа Робер да й увеличи заплатата, та да започне да си обзавежда домакинство. Освен това искаше да си купи и едно „Рено 4“ за Коледа. Струваше някъде около шест хиляди и седемстотин франка без „задължителните избираеми опции“, каквото и да означаваше това, и се очертаваше голяма борба, докато успее да изкрънка пари от госпожа Робер. Щото тази жена си нямаше понятие от цените. Сякаш беше държанка или богаташка някаква. Все едно пазаруваше със затворени очи. Три франка и двайсет и седем на час, минималната заплата де, какво искаш повече, напълно достатъчно си е. Да, ама не. Една марка: четирийсет сантима; един лекарски преглед: петнайсет франка; едно кино: пет франка. Щеше да й изрецитира тези цифри, в стари франкове, естествено, защото онази не беше свикнала с новите и се оплиташе, не ти е работа! Направо ще й заявя, или ми плащате повече, или напускам.

Напускам и се женя за Рьоне. Ще имаме по-малко пари, няма начин, ще се наложи да затягаме коланите, но ще го чакам вкъщи, ще си чета списания и ще му приготвям вкусни манджи…

Нощта беше непрогледна. Жоел ускори крачка. По улиците нямаше жив човек. Не може да бъде… не е зает с аварирала кола, ами с някоя мацка. Да обичаш Рьоне, е уморително, постоянно трябва да си отваряш очите на четири.

Вървеше, изпъчила гърди, прибрала корема, когато до слуха й достигна шум на мотор. Обърна се. На слабата светлина на уличната лампа различи някаква кола, която се движеше много бавно. Голяма сива кола. Сигурно е взел колата на някой клиент. Жоел весело му махна и колата спря до нея. Вратата се отвори. Една ръка я сграбчи и грубо я издърпа вътре. Бедрото й се удари във вратата и тя извика:

— Ама, Рьоне… Бъди малко по-внимателен, заболя ме!

— Млъквай! — заповяда й мъжът. — Млъквай или ще те фрасна.

Тя се дръпна, уплашена. Мъжът не беше Рьоне. Носеше черна маска, която скриваше лицето му.

Веднага се досети: това беше убиецът. Зяпна, искаше да извика, но от устата й не излезе никакъв звук. Мъжът се захили.

— Хайде, давай, викай… Няма кой да те чуе. Давай, крещи!

Жоел отчаяно се огледа наоколо. Нямаше жива душа. Никаква кола, никакъв минувач, никакъв закъснял трактор, който да се прибира от полето. Какво ще правя, боже мой! Как би постъпила Мартин на мое място? Искаше да я извика, но от устата й не излезе никакъв звук.

Мъжът продължи да се хили подигравателно и натисна педала. Автомобилът дръпна напред, задмина последните къщи и внезапно сви в една близка нива. Мъжът слезе и й даде знак да го последва.

— Мини отзад. Хайде, живо!

Държеше карабина в ръце и с дулото й сочеше задната седалка. Заговори нежно и тя се обнадежди: не можеше да е лош човек. Още повече че говореше като тукашен, също като босяците, както подигравателно наричаха с приятелките й жителите на плодородната равнина Бос, които провлачваха първите срички.

Тя мина отзад и легна с лице към кожената седалка. Той завърза ръцете й на гърба. Нахлузи качулка на главата й и тя извика. Качулката беше тежка и тясна, пречеше й да диша.

— Задушавам се — успя все пак да каже.

— Точно това искам — отвърна той любезно.

Почувства как върху нея пада нещо тежко и топло, може би одеяло?

Автомобилът потегли. Той пусна радиото. Затананика „Wight is wight Dylanus Dylan, wight is wight viva Donovan…“. Жоел се видя в прегръдките на Рьоне, двамата танцуваха. Стори й се толкова отдавна.

— Обичате ли да танцувате, госпожице? — Той се изкикоти. — Аха, май вече не си толкова надута, а?

Колата продължаваше да се движи. Трябваше вече да са стигнали насред полето, когато той закова внезапно, брутално я издърпа навън и започна да я бута пред себе си. Миришеше на опърлени дървета и на влажна земя. За миг помисли, че вървят по някакъв път, но токчето на обувката й потъна в нещо меко и лепкаво. Чу го да рита грубо и разбра, че се е отворила някаква врата. Той допря дулото на оръжието в гърба й, побутвайки я да влезе.

— Махнете маската от лицето ми, моля ви. Задушавам се.

— Точно това ми харесва, вече ти казах… — отвърна той и продължи да я побутва.

Жоел се спъна в нещо, което се оказа легло, и падна на него.

— Ти си с пола… Много добре. Харесвам, когато е чисто и красиво.

Той пъхна ръка под полата й, но веднага я извади.

— Ама ти носиш чорапогащник… значи, ще бъдеш наказана. Нарочно носиш чорапогащник, за да не мога да те докосна.

Луд е, реши Жоел, тотално е превъртял. И този акцент… Тукашен е, без съмнение. Чу го да се движи напред-назад, преди внезапно да се закове на място.

— Ште те измия, щото си мръсна…

Разкъса чорапогащника, съдра полата й, грубо свали полото й, вдигна я във въздуха и я завъртя.

— Един танц, госпожице?

Жоел трепереше неудържимо.

— Сега ште те окъпя, едно хубаво къпане…

Сложи я в нещо, което приличаше на вана. Водата беше ледена и вонеше на гранясало масло, напомни й мириса на цвеклото, което прибираха през ноември.

— Мръсна си — тананикаше си той, — мръсна си… Имаш черно под ноктите. Не искам да ме докосваш с тези мръсни ръце. Махай се, остави ме на мира, не тази вечер, боли ме главата.

Тя почувства как той пъха пинсета под ноктите й. Първо почисти палеца, после показалеца и след кратка пауза заби дълбоко пинсетата под нокътя. Тя изрева от болка и се сви на дъното на ваната. Той я измъкна, хвана я отново за пръстите и продължи да човърка с пинсетата.

— Няма как да съм чист, казах ти вече, ти не искаш да разбереш. Никой не ме разбира. Видя ли как боли. Кажи ми, че те боли…

Жоел направи опит да се отскубне, но той здраво я държеше в ледената вода.

— Кажи ми, че боли — повтаряше той, разтърсвайки я.

— Боли — повтори тя неясно през гумената маска.

— Кажи, че съжаляваш, че ми причиняваш болка…

— Съжалявам, че ви причинявам болка…

— Да „ти“ причинявам болка, тъпачко — повтори той със същия тих и нежен тон на съпруг, който изисква обяснения в края на седмицата, прецизен и взискателен.

— Да ти причинявам болка.

Той разхлаби хватката.

— Правилно. Харесва ми, когато казваш това, но ти никога не ми говориш…

Жоел се задушаваше. Въртеше глава наляво-надясно, отчаяно опитвайки се да си поеме въздух. Но щом отвореше уста, гумата полепваше по зъбите й… „Ще се побъркам. Трябва да мисля за друго, за друго…“ Започна да си повтаря тирадата, която си беше подготвила за госпожа Робер, цената на франзелата, на билета за кино, после премина на таблицата за умножение, започна да брои департаментите…

Той я извади от ваната и я отнесе на леглото. Просна я и широко разтвори ръцете и краката й. Сега ще ме завърже и ще бъда съвсем безпомощна. Тя усети как я обзема паника. Буш дю Рон, префектура Марсилия, околийски център Екс ан Прованс…

— Забранявам ти да крещиш! Не искам да чувам крясъци. Иначе ще ти забия ножиците под ноктите. Глас да не чувам. Най-вече никакви крясъци. Аз съм твоят господар, повтори.

— Ти си моят господар.

— И ще ми се подчиняваш.

— И ще ти се подчинявам.

— Много добре. Покажи си ноктите.

Тя протегна ръка.

— Много добре. Послушна си. Преди да те вържа, ще те напудря с талк. Цялото ти тяло ще стане прекрасно и бяло. Като на истинска дама.

Фина пудра се посипа по краката, по корема, по гърдите й и той започна да я масажира. Леко. От долу нагоре с кръгови движения.

— Това е за сърцето. Полезно е за сърцето… Така каза докторът. Покажи сега колко си чиста.

Тя протегна единия, после другия си крак, едната, после другата си ръка.

Той я обърна по корем и продължи със странния масаж по гърба. Жоел отбеляза, че не докосва дупето й, дори не стига до него. Също както когато лежеше по гръб, пръстите му не стигнаха до венериния й хълм.

— Ще ми се подчиняваш. И ще ти причиня много силна болка, искам да знаеш. Другите не издържаха. Принуден бях да ги убия. Бяха се размекнали и постоянно губеха съзнание. Когато бъдеш готова, ще те оставя да чакаш, докато страхът стане непоносим. Ще се спотая в един ъгъл и ще чакам да започнеш да ме умоляваш да се доближа до теб… дори за да ти причиня огромна болка… Каквото и да е, всичко, само и само да ти обърна внимание. Ти си такава. Ти си лошо момиче. Защо се омъжи за мен, а? Защо? Заради земите ми, нали, признай си…

— Омъжих се за теб заради земите…

— Знаех го, винаги съм го знаел.

Изглеждаше много доволен.

— Със съучастничеството на града, нали? Той те подтикна…

— Да, той беше…

— Знаех си аз, знаех си. Всички смятаха, че съм глупав, че си нямам понятие, но не беше така… аз знаех.

Той се зае да я овързва с някакво въже.

— Разтвори си краката. Още. Ето, така вече е добре.

Правеше стегнати възли и Жоел се уплаши. Ушите й бучаха, стомахът й се сви на топка и тя се сгърчи.

— Страх те е, нали? Страх те е. Стомахът те свива от шубе. Отлично, много ми харесва така… да гледам как хората се боят.

Той методично продължаваше да връзва възли. Жоел си припомни как като малка големият Жак я връзваше за дърветата, за да не му бяга, когато искаше да я целува. Тя се оставяше, свивайки се колкото може повече, докато той я връзваше. След като й обърнеше гръб, се изправяше, разхлабваше въжето и освобождаваше ръцете си. Един-единствен път я беше целунал, и то, защото сама пожела да му позволи.

След като приключи със завързването, той се отпусна на един стол и тя долови мирис на цигара. Би дала какво ли не, за да си дръпне и тя. Ръцете ти да са свободни и да си пушиш…

— Сега излизам. Ще те наблюдавам отвън. И ако мръднеш, ще се върна и ще те убия. Бам, бам, бам, фасулска работа, да знаеш.

Той излезе. Чу го как запали колата. Беше дизел. Хитрува, изпитва ме, ще се върне. Жоел лежеше, без да шукне, свита на голямото легло.

Оказа се права. Не след дълго вратата се отвори. Той се приближи, провери възлите, накара я да раздвижи глава. Сякаш вече съм умряла, помисли Жоел, опипва ме, сякаш съм пакет. След това го чу как отново пали колата в мрака и отново се възцари пълна тишина. Сигурно е време за вечеря, за новините по телевизията. Времето, в което милиони хора се събират в топлите си домове със семействата си. Доплака й се. Никой няма да се разтревожи за мен: мама си мисли, че съм с Рьоне, а Рьоне…

Тя остана да лежи неподвижно и продължи да изрежда имената на департаментите.

Когато стигна до департамента Вар, внезапно си даде сметка, че беше минало доста време. Досега да се беше върнал, ако искаше. Нямаше начин да стои толкова дълго отвън до вратата. Направи опит да се раздвижи и въжето изскърца. Отказа се. След известно време повтори опита и отново изчака. Той никакъв не се появи. Сигурно беше отишъл да вечеря, да изяде една супа. Тя извъртя китки. Бяха започнали да се подуват и я боляха. Чувстваше как въжето се врязва все по-дълбоко в плътта й и скоро по ръката й пропълзя лепкава топлина. За малко да се откаже, толкова непоносимо я болеше. Сякаш й прерязваха кожата с тънка метална струна. Крепеше я единствено мисълта, че онзи ненормалник никакъв го нямаше. След много болки и дълга борба успя да освободи едната си ръка. Дръпна маската от лицето си, пое си дълбоко въздух и се огледа.

Намираше се в някакъв изоставен хамбар. С легло по средата. Само това успя да види.

Помагайки си със зъби и със свободната си ръка, успя да се освободи напълно и се отпусна на леглото, гола и трепереща. Стана. Опасяваше се, че няма да може да ходи. Трепереше от студ и страх, краката й се подгъваха. Ами ако наистина стои зад вратата с карабина в ръка?

Отново огледа помещението, търсейки никакъв инструмент, с който да се отбранява. Зърна ваната, по-точно това, което беше взела за вана — голям резервоар, пълен със застояла, мътна вода, в която фермерите миеха цвеклото, за да го почистят от калта, преди да го сложат на кантара. Червата й се обърнаха и започна да повръща. Пред очите й всичко се размаза и тя се вкопчи в пръчките на леглото, за да не падне. Само да не припадна, не трябва да припадам, не трябва да… Трябва да стигна до вратата и да изляза. Бързо, бързо… Преди да се е върнал…

Даваше си кураж, напредвайки стъпка по стъпка, спираше, подпираше се на стената, докато най-сетне стигна до вратата и я отвори широко. Беше тъмно като в рог и адски студено. Долепи ръце до тялото си и предпазливо запристъпва. Автомобилът беше изчезнал. Направи усилие да си спомни марката. Голяма бяла или сива кола… Изведнъж се затича напосоки, падаше, ставаше, изкълчи си глезена, трепереща, зъзнеща, потънала в кал, окървавена, предпазвайки се с двете си подути ръце.

След известно време зърна табела с надпис: Гранжермон. Вероятно името на някакво село. Спасена! Беше спасена! Стигна до първата вратня и се блъсна в нея, строполявайки се на земята. Шумът от падането разлая съседските кучета. Бесен, нестроен лай, който заглушаваше виковете й за помощ, ударите във вратника… Тропаше с всички сили, но кучетата вдигаха такава врява, че заглушаваха гласа й.

— Умолявам ви, отворете, студено ми е, студено ми е.

Изтощена до крайност, Жоел се отпусна на влажната земя. Дочу приближаващи се стъпки, някой викаше: „Какво има, кой е, какво има?“, последван от друг: „Не отваряй, Жан, не отваряй“.

Мъжът отвори и тя видя първо тежките му груби ботуши, почувства кучешка муцуна, която я душеше.

— Не искам да умирам, моля ви, не искам да умирам… ще направя каквото пожелаете…

Ридаеше, заровила нос в калта, с коса, полепнала на сплъстени кичури по челото, забила нокти в земята. Мъжът я гледа няколко секунди, после клекна до нея, повдигна главата й, избърса лицето й.

— Бога ми… Какво ви се е случило, бедното ми девойче?

Тя изгуби съзнание. Той я вдигна и я отнесе вътре. Жена му заключи вратата и кучетата млъкнаха.

Глава 7

— Ало, добър ден. Бих желал да говоря с най-прекрасното дупе на света.

— Луи, Луи! Сега пък откъде се обаждаш!

— От Дижон, градът на горчицата, и си мислех, че след като мина през още няколко пункта за пътна такса, би било чудесно да мога да погаля най-прекрасното дупе на света.

— О, да, да…

Жюлиет потропваше от радост и нетърпеливо увиваше на пръста си шнура на телефона.

— В такъв случай среща в „Ленокс“. Някъде около осем. Ще вземеш най-хубавата стая, ще поръчаш най-скъпото шампанско, хайвер, пастет от гъши дроб и всичко каквото ти хрумне. А, и телевизор, искам стая с телевизор. Имам мангизи, пълен съм с мангизи, пиленце, ще празнуваме!

Идва си, въздъхна с облекчение Жюлиет, без италианска годеница, скрита в багажника на колата. Прибира се. Корсика, Гърция, Италия — Луи Гаяр се завръща на големия екран: „Бен Хур“, „Сид“, „55 дни в Пекин“, суперпродукция с белозъбата усмивка на Гаяр, с муцуната му на корсар здравеняк, походката на чаровник и съблазнител, погледа на укротител на змии и двурогите дяволски копитца, които надничат изпод завивките. Ще падне голям смях, размечта се Жюлиет, изкачвайки стъпалата две по две… Ще се кикотя с пълно гърло, ще говоря глупости, ще разтварям крака и ще си губя акъла.

Втурна се в банята.

Унгрун се излежаваше във ваната, намазала лице с белезникава каша, с увиснала цигара в ъгълчето на устните. Правеше опити да си спести операцията за премахване на сенките под очите, като се плескаше с всевъзможни маски за разкрасяване: бели, зелени, сини, розови… Днес беше ред на бялата.

— Луи си идва! Луи си идва! — провикна се Жюлиет, подскачайки и размахвайки ръце край ваната.

После се закова пред огледалото и пребледня.

— Боже мой, истинско плашило съм… с тази провиснала коса и пъпката на брадичката, която всеки миг ще пробие… Няма да успея да замажа всички щети! Маската ти с какво е?

— С пчелно млечице — отговори Унгрун, едва помръдвайки устни. — Не бива да говоря. За да има ефект, не трябва дори да мигам, трябва да стоя неподвижно, сякаш съм лед.

— От лед… Казва се „от лед“… Продай ми две кафени лъжички — делово предложи Жюлиет, гримасничейки пред огледалото.

Грозна си, моето момиче, истинска грозница. Това е резултатът от тъпченето с шоколад под предлог, че си успокояваш нервите.

— За кого ще се плескаш? — осведоми се Унгрун с тон на богата вдовица, поднасяща чашката чай до едва разтворените си устни.

— Нали ти казах, за Луи!

— В такъв случай получаваш безплатно.

— Благодаря. Дяволът ще ти го върне стократно! Мога ли да си намажа физиономията и да легна до теб във водата?

Унгрун направи гримаса, но се поизмести. Жюлиет не си падаше по усамотението.

— А до тоалетната самичка ли ходиш? — попита Унгрун.

Жюлиет сви рамене и се зае да нанася маската върху лицето си.

— Ей, по-леко. Това струва пари. Да не си влюбена, че слагаш толкова много?

— Влюбена? В Луи? Ти наред ли си?

Тя прекъсна заниманието за миг, поглеждайки побелелите си пръсти.

— Луи е моят брат-близнак.

— Близнак, с когото тресете къщата.

Жюлиет се ококори.

— Толкова ли сме шумни?

Унгрун разплиска леко водата.

— В най-скоро време ще започнем да продаваме билети за стълбището.

— О…

— Имаме късмет, че доста пътува. Ти обаче трябва да се замислиш за бедните момичета, обречени на въздържание.

— Това с въздържанието си е твоя, единствено и само твоя вина. Познавам страшно много мъже, които само чакат да ги повикаш с пръст.

— Нямам предвид мен.

— Кого тогава?

— Помисли малко…

Маската започваше да се втвърдява и Жюлиет една сега си даде сметка, че е още с дрехите на гърба си. Ще трябва да внимава да не си изцапа пуловера, като го съблича.

— Не ти, не и Режина. Мартин ли? Не. Бенедикт?

— Позна.

— Тя ли ти каза?

— Не. Обаче виждам как те гледа на другата сутрин.

— Трябва само да си избере някой принц, но истински, не онази жаба.

Унгрун прихна.

— О, по дяволите! Маската ми отиде на кино! Жюлиет, престани!

— Ти ме заговаряш.

Унгрун млъкна, Жюлиет започна да се съблича и вече стъпваше с единия крак на ръба на ваната, когато се сети нещо, втурна се гола към стаята си и се върна с книга в ръка. След няколко минути пискливият глас на Унгрун прекъсна четенето й.

— Жюлиет…

— Ето на, виждаш ли, пак ти ме заговаряш.

— Жюлиет, какво правиш?

— Нали виждаш, чета.

— Може ли да ми прочетеш един пасаж?

Жюлиет погледна книгата. Опита се да прочете нещо, но беше на исландски. В бързината беше влязла в стаята на Унгрун и бе грабнала първата книга, попаднала й подръка.

Разсмя се и скри лице в отворената книга.

— А, не. Отказвам да си вземам вана заедно с теб — възнегодува Унгрун, като видя омазаните страници. — Ти си направо невъзможна!

— Унгрун… Унгрун… Сърдиш ли ми се? — провикна се разтревожена Жюлиет.

Унгрун излезе, без да я удостои с отговор.

Той отвори куфара и го метна на леглото.

— Това е за теб.

— Всичко това?

Тя посочи преливащите от куфара минирокли, тениски, червени, жълти, сини найлонови колани, очила, сандали, гердани с висулки във формата на банани…

— Всичко това.

— Но…

— Когато един мъж те обсипва с подаръци, не е прието да протестираш!

— И какво трябва да направя в такъв случай? — попита Жюлиет превзето.

— Да се постараеш да си ги заслужиш.

Той я изгледа сластолюбиво и весели искрици затанцуваха в очите му. Жюлиет разбра. Луи заобиколи леглото, протегнал ръце. Жюлиет му избяга и се скри зад капака на куфара.

— Искаш ли да те хвана? — попита Луи.

Жюлиет не отговори.

— И да те вържа?

Играта започваше.

— Ще те хвана — повтори той и с един удар затвори капака на куфара.

Тя подскочи и се шмугна в гардероба, между нещата му. Вътре вече миришеше на Луи. Завря нос в старото му яке и го помириса. Бързо се съблече. Обу ботите му, метна на гърба си якето му и излезе.

— Аз съм момче — подхвърли тя, — искаш ли ме?

— Цигара?

Жюлиет кимна.

Той се бе стъписал, когато тя изскочи от гардероба, дълга и бяла с коженото му яке, със закръгленото дупе, черната коса, прибрана под платнения каскет, свела черните си очи, засенчени от дългите мигли, прехапала до кръв устни, с кълчеща се походка… Малко, разтропано и знойно курве.

Той тикна цигарата между устните й.

— Не се ли страхуваш, че ще те изгоря?

— Не… свършихме вече, сега сме в примирие.

Той я целуна, стана и отвори хладилника. Жюлиет наблюдаваше загорелия му квадратен гръб, покрит с гъсти, тъмни косми чак до кръста, по-гъсти между бедрата, къдрави по-надолу по краката. Харесваше тялото на Луи, миризмата му, вкуса му, когато го ближеше.

— Харесвам тялото ти.

Той не отговори, беше зает да отпушва шампанското.

— Защо не ни казват колко е хубаво да обичаме хората сексуално? Винаги говорят само за душата, за сърцето, за духа, но никога за задника. А той е нещо важно все пак.

— Защото не са те възпитали правилно. Но след това си наваксала, слава богу… Всъщност като се замислиш, няма нищо по-добро от католическото възпитание, то най-добре те учи да се чукаш. Как ли го правят онези, на които не са им втълпявали още от пелените, че чукането е грях?

— Когато се любя с теб, имам чувството, че изучавам самата себе си… то е нещо като приключение.

— Ами да, по-приятно е от почивка в някой „Клуб Медитеране“, пък и е много по-евтино!

Тапата изхвръкна с гръм и Луи разля пяната по бедрата и корема на Жюлиет.

— Досущ като във филмите за перверзни царе и царици.

— Кога ще гледаме филмите ти? — попита тя.

— В Италия на Коледа. Във Франция, нямам представа… Дори не знам дали искам да ги показват във Франция. Да ти кажа честно, ще ми се да се снимам и в нещо друго, не само в тези макаронаджийски уестърни.

Той разхождаше език по корема й, засмуквайки кожата й като вендуза. Тя го отблъсна, отбелязвайки, че се държи неприлично.

— Ами ти? Какво прекрасно натвори?

За миг се изкуши да го излъже, да се изтъкне, да си измисли разни проекти, но се отказа. Нямаше да лъже. Не и Луи.

— Нищо.

— Нищо?

— Ходя на лекции… нищо друго.

Когато се запознахме, си каза тя, имах амбиции. Сега колекционирам единствено разочарования.

Той я погледна разтревожен.

— Да не си болна?

Тя се усмихна леко.

— Болестта я няма описана в медицинския речник.

— Заради историята с Виртел ли?

— Не знам.

Не й се мислеше за това.

Жюлиет хлъцна.

Той я притисна до себе си.

— Не бива да униваш, само защото някакъв гаден шопар е искал да те прекара.

— Не е само Виртел… Всичко е кофти. Жоел, сестрата на Мартин, нали си чувал за нея, попадна в ръцете на садиста от Питивие. Сега е в шок. Не желае да говори за това.

— Трябва да се вземеш в ръце, миличка, да реагираш. Не можеш да поемаш вината за всички страдания по света, те нямат край.

Жюлиет зарови пръсти в черните му къдрици, в гъстите косми на гърдите му, опитвайки се да ги върже на възли.

— Кажи ми, аз неудачница ли съм според теб?

Той се отлепи от нея, отдалечи я на една ръка разстояние и я погледна очи в очи.

— Чуй добре какво ще ти кажа, Жюлиет. Не си неудачница. Ти си борец, който се съмнява в силите си. Готова си да нападнеш, но най-дребната драскотина те изкарва от равновесие, не издържаш на болката. Реагирай, не се отпускай, намери някаква работа. Каквото и да е, без значение, само и само да те разсейва от мислите ти.

Тя промърмори:

— Да, така е, знам много добре.

И Шарло, и той й повтаряше същото.

Както и тя самата впрочем си държеше звънки, по военному стегнати, окуражаващи речи. Нейна ли беше вината, че нещо продължаваше да я яде отвътре?

Глава 8

Наближаваше Коледа. Париж засия с украсените си с пъстроцветни топки елхи и с ярко осветените витрини. Дядо Коледа се фотографираше с невярващи на очите си слисани дечица, ресторантите изписваха менюто по витрините със заскрежени букви.

— Коледата е отвратителен празник — заяви Мартин, окачвайки мокрия си шлифер в коридора. — Ненавиждам това задължително празнуване.

В дневната Жюлиет се беше отпуснала удобно върху купчина лекции, изкопирани на циклостил, а Режина приключваше с лакирането на нокътя на кутрето на десния си крак.

— Ришар звъня — съобщи Жюлиет. — Ще мине да те вземе към осем, ще вечеряте у тях.

— Можеше първо да ми се обади на мен. Писна ми да кисна всяка вечер у семейство Брузини!

— Е, това му е лошото, когато излизаш с италианец — заяви Жюлиет.

Мартин въздъхна и се качи в стаята си да се преоблече.

Тя поначало нямаше развито семейно чувство. А Ришар се чувстваше уютно само в семейното гнездо. На улица „Плант“ беше винаги напрегнат, готов всеки момент да си тръгне. „Тук има прекалено много мацки“, мърмореше той, когато с голям труд успяваха да го склонят да си съблече якето. „С него ли спиш?“, пошегува се Мартин един ден, понеже той не го свали през цялата вечер. Седеше с ръце в джобовете, с вдигната яка. „У нас има парно“, обясни Режина.

— И все пак — каза Жюлиет, оставяйки списанието „Пари Мач“ върху купчината лекции, — не бих искала да съм на мястото на Помпиду. Да ръководиш правителство в сянката на Дьо Гол, който не те изпуска от очи, въпреки че се е оттеглил в Коломбе…

— Как ще посрещнеш Коледа? — попита Режина.

— С татко и мама — отвърна Жюлиет. — А ти?

— Не знам.

Режина отговори толкова унило, че Жюлиет вдигна глава. За пръв път виждаше Режина, изпаднала в меланхолия.

— И ти ли не харесваш Коледата?

— Не особено.

Внезапно пред очите им се появи Режина такава, каквато бе сутрин на закуска: с рижавите си вежди, безцветното лице и целулитните бедра. Съвсем сама — след два месеца красивият италианец беше изчезнал, както всички предишни ухажори.

— Сигурно не успява да срещне правилните хора — каза на висок глас Жюлиет.

— Какво?

— Извинявай, приказвах си самичка.

Досега не бяха отваряли дума за родителите на Режина, за детството й, за това, с какво се е занимавала, преди да цъфне в Париж. Странно, помисли Жюлиет, за мен животът на Режина започва от Париж. Също както никога не бяха говорили за „уроците“. Горката Режина, която се разпява, за да се бори с времето, и прави свирки, за да се издържа!

Когато двете с Унгрун отидоха да видят филма, в който играеше Режина, напразно се взираха в екрана. Наложи се да го гледат повторно, за да я открият в гръб, когато Жан Габен влезе в оръжейния магазин.

— Тук ли ще останеш? — попита Жюлиет.

— Да… освен ако принцът не реши да се появи най-накрая.

Няма да е зле да я поканя за Коледа в Питивие, помисли Жюлиет. Би било мило от нейна страна да ме покани у тях, мислеше Режина. Трябва да попитам татко и мама, продължи да разсъждава Жюлиет. Тя сигурно дори не си дава сметка колко ще ми бъде приятно, заключи Режина. Момиче като мен на Коледа в Питивие, сигурно й звучи нелепо.

— А Мартин и Бенедикт какво ще правят? — продължи да разпитва Режина.

— И те като мен с татко и мама… Така предполагам.

— С Бенедикт оправихте ли си отношенията?

Очевидно съвсем е закъсала, за да проявява интерес към отношенията ми с Бенедикт.

— Да.

Двете се бяха помирили. Мир, подложен на постоянен контрол — всяка следеше другата да не навлиза в чуждата територия. Бенедикт беше по-склонна да зарови томахавката, защото Низо се държеше изключително мило и внимателно. Междувременно Емил се бе върнал от Камбоджа със стъклена снежна топка за личната си колекция, с още една подарък за Ларю и с „изключителен“ репортаж според всеобщото мнение. „Следващият ми медиен удар ще бъде изключително интервю с Никсън.“

Низо го слушаше и смигаше на Бенедикт. Не можеха да останат сами. Неизказано щастлив, че отново е с Бенедикт, Емил я следваше по петите. Въпреки това тя беше убедена, че Жан-Мари се е променил. Той, обикновено толкова резервиран и потаен, бе станал услужлив и отзивчив. Когато ходеше за кафе, носеше и за нея, предложи й билети за частна прожекция на „Сатирикон“, помогна й да напише материала си за конференцията в Триполи, на която се очакваше да присъства Насър… Имал е нужда от време да размисли, а аз бях прекалено припряна, мислеше си тя.

Една вечер Емил предложи да отидат на кино и Бенедикт покани Жан-Мари да дойде с тях. Той се отзова на поканата.

— Ще му е скучно с нас — предположи Емил. — Трябва да му намерим дама… Какво ще прави Жюлиет довечера?

— Отлична идея — побърза да го подкрепи Жан-Мари, преди Бенедикт да отвори уста, за да се възпротиви.

Вечерта Жюлиет щеше да излиза с Луи Гаяр.

— Кой е този Луи Гаяр? — попита Жан-Мари.

— Гаджето й — отвърна Бенедикт.

— Аха… и как изглежда?

— Много е секси.

— Така ли мислиш? Според мен е грубиян и изобщо не е интересен — тросна се Емил.

— Да, ама ти си мъж…

Следващия вторник в края на работното време, преди почивните дни за коледните празници, Бенедикт и Жан-Мари си мислеха, че най-сетне ще могат да поговорят сами, на четири очи… Двамата щяха да посрещнат Коледата със семействата си и на другия ден заминаваха. Слязоха в кафето на партера и едва се бяха настанили на една масичка, когато към тях се насочи Емил, останал без дъх:

— Жан-Мари, Жан-Мари… обадиха се от Лион… баба ти получила удар.

Жюлиет, Мартин, Бенедикт и… Режина посрещнаха Коледа в Питивие. Унгрун остана в Париж. Щеше да се подложи на операция и годеникът й да долети от Рейкявик, за да й дава кураж.

Марсел и Жанет Тюил се поколебаха, но накрая се съгласиха да приемат на гости Режина. „Не познаваме госпожицата!“, опъваше се Марсел Тюил. „На всичко отгоре казваш, че е чужденка, германка! Боже мой, в коя стая ще я настаня?“, питаше Жанет Тюил, объркана.

Жюлиет ги успокои: Режина е съвсем непретенциозна, обикновена като всички нас и няма да създава проблеми.

Режина очарова господин и госпожа Тюил, особено главата на семейството. „Това момиче е страхотно, естествено, весело, открито, радушно“, обясняваше той на всички… Непрекъснато пробутваше десетината думи, които си спомняше от фронта, обръщаше се към Режина с fraulein, повтаряше само bitte и danke. Дори си позволи леко да фамилиарничи и когато поднесоха пънчето на коледната трапеза, сложи ръка на бедрото й. Когато настъпи новата 1970 година, я целуна по устата. Жюлиет беше направо шокирана. Баща й извади сивия си костюм от фин английски плат с жилетка, купи си мъжки одеколон „Брут“ и развеждаше Режина из града, хванал я галантно под ръка. Със сериозен глас й разясняваше ролята си на председател на асоциацията на родителите срещу садиста. Режина сегиз-тогиз възкликваше възхитено и твърдеше, че историята била направо „невероятна“.

Едва след като се срещна и разговаря с инспектор Ескула, когото бяха изпратили от Париж в помощ на местните колеги, тя се убеди, че престъпникът не беше някакъв оперетен злодей. „Разбирате ли — обясняваше тя на Марсел Тюил, — за мен е страхотно трудно да си представя, че в Питивие вилнее убиец садист.“

Имаше чувството, че се разхожда из някакъв кукленски град, изграден около два площада — тук се провеждаше съботният пазар, имаше църква, в която се била отбивала Жана д’Арк, и три кафенета, където се срещаха местите младежи. Град чист, спокоен, кокетен, без никакви проблеми, като изключим оживлението покрай откриването на сезона за лов и риболов, петнайсетдневката на търговията, поправката на покрива на сградата на околийското управление и работното време на новия плувен басейн.

Поканиха я на гости във внушителния буржоазен дом на семейство Тасен и в четиристайния апартамент на семейство Маро, жилища, които обясняваха хладното високомерие на Бенедикт и гневното, понякога просташко поведение на Мартин.

За разлика от Бенедикт, която се чувстваше защитена от изисканата подредба на родния си дом, Мартин имаше едно-единствено желание: да избяга от нерадостното ежедневие на семейната среда. Матилд Тасен беше в течение на най-новите филми, книги, на последната мода; госпожа Маро почти не отвори уста и се зае да мие съдовете, преди още да станат от масата. В интерес на истината, семейство Маро бяха все още силно разстроени от „инцидента“ — както наричаха нападението на садиста, чиято жертва се бе оказала Жоел.

Жоел беше героинята на Питивие. Където и да се появеше, хората снижаваха глас и вдигаха очи към небето. Срамуваха се и в същото време изпитваха особена възбуда. Във фризьорския салон на госпожа Робер се точеше неспирна върволица от клиентки. След като получи едноседмичен отпуск и чувствително увеличение на заплатата, Жоел се върна на работа. Носеше черни очила, рядко отваряше уста, въздишаше често-често. Клиентките я наблюдаваха, прелиствайки модните списания. Една дори я помоли да й даде автограф. Което Жоел стори с примирено и измъчено изражение. На другия ден след „инцидента“ я бяха поставили под лекарско наблюдение и предписали успокоителни, които продължаваше да взема.

Обискираха хамбара, в който я бе задържал ненормалникът. Нямаше никакви отпечатъци, вероятно беше носил ръкавици. Анализираха следите от гуми, бяха оставени от мощен автомобил, но не откриха нищо повече, което да помогне на разследването. Когато инспектор Ескула разпита Жоел, тя разказа за акцента му, за това, че бил женен… млад…

— Младоженец? — попита полицаят.

— Не знам… не знам…

Разпитва я с часове, но тя не успя да си спомни нито цвета, нито марката на колата.

— Направете още едно усилие, моля ви…

Засипваше я с въпроси. Накрая на Жоел й прилоша и се свлече от стола. Лекарят, когото повикаха по спешност, нарече инспектора грубиян. Пулсът на Жоел Маро едва се долавяше, бе получила и силно кръвотечение от носа. Изпратиха я за една седмица в един санаториум до Орлеан. Като се върна в Питивие, Жоел забеляза, че отношението на хората към нея се е променило. Вече не беше коя да е, една от многото девойки, и въпреки че в погледите им се четеше повече нездраво любопитство, отколкото неприкрито възхищение, на нея й харесваше.

И красавецът Рьоне се беше променил. Редовно се срещаха, вече не я караше да го чака, напротив, вземаше я от тях, когато излизаха някъде. И понеже по време на отвличането се знаеше, че той ходи с Жоел, провъзгласиха го за неин „годеник“ и той покорно изпълняваше ролята си на герой по неволя.

— Обичаш ли ме? — повтаряше непрекъснато Жоел.

— Разбира се, че те обичам — отвръщаше той и я прегръщаше.

— И няма да ме изоставиш като другите момичета досега?

Той клатеше отрицателно глава.

— Закълни се, защото, ако това се случи, ще страдам много повече, отколкото от мъченията, които ми причини оня ужасен тип.

И Рьоне се заклеваше. Жоел въздишаше дълбоко и още по-плътно се притискаше до него. Родителите й му разрешиха да спи при нея, в нейната стая. Сънувам кошмари, обясни им тя, хлипайки.

— Резултатът от цялата работа е — разказваше Мартин на Жюлиет, Бенедикт и Режина, докато трите си пиеха чая, — че аз спя в трапезарията. Обстановката вкъщи е нетърпима. Чудя се какво да правя. Нали си представяш в какво състояние са били майка ми и баща ми, за да се съгласят Рьоне да спи у нас?

— Каквото и да приказваш, тя се промени — каза Жюлиет. — Едва се осмелявам да я заприказвам, като я видя такава мълчалива, с черните очила и с измъчения й вид.

— Но тя трябва да говори за случилото се — не се предаваше Мартин. — Ще й олекне, ако се отпусне и се разприказва.

— Или да отиде на психолог — предложи Бенедикт.

— Не иска.

Момичетата често се събираха в чайната на парче бадемов сладкиш. Режина ядеше само бадемовия пълнеж, а Жюлиет дояждаше подложката от хилядолистно тесто. Там Мартин провеждаше телефонните си разговори с Ришар. „У дома всички подслушват…“ Той звънеше от уличен телефон близо до Монпарнас, беше успял да го излъже. Продължаваше да работи като доставчик, без особено въодушевление.

Жюлиет се чувстваше щастлива при родителите си. Идеята да покани Режина се оказа сполучлива. Тя внасяше оживление на масата и всеки се чувстваше добре в ролята си на родител или на дете.

— Боже, колко приятен е този град, истинско място за почивка! — въздишаше Режина. — Като се замисля, все повече се убеждавам, че съм създадена да бъда видна провинциална дама.

— Много скоро ще ти омръзне — отвръщаше Бенедикт.

Тя се отегчаваше у дома. Никой не говореше за вестника, за професията й, за живота й в Париж. По-важни бяха ученическата чанта на изтърсака на семейството или предстоящата родителска среща. Искаше да научи какво става с Низо. Но колкото и да разпитваше Емил, когато й звънеше, успя да разбере само, че Жан-Мари помолил да му продължат отпуска за погребението на баба му.

— Не намирате ли, че е чудесно да си седим тук четирите? — попита Жюлиет.

— Ама че си сантиментална — отвърна Мартин с усмивка.

Жюлиет се нацупи.

Може да е, може и да не е.

— Хубаво. Хайде, Режина, ставай. Не бива да закъсняваме за вечеря, нашите държат на навиците си.

— Какви са плановете за довечера? — осведоми се Бенедикт.

— Анри спомена за някакво заведение в Орлеан. Среща у тях, става ли?

— Добре.

Прекрачвайки прага на „Котаракът в чизми“, Режина и Жюлиет се оказаха насред разбунен кошер — госпожа Тюил седеше на един стол, отметнала назад глава, едва си поемаше дъх, отпуснала ръце край тялото, с флакон одеколон в дясната ръка, а господин Тюил ядосано сновеше напред-назад.

Никой не обърна внимание на Жюлиет и Режина.

— Какво е станало? — попита Жюлиет.

— Станало е това, че този път той прекрачи всякакви граници, чашата на търпението ми преля. Осмели се да дойде да ме предизвиква, мен, председателят, на всичко отгоре в собствения ми магазин. Полицията е длъжна да се намеси!

— Нищо не разбирам — отвърна Жюлиет. — Кой те предизвика в магазина ти?

— Дай й да прочете, Марсел — успя да промълви Жанет Тюил, едва поемайки си дъх. — Дай й…

С театрален жест Марсел Тюил й подаде намачкан лист хартия, който стискаше в ръка. Жюлиет го разгъна старателно и прочете:

Думите бяха изрязани от вестник, лепилото беше съвсем прясно.

Страхотно нагъл жест от страна на убиеца — беше се подиграл открито на господин Тюил, подхвърляйки бележката в магазина.

Госпожа Тюил напръска одеколон на кърпичката си, вдиша аромата й и я притисна до челото си.

— Като си помисля, че може да съм го видяла, даже да съм го докоснала, кой знае…

— Престани, Жанет, стига вече.

— Можете ли да си спомните кой е влизал днес, кои клиенти са минали през магазина? — обърна се Жюлиет към тях.

— Ти пък, какво говориш! Точно сега по празниците… тук е такава върволица… И тукашни, и напълно непознати, дошли отвън, отвсякъде… Не, не можем, отлично е изпипал номера си, хитрец е той.

— За какво намеква с това, че го предизвиквате?

— Не знам, нямам понятие — отговори баща й, силно нервиран. — Обадих се на инспектор Ескула, поканих го да дойде. Длъжни сме да сложим точка на тази злокобна комедия.

Глава 9

В събота, 25 април 1970 година, Жоел Маро се омъжи за Рьоне Габе. Цял Питивие се стече на сватбеното тържество на „малката жертва“, както всички единодушно я наричаха. Кметството и църквата бяха украсени с бели цветя, с флагчета, изписани с трогателни пожелания, духовата музика водеше процесията с младоженците към църквата.

Родителите на Жоел се опитаха да протестират срещу църковния брак, но се видяха принудени да отстъпят — сватбата на дъщеря им не беше обикновена сватба, с нея целият град даваше отпор на един престъпник. В представите на жителите на Питивие брачният съюз между Жоел и Рьоне символизираше триумфа на живота и невинността. Насъбралите се хора по пътя на шествието, което премина през целия град, акламираха бурно младоженците.

Жоел беше много красива с белия воал. Руса, почти крехка, тя се облягаше на ръката на Рьоне, при всяко спиране допираше леко глава до рамото му, след което отново повеждаше гостите, грациозна и изискана като героиня от екрана. Красива и щастлива. Едва се сдържаше да не изкрещи неописуемото си щастие с някое друго възклицание, придружено от палави подскоци. От време на време прехапваше устни, за да не изпусне нещо от сорта на „Мамка му, адски се кефя!“. Хвърляше поглед към Рьоне, възхитителен в сивия фрак, който му стоеше безупречно. И леко смутен от цилиндъра, който държеше в ръка. Жоел бе избрала тоалетите им от специализираното списание „Сватби“ и бе ходила в Орлеан да ги поръча. Целият град събра пари за церемонията. Новоизбраният член на градския съвет господин Тасен даже настоя всяка година градът да отбелязва тази дата с надеждата да умилостивят убиеца. „Как ли пък не — мърмореше Марсел Тюил, препасан с небесносинята лента на асоциацията — напротив, това само ще го възбуди допълнително и ще вземе да ни сервира някое ново долно убийство…“ Инспектор Ескула го бе уверил, че през този ден, както и през следващите няколко дни ще разпореди да се засилят мерките за сигурност.

Развълнувани, Мартин, Жюлиет и Бенедикт тъпчеха на място, блъскаха ги отвсякъде, но те не обръщаха внимание. За пръв път присъстваха на сватба на момиче и момче от тяхната компания. Най-възбудена бе Жюлиет, която все още не можеше да повярва на очите си. Само преди година и половина беше готова да подкупи света Схоластика, за да накара красавеца Рьоне да й предложи брак. А сега стоеше и наблюдаваше напълно безразлична как бившият й избраник надява брачния хомот.

— Той е кофти тип, съжалявам я — прошепна тя на Мартин, докато свещеникът благославяше наляво и надясно.

— Не хули онова, което си обожавала — отвърна Мартин.

— Дори когато го обожавах, бях наясно, че е кофти тип.

— Знаем те тебе, обичаш да усложняваш всичко. Такава си ти, защо да е просто, като може да е сложно!

— Само не ми казвай, че при теб и Ришар нещата са прости!

„Едно на нула за нея“, отбеляза наум Мартин.

Ришар беше напуснал бачкането и се бе върнал към старите си занимания. „Не изкарвам достатъчно, направо е смешно и освен това в Париж не спира да вали.“ Не й даваше сърце да му чете морал, пък и бе започнала да свиква с дребните му кражби. Странно, изживявам тази история, сякаш очаквам края й всеки момент. Сякаш е някаква грешка. Не ми пука за него, когато го няма, неспособна съм да разсъждавам, когато застане пред мен с хвърчащите из въздуха пръсти и бързата усмивка, увит в странния си шлифер, който напомня на покритите с прахоляк наметала на героите от уестърните. Обичам го, да му се не види, обичам го. Това трябва да е истинската любов — нещо, което не можеш да обясниш.

Той ту се появяваше, ту изчезваше. Една седмица ни кост, ни вест, на следващата изникваше от нищото с някой „Ролекс“ или гривна „Картие“. Тя не искаше обяснения, предпочиташе да е в неведение. След като си приказваха с часове, накрая се оказваше, че не са си казали почти нищо, и оставаха дълго време прегърнати. Той я галеше по косата, повтаряйки: „Марин… Марин…“. Тя слушаше, затворила очи. „Ще се оженим, Марин, и ще си направим бебе.“ Тя кимаше утвърдително и повече не отваряха дума за това. Или казваше „да“, но само за да си го повторят още веднъж. Тя така и не му каза за заминаването си, треперейки от страх да не попадне случайно на писмото от „Прат“ или някой да не се изпусне по време на разговор: „За кога е насрочено голямото пътуване?“. Момичетата и Розита бяха предупредени да не произнасят думите „Ню Йорк“ или „Америка“ в негово присъствие и добре пазеха тайната. Тя си беше купила билет за 28 юни. Два месеца преди датата струваше двойно по-евтино.

— Остават само два месеца — пошушна Жюлиет, която знаеше за какво мисли приятелката й.

— Мръсница — тросна се Мартин и я ощипа до кръв.

— Не можеш да ощипеш съвестта си, тя жестоко ще ти отмъсти.

Жюлиет хвана Мартин за кутрето и го изви. Мартин извика и сред присъстващите се надигна неодобрителен ропот.

— Понеже стана дума за съвест, искаш ли да разкажа на Луи какви ги вършиш зад гърба му?

— Направи го. Той прави същото. А и няма да се учудя, ако одобри.

— Обичам те, да знаеш — продължи Жюлиет, — ако можех, щях начаса да се оженя за теб.

— Ах, ах, престани, че ще се разрева.

— Какво си приказвате? — наведе се към тях Бенедикт. — Край няма тази служба, кога ще свърши!

— Жюлиет дрънка врели-некипели. Тихо, защото ще ни направят забележка. Това е сватбата на сестра ми все пак…

Бенедикт и Жюлиет запяха „По-близо до теб, Господи, по-близо до теб“. Бенедикт завиждаше на близостта на Мартин и Жюлиет. Колкото и да се стараеше, не успяваше да стане една от тях. Не че страняха от нея, нищо подобно, просто и двете сякаш една майка ги беше раждала. Грешката е у мен, разсъждаваше Бенедикт. Липсва ми тяхната смелост. Смелостта да живея с Луи Гаяр и с другите, да се движа в компанията на крадец или да заминавам за Америка съвсем самичка. Смелостта да не се преструвам, да не претендирам, че съм това, което всъщност не съм. Искам да успея, но понеже ми липсва смелост, се държа за Емил, когото трудно понасям. Страхувам се, когато не е до мен, когато сянката му не ме закриля. Нямам сили да го напусна, преди да си намеря някой друг, който да ми проправя пътя.

Бенедикт изживяваше моменти на ужасяваща проницателност, когато пред очите й изскачаха всичките й слабости, и вземаше големи решения: скъсвам, започвам начисто, сама. Ще постигна всичко със собствени сили.

Загледа се в Жоел и Рьоне и в сърцето й отново пламна надеждата някой ден и тя да каже „да“ на онзи, който я очаква някъде и който веднъж завинаги ще я избави от страха. Някой достатъчно красив, богат и прочут, за да й донесе истинско успокоение.

Службата свърши и сватбеното шествие се раздипли обратно в посока към кметството, където щеше да се състои тържествената вечеря. Мартин и Жюлиет предложиха да помагат в сервирането и в момента, в който Жоел и Рьоне заедно разрязаха карамелизираните розички на сватбената торта, от високоговорителя плиснаха звуците на валс. Господин Тасен обяви началото на танците. Поклони се пред госпожа Маро, която, следвайки такта, се понесе с него, стиснала под мишница чантата си. Скоро младоженците ги последваха и се завъртяха за кратко сами, осветени от прожекторите, под аплодисментите на събраното множество.

— Воалът, воалът! — скандираха гостите.

Жоел хвърли воала във въздуха и всички се надпреварваха да откъснат парченце за спомен и за късмет в любовта, след което валсът продължи да се лее от високоговорителя. Господин Тюил покани дъщеря си. Леко пийнала, Матилд Тасен се опитваше да замъкне съседа си по маса на дансинга под неодобрителния поглед на Жанет Тюил. Мартин тъкмо се готвеше да стане и да покани баща си, когато една ръка я спря.

— Сега вече няма как да ми откажеш…

Тя се обърна. До нея стоеше Анри Бишо. Усмихна му се и се остави да я отведе на дансинга. Единствена Бенедикт не получи покана да танцува. Очевидно няма да го намеря тук, реши тя.

На 30 април на разсъмване един от боклукчиите, които минаваха по улица „Адмирал Гурдон“, озадачен от тежестта на една кофа, помоли колегата си да му помогне да я вдигнат заедно. Обзет от любопитство, колегата вдигна капака и изруга. Вътре бяха натъпкани две тела, покрити с парче бял тюл, напомнящ булчински воал. Жертвите бяха близначките Кристин и Каролин Лантие, ученички в последния клас на гимназията в Питивие. Винаги еднакво облечени, те вечно се кикотеха, закривайки уста с ръка или шушукайки си на ухо. Порцеланов тен, тъмнозелени очи, черни като нощта мигли, гъсти кестеняви коси, двете прекарваха цялото си време да си говорят за мода и да четат списания. Убиецът ги е срещнал очевидно, когато са се връщали от плуване, защото ги бяха видели за последен път в големия басейн на закритата къпалня.

Червеят на подозрението зачовърка умовете на питивиейци и всички започнаха да се гледат изпод вежди. Очевидно са го познавали, започнаха да дърдорят убедено те, иначе е нямало да се качат в колата му. В такъв случай, кой ли може да е той?

В кафенетата, по опашките в магазините, в чакалните, фризьорските салони, автомобилните сервизи всеки споделяше подозренията си. Всеки си имаше собствена версия. Ами парчето от булчинския воал, само не ми казвайте, че е някой външен човек, непознат. Едно е сигурно, бил е поканен. Аз пък да ви кажа…

Разпространяваха се анонимни писма: „Къде беше съпругът ви, синът ви, брат ви около седем часа в деня на престъплението?“. Или: „Как се получава така, че вашият съпруг отсъства толкова често от къщи? На ваше място бих проверил къде и как прекарва времето си“.

Някои получатели донесоха нещастните послания в полицейския участък, други не се осмелиха да го сторят. Госпожа Тюил също получи писмо: „Знам къде е бил съпругът ви през онази нощ. Отгатнете…“. Тя се отпусна на стола разтреперана и прошепна: „Боже мой, Марсел…“. През въпросния ден той наистина не беше нито у дома, нито в магазина. Пристигна второ писмо: „Не намирате ли, че е странно съпругът ви да е председател на асоциацията? Вероятно иска да замете следите, а?“.

Наложи се госпожа Тюил да вземе успокоително от аптечката и да натопи парченце захар в малко коняк. Вечерта, когато господин Тюил затвори магазина и се качи в жилището, угрижен и уморен, тя направи опит да го подпита, но го стори толкова непохватно, че той я прекъсна изнервено:

— Какво има, Жанет? И ти ли започна да ме подозираш?

Тя изломоти нещо като: „Съвсем не, уверявам те…“, и двамата си изядоха супата в пълно мълчание.

Писмата продължаваха да пристигат. „Или вашият съпруг ви изневерява, или той е убиецът.“ Жанет Тюил си загуби съня. „Като си лягам до него вечер, дали ще се събудя на сутринта цяла и невредима?“ Премести се в стаята на Жюлиет под претекст, че я е хванала кашлица, и не пропускаше да превърти ключа, преди да заспи.

Семейство Тюил не бяха единствените жертви на отвратителните послания. Други получаваха писма с изнудвания, смъртни заплахи, молби за пари, припламваха отдавна заровени вражди. Благородният порив за солидарност, обединил града по повод сватбата на Жоел, се изроди в бурни дрязги и препирни.

Няма все пак да седна да пиша материал, основаван на анонимни писма, реши Бенедикт, изпратена да отрази събитието за „Фигаро“. На всяка цена ми трябва нещо изключително, сензация, като миналия път.

Инспектор Ескула изобщо не й беше от полза. Нищо повече не знаем, нищо повече не можем да ви кажем, чуваше тя всеки път, когато се опитваше да се добере до някой от отговарящите за разследването.

Размотава се из Питивие в продължение на няколко дни. Блъскаше си главата да открие някакъв знак, някаква нишка, за която да се закачи, та да си напише материала, който трябваше да изпрати в Париж. Ларю проявяваше нарастващо нетърпение и заплашваше да изпрати на място журналисти от отдела за уличните произшествия.

— Ако поех отговорността да ви изпратя именно вас, то е, защото това е вашият роден град, да му се не види, там сте си у дома! Ровете по кофите, влезте в домовете на хората. Говорихте ли с родителите на жертвите?

Те бяха напуснали града веднага след погребението.

Бенедикт се въртеше в кръг без никакъв резултат до момента. Родителите й не правеха нищо, за да й помогнат. Само дето не я попитаха какво смята да прави тук и защо изобщо се е върнала. Господин Тасен се беше присъединил към асоциацията на господин Тюил и публикуваше яростни статии в „Репюблик дю Сантр“. Госпожа Тасен прекарваше времето си, сновейки между училището и занималнята на открито, треперейки някое от децата да не попадне в ръцете на садиста. Когато оставаше насаме с дъщеря си, се впускаше в спомени за Париж, за американската си приятелка, от която бе получила писмо.

— Тя настоява твърдо да отидем двете заедно до Флоренция. През лятото, ако се освободи стая на улица „Плант“, дали ще е удобно да дойда за няколко дни?

Бенедикт правеше опити да отклони разговора към себе си, към вестника, към разследването, с което я бяха натоварили. Майка й я слушаше разсеяно и отново подхващаше любимата си тема: Париж.

— Мамо, никак ли не се интересуваш от това, което ти разказвам?

— Напротив, скъпа, и много се гордея с теб, да знаеш. Постоянно повтарям на приятелките ми… Наистина, наистина.

Бенедикт кимаше. Разочарована, засегната.

Реши да отиде при Жоел, да я поразпита. Замисли се за иронията на съдбата, докато набираше телефона на новата госпожа Габе. Как щеше да успее да предразположи Жоел, да й вдъхне доверие и да я накара да се разприказва, след като винаги бе изпитвала единствено презрение и антипатия към нея?

Жоел посрещна Бенедикт в двустайния си апартамент на улица „Еглиз“. Покани я да влезе и отново се излегна на дивана, по който бяха разхвърляни разни списания. Сега беше ред на Бенедикт да изпита чувство на неудобство. Жоел я наблюдаваше с явна самоувереност, дори с известна наглост.

Бенедикт се прокашля и заяви, без да го извърта:

— Знаеш защо съм тук.

Жоел взе една пиличка за нокти и се зае с ноктите на дясната си ръка.

— Защото… си помислих, че може би някои неща са изплували в паметта ти оттогава и…

— О, боже мой, не ти предложих нищо за пиене.

— Благодаря. Много си любезна. Не съм жадна.

Не можеше да се отпусне и да й заговори на „ти“.

— Сигурна ли си? Аз ще си сипя едно малко американо. Обикновено чакам Рьоне да се прибере, но тази вечер ще направя изключение.

Тя се надигна от дивана и отиде до барчето.

— Помислих, че ако се напънеш, може би ще си припомниш някои неща…

— Казах всичко на полицията, когато ме разпитваха. Не си спомням нищо. Опитвам се да изтрия от съзнанието си ужасната случка.

Тя се закова на място и Бенедикт можеше да се закълне, че леката пауза беше напълно премерена, абсолютно нарочно, за ефект. Угнетена и наранена, притиснала бутилката до гърдите си.

— Жоел, ти си единствената, която би могла да сложи край на кошмара. Познаваше ли близначките Лантие? Нали не искаш това да се случи отново?

— О, не! Ужасно е, направо е непоносимо.

— В такъв случай, направи малко усилие! Каква беше колата?

— Нали ти казах, че всичко разказах в полицията!

— Ти дори не се опитваш да си спомниш!

На нея изобщо не й пука какво може да се случи на другите. Не бива да се нервирам, каза си Бенедикт, стараейки се да се владее.

— Чуй ме, не искам да те припирам… но наистина бих желала да ми помогнеш.

— Искаш да се докопаш до сензацията, права съм, нали? — каза Жоел и й хвърли хитър поглед.

На Бенедикт й идеше да си тръгне, но се въздържа. Толкова егоизъм и тъпотия я отвращаваха, но кой знае, това момиченце можеше да се окаже полезно.

— Не. Искам само да пипнат този мръсник. Нищо друго.

В този момент се чу как в ключалката се превърта ключ и Рьоне влезе в стаята. Жоел го целуна и се притисна към него.

— Бенедикт дойде да ме интервюира за „Фигаро“.

— Пак ли! — изломоти Рьоне. — Докога ще се занимаваме с тази история, няма ли край!

— Казах й, че нямам нищо за казване.

Тя се притисна още по-плътно до мъжа си.

— Добре, оставям ви… Ако случайно нещо… Обади ми се — предложи Бенедикт неубедено.

— Добре, чао.

Минавайки покрай редицата пощенски кутии във входа, Бенедикт не се сдържа и хвърли поглед към тази на Жоел и Рьоне. Открояваше се сред останалите заради белите джувки, знак, че принадлежи на младоженци. Джувките напомняха парчетата бял тюл, с които бяха покрити размазаните лица на близначките.

Когато се въртеше в омагьосан кръг, без да знае какво да предприеме в дадено журналистическо разследване, когато се сблъскаше с някой проблем или смяташе, че всичко е против нея, Бенедикт звънеше на Емил. Късно вечерта се опита да се свърже с него.

Обикновено винаги го намираше във вестника. За изминалите десет месеца това беше първото й обаждане в дома му.

— Ало. Обажда се Бенедикт Тасен. Бих искала да говоря с Емил.

— Ало. Да, това… аш не разбира…

Жената отсреща говореше със силен идиш акцент и трудно се изразяваше.

— Извинявайте, госпожо. Вероятно съм объркала номера.

— Тофа е нищо, госпожице.

Бенедикт затвори и набра отново номера.

— Ало. Бих искала да говоря с Емил, ако обичате.

— А… тофа е госпожицата…

— Странно — замислено заразсъждава на висок глас Бенедикт, — сигурна съм, че този е номерът, който Емил беше дал във вестника.

— Ай — възкликна жената, — фие от фестника. Фие искате гофори с Жакоб?

— Жакоб?

— Да, да… Жакоб, мой син. Той е журналист в един много голям фестник. Аш неговата майка…

— Емил Буше?

— Жакоб Голдщайн. Фие секретарката ли ште?

— Не, една приятелка.

Бенедикт докосна с пръст горната си устна. Сигурно е някаква грешка.

— Вижте, госпожо, търся Емил. Едно не много високо момче с много къдрава коса и очила с много силен диоптър.

— Жакоб. Той шивее при нас. Има много проблеми с очите. Тофа е вярно.

Никакво съмнение. Ставаше дума за Емил.

— А вие сте майка му, така ли?

— Да, госпожице. Аш шам майка му.

Бенедикт постоя известно време на телефона, докато осмисли твърдението „аш шам майка му“, и каза:

— Може ли да ви оставя едно съобщение, което да му предадете?

— Аш не може пише, госпожице. Той отиде до магазина долу, скоро ще се прибере.

— Добре, ще му се обадя по-късно. Довиждане, госпожо.

Бенедикт затвори, напълно шашардисана.

Емил Буше… Жакоб Голдщайн… Емил… Жакоб… Как ще се обръщам към него от сега нататък?

Глава 10

На сутринта Бенедикт реши да се види отново с Жоел. Причака я в края на работното време, на излизане от фризьорския салон. Цяла нощ се въртя в леглото и накрая измисли план за действие. Трябваше да я накара да престане да се надува. Нищо нямаше да постигне, докато Жоел смяташе, че води играта. Беше прекалено доволна от двустайния си апартамент и витаеше из облаците на новопридобитото си щастие, а ореолът на мъченица я освобождаваше от всякакво усилие.

След десет минути, точно в осемнайсет, всички магазини в града щяха да спуснат кепенци. Няколко окъснели домакини бързаха да направят последните си покупки. Зърна госпожа Тюил — метнала тергален шлифер върху престилката, с която обслужваше клиентите, тя бързаше към месаря. Ситнеше устремено с шалче, вързано под брадичката, клатеше глава и като че ли говореше на себе си. Десетина метра зад нея госпожа Пенсон пристъпваше величествено и бавно, сякаш търговците бяха длъжни да я чакат.

Емил не се обади снощи. И тя не го потърси. Не знаеше какво да му каже. Припомни си името Жакоб Голдщайн и на устните й плъзна лека усмивка. Оказва се, че и аз съм в състояние да впечатля един парижанин! После направи гримаса — не можеше да се каже, че Емил е истински парижанин.

Часовникът на църковната камбанария отброи шест часа и Жоел изхвръкна от фризьорския салон на госпожа Робер.

Бенедикт побърза да я заговори:

— Да отидем да пием кафе.

— Рьоне ме предупреди да не говоря повече за това.

— Да, ама Рьоне не може да мисли за всичко.

Жоел й хвърли бърз озадачен поглед.

— Хайде, ела, ще те черпя едно кафе и ще ти обясня как стоят нещата.

Жоел я последва. Поръча си чай, защото кафето й действало зле на нервите.

— Слушай сега — започна Бенедикт, — много мислих, откакто се срещнахме вчера. Слушаш ли ме? Убиецът е решил, че сватбата ти го е направила за посмешище. Целият град го е предизвикал. И той как реагира? Извършва двойно убийство. На свой ред отправя предизвикателство към жителите на Питивие. И отново пълна безизходица, никаква следа, по която да тръгнем. И отново разследването ще бъде прекратено. Какво ще се случи? Той ще започне да се смята за недосегаем и няма да се учудя, ако…

Тя млъкна и погледна Жоел, която беше престанала да разбърква чая си и я слушаше. Бенедикт не бързаше да продължи.

— Ако какво? — попита Жоел.

— Ако пожелае още веднъж да докаже, че е по-силният.

— По какъв начин?

— Като извърши ново престъпление.

Жоел сви рамене и отново се зае да бърка чая си.

— Само че не какво да е престъпление…

— Имаш прекалено развинтено въображение — пошушна Жоел, ръфайки резенчето лимон с дребните си бели зъбки. — Това ви е проблемът на вас, журналистите.

— Продължавам — подзе Бенедикт. — Не какво да е престъпление, защото повече не може да си го позволи. Вдигна летвата прекалено високо, като посегна на близначките. Следващия път, защото ще има следващ път, или ще убие три — което ми се струва трудно, — или ще извърши нещо безразсъдно.

— Тоест? — попита Жоел, оставяйки лимоненото резенче в чинийката.

— Ще нападне теб.

— Мен ли?

— Да.

И понеже Жоел мълчеше, тя продължи:

— Според мен е напълно логично. Помисли добре: ти си единствената, която успя да се измъкне, единствената, която го постави в затруднение. Ще иска да си отмъсти. Ще изчака известно време и ще ти потърси сметка. Иска ли ти се да живееш като подгонен дивеч? Със свито сърце? Вярваш ли, че Рьоне ще издържи на напрежението? На Рьоне вече му писна, нали? Той ще започне отново да излиза с приятелите си, ще поднови предишния си начин на живот. Разбирам го, това е нормално и естествено. Снощи ми се стори много изнервен, когато му съобщи причината за посещението ми.

— Ох, кажи какво точно искаш да сторя? — въздъхна уморено Жоел.

— Искам да си спомниш каква марка беше колата.

— Ама не мога, не съм виновна, че не мога.

— Не правиш никакво усилие да си припомниш.

— Ти си много интересна. Направих всичко, за да успея да забравя тази история. Понякога нощем я сънувам. Не смея да отворя уста пред Рьоне, защото не желае повече да слуша за това. Писна му. Затова трябва да ти е ясно защо не желая да си припомням подробно за случилото се онази нощ! И аз искам да помогна на полицията, да не мислиш, че не искам…

— Наистина ли искаш? В такъв случай имам идея.

Тя хвана Жоел за ръка и двете излязоха от „Кафе дю Нор“.

Беше седем часът. Точно по това време преди шест месеца мъжът беше нападнал Жоел. Бенедикт я накара да застане на ръба на тротоара, да се движи близо до шосето и да се обръща назад от време на време.

— Така ли беше в онази нощ? Ти очакваше да се появи Рьоне, нали? Дотук добре… И затова тръгна към къпалнята. Спомни си. Хайде, тръгвай и се обръщай при всеки шум от кола.

Бенедикт закрачи след нея на известно разстояние, стиснала палци за късмет. Боже мой, направи така, че да успея! Нищо повече не можеше да се очаква от глупавата малка гъска.

В началото Жоел крачеше, без да се обръща. Сякаш се страхуваше да погледне назад.

— Не мога — прошепна тя, — нямам сили, прекалено много искаш от мен.

— Или ще го направиш, или ще живееш в постоянен страх.

Жоел пак закрачи в края на тротоара. Обръщаше се едва-едва, хвърляше бърз поглед през рамо.

— Не. Няма да стане. Не мога да си припомня.

— Напротив. Можеш. Хайде, продължавай.

— Страх ме е. Никога досега не съм се страхувала толкова. Ами ако се появи отново?

Хвърли й поглед, изпълнен с ужас, и Бенедикт неочаквано изпита съжаление към нея.

— Аз съм до теб, ще те хвана за ръка. — Хвана я за ръка и силно я стисна за кураж. — Готова ли си?

Жоел кимна. Погледнати отстрани, сигурно сме страхотна двойка, помисли Бенедикт.

— Това е колата — извика Жоел.

Сочеше с пръст едно сиво „Пежо 504“. После пръстът й увисна във въздуха и тя промълви: „А, не, не“… Отново тръгна, пусна ръката на Бенедикт, изправи рамене и започна да поглежда назад на равни интервали, свъсила вежди, без да отделя очи от шосето.

Сега вече трябва да сме съвсем близо до къпалнята. Дано да си спомни, преди да стигнем до нея. Иначе експериментът ми ще се провали.

— Тази беше! Не, не, не беше тази. Тази! Не. И тази не беше…

Не може да бъде, въздишаше Бенедикт, увесила нос. Садистът не се движи със суперавтомобил с колекционерска стойност все пак! Движим се вече от три-четвърти час, а тя все още не може да си припомни колата. Освен ако не става дума за някой ситроен от 1934 година или за някоя снимка от 1957-а, които все още се срещат из фермите и в селските дворове.

Внезапно Жоел закова на място, провесила чанта на китката си. Опъната като струна, напрегната, сякаш носеше колата на ръце, тя сочеше един сив мерцедес металик.

— Тя е. Сигурна съм. Сигурна съм. Шофираше с маска на лицето, едно такова домино като на Зоро, хвана ме и ме дръпна силно, много ме заболя, защото си ударих крака във вратата… Спомням си. Това е той, той е…

Мерцедесът мина покрай тях, Жоел изпищя пронизително и се отпусна в ръцете на Бенедикт.

Мерцедесът спря.

— Нуждаете ли се от помощ, госпожице? — учтиво се осведоми шофьорът.

— Не, не, благодаря. Вървете си по пътя, ако обичате.

И понеже оня не помръдваше и я наблюдаваше безмълвно, Бенедикт се разкрещя:

— Отлично ме разбрахте. Махайте се! Или ще извикам полиция!

Същата вечер Емил позвъни у семейство Тасен и помоли да говори с Бенедикт.

— Ало, скъпа, прислужницата ми каза, че си звъняла снощи.

Бенедикт мълчеше, потресена. Прислужницата?

— Да. Исках да поговорим за историята в Питивие.

— Ларю е бесен. Иска да изпрати Раше.

— Раше няма да се справи по-добре от мен, бъди сигурен. Ченгетата мълчат като риби.

На телефона не беше прислужницата, едва се сдържа да не добави Бенедикт. Защо ме лъжеш? Но не й достигна смелост да се рови в това, не сега… нямаше желание. В края на краищата проблемът си беше лично негов.

— Кога се връщаш, скъпа? Липсваш ми, знаеш ли.

Комисар Ескула я помоли да не споменава никому за мерцедеса. Предупреди и Жоел. „Той не бива да се усъмни, че разполагаме с улика — обясни комисарят. — Ще проверим регистрационните талони на всички мерцедеси в околността, както и собствениците им. От вас искам пълна дискретност, нито дума никому.“ „А какво ще получа в замяна?“, отвърна Бенедикт. „Вас първа ще информираме, когато заловим убиеца“, обеща комисарят.

Трябваше да се въоръжи с търпение.

И да изтърпи незаслужения гняв на Ларю, който я смяташе за смотана и некадърна.

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще се върна — каза Бенедикт. — Нямам какво повече да правя тук.

— Чакам те, скъпа. Връщай се скоро!

Емил беше искрен. Бенедикт му липсваше. Вчера, когато се прибра и научи от майка си, че една девойка го е търсила, направо изтръпна. Беше измислил истински сценарий, за да избегне признанието. Ще й разкажа след време, когато заема мястото на Ларю и започна аз да дърпам конците, тогава няма да ме напусне.

Затвори телефона разведрен — Бенедикт не подозираше нищо. Иначе щеше да се държи хладно, да заговори с високомерния си тон на принцеса и да иска обяснения.

Никой не знаеше. Никой.

Откакто тръгна с Бенедикт, виждаше удивлението и възхищението в очите на околните. Четеше в погледите им и някои по-неприятни неща от сорта на: „След като това недоносче спи с нея, и аз ще мога“. Но това се случваше по-рядко.

Оня ден Ларю го извика в кабинета си и му предложи пура. На него! Беше готов да се обзаложи, че и най-скоро време Ларю ще го направи свой заместник.

Тогава може би щеше да й признае… на Бенедикт. Да й разкаже историята на Жакоб Голдщайн. Историята на родителите си. Унгарски евреи, избягали от нацистките гонения, установили се в Париж. „Франция, страната, която ще ни приюти и подслони“, повтаряше баща му във влака, който ги отвеждаше към френската столица. Баща му беше станал шивач, майка му се грижеше за домакинството. И бездруго щеше да й е трудно да си намери работа, говореше много лошо френски и не можеше да пише. Семейство Голдщайн си намери квартира на една уличка зад площад „Репюблик“. Малкият Жакоб израсна там и си обеща някой ден да се махне от това място. Един неделен следобед баща му го заведе на разходка в парка „Тюйлери“, там видя прекрасно облечени момченца, които пускаха лодки в басейна и ги насочваха към центъра. Не посмя да помоли баща си да наеме и на него една лодка. Някой ден, някой ден…

Впечатлен от вестника, на който баща му и чичовците му придаваха такова значение — четяха го всеки ден, като си го предаваха от ръка на ръка и коментираха надълго и нашироко новините — Жакоб реши да стане журналист. Записа се в една школа по журналистика. След като се дипломира, за негов късмет едно място се оказа вакантно във „Фигаро“. Назначиха го. Беше щастлив, че може да скъса максимално със семейната среда. Тук поне няма да могат да ме разобличат. Промени името и презимето си, съчини си биография, типично френско семейство, френски корени. Толкова се вживяваше, че почти си вярваше и не беше нужно много да го подтикваш, за да се впусне да разказва как си играел на улица „Вин“ с малкия граф Ларошфуко и дъщерята на граф Монталамбер, с който баща му ходел на лов в Солон. Бе зачеркнал родителите си в социално отношение, но продължаваше да им помага материално. Баща му остаря и повече не можеше да шие. Братята му го държаха в магазина от добро сърце. Старият човек запълваше времето си, изрязвайки статиите на Емил, които подреждаше и лепеше в един голям албум.

Синът му беше добро момче: не спазваше шабат и кидуш, но не пропускаше Йом Кипур и празнуваше с родителите си.

На този ден си беше Жакоб. Стоеше далече от огън, от електричество, оставяше майка си да му прислужва. Само едно нещо огорчаваше господин Голдщайн — синът му още не беше създал семейство. На трийсет години това си беше истински недостатък. Когато отваряше дума за това, Емил се оправдаваше с командировките, спецификата на професията… Затова баща му не настояваше, нали синът им ги почиташе, това беше най-важното за родителите, най-вече за майка му. Тя пестеше от разходите за домакинството да му купува костюми, обувки, защото Емил нямаше време да обикаля по магазините…

На Емил му харесваше да живее с родителите си. Ако бях останал в Унгария, разсъждаваше той, щях да успея да се справя с всичко, но тук, във Франция, е просто немислимо. Тук не можеш да си позволиш да бъдеш различен. Дрехите, акцентът, поведението, маниерите ви издават и веднага ви лепват етикетче. След пет, десет или повече години ще съм наваксал и ще съм станал по-истински французин от Низо.

Бенедикт ще ми се изсмее в очите, ако разбере истината. А аз не желая да я изгубя. Имам нужда от нея. Искам тя да ми разкрие Франция и изисканите маниери, искам да се омъжи за мен и да ми народи деца, истински французойчета, искам, искам… Готов съм да набутам Низо в прегръдките на която и да е, без значение, само и само Бенедикт да го забрави. Той няма да я има. Никога. Той няма нужда от Бенедикт Тасен. Покрай него се навъртат десетки като нея.

Беше започнал да обработва Ларю, за да премести Низо в друг отдел. Просто трябваше да изпушат още някоя и друга пура по мъжки и Низо щеше да бъде елиминиран, нямаше да му се пречка в краката.

Емил потърка ръце.

Тя се връщаше скоро.

Не подозираше нищо.

Ларю го бе приел в кабинета си на четири очи.

Глава 11

„Сто и десет хиляди зрители са накацали по трибуните на стадиона на ацтеките в Мексико, за да присъстват на финала на Световната купа по футбол, титаничен двубой между Италия и Германия…“

Мартин завъртя припряно копчето, търсейки друга станция.

„Голямата писателка Елза Триоле ни напусна. Прочутата спътница в живота на поета Луи Арагон беше на…“

— Няма ли нещо по-весело?

— За бас нищо не е достатъчно бесело — отвърна Розита. — Сега за бас има само черно.

Мартин сви рамене и не си направи труда да отговори.

Вече беше средата на юни, но тя така и не се осмели да каже на Ришар, че заминава. Оставаха едва десет дни.

— Розита, как бих могла да бъда весела?

— Така си е. Бие нищо не направихте, за да сте бесела.

Ришар правеше планове за лятото, за есента, за зимата. Ришар непрекъснато повтаряше „ние, ние“. С времето, изправен пред угриженото й изражение и разсеяността й, той започна да става подозрителен. „Да нямаш някой друг, а? Кажи ми, веднага ще отида да му разбия физиономията…“ Тя клатеше глава: „Не, не. Нищо подобно. Кълна ти се, че нямам…“. „Тогава какво има? — не преставаше да я пита той. — Какво ти е?“ Нищо, освен доверчиво отпуснатата в скута й глава, когато казваше: „Предавам се, предавам се, влюбен съм в теб…“. Доверието на Ришар срещу диплома от „Прат Инститют“.

Розита я наблюдаваше и клатеше обезкуражено глава. „Тоба момиче ми създава грижи“, разсъждаваше тя. „Няма да се учудя, ако изпадне в нербна депресия… Той ми изглежда ужасно дълбоко засегната, така ми изглежда.“ Другата лингвистична странност на Розита беше пълното й пренебрежение към граматическата категория род, което в някои случаи водеше до сериозни обърквания и недоразумения.

— Жюлиет прибра ли се от лекции?

— Да. Много е доболен. Изпитите много успешни.

— Ще се кача да я видя. Тя ще ми оправи настроението — каза Мартин, въздишайки покъртително.

— Чакай да ти разкажа, на изпита бях седнала до едно момиче, омъжено за свещеник! — посрещна я от вратата Жюлиет.

— Страхотен късмет си извадила!

— Поговорихме си, докато чакахме да съобщят темите, и тя ми съобщи, че във Франция имало около триста женени свещеници. И да ти кажа още нещо любопитно. Тя не взема хапче антибебе, защото папата е против. Казах й: „Ти още ли се съобразяваш с приказките на папата, нали си омъжена за свещеник, който на всичко отгоре е загърбил църквата!“. „Да — отвърна тя леко притеснена. — Папата ще си остане завинаги наш пастир.“ След този разговор ми беше доста трудно да се съсредоточа.

— Така като те гледам, при теб всичко върви по мед и масло.

— Идеално. Дори започвам да си мисля, че правото е интересна материя.

— Жюжю… Хич ме няма. Какво да правя?

— Напълно нормално. Много сме силни, когато решаваме чуждите проблеми, и напълно безсилни, когато сме изправени пред нашите собствени. Все ще трябва да му кажеш някой ден. Какво чакаш още?

— И аз не знам. Въобразявам си, че университетът ще промени датите, че лекциите ще започнат чак през октомври… — Мартин се насили да се усмихне, но без особен успех. — … че ще се разгори международен конфликт и ще затворят границите… Дори си представям как избухва война и двамата се оказваме принудени да се крием в мазето и да делим един мизерен дюшек… Не мога, Жюлиет, уверявам те, не мога.

— Добре, кажи ми какво ти се иска?

— Нищо. Да си легна и да спя, Жюлиет. Вярно е, че човек не може да има всичко: и любов, и успех в живота. Това са залъгалки, с които пълнят списанията. Погледни ме, аз съм направо жалка. Всичко е само лъжи, лъжа себе си, лъжа него, лъжа нас двамата.

— Престани. Няма смисъл да драматизираш. По-добре иди и поговори с него.

— Няма да понесе мисълта, че се колебая между него и нещо друго. Не го познаваш. Очите му потъмняват от гняв, ако случайно някой мъж спре погледа си върху мен! При това положение как искаш да му кажа, че заминавам да уча в Америка, представяш ли си реакцията му…

— Но тук става дума за много повече от учене, това е детската ти мечта. Спомни си времето, когато беше касиерка в супермаркета.

— Да, но с него изживявам друга мечта. Мечта, която изобщо не бях предвидила.

— Само не ми казвай, че ще се измъкнеш тайно и ще му оставиш бележка на възглавницата!

Мартин закърши ръце. Беше си прибрала косата с ластик, мазният й бретон висеше на клечки, шнолите, пуловерът и очилата бяха в различен цвят. В ъгълчетата на устата й се бяха очертали дълбоки бръчки, очите й бяха зачервени.

— В края на краищата ще оставя нещата да следват собствения си ход… каквото дойде. Ще се осланям на случайността, на звездите. Напоследък чета хороскопите. Да ти призная, дори отидох на гледачка! Знаеш ли какво ми каза? Огледа линиите на ръката ми и заяви: „Обича ви, страшно ви обича този тъмнокос младеж, направо да ви завиди човек, толкова е влюбен! Внимавайте, госпожице“.

— Ти наистина си последният човек, който предполагах, че може да изпадне в подобно положение — замислено поклати глава Жюлиет.

— Ако беше на мое място, какво щеше да направиш? — попита Мартин за осемхиляден път.

— Аз ли? Щях да остана… какво има толкова да му мисля. Само че аз нямам нито твоята амбиция, нито твоята воля.

— Говорила ли си за това на Луи?

— Споменах само, че заминаваш в края на юни. Не съм му казвала нито за Ришар, нито за притесненията ти. Така се бяхме разбрали, нали?

Мартин кимна.

Щеше да е по-добре, ако Жюлиет беше споделила с Луи.

Наскоро агентът на Луи му бе съобщил, че ще получи важна роля в „Конформистът“ на Бертолучи.

— Това е шансът на живота ми. Ще го отпразнуваме. Довечера. Ще дойда да те взема и ще празнуваме — съобщи й той по телефона.

Жюлиет не беше чувала за Бертолучи, но затова пък отлично знаеше какво разбира Луи под „празнуване“.

Вечерта той се появи, дегизиран като магьосник, нает за детско тържество. Наметнал черна пелерина, черен цилиндър, бяла риза с дантелено жабо. Беше си гримирал очите, досущ маскирана костенурка.

— Добър вечер, госпожи, добър вечер, госпожици, добър вечер, господа.

Наближаваше осем часът и в хола се бяха събрали един от клиентите на Режина, самата тя, Емил, Бенедикт, Ришар, Мартин, Унгрун, Жюлиет и Розита, която си тръгваше и тъкмо си закопчаваше шлифера.

Всички го зяпаха удивени. Той се усмихна, доволен от постигнатия ефект.

— Тази вечер празнуваме. Имам изненада за вас, която ще склоня да ви разкрия само при условие, че обещаете всички, повтарям, всички, да затворите очи, за да настъпи светлина…

Розита сви рамене. Тя нямаше доверие на Луи. Не го харесваше особено. Според нея той беше разпуснат, нечистоплътен, „дори леко перверзен“ и подчертаваше: „Този мъж само с поглед може да накара сутиена би да хбръкне“.

Присъстващите затвориха очи, с изключение на Жюлиет, която ги държеше полуотворени. Луи отметна пелерината и оттам се показа огромна бутилка шампанско, магнум, която му стигаше почти до кръста.

— Ау! — възкликна Жюлиет смаяна.

— Тя не игра честно — ревна Луи — и ще бъде наказана. А останалите, добричките и послушните, отворете очи. Заповядвам ви да го сторите!

Те отвориха очи и гръмко заръкопляскаха.

— Бие няма да можете да я отборите — предупреди Розита практично.

— Напротив, ще я отворя… със сабята.

Той измъкна изпод пелерината си дълга бляскава сабя.

Жюлиет неволно извика.

— Ще наплеска целия мокет — замърмори Розита недоволно.

— Донесете чаши! — театрално се провикна Луи.

— И найлон за мокета — добави Розита.

Луи пропусна покрай ушите си недоброжелателната забележка и развъртя над главата си сабята. Тя се завъртя, засвистя, всички я следяха, като предпазливо свеждаха глави, а Луи стоеше изправен, зъбите му блестяха в свирепа усмивка.

— Вие треперите, лакеи нещастни, овце жалки…

Емил погледна Бенедикт. „Този тип наистина е странен.“ Бенедикт допря палец до слепоочието си и го завъртя, сякаш го завинтваше.

— Готови ли сте? — попита Луи. — А ти, острие свистящо?

Сабята се спусна стремглаво надолу и гърлото на бутилката отхвръкна.

— Госпожи, госпожици и господа, нека празникът започне сега!

Ришар не откъсваше очи от Луи, омаян. За миг се поколеба, но в следващия миг вече френетично го аплодираше, последван от всички присъстващи.

— Избади късметът — не отстъпваше Розита, непримирима.

— Дойде време за наздравиците! Аз ще вдигна тост пръв — обяви Луи. — Нека този филм ми донесе слава и световна известност.

Той вдигна чаша и отпи една глътка.

— Винаги трябва да мислиш за себе си, защото никой няма да го стори вместо теб.

След което шумно и продължително се оригна.

— За Жюлиет, моята любима, пожелавам успех и вяра в себе си.

Жюлиет кимна и направи реверанс.

— За Розита, която не ме харесва и трепери за мокета си: купища химически препарати с магически свойства.

Розита го изгледа кръвнишки, вдигайки чашата си.

— За Бенедикт: кариера, която да продължи с галопиращо темпо. За Емил: смелост да се покаже на висота.

Бенедикт не се сдържа и му се усмихна, поднасяйки деликатно чашата към устните си.

— За Унгрун: снимки на всички корици на най-престижните френски списания!

Унгрун пламна от смущение. Откакто я оперираха и премахнаха сенките под очите й, отвсякъде валяха предложения и тя едва смогваше. „Внимавай, да не ти се появят пак сенки!“, поднасяше я Жюлиет.

— За Режина: един истински френски съпруг.

— Повтори, повтори — помоли Режина, мацвайки с пръст зад ухото си малко шампанско.

— За Мартин: предстоящото й пътуване до Америка да й отвори широко вратите към успеха.

Мартин стисна сковано столчето на чашата.

Ришар пребледня. Присвитите му очи заприличаха на черни цепки.

— Какво пътуване? — попита той, фиксирайки Луи.

— В Ню Йорк, там ще продължи да учи. Датата наближава, нали така беше?

— Ню Йорк — запелтечи Ришар. — Тя заминава за Ню Йорк…

— Май направих гаф — отбеляза Луи, навел глава.

Ришар се обърна към Мартин.

— Вярно ли е?

Тя затвори очи. Сякаш цялата се изпразни, от главата до върха на пръстите на краката. Животът бавно я напускаше. Ще припадна, помисли си. Направи опит да каже нещо, но от устата й не излезе никакъв звук. Ришар я гледаше втренчено и стоеше като истукан. И той не можеше дума да обели. Двамата приличаха на восъчни фигури, изправени лице в лице. Останаха в тази поза няколко минути, които им се сториха векове. Без да продума, Ришар излезе от хола. Мартин се отпусна в един фотьойл.

— Тичай, догони го, обясни му, кажи му, че не е вярно — викаше Жюлиет, паникьосана от вцепенението, в което бе изпаднала Мартин.

— Какво направих, боже мой! — провикна се Луи, съкрушен.

Жюлиет отиде при него и тихо му обясни:

— Ришар не знаеше. Мартин не се осмеляваше да му каже.

Луи прокара ръка по лицето си.

— О, съжалявам… моя е вината.

На лицето му се изписа изражение на безкрайно угризение, приличаше на малко момче, направило някоя огромна глупост, и Жюлиет направо се умили.

Луи коленичи пред фотьойла на Мартин.

— Ужасно съжалявам. Исках само да се забавляваме.

— Не е твоя вината — разхълца се Мартин. — Аз съм виновна, знаех си, че ще свърши по този начин… Очаквах го.

— Страхотен гаф, дума да няма — заяви Бенедикт.

— Той не е виновен — възпротиви се Жюлиет, — той просто искаше да ни направи удоволствие.

— Да направи удоволствие на себе си, искаш да кажеш.

— Много си несправедлива.

— Отибам при него — решително каза Розита. — Аз ще му погоборя.

— Не, аз ще отида — заяви Мартин. — Сега вече знае.

— Къде живее? — намеси се Луи, поободрен при мисълта, че нещо ще се прави.

— На битака.

— Ще те закарам.

— Идвам с вас — заяви Жюлиет.

Тримата отидоха заедно до Порт дьо Клинянкур. Жюлиет държеше за ръка Мартин, която плачеше и криеше лице в ръкава на палтото си.

— Не ти ли е топло? — попита Жюлиет, посочвайки палтото.

— Негово е. Той ми го подари, твърдеше, че се заплитало в колелата на мотопеда му.

Тя подсмръкна. Жюлиет я погали по лицето.

— Ето на, виждаш ли. Обича те. Сигурна съм, че всичко ще се оправи.

— Никога няма да ми прости, че го научи така пред всички.

— Напротив, ще ти прости.

— Дори не направих усилие да го задържа. Държах се като някаква мърла… За малко да припадна.

— Не говори така.

Жюлиет обърса лицето й, оправи косата й, изчисти размазания туш за мигли.

— Малко да те постегнем, трябва да бъдеш красива, миличка.

Мартин й се усмихна през сълзи.

— Жалко, че ти не си момче — каза й тя.

Бяха стигнали до кръчмата на семейство Брузини.

— Да те изчакаме ли? — предложи Жюлиет.

— Не. Не знам колко време ще ми е нужно. — Тя повдигна яката на палтото. — Не съм ли ужасно плашило?

— Нищо подобно… Ти си най-красивата — успокои я Жюлиет.

Тя пак подсмръкна и излезе, тряскайки вратата на колата.

Жюлиет я проследи с поглед и я видя как потропа на външната врата. Отвори й една жена, около петдесетте. Запасана с престилка, обута в пантофи, с разплетен кок.

Още щом зърна Мартин, тя се развика:

— Не иска да те вижда… Каза ми: „Мамо, не й разрешавай да ме доближава“. Махай се, ти си лошо момиче. Разплакваш сина ми.

— Трябва да го видя, да му обясня — умоляваше я Мартин.

— Нали ти казах, че той не иска да те вижда. Разплака се, синът ми се разплака, той, който не е проронвал сълза от бебе. Ти си виновна, заради теб плаче.

Мартин продължаваше да се моли, но жената тресна вратата под носа й. Девойката седна на стълбите. Жюлиет се приближи при нея.

— Хей…

Мартин вдигна глава.

— Какво ще правиш сега?

— Ще остана.

— Къде?

— Тук. Все някога ще излезе.

— Сигурна ли си?

— Да, прибирай се вкъщи.

Жюлиет се поколеба.

— Тръгвай — повтори Мартин, — остави на мен да се оправям.

— Добре, щом искаш…

Но не си тръгна, запристъпва от крак на крак.

— Искаш ли да ти донеса един сандвич?

— Не, не съм гладна. Върви си, иначе пак ще се разрева.

Жюлиет се отдалечи неохотно.

Мартин й махна.

Жюлиет се върна при колата.

— Аз съм виновен… Какъв тъпак съм, не е истина.

— Не е вярно. Не си виновен ти.

— Не смяташ ли, че ще е по-добре да останем и ние?

— Тя не иска.

Луи шофираше мълчаливо по пътя към дома и Жюлиет нямаше желание за приказки.

На улица „Плант“ ги очакваха.

Бяха се разделили на песимисти и оптимисти: едните твърдяха, че той ще се върне, другите бяха на противоположното мнение и го отстояваха.

— Лежиш си във ваната и телефонът звъни, ще отидеш ли да вдигнеш, или не? — обърна се Луи към Емил.

— Няма да вдигна.

— Така си и мислех.

Глава 12

Увита в палтото си, Мартин наблюдаваше залеза на слънцето над Клинянкур. Малки къщички, струпани една до друга, неравни покриви с позакърпени тук-там разпадащи се улуци, гаражи от гофрирана ламарина. Котки се прокрадваха покрай стените, мяукаха, катереха се по дървените огради.

Сякаш бе попаднала в анимационния филм на Уолт Дисни „Лейди и скитникът“. В този декор е израснал малкият Брузини.

Вижда го как влачи ученическата си чанта, единият му чорап опънат, другият смъкнат на кльощавия пищял, и очите й се напълват със сълзи.

По-добре да мисля за нещо друго…

Само че образът на момченцето с просветващата усмивка непрекъснато я преследваше. Когато обичаш някого, искаш да имаш дете от него. За да съпреживееш детството му. Това го е писала Лу Андреас-Саломе13…

Мартин си спомни за увлечението си по феминизма. Тя, която беше толкова съпричастна към тези идеи, седеше на стълбите на една къщичка в парижките предградия и обсаждаше един мъж!

Волята върши работа, когато правиш лицеви опори за стегнат корем, не си позволяваш шоколад, за да отслабнеш, или отказваш цигарите, но не и когато искаш да потиснеш чувствата си. Обичам го и го искам. Хората не се нуждаят от причини, за да обичат, а ако имат такива, става съмнително…

В този момент в очите на Мартин поражението изглеждаше също толкова прекрасно, колкото и победата, също толкова радостно, колкото и най-красивите планове за далечна Америка. Радостта да вървя ръка за ръка с Ришар е най-въодушевяващата радост, не ми пука за тълпите от суфражетки, които бяха задръстили ума ми.

Той може и да не подозира, че съм тук, помисли си внезапно. Стаята му е от другата страна, гледа към малкия двор, а майка му не му е казала, че съм тук! Точно така. Той се цупи в стаята си и не му минава през ума, че вися пред входната врата.

— Ришар, Ришар…

Тя събра длани във фуния и се провикна колкото й глас държи:

— Ришар, аз съм, Мартин…

Стените на съседните къщи върнаха ехото: шар… аз… тин…

— Ришар, Ришар…

Един съсед се появи на прозореца със салфетка на врата и по мрежест потник.

— Няма ли да престанете с този театър!

„Имаш парченца от салата между зъбите, тъпако“, наруга го през зъби Мартин и се почувства ободрена.

Отново седна на стълбите. Нямаше какво да прави, освен да седи и да гледа червеното кълбо на залязващото слънце, което бавно потъваше зад мизерното предградие.

Обичам го този тип, обичам го и той го знае. Постъпих тъпо, но и той би могъл да ми даде шанс, да прибере в джоба гордостта си на италиански мъжкар.

Когато ходеха на ресторант, той спираше на входа и заповядваше: „Хвани ме под ръка“. В началото тя го питаше защо. „Ти мадама ли си, или не си?“, отвръщаше й. Тя го хващаше под ръка и влизаха, той — шефът, тя — годеницата. Годеница в дълга велурена пола — „Максито е по-подходящо за жена от твоята класа, минито е за курвите“. Имаше си собствени разбирания. Представяше я навсякъде като своя годеница. Човек не оставя годеницата си да виси цяла нощ на стълбите.

В къщата зад гърба й се чуваха най-различни шумове, звуци от телевизор, тракане на съдове, разговори. Говорят за мен, подиграват ми се… Дълбоко засегната от тази мисъл, тя стана и почука нетърпеливо по стъклото на вратата. Нямаха звънец, заради слабите нерви на господин Брузини. Тя продължи да тропа, да чука, изкара си яда на вратата, извика още няколко пъти името на Ришар, докато съседът, онзи с мрежестия потник, отново я прикани да не вдига патърдия.

— Ако продължавате, ще повикам полиция.

Беше си извадил ченето и устните му бяха грозно увиснали като на ония африканки, които носеха гривни на долните си устни.

Мартин сви рамене. Реши да се придържа към първоначалното си решение за достойно и мълчаливо поведение и седна отново на стъпалата.

Ще дам всичките си спестявания само да дойде и да седне до мен. Мога дори да взема назаем покровителката на Жюлиет. Умолявам ви, света Схоластика, обърнете очи към мен. Ако изпълните желанието ми, обещавам да напълня догоре кутията ви с монети и да паля свещи пред всичките ви статуи. Големи свещи, от най-големите…

Започна да захладнява. Мартин се сгуши в палтото. Екраните на телевизорите угасваха един по един и до слуха й стигаше само бученето от автомобилите по околовръстното, някой мотор от квартала и ръмженето на кучетата, които ровеха из кофите.

Клепачите й натежаха и тя заспа.

Ришар не се появи на следващата сутрин.

Нито на по-следващата.

Мартин прекара два дни седнала на стъпалата, покрай нея безучастно минаваха членовете на семейство Брузини, но тя отказваше да се вслуша в Жюлиет и Бенедикт, които я умоляваха да се прибере вкъщи и се редуваха да й носят сандвичи.

Розита реши да си поговори с госпожа Брузини и дойде да почука на вратата, вирнала брадичка над закопчаната догоре яка на габардиненото си манто.

Госпожа Брузини се показа и й връчи пощенска картичка с подписа на Ришар и клеймо от Лион. Розита предаде картичката на Мартин.

— Лесно е да подправиш почерк! — заяви тя. — Особено този на Ришар, той има детски почерк.

След като я разгледа, видя, че пощенското клеймо е от двайсети юни.

— Че кога е заминал? — възкликна тя смаяно. — Нали аз седях там през цялото време, никъде не съм мърдала!

— Бече е бил заминал, когато сте пристигнали пред тях.

— Кой ви каза?

— Майка му.

Мартин се вторачи втрещено в Розита, сякаш не разбираше какво й казва. Не се е прибирал вкъщи? Тръгнал е направо накъдето му видят очите?

— Майка му ми каза също, че не било за пръб път. Когато го хбащали лудите, карал без цел и посока с километри. Така се успокоябал. Сбиба някоя кола или мотор и препуска по пътищата. Сега така прабели.

Розита хвана Мартин за ръката и я задърпа, принуждавайки я да се изправи.

— Каза ли ви кога ще се върне?

— И тя знае колкото и бие.

Бенедикт чакаше малко по-надолу в реното. Мартин седна отзад, без да продума, в главата й се въртяха най-невероятни разсъждения и предположения. Не се обърна, когато завиха и поеха по авенюто, което извеждаше на околовръстното.

— Чудя се вече какво да направя! — проплака Мартин.

— Кажи му, че си бременна — предложи Бенедикт.

Розита сви рамене неодобрително. Мартин не отговори.

— Знам какво ще направя — внезапно каза тя, заемайки предизвикателна поза, стиснала нервно облегалката на Розита.

След като се прибраха на улица „Плант“, Мартин се качи право в стаята си, порови в чекмеджето, взе папката, в която беше подредила документите за пътуването за Щатите, извади плика със самолетния билет от „Ер Франс“ и го скъса на две.

— На четири — подсказа й Жюлиет, — за да не те заподозре в желание да го залепиш.

Мартин продължи да къса парчетата на все по-малки и по-малки късчета, изсипа ги в един плик и добави лист, на който написа: „Ришар, обичам те“.

Щеше да напише адреса на ръка, но Жюлиет предложи да го натрака на машината.

— Ще решат, че е някакво официално писмо и няма да го отворят.

Накрая, за да объркат напълно следите, отидоха да го пуснат в един пощенски клон на осми район.

Сега оставаше само да чакат. Издадоха заповед никой да не се задържа на телефона и да се освободи теренът, в случай че „той“ се появи. Никой не биваше да присъства на сдобряването.

— Ако не се върне, значи е голям глупак — коментираше Розита.

— Ако се върне, ще наготвя пилешко задушено — обеща Режина.

Жюлиет се обърна към Луи.

— Ако беше ти, щеше ли да се върнеш?

— Не знам. В любовта, пиленцето ми, трябва да щадиш самолюбието на другия.

Зачакаха. Минаха няколко дни. Без резултат.

— Така ми се пада — каза Мартин. — Исках да имам всичко, затова изгубих всичко.

Животът продължаваше.

Жюлиет си взе устните изпити. Унгрун замина за Германия да снима модни каталози. Розита обяви, че излиза във ваканция през юли, и Режина предпочете да отпраши към Сен-Тропе, вместо да гледа мивката с трупащите се мръсни чинии и преливащите от фасове пепелници. Бенедикт поднови сутрешното четене на вестниците. Инспектор Ескула я беше предупредил: краят на разследването наближаваше. Той разполагаше с един заподозрян и тя щеше да бъде първата журналистка, на която ще съобщи новината. Жюлиет се опитваше да убеди Мартин да замине с нея за Питивие.

— Или в Жирен, ако искаш. В моята къща. Ще поканим Луи, Шарло, ще си прекараме чудно четиримата.

— Да, но ако се появи междувременно…

— Напиши му писмо.

— Няма да го получи. Ще стане като със самолетния билет, просто не знам какво да сторя, за да го накарам да даде признак на живот. Със същия успех бих могла да яхна някой кон дибидюс гола или да взривя къщата, той няма да се трогне, гадният жабар!

На Жюлиет й хрумна идея, малко крайна, признаваше го, но пък подходяща за създалото се положение.

Една вечер взеха колата на Бенедикт и отидоха при Порт дьо Клинянкур. Паркираха през няколко улици от дома на семейство Брузини и се отправиха пеш към къщата. В пълно мълчание.

Когато стигнаха до кръчмата, извадиха аерозолни флакони с червена боя и изписаха с огромни букви на стената: МАРТИН ОБИЧА РИШАР И ЩЕ ГО ЧАКА В ПИТИВИЕ. Мартин искаше да добави отдолу с малки букви „Майната им на другите“, но Жюлиет я възпря, убеждавайки я, че ще намали ефекта от посланието.

Тихомълком се върнаха при колата и чак когато се настаниха на седалките и затвориха вратите, се отдадоха на обзелата ги бурна радост. Също както по времето, когато бяха ученички в Питивие и Мартин криеше вонящи топки под чиновете или пръскаше сърбящ прах… Ръкопляскаха, целуваха се, щипеха се, пееха с цяло гърло „ще победим, ще победим“, толкова бесняха, че накрая, докато караше по околовръстното, Жюлиет изпусна волана и колата внезапно се отклони от пътя.

Взеха се в ръце и поуспокоени, се прибраха у дома.

На сутринта Бенедикт, на която двете приятелки разказаха снощните си похождения, се упъти към Порт дьо Клинянкур, придружена от фотограф от вестника. Снимката излезе сполучлива, публикуваха я на страницата с произшествията и любопитните случки със следния текст: „Съвременните Жюлиети говорят на своя Ромео“.

„Франс Соар“ откупи снимката и я публикува на първа страница. Беше началото на юли и нямаше кой знае какви новини.

Главният редактор на информационния бюлетин на телевизионния канал на Ил дьо Франс хареса историята и реши да покани Мартин в студиото за разговор на живо.

Мартин си сложи патешкожълтите очила, жълтите шноли, облече си жълтия пуловер и разказа историята си пред камерите. С чувство за хумор и нежност. Накрая водещият, дългонос младеж, който проявяваше всички признаци на страдащ от хроничен синузит, я покани да каже няколко последни думи. Тя се обърна към него смутено.

— Мога ли да му изпратя едно послание?

— Разбира се — отговори той, подсмърчайки.

Мартин пое дълбоко въздух и гледайки право в камерата, която я снимаше в едър план, прошепна:

— Върни се, глупчо, обичам те.

Бенедикт бе придружила Мартин в студиото и през цялото време не сваляше възхитен поглед от нея. Ето какво искам да мога да направя, каза си тя. Не съм го включила в нито един от списъците, просто защото не подозирах, че може да съществува, но е точно това…

Направи опит да привлече погледа на водещия. Изрусеният кичур, който падаше на очите й, и дългите крака бяха нейната запазена марка и тя обикновено добре си служеше с тях. Той не я забеляза. Говореше по телефона, а през това време на екрана вървяха кадри от репортажа от погребението на поета Пиер Мак Орлан.

— Говори с техническия екип — обясни един от операторите, виждайки учуденото й изражение.

— Какъв е този екип?

— Голямото студио над нас, от което се вижда всичко. Там сглобяват информационния бюлетин и напасват илюстративния материал. Ако желаете, в края на предаването мога да ви разведа.

Казваше се Люсиен. Обръщаха се към него с Люлю. Той им показа режисьорската кабина, която приличаше на пилотската кабина на боинг и в която цареше голямо вълнение. След това ги поведе из лабиринт от коридори, остъклени врати, указателни табла, кафемашини, за да им покаже редакциите.

— Обстановката ми се струва доста демоде — отбеляза Мартин, когато излязоха навън.

— Демоде или не, аз искам да стана част от нея. Страхотно интересно е и работата е увлекателна, не е като да си репортер във „Фигаро“!

— Виж ти, намирисва ми на край на епизода, озаглавен „Емил Буше“.

— Нищо подобно. Нищо не си разбрала. Всичко смесваш.

— Хей, няма нужда да се палиш, само защото улучих право в целта.

Тогава Бенедикт й разказа случката с майката на Жакоб Голдщайн. Беше си дала дума да не я споделя с никого, но не можа да се сдържи пред Мартин.

— Е, и какво? — попита тя. — Той се оказва евреин от скромно семейство. Не виждам какво те притеснява.

— Защо досега не ми е казал нито дума?

— Защото го впечатляваш с изисканите си маниери!

— Но това е нелепо!

— Не, това е да си влюбен. Емил се страхува от теб. Ако го обичаш, накарай го да си разтвори душата или го напусни, без да му даваш обяснения. В знак на уважение към него.

— Не знам как да постъпя.

— Признай си, че те е шубе за мястото ти, не съм ли права?

Мартин цъкна с език подигравателно.

Бенедикт се почувства унижена. Не съм такава. Не искам да съм такава. Ще напусна Емил. Искам да успея със собствени сили. Съвсем сама.

Тези две думи я плашеха. Краката й се разтрепериха от страх.

— Ти си много по-смела от мен — въздъхна Бенедикт. — Затова е несправедливо аз да се справям, а ти не.

— Справяш се? Не съм много убедена, драга моя. Досега дори не си се опитала. Емил не се брои изобщо. Изчакай да видим как ще се развият събитията.

И тя я сръга с лакът в ребрата, като почти й изкара въздуха. Мартин удряше яко, не се шегуваше.

— Ще ходиш ли в Питивие това лято? — попита Бенедикт, за да смени темата.

— Така смятам — отвърна Мартин. — В края на краищата там се чувствам най-добре.