Неморално предложение

Глава 9

За мое голямо изумление, канабисът на Евелин започна да расте с небивали темпове. Само две седмици след засяването на семената, от почвата започнаха да се показват малки листенца. Разсадът също вървеше добре, но на него започнаха да му никнат отблъскващо изглеждащи листа.

Противно на очакванията жаждата за живот на тези растения ме трогна. Би ми станало тежко просто ей така да ги захвърля на боклука.

— Тук не трябва да припарва никой, освен нас — казах на Евелин. — Иначе много скоро ще се окажем в затвора. Ако господин Кабулке види растенията…

— Ами спокойно можеш да му кажеш, че са домати — предложи ми Евелин.

— Домати! — извиках аз. — Господин Кабулке може и да изглежда малко отнесен, но със сигурност различава доматите. Освен това тези неща започват вече така да вонят, че можеш да се упоиш само от миризмата.

— Господин Какабулке никога не би ни предал — каза Евелин. — Но виж, Щефан ме притеснява.

— Щефан? Да не би да не си му казала какво отглеждаш в градината?

— Да не си откачила? — сепна се Евелин. — Тези Гертнерови всичките са дяволски консервативни и ревностни католици. Биха изпели на минутата всичко, което са видели тук.

— Ох! — възкликнах.

Може би имаше право. Повечето хора не биха одобрили това, което Евелин правеше тук. И аз не би трябвало да го правя. В края на краищата беше нелегално и неморално.

— За Щефан не се притеснявай — казах аз. — На него можем спокойно да му кажем, че това са домати. Той и след сто години няма да забележи разликата. Оттук нататък какво следва? Джойнтът от листата ли се свива?

— Не, не, не! — каза Евелин. — Използват се цветовете. Първо трябва да отгледам едно великолепно растение — майка. А мъжките безпощадно трябва да се унищожават. Виждаш ли? Това тук е мъжко. Можеш да го познаеш по това, че не създава съцветие. Е, в един момент и те цъфтят, но са напълно безполезни.

Евелин отскубна мъжкото от лехата и това до него също.

— Бедните! — казах аз.

— Това са безполезни паразити — отговори Евелин. — Добре че ги различавам, веднага щом ги видя. И след това — отскуб! — Евелин погали нежно едно растенийце. — Ти си момиченце, нали? Скоро ще разцъфтиш и така ще изплатиш на мама всичките грижи, които е положила за теб. Виж само, вече е образувала съцветие. Колко бързо само става всичко!

— Не трябва ли страничните издънки да се отстраняват, като при доматите?

— Да се отстраняват? Това пък как става?

— Ами, ето така — казах и хванах едно от растенията. — Взема се и…

Евелин ме удари през ръцете.

— Долу лапите! — извика тя. — Това тук си е моята леха. Аз се грижа за цветята! Не знам дали нещо трябва да се отстранява, но веднага ще проверя в интернет дали трябва да го правя с цветенцата ми.

— Не мисля, че можеш да наречеш това тук цветя — казах аз.

— Наричай ги, както си искаш, но ги остави на мира — тросна се Евелин. — Сега трябва да тръгвам, имам среща с Оливер. Утре ми е овулацията.

— Пак ли? — промърморих.

Оливер беше напълно прав, тази компютърна програма за забременяване беше нещо развалена.

Проследих ядосано как Евелин се качва в беемвето си и потегля. Беше красива като юнско утро. Животът е толкова несправедлив. Тази жена имаше просто всичко: всяка седмица овулация, секс с мъжа си и с мъжа ми.

— Не можеш да си сигурна! — казваше всеки път Елизабет, когато започвах да говоря за това (а това ставаше почти всеки път, когато се видехме).

Но аз бях убедена.

— Да приемем, че заключиш Каспар за един час в стая, пълна с желирани мечета. Мислиш ли, че няма да яде от тях? — попитах я.

— Разбира се, че ще яде — отговори ми.

— Виждаш ли? Абсолютно същото е положението с Щефан и Евелин — казах аз.

— Но Каспар е едва на четири години — отбеляза Елизабет. — А Щефан е на трийсет и седем. Искаш да ми кажеш, че не може да се владее повече от едно четиригодишно хлапе?

— Ако ставаше въпрос за желирани мечета, може би ще успее — казах. — Но не трябва да забравяш, че Евелин не е желирано мече.

— Въпреки това, нямаш никакви доказателства — каза Елизабет. — Освен това нали имаш намерение да му простиш.

— Е, да, отдавна съм му простила — казах и изскърцах със зъби. — Аз просто не съм от онези жени, които забелязват, че ги мамят чак когато нещата станат очевидни.

— Точно така — отговори Елизабет сухо. — Ти предусещаш нещата.

Не можех да изключа ревността си, колкото и усилия да полагах. А и Щефан не беше особено любезен с мене. Настроението му представляваше смесица от безразличие, нетърпеливост и гузна съвест — все неща, характерни за мъжете, които изневеряваха. Представата, че дарява Евелин с цялото си внимание и чар, ме влудяваше. Защо всичко на този свят бе толкова несправедливо? Евелин имаше просто всичко: красив мъж и външен вид на холивудска актриса. Освен това си откри и подходящи допълнителни занимания: отглеждаше дрога и ремонтираше къщата ни. (Не че нещо от това правеше лично: беше превърнала господин Кабулке в личния си роб. Можех да се обзаложа, че госпожа Кабулке също се пенеше от ревност.)

Защо, след като имаше всичко това, й бе притрябвал и моят мъж?

Въздъхнах дълбоко. Единственото, което ми оставаше, беше работата ми.

— Изглеждаш отвратително — посрещна ме Петра, когато влязох в магазина с няколко току-що засадени в саксии слънчогледи.

— Благодаря, подобно — отговорих разсеяно и мушнах във всяка от саксийките по една дървена пеперудка, боядисана в оранжево. Бяха ми ги изпратили по пощата много изгодно, единственото условие беше да купя най-малко сто. Увих ги в декоративно лико и казах на Петра да ги продава по 3,50 евро.

— Поне е нещо по-различно от бегониите — каза тя. — Все повече хора започнаха да идват заради другите неща. Храстите ти, например, се изкупиха напълно.

— Какво? — заоглеждах се изплашено.

Преди няколко дни, поради увеличилото се търсене, изкарах няколко чимшира от оранжерията в магазина, а някои от по-големите екземпляри сложих пред вратата, за да ловят окото. За да пресека ентусиазма на клиентите, сложих доста завишени цени, но очевидно това не ги беше възпряло. Нито един от тях не беше останал. Любимците ми! До един ги нямаше! Всеки момент щях да избухна в сълзи.

— Не разбирам хората — обади се Петра. — Да се изръсят толкова пари. Та тези храстчета са толкова скучни. Господин Гертнер също мисли така.

— Е, да — казах доста мрачно. — Но затова пък този месец ще отбележим няколкостотин евро повече в графата с печалбата.

И никога повече нямаше да видя чимширчетата си.

Петра наметна през рамо дамската си чанта и показа горната част от тялото си през вратата към кабинета на Щефан.

— Господин Ге-е-ертнер. Чаоче! Целувки!

— Чаоче! Целувки! — чух да отвръща Щефан.

В последно време прекарваше прекалено много време пред компютъра. Толкова много, че вече май не знаеше какво бръщолеви. Чаоче, целувки!

— Калкулирането е много важно — отговаряше ми той, когато го питах защо не си запълва времето с по-практични задачи.

Точно в този период от годината не насмогвахме с работата в градината, макар и това да ми доставяше страхотно удоволствие. Но в края на краищата той беше икономистът тук, не аз, и ако в момента калкулациите наистина бяха по-важни от всичко друго, тогава сигурно беше така.

Петра затвори вратата към кабинета.

— Трябва да взема малките — каза тя и изплези език. Жестът обаче не беше насочен към мен, а към следобедната й програма. — Днес е празникът по трудово, а Тимо, разбира се, си е избрал да сглобява възможно най-сложната ракета. По ръцете ми ще има повече лепило, отколкото пръст под ноктите ти. Направо отвратително!

— Какво ли не прави човек за децата си — отговорих вяло.

— Не го правя доброволно! — разпали се Петра. — Ако зависеше от мен, бих купила готов комплект. Но ако някой не вземе участие в празника, след това в детската градина му правят неприятни забележки. Тези жени са същински хиени.

Вярвах й сляпо.

— В твоите очи всички жени са хиени — казах аз. — Или тъпи кози, или смотани крави.

— Всички, освен теб! — отговори тя, стигнала вече почти до вратата. — За теб смятам, че си попово прасе! Ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха! — казах аз.

Някой ден щях да нахлузя някоя саксия на главата на тази гъска. При това с всичка сила.

Затворих вратата на магазина след нея и влязох в кабинета на Щефан. Дори и по време на обедната почивка не искаше да стане от компютъра.

Започнах да разрошвам косата му любвеобилно.

— Недей! — каза той. — Ще ми развалиш прическата.

— И какво от това? — отвърнах. — Масажът помага срещу главоболие и пренапрежение.

— Нито имам главоболие, нито съм пренапрегнат — отсече той. — И ако случайно не си забелязала, опитвам се да работя.

— Ах ти, с твоите числа и статистики — отговорих. — Тази работа не доставя удоволствие. Искаш ли да чуеш нещо оптимистично? Само през изминалата седмица от чимширите ми съм направила оборот над хиляда евро!

— Да, знам — каза Щефан. — Но май забравяш, че си вложила в тях години усилия и пари. И то повече отколкото накрая си получила.

— Да, но ми доставяше удоволствие!

— Оли, ти май не искаш да проумееш? Този бизнес можем да вдигнем на крака само ако това, което извлечем от него, е повече от това, което сме вложили като труд и средства! Това е проста сметчица. Дори ти би трябвало да го разбереш!

Спрях да разрошвам косата му. И без това тя беше твърда като бодли заради гела и пяната за коса.

— Не ми говори, все едно съм някаква тъпанарка! Много добре виждам, че в последно време от моите растения правим много по-голям оборот, отколкото от твоите бегонии. Май това е, което ти разваля настроението.

— Това, което ми разваля настроението, е мизерната печалба — отговори Щефан.

— Но поне е по-висока, отколкото тази от бегониите — настоях аз.

— И все пак си остава мизерна — каза той. — В този бизнес просто няма бъдеще.

— Кой бизнес имаш предвид?

— Градинарския — каза Щефан с презрение. — Занимание за жълти стотинки. Баща ми е прав, това не е работа за мен. В крайна сметка съм дипломиран икономист. Експерт в областта на маркетинга. При това бях добър. Мога да кажа, че бях един от най-добрите във випуска. А сега, погледни ме само. Губя си времето с някаква си западнала градина и продавам цветя с печалба от четиринайсет цента и половина на парче!

— Градината не е западнала — възразих разпалено. — Просто е в процес на развитие. Тя ще стане великолепна, ако продължаваме в същия дух. Бизнесът ни също прохожда в момента.

— Това е един мизерен бизнес — каза Щефан. — Всичките ми приятели, дори и най-глупавите, на които помагах по време на следването, сега имат по-хубава работа от моята.

Господи, това беше нещо ново! Изплаших се, че клетият изживява своята „криза на средната възраст“. Може би малко преждевременно, но всичко друго пасваше: новата прическа, аферата с Евелин.

Изведнъж ме обля вълна на състрадание.

— Ти си претоварен — започнах нежно. — Имаш нужда от малко разтуха.

Погледът ми се плъзна към прозореца. Там Щефан беше решил да сложи стария ни диван от гостната. Не го беше предложил на Еберхарт за гаражната му разпродажба, защото смяташе, че в кабинета му би свършил доста по-полезна работа. И аз мислех така.

Съблазнително се разположих върху канапето.

— Ще дойдеш ли за малко при мен, Щефан? Само за половин час.

Щефан погледна нерешително към мен.

Усмихнах му се.

Най-накрая и той ми се усмихна и се опъна до мен на дивана.

— Е, добре, малка ми Оли-Дундичка. Половин час.

Въздишайки с чувство на наслада, започнах да разкопчавам ризата и прокарах ръка по топлата му и мека гръдна мускулатура.

Щефан се отдръпна и извика:

— Бъди по-внимателна!

Аз се понадигнах.

— Но аз нищо не съм направила.

— Жестоко ме боли!

— Извинявай — отвърнах боязливо.

Може би, от прекалена страст го бях погалила малко по-силно. В края на краищата, отдавна не ми се беше отдавала възможност да го погушкам.

Внимателно, все едно че е рохко яйце, се сгуших до тялото му. Но Щефан ме избута.

— Имам ето тук една синина — каза той. — Направо е огромна. Моля ти се, погледни я и ти внимателно.

Щефан бързо съблече ризата си и ми показа синьо-лилаво петънце, голямо, колкото ухо на игла, до гръдната кост. Според мен не изглеждаше да е опасно.

— Е, не е чак толкова голямо! — казах аз. — Може би си се блъснал в нещо.

— Не съм! — изпъшка Щефан.

— Може би просто си забравил — успокоих го, като продължих да го галя.

Но, охкайки, Щефан все така се взираше в синината. Реакцията му съвсем развали романтичната обстановка.

— Днес следобед ще отида на лекар. Не е ли странно, много често взех да получавам такива неща. Най-добре веднага да звънна и да питам дали не може ме да ме прегледа още днес. В края на краищата става въпрос за спешен случай.

— Е, щом казваш — казах подигравателно и се надигнах. — И без това имах уговорка за джогинг.

Това всъщност си беше самата истина. Само дето бях готова, без дори да ми мигне окото, да вържа тенекия на Елизабет. Сексът беше най-малкото поне толкова полезен за здравето, колкото и джогинга. А пък да бягам в парка можех и сама.

— А, ето те и теб най-накрая! — каза Елизабет, когато ме видя да излизам от пътеката, на която обикновено се срещахме.

— Задържаха ме — отговорих и наложих веднага много бързо темпо, за да изкарам яда и разочарованието от себе си. Явно за Щефан незначителната синина беше по-важна от мен. — Елизабет, бъди честна и ми кажи, смяташ ли, че изглеждам по-дебела от преди?

— Не! — каза тя. — Също толкова дебела си, колкото и преди.

— Това изобщо не е смешно — изпръхтях.

— Е, хайде де, Оливия, беше само шега. Изобщо не си дебела, просто циците ти са големи. Но това не е проблем, защото на мъжете им харесва.

— Явно на моя не му харесва — казах. Или поне вече не му харесваше. — Ще откача, Елизабет. Вече повече от месец не съм правила „ти знаеш кое“.

— Да, да — отговори припряно Елизабет. — Имаш предвид точно онова „ти знаеш кое“, което аз не съм правила от почти три години.

— Какво? Толкова дълго? — погледнах я смаяно. — Но как издържаш?

— Бягам — отговори Елизабет и се засмя. — Хайде, хайде, Оливия, не е чак толкова страшно. Да не би пък Щефан да е толкова дяволски добър в леглото?

— Да — казах напълно убедена.

— По-добър от всички, с които си била преди него?

— Преди него не съм била с никого — отговорих.

Сега вече беше ред на Елизабет да ме погледне смаяно.

— Щефан ти е бил първият?

— И последният — отговорих й гордо. — Знаеш ли, Елизабет, аз не съм от онези полиглотни жени.

— Искаш да кажеш полигамни. Полиглотни са тези с многото чужди езици.

— Точно така — казах. — По-добре полиглотен, отколкото полигамен. Това е житейският ми избор.

— Ясно — отвърна Елизабет и добави: — Може би и това е някакъв остатъчен проблем от твоето възпитание. Точно както и клинг-кланг!

— Това изобщо не е проблем — казах убедително. — И между другото, се казва линг-линг. Доста често използваем израз е.

До края на кросовата ни отсечка Елизабет от време на време ме поглеждаше доста притеснено. Но мълчеше и това ми харесваше. Мислех си за Щефан и кризата на средната възраст, която в момента изживяваше. Какво ли можех да направя, за да му помогна? Трябваше да го убедя, че работата ни в градината съвсем не е за подценяване. Аз самата го виждах по клиентите, които идваха и купуваха все повече и повече неща. Бяхме съвсем близо до това да се утвърдим на пазара. Хората щяха да идват отдалече, за да си купуват от нас висококачествена и в същото време рядка стока. А когато Оливер стартираше градинарското си телевизионно предаване и ние започнехме да доставяме растения на телевизията, изведнъж щяхме да станем по-популярни, отколкото ни се иска. Щефан трябваше да разбере, че работата му беше поне толкова престижна, колкото и тази на образованите му състуденти.

Когато обаче се върнах в градината, Щефан беше вече при лекаря. Аз се захванах за работа. Пресаждах, пикирах, сортирах, а, между другото, продадох и останалите слънчогледи, както и така търсените балконски домати и мини тиквички, които бях декорирала по същия начин. (Все пак пеперудките трябваше да бъдат продадени.) Ако на хората някоя стока се предлагаше достатъчно атрактивно, те просто купуваха.

— И какво каза докторът? — попитах Щефан, когато той се върна.

— А, той ли? — Щефан махна с ръка. Това означаваше, че докторът пак му беше казал, че е хипохондрик. И че синината му не е признак за никаква опасна болест. — Явно ще трябва да посетя някой интернист, ако искам да разбера какво ми е. Искаш ли да доставя още бегонии?

— Не — отговорих. — Почти нищо от тях не е продадено.

— Прекалено топло е за пазаруване на цветя — каза Щефан.

Как ли пък не. На хората им беше дошло до гуша от бегонии.

— Да — рекох въпреки това. — Днес май е прекалено топло за много неща.

Щефан ме изгледа със смръщено чело.

— Сега пък какво ти става?

— Много добре знаеш! — казах аз. — Никога нямаш време за мен. Знаеш ли кога за последен път сме спали заедно?

— Оли, наистина си много неразумна. Знаеш много добре, че в момента изживяваме много тежък период. От самото начало знаехме на какво точно се подлагаме.

— Аз не! Мислех си, че през деня все ще намираме време за нас двамата. Много ми липсваш, да знаеш! — казах аз подсмърчайки.

Изведнъж изражението на лицето на Щефан стана по-меко.

— И ти ми липсваш, Оли-Дундичке! — каза той. — Къде всъщност е Евелин?

— Излезе.

Сега изобщо не ми се говореше за Евелин.

— Къде?

— На среща с Оливер, заради овулацията й — положих главата си на гърдите на Щефан. — Наистина ли ти липсвам?

— Наистина — отговори той. — И ако искаш, утре следобед ще отделим повечко време за нас двамата. Става ли?

— Да! — казах аз.

По средата на прегръдката ни звънчето на магазина иззвъня. Щефан ме избута малко по-силно, отколкото беше нужно. Но на вратата беше застанал само доктор Бернер.

— Дъщеря ми каза, че продавате страхотни чимширени дръвчета — каза той. — Пожела си два от високостеблените за рождения си ден. Искат да ги сложат пред месарницата. Все едно, че магазинът им е някакъв проклет бутик или нещо подобно.

— Имам още два високостеблени — отговорих аз. — Но те съвсем не са евтини, доктор Бернер.

— Ах! — намигна ни докторът. — Щом е за децата, нищо не е прекалено скъпо, нали?

Преди него ден да се прибера вкъщи, набрах от градината край съборетината ни няколко килограма касис. Вече беше почти презряло, а аз съвсем не исках да го оставям на птиците. От килера на съборетината взех един кашон с празни буркани, които бях събирала през цялата година точно за тази цел. Нямаше нищо по-хубаво от домашно приготвено сладко от касис, освен може би домашното сладко от малини.

С кашона под мишница се промъкнах през къщата. Щефан още беше в кабинета си, така че имах малко време да пошпионирам, при това в собствената си къща. В кухнята цареше абсолютен хаос, половината от вратичките на кухненските шкафове бяха демонтирани, подът и стените бяха разбити и навсякъде се виждаха кутии и цели баки с бяла боя. Все още нищо не напомняше на кухня в английски битов стил.

Любопитно се вмъкнах в гостната, търсейки уличаващи следи, като например долни гащи на Щефан или течността му за контактни лещи върху нощното шкафче, или дори само полъх от парфюма му във въздуха на гостната. Но стаята беше безупречно проветрена. Чаршафите на леглото бяха перфектно опънати, без следа от гънка. Във вазата на парапетчето имаше нова, свежа орхидея, а вятърът развяваше една завеса от лек, снежнобял муселин. Веднага забелязах, че завесата я нямаше предния път. Дали не беше нарочно сложена, за да не може никой да вижда леглото отвън? В главата ми започнаха да се въртят предположения. На кого ли му беше приятно по време на секс да бъде наблюдаван от Хуберт и компания? Ако, разбира се, го бяха правили. Бях само деветдесет и девет процента сигурна в това. Бях си запазила един процент надежда, че и с Евелин Щефан говореше само за синините си.

Явно Оливер го бяха задържали в работата. Когато се прибрах, него го нямаше вкъщи. Или пък трябваше да отработва, защото беше пресрочил обедната си почивка, концентриран върху Евелин и деня й за зачеване.

Обзета от лошо настроение се захванах да махам дръжките от касиса. Оскверних тенджерата, в която Оливер правеше спагети, като започнах да варя в нея комбинация от цели килограми касис, захар, пръчица ванилия и известно количество от калвадоса на Оливер. Добре, че имаше модерна газова печка, защото сместа прекипя и за един керамичен котлон това би означавало край на чистия му и поддържан вид. След това можете да го бършете и стържете, колкото си щете и все пак до края на живота си ще му личи, че на него е било варено сладко от касис.

Когато най-накрая разпределих цялата смес по бурканите, кухнята изглеждаше така, сякаш някой е бил заклан в нея. Нещо, което на драго сърце бих направила. Истината е, че изглеждаше потресаващо. Но там, където се рендосва, няма как да няма стърготини.

Поставих бурканите да изстиват с главата надолу и се захванах да надписвам етикетите. Това беше едно приятно занимание, направо наслада за очите. На първия етикет изписах с украсени букви: „Недостижимото и великолепно сладко от касис на Оливия с истинска ванилия и дъх от калвадос“, а отдолу добавих годината на производството. Зашеметяващо! Но бурканите си бяха доста солидно количество и след десетия надписан етикет ръката ми отмаля. „Сладко от касис с ванилия и калвадос“, а отдолу година на производство. И това беше достатъчно на човек да разбере какво държи в ръцете си. Два етикета по-късно вече реших, че всъщност е напълно достатъчно, да се знае, че става въпрос за „Сладко от касис“.

Когато Оливер се прибра вкъщи, вече бях надписала и последния етикет и разтривах изморено ръката си.

— Доста си се постарала! — каза той и посочи към червената цапаница на плота, която вече хващаше кора.

— Точно така! — отговорих аз, готова за нападение и посочих с ръце към бурканите. Ако сега му хрумнеше идеята да недоволства заради мръсотията, много се лъжеше.

— Двайсет и четири парчета. Собствено производство.

— „С. К.“ — прочете Оливер етикета на един от последните буркани. — Това пък какво трябва да значи?

— Това е съкращение — казах малко троснато. — От недостижимото и великолепно сладко от касис на Оливия с истинска ванилия и дъх от калвадос. Като го напишеш десет пъти и ще разбереш за какво става на въпрос.

Оливер изстърга малко сладко от работния плот и облиза пръста си.

— М-м-м, вкусно — каза той. — Не знаех, че сред силните ти страни е и домакинството, карфиолче.

— Имам повече силни страни, отколкото предполагаш — отвърнах.

Имах много повече силни страни, отколкото изобщо някой можеше да предположи. Това ми беше проблемът.

Оливер се отпусна върху един от столовете Philippe Strack.

— Какъв ден само! — изпъшка той.

— Само не се оплаквай! — казах аз.

В края на краищата той беше правил секс днес, а аз не.

— Ама ти днес май си в много лошо настроение? — отговори той.

— Да, съжалявам. Но понякога се чувствам така… излишна. Кажи ми честно смяташ ли, че напоследък съм надебеляла?

— Не — каза Оливер. — А надебеляла ли си?

— Не — отвърнах. — Но след трийсет телесната маса се разпределя по друг начин. Поне така казва Щефан.

— Аха — каза Оливер. — Е, аз смятам, че при теб всичко си е разпределено както трябва.

— Хм — обадих се, вече доста поуспокоена. — Прекарахте ли си добре с Евелин?

Оливер повдигна едната си вежда нагоре.

— Много добре! — отговори той.

— А къде всъщност се срещате винаги? — попитах.

— В един хотел.

— Е, как така, позволяват ли? Имам предвид само за обяд?

— В този хотел не може. Трябва да вземеш стая за цялата нощ — каза той.

— А защо тогава не се срещате тук?

Оливер сви рамене.

— В хотела е доста по-романтично.

— Да, разбира се — казах завистливо.

— Евелин извади отнякъде една книга от петдесетте години. В нея има съвети как добрата съпруга да направи мъжа си щастлив. Тя ми чете от книгата и после двамата се опитвахме да пресъздадем всичко. Да си умреш от смях.

— Е, чак толкова подробности не искам да знам — започнах да разтърквам очите си, опитвайки се да прогоня от съзнанието си представата как Оливер и Евелин се заливат от смях в хотелското легло, докато пробват пози от петдесетте. — Защо непременно искате да имате деца?

— А вие защо не искате? — отговори ми с въпрос Оливер.

Свих рамене.

— Ами много голяма отговорност е. И колкото и да се стараеш, накрая винаги правиш нещо грешно.

— Да, но в живота е така — каза Оливер.

— Просто не искам да бъда отговорна за още един разбит живот — рекох разпалено.

В действителност просто се страхувах от това да имам дете. Не от контракциите и напъването и тем подобните неща (въпреки, че Елизабет и Хана ми бяха разказали ужасяващи подробности за раждането на Каспар и Марсибил), а от това, което следваше след това. Или по-точно от чувствата, които нахлуват в теб като майка на такова малко, безпомощно бебе. Когато човек станеше родител, той вече не носеше само собствените си грижи и притеснения, но и тези на детето си. Когато го удареха с лопатка по главата в пясъчника, когато друго дете му се подиграваше заради странния цвят на косата, когато най-добрият му приятел предпочиташе да си играе с друго дете, когато учителката в детската градина не можеше да го понася — всички тези неща трябваше да бъдат съпреживяни и от майката. Аз намирах всичкото това за нечовешко. Искам да кажа, че и без това животът е достатъчно тежък.

— По-добре сама да се погрижа за пенсията си и сама да си се настаня в старчески дом, когато се стигне дотам.

— Да, но е много важно да имаш семейство — каза Оливер. — Знаеш ли, откакто водя съзнателен живот, са ми се запечатали следните картини в главата: деца, които се нахвърлят върху баща си, щом той се върне от работа, които подаряват собственоръчно направена поставка за салфетки за деня на бащата. Дечица, които нося на рамене, докато се разхождаме в парка, с които заедно пускаме хвърчило. И жена, която вари сладко и се усмихва нежно, щом се върнеш от работа.

— Това ти се е набило от рекламите — отвърнах сухо аз. — Не е за вярване, че и в главата на Евелин се въртят подобни кичозни картини. Шампоан за цялото семейство…

— Изобщо не й се въртят — отговори Оливер. — Тя иска дете, защото биологичният й часовник започва да тиктака.

— Ха-ха! — изсмях се. — Биологичният часовник работи само при хора, които имат подобни картини в главата. При мен нищо не тиктака. А когато в главата ми се появят картини, то те са наакани пелени, детски болести, нощи, през които не мога да мигна, неприятностите, когато детето носи лоши оценки вкъщи или е замервало кучето на съседите с камъни.

Оливер поклати глава.

— Може наистина представата за щастливото семейство да е само клише, но смятам, че в това отношение баща ми по изключение е прав. Всички имаме нужда от хора, които да са част от нас. Такива, на които да предадем онова, което самите ние сме научили от живота. Хора, зад които заставаме, и хора, които застават зад нас в тежките и хубавите моменти от живота. Колкото и сладникаво да ти звучи.

Отново свих рамене.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това. Няма никаква гаранция, че ще можеш да помагаш на децата си. Моите родители например починаха, когато бях на седем години, и аз трябваше да порасна при чужди хора, с цяла дузина от постоянно сменящи се приемни братя и сестри.

— Изобщо не знаех — отвърна Оливер. — Мислех, че тогава на сватбата, това са били истинските ти родители.

— Не, това бяха приемните ми родители — казах. — Много са готини, но все пак не са истинските ми родители. Не се виждаме често с тях. Нали живеят на четиристотин километра оттук. Пишем си за Коледа и за рождените дни. И това е всичко. Все пак съм едно от многото им приемни деца.

— Бедната — Оливер направи жест, с който показа, че му се иска да ме погали по главата.

— О-о-о, моля ти се! Само не ми казвай, че не би могъл да живееш без неделните закуски у баща ти — сопнах му се ядосано.

— Напротив — отвърна Оливер и се ухили. — Може би всяка втора неделя ще ми е достатъчно, но наистина биха ми липсвали, честно. — А след кратка пауза добави: — Може би като изключим присъствието на Еберхарт.

— При мен явно липсва този фамилия-ген — казах аз. — Въпреки че приемното ми семейство си беше съвсем наред. Искам да кажа, че нямаше нищо от сорта на „Клетниците“ или „Дейвид Копърфийлд“.

— Копърфийлд! И той ли е бил сирак?

— Не фокусникът, а героят на Дикенс — разясних аз.

— Никога не сме били образцово семейство — каза Оливер. — Но въпреки това искам деца. Най-малкото, защото бих искал да го направя по-добре от баща ми.

— Няма да ти е много трудно, струва ми се.

— Мислиш ли? — Оливер ме погледна със съмнение. — Знаеш ли, не е бил чак толкова лош. Просто е правил това, което е смятал за най-добро.

— Да, така правят всички родители — отвърнах с пренебрежение. — Много съм доволна, че мнението на Щефан за децата напълно съвпада с моето.

И Щефан беше доволен, че аз имах същото мнение по въпроса. Той не искаше деца, защото щяха да ни костват „най-хубавите години от живота“, както обичаше да казва. Инвестираш в тях цяла камара пари и толкова много време и в крайна сметка след двайсет години трябва да продължиш оттам, откъдето си започнал. Да, но тогава, казваше Щефан, си с двайсет години по-възрастен и нещата съвсем не стоят така, както преди. А и човек не е същият. Така че дори и да не разсъждавахме еднакво с него и причините да бяха различни, пак стигахме до един и същ извод: и без деца човек може да води пълноценен и щастлив живот.

Или поне някакъв живот.

В момента моят беше доста жалък. Погледнах часовника. Почти десет часа. Какво ли правеха Щефан и Евелин точно в този момент? Може би лежаха на бялото си легло и практикуваха игрички със завързване?

Само да можех да им звънна и да им разваля настроението, помислих си. Но дори и това не ми беше разрешено. Фриц щеше да прегледа телефонната сметка и тогава можех само тъжно да помахам на милиона.

Освен ако не се обадех от уличен телефон!

Рязко се изправих. Оливер погледна към мен.

— Ще се разходя малко наоколо — казах аз, вече преполовила пътя към вратата. — Ще глътна малко свеж въздух.

Оливер кимна.

— Имаш ли карта за телефон?

Заковах се на място.

— Откъде знаеш, че…?

Оливер се усмихна накриво и извади портфейла от задния си джоб.

— Сигурно е хубаво да липсваш толкова много на някого. Ето, трябва да има поне десет евро в нея.

— Благодаря! — казах аз.

С удоволствие бих му обяснила, че на Щефан изобщо не му липсвах, защото по всяка вероятност в този момент лежеше в леглото на жена му. Но защо да развалям и неговото настроение?

На вратата отново се спрях и се обърнах към Оливер. Той вече четеше.

— Пред малката книжарничка до ирландския пъб — каза той, без да отделя поглед от книгата си. — Не можеш да се объркаш.

— Благодаря! — казах още веднъж.

Този мъж започваше малко да ме плаши.

Докато слизах по стълбите надолу, си мислех какво да кажа, ако някой вдигнеше телефона. Може би трябваше да пробутам нещо делово, като например обаждане от счетоводителя, което съм забравила да предам, или нещо от този сорт.

Долу на входа замалко да се сблъскам с някого. Беше свекър ми.

— Къде си се разбързала така? — попита той и ме хвана за двете рамена. Почувствах се все едно съм арестувана. Страхът подкоси първо коленете ми, след това усетих как цялата ми кръв се качва в главата. Бях много благодарна на приглушената светлина, която цареше тук долу, защото иначе Фриц веднага щеше да забележи, че съм гузна. Сега обаче можеше само да го предполага.

— Здрасти, Фриц! — изграчих аз.

— Навън вече е тъмно — обади се той. — А не виждам с теб куче, което да трябва да разходиш.

— Ха-ха — казах аз и започнах да дрънкам монетите, които бяха в джоба на якето ми. — Исках просто да си купя сладолед, при италианците от другата страна на улицата има страхотен „Афтър-ейт“ сладолед. Това е едно от предимствата на градския живот, по всяко време можеш да удовлетвориш желанията си.

— Така, така — каза Фриц и ме погледна изпитателно на сумрачната светлина.

Аз станах още по-червена, ако изобщо беше възможно.

— Доста е жежко днес — добавих.

— Имат ли и съвсем обикновен шоколадов сладолед? — попита Фриц.

Кимнах.

— Тогава ще дойда с теб — каза Фриц. — Знаеш ли, от цяла вечност не съм ял сладолед.

За мое щастие италианците още не бяха затворили и имаха както „Афтър-ейт“, така и шоколадов сладолед. С огромни сладоледени топки в хрупкави фунийки тръгнахме обратно към вкъщи. Фриц беше купил за Оливер топка малинов сладолед.

— Като дете най-много харесваше този — довери ми той.

— И още помниш такива неща? — попитах, крайно впечатлена противно на волята си.

— Ами да — отговори Фриц. — Един баща никога не забравя такива неща.

— Върнах сеее — провикнах се, веднага щом отключих вратата. — Водя и Фриц.

Оливер изненадано остави книгата настрани.

— Татко, не е ли малко късничко за проверки? — каза той.

Фриц подаде сладоледа на Оливер.

— Всъщност исках само да пийна един малък коняк с вас — отговори Фриц.

Оливер погледна фунийката със сладолед в ръката си.

— Малинов — казах аз. — Като дете ти е бил любимият.

— Не — отвърна Оливер. — Като дете харесвах само лимоновия. Всичко друго бих изплюл на секундата в краката ти.

Хвърлих укорителен поглед към Фриц. Как ли пък не, един баща никога не забравял такива неща!

— Е, да — каза Фриц, — възможно е да не си спомням много добре. Може би малиновият е бил моят любим сладолед, когато съм бил дете. Ако искаш, можем да ги разменим. Ето, моят е шоколадов.

— Добре, дай го насам — съгласи се Оливер.

Погледнах към топящия се сладолед и започнах да се притеснявам за белия диван на Евелин. Сигурна бях, че ако го изцапаме, щеше да обвини мен.

— Най-добре да излезем на терасата — предложих аз и допълних: — Там ще можем да изпием и по един коняк.

— Нямаме коняк — обясни Оливер. — Но мога да отворя бутилка вино. Много приятно каберне дорса.

Фриц много се изненада, когато видя терасата.

— Я, виж ти! — възкликна той, възторжено. — Лек полъх от Тоскана на терасата, забележително, дъще!

— Много благодаря! — отговорих аз и се забързах да запаля всички свещички, които бях поставила и окачила навсякъде.

— Никак не е зле! Мда, не е зле! — добави Фриц.

Оливер се върна с бутилка вино и три чаши в ръка.

— И аз участвах — каза той. — Но за съжаление май съм наследил двете ти леви ръце, татко!

— Затова пък изглежда много приемливо — продължи Фриц. — Може би вие двамата трябва да се заемете с новата ми градина. Съседите ми могат да ме зяпат отвсякъде, а аз не съм свикнал така.

— Това ще е нещо подходящо за новото шоу на Оливер от типа на „преди и след това“ — извиках аз.

Фриц повдигна едната си вежда нагоре. За първи път видях известна прилика между него и Оливер.

— Това пък какво е?

— Нищо интересно — опита се да прекрати темата Оливер.

— Напротив, смятам, че на Фриц ще му е много интересно — казах аз. — Оливер, покажи му концепцията си.

Намирах концепцията за страхотна, в края на краищата и аз бях участвала здраво в разработването й. Оливер се подърпа още малко, но накрая все пак я донесе.

Фриц чете дълго и накрая каза:

— Звучи много реалистично. Добра е!

Оливер го погледна недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че не са глупави фантасмагории? Нито някакъв боклук, от който ти настръхва косата?

— В никакъв случай — каза Фриц строго. — Никога не бих казал такова нещо.

— Но досега винаги си казвал това за всяка от идеите ми! — отвърна Оливер.

— Не, само за тези, които са били глупави фантасмагории — каза Фриц.

Оливер въздъхна.

— А какво мисли шефът ти за това? — попита Фриц.

— Да, наистина, какво казва програмният директор за идеята ти? — попитах и аз.

Лицето на Оливер засия.

— Господин Дюр иска през следващата седмица ние още веднъж да презентираме идеята си пред една малка комисия. Но е почти сигурен, че планът ще бъде одобрен.

— Браво! — възкликна Фриц. — Явно човекът разбира, когато нещо е добро.

— Какво значи „ние“? — попитах обезпокоена.

— Ти и аз — отговори Оливер и се засмя на реакцията ми. — В края на краищата ти също работи върху тази концепция. Ти си моят експерт. Имам нужда от теб.

— Е, тогава… — казах аз.

— Е, тогава — каза и Фриц и вдигна чашата си за тост. — За вас двамата!

Невероятно, но прекарахме една много приятна вечер.