Неморално предложение

Глава 5

Когато влязох, Щефан стоеше пред компютъра с гръб към вратата.

— Ей сега свършвам — каза той, без да се обърне.

— Не бързай, и без това не съм сготвила.

Не умеех да готвя много добре, Щефан също. Затова си бяхме разработили една обедна традиция: просто вземах от фризера два полуфабриката и ги пъхах в микровълновата печка. Вечерно време повтаряхме абсолютно същото. Не беше особено здравословно, но ако човек ядеше между храненията достатъчно зеленчуци, можеше и да доживее до стари години. Разбира се, ако имаше късмет.

Застанах зад Щефан и прокарах пръсти през русата му коса. Когато бяхме насаме, не можех да се въздържа да не го докосвам. Вече почти десет години бяхме женени, а не минаваше и ден, в който да не се учудвах от факта, че този чудно хубав, перфектен и умен мъж избра точно мен — Оливия Прзбила с големите като капак на тоалетна чиния, вечно кални ръце и коси като карфиол. Това беше чудо — моето собствено чудо. Можех ли да поема риска и да го оставя да живее с жена като Евелин в продължение на шест месеца? Нямаше ли така да прозре истината, колко несъвършена съм всъщност?

Щефан изръмжа от удоволствие.

— Е, малка ми Оли-Дундичка — каза той, докато попълваше имейл адреса към писмото, което смяташе да напише до погребална агенция „Зегебрехт“.

— Недей постоянно да го казваш — измърморих аз. — Не съм пълна.

— Добре де, но пък добре звучи — отвърна ми Щефан, докато пръстите му играеха по клавиатурата. Имаше страхотна трипръстова система. — Оли-Дундичке, има ли нещо ново?

— Нищо ново, което вече да не знаеш — казах и се реших на тактиката „от вратата за краката“. — Аз, от своя страна, нямам нищо напротив за известно време да поживея в тузарския пентхаус-апартамент на Оливер.

Ръцете на Щефан се отпуснаха върху клавиатурата. И вместо „Многоуважаеми господин Зегебрехт“ на монитора се изписа „Многоуважаеми 857гмф“.

— Мисля, че дори имат и водно легло — допълних нежно, след като той не помръдна.

— Не е задължително да спиш в едно легло с него — каза Щефан с дрезгав глас. — Това не влиза в уговорката.

— Е, за един милион евро ще се жертвам — отговорих. — Сигурна съм, че и ти няма да оставиш клетата Евелин да спи във ваната ни, нали?

Щефан най-накрая се обърна към мен.

— Оливер ли ти се обади? Старата му свиня.

— Не, не! Евелин ми разказа. Оливер не дава и дума да се изрече, също като теб.

Щефан замълча няколко секунди, след което попита.

— А Евелин какво мисли?

— Тя е полудяла… за парите.

Или поне така се надявах. Защото, ако беше луда и по Щефан, то вече виждах да се задават проблеми. При това доста големи.

— Хм — отрони Щефан. И изведнъж скептичните бръчки по челото му изчезнаха, а лицето му се разведри. Започна да се смее тихичко и ме придърпа в скута си. — Това не е ли пълна лудост от страна на стария? Най-лудото нещо, което е правил през живота си.

— Знаеш ли какво го е накарало да стигне до тази абсурдна идея?

Щефан поклати глава.

— Каза, че тъй като сами никога не бихме променили живота си, той щял да се заеме с това вместо нас.

— Но какво му е толкова лошото на живота ни? — измърморих, гушкайки се в гърдите му.

— Така е — каза Щефан. — Единственото, което му липсва, са един милион евро.

— И всичко ще си остане както преди? — попитах аз.

— Разбира се. С единствената разлика, че ще сме се отървали от проблемите си.

И аз напълно споделях мислите му.

— Но пък има и проучвания за спечелилите от тотото. Нали се сещаш, дали парите могат да те направят щастлив. Не те правят…

— В нашия случай ще ни направят — каза Щефан.

— Мислиш ли, че ще успееш да издържиш известно време с Евелин? — попитах го и разроших косата му. — Шест месеца са си доста време.

— Ако и ти успееш да издържиш брат ми толкова дълго… — Щефан галеше къдриците ми. — Има моменти, в които човек трябва да се жертва.

Мислех си за този милион и какво можеше да се направи с него. Жертвата, която трябваше да направя, не ми се струваше чак толкова голяма. Щях да издържа известно време с добрия стар карфиол. И без това го намирах за уравновесен и симпатичен. А на всичкото отгоре готвеше чудесно. Като се прибави и фактът, че щях да живея в чисто ново жилище, обзаведено изцяло по ексцентричния вкус на Евелин. Половин година без прахоляк и микровълнова.

— Смятам, че ще издържа — казах аз.

А ми се искаше и да добавя: докато се държиш настрана от Евелин. Но, естествено, това се подразбираше от само себе си. Поне се надявах да е така.

Щефан пое дълбоко въздух.

— Ами тогава бих казал… хайде да вземем милиона.

Мислех си, че на Фриц ще му дойде като гръм от ясно небе, когато чуе, че ще приемем „предложението“. Представях си как ще се отметне и ще започне да се оправдава, че всичко е било просто една шега. Една много мъничка част от моето съзнание (може би точно тази, на която изобщо не й пукаше за парите) дори тайно се надяваше Фриц да се откаже от идеята си.

Но на него дори и окото му не трепна.

— Познавам си аз чедата — каза той.

Пак беше неделя, един ден преди първи май. Дъждът се сипеше на големи капки върху стъкления покрив на зимната градина и създаваше мрачна обстановка. Иначе беше почти като миналия път. Пред нас на масата имаше чиния с нарязани колбаси, от отпадъците на месаря Зендман, децата отново ядяха филии с мармалад, а Катинка както винаги беше облечена в пастелни тонове — този път в светло синьо, което се връзваше с покривката. Еберхарт току-що беше попитал кое животно не се среща в Африка: А) тигър, В) опосум, С) жираф, D) броненосец.

И аз пак не знаех.

Единственото необичайно беше, че Оливер, когото единодушно бяхме избрали за наш говорител, след първата чаша кафе каза:

— Ние премислихме, татко. И решихме да приемем предложението ти.

И докато, както вече споменах, Фриц без всякакви емоции каза: „Познавам си аз чедата“, Катинка и Еберхарт направо подскочиха в плетените си столове.

— Какво предложение? — попита Катинка.

А Еберхарт каза:

— Моята особа също би искала да знае, ако позволявате.

Всички погледнахме към Фриц, защото той трябваше да обясни ситуацията. Все още съвсем мъничко се надявах да последва нещо от сорта на: „Хванахте ли се, глупаци такива? Ха-ха! Първи април! Скрита камера! Разбрахте ли бе, шегичка!“ Но Фриц просто каза:

— Обещах на братята ти да им изплатя предварително една внушителна част от законно полагащото им се наследство. Един милион евро за всеки от тях, ако в продължение на шест месеца изпълняват определени условия.

— Един милион евро! — удиви се Еберхарт. — За тези пари и дупките от сиренето ще изскочат.

— Леле — обади се Тил, все пак той можеше да брои до сто. — Толкова много струваше ферарито на таткото на Тим.

— Е, не чак толкова — казах аз.

— И що за условия са това? — попита малко остро Катинка, която за пръв път откакто я познавам, нито виждаше, нито чуваше децата си.

— Щефан и Оливер ще трябва да си разменят жените за шест месеца — каза Фриц. И въпреки че Катинка изглеждаше така, като че ли от ужас всеки момент ще захапе чашата си, а Еберхарт получи ужасна „охо“-криза (повтори го най-малко четирийсет пъти последователно), Фриц продължи с непоклатимо спокойствие: — Точните подробности на споразумението са описани в договор, който лежи на бюрото ми. Тази, ааа, Евелин ще се премести при Щефан в съборетината му, а тази, ааа, Оливия — при Оливер в града. През деня всяка ще може както обикновено да си върши работата, но след осемнайсет часа никоя не може да влиза в какъвто и да е контакт с истинския си съпруг. Никакви срещи, дори и да сте четиримата. Никакви обаждания. Абсолютно нищо. Ние си запазваме правото, по всяко време да правим разпечатки на телефоните ви, както на стационарните, така и на мобилните. И ако установим, че се опитвате да ни мамите, басът се счита за загубен и вие никога няма да видите милиона.

— Какво ще рече „ние“? — попита Оливер.

— О-о, просто няколко приятели и аз — отвърна Фриц. — Вие ги познавате: лудият Шерер, докторът и добрият стар Хуберт Рюкерт.

— Знаех си аз, че не играете само карти — каза Щефан, а Евелин прошушна много тихо:

— Четирима изкуфели старци с време и пари… нашата частна лотария.

В същото време Еберхарт, загубил ума и дума, продължаваше да издава удивени охкания, а Катинка изглеждаше така, сякаш не й достигаше въздух.

— Значи все пак е бас — казах аз. — Кой с кого се е обзаложил? И защо? Щеше ли да загубиш, ако бяхме отказали да участваме? Колко пари сте заложили? Как е по-добре за теб, да ни платиш двата милиона, или пък напротив, ще се радваш, ако загубиш?

— Това не ви засяга — каза Фриц троснато. — Договорът е в кабинета. Прочетете го на спокойствие и тогава кажете дали сте готови да изпълните всички условия. И имайте предвид, че трябва да сте готови във всеки един момент Шерер да провре любопитния си нос през вратата… ха-ха-ха.

— Ама тези стари задн… господа все пак няма да получат ключове от жилищата ни, нали? — попита възмутено Щефан.

Фриц поклати глава:

— Не, не, ще звънне преди това. Но си запазваме правото да ангажираме частен детектив или да използваме други специални методи за наблюдение — всичко това го има в договора. Този, бъди послушно дете и донеси документите от бюрото ми.

Тил скочи на земята и се изстреля като куршум. За него това беше голяма чест, защото на децата им беше забранено да влизат в кабинета.

През това време родителите му започваха да си връщат нормалния цвят на лицето.

— Охо, охо, охо — каза Еберхарт, останал съвсем без въздух. — Това май е доста силна бира.

Катинка слисано клатеше глава.

— Но това… това е… — започна да заеква тя — Не може да го направите, защото е… неприлично.

— Неприлично много са само парите — вмъкна доволно Евелин.

Тил се върна с няколко листа формат А4 в ръката си. Щефан ги взе и започна да чете. Оливер мина зад него и зачете през рамото му. Много ми се искаше и аз да хвърля по-обстоен поглед на листата, но Катинка беше толкова шокирана, че дори не забеляза как вместо филията си с мармалад Ян започна да яде светлосинята салфетка, която се наложи аз да извадя от устата му.

— Спокойно, дъще, няма да останеш пренебрегната — намеси се Фриц. — И за теб съм помислил.

— В никакъв случай няма да участвам в подобно нещо — отсече Катинка с писклив глас.

— И да искаш няма да можеш — каза Евелин. — Кой би искал да размени с теб мъжа си? За цели шест месеца!

— Нито дори за шест секунди — допълних аз.

Но Катинка изобщо не ни чуваше. Никога не я бях виждала в подобно състояние. Дори когато, както всяка неделя, Лея разля млякото си върху покривката, Катинка изобщо не забеляза.

— Никога не бих разменила моя Еби с когото и да било друг — възмути се тя. — Никога. Това е ненормално.

Мълчаливо попих разлятото мляко от покривката и сипах ново в чашата на Лея.

— Но когато планината не отива при Мохамед… — каза Еберхарт и похотливо ни погледна двете с Евелин. — А службата си е служба, ракията си е ракия. За един милион някои и майчиното си мляко ще изпеят.

— Никога — изкрещя Катинка. — Искам да кажа, че това е една огромна несправедливост: трябва ли да бъда наказана за това, че нямам дългове и мъжът ми умее да борави с пари? Да не би всички да сте се побъркали? Какво да обясня на всичките ни познати? Ще обявят цялото ни семейство за откачено, ако двамата ми братя си разменят жените!

Беше напълно права. Но нали все пак трябваше да предложим нещо на зрителите. В края на краищата бяхме Гертнерови — едно семейство, което може да ви изправи косите. Тази неделя гледайте: смяна на съпругите. Ще последват ли синовете и снахите пъкления план на стария патриарх Фриц? И как ще бъде обезщетена малката и вечно бременна дъщеря затова, че не трябва да размени своя Еберхарт? Бъдете в очакване, за да разберете още какви безумия ви е приготвило това семейство. Затаете дъх, защото следва: Гертнерови — едно абсолютно лудо семейство.

— Сега, ако обичаш, се успокой, дъще — каза Фриц. — Сякаш не искам най-доброто за всичките си деца! Мислех дълго над това и искам да предложа и на теб една замяна.

— Не! Не! Не! — изкрещя Катинка.

Аз на нейно място, бих изчакала да чуя каква замяна ще ми предложи старият Фриц, защото при всички положения щеше да е нещо по-добро от настоящия й съпруг. Но се оказа, че Фриц изобщо нямаше предвид някой мъж. Той искаше да размени нещо съвсем различно:

— Твоята къща за моята безвкусна, марципанова, сватбена торта.

— Какво? — отново извика Катинка.

Беше толкова объркана, че не се и опита да попречи на Лея да изяде яйцето заедно с черупката. Този път и аз не се намесих. Черупките на яйцата не са нездравословни.

Еберхарт се понадигна и се разкудкудяка.

— Моята особа не е толкова тъпа, че да разменя къща за торта.

— Фриц имаше предвид вилата — обясних му аз.

— Коя вила? — попита Еберхарт, който явно трудно схващаше.

— Тази тук — казах и разперих ръце с красноречив жест. И ми се прииска да добавя: „В момента я усмърдяваш със задника си.“

— Тази къща? — повтори Еберхарт и погледна изненадано към Фриц. — Искаш да размениш тази къща за нашата?

Фриц кимна.

— Вашата къщурка и сега ви е прекалено тясна. Децата растат с всеки изминал ден. Тук ще има място за всичките четири, че и за още няколко. Вещото лице я оцени на един милион заради отличното й състояние и новото газово отопление. Много похвали дебелите стени и зимната градина и каза, че целият този ужасен кич — кулички, еркерчета и ангелчета, напоследък страшно се търсел. Сауната и басейнът неимоверно вдигали цената, а градина от две хиляди квадрата с такива стари дървета в днешно време трудно можела да се намери или поне не на такова топ място.

— Охо! — възкликна Еберхарт и облиза тлъстите си устни.

— Ти… ти… но ти обичаш тази къща — каза Катинка с глас, който предвещаваше, че ще се разреве всеки момент. — Навремето с мама я купихте заедно…

— Винаги съм я намирал за ужасна — отвърна Фриц. — Всички тези финтифлюшки, а на всичкото отгоре и розова. Това не е подходящият цвят за мъж! Освен това е прекалено голяма за стар човек като мен. Какво да правя с всички тези стълби, етажи и квадратни метри? Запазих я само защото майка ви би искала някой от вас да живее в нея. И аз смятам, че това трябва да си точно ти. В такава къща трябва да живеят деца. Парапетите са много удобни за пързаляне. Но ако наистина не я харесваш…

Тил и Лея скочиха от местата си и се втурнаха във вътрешността на къщата, може би, за да се попързалят по парапетите. Или може би защото обикновено точно по това време дядо им започваше да крещи по всички.

Ян зашава нетърпеливо в детското си столче и захленчи.

— И аз искам се пълзалям!

Тъй като никой не се трогна от молбата му, аз го освободих от столчето и му казах:

— И помни. Ако удариш леля си, и аз ще ударя моята… или нещо подобно.

Ян кимна и се втурна след останалите.

Междувременно Катинка най-накрая бе осъзнала какво й бяха предложили преди малко и от радост беше започнала да плаче.

— Разбира се, че я харесвам. Обичам тази къща. Това е къщата на моите родители. И е истинска мечта. Всичките ми приятелки винаги са ми завиждали за нея…

Можех да ги разбера. И аз завиждах на приятелките си за барби къщичките им. Какво ли пък оставаше за истинска вила с куличка и ангелчета? Много ясно, че всичките й приятелки са позеленявали от завист. И аз малко позеленях, какви готини купони можеха да се организират край басейна!

Тогава си спомних, че много скоро щях да стана милионер и ще мога и от нашата съборетина да направя една уютна къщичка. Е, може би не точно розова. Да речем, кървавочервена или патешкожълта, а защо не и бяла? И вместо басейн, езерце, в което да се плува. Ами да…

— Ако си сменим къщите, няма нужда да строим — много мъдро констатира Еберхарт. — Това ще ни спести доста усилия и време.

— И пари — допълни Фриц. — А и аз най-накрая ще заживея в подходящо жилище. Колкото и да го отлагах, все някога щеше да се наложи да наема чистачка, а тяхната надница в последно време стана колкото тази на зъболекар. Че и немски не знаят. Тая държава не отива на добре. Вашата малка къщичка ще мога и сам да поддържам чиста. Е, момчета, прочетохте ли всички параграфи буква по буква?

— Да — отвърна Оливер и вдигна поглед от листата. — Но имам няколко въпроса.

— Като например?

— Както вече знаеш, ние с Евелин искаме да имаме дете. Малко трудно ще стане, ако оттук нататък не можем да се виждаме след осемнайсет часа.

— Мили синко — започна Фриц, — нали не се налага да ти разяснявам, че деца могат да се зачеват и през деня?

— През деня работя — отвърна Оливер.

— Има обедни почивки — каза Фриц. — Освен това вие вече толкова сте го отлагали, че едва ли половин година ще има кой знае какво значение. Имате ли още въпроси?

Оливер се обърна ядосан.

— Наистина ли ще подслушвате телефоните ни? — попита Щефан.

— Ако се наложи, да — отговори Фриц.

— А какво е положението с данък наследство? — намеси се Евелин. — Нали не си мислиш, че ще ни изплатиш един милион, без държавата да вземе своето?

— Какво общо пък има държавата с моите милиони? — отговори ядосано Фриц. — Тях съм си ги изкарал с много труд и, вярвайте ми, държавата си е взела своето под формата на данък общ доход!

— Да, но едва ли държиш два милиона евро в брой — каза Евелин, — а банките, колкото и тъпо да ни се струва, са задължени да информират държавата при такива големи трансакции. Така че ще трябва да платим и от милиона няма да остане кой знае колко.

— Това го оставете на мен — каза Фриц. — При всички положения ще получите милиона нето. Има ли още други въпроси?

— Да — каза Евелин, ясно се беше подготвила много добре. — Да речем, че Щефан и Оливия или аз и Оливер решим да се разведем. В такъв случай този милион ще се включи ли в семейната имуществена общност, или си поставил някое капанче за снахите си?

— Не изглежда да има капан — отвърна Оливер доста студено. — Но по-добре сама да прочетеш, в случай че си решила да се развеждаш.

Евелин се зачете в договора, без и мускулче да трепне на лицето й.

— Нали договорът ни забранява да общуваме с мъжете си само вечерно време? — попитах аз и се изчервих.

Еберхарт веднага се закиска неприлично.

— Да, да — каза Фриц. — През нощта и в неделя всякакви контакти са забранени. През останалото време можеш да общуваш с мъжа си, колкото си искаш.

— Е, това е добре — казах аз и се усмихнах окуражително на Щефан.

Не ми се искаше някой от изкуфялата банда на Фриц да изскочи от храстите и да се развика: „Изгубихте баса!“, само защото съм целунала съпруга си.

Щефан ми се усмихна в отговор, и то по начин, от който колената ми веднага омекнаха. Нивото на тестостерона му рязко се бе покачило, откакто бяхме започнали да си правим сметки какво ще правим с милиона.

— Знаеш ли, просто не съм роден, за да бъда беден — ми беше казал вчера Щефан в офиса, докато изчислявахме финансовия баланс за изминалия месец. — Някак си не ми е в кръвта да си броя стотинките.

„На кой ли му е в кръвта?“, помислих си тогава.

— Един милион — толкова много пари човек трудно може да си представи, нали? — бях попитала.

— На мен пък не ми е трудно, ето… — бе казал Щефан, грабна кутийката с листчета за бележки и хвърли във въздуха стотици от тях, които се посипаха по пода. — Просто си представи, че всяка от тях е банкнота от петстотин евро.

Наведох се, за да хвърля и аз няколко от тях във въздуха. Неминуемо в съзнанието ми изплува сцената от филма „Неприлично предложение“, в която Деми Мур и другият главен герой (но не Робърт Редфорд) се бяха любили върху купчина от пари. Нехигиенично, но затова пък много еротично.

И Щефан си мислеше за същото, защото само след секунди върху белите листчета правехме най-хубавия секс в живота ни. А и със сигурност беше по-хигиенично.

В момента си мислех, че може би през следващите шест месеца щяхме напълно да преоткрием сексуалния си живот. Никакъв секс след осемнайсет часа — така се отваряха други неподозирани досега възможности. Изведнъж погледнах на лятото, изпълнена с нови надежди.

— Кога започва всичко? — попитах аз, изпълнена с желание за действие.

Евелин вдигна поглед от договора.

— Бих казала, тръгвай към къщи и си стягай багажа, Оливия. От първи май до първи ноември жилището ми ти принадлежи — каза тя и след тежка въздишка допълни: — А през това време аз ще трябва да се чувствам като у дома си в съборетината ви. И ако това не е несправедливост!

„Аз ще получа по-хубавото жилище, но пък ти получаваш по-хубавия мъж“, помислих си аз. Големият въпрос беше кое от двете има по-голяма стойност.