Наричайте ме Скарлет

Глава 1

В началото на юли 1970 година Жюлиет, Мартин, Луи и Шарл Милал се събраха в къщата на Жюлиет в Жирен. И те, подобно на милиони французи, които благодарение на леснодостъпните кредити успяха да осъществят най-съкровената си мечта — да притежават свой собствен дом — въртяха мистрията и чука. Тези години ознаменуваха най-впечатляващия разцвет на строителния бранш и Франция се превърна в огромна строителна площадка, прорязана от магистрали, осеяна с нови градчета и с вили, които никнеха като гъби.

Четиримата особняци бяха сформирали екип от прилежни зидари. Бяха обект на възхищение от страна на жителите на селото, а непосредствените им съседи, двойка земеделски стопани — Симон и Маргьорит — често ги навестяваха да проверят докъде са я докарали ентусиазираните парижани.

По къщата имаше много работа: да се бутат стени, да се изолира подпокривното пространство, да се отворят капандури, да се боядисва, да се почистят плочките по подовете, да се изстържат гредите, да се налива бетон…

— Бетон! — провикна се Жюлиет, ужасена. — Ще стане адски грозно.

— Не и с моя бетон — възрази Шарл Милал, засегнат. — Ще видиш колко е красив загладеният бетон.

— Ако не ти хареса, винаги можеш да си сложиш кокосова настилка като във всички селски къщурки на парижани — подигравателно я измери с поглед Луи.

Жюлиет и Мартин стържеха гредите и подовете, Луи рушеше стените, Шарло отговаряше за бетона. Приготвяше го в мазето в условия на дълбока конспиративност.

— Шарло, Шарло, искате ли помощ? — провикваха се Жюлиет, Мартин и Луи от време на време.

Той ужасно се сърдеше и заплашваше, че ще сложи катинар на вратата на мазето.

— Ама чакайте малко, няма да ви откраднем тайната, и без това нищо не разбираме от бетон!

— Никой не искам да се мотае в мазето, точка по въпроса! — тросваше се той раздразнено.

Те послушно го оставиха да действа на спокойствие.

Шарло си падаше по мистериите. Както и по икономиите. Взе нещата в свои ръце, проявяваше се като неумолим интендант и управляваше бюджета строго, едва ли не стиснато. Единствен той ходеше на пазар, защото само той имаше кола, която не даваше лесно назаем.

Прибирайки се от пазар, заявяваше:

— Днес не купих филе. Продаваха го по двайсет и осем франка килото.

— И какво от това? — осведомяваше се Луи, попивайки потта от челото си.

— Обикновено върви по двайсет и два франка.

— Ама, Шарло, аз трябва да ям месо! — протестираше Луи, сочейки купчината камънаци в краката си.

— Добре — съгласяваше се Шарл след кратък размисъл, — за теб ще взема месо.

— Без да броим факта, че трябва да задоволявам Жюлиет всяка нощ!

Жюлиет му се изплези.

Луи Гаяр въртеше с нескрито удоволствие огромния чук, пиеше за аперитив пастис в седем вечерта, живееше на открито. Почиваше си, пушеше по-малко, пиеше по-малко.

— Скоро акълът ми съвсем няма да ми трябва — шегуваше се той.

Бачкаше като звяр. Забрави какво е да заспива трудно. Тревожните мисли сякаш никога не го бяха тормозили. „Ще си умра щастлив като всички тъпаци.“

В крайна сметка агентът му се бе съгласил да го изпрати на почивка сред природата, на зелено, както Луи го беше молил стотина пъти, при условие че договорът с Бертолучи станеше факт. Тогава той предложи на Жюлиет да „чука камъни“ в къщата й.

Разглобен, с изтръпнали от напрежението ръце, той сядаше на една табуретка и се наслаждаваше на дупето на Жюлиет, заета да търка пода, застанала на колене.

— Кур, путка, мокра — шепнеше той.

Тя не му обръщаше внимание и продължаваше ритмично да се движи напред-назад.

— Довечера ще те обладая отзад и ще проникна много навътре. Ще цепна красивото ти дупенце.

Двамата спяха в палатка, разпъната в дъното на градината. Мартин се настани в единствената стая, годна за обитаване, а Шарло си приспособи ъгълче на строителната площадка. При хубаво време Жюлиет и Луи изнасяха навън спалния си чувал. Жюлиет се напъхваше почти цялата, от страх да не я изядат огромните червени мравки. Луи се сърдеше, че му пречи да спи.

— Няма толкова да ме е страх, ако ме гушнеш — заяви тя една нощ.

— Не мога да спя, прегърнал някого — отвърна той.

— Аз не съм някого.

— Не мога да спя, прегръщайки теб!

— Но нали досега не си опитвал…

— С теб не, но с други да.

— Мръсник!

Тя му обърна гръб, очаквайки извинение. Когато след малко се обърна с лице към него, откри, че той спи с ръце на гърдите и по устните му играе лека усмивка. Дощя й се да го напляска.

Беше купил телевизор. Вечер, докато гледаха, Жюлиет наместваше ръката му на раменете си. Той не изглеждаше особено доволен. Тя грабваше ръката му, увиваше я около врата си, но той я отдръпваше. Накрая тя се отказа.

Скоро след като пристигнаха в селото, Мартин прибра едно изгубено куче. Жюлиет го кръсти Шоколад.

Шоколад се хранеше с останките, които тя му даваше, спеше на слънце, нощем лягаше в леглото на Мартин, слизаше подир Шарло в мазето, но никога не се доближаваше до Луи.

Една вечер все пак се долепи до канапето, на което Луи се бе излегнал.

— Какво иска от мен? — учуди се той.

— Да го погалиш — отвърна Жюлиет.

— Как се прави?

Не се преструваше — наистина не знаеше как се гали куче. Жюлиет му показа къде да сложи ръката си, как да я придвижи, как да погали кучето между очите, да го почеше леко зад ушите, да продължи по корема… Шоколад тихичко ръмжеше от удоволствие, легнал по гръб, навирил лапи.

Луи се опита да го погали, но натисна малко по-грубо и Шоколад стана, отърси се и отиде да си проси милувки другаде. Докосванията на Луи винаги бяха сексуални. Вечер, когато наближаваше времето да си лягат, той хващаше Жюлиет за палците на краката и френетично ги мачкаше.

— Не може ли веднъж поне да ме докоснеш безкористно? — оплакваше се Жюлиет. — Без задни мисли? Да си чувал случайно за нежност?

— Чувал съм. Измислили са я жените, за да ни скопят…

Един ден Марсел и Жанет Тюил им дойдоха на гости. Жюлиет представи Луи като племенник на Шарло. Господин Тюил беше силно озадачен.

— Не мога да си представя един толкова очарователен господин като господин Милал да има такъв недодялан племенник.

Луи не направи никакво усилие да спечели Марсел Тюил.

— Лицемер, задръстеняк — мърмореше той, като му видеше гърба.

Господин Тюил беше много доволен от дъщеря си, прегръщаше я през рамо с жест на щастлив собственик. Тя вече беше трети курс право и един от преподавателите й я бе посъветвал да изпрати кандидатурата си за стажант в една кантора по международно право: „Ноблет и Фарланд“. Сега чакаше отговора и се надяваше, че не само ще я приемат, но и че ще изкара някой и друг франк.

— В случая парите са без значение, аз съм насреща. В края на краищата ти си единственото ми дете!

Марсел и Жанет пиха по един аперитив с компанията и обещаха отново да им гостуват. Поздравиха Шарло, целунаха Жюлиет и кимнаха на Мартин и Луи.

— Както виждаш, и мен не ме носят в сърцата си — успокояваше Мартин Луи, — само дето по отношение на мен винаги е било така!

— Нали точно заради такива като тях си решила да се ометеш толкова далече — пошегува се той.

Мартин бе решила да замине в края на годината. Телевизионното й послание остана без отклик. Няма да си прекарам живота да го чакам, повтаряше си тя, за да си дава кураж. Направих глупост, но си платих за нея, минало-заминало, точка.

Не желаеше да се скапва от угризения, нито да изпада в самосъжаление. Най-много от всичко искаше да стане нормална, каквато си беше преди. Случваше се да се събуди посред нощ от почукване по стъклото на прозореца. Сигурно само така й се струваше, защото Шоколад спокойно си спеше. Няма да се върне, няма да се върне. Престани да си мечтаеш, девойко, повтаряше си тя, увивайки се плътно в завивките.

Един ден отиде с Шоколад до Питивие и майка й й каза, че някакъв младеж я търсил по телефона.

— Младеж, какъв младеж?

— Нямам представа.

— Но нали сте говорили… той какво каза? — попита Мартин изнервено.

— Говорихме. Каза: „Мартин там ли е?“.

— И после?

— Отвърнах, че те няма.

— И това ли беше всичко?

— Да. Бързах, трябваше да отида в пералнята преди обяд.

— О, не — изплака Мартин. — Как можа! Ами ако е звънял Ришар…

— Не познавам приятелите ти. Пак ще се обади, не се тревожи!

— Направо не мога да повярвам! — избухна Мартин. — Всички знаят моята история, показват ме по телевизията, пишат по вестниците, а собствената ми майка затваря телефона и ме успокоява, че той пак щял да се обади.

Внезапно усети да се връща цялата й ненавист към покритата с мушама маса, към гърмящия телевизор, към четирите стаички, към примирението на родителите й и сляпата им вяра в повелите на Партията. Всичко това я изпълваше с ярост. Идеше й да дръпне покривката, да разтърси майка си, да си го изкара на букета от изкуствени рози, украсил бюфета.

Възпря я единствено уплашеното изражение на майка й. Предпочете да излезе, тряскайки вратата. Тя изобщо не разбира. Безсмислено е да се опитвам да й обяснявам. По-добре се разбира с Жоел, двете си говорят за марки паркетин или за програмата на телевизията!

Друг един мъж пък се обади на Мартин — инспектор Ескула. Покани я да го посети в кабинета му на седми юли в петнайсет часа.

Мартин отиде, силно заинтригувана. Какво ли иска от мен, нищо лошо не съм направила. В полицейския кабинет изскочиха старите й страхове от времето, когато малката Мартин крадеше в магазините. Помисли си дори, че може да е нещо свързано с Ришар, но отхвърли тази мисъл и го изчака да заговори.

На излизане си каза, че би предпочела хиляди пъти да я беше извикал за това, че е свила някоя вълнена шапка или тостер.

— Смятаме, че знаем кой е убиецът — заяви инспектор Ескула. — Благодарение на приятелката ви Бенедикт. Проучихме собствениците на мерцедеси в околността под претекст, че има фабричен дефект в двигателя, и в една от колите открихме косми, които биха могли да бъдат на близначките Лантие. Той е млад мъж, женен отскоро, несполучлив брак.

— Познавам ли го? — прекъсна го Мартин.

— Чакайте сега…

— Кой е?

— Чакайте малко, ви казвам. Проследихме го и открихме, че се навърта около сестра ви. Изненадахме го няколкократно, докато правеше опити да я доближи. За щастие, тя не го подозира. Очевидно целта му е отмъщение и сестра ви е идеалната мишена.

— Говорихте ли с нея?

— Не, ще бъде прекалено рисковано. Тя все още е разстроена и може да се паникьоса. Не искам той да се усъмни. Искам да го пипна на местопрестъплението.

— На местопрестъплението?

— Точно така. Сестра ви ще ни помогне да го примамим.

— Нямате право да постъпвате по този начин!

— А може би искате да я нападне, когато не я наблюдаваме?

Въпросите се блъскаха в главата на Мартин — би трябвало да познавам убиеца, след като инспекторът ми говори по този начин. Искат да си послужат с мен и с Жоел. Дали убиецът подозира нещо?

— Кой е той? — отново попита тя.

— Не знам дали имам право да ви кажа.

— Доверявате ми се достатъчно, за да говорите с мен, но недостатъчно, за да ми кажете името му. Заклевам се да държа устата си затворена.

— Това, което искам от вас, е много просто: да привлечете сестра си на определено място в определен час. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— Обещавате ли ми, че ще попречите на убиеца да действа?

— Категорично. Ще бъда на мястото с моите хора.

— Добре. В такъв случай ви давам съгласието си, но при едно условие.

— …

— Да ми кажете името му. Не искам да съм в неведение, след като ще съм на косъм от смъртта.

Комисарят се колебаеше. Само двама души знаеха: той и заместникът му. Ако случайно се разчуеше, планът му щеше да пропадне. От друга страна, наистина се нуждаеше от съдействието на това момиче. Изглеждаше сериозна, достойна за доверие.

Той се отпусна на стола, протегна крака и впи очи в нейните.

— Заклевате ли се да запазите тайната и да не казвате думичка на никого?

— Моля ви, господин комисар. Бенедикт си е мълчала, а тя е журналистка. Никой не разбра за номера с колата.

Ескула кимна. Права беше, безспорно.

— Мисля, че го познавате.

Мартин се изправи на стола, нащрек, очаквайки най-лошото. След клеветническата кампания, която разбуни града, беше готова да чуе какво ли не. Нима тя самата не беше подозирала бащата на Жюлиет?

— Анри Бишо.

Тя хлъцна и зяпна, смаяна. Анри Бишо. Нужно й бе доста време, за да придаде на тези срички обичайния им смисъл. Анри Бишо. Несломимият й обожател, болезнено стеснителният млад мъж с почернели нокти от набитата под тях пръст.

— Не разполагаме с никаква улика срещу него, но съм почти убеден, че е той — продължи комисарят. — Докато нещата се изяснят, пълно мълчание.

Мартин не продума през цялата вечер.

Жюлиет и Луи се опитваха да я разведрят с разни шегички.

— Хрумна ми нещо — заяви най-накрая Луи. — Ще пускаме фойерверки в градината.

— И ще поканим цялото село — допълни Жюлиет. — И Бенедикт, и родителите ти, и сестра ти, и Рьоне… ще бъде невероятно, ще видиш!

Мисълта за Анри Бишо не излизаше от ума на Мартин. Не може да бъде. Ескула сигурно се е объркал. Бишо… Та той не се осмеляваше да ме погледне, а оня ми разправя, че бил изнасилил, измъчвал и умъртвил две момичета?

Не.

Станала е някаква грешка.

Чувството на ужасяваща изненада се примесваше с друго чувство, което тя не би доверила никому: сякаш някой я беше окрал, беше я лишил от нещо, което й принадлежеше, което беше единствено и само нейно. Години наред Бишо бе за нея застраховка, успокоение, евентуален тих пристан. Тя му се смееше, не го вземаше на сериозно, но свикна с него и си го харесваше. С безусловно и непоклатимо постоянство той й бе внушил усещане за превъзходство, каквото никой никога не й бе признавал. Той й принадлежеше. И сега й го отнемаха, отредили му бяха ролята на убиеца!

Глава 2

Луи обяви, че тържеството с фойерверките ще се проведе на 14 юли, а 13-и ще е неработен ден. Никакъв бетон, никакво шкурене на греди, никакво търкане на подове в този ден.

Мартин започваше да се съвзема, но от време на време сякаш изключваше.

— Ама любовта наистина е гадна работа — ругаеше Луи и предпочиташе да мисли за обещаните фойерверки.

Ходиха до Орлеан да ги купят двамата с Шарло. Сега оставаше само да получат разрешение от кмета на Жирен господин Мишел.

— Щеше да е по-разумно да се беше сетил първо да го поискаш — назидателно каза Шарло. — Ами ако ти откаже?

— Каквото и да става, фойерверки ще има!

Отиде да попита Маргьорит къде живее кметът.

„До бряста“, отговори тя, сякаш му съобщаваше пощенския код.

— Кой бряст?

— Брястът на кмета.

Луи тръгна да обикаля селото, от къща на къща, от бряст на бряст, в търсене на господин Мишел.

Господин Мишел помоли за малко време, да размислел. И той подготвял тържествено факелно шествие, заря и бал, на 13-и вечерта.

Луи се досети: не биваше фойерверките на парижанина да затъмнят тези на кмета.

— Вижте, ако нямате нищо против, ще дам петстотин франка за селската каса — предложи той.

И понеже оня си траеше, Луи уточни:

— Петдесет хиляди стари франка.

Стиснаха си ръцете. Селският глашатай грабна фунията, метна се на колелото и се зае да разгласява празничната програма за 13 и 14 юли. Съобщи и за поканата на Жюлиет до всички жиренци.

— По случай празника госпожица Жюлиет, внучката на госпожа Миняр, ще почерпи по чаша вино.

Къщата придобиваше вид. Една стая беше почистена, подът бетониран, загладен, стените с гипсова шпакловка — белосани.

Това е то щастието, мислеше си Жюлиет и погледът й се местеше от къщата към Мартин и Луи, към Шарло и градината. Човек трудно си го представя, но всичките му мечти са свързани с него. Изпитва го в най-невероятни моменти, на най-различни места… Окъпано от спокойна и нежна светлина като тази привечер, смътно, но въпреки всичко присъстващо, усещане за покой, който бавно се спуска, обгръща ме и ми дава сила… Или концентрирано и силно, като при подписването на договора между Виртел и Шарло, чувство за пълноценен живот, за постигната победа… Щастието е летливо вещество. Кацва за миг, колкото да го зърнеш, и пак полита във въздуха. Поемаш дълбоко въздух, разтваряш гърди, казваш си „добре съм“, но ако направиш опит да пресъздадеш това блажено състояние, виждаш, че не успяваш. Щастието не вярва на изтърканите образи, представи, идеи и бързо-бързо се изпарява, плюе си на петите…

— Къде ще спят Бенедикт и Емил? — попита Луи.

— В красивата стая — отвърна Жюлиет, преливаща от щастие и от желание да го дарява с пълни шепи.

— Жалко за хубавото легло — отвърна Луи. — Да го сефтоса двойка, дето хич я няма по тази част.

Бенедикт и Емил пристигнаха на 13-и сутринта от Париж, все още възбудени от оживлението в столицата. Емил се успокои, зървайки телевизора — щеше да следи размириците в Лондондери. Бенедикт донесе дебел бежов килим, подарък за новия дом.

Жюлиет ги заведе в отредената за тях стая. Емил се тръшна на леглото и отскочи един-два пъти, вторачен в Бенедикт, която отклони поглед.

— Имам да ти разказвам толкова неща — започна развълнувано Бенедикт. — Низо си подаде оставката… Откакто баба му почина, той се държи много странно. Щял да пише роман, така се говори.

— Много добре — отговори Жюлиет.

— Глупава постъпка — намеси се Емил. — Преспокойно можеше да прави и двете неща. Чудя се от какво ще живее.

— Баба му била оставила платна на стари майстори — обясни Бенедикт. — Винаги може да ги продаде.

— Както и да е, той не ставаше за журналист — заключи Емил. — Е, каква е програмата за вечерта?

Вечерта присъстваха с цялото село на факелното шествие, след което се преместиха на разклона на пътя между Жирен и Жермон, откъдето можеха да се насладят на фойерверките. По-късно на селския площад имаше бал и всички танцуваха под звуците на акордеона.

— Покани Мартин — пошушна Жюлиет на Луи.

— Не мога, обещах първия танц на Маргьорит.

По случай празника Маргьорит се беше накъдрила на ситно и бе прекалила с брилянтина.

— Блести, създава празнично настроение — обясни тя на Луи. — Понеже съм много дребна, трябва да бъда двойно по-красива.

Кръгла и топчеста, тя беше висока метър и петдесет и тежеше шейсет кила.

И понеже ритъмът се ускори, го предупреди: „Не ме изпускайте, иначе ще се изтърколя“. Луи се изкикоти.

— Вие поне нямате комплекси!

— Още една измислица на парижанин! На село нямаме време за такива работи. Коя е вашата изгора?

— Моята какво?

— Вашата изгора. Вашето момиче де.

— Аха… Жюлиет.

— Така си мислех, защото Мартин е много тъжна. А пък с вас на човек не му остава време да се отегчава.

Тя се засмя и лицето й се сбръчка като повехнала ябълка. В очите й припламнаха закачливи искри.

— Ако решите да отделите малко място за зеленчуци в дъното на градината, само ми кажете, ще се погрижа, тъкмо ще си докарам някоя пара.

— За това трябва да поговорите с Жюлиет, Маргьорит, тя е собственицата.

Тя извърна глава и в носа го удари силна миризма на брилянтин.

— Приятелката ми, Моник, млекарката — посочи тя с брадичка една брюнетка. — Продава гъсто и мазно мляко, като го сварите, се получава един пръст каймак.

— Я ми кажете, Маргьорит, как става така, че кравите пасат само трева, а дават гъсто и мазно мляко?

— Знам ли…

Не знаеше. А Луи от дете си задаваше този въпрос. Подозираше, че кравите ядат децата си, теленцата. Беше прекарал доста нощи да ги следи в опит да ги пипне на местопрестъплението.

Танцът свърши. Маргьорит си оправи блузата и си приглади косата. Луи отиде при Жюлиет и Мартин на бюфета. Жюлиет беше зачервена и задъхана, Мартин — по-скоро посърнала и мрачна.

— Искаш ли да танцуваш — попита я Луи.

— Не.

Луи настоя.

— Не настоявай, Луи, моля те…

Луи се обърна и прегърна Жюлиет. Двамата се отдалечиха. В непрогледната нощна тъма светеше само квадратът, образуван от оркестъра и оградения с лампички дансинг. Покрай него се мяркаха загадъчни сенки, тъмни петна и по-нататък се открояваше друг ярък квадрат: паркингът. Възрастните обитатели на селото, забили дръжките на лампионите в земята, наблюдаваха как танцуват младите.

Оркестърът поде „Капри, всичко свърши, Капри, градът на първата ми любов…“ и Мартин се замисли за Ришар. Първата ми любов… Двойките се завъртяха, момичетата, увиснали на врата на партньорите си, момчетата, сложили ръце на ханша на момичетата.

— Един танц?

Мартин се извърна стреснато. Бишо…

— Не ме ли помниш?

— Да, да, разбира се, че те помня, просто ме уплаши… тоест… изненадана съм.

Той се усмихваше. Тя тръсна глава, не можеше да го погледне в очите. Потърси с поглед инспектора и хората му.

— Чакаш ли някого?

— Не. Да. Тоест…

— Ще танцуваме ли?

Смесиха се с танцуващите. Жюлиет ги забеляза и вдигна палец победоносно, наклони се към Луи и му пошушна нещо. Луи се изправи и смигна съзаклятнически на Мартин.

Глупаци, каза си тя.

Страхуваше се.

Преди три дни инспектор Ескула я предупреди, че капанът ще щракне на 13-и вечерта, по време на танците в Жирен. Един инспектор получи задача да пофлиртува с жената на Бишо и да я убеди да дойде на бала с мъжа си. Мартин се обади на Жоел.

Жоел се дърпаше. Рьоне ненавиждал подобни вечеринки. А тя не искаше да отиде сама.

— Ела с Гладис. Толкова ще ми бъде приятно. Ще ти покажа къщата. Искам да ни посъветваш за някои неща.

Най-накрая Жоел отстъпи и се съгласи.

Бишо не умееше да танцува, не спазваше такта, кичурът коса все така му падаше в очите и той машинално го отмяташе. Ноздрите му се издуваха като на жребец, надушил вятъра.

Мартин полагаше всички усилия, за да не се покаже прекалено скована или враждебна, но влажната й длан непрекъснато се изплъзваше от ръката на Бишо.

— Без жена си ли дойде?

— Не, с нея съм, но тя е по-нататък.

— Бебето добре ли е?

— Да…

„Никога вече няма да отидем там, където ми каза «обичам те», никога вече, нали така реши…“

Най-сетне успя да зърне Ескула. Застанал под едно дърво редом с един инспектор в розова риза. Той й махна леко и тя се отпусна. По гърба й потта се спускаше на вадички. Отпусна се на рамото на Бишо… За секунда, после внезапно се отдръпна.

Той я изгледа, учуден.

— Лошо ли ти е?

— Не… не.

Той стисна китката й, сякаш се готвеше да й премери пулса. Тя го погледна — непохватен и недодялан селянин с хубава усмивка. Притесни се. Не може да е той.

— Ти каква кола караш? — попита тя.

— Мерцедес, защо?

— Просто така.

Тази песен край няма… Взря се в тълпата, търсеше Гладис или Жоел. Не ги откри.

— Чакаш ли някого? — отново попита той.

— Не. Никого.

— Щото непрекъснато шариш с очи.

Точно в този момент видя Гладис и Жоел. Танцуваха заедно. Гладис водеше и жвакаше дъвка. Забелязаха Мартин и дойдоха по-близо.

— Ужасно са отегчителни тези селски танци — заяви Гладис, като си вееше с чантичката си.

— Нали дойдохме, за да ти доставим удоволствие — прекъсна я Жоел. — О, виж ти, привет, Анри!

Мартин видя как ноздрите на Бишо потрепериха.

— Само ми кажи кога искаш да отидем да разгледаме къщата… щото не ми се ще да кисна тук до безкрай — каза Жоел.

Бишо не я изпускаше от очи, заслепен, лицето му се гърчеше от нервни тикове. Жоел се изхили подигравателно и пошушна нещо на ухото на Гладис, която прихна.

— Сега вече те грабвам и не искам да чувам никакви протести.

Мартин усети как една здрава ръка я грабва и я издърпва от прегръдките на партньора й. Двамата с Луи се завъртяха в ритъма на валса, отдалечавайки се от Жоел и Бишо.

Мартин се опита да се измъкне, но Луи си помисли, че се шегува, и я притисна още по-здраво.

— Пусни ме, Луи, пусни ме.

— Хич не си го помисляй, дължиш ми един танц.

Тя видя Жоел и Бишо да се отдалечават по посока на бюфета, мерна и Гладис, която танцуваше с един местен.

Инспекторът и мъжът с розовата риза ги нямаше под дървото.

— Пусни ме, Луи, моля те…

— Танцуваш с някакъв бивш обожател, а на мен ми отказваш? Не е много любезно.

Мартин се поколеба за миг, после изненадващо вдигна крак и с все сила заби коляно в чатала му. Луи се сви надве, извика и се отпусна на земята.

— Съжалявам, приятел, но като не разбираш от дума…

Спусна се да търси Жоел, взираше се в тъмното, оглеждаше хората покрай бюфета… Най-сетне ги откри на пътя, който водеше към паркинга. Инспекторът сякаш се беше изпарил. Той е луд! Бишо ще я подмами в колата и тогава ще бъде много късно.

Изрита елегантните си обувки на висок ток и се втурна да настигне сестра си.

— Чакайте ме, чакайте ме — извика тя.

Бишо и Жоел не се обърнаха.

Мартин се уплаши, страхът я стисна за гърлото. С последни сили, останала без дъх, успя да ги догони и хвана Бишо за края на сакото.

— Пусни я, Бишо… пусни я.

Думите прозвучаха толкова умолително, че той направи крачка назад и я погледна. Видя паниката в очите й. Тя знаеше. Погледът му стана студен и изцъклен.

Стисна я за ръката и я попита:

— Защо толкова се страхуваш?

— Махай се — викна Мартин на Жоел, махай се… Той е, той е убиецът, който те подложи на ужасните мъчения.

Жоел остана за миг като ударена от гръм, после търти да бяга. Бишо я стисна още по-силно и Мартин остана без дъх.

— Сега кротко ще се качиш с мен в колата, иначе ще те удуша.

Мартин усети как краката й се подкосяват. Бишо я влачеше към паркинга. Мерцедесът беше паркиран под уличната лампа и Мартин успя да види как полицаят с розовата риза се сниши, за да не го забележи Бишо.

— Пуснете я, Бишо! Вдигнете ръце, предайте се!

— Как не! — извика Бишо. — Ако стреляте, тя ще го отнесе.

Той изправи Мартин, избута я пред себе си, за да се предпази, и заобиколи колата. Притисната като в менгеме, Мартин нямаше как да се измъкне. Усети го, че рови в джобовете си за ключовете на колата. Не е въоръжен, опитваше се да разсъждава тя, значи няма опасност… Той се наведе, отключи вратата, намести се на седалката, завъртя ключа на двигателя, докато с лявата ръка продължаваше да стиска Мартин за врата, превита надве, останала без въздух… В момента, в който бе готов да потегли, яростно я изрита и тя се изтърколи на асфалта на паркинга. Мартин хвана главата си с две ръце, за да я предпази, чу как колата потегли, последвана от друга кола… После всичко свърши. Ужасно й се допишка и усети, че се изпуска.

Когато полицаите пристигнаха в двора на стопанството му, безжизненото тяло на Анри Бишо лежеше проснато върху капака на мерцедеса. В краката му се валяше карабината, с която се беше застрелял. Същата карабина, с която беше заплашвал жертвите си.

Глава 3

Вестта за благополучната развръзка на случая „Бишо“ избухна като бомба в Питивие. Езиците се развързаха. Едни бяха смятали Бишо за „странен“, други „отказваха да повярват“. Но всички си отдъхнаха, престанаха да се гледат с подозрение и момичетата пак започнаха да се разхождат спокойно. Господин Тюил се раздели със съжаление с копринения шарф на председател и реши да се кандидатира за общински съветник през следващия мандат. Беше придобил вкус към властта, харесваше му да прави помпозни изявления, да се обръщат към него с „господин председател“.

Жоел за кратко се върна на авансцената и даде няколко интервюта на журналистите, които се изсипаха в града да отразят криминалната афера.

Инспектор Ескула си удържа на думата и даде на Бенедикт първото и най-обстоятелствено интервю по случая.

— Ларю ще е на седмото небе — каза Емил. — Един уикенд през лятната ваканция, през който няма да си човърка мозъка и да се чуди как да запълни броя.

Бенедикт се затвори в стаята си, написа материала и отиде у Маргьорит да го продиктува по телефона на стенографките на вестника.

— На кого? — попита Жюлиет, която неотлъчно я следваше по петите.

— На стенографките. Те записват със скоростта, с която говориш. Стой до мен и сама ще се убедиш.

— Ами ако решиш да промениш нещо в последната минута?

— Няма проблем, те променят текста. Във всеки случай Емил го прочете и много го одобри.

— Подписано и подпечатано от учителя — пошегува се Жюлиет.

Бенедикт я изгледа враждебно.

Симон извади телефона от шкафа, където го държеше. Бенедикт продиктува материала си с тона на човек, който води непринуден разговор, и Жюлиет, запозната с историята до най-дребните детайли, заяви, че бил страхотен.

Всички бяха доволни, с изключение на Луи. Шашките щяха да изгният в кашоните, ако продължаваха да се размотават така, нямаше да изпълнят небето с пъстроцветни фигури и гирлянди.

— Ела с мен до Питивие — покани той Жюлиет, намусен като разглезен малчуган.

В моменти като този, в които отново се превръщаше в малко дете, Жюлиет не можеше да му устои. По изключение Шарло му даде колата си, проглуши му ушите с безброй препоръки, напомни му за бонуса си на примерен шофьор.

В Питивие Луи извади чековата си книжка, твърдо решен да пръска пари.

— Стига си харчил като луд, ще останеш без пукната пара — опитваше се да го обуздае Жюлиет.

— Човек не трябва да трупа пари, пиленцето ми, защото те го развалят, правят го лош. Парите са измислени, за да ги харчиш!

— Родителите ми не мислят така.

— Да, но видя ли как живеят: дребнаво, свити зад сандалките на промоция и дървеното конче за детската клиентела. Трябва непрекъснато да изпитваш усещане за спешност, иначе седиш и дремеш. Когато свършат парите, какво правиш?

— Запретвам ръкави и печеля още.

— Точно така, това е правилният отговор. Трепеш се. Откриваш уникалния смях на Ричард Уидмарк, подлагаш на изпитание обонянието си от брилянтина на Маргьорит, отиваш при Шарло на остров Жат… Действаш, защото е спешно, защото се налага! В противен случай плюеш върху надуваемото дюшече и се разкапваш.

— Какво мислят твоите родители за начина ти на живот? — прекъсна го Жюлиет.

— Не ми се говори за родителите ми, натъжавам се.

— Защо? Те какви са?

— Размекнати и дребни, а изборът за мен беше или да стана педал, или мухльо с наднормено тегло. Единствен син на двама мекушавци.

— Това няма нищо общо. Бащата на Хичкок продавал пилета.

— И Хичкок беше шишкав. Както виждаш, прав съм!

С Луи никога не можеше да се говори сериозно. Винаги се измъкваше и увърташе. Всички теми, свързани с детството, любовта, двойките, бяха табу. Тя сви рамене и го последва.

Най-после празничният ден дойде. Луи натъкми фойерверките в дъното на градината и през десет минути ходеше да проверява дали са наредени правилно. Мартин, Жюлиет и Бенедикт бяха сглобили импровизирани маси от дървени магарета и дъски, на които бяха наредили бутилки с разнообразни аперитиви: горчивка „Сюз“, всякакви видове мартини, пастис, лекото и пивко вино „Бир“ на хининова основа, което отначало продавали в аптеките за подсилване, ароматния аперитив „Бартисол“ и какво ли не още…

Луи бе пожелал да ги „опита“, преди да дойдат гостите, и Жюлиет, притеснена, не го изпускаше от поглед. Ужасно се страхуваше да не вземе да сгафи пред родителите й. Когато беше трезв, се контролираше. Почерпен, ставаше непредвидим.

Когато госпожа и господин Тюил слязоха от колата, Жюлиет забеляза, че се бяха облекли празнично, като повечето хора от селото, включително и родителите на Мартин. Единствени семейство Тасен бяха неофициално облечени.

Жюлиет се зае да ги разведе из къщата.

— Луи ще ходи на разпродажба на мебели в един луксозен хотел в Орлеан, да купи вана и мивка за банята — обясняваше Жюлиет.

— Много е предан този младеж — отбеляза госпожа Тюил.

— Много е предан, но недостатъчно добре възпитан. Като го гледам, вече се е почерпил — сряза я господин Тюил.

— Кога ще свършите ремонта? — попита госпожа Маро.

— В края на лятото.

След като разгледаха обновената къща, господин Тюил дръпна дъщеря си настрани.

— Искам да поговорим.

Отидоха в стаята на Бенедикт. Той седна на леглото и потупа с ръка мястото до себе си. Жюлиет се намести и той я хвана за врата. Жюлиет потръпна — винаги се смущаваше, когато баща й проявяваше нежност.

— Искам да ти кажа колко ме радваш. Ремонтът, успехът на изпитите… Много съм доволен.

Смущението на Жюлиет растеше.

— Бях се уплашил, че ще пропаднеш, когато се получи онази отвратителна картичка. Да, да, ужасно се бях притеснил. Искам да те попитам нещо.

Той говореше бавно и надуто, спираше след всяка дума, сякаш очакваше някакъв отзвук, преди да произнесе следващата.

— Кой плаща ремонта?

— Ами… Шарло и Луи. Аз ще им ги върна, когато започна да печеля.

— Според мен е неприемливо.

— Шарло спечели много пари с Виртел, а и Луи…

— Не, не, ще отида да поговоря с господин Милал. Дълг на баща ти е да урежда подобни въпроси, освен това исках да ти направя подарък за изпитите.

— О, татко, благодаря!

Тя го целуна. Той я притисна до гърдите си и двамата останаха така, смутени, неловки, не знаеха как да се разделят.

— Хайде, ела да отидем при гостите ти. Не е възпитано да си говорим насаме — сложи край на неудобното положение господин Тюил.

В градината хората се бяха разделили на групички. Жителите на селото не се смесваха с външните гости.

— Трябва да се направи нещо — заяви Луи. — Не може да прекарат целия следобед да се гледат изпод вежди като градския мишок и полския мишок от баснята на Лафонтен…

Той се мушна обратно в къщата.

— Убеден съм, че Жюлиет много скоро ще се справи финансово през новата учебна година — обясняваше Шарло на госпожа и господин Тюил. — Тази година й беше доста трудна заради разправиите с Виртел, но…

— Какви разправии с Виртел? — прекъсна го госпожа Тюил.

— О, как да ви кажа… Той я уволни без никакво обяснение и тя беше дълбоко засегната.

— Но тя нищо не ни е казала!

— Сега вече всичко е наред. Тя преодоля удара и започна действително да проявява интерес към правото.

— Исках да спомена за скромния подарък, който смятам да й направя — каза господин Тюил. — Скоро ще получите чек за част от ремонта, защото не виждам причина да не взема участие. В края на краищата къщата принадлежи на семейството на жена ми, тя е нещо като семеен имот.

Шарло отказа. Господин Тюил настоя и най-накрая Шарло склони.

— Да знаете — продължи той, — дъщеря ви е стабилен човек. Много по-силна е, отколкото изглежда и отколкото тя самата си мисли. Обикновено твърди, че не можела да направи това и онова, а после внезапно се втурва и го прави! Чичо ми казваше, че нямало провали поради липса на талант, а само поради липса на характер. А Жюлиет има характер, и то какъв…

Госпожа Тюил внимателно слушаше. Господин Тюил кимаше с вид на щастлив собственик.

— Нямам никакви притеснения относно Жюлиет — заяви той.

— Още повече — продължи Шарло, — ако тя успее да се реализира в международното право, ще ми бъде особено полезна след някоя и друга година. В момента работя върху усъвършенстването на формулата, затова се заех с къщата на Жюлиет.

Той намигна закачливо на господин Тюил.

— Ако не греша, този бетон е още по-лек, по-устойчив и с по-добри изолационни качества от предишния. Модернизирах собственото си изобретение.

Той започна да им обяснява, че благодарение на новата формула устойчивостта на бетона ще се увеличи двойно в сравнение с тази на обикновения бетон.

— … Добавянето на няколко милиарда плазмени протеини към цимента повишава изключително електрохимическия му коефициент на сцепление.

Той рязко спря насред обясненията си. Напълно бе забравил, че семейство Тюил вероятно си нямаха понятие от бетон. Измъкна се, заявявайки, че трябва да отиде да пийне.

— Знаеш ли къде е Луи? — попита той Жюлиет.

— Нямам представа. Изстреля се в къщата и оттогава не се е появявал.

Шарло я огледа: тъмнокоса, загоряла от слънцето, с изгарящи черни очи, ситни бели зъби, с бенка в основата на носа и тъмен фин мъх над горната устна, който се опитваше да изсветлява…

— Току-що разговаряхме за теб с родителите ти.

— Затова ли си наливаш мартини до ръба на чашата!

Той се засмя.

— Лудетина!

— Връчи ли ти чека за ремонта?

— Каза, че ще ми го изпрати.

— И това е нещо — отговори Жюлиет със смутена усмивка.

— Я ми кажи — продължи Шарло, — ти влюбена ли си в Луи?

— Не. Никак. С него се чувствам добре, нищо повече.

— Аха, така значи… И в кого си влюбена понастоящем?

— В никого.

— Виж ти, твърде непривично за теб.

Вярно е, каза си Жюлиет. По принцип това е обичайното ми състояние. Трябва да съм попаднала в това състояние от дете, нещо подобно на Обелиск с неговата магическа отвара.

Бенедикт се бе излегнала на тревата до майка си. Беше щастлива — Ларю я бе похвалил по телефона. Чувстваше се щедра и готова да слуша приказките на майка си.

— Убедих баща ти да ме пусне във Франция това лято с Джоун. За десет дни.

— Това е добре — отвърна Бенедикт.

— Ще ми се, ако е възможно, да прекарам края на август в Париж, както миналата година.

— Ще ми бъде много приятно — каза Бенедикт и целуна майка си. — Ще можеш даже да си избереш стая. Жюлиет и Унгрун няма да ги има!

— Сигурно ти изглежда странно да виждаш как майка ти отново се превръща в девойка?

— Откровено казано, по-скоро ми е приятно. А пък и ти никога не си била като другите майки.

Бенедикт облегна глава на рамото на Матилд. Семейство Маро се бяха сближили с Маргьорит и Симон и тя ги чу да си говорят за захарната фабрика.

— Татко знае ли за Емил и за мен? — попита тя неочаквано.

— Да. Аз му казах. Не му пука, бъди спокойна. В Питивие се страхуваше да не избухне скандал, но в Париж… Пък и правилата за добро възпитание важат до осемнайсет години. Ти си на двайсет, вече си голяма. Държиш ли на това момче?

— Не знам.

— Мечтаеш за принца от приказките? Забрави. Той не съществува. Важното е мъжът, когото обичаш, да ти донесе основното. Останалото… нагаждаш се според обстоятелствата.

— Знам.

Останалото беше онова, което видя снощи, докато гледаха телевизия. Луи и Жюлиет се бяха изтегнали на канапето, Емил и тя седяха на пода. Бенедикт се доближи до Емил и го хвана за ръката, когато внезапно погледът й бе привлечен от краката на Луи. Тъмни, космати, с прекалено дълги, почти извити нокти, краката на дявола. Изпита неудържимо желание да ги погали, да ги покрие с целувки, да ги оближе. Пламна от смущение. Не можеше да откъсне очи от тях, не виждаше нищо от това, което ставаше на екрана, краката я хипнотизираха. Ненадейно, кракът на Луи се плъзна и се отпусна върху крака на Жюлиет, разходи се нагоре-надолу по него, одраска го, беше истински любовен акт, пръстите на двамата се преплитаха, разделяха се, свиваха се, отново се преплитаха… любеха се пред нея. Тя стана и излезе от стаята, обхваната от ревност.

От тавана долетя музика от времето на нямото кино, изпълнявана от механично пиано.

— Пианото работи ли? — учуди се госпожа Тюил.

— Кое пиано? — попита Жюлиет.

— Пианото на Минет. Обучавал я един младеж, но се наложило да напусне, защото злите езици в селото започнали да подмятат, че й бил любовник!

— Може и да е било вярно — предположи Жюлиет.

Човек не може да твърди, че знае всичко за бабите си, само защото ги е познавал, когато са били вече старици. И без да иска, им е отнел правото да са мечтали и обичали.

— Младежът изчезнал и никой повече не я чул да отвори дума за пианото… Предупреди приятеля си да внимава, защото подът на тавана не е много здрав.

— Луи? — извика Жюлиет от мястото си.

— Да, пиленцето ми — отговори той, показвайки рошавата си глава на таванското прозорче.

Жюлиет се изчерви. Кой ли беше чул „пиленцето“? Никой…

— Внимавай, според мама имало дупки по пода, да не хлътнеш в някоя!

— Добре. Супер, пианото работи, ще има изненада за вас. Ще дам концерт.

— Той свири на пиано? — попита госпожа Тюил.

— Да.

— А какво работи?

— Ами… актьор е.

— Това не е работа!

— Свири на пиано по баровете и композира музика за реклами.

— Познава ли Жан-Франсоа Пенсон?

— Не.

— Ти вече не се ли виждаш с него?

— Изгубихме се от поглед в последно време.

— Жалко. Толкова свестен младеж. Много щях да съм доволна, ако с него… ако ти и той… Щях да съм доволна да ми стане зет.

— Още съм много млада да мисля за брак, мамо.

— Останах с впечатление, че държиш на него.

Така си беше — много силно се бе стремила към него. Щеше дори да се омъжи за него, ако й бе предложил.

— Нещата са сложни, мамо.

— За вашето поколение. За моето бяха много прости.

На тавана Луи продължаваше да свири. Удряше по клавишите и Жюлиет усещаше как ликува. Подхвана „Париж, това е Айфеловата кула, забила връх в небесата, казват, хубава е, казват, грозна е, само дето без нея Париж нямаше да е Париж…“.

На моравата всички слушаха, клатеха глави в такт, някои бяха станали и танцуваха. Настроението беше ведро. Затворила очи, Жюлиет се замисли за щастието, този тънък, прозирен воал, който щеше да обвие къщата… В това време Луи засвири любимата си мелодия, която го вдъхновяваше, радваше го, караше го да танцува: Cost, cosa, it’s a wonderful world. Cosi, cosa…

Луи изстреля ракетите сам. Посред бял ден. На хоризонта слънцето все още грееше. Беше едва шест часът.

Развалиха му празника. При първите тактове на Cosi, cosa… Тюил, онова дребно и стиснато човече, скочи и изрева да прекрати музиката, след което го наруга и зашлеви дъщеря си. Пред очите на всички гости. Найлоновата му риза беше изскочила от панталона и тирантите му се бяха опънали до скъсване.

— Аха, пипнах ви най-после, значи, вие сте оня с cosi, cosa… и мръсните думи… долен мерзавец! Това сте вие, оня същият, който омърси името ми — повтаряше той, зачервен и задъхан, сочейки с пръст таванското прозорче.

Бе разкопчал яката на ризата си и съскаше през стиснати зъби.

— Не искам да ви виждам повече, господине, никога! Нито вас, нито дъщеря ми, вашата съучастничка. Вие се подиграхте жестоко с името ми, опетнихте репутацията ми. Никога вече… А ти, лъжкиньо, не очаквай нищо от мен, нищичко.

Той чукна с нокътя на палеца по предните си зъби, грубо хвана за лакътя госпожа Тюил и я помъкна навън.

Жюлиет посрещна с изправена глава кръстосания огън, остана така, докато външната врата се тресна, след което се обля в сълзи пред гостите, които, недоумяващи, се споглеждаха смутено или си намигаха клюкарски в очакване на обяснения.

— Това е заради картичката ти — ридаеше безутешно Жюлиет, седнала на моравата, подвила единия крак под себе си. — Заради картичката, която изпрати от Корсика…

Луи се беше свил в дъното на градината. Повдигаше му се. Омразата, повтаряше си той, омразата, която тлееше във всички двойки, във всички семейства, неизбежната омраза, навсякъде, където има институции, притежание, изключителни права… Той претендира, че обича дъщеря си, и проваля празника й. Заради някаква пощенска картичка, която му е преседнала и не е успял да преглътне.

Едва се сдържаше да не скочи да му размаже физиономията на онова дребно човече, на онзи гаден задник, дърт лицемер, който парадираше с принципите си и с доброто си възпитание… да му изстиска лайната от задника и да му намаже лицето с тях.

По-добре да вземе да изстреля ракетите.

Жълти, зелени, сини ракети, които се издигаха в облаците, пръскаха се на безброй бляскави късчета и си съперничеха със слънцето…

Глава 4

Това не беше първата кавга на Жюлиет с родителите й. Разправиите между хората са като изключенията от граматическите правила. Един път може. Става лошо, когато започнат да зачестяват. Значи, правилото не струва.

Традиционното правило на любовта, на което би трябвало да се основават отношенията родители — деца, отново се оказа нарушено. Сериозно, при това. Жюлиет го съзнаваше и всеки път, когато връвта се опъваше и аха-аха да се скъса, я връхлиташе чувство на страх. Страх да напусне спокойното убежище на детството, когато мама и татко бдят над нас като мощни гръмоотводи, страх да остане сама, очи в очи с това, което възрастните надуто и високопарно наричат Живот.

Бенедикт и Емил си заминаха за Париж. Мартин се готвеше за голямото пътуване и умът й вече беше отвъд Атлантика.

Е, оставаше й Шарло, разбира се.

И Луи.

Отношението му към Жюлиет беше непостоянно. Понякога, отпуснал глава на корема й, въздишаше, задоволен и щастлив. „Истинска рядкост е да попаднеш на момиче, с което да можеш да се любиш, да се смееш и да си говориш“, заявяваше той. Жюлиет го галеше по тъмнокосата глава и му връщаше комплимента наум.

Когато обаче отиваха на езерото Комбрьо да плуват, той се обръщаше след всяко момиче, което хващаше окото, и възхитено подсвирваше.

— Смешен си, държиш се като някакъв пубертет — сърдеше се Жюлиет.

— Правя каквото си искам.

В такива моменти в ума на Жюлиет се прокрадваше съмнението. Може би татко има право, той е гамен, нехранимайко… Раздърпан, рошав, панталонът му — зле закопчан и размъкнат, очите му светват при вида на всяко закръглено дупе, ръката му е винаги готова да плесне нечий задник… Тогава се хващаше, че мисли като баща си, и гледаше Луи накриво. И това безразсъдно пръскане на пари, липсата на постоянна работа, подигравателното отношение към всичко и всички… Той не е мъж за мен.

Един ден, докато Луи довършваше една рамка на прозорец, тези мисли толкова ясно прозвучаха в главата й, че той прекъсна работата си и подхвърли:

— Ей, пиленце, човек пораства, пораства и стиска зъби. И престава да мисли за родителите си.

— Не мисля за тях!

— Мислиш и още как! Чувствам го. Защото си е чиста загуба на време. Забрави ги. Те са глупави и лоши.

— Забранявам ти да говориш така! Те са ми родители! И кой си ти, та да ги съдиш? Актьорче някакво, което търчи подир всеки ангажимент!

Луи вдигна глава и я изгледа преценяващо. С един поглед, непознат досега, поглед, който я повдигна, претегли я и я пусна в противниковия лагер.

— Шарло! Ще ми дадеш ли ключовете от колата? — провикна се той.

— За какво са ти? — запелтечи Жюлиет, надушила връхлитащата неприятност.

— Изчезвам. Във въздуха се носи гаден дъх на омраза.

— И ме оставяш самичка?

— Честно казано, като те гледам, струва ми се, че ти е много приятно да си самичка.

Шарло му подаде ключовете и той излезе.

Жюлиет взе да ругае и да хвърля гръм и мълнии. Ето какъв е той, омита се точно когато имам нужда от него. Мразя го. Знае само да ме щипе по задника и да дрънка мръсотии.

Чу двигателя на колата и се изстреля на двора.

— Мразя те, мразя те — извика тя и срита вратата.

— Да ти кажа откровено, скъпа, изобщо не ми пука… — отвърна Луи и потегли.

Не се върна през нощта.

Жюлиет чакаше в палатката.

Гневът й се уталожи и тя потъна в размисъл. Стоп! Да тегля чертата. Прекалено много неща се случиха през последните дни, затова си заслужава да ги поогледам. Луи е прав: пораствам. А това боли. Или поне в моя случай. Откакто се запознах с него, приемам всичко за нормално: подаръците, които ми прави, присъствието му, това, че ме люби като никой друг, приемам за нормално да си тръгва, да се връща и веднага да ми звъни, да прекарва лятото с мен… А аз какво му давам?

Сръдни, необясними гневни изблици, ревност, когато погледне някоя друга, проявявам дребнавост в чувствата и се преструвам на безразлична. Няма ли да е по-просто да отида при него и да му кажа: „Обичам те. Затова съм толкова непостоянна и раздразнителна, затова хитрувам, за да почувствам ръката ти на раменете ми, когато гледаме телевизия или когато се унасяме в сън, увити като пашкули в спалния чувал“.

Предната нощ в съня си неволно бе отпуснал крак върху бедрото й. Тя не смееше да мръдне от страх да не го махне.

Обичам го.

А той?

Той не знае, че го обичам!

На сутринта Луи цъфна на закуска. Небръснат, с мътен поглед, с чаша кафе в ръка. И поведе оживен разговор с Шарло.

— Учените са установили — обясняваше Шарло, — че комарите се хранят с цветен прашец и с влагата от растенията. Женските обаче, когато носят яйцата си, се нуждаят от допълнителни протеини, които си набавят, смучейки кръв от хора и животни.

— Разбирам накъде биеш, Шарло, хапещият комар е бременна женска, затова аз от човещина трябва да се оставя да ми изсмуче кръвта. Не, няма да се оставя! Дума да не става.

— Добър ден — поздрави Жюлиет с най-очарователната си усмивка. — Добре ли спахте?

Увлечени в разговора за бременната женска, двамата едва я удостоиха с отговор. Жюлиет си наля чаша кафе и си отряза филия хляб.

— Чакай малко, чакай — продължаваше възбудено Шарло. — За да накараш бременната женска да те остави на мира, трябва само да направиш така, че тя да чуе звук от разгонен мъжки екземпляр.

— Отлично я разбирам — подигравателно се изкиска Луи. — След като веднъж си се преебал, ставаш по-предпазлив… парен каша духа!

Жюлиет предпочете да не се намесва. Трудно можеше да подхване любовен разговор след подобно въведение.

Луи през целия ден даваше заето. Не беше враждебен, не се изплъзваше, просто се беше отнесъл. Наложи й се да чака до вечерта, за да се обяснят, и понеже бе чакала прекалено дълго, направо хвана бика за рогата.

Задаваше се буря и двамата лежаха в палатката. Спалният чувал на Жюлиет се долепи до този на Луи и той недоволно изръмжа:

— Какво има? Спи ми се…

— Искам да живея с теб.

— Не.

— Обичам те.

Спалният чувал на Жюлиет се покатери върху този на Луи и тъмните кичури се напъхаха в носа му, гъделичкайки го. Той извърна глава да не кихне.

— Престани, гъделичкаш ме.

— Искам да живея с теб.

— И дума не може да става. Много съм поласкан от предложението, но няма да го приема.

— Защо?

— Защото с мен не може да се живее, а ти си много мило момиче.

— Обичам те — повтори упорито Жюлиет.

— Не е вярно. Въобразяваш си, че ме обичаш.

— Но след като ти казвам! Знам какво говоря.

— Не и когато става дума за любов.

— Защото на теб всичко ти е ясно?

— Горе-долу. Много е просто. Ако искаш, някой ден ще ти го нарисувам…

— Обичам те, искам да живея с теб и повече да не се разделяме.

— Ох, ама стига вече!

Той се размърда, за да се освободи от пухения пашкул на Жюлиет. Тя се прекатури на постелката, разтърка си кръста и му заби един юмрук.

— Мразя те!

— Ето, виждаш ли! Какво ти казах.

— Не може да се говори сериозно с теб, ти всичко обръщаш на шега.

— Напротив, може да си говорим за луната, за звездите, за бетона, за инжекционния двигател, за бременния женски комар… Имаме предостатъчно теми за разговор!

— Аз пък искам да говорим за мен и за теб!

— Аз пък не искам!

По тона му си личеше, че е непреклонен. Тя се разсърди и се сви в спалния си чувал. Замисли се за себе си и очите й плувнаха в сълзи. Горката аз… Какво ще правя, ако той наистина не ме обича? Умили се над съдбата си и едри сълзи се затъркаляха по бузите й.

Луи продължи да лежи неподвижно. Няма да отстъпя пред шантажа на сълзите. Жените неизменно пробутват този номер, след като видяха как Рет Бътлър подава носната си кърпичка на Скарлет и после я сграбчва в обятията си.

Жюлиет не се признаваше за победена. След като се убеди, че сълзите не помагат, тя отново атакува.

— Признавам ти, че те обичам, и в теб не трепва нищо, това ли искаш да ми кажеш?

— Казвам ти, че съм много поласкан. Но имам право да откажа да живея с теб, нали? Не съм ли честен?

Жюлиет бе принудена да му го признае. След което смени регистъра и тонът й стана умолителен.

— Не ме ли обичаш?

Луи поклати отрицателно глава и млясна с език.

— Слушай, пиленце, не разчитай на мен да ти шепна на ушенце любовни думи.

— Кажи ми все пак какво чувстваш към мен.

— Виж сега. Добре ни е, приятно ни е, нали?

— Колко все пак ме обичаш? Малко, много…

— Да не си решила да ме подлагаш на някой от онези тестове от „Мари Клер“?

— Кажи ми, Луи, моля те… Умолявам те.

— Никога не умолявай мъж, пиленце, пази достойнството си.

— Кажи ми!

— Хайде да спим, ужасно ми се спи.

Той протегна ръка и й позволи да се гушне под мишницата му. Жюлиет съзнаваше, че жестът му е доказателство за огромна нежност. Осмели се да попита:

— Какво намираш в мен, след като не ме обичаш?

— Харесвам те, ти си мила, приятна…

Жюлиет се нацупи. Той прихна.

— Не ти е достатъчно, настояваш, искаш да чуеш просто „обичам те“, нали така?

Тя не отговори. Луи се прозя. Прекалено шумно, за да е истинска прозявка, реши тя. Лека-полека напредвам.

— Няма да те оставя да заспиш, докато не получа отговор!

— Но нали ти отговорих — започна да се нервира той. — Харесвам те. Това е! Какво искаш, да му се не види? Да те обичам или да търча подир задника ти?

— Да ме обичаш.

— Трябва да помисля. Хайде, спи ми се. Точка по въпроса.

— Хич и не си го помисляй.

— Напротив, мисля си го. В противен случай си грабвам пухенката и отивам да спя при Мартин.

— Няма да го направиш!

Той се измъкна от чувала и излезе от палатката.

Мартин се размърда недоволно и измърмори нещо неразбрано, когато Луи се настани до нея в леглото. За миг помисли, че е Шоколад, но се сепна от двата студени крака, долепени до нейните.

— Какво търсиш в леглото ми?

— Спасявам се от Жюлиет. Настоява да й поискам ръката!

— Ти и Жюлиет бракувани! Пълна лудост!

— И ти ли мислиш така?

— Абсолютно. Не се вълнувай, бързо ще забрави. Тя си е постоянно влюбена. Нещата ще си дойдат на мястото. Сега по-добре да спим.

— Да спим.

Само че Луи не можеше да заспи. „Тя си е постоянно влюбена…“ Облегна се на лакът, поразмисли и събуди Мартин.

— Сега влюбена ли е в някой друг?

— Ми не… Нали е влюбена в теб! Какво ти става?

Той се умълча.

— Всъщност не разбирам защо толкова се опъваш — продължи Мартин. — Тя е красива, умна. Мъжете й се лепят като мухи на мед.

— Така ли, а много ли са?

— Не са малко. Обаче не ходи с всички!

— Много ясно — избухна Луи, — въпрос на надмощие. Достатъчно е да ги държи настрана, за да налапат въдицата… Не искам да живея в двойка — викна той, — не искам…

— Ей, успокой се!

— По-силно е от мен. Като гледам баща ми и майка ми, ми се иска да духна и повече да не се връщам!

— Още ли си мислиш за тях? Така няма скоро да изплуваш, приятел!

— Извинявай, още не съм пораснал и съм твърдо решен никога да не пораствам! Не ми е ясно какво ви прихваща вас, момичетата, та винаги искате да сте влюбени. Ще речеш, че това е единствената ви цел в живота!

— Защото ти си над тези неща?

— Смятам, че това разваля всичко.

— Тогава, ако не си влюбен в Жюлиет, за какъв дявол си тук посред лято и въртиш кирката на слънцето по цял ден като луд? Задавал ли си си този въпрос?

— Забравих, че си й приятелка.

— Точно така. Отговори ми, без да се заяждаш.

— О! Ужасно ме нервирате и двете!

Той стана, грабна си завивката и се премести при Шарло, който спеше в новата стая. По гръб, с полуотворена уста, леко похърквайки.

— Този поне няма да иска да си разговаряме!

Тактика, тактика, повтаряше си Жюлиет на сутринта. Снощи се разкрих, изгубих точки, но днес ще нанеса големия удар.

Към един часа, когато се готвеха да седнат на масата, Луи се доближи до нея и попита:

— Нали не се сърдиш вече?

Жюлиет го изгледа учудено.

— За снощи ли? Никак… Извинявай, преживях леко сантиментално разочарование, но го преодолях и край. Сигурно те изнервих, а? — И без да му даде възможност да отговори, продължи: — Днес следобед отивам в Питивие. Някой да има нужда от нещо?

— Какво ще правиш в Питивие? — полюбопитства Луи.

— Ще се поразвея и ще си купя обувки.

Тя протегна дългия си загорял крак и босото си ходило. Луи жадно огледа финото стъпало и дългия крак.

— Вземи ми един абсорбатор за влага — помоли Шарло.

— И цигари — добави Мартин.

— А как ще отидеш? — осведоми се Луи.

— На стоп. Откакто пипнаха убиеца, няма проблем!

На площад „Мартроа“ попадна на Жан-Франсоа Пенсон, който излизаше от аптеката с угрижен вид и натоварен с пакети. Току-що пристигал от Париж, майка му била зле със сърцето, но отказвала да влезе в болница.

— Смяташ ли да поостанеш? — попита Жюлиет.

— Да.

— Искаш ли да видиш къщата ми в Жирен?

— С удоволствие — отговори той, като си свали слънчевите очила и си възвърна самоувереното държане на красавец, който се оставя да го свалят.

— В такъв случай, среща в кафето в късния следобед, тръгнала съм на пазар.

Жюлиет продължи по пътя си, размахвайки кошницата си. Пенсон вече не я впечатляваше, но можеше да се окаже полезен.

Купи си червени обувки на висок ток и минипола с цепки от двете страни. Сърцето й се разтуптя, когато мина покрай магазина на родителите си. Баща й подреждаше рафта и тя се запита дали я е видял, но не обърна глава.

Рибарят, зает да подрежда току-що получената мерлуза, се втурна към жена си на касата, да й каже кого е видял, та да не изпусне гледката.

— Обувки с такива токове със сигурност не се продават в дюкяна на Тюилови!

Жан-Франсоа Пенсон примигна, когато я видя да се носи плавно към него. Жюлиет Тюил бе придобила класа, без всякакво съмнение. Нищо общо с непохватното момиче, потънало във възглавниците на дълбоките фотьойли на „Брюмел“.

Жюлиет бе изчислила, че за да постигне желания ефект, трябваше да се появи вкъщи по време на аперитива, когато си пиеха пастиса. Щеше да влезе така, сякаш слиза по парадното стълбище на „Казино дьо Пари“, съпроводена от красивия Пенсон с белоснежната усмивка и американските каубойски панталони.

Натисна клаксона, за да извести, че пристига. Победоносно влезе първа, отстъпи леко встрани и покани с жест Жан-Франсоа. Луи ще побеснее. Пенсон има истинска брадичка и уста, не прилича на костенурка!

Жан-Франсоа се представи, ръкува се с всички поред. Жюлиет му предложи да вечеря с тях. Той отклони поканата, но предложи след вечеря да отскочат до един моден бар в Орлеан.

— Чудесно — отвърна веднага Жюлиет, — в такъв случай може да дойдеш да ме вземеш в десет часа, става ли?

Тя го изпрати, полюшвайки се грациозно на високите си токове. Разцелува го продължително, долепена плътно до него.

Към десет часа, когато чу гумите на колата да изскърцват по чакъла на алеята, стана и се запъти към вратата.

— Няма да е лошо да си вземеш жилетка — посъветва я Луи. — Да не се простудиш.

Тя кимна и грабна един пуловер, без да удостои с поглед нито Шарло, нито Мартин.

— Чао, чао — махна им тя, изпращайки им въздушни целувки. — Не ме чакайте, сигурно ще се прибера много късно.

— Чао, чао — отвърна Луи. — Забавлявай се добре, пиленце.

— Това смятам да направя.

Той я изпрати с ангелска усмивка. Без свъсени вежди, без мрачни погледи.

Отвън клаксонът бибипна и тя най-после се реши да излезе. От победоносния й вид нямаше и следа. Отпуснала рамене, с мъка пристъпваше на кокилите, на които се бе покатерила.

Глава 5

Жюлиет не спря да подскача на дансинга чак до пет сутринта. Искаше да даде време на седналия в палатката Луи да изпие до дъно чашата на разяждащата го тревога. Да го дамгоса със знака на отмъщението, за да може следващия път, когато му прошепне „обичам те“, и през ум да не му минава да се измъкне с отговора „много съм поласкан…“.

Не й се наложи да се насилва. Жан-Франсоа Пенсон беше очарователен. Между двамата вече нямаше недоразумения, а тя не се опитваше да го съблазнява. Маските бяха паднали и двамата се забавляваха от сърце.

След като я докара обратно, тя му благодари за чудесната вечер. Беше напълно искрена. Беше в прекрасно настроение и се готвеше директно да се прибере в палатката, когато видя, че в стаята на Мартин свети.

Мартин беше облечена с дългата си нощница, с която обикновено спеше, Шарло беше напълно облечен.

— Преча ли? — осведоми се закачливо Жюлиет.

Двамата имаха вид на съзаклятници.

— Не сте ли твърде ранобудни? Какво правиш облечен по това време и в тази стая, Шарло?

— Току-що се върнах от Париж.

— От Париж? Защо, какво има?

— Закарах Луи в Париж.

Той си свали очилата и разтърка очи. Пребледнял като платно. Стиснал устни, за да не избухне от гняв.

— Закарал си Луи? — повтори Жюлиет недоумяващо.

— Да не си въобразяваш, че ще седи да те чака със скръстени ръце, докато ходиш да се чукаш! Позволи ми да ти кажа нещо, Жюлиет, ако сам не бе решил да си тръгне, лично аз щях да го принудя да се качи в колата с ритници в задника! Слава богу, не се наложи да се намесвам, все още е останало тук-там по някое човешко същество, което заслужава да се нарича „мъж“!

— Пак се започва! — въздъхна Жюлиет. — Давай, изпей арията на истинските мъжкари.

— Всеки със своята песен, скъпа моя. Ти ни сервираш арията на кокетката, ние ти подаваме репликата с фагота на мъжкаря. Достатъчно, писна ми, отивам да си легна. Лека нощ!

Жюлиет се обърна към Мартин с ням въпрос в очите.

— Едва бяхте потеглили с Пенсон — започна да разказва Мартин, — и Луи се надигна от стола, оригна се и подхвърли: „Добре, щом като е така и ми обявяват война, аз съм длъжен да се върна на позициите. Заминавам за Париж“. Извини се, че няма да бъде в състояние да довърши ремонта и че оставя Шарло сам, и добави: „Ако остана, повече няма да посмея да се погледна в очите дори в отражението ми на прозореца“. Този израз ужасно ми хареса.

— И не остави никаква бележка за мен?

Мартин се усмихна.

— Не. Нямаше настроение за писане.

— Така, значи… оказа се, че с моята наказателна акция се самонаказах — заключи Жюлиет.

До края на юли Жюлиет и Мартин не престанаха да обсъждат вдовишкото си състояние от всички възможни ъгли. „Ние с теб сме досущ като мъжките комари — иронизираше Мартин, — партньорите ни бягат от нас.“

Бенедикт и Емил идваха при тях за уикендите и Емил помагаше на Шарло. Не беше сръчен като Луи, но след някой и друг ден тренировки се научи и започна да се справя не лошо.

— Питам се дали и този път Бенедикт не се оказа права — разсъждаваше на глас Жюлиет. — Никаква страст, просто уважение и обич. Само ги погледни колко щастливи изглеждат!

— Не им завиждам — отвръщаше Мартин. — По-добре да съм сама, отколкото да изживявам такова никакво, дребнаво щастие.

Привечер, преди съвсем да се спусне мракът, двете отиваха да се разходят из полето. Шарло продължаваше да се сърди на Жюлиет.

— Не, Шарло, не съм го изгубила, ще видиш. Пак ще се съберем. Не веднага, защото той сигурно все още е бесен, но след известно време… Пак ще го имам. Бива ме с мъжете, повярвай ми, всъщност най-много с тях успявам. Ще звънна на вратата му и… — Тя млъкна по средата на изречението и се плесна по челото, изплаквайки: — О, не… О, не…

Шарло, Мартин, Бенедикт и Емил я изгледаха учудени.

— Нямам адреса му в Париж! Никога не съм ходила у тях! Той идваше на улица „Плант“ или се срещахме в хотел „Ленокс“.

— Може да го има в телефонния указател.

— Бих се учудила.

От този ден Жюлиет изгуби увереността си, че ще си върне Луи. Изтощаваше се да прави всевъзможни предположения. Бих могла да обиколя баровете, продуцентските къщи, разните там агенти или да се навъртам в „Ленокс“…

Накрая се успокои, все щеше да намери начин да го открие.

Шарло не беше толкова уверен.

— Обожавам това огромно легло — заяви Бенедикт вечерта, докато си лягаха.

— Като гледам колко го използваме… — измърмори Емил.

Бенедикт не желаеше да подхваща темата, защото истината щеше да означава раздяла, а неистината — нови лъжи. От известно време Емил се оплакваше, подхвърляше неприятни и неуместни забележки, които тя оставяше без отговор. От време на време мога да направя усилие, но не всяка нощ.

Когато се замисляше за тях двамата, тя си представяше Пиер и Мари Кюри един до друг, надвесени над микроскопа. Понеже Емил продължаваше да се цупи, тя нежно се обърна към него с въпроса:

— Знаеш ли на кого приличаме ние с теб?

— На деветдесетгодишна двойка.

— На Пиер и Мари Кюри и аз се гордея с това!

— Аз пък, да ти призная, повече бих искал да съм любовникът на Мари Кюри.

— Тя не е имала любовник!

— Напротив. Имала е. Асистентът на Пиер Кюри. Мари Кюри е имала любовник…

Бенедикт беше смаяна.

— А като говорим за двойка — продължи Емил, — бих искал нашата да не е толкова извисена, по възможност да е по-банална. Лека нощ!

И той й обърна гръб.

Бенедикт изпита облекчение. Този път беше спасена. Емил щеше да се сърди известно време, после щяха да се сдобрят под някакъв претекст. Както обикновено. Тя мечтаеше да се разделят и да си останат приятели. Не искам да го изгубя напълно. Не съм виновна, че не го желая. Би могъл да направи усилие, да се постарае, да носи лещи, да се научи да се облича, да не се изгърбва, да се грижи за кожата си, да ходи на зъболекар… С времето откриваше у него все повече физически недостатъци.

Утре ще отиде да види майка си.

Материалът на Бенедикт за ареста на Бишо, подписан с тлъсти черни букви, излезе на първа страница на „Фигаро“ и беше високо оценен от цял Питивие. Тя си бе направила труда да спомене имената на някои по-първи граждани и всички скътаха по един брой за спомен. Поздравяваха я, ръкуваха се с нея, тя леко се изчервяваше от удоволствие и криеше очи зад падналия кичур. В неделя я задържаха цял час в месарницата, когато отиде да купи традиционното бутче за обяд. Месарят я представяше на клиентите с думите: „Това е тя, Бенедикт Тасен“. „Ама какво заключение бяхте написали, направо страхотно!“, похвали я един клиент. Заключението беше дело на Емил.

Вкъщи Матилд чистеше боб, щеше да го слага в буркани за зимата.

— Направо невероятно — отбеляза Бенедикт, — не мога да направя крачка на улицата, без някой да ме спре и да ме поздрави за статията ми!

— И аз искам да ти кажа колко много ми хареса. Особено краят… Помъдряла си, скъпо мое дете.

Бенедикт седна и се зае за работа, искаше и тя да помогне на майка си. На кухненската маса бяха наредени буркани, гумички, етикети, имаше купчина шушулки и някакви стари вестници.

— Затрупана съм от работа. Не знам как ще смогна… — притесняваше се майка й.

Матилд пипаше чевръсто. Беше прибрала косата си с шал. „Колко е красива! — възхити се Бенедикт. — Искам и аз да съм такава красавица на нейните години.“ Майка й носеше дългата си черна коса на кок и беше изключително изискана във всяко отношение. Един ден, припомни си тя, тогава още ходехме на училище, дадохме оценки на майките ни и моята получи почти отличен! Жюлиет мърмореше недоволно, защото нейната едва успя да стигне до тройка, а Мартин заяви, че подобни класации и оценки били тъпотии — майка й беше на опашката.

— Е, миличка, умори ли се? — обърна се Матилд към Бенедикт, забелязвайки отнесеното й изражение.

Бенедикт продължи да чисти боба.

— Ужасно е досадно! Като си помисля, че в кутия е също толкова вкусен!

— Върховно невежество! Боб в консервена кутия!

Матилд напълни догоре един буркан, написа на етикета „Зелен фасул с масло, лято ’70“ и продължи:

— Ще имаш ли нещо против сестра ти да се премести в твоята стая? Непрекъснато се оплаква, че нямало достатъчно място да лепи постерите си.

— Защо в моята стая?

— Защото тя живее тук, докато ти почти не си идваш или се връщаш от дъжд на вятър. Ти ще отидеш в нейната… много е приятна, ще видиш. Аз я подредих. Пренесох вече твоите вещи и тоалетката ти.

— Аха, значи съм изправена пред свършен факт!

— Чуй ме, Бенедикт, Жьонвиев е вече на шестнайсет и има нужда да се разшири. Вярно е, че нейната стая не е толкова хубава, колкото твоята, но във всички многодетни семейства е така, всеки се съобразява с останалите.

— Но всички други са запазили старите си стаи!

— Другите, както ти казваш, си идват много по-често, отколкото ти, и не са имали най-красивата стая като теб.

— Така да бъде, след като вече е факт. Предполагам, че нямам избор.

Матилд отново направи опит да омаловажи нещата. Не си беше представяла, че Бенедикт ще се разстрои толкова.

— Вече си голяма, скъпа моя. Животът ти е другаде. Имаш хубав дом в Париж. Защо е нужно да се вкопчваш в живота си на малко момиченце?

— Това си беше моята стая.

Бенедикт се беше вторачила в шушулките, за да не се разплаче. Ненавиждам големите семейства. Бих искала да съм единствено дете. Не искам постоянно да деля, да разменям, да давам… Вдигна очи, пълни със сълзи.

— О, милото ми гълъбче плаче! Хайде, не ставай смешна. Обърши си сълзите и се усмихни.

Бенедикт си избърса сълзите.

— Искам да ти направя един подарък — заяви Матилд, — заради статията. Пазех го за раждането на първото ти дете, но така или иначе…

— Герданът от едри бели и сиви перли? — промълви едва чуто Бенедикт със свито гърло.

Майка й кимна утвърдително. Сълзите на Бенедикт отново се затъркаляха по страните й. Този път плачеше от вълнение. Скочи и силно прегърна майка си.

— О, мамо! Колко те обичам, да знаеш колко те обичам…

— И аз, милото ми момиченце. Хайде, да побързаме сега, иначе никога няма да сколасаме. Дай тук още един вестник за шушулките, защото този вече не ги побира. Ей там, под камината, там са старите вестници.

Бенедикт се наведе и измъкна един вестник от купчината — беше „Фигаро“ от 15 юли. Нейният брой.

Вечерта, когато се върна в Жирен, тя се втурна към Емил, прегърна го здраво, притисна го до болка, за малко да го задуши.

— Емил, Емил, имам нужда от теб… Нуждая се от теб… Няма никога да ме напуснеш, нали? Никога. Кажи ми го. Дори да се държа лошо с теб.

Емил я хвана за брадичката, развълнуван.

— Какво се е случило, мило?

— Кажи ми, че ме обичаш, кажи ми го… Заради снощи, толкова се страхувам, че вече не ме обичаш. Бях лоша, нали? Лоша…

Тя хълцаше, задъхана. Емил я прегърна и я залюля като малко дете.

— Не плачи, любима, не плачи. Всичко е наред, бъди спокойна. Обичам те и никога няма да те оставя.

— Никога?

— Никога.

Бенедикт дълго време остана сгушена в обятията му, след което отиде да си оправи грима за вечеря.

— Благодаря ти, Емил — целуна го тя, преди да излязат от стаята.

Глава 6

Още с връщането си в Париж Луи се отправи към офиса на агента си. Секретарката му обясни, че господин Вичи отсъства, и го посъветва следващия път да се обади по телефона, преди да реши да намине. Луи й пусна най-съблазнителната си усмивка, но тя остана непреклонна. Лош знак, каза си той, сигурно не са подписали договора.

Париж беше опустял, както обикновено в началото на август. Той отиде до хотел „Ленокс“. Приятелят му барманът беше на поста си. Почерпи го питие и попита за Жюлиет.

— Край — отговори Луи и прокара ръка по плота.

— Жалко, беше много сладка. Но нали знаеш, една изгубена, десет…

— Десет неприятности избегнати!

Двамата се чукнаха.

— Ох, тези мадами — изхили се подигравателно Луи след третия скоч. — Да ти призная, опитах веднъж и с един тип, защото в живота трябва да опиташ от всичко, прав ли съм, но не се получи.

На Луи не му беше за пръв път да си вдигне чукалата след някоя раздяла. Случвало му се беше даже да си признае, че има нещо опияняващо в това, да изгориш мостовете, да изпепелиш всичко зад гърба си, да се озовеш на ръба на пропастта.

— Трудното е първият път. Да си тръгнеш, да се махнеш… При положение че от малък, от дете са ти втълпявали, че каквото и да става, трябва да търпиш, да понасяш…

Елизабет. Дъщерята на хлебаря от Понсе сюр Лоар. Дребна блондинка с луничаво лице. Вечерно време ходеше на частни уроци при бащата на Луи, защото не можеше да се справя с материала, за разлика от останалите деца. „Много е красива, прекарва времето си да се зяпа в писеца на писалката си“, мърмореше ядосан Анри Гаяр. Семейство Гаяр вечеряха рано. Луи си изяждаше супата и бягаше при Елизабет, която го чакаше в съседната плевня.

— Вдигни си полата и ще ти дам два бонбона.

— Не е достатъчно.

— Три.

— Повече!

Луи се замисляше. Даваха му много малко джобни, баща му беше против.

— Когато пораснем, ще се оженим — предлагаше той в замяна.

Тя повдигаше розово-бялата си пола, откривайки розово-белите си бедра. „Каква красота, каква красота!“, изпадаше в екстаз Луи. Протягаше ръка да ги докосне, но Елизабет спускаше полата си.

— Покажи ми пак, покажи ми пак — умоляваше Луи.

— Не. Стига ти толкова.

Следващия път се видя принуден да даде още по-големи обещания.

— И ще имаме ли много деца? — попита Елизабет, полуотворила овлажнели устни.

— Ще имаме много деца — повтаряше Луи, за да му позволи да долепи уста до влажната розова цепка.

— И ще живеем в къщата на родителите ти, нали?

— А… не. Когато порасна, ще стана авиатор!

— Авиатор! Тогава ще се наложи да отидеш в Париж. Аз не искам да ходя там, искам да си стоя тук.

И той се отказа да става авиатор.

На осемнайсет години Елизабет се беше източила, все така бяла и русокоса, и селските момчета точеха лиги, когато минаваше покрай тях. Прекарваше си времето да ближе сладолед — казваше му айскрийм, да си слага руж на бузите и розово червило на устните. Луи ревнуваше толкова силно, че един ден си разкървави ръцете, стискайки юмруци, защото един от младежите я зяпаше прекалено отблизо. Тя нямаше нищо против да продължават да се виждат, но искаше доказателства за сериозните му намерения.

— Но нали трябва да ходя в казармата!

— Сега ще се сгодим и ще се оженим, когато се върнеш.

— А после?

— Ти ще станеш учител и ще живеем в училището.

— Учител! — повтори Луи. — Досега не ми е минавало през ума.

Ожениха се в църквата на Понсе сюр Лоар един съботен следобед през юни 1960-а. Луи беше на двайсет години. Елизабет си беше ушила рокля а ла Бриджит Бардо: силно вталена, с безброй волани, и бе покрила косата си с бяло шалче, вързано под брадичката. Всички мъже от селото облажаваха Луи.

Заминаха на сватбено пътешествие в Париж. Родителите им се бяха съюзили да им платят, за да отседнат в „хубав хотел“. Младите избраха „Роаял Монсо“, защото беше съвсем близо до „Шан-з-Елизе“.

В бара на хотела един чернокож пианист изпълняваше парчета по поръчка на клиентите, те му ги тананикаха и той ги свиреше. Първата вечер, докато Елизабет остана да си почива в стаята, Луи слезе в бара и се облегна на пианото. Не откъсваше очи от пъргавите черни пръсти, които играеха по белите клавиши, от тялото, което танцуваше и се извиваше на табуретката, от жените, наобиколили пианото… Прекара нощта, щракайки с пръсти в ритъма на музиката…

Една след друга пресушаваше чашите, които пианистът му поръчваше, без да го пита, преди към три часа да му направи знак да седне до него.

— Come on. Play something…

Луи не разбра.

— Името ти? — попита го пианистът.

— Луи.

— Луи, Луи, ей, Луи…

Луи се приближи и чукна с пръст по клавишите.

— You don’t know?

Луи поклати отрицателно глава: „Не, не“. Не разбираше какво му говори мъжът.

— Try… try… there is nobody left, who cares?14

Той се отмести и Луи разбра, че му прави място до себе си, да посвири. Той седна, започна, отначало боязливо, наслуки, после взе по-яко да блъска. Черният се смееше. Луи се смееше. После черният направи „Не, не“ с глава и му показа как да изсвири един акорд, къде да постави пръсти. Луи повтори. После още един и още един…

— Уиски?

— Да, да — каза Луи, който се чувстваше вече ужасно пиян.

Черният поръча една бутилка и две чаши.

— Straight?15

Луи повтори „Straight?“, реши, че оня му иска пари, и изпразни джобовете си. Черният се разсмя, пляскайки се по бедрата.

— Joints? Smoke?16

Имитираше пушене. Луи кимна. Черният сви две цигари, една за себе си и една за Луи, и продължи урока.

— Hey, man, you can sing what you want with three cords… That’s fine. When you don’t know, just do lalala…17

Призори на Луи му се повръщаше от пиене, но беше щастлив. Повтаряше ла-ла-ла на три тона и пееше всички песни… Черният се надигна, клатушкайки се.

— Hey, man, I have to go…18

Луи го проследи с поглед.

— Tomorrow?19 — попита той.

— You mean tonight? — поправи го черният, прихвайки силно с пресипнал глас. — ОК, Louie, tonight…20

Заклатушка се и за да си проправи път, разбутваше масите, които падаха с трясък. Луи отпусна брадичка на пианото и се унесе в сън.

Така премина първата му сватбена нощ.

Следващите дни бяха изтощителни. През деня обикаляше Париж с Елизабет, катереше се по Айфеловата кула, крачеше из залите на Лувъра, пързаляше се из салоните на Версай. Вечер тайно сипваше леко приспивателно в чашата с вода, която даваше на Елизабет, и слизаше при Били пианиста.

Елизабет недоумяваше защо се чувства толкова уморена, Луи обясняваше, че за това е виновен Париж, завиваше я и слизаше в бара.

След като клиентите си отидеха, Били поръчваше една бутилка, свиваше по някой друг джойнт и учеше Луи да свири.

Били беше родом от Мисисипи. От дете свиреше на пиано, без изобщо да познава нотите.

— Nothing. I don’t know anything about music. Just listening to it and then lalala… That’s enough you know, when you like it…21

Луи схвана, че имал жена и пет деца там и пътувал, за да се разведри, защото нали ти е ясно, „You know one wife and five kids“22. Той разперваше пръсти „едно“ и „пет“, извивайки рамене, сякаш му бяха отзад на гърба.

— Невъзможно, Луи. Невъзможно. Те изяждат теб… Тогава мен отива, отива… Париж. А! Париж…

И той засвирваше „Париж това е Айфеловата кула, забила връх в небесата, казват, хубава е, казват, грозна е, само дето без нея Париж нямаше да е Париж…“. Луи знаеше думите на песента, но не можеше да я изсвири и Били го научи.

Били му предаде целия си майсторлък за една седмица. Луи се гледаше в огледалото и се намираше красив с тъмните сенки под очите.

Последната нощ беше толкова тъжен от предстоящата раздяла с Били, че през цялото време му разказва за Понсе.

— Има ли бар там? — попита Били.

Бар в Понсе! Не, не, Луи поклати глава отрицателно.

— No music! — ококори очи Били.

— No music — потвърди Луи, кимайки.

— Buy some records!23

— Good idea… records!24 — съгласи се Луи, кимайки одобрително.

След като се върнаха в Понсе, Луи си купи пиано и плочи. Изпразни спестовната си книжка. Тогава за пръв път се спречка с баща си.

— Като си помисля как цял живот, цял живот се борих, за да ти дам образование, солидна база, да те възпитам в духа на истинските ценности, а ти как постъпваш! От раз прахосваш всичките си спестявания! Замисли ли се какво ще стане, ако нещо ти се случи? Вече не си сам! Вече имаш от-го-вор-нос-ти! Даваш ли си сметка какво означава това! — крещеше баща му.

Шубето, помисли си Луи, той се опитва да ме зарази със собственото си шубе.

Не се огъна — купи пианото и плочите. Елизабет не се намеси. След като Луи искаше пиано…

Двамата обитаваха пристройката до училището, докато Анри Гаяр излезе в пенсия.

Луи си пускаше плочите и се опитваше да свири по слух. В началото почукваше колебливо, налучквайки мелодията, но постепенно, благодарение на акордите, на които го бе научил Били, започна да свири по слух. Заниманията му с музициране се застъпваха с учебните му часове, затова се снабди с „Помагало на учителя“, в което бяха събрани решенията на задачите с течащите кранчета, пълните и празните басейни, срещащите се влакове, съгласуванията на всякакви причастия, глаголи и какво ли не още.

— Имаме две кранчета, които текат — диктуваше Луи. — От едното изтичат три децилитра вода на минута, от другото — седемнайсет. Колко време е нужно, за да се напълнят два столитрови варела, при условие че от единия изтичат хиляда и двеста милилитра на минута?

В „Помагалото“ бяха дадени единствено отговорите: 26 и 98 часа. За жалост, не бяха показали начините за решаване на задачата. Боже мой, Боже мой, направи така, че поне един да я реши, иначе съм загубен!

Усещаше, как капки пот оросяват челото му, и жадно се взираше в учениците, заети да драскат в тетрадките си. Объркан, Луи дори се ухили угоднически на отличниците на класа Пол и Жак Бюзар. Със свито сърце започна да събира тетрадките и да пита за отговорите.

— 12 и 46 — отговори Пол Бюзар.

— Не, не е вярно. Ти, Жак?

— 13 и 82.

— И ти нямаш правилния отговор.

— Лоран?

— 19 и 123.

— Изобщо не е това. Няма ли някой от вас, който да може да реши една задача? Ще ви друсна по една двойка на целия клас и ще ви оставя след часовете в класната стая за наказание. Край на свободните следобеди в четвъртък, край…

Ризата му бе залепнала за гърба. Нервно натроши тебешира, който стискаше в ръка. Ако никой не успееше да намери правилното решение, щеше да им се накрещи, да ги накаже и сам да се мъчи да открие решението. В противен случай ще се окаже, че съм тъпак, и няма да имам грам авторитет. Не съм за този занаят. Виж ти, това е идея…

— Моля, гос’ине, моля, гос’ине!

Жерар Льотюр, оня с цайсите, дето заекваше, вдигаше ръка. Последната му надежда.

— Два-два-два…

— Спокойно, Жерар, не бързай.

Изглежда, беше попаднал на правия път.

— 26 и, и, и, и… 98!

— Много добре, Жерар, отличен. Излез на дъската да покажеш на тези лентяи как трябва да се реши задачата.

За да развеселява децата, купи папагал и реши да го научи да говори. По един час на ден учениците правеха опити да разговарят с пернатото. Целият клас затаяваше дъх, а птицата, кацнала на един клон сред гроздови зърна и корички хляб, клюмаше, упорито стиснала човка. Луи се възползваше от случая, за да разсъждава върху мъдростта на пилето, което осъзнало, че много често говоренето води човека до гибел.

Елизабет чакаше бебе. Луи се чувстваше излишен вкъщи. Бебето се роди. Беше момче, кръстиха го Франсоа, заради когото му забраниха да свири.

— Поне засега, Луи. Шумът му пречи да спи, той е толкова мъничък…

— Това не е шум! — възмущаваше се Луи. — Това е музика!

На Франсоа току-що му бяха поникнали първите зъбки и Елизабет отново се почувства отпаднала.

Розали, очарователно русокосо и белолико момиченце, беше одрало кожата на майка си. Пианото пак се оказа под възбрана, вдигала се ужасна патърдия. Луи водеше безкрайни монолози с папагала, който продължаваше да стои безмълвен.

— Ще се махна, ще замина — казваше му той, за да си изплаче душата, — ще постъпя като Били. Жена и две деца, идват ми в повече.

Папагалът чоплеше мократа коричка хляб, кълвеше я и я плюеше, съвършено безразличен.

— На теб не ти пука, нали ще живееш сто години! Само че на мен, приятелче, не са ми отредени толкова! Искам да живея сега. Ще се махна, ще се махна, ще се махна оттук…

Не изпитваше някакви особени чувства към децата си, случваше се дори да им забрави имената. Елизабет не му придиряше.

— Нормално, мъжете не се интересуват от бебета, те са толкова мънички, но почакайте да пораснат и тогава ще видите…

Луи очакваше с нетърпение да пораснат, за да се върне към пианото нощем.

Елизабет бе започнала леко да се отпуска, стана една такава сладникава. Сигурно кърменето и майчинството я размазват толкова, мислеше си Луи. Вече не се налагаше да настоява, нито да се пазари с нея, за да я накара да си запретне полата.

— Поне веднъж няма ли да ми кажеш „не“ — прошепна й той една вечер, преди да заспи.

— „Не“ за какво, любими?

Той не отговори.

Най-сетне дойде дългоочакваният ден на пенсионирането на Анри Гаяр, на преместването от едната къща в другата, на предаването на връзката ключове и даването на съвети.

— Ще организираме вечеря, ще го отпразнуваме — предложи Елизабет. — Ще поканим твоите и моите родители и ще отпразнуваме настаняването ни.

Човек не отпразнува „настаняване“, каза си Луи. Каква ужасна, мрачна дума. Настанявам се, заравям се в дупката си.

На вечерята вдигнаха наздравица за Луи, новият глава на семейството и ръководител на училището, и той леко се прегърби от изброените отговорности.

Следващите дни бяха още по-ужасни. Всички го преследваха за всичко: домакинката за работното време на училищния стол, водопроводчикът за разваленото кранче на втория етаж, родителите на учениците за отрочетата си, Елизабет за неговите собствени.

Родителите на Луи придобиха лошия навик всеки ден да идват на вечеря у тях, под претекст, че „училището им липсвало“. Луи се гневеше, докато се приготвяше за лягане.

— Искат да ме уморят… Целия си живот икономисваха да си купят къща и след като се нанесоха в нея, само се чудят как да се върнат обратно тук!

— Но те са ти родители, скъпи! — напомняше Елизабет.

— Точно така, затова да си стоят на родителското си място — далече от мен!

— Нали знаеш, че идва един момент, когато родителите се превръщат в твои деца. Трябва да го приемеш, скъпи. И ти самият след време ще бъдеш доволен Франсоа и Розали да поемат грижите за теб!

— И ти ли започваш! Вече ме виждаш като немощен старец! Ама какво ви става бе, хора? Аз съм на двайсет и три години, не съм стар!

Беше толкова бесен, че излезе да изпуши една цигара при папагала.

— Заминавам, старче, заминавам, махам се оттук…

Опита се да си разтвори душата пред Елизабет, но тя много се ядоса.

— Признай си, че не желаеш да пораснеш, че искаш да си останеш дете цял живот!

— Точно така, не искам да пораствам. Не искам да ходя с костюм като възрастен и да произнасям сложни думи с важно изражение! Кажи ми какво лошо има в това?

— В такъв случай не трябваше да се жениш, да правиш деца. Сега е много късно.

Тази нощ той спа в покритата част на училищния двор. Тази нощ взе решение да се махне.

Изкара последния си ден в училище, както обикновено. Прибра се за вечеря, както обикновено. Масата беше сложена. Родителите му го посрещнаха, усмихнати.

— Месарят мина и пита какво ще искаме за събота — съобщи Елизабет, която прехвърчаше насам-натам, оправяйки ту едно, ту друго. — Не, не, оставете на мен, татко — спря тя с жест бащата на Луи, който предлагаше да нареже хляба. — Поръчах бутче, ще направя печено, но все повече се убеждавам, че се налага да си вземем хладилник. Нали се сещаш, оня, дето го видяхме миналата седмица?

Дума да не става, мислено се опълчи Луи, ако купя хладилник, направо съм загубен.

Беше се изправил до масата, не докосваше салфетката си, не дърпаше стола да седне.

— Какво стоиш като истукан? — обърна се Елизабет към него, повдигайки капака на супника. — Сядай!

— Не.

Всички вдигнаха очи. Няколко капки супа потекоха по брадичката на баща му.

— Какво ти е, Луи? — попита майка му. — Да не си болен?

Болестта. Алибито на отказващите да общуват. Върховният аргумент, с помощта на който да се измъкнат. Просто мога да им кажа, че ме боли глава, и всичко ще си дойде на мястото. Ще ме утешат, ще се погрижат за мен. Ще ме приютят на топло в семейното гнездо, ще ми пъхнат в ръката два аспирина. Ще си спестя куп неприятности!

— Реших да замина.

Той се отпусна на стола с подкосени крака.

— Местят те на друго място ли? — попита Елизабет. — Затова ли не се чувстваш добре?

Последен шанс за последна лъжа.

— Не. Махам се оттук, заминавам завинаги. Не мога. Всичко това…

Той посочи стаята, подредбата, всичко чисто, спретнато, ведро, истински модел от списание, олицетворяващ идеалния дом.

— Съжалявам, наистина съжалявам, но направих грешка, сбърках…

Седяха, онемели. Както в театъра, когато чакаме лошият да се сгромоляса, а добрият да победи. Брадичката на баща му лъщеше необърсана, майка му го гледаше, застинала с лъжица във въздуха. Ще я поднесе към устните си, след като прекрача прага, след като си изляза. Тази мисъл му вдъхна смелост. Няма да умрат без мен.

Стана, отиде до вратата и се обърна.

— Ще ви пиша. Ще се постарая да ви изпращам пари.

— Забравяш, че имаш две деца! — напомни баща му.

— Знам, знам, съжалявам…

Натисна дръжката на вратата и излезе.

Имаше усещането, че е участвал във филм на забавен каданс, но след като напусна къщата, лентата отново се завъртя на обичайните обороти. Свежият въздух го погали по лицето.

В покритата част на училищния двор папагалът спеше.

— Ей, старче… Заминавам. Махам се. — Почеса го по главата. — Постарай се да проговориш някой ден!

Погледна пианото си, вдигна капака, спусна го. Бръкна в джоба си — имаше само две банкноти от по десет франка.

Глава 7

Мартин замина за Париж в средата на август. Преди това се беше обадила на управителката на супера „Кооп“, която се бе съгласила да я върне на работа като касиерка… но само до Коледа.

— Ще си подготвя отново документите за „Прат“ и ще замина за Коледа. Този път наистина ще замина, каквото и да става.

Жюлиет остана сама в Жирен, в компанията на Шарло и Шоколад.

— Ще се наложи двамата да запретнем ръкави и да довършим ремонта — заяви Шарло, оглеждайки бъркотията наоколо.

След като Мартин си замина, Жюлиет се обезкуражи от огромната работа, която оставаше да се свърши.

— Никога няма да успеем!

— Напротив. Пък и Симон ще ни помага.

Незнайно защо, оптимизмът на Шарло я подразни.

— Писна ми от този ремонт! — заяви тя и изрита купчината пясък. — Край няма…

— Щеше да приключи по-бързо, ако бяхме наели майстори. Обаче щеше да струва доста по-скъпо.

Пари, винаги и само пари. Постоянно се сблъскваше с този проблем. Би трябвало да започнат да ни учат как да ги печелим веднага щом поотраснем. Вместо да ни учат на всякакви безполезни и ненужни неща!

— Татко изпрати ли ти чека?

— Да.

— И ти го запази, така ли?

— Да.

— Но защо? Аз щях да ти ги върна, само че по-нататък! Не искам нищо от него.

— Ти нямаш пари, Жюлиет.

Унизена. От родителите си, а сега и от Шарло. Унизена и подпомагана, и подкрепяна. Не искам да съм финансово зависима от когото и да било.

Качи се на тавана, където потърси усамотение до пианото.

Cosi, cosa… Не знам къде е. Може би в този момент шепне мръсни думи в ухото на някоя друга?

Седна до пианото и обгърна коленете си с ръце. Ревнувам и ме боли. В началото беше добре, тогава не го обичах. Бях по-лесна за съжителство и вероятно по-интересна. Любовта те прави безпомощен. Ставаш глупав, точно когато трябва да блестиш и да заслепяваш.

Лъскавите педали на пианото сякаш бяха позлатени. Жюлиет си представи обутия в ботинка крак на Минет върху педала и как кракът на учителя едва докосва нейния.

Погали лъскавото акажу, ръката й тръгна нагоре към клавишите, но се спря на някаква грапавина. Едно различно парче фурнир, залепено по-късно, нещо като кръпка. Опита се да го премахне, да го приплъзне встрани, нагоре, надолу, почовърка, почука, докато най-накрая щракна някаква пружина и Жюлиет видя пакет писма и една снимка. Снимка на нежно усмихващ се млад мъж с черни очи и черна коса, допрял с три тънки пръста наклоненото си лице. Писмата говореха за любов, за фини къдрици, за прилежно сведено чело, за седефени нокти и пъргави пръсти. Всички бяха написани с един и същ фин, почти женски почерк. Последното загатваше за целувка по челото в края на предишен урок и даваше обет за вярност до гроб, целомъдрие и вечна любов. Той се подчиняваше на решението на Минет, без да се бунтува, и поднасяше извинения за безразсъдството си.

„Как всичко се е променило оттогава!“, разсъждаваше Жюлиет. Как е възможно да скъсаш заради целувка по челото? Да се откажеш да изживееш разгоряла се страст? Минет със сигурност е обичала този младеж. Повече от съпруга си. Въпреки това е останала тук, в Жирен, следвала е реда, установен от родителите й, от мъжа й. Послушала ги е. Подчинила се е.

Зад писмата Жюлиет откри в тайника и дневника на баба си. Той започваше така:

Дневникът изобилстваше с подробности от ежедневието на Минет.

Или: „Розите са прекрасни хора“. „Уважавам паяците, не ги убивам. Старая се да ги държа настрана от очите на мъжа ми, защото той ги смачква.“

Често споменаваше мъжа си.

Отново и винаги парите, отбеляза Жюлиет. Ако Минет бе разполагала със собствени пари, щеше да замине с учителя по пиано. Подчинението на жените се обяснява главно с безпаричието им, а не толкова с чувството им за дълг.

Имаше дни, в които Минет беше весела.

Към края записките й бяха в стенографски стил:

От последните записки я побиха тръпки, бяха ужасяващи.

Жюлиет върна обратно писмата (те принадлежаха на пианото), но си запази дневника.

Една сутрин раздавачът донесе писмо, препратено от Париж. Пликът носеше печата на адвокатската кантора „Ноблет и Фарланд“. Документите й бяха приети. Жюлиет Тюил беше одобрена за едногодишен стаж в кантората. На стажантите не се полагаше заплащане.

Краят на лятото завари Жюлиет в Жирен. Цял един месец в полусамота й се отрази благотворно. Прекарваше времето, наблюдавайки цветята и мравките, Шоколад и паяците, розите и ягодите. Не общуваше много-много с Шарло. Помагаше на Маргьорит в полската работа. Маргьорит постоянно се оплакваше от времето.

— Оплаквате се, когато е хубаво, оплаквате се, когато вали… Нищо не може да ви направи щастливи — казваше Жюлиет.

— Щастие — отвръщаше Маргьорит, — още една парижка дума. На село такова нещо не съществува. Ние живеем с времето и реколтата, затова за нас прогнозата е толкова важна.

— Но все пак нали си се омъжила, Маргьорит — не се предаваше Жюлиет, — значи си обичала Симон.

Маргьорит свиваше рамене.

— Трябваше ми мъж да работи на полето, нищо повече. Той ми беше първият и казах „да“.

— Но си била щастлива все пак, нали?

— Правичката да ти кажа, децата ми са здрави, изкарвахме достатъчно да ги отгледаме! Другото…

А за мен другото е важното, към него се стремя в живота, разсъждаваше Жюлиет. Минет си е мечтаела за красивия учител, Маргьорит се утешава и мечтае, докато чете „Ние двамата“, аз упорито преследвам някакъв идеал за мъж, който може би съществува само в книгите или в мечтите. Ами ако всъщност аз съм измамената и жертвата?

В Париж Мартин се беше записала на курсове по търговски английски. Тръгваше си от работа в „Кооп“-а в седем без петнайсет и пътуваше цял час, за да стигне навреме до площад „Одеон“. Всяка божа вечер. В брошурата се твърдеше, че ежедневните занимания помагали да се „потопят курсистите изцяло в езика“. В нейния случай това беше единственият начин да изтрие от паметта си спомена за един дълъг шлифер и за проблясващата светкавична усмивка, която й се привиждаше зад всеки ъгъл.

— Никога ли няма да се спреш? — дивеше се Бенедикт пред неизчерпаемата работоспособност на Мартин.

— По-добре се чувствам, когато се претрепвам от работа.

— Заради Ришар ли? Пак ли те прихваща? Защо не отидеш да го видиш? Сигурно вече се е върнал.

— Аз направих достатъчно. Сега е негов ред да се реши на една малка крачка.

— Искаш ли аз да отида?

— Най-много искам да приключим с темата, да я изтрия от съзнанието си. Пълно затъмнение. Изтриване… А ти никак не ми помагаш, като ми говориш непрекъснато за него.

Бенедикт реши да поеме нещата в свои ръце и да отиде сама. Семейство Брузини не я познаваха, а в случай че Ришар се е върнал, щеше да си поприказва с него. Отвори й госпожа Брузини. Бенедикт успя да види, че надписите със спрей бяха заличени, но фасадата не беше пребоядисана изцяло.

— Добър ден, госпожо, аз съм от Националния комитет по преброяването на населението.

— Имате ли документ?

Бенедикт показа отдалече журналистическата си карта и френският трикольор свърши работа. Госпожа Брузини я покани да влезе.

— Само да не се забавим много, че трябва да приготвям вечерята.

Бенедикт извади молив и формуляри, които сви от вестника, и започна с въпросите: брой деца, с какво се занимават… Госпожа Брузини не беше от схватливите и Бенедикт се нервира.

— Кой е глава на семейството у вас? — попита тя рязко.

Истинската анкетьорка би трябвало да е авторитетна личност, нали така.

— Мъжът ми, но той е болен. А големият ми син не е тук, в момента е в Марсилия.

— Професия на съпруга и на сина?

Госпожа Брузини се поколеба за миг и изтърси:

— Мъжът ми е безработен, а синът ми работи на надница в Марсилия. Работи на пристанището. Изпраща ни по малко пари в края на месеца.

— Адресът на сина ви в Марсилия?

Колкото по-рязко говореше Бенедикт, толкова по-сговорчива ставаше госпожа Брузини. Тя стана и отиде до бюфета. Отвори едно чекмедже и се разрови вътре. Бенедикт видя, как се старае да намери адреса на Ришар, и се почувства обзета от странно усещане за власт. Защо съм толкова дръзка, когато се представям за друг човек? Как се получава така, че аз, която толкова се страхувам от живота, успявам да направя такива удари? Ето сега например, никой не ми помага. Никой не ме е хванал за ръката, за да ме доведе тук.

Госпожа Брузини седна отново, държеше някакъв плик. Извади от плика писмо и прочете адреса: улица „Мартини“ №36, апартамент Ж5.

Бенедикт си записа адреса и зададе още няколко въпроса, след което си събра листовете и си взе довиждане.

Госпожа Брузини я изпрати до входната врата, извинявайки се за забавянето. Бенедикт не си даде труда да отговори.

Глава 8

— Доколкото видях, бяха десетина, искаха да поднесат венец на гроба на жената на Незнайния воин.

— На кого? — попита Режина, внезапно обзета от съмнения относно познанията си по френски.

— На жената на Незнайния воин. Така пишеше на лентата: „Има и някой по-незнаен от Незнайния воин — жена му…“.

Матилд беше дълбоко развълнувана. Разхождали се двете с Джоун по „Шан-з-Елизе“ и видели група жени, поели към Триумфалната арка. Джоун настояла да се присъединят към тях. Не успели, защото точно тогава полицаите обградили групичката, издърпали цветята и лозунгите от ръцете на жените и ги натоварили в полицейски фургон да ги отведат в управлението. Матилд и Джоун присъствали на сцената, вцепенени от ужас.

Режина слушаше и лакомо похапваше компот от дюли направо от буркана, беше си го донесла от Германия.

— Ако продължавам да се тъпча така, скоро ще стана огромна и никой мъж няма да ме иска. Дори Незнайния воин…

Страните на Матилд бяха пламнали от вълнение.

— Не мога да обясня защо, но групата протестиращи жени дълбоко ме развълнува. Обикновено сме свикнали да виждаме групи протестиращи мъже. Една от жените носеше транспарант с надпис: „На всеки двама души единият е жена“. Досега не се бях замисляла.

— Един от двама е жена. А колко ли са възможните съпрузи? — попита Режина с пълна уста.

— Наистина ли искате да се омъжите? — обърна се Матилд към нея.

— Това е единствената ми надежда. Не виждам какво друго бих могла да направя. Нямам дипломи, нямам пари, нямам професия. Всъщност не ме бива за нищо.

— Когато се омъжих, и аз бях като вас.

— Ето на, виждате ли. А сега имате прекрасни деца, красива къща, мил съпруг. Преуспели сте в живота.

Матилд кимна. Беше подредила живота си. Въпреки всичко нещо не й достигаше.

На другия ден на първа страница на „Франс Соар“ се появи заглавие с огромни букви: „Протестаращите феминистки не успяха да поднесат венците си“. Статията беше посветена на Движението за освобождение на жените, напомняше накратко за американското сродно движение Women’s Lib и съобщаваше, че предния ден в Ню Йорк 25 хиляди американки излезли на улицата да протестират.

Същата вечер, след като Мартин се върна от английския, Матилд отиде в стаята й. Искаше да й разкаже за преживяното приключение. Мартин я изслуша с усмивка.

— Говорите ми странни неща, Матилд. Доколкото виждам, за вас това е откритие, нещо ново, нали?

Матилд леко се изчерви.

Мартин продължи:

— Майка ми беше ангажирана изцяло в политическите борби. Мен ако питате, бих предпочела да се беше посветила на женската кауза. Политиката е капан за тъпаци, така мисля аз, това е моят девиз. Няма партия, която да се вълнува от съдбата на жените. Впрочем не виждам смисъла от такава партия. Всяка жена трябва сама да се освободи. Преди да замина за Ню Йорк, ще ви дам книгите си, сред тях има някои доста интересни, сама ще видите.

— Не можете ли да ми заемете една-две още сега?

— Добре, но запомнете добре едно нещо, Матилд! След това вече няма връщане назад. Какво ще правите с всичките си нови идеи в Питивие? Ще си създадете само неприятности.

— Ще постъпя според обстоятелствата.

Мартин й даде да прочете книгата на Бети Фридан25 „Женската мистика“.

— Как мислите, дали ще мога да я разбера? — притеснено попита Матилд.

— Да, разбира се — успокои я Мартин майчински.

Чувстваше се странно, че именно на нея се е паднало да запознава госпожа Тасен с феминистката литература. Развълнува се.

Матилд се върна от Флоренция разхубавена, загоряла, различна. Лакома и сериозна. Лакома за знания, прилежна и сериозна като ученичка.

Запасяваше се за зимата. Събираше книги, посещаваше концерти, изложби…

— Такава повече ми харесвате, преди се притеснявах от вас — каза й Мартин.

— Защо се притеснявахте?

— Не знам точно защо. За мен семейство Тасен си беше друг свят. Свят на привилегировани, които използват специални прибори за риба и разговарят на културни теми, докато се хранят.

— Вярно, така е. Но аз никога не съм отделяла време за себе си. Правех всичко в името на мъжа ми и на децата. От време на време си задавах разни въпроси, но не можех да им отговоря и отново се оставях да ме погълнат ежедневните грижи. Едва миналата година отидох на почивка за пръв път сама, представяте ли си?

— Мама никога не е ходила сама на почивка — въздъхна Мартин.

— Ето виждате ли… С нея сме от жените, които откриват живота късно. На четирийсет и пет години.

Бенедикт наблюдаваше Матилд с безмълвното отвращение на майка, която гледа пъпчивата си дъщеря, влюбена в кинозвезда.

Не я разбираше. Ако би дръзнала да изкаже на висок глас какво мисли, щеше да заяви, че й е смешно да гледа как Матилд започва да чете книгите на Мартин, как иска да се върне на училищната скамейка, как се облича… Матилд носеше широки панталони, индийски туники, сплиташе косата си на дълги плитки, които падаха свободно на раменете й. Най-смешното в цялата работа беше, че всеки ден отлагаше завръщането си в Питивие.

— Мамо, вече сме на прага на новата учебна година!

— Не преувеличавай, скъпа, има още цяла седмица.

Когато се хранеше, Матилд издаваше странен звук: челюстите й пукаха и леко поскърцваха. Преди не обръщах внимание, нервираше се Бенедикт.

— Нека веднъж и баща ти да види какво е, пък и той може да се справи много добре.

— Татко да тръгне да купува тетрадки и учебници, как го виждаш? Чуваш ли се какви ги говориш!

— Защо не?

— Ясно. Книгите на Мартин са ти размътили мозъка!

— Няма да е лошо и ти да ги прочетеш.

— Нямам нужда.

— Не съм много убедена.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Бенедикт с агресивен тон.

— Нищо особено.

— Благодаря, нямам нужда. Нямам желание да заприличам на превъзбудените американки, които манифестираха по нюйоркските улици!

— Такава ли ме виждаш вече? — попита Матилд, изненадана от яростната реплика на дъщеря си.

— О, мамо! Дай да сменим темата, искаш ли. Иначе ще се скараме, а не ми се иска, пък и не виждам смисъла.

— Не ми се струва чак толкова страшно. Казват, че все някой ден трябва да убием майка си.

— И ми го заявяваш широко усмихната! Ти си полудяла.

Жюлиет се прибра от Жирен точно когато Матилд реши да се завърне в домашното огнище, проклинайки учебните помагала и престилките, на които трябваше да бродира букви и опознавателни знаци. Не забрави да им припомни, че пак ще им дойде на гости.

— И ако няма свободно място, ще отседна на хотел!

Жюлиет не проследи с особено внимание драмата, която се разиграваше между Бенедикт и майка й. В главата й се въртеше една-единствена мисъл: да открие Луи!

Ремонтът на къщата почти приключи и Шарло беше удовлетворен от подобрения бетон. Тръгна си щастлив с Шоколад на задната седалка, настанен между бидоните и разни мостри.

Жюлиет отиде в хотел „Ленокс“. Не беше особено трудно да намери адреса и телефона на Луи. Беше спал там миналата нощ и си бе забравил документите в стаята. Жюлиет се чудеше дали да му се сърди, или да му благодари.

— Където и да се появи този пич, мадамите ще се избият да го преследват — каза й барманът. — Чудя се какво толкова намирате в него. Той е мръсен, груб и луд… Снощната например, някаква холандка, мацка и половина, манекенка, щеше да си прекара хиляда пъти по-добре с мен, какъвто съм любезен, внимателен, имам и скътани парици. А той профуква всичко до петак!

Жюлиет се колеба в продължение на няколко дни, докато реши да му позвъни.

Взираше се в парчето хартия, на което беше преписала адреса и телефона, и се питаше: „Ами ако го изхвърля? Ще се освободя завинаги от Луи“.

Само че беше пропуснала момента, адресът и телефонът се бяха запечатали в ума й. Способна съм дори да запомня номера на колата му и на социалната му застраховка.

Една вечер набра номера, молейки се на света Схоластика да не вдигне.

Той вдигна.

Тя разпозна гласа му и начина му да се провиква „ало“, сякаш имаше пожар. Вероятно ядеше, защото го чу да дъвче в слушалката.

Затвори.

Нямаше сили да държи слушалката. Обзе я необяснима слабост, зави й се свят и коремът й се сви на топка. От едно-единствено „ало“… Час по-късно отново набра номера.

— Добър ден, обажда се Жюлиет.

— Коя Жюлиет?

Бам. Ударът я разтърси цялата, зашемети я от глава до пети. Усети, че не й достига въздух, че оглушава, че сърцето й спира, и направи страхотно усилие, за да го върне в ритъм. Ръката, с която държеше слушалката, се изпоти и за малко да я изпусне, косата й се омазни от напрежение, умът й я съветваше да затвори, утробата й протестираше: „Не, не, искам да ме люби, без значение колко ще ми струва!“.

Готова съм на всичко, само да не седя, да се гриза отвътре и да чакам, каза си Жюлиет, пък и нищо не губя, един ден ще му го върна тъпкано. Ще го срещна случайно на улицата, ще бъда красива, с обувки на висок ток и ще го подмина, без да го погледна. Ще се притисна до мъжа, който ще бъде с мен, и няма да го погледна дори с крайчеца на окото.

— Жюлиет Тюил.

— Аха, добър ден… И как се чувства Жюлиет Тюил?

Говореше с наглия тон на играч, току-що спечелил партията, който се наслаждава на победата, подпрял небрежно хълбок на бара, с мехурчета бирена пяна по устните. Който се фука с подвига си пред приятелите и не бърза за никъде. Който безцеремонно афишира колко не му пука.

Едно на нула за него, отбеляза Жюлиет. Толкова по-зле. Задрасквам думата „любов“ от речника и започвам да го давам практично. Секс, секс и пак секс. Искам да ми каже колко му е гот, как влиза и излиза, как мазно се плъзга, как цялата съм мокра и колко му харесва това… Останалото — гордостта, самолюбието, любовта към ближния, ще го оставим за после.

Размениха някоя и друга баналност. За времето, за това, как минава, за това, как е минало, откакто не са се виждали.

— В такъв случай можем да се видим, а? — предложи той, добронамерен и щедър. И без да дочака отговора, продължи: — Утре на обед.

— Не, няма да мога.

Обед — не беше най-хубавото време за сдобряване. По-добре беше да е тъмно и да хванеш нечия ръка в мрака.

— Утре вечер — каза тя.

— Добре.

Тя затвори.

Утре вечер, вечерта на надеждата…

Утре ще спя с него. Край на терзанията. Поне до утре вечер.

А вдругиден ще е друг ден.

Бе й определил среща в един китайски ресторант. Пристигна първа, колкото и да се размотаваше в старанието си да закъснее.

Той влезе с ръце в джобовете на дънките, пристъпвайки плавно и спокойно.

Погали я по главата за добър вечер.

— Приятно ми е да те видя.

Не обелиха дума за нощта, в която той си тръгна. Говориха за къщата, за Шарло, за ремонта, за Мартин, Бенедикт, Емил. В единайсет часа той погледна часовника си и стана.

— Имам запис в студиото в единайсет и половина.

— Цяла нощ?

— Цяла нощ.

— Може ли да дойда с теб?

— По-добре недей.

След като излязоха на улицата, той я целуна и попита:

— Кога ще се видим?

— Да оставим това на случайността — отговори Жюлиет.

Този път обаче няма да тръгна да я предизвиквам. Да върви по дяволите!

Отговорът й му хареса.

Много бяха нещата у нея, които му харесваха.

Докато вечеряха, отиде до тоалетната и връщайки се на масата, я видя отстрани — подпряла брадичка с ръка, косата — разрошена, миглите — дълги като рачешки щипки.

Потръпна — Жюлиет седеше, съсредоточена като хищник, дебнещ плячката. Малко оставаше да започне да се облизва. Не искам, каза си той, не искам. Затова измисли записа в студиото. Ще сваля някоя майка и ще я изчукам със затворени очи, съсредоточавайки се върху циците или задника й…

Откакто се върна в Париж, все си търсеше работа. Бертолучи снимаше филма, но не му дадоха роля в него. Времето си минаваше и му се струваше, че е почти стар — беше на двайсет и осем, а нямаше нищо зад гърба си.

Пак свиреше по баровете и записваше реклами. За млечните продукти на „Шамбурси“. Поне печелеше пари.

Искам да стана звезда. Да изписват на афишите името ми с главни букви и хората да се тълпят на опашки на касите на кината. Имам нужда от това. За да се чувствам добре. Майната им на онези, дето плюят на такива неща! А и на нея ако не й покажа, че съм по-силният, ще я изгубя. Няма да се оставя да ме изнудва. Искам аз да съм изнудвачът.

Беше го потърсила и се бе наконтила заради него. Беше я завел в онова ресторантче, което вонеше на бульон. Неонът светеше право във физиономията й. Лесно й е на нея — когато й докривее, трябва само да свирне и мъжете си чупят краката да търчат. Но не и аз. И не желая да ми обяснява защо постъпи така. Не искам да проявявам разбиране. Не искам да бъда обективен. Ако започна да проявявам разбиране, е мен е свършено. Ще се превърна във всеопрощаващо и разбиращо приятелче. Не съм приятелче. Не проявявам разбиране. Не търпя. Стоя изправен, достатъчно далече, за да я предизвиквам и да ме желае. Дори когато ми се ще да пъхна ръка под полата й, да я заведа в леглото си, нея, момичето с миглите, извити като рачешки щипки.

Глава 9

— Искам да го видя, искам да го видя — повтаряше Жюлиет, подритвайки камъчетата, — помогни ми, Шарло.

— Защо толкова искаш да го видиш? Не беше толкова настървена, преди да ти отреже квитанцията!

— Защо ли? Защото искам, затова! Нещо в мен го иска: тук, тук и тук! — И тя посочи главата, сърцето и корема си. — Това не са ли достатъчно основателни причини?

Шарло се сгуши в шала си. Беше началото на октомври и времето застудяваше. Ще трябва да се запаси с нафта за зимата.

Луи често му гостуваше. Никога не споменаваше Жюлиет. Двамата се разхождаха бавно в градината, която плавно се спускаше към Сена. Луи хвърляше пръчка на Шоколад, който, вместо да му я носи, подскачаше весело насам-натам, разнасяйки я в муцуната си.

— Какъв тъпак е този пес — заявяваше Луи и погваше Шоколад.

Хвърляше се с плонж на земята и кучето го заобикаляше. Шарло беше силно озадачен от яростта, с която младият мъж се нахвърляше върху кучето. Дори и четириногото, и то се дивеше и накрая пускаше пръчката.

Луи непрекъснато говореше за работата си. По-точно за това, че не може да си намери работа.

— Изчакай малко. Нещата ще потръгнат, след като пуснат във Франция филмите, в които си се снимал.

— Никога няма да ги пуснат.

След което се умърлушваше и крачеше безмълвно до края на разходката.

— За какво мислиш, Шарло? — попита Жюлиет.

— За Луи.

— Виждаш ли, и ти също. Скучно ми е с другите момчета. Започвам да се прозявам, само като ги слушам как четат и коментират листа с менюто в ресторанта. С изключение може би на Низо.

— Низо? Този пък кой е?

— Не знаеш ли, бившият колега на Бенедикт от „Фигаро“. Обажда ми се няколко пъти и най-накрая отидох на кино с него. Той е ужасно влюбен в мен и ме гледа, сякаш съм… всичко!

Което ми се отразява добре, ужасно добре, допълни наум тя.

— А Бенедикт, тя какво мисли?

— Не знае. Той ми звъни под друго име вкъщи. Фредерик Моро.

— Аха, той ли беше младежът, дето искаше да пише?

— Да, всъщност вече започна. Пише роман. Приятен е, но… не съм влюбена в него. Шарло, Шарло, моля те, само една среща с Луи и ако не върви, обещавам повече да не ти досаждам.

Една съботна сутрин Шарло звънна на Жюлиет.

— Той е тук.

— Пристигам.

— Само че не желая да ме намесвате във вашите истории.

Говореше съвсем тихо в слушалката и Жюлиет изрева колкото й глас държи: „Благодаря, Шарло!“.

Няма да си мия косата, няма да се гримирам, да не ме заподозре.

Провери резервоара на мотопеда, имаше достатъчно бензин, и запърпори към остров Жат.

Той беше там.

В ателието на Шарло.

Жюлиет се престори на изненадана.

— О, Луи! Добър ден.

— Доърден…

Наведен над тезгяха, той пилеше някаква част.

Без да го погледне, Жюлиет се обърна към Шарло:

— Вече съм стажантка при Ноблет, всичко е наред.

Шарло се ококори. Та нали знаеше, че тя вече от две седмици стажуваше при Ноблет.

— Мисля, че няма да е зле да лансирам патента ти в чужбина.

Прави се на делова жена, иска да му вземе акъла, каза си Шарло.

Луи продължаваше да размахва пилата, съсредоточен в работата си. Шарло не знаеше как да се измъкне, без да се получи прекалено нагласено.

Жюлиет му правеше знаци да освободи терена, да изчезва.

— Ти затвори ли бариерата на влизане? — попита Шарло.

— Не — отговори Жюлиет, макар прекрасно да си спомняше, че я е затворила най-грижливо.

Шарло трепереше Шоколад да не излезе на пътя и да попадне под някоя кола.

— Боже мой, Шоколад! Ще изтичам да проверя — извика той и се измъкна.

Жюлиет разкопча якето си и пристъпи към Луи.

— Какъв късмет, че се срещаме тук.

— Късмет за кого?

— Какво правиш?

— Поправям един стар кардан за колата на един приятел.

— А по принцип?

— По принцип? Нищо, съвсем нищо.

Той продължаваше да човърка по кардана.

Жюлиет взе кардана и го остави на плота, измъкна му пилата, постави ръцете му на талията си, пъхна крак между краката му и нежно го целуна. Отначало той стисна зъби и извърна глава, но тя притисна коляно до бедрото му и езикът й се стрелна в устата му.

— Мръсница…

Грабна с две ръце лицето й и я зацелува бурно, олюлявайки се, като едва не изгуби равновесие. Ръцете му се спуснаха надолу към гърдите й, долепи бедра до нейните. От устните на Жюлиет се откърти дълбока въздишка, тя мушна ръка в панталона му, сграбчи члена му и започна да го гали. Тъкмо се готвеше да свали дънките си, искаше да я обладае тук, направо на тезгяха, когато той ненадейно се отдръпна.

— Жюлиет, адски тъпо е… Не мога нищо да направя за теб. Не мога да ти дам това, което искаш.

— А какво искам аз според теб?

— Искаш да постъпим като родителите ти, да се „установим“, да си играем на семейна двойка, да сме си верни с всичките му там глупости. Аз не мога.

— Ако се откажа от тази идея?

— Ще ти хрумне друга подобна. До деня, в който най-накрая ще постигнеш своето, но не по любов, а защото съм мързелив и безхарактерен.

— Страх ли те е?

— Може би.

Тя се замисли за миг.

— Не съм свикнала с момчета като теб.

— И аз не съм. Не мога да свикна със себе си.

Жюлиет се засмя.

Той продължи:

— Най-дребното нещо ме прави щастлив или нещастен. Ако съм сам, е по-лесно…

— Въпреки всичко иска ми се да опитам.

— Виждаш ли? Готова си на всичко.

— В такъв случай да кажем, че имах желание да те видя.

— За да се чукаме?

— За да се чукаме.

— Харесва ми, когато си искрена.

— Кога започваме? — попита Жюлиет.

— Утре вечер.

— Добре.

Тя подскочи и седна на тезгяха. Оправи си дрехите.

— Кажи ми една нежна дума на тръгване, само една…

Той отново я изгледа подозрително, поклащайки глава.

Жюлиет не се предаваше.

— Моля те, една нежна дума за из път.

Той отново бе взел кардана и внимателно го оглеждаше.

Жюлиет въздъхна, предаваше се.

Тъкмо си обличаше якето, застанала с гръб към него, когато го чу да прошепва:

— Кур.

Тя се усмихна, обърна се и изтърси:

— Ташаци.

Вкъщи, на улица „Плант“, я чакаше писмо. Беше от родителите й, позна по почерка. Отвори го с нетърпение. Помирение? Признание в любов? Примирие? Признават, че съм пораснала, и дават дума да не навлизат в моята територия… И аз ги обичам, независимо че не се разбираме, нищо че си говорим на френски. Може да решим да се обичаме без думи в края на краищата.

Тя се тръшна на леглото, притиснала плика до гърдите си. От него изпадна сгънат на четири лист и чек за две хиляди и петстотин франка, подписан от господин Марсел Тюил, „Котаракът в чизми“, улица „Курон“ №26, Питивие.

Тя разгърна листа. Беше празен, без нито една дума.

— О, не! — изплака Жюлиет, разстроена.

Обля се в сълзи, които скоро пресъхнаха. Не беше нищо повече от изблик на самосъжаление, укори се тя.

Взе чека и го накъса на малки парченца, пусна ги в един плик и прилежно написа адреса на родителите си. Отиде до пощата веднага, за да няма връщане назад.

И сега, какво ще правя? Това е само красив жест, хубава реплика. Също като Сюркуф в трюма на парахода, когато английският капитан, който го е пленил, се появява и се обръща към него с оскърбителни думи: „Вие, французите, се биете за пари, за разлика от нас, англичаните, които се бием за честта си!“. „Човек винаги се бие за това, което му липсва!“, злорадо се изсмял безстрашният пират, окован във вериги.

Жюлиет нямаше пукната пара, но имаше чест в изобилие. Накрая Сюркуф бе натрупал състояние и постлал пода на къщата си в Сен-Мало с жълтици! Понеже Наполеон му забранил да ги реди легнали, за да не стъпва по лика му, Сюркуф заповядал да редят монетите плътно една до друга изправени! Френският флот бил разорен, а Сюркуф позлатил подовете в дома си. Истински пират, какво да си говорим.

На Жюлиет й хрумна идея.

Идея, която я накара да се намръщи, но все пак реши да я обмисли. Не трябваше да си заравя главата в пясъка, а да погледне истината в очите: парите й бяха свършили.

Изключено беше да поиска назаем от Шарло — беше голяма циция.

Нито от Луи.

Нито от Мартин.

Нито от Бенедикт.

Изключено беше да обяви къщата за продан.

В такъв случай?

Виртел…

При положение че предложението му продължава да е в сила. Защо не? Пират или куртизанка, къде е разликата? Дори няма да ми е толкова трудно, ако вместо „курва“ казвам куртизанка.

Куртизанка… Едно време за жените това е било начин да преуспеят, не по-лош от всеки друг. В никакъв случай не беше по-нечестен от пиратските набези. Слагам черната превръзка на Сюркуф, наконтвам се с кринолините на Ла Пайва26… щурмувам Виртел и му свивам мангизите. Без много-много да се размотавам, само колкото да натоваря трюмовете на кораба, да се изсмея на родителите ми и да убедя моя принц…

Жюлиет не беше особено убедена, че това е добра идея.

Даде си две седмици срок за размисъл.