Неморално предложение

Глава 8

В обедната почивка се видяхме с Елизабет, за да си направим дежурния джогинг. Разбира се, тя беше нетърпелива да разбере как е протекла първата ми вечер в новата обстановка.

— През нощта нямаше проблеми — казах с поглед, забит в пулсометъра ми. При първото повишаване на темпото, пулсът ми рязко се вдигна. Но пък причината може би се криеше в спомена за преживяното днес сутринта. Задължително трябваше да поговоря с някого за това, колкото и неудобно да ми беше.

— Но след това се случи нещо ужасно — казах с известна доза драматизъм в гласа си.

— Какво точно? — Елизабет рязко замръзна на мястото си от любопитство.

— И така, влязох в банята и седнах на тоалетната — казах аз и се изчервих до корена на косите си. Приемната ми майка постоянно ми повтаряше, че за такива неща не трябва да се говори. Дори думата „тоалетна“ трудно се изцеди през устните ми. — Изобщо не знам как точно да ти го кажа. Както си седях там и…

Елизабет ме хвана за ръката.

— О, не! Чувала съм за подобни случаи, но винаги съм си мислила, че са само вестникарски измислици. Какво беше? Плъх? Кайман? Огромна змия? — с всяко животно гласът и ставаше все по-истеричен.

Погледнах я недоумяващо.

— О, Боже, бих умряла от страх! — викаше Елизабет. Кожата по ръцете й беше настръхнала. — Бедната ти!

— Нямаше никакво животно, Елизабет! — отвърнах й, все още доста объркана.

Елизабет смръщи чело.

— Искаш да кажеш, че не е имало никакво животно в тоалетната чиния? Е, какво беше тогава?

— Ами, тъкмо правех… линг-линг — казах много тихо.

— Моля? — попита Елизабет. — Какво пък трябва да е това? Специална китайска гимнастика за таза, която се практикува само върху тоалетната чиния?

— Пиш-пиш — прошепнах аз.

— Пиш-пиш — повтори Елизабет и изсумтявайки отново се затича.

И аз се затичах след нея.

— И така, нека отново да преповторим страховитата ти история — сумтеше тя. — Значи отиваш днес сутринта до тоалетната и правиш пиш-пиш. Наистина интересна история. Честно. Много съм впечатлена. Само дето някъде ми се губи поантата.

— Но това не е всичко — казах аз. — Значи както си седя на тоалетната чиния и от душ-кабината изведнъж изскочи Оливер.

— Е, и? — Елизабет отново се закова на място. — А-а-а, сега разбирам. Животното се е било скрило в душ-кабината. Или може би убиец с брадва. Пак става.

— Никакво животно нямаше, по дяволите — казах аз, вече започвах да се нервирам. — И убиец с брадва нямаше. Оливер ме видя.

— Как си правила пинг-понг?

— Линг-линг — тихо казах аз.

Елизабет поклати отчаяно глава.

— Познавам те от толкова дълго време, но не бях и предполагала, че имаш проблеми с отделителната си система.

— Не е редно да се говори за тези неща — казах уморено. — Човек не трябва да се оставя да го хванат, докато го прави.

— Да го хванат — повтори Елизабет подигравателно. — Честно да ти кажа, Оли, в някои отношения си много особена. Да знаеш, че си задръстена до подметките на обувките си. Верно е, че може да се поспори по въпроса дали е романтично да гледаш как партньорът ти си бърше задника…

— Ш-ш-шт! — казах отвратена. — По-тихо!

— Оли! — извика Елизабет. — Имаш нужда от психотерапевт!

— Защото съм възпитана да се държа прилично ли?

— Не, защото имаш дяволски голям анален проблем — отговори ми Елизабет. — Никой досега не ми беше разказвал по-скучна история: Беше ужасно! Седях на тоалетната, когато от душа излезе съквартиранта ми.

— Беше гол! — възкликнах аз.

— Хайде стига бе! — каза саркастично Елизабет. — Във вашето семейство да не трябва да се къпете с бански?

— Елизабет — избухнах, — мислех си, че поне ти ще проявиш малко разбиране и ще ми съчувстваш за ужасната ситуация, в която изпаднах.

— Не. Ни най-малко — каза Елизабет и се закиска. — Знаеш ли от колко време не съм виждала гол мъж? Поне готин ли беше?

— Доста — отговорих й. — Но какво ли си мисли сега за мен?

— Имаш предвид, защото си правела инг-янг? — попита ме Елизабет, вече видимо развеселена.

— Линг-линг — коригирах я.

— Мда — закудкудяка тя. — Може би сега клетият седи при психотерапевта си, за да може той да го отърве от този кошмар: „Изглежда, че жената на брат ми има бъбреци, а също така и пикочен мехур! Тя пусна урина в нашата тоалетна!“ За Бога, Оли, та това е най-естественото нещо на света. А какво правиш, когато ти се налага да пръднеш? Бягаш в килера ли?

— О, млъкни, Елизабет — скарах й се аз. — Изобщо не ме взимаш насериозно. Все пак така съм възпитана. Дължа страшно много на приемната си майка.

— Радвам се, че добрата женица живее доста далеч от тук — каза Елизабет. — От толкова приказки и на мене ми се доходи. Сега ще се скрия зад онзи храст и ще направя фън-шуй. Разбира се, ако нямаш нищо против.

Щефан нямаше нищо напротив, че Евелин пръска пари за боя и че командирова господин Кабулке да боядисва.

— Все нещо трябва да прави бедното момиче — каза той. — Преди е работила по дванайсет часа на ден без прекъсване, като лъвица. Трябва да е била наистина добра в работата си. Вчера вечерта ми разказа колко е печелила. Трябва да призная, че за жена заплатата й е впечатляваща.

— Може и така да е! — казах намусено. Намирах, че говори прекалено прехласнато за нея: „бедното момиче“, работело като „лъвица“, как ли пък не! — Не може ли да си намери някое хоби различно от това да ремонтира нашето жилище. Освен това, харчи нашите пари.

— Бедната, в края на краищата трябва да живее тук — каза Щефан. — А тя е такъв чувствителен естет, че накрая може да се поболее, ако няма възможност нищо да промени. А тапетите в гостната ни действително са в състояние да те подлудят.

А-а-а-а-а, чувствителен естет! Единственото, което беше в състояние да подлуди някого, бяха тези глупави влюбени брътвежи!

— Евелин смята, че шарките на тапетите ни могат да причинят импотентност — изстрелях, обзета от напиращото желание да я представя в лоша светлина.

Щефан присви очи.

— Така ли каза?

Кимнах злорадо. Тогава обаче ми мина мисълта, че забележката ми може да породи у Щефан желанието на всяка цена да докаже на Евелин, че шарките на тапетите в никакъв случай не въздействат отрицателно върху потентността му. Така че бързо се хвърлих на врата му и замърморих.

— Каква глупост само! Казах й, че външният вид на къщата ни не оказва ни най-малко влияние върху любовния ни живот. Нали така?

— Разбира се! — отговори Щефан.

— Ами тогава ме целуни, моля те! Защото след малко ще трябва да потеглям — когато казах това, очите ми се напълниха със сълзи.

Колко много исках днес да не правя нищо друго, освен да лежа в ръцете на Щефан. Докато аз лежах в прегръдките му, никой друг не можеше да го прави.

— Трябва да си малко по-смела, Оленце! — Щефан ме целуна по челото. — Винаги мисли за това, колко богати ще бъдем в най-скоро време — и с многозначителна усмивка добави: — И колко хубава гостна ще имаме, когато Евелин приключи с ремонта.

— Не бъди толкова сигурен — отговорих мрачно.

Вечерта претъпках ситроена с растения, сандъци и тор. Щом Евелин имаше намерение да посегне на нашата гостна, то тогава и на мен ми беше позволено да разкрася терасата й. Точно когато слагах и последния чимшир на седалката до водача, чух пресипнал глас да казва зад гърба ми.

— Има точно три минути до осемнайсет часа.

Изплашена до смърт, се извърнах и се озовах лице в лице с голямоносестия и голямоушест бивш гимназиален директор от шайката на Фриц.

— Господин Рюкерт! — извиках.

— Херберт — отговори ми пресипналият глас. — Можеш да ми викаш Херберт, момиче!

Не посмях да откажа това предложение.

— Нещо конкретно ли искате… Херберт?

— Само това да тръгнеш точно навреме — каза старецът. — Иначе басът ще бъде загубен по-бързо, отколкото бихме искали.

— Ох — пророних само. Все пак ми се искаше да се сбогувам с Щефан. Какво пък толкова значение имаше една минута повече или по-малко? — Кажете ми, вие на какво сте заложили? Че ще издържим? Или смятате, че няма да издържим тази половин година?

Херберт се усмихна загадъчно. Зад огромните му уши изникна Евелин.

— Колко хубаво, че успях да те заваря — каза тя. — Охо, добър ден, господин Рюкерт.

— Херберт — каза Рюкерт с пресипнал глас. — Почти осемнайсет часът е. Крайно време е младата дама да напусне района. Иначе…

— Херберт, Херберт — каза Евелин и погледна ръчния си часовник. — Все още има време за едно кратко съобщение. Оливия, моля те предай на Оливер, да не поема никакви ангажименти в четвъртък по обяд. Според компютърната ми програма за забременяване това е най-доброто време за зачеване.

Ама разбира се. Отношенията ни с Оливер и без това бяха толкова разкрепостени, че спокойно можех да му кажа кога точно е най-подходящия момент да прави деца.

Качих се в колата.

— Четвъртък по обяд. Ще му кажа.

— Остава само още една минута — каза Рюкерт. — Натиснете газта.

Това ми прозвуча доста подигравателно.

— Довиждане — казах аз.

— До утре — каза Евелин.

Рюкерт и тя ми махнаха за довиждане. Точно в осемнайсет напуснах района на градината. Може би грешах, но човекът, който си правеше вечерния джогинг и точно в този момент притича пред изхода на градината страшно ми заприлича на доктор Бернер. Изглежда, старите кокали денонощно следяха всяка наша стъпка.

Сега трябваше да се появя пред Оливер не само като безсрамната пикла от сутринта, но и като тази, която трябва да го осветли по въпроса кога е най-подходящия момент да прави децата. Само при мисълта за това цялата се изчервявах. Най-добре щеше да е да му напиша бележка: „Не се ангажирай в четвъртък по обяд. Причина: зачеване на дете.“ Оливер щеше да я прочете и да я мушне дискретно в джоба си. Така темата щеше да приключи.

Но за съжаление, когато влязох в апартамента, той вече се беше прибрал.

— Много либерално работно време имате в тази телевизия! — казах, вече леко раздразнена.

— Просто в Германия нищо не се случва — каза весело Оливер. На котлона нещо се готвеше и навсякъде се разнасяше великолепна миризма. — Само пожар в един склад за пиротехнически материали. Няма убити, нито ранени.

— Колко хубаво за теб, нали? — казах аз и надуших чесън, зехтин, домати, патладжани, тиквички, кайма — миришеше невероятно добре.

— А как мина твоят ден, карфиолче?

— Съвсем не лошо! — Като се изключи сутринта. Най-добре веднага да приключа с неприятната част. — Евелин ми каза да ти предам да не се ангажираш с нищо в четвъртък по обяд.

— И защо? — попита Оливер.

— Защото… защото… ти знаеш защо! — отговорих раздразнено.

— О, ден за оплождане! — досети се Оливер. — Не знам, но тази компютърна програма взе много често да изплюва дни за оплождане и започвам да си мисля, че е нещо развалена. Но аз нямам нищо против.

— Типично по мъжки! — отговорих и за съжаление отново цялата се изчервих.

Оливер ме погледна с високо повдигната вежда.

— Карфиолче, днес много често взе да се изчервяваш? Какво толкова се е случило? Сутринта в банята изглеждаше много объркана. Да не би да е, защото бях гол? Или пък, защото видях гащичките ти на цветчета?

— Нищо подобно — отвърнах разпалено. — Това е нещо напълно естествено, така каза приятелката ми Елизабет. Всички хора го правят.

Оливер изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото объркан. Въпреки това попита:

— Всички хора правят какво?

— Линг-линг — отговорих колкото се може по-агресивно.

И в този момент ми се изчервиха дори и ушите.

Сега и другата вежда на Оливер се повдигна нагоре.

— А това е синоним на…?

Цялата ми агресия се изпари във въздуха.

— На ходене по нужда — отговорих вече напълно съсипана. — Съжалявам, но съм възпитана да бъда по-срамежлива. Вкъщи си имахме тоалетна, но се промушвахме и измъквахме от нея, така че никой да не ни види. От този навик не мога да се отърва просто така, дори и след толкова години.

Оливер се засмя.

— Чуй ме, карфиолче, когато двама души съжителстват в една къща, не може да се избегне другите да не забележат това или онова. Но ако наистина това толкова те притеснява, ще въведем следното правило: всеки, който използва банята, е длъжен да заключи вратата. А сега стига си мислила за линг-линг — на това място той се засмя. — Разполагай се, защото съм приготвил пълнени патладжани с кайма в доматен сос.

Докато Евелин с такава жар се бе заела да преобразява гостната ни, щях да направя същото с терасата им. При това, без да я питам. Мога да ви уверя, че в промеждутъка между осемнайсет часа и времето за лягане могат да се постигнат много неща. Да, в този интервал могат да се променят цели светове. От железарията купихме греди, дъски и летви от чамово дърво, които боядисах в чуден, топъл, меден цвят. Оказа се, че Оливер не е толкова несръчен при боравенето с трион и бормашина. Е, не можеше да се сравнява с мен, разбира се. Само за няколко вечери изградихме в северния край на терасата беседка, със стени и таван от диагонално сковани летви, отпред с дълбоки дървени сандъци с цветя. Сред тях, на височина удобна за сядане, монтирахме двуметрова дъска, която щеше да играе ролята на пейка или дори на шезлонг, само трябваше да намеря подходящи възглавници. Беседката щеше да възпира вятъра, да осигури сенчест кът за летните жеги, както и да създаде една по-уютна домашна атмосфера. Много скоро всичко тук вече нямаше да напомня на паркинг. Бях избрала само високо израснали растения, които веднага да придадат вид на обрасла джунгла. Повечето хора избираха за терасите и балконите си растения, които цъфтят. Аз обаче реших да се спра на растения с големи зелени листа, защото трябваше да огранича дейността си само до няколко квадратни метра. Всъщност зеленото е много пъстър цвят и в това всеки може да се убеди, когато тръгне да си избира мебели, дрехи или цвят за косата. Когато става въпрос за растения обаче, всеки го подценява.

Джунглата на терасата на Оливер и Евелин съдържаше около седемнайсет различни цвята на зеленото, без да броим нюансите.

Оливер беше впечатлен.

— Истинско чудо — каза той. — Сега терасата изглежда много по-голяма отпреди!

Разбира се, за малко да се пръсна от гордост. Да, наистина се бях справила добре. Сега липсваше само осветлението, което да допълва атмосферата с настъпването на нощта. В един от каталозите, които получавахме в магазина, бях открила фенери за закачане по дърветата, чиято цена на едро беше донякъде поносима. Само че трябваше да купиш минимум трийсет. Но пък какво от това, остатъка щях да продам в магазина. В същия каталог имаше и много симпатични, раирани възглавнички за сядане. Размерът им точно пасваше на новонаправената пейка. Само че и тук трябваше да се купят поне десет, което правеше със седем повече от необходимите. От друга страна, на човек винаги можеха да му потрябват възглавнички за сядане, а специално тези бяха модел, който щеше да е винаги актуален. Можех да запазя излишните за коледни подаръци или нещо подобно. В крайна сметка поръчах всичко, а когато след няколко дни доставката дойде, терасата придоби съвършен вид.

— От беседката скоро почти нищо няма да се вижда — уверих Оливер. — Бръшлянът и хмелът така гъсто ще покрият дървенията, че може би ще пазят дори и от дъжд.

— Фантастично е — каза Оливер, отпусна се върху новите възглавнички и вдигна краката си. — Сега човек може да си поеме спокойно въздух, без да се нагълта с отровни газове.

— Мисля, че това е напълно достойно за твоето градинско предаване — казах нескромно. — Терасата преди и след това!

— Всъщност направих снимки — отвърна Оливер, — които сега вече мога да покажа на програмния ми директор. Между другото, концепцията ми е почти готова. Ти ще бъдат първата, която може да я прочете.

Погледнах си часовника и подскочих.

— Време е за новините! — извиках. — Много ми е интересно кой пожарникар си интервюирал днес.

През третата седмица на май почти бях свикнала да не живея в къщата си и да виждам съпруга си само в светлата част на деня. Вече не плачех всеки ден, когато напусках градината. А и престанах да си представям как изглежда Евелин, облечена в ефирно бельо.

И без това нямаше никакъв смисъл.

Щефан много се беше променил, това щеше да го забележи дори и слепец. Явно не можеш да съжителстваш с личност като Евелин, без да се промениш. Той започна да отделя много голямо внимание на външния си вид. Прическата му беше много стилна (беше сменил фризьора си), миришеше на нов парфюм, а тенът на кожата му започваше да ме навежда на съмнение дали не посещава солариум.

— Е и какво ако ходя? — отговори ми с раздразнен тон, с какъвто в последно време разговаряше с мен. — Нямам излишно време по цял ден да се излежавам на слънце. Мисля, че солариумът е една добра и здравословна алтернатива.

— Здравословна? — повторих подигравателно.

— Да, точно така! — потвърди той. — Между другото, смятам, че загорелият тен и на теб ще ти отива, Оли-Дундичке.

Разбира се! Нали Евелин беше покрита от главата до петите с тази мека, нежна и златистокафява кожа. До този момент си мислих, че при нея въпросният тен е просто генетично заложен. Но явно не всичко бе толкова истинско, колкото изглеждаше.

Дълбоко се съмнявах обаче, че и при мен посещенията на солариум щяха да доведат до такива впечатляващи резултати. Аз просто бях от типа „светлокожа, розова и червенобузеста“. Човек или харесваше това, или не го харесваше. Не беше честно, че на Щефан вече не му харесваше.

Най-влудяващото и някак си обидно обаче беше, че Евелин също се променяше. Никога преди не я бях виждала да се усмихва толкова често, правеше впечатление на щастлива и освободена. Без съмнение, това беше от действието на онзи хормон, който се отделя, когато човек е влюбен. И когато прави често секс.

Просто се пръсках от ревност.

Елизабет, която ежедневно изнервях с темата „Щефан и Евелин“, един ден ме попита доста остро, докато бягахме в парка:

— И какво ще направиш, ако Щефан действително започне някоя афера с Евелин?

Ако вече не я е започнал.

— Ще ми стане изключително мъчно — казах аз. — На мен и сега ми е изключително мъчно.

— Да, да — каза Елизабет. — Това ми е ясно, но какво ще правиш с него?

— Как така какво ще правя? — попитах аз.

— Ами например: ще го пребиеш, ще го кастрираш, ще го осакатиш, ще го изоставиш в пустинята… или просто ще го изхвърлиш?

— Нищо подобно не бих направила! — казах малко възмутена.

Но виж, на Евелин…

— Значи съвсем тихо и кротко ще се разделиш с Щефан? — попита Елизабет.

— Не! — извиках аз. — Изобщо нямам намерение да се разделям с него. Освен ако той не поиска да се раздели с мен. Но знаеш ли, не вярвам да се стигне до там, защото сега Евелин и Оливер са решили да имат дете… А и мисля, че тази афера, ако изобщо има такава, та тази афера все някога ще приключи…

— Виждаш ли? Така си и мислех — отвърна Елизабет. — Пичът може да си прави каквото си поиска, а ти ще му простиш.

— Хм, да! — признах аз. — Ще му простя. Представи се само, десет години брак са си доста дълъг период. И изведнъж като на тепсия… не, не, по-скоро в леглото му се поднася великолепен екземпляр като Евелин. Та той трябва да е светец, за да устои на такова изкушение.

— Да, точно така, светец! — каза иронично Елизабет. — Ако разсъждавах като теб, щях отдавна да съм омъжена за Алекс и в момента да му прощавам седмата практикантка поред. Защото виждаш ли, само един светец би могъл да устои на практикантка.

— Това е друго нещо — казах аз.

— Винаги е „друго нещо“, когато става въпрос за другите — прекъсна ме нетърпеливо Елизабет.

— Освен това, изобщо не е доказано, че двамата имат връзка — казах с подчертан укор в гласа, сякаш Елизабет беше тази, която през цялото време го твърдеше.

— Именно — каза тя. — Със сигурност само си внушаваш и съвсем напразно се измъчваш.

Поклатих глава.

— Не, не. Само трябва да ги видиш: Евелин с нейната цъфтяща усмивка и кадифено гладка кожа, а Щефан с нов парфюм и много гел в косата…

Елизабет простена.

— О не, само не отново, Оливия, моля те! Дойде ми до гуша от постоянното ти циврене заради Евелин и свети Щефан. Щом имаш намерение да му прощаваш, просто го направи отсега. С това ще спестиш на себе си, на мен и изобщо на всички замесени много ядове.

Гледах я изумено. Да, така е, това е решението! Защо трябваше постоянно да се тормозя от представата как Щефан и Евелин се забавляват един с друг? Можех просто да премина направо към етапа, в който приемам всичко това за даденост и дори предварително да простя на Щефан. Би било проява на изключителна човешка възвишеност. И на мъдрост на всичкото отгоре.

За съжаление напоследък Щефан не ценеше нито възвишеността ми, нито мъдростта ми. Продължаваше да е раздразнителен и дистанциран. А колкото до Евелин, тя беше значително по-любезна към мен в сравнение с Щефан, но към нея не можех да проявя нито толерантност, нито мъдрост. В края на краищата тя оплиташе (или вероятно оплиташе) любимия ми съпруг в мрежите си, а и мамеше (или вероятно мамеше) най-добрия ми приятел — милия и добър стар карфиол. Не можех да й го простя толкова лесно.

Междувременно Евелин не се беше отказала от идеята си за собствена леха. Аз щедро й предоставих една доста голяма в оранжерия номер пет. Още на следващия ден лехата беше прилежно прекопана и наторена, а маникюрът и ръцете на Евелин бяха изрядни, както винаги, което събуди в мен подозрението, че господин Кабулке беше свършил работата вместо нея.

— Сега чакам само растенията — каза тя със задоволство.

Явно се беше спряла на нещо от интернет. Дано да не е поръчала нещо много екзотично, защото щеше да остане разочарована, ако крайният резултат се разминеше с очакванията й. Типичната грешка на начинаещите.

Май вече преваляше и в странния ни съвместен живот започваше да се забелязва нещо като рутина. Дори свикнахме с постоянното присъствие на доктор Бернер, банковия директор Шерер и голямоухия Хуберт, които винаги се появяваха, щом наближеше осемнайсет часа. Изобщо не бях сигурна дали искат да ни изловят как потъпкваме правилата, предвидени в договора, или тъкмо напротив, да предотвратят подобно действие от наша страна. Предполагах, че зависеше от това на какво всеки един от тях е заложил: дали ще издържим, или не. Щефан дори се кълнеше, че посред нощ през прозорчето на банята бил видял един от тях да пуши лула в градината.

— Е, това си има и хубави страни! — каза той. — Докато старите кокали дебнат навън, няма защо да се притесняваме, че някой може да ни обере.

Неделните закуски продължаваха постарому да се провеждат в зимната градина на Фриц. Разликата беше в това, че Щефан идваше с Евелин, а пък аз с Оливер. Те пристигаха с лъскавото беемве, докато ние се дотътряхме някак си натоварени в ситроена. Евелин беше обсебила напълно новата кола, въпреки че тя наполовина принадлежеше на Оливер. Според нея без кола човек би бил загубен насред тази пустош, в която според нея се намираше градината.

Щефан също често караше стилния кабриолет в околността. Трябва да призная, че много му отиваше. Иначе всичко си беше постарому.

Гертнерови — едно семейство, което трябваше да се откаже от старите си навици. Включете телевизора си и се чудете как така все още няма убити!

Но това изглежда беше само въпрос на време, защото Еберхарт продължаваше да ни досажда с въпросите от последното предаване на „Стани богат“ и забележките си на голям всезнайко. А с всяка изминала седмица нивото на агресията ми рязко се покачваше. Тайно си мечтаех да избоксирам мекото шкембе на Еберхарт с колкото сила имам.

Катинка изобщо не подозираше колко беше близо моментът, в който щеше да стане вдовица. Всяка седмица тя носеше дрехи в различен пастелен цвят и постоянно обсъждаше с Фриц въпроса, кои мебели трябваше той да премести в къщата им и кои поради липса на място трябваше да останат в марципановата торта. Фриц не гледаше сантиментално на нещата, но за разлика от него Катинка всяка неделя се давеше в сълзи. Това май беше въздействието на хормоните на бременността. Беше си направо ужасно. Сега вече знаех защо не искам да забременявам.

— При това положение трябва да се разчисти и килерът — каза Фриц и ние всички трябваше да слезем долу и да разгледаме така наречените безценни съкровища, които бяха складирани там.

Беше огромен килер, претъпкан до тавана с вещи, за които беше разбираемо защо са захвърлени тук.

— Можете да вземете, каквото пожелаете — каза Фриц.

И това беше жест на невероятна щедрост от негова страна (разбира се, като изключим историята за милионите). Имаше само един малък проблем — никой не искаше нищо. Нито плетените като кошница лампи от седемдесетте, нито холната гарнитура в синьо каре, нито белите столове от изкуствена кожа на червени цветя, да не говорим за комплекта за обзавеждане на детската стая от 1976, състоящ се от мебели от шперплат, облепени с фурнир.

— Неблагодарни хора — каза Фриц. — Тогава ще организираме разпродажба отпред на двора. Ще е жалко нещата да се изхвърлят. Навремето струваха много пари. На повечето дори пазя фактурите.

Всички простенахме.

— Никой няма да ги иска — каза Оливер.

— Дори и най-заклетите фенове на седемдесетте — допълни Щефан.

— Моята особа проявява все пак интерес към този фотьойл — каза Еберхарт и се пльосна във фотьойл с размер XXL и отвратителна дамаска.

— При това положение може би твоята особа ще прояви интерес да се заеме с организирането на разпродажбата — попита хитро Евелин.

— Ако моята особа задържи печалбата! — отговори също толкова хитро Еберхарт.

Стори ни се справедливо. Беше почти изключено печалбата да е особено голяма. Освен това след по-малко от половин година щяхме да сме милионери, при това положение спокойно можехме да го раздаваме по-ларж.

— Който не уважава пфенига, не заслужава и талера — каза Еберхарт.

— Имаш право, момко! — възкликна Фриц. — С такова мислене ще постигнеш нещо в живота.

— Чудесно! — каза Евелин. — При това положение можем да се възползваме и да разчистим боклуците и от съборетината на Оливия и Щефан. Там властва изключително лош фън шуй, заради купчините боклуци. Например за дивана в гостната вече нямаме никакво приложение.

Как така?!

— А къде ще спиш тогава? — попитах доста остро.

Предполагах, че няма да е във ваната.

— На старото желязно легло, което беше под стълбището ви — каза Евелин.

Бях открила старото желязно легло преди много година, някой го беше приготвил за изхвърляне. Рамката му от страната на главата беше богата на орнаменти и идеална за игрички със завързване. За съжаление липсваше другата част откъм краката и това ми беше попречило досега да го сглобя. Освен това беше толкова ръждясало, но и честно казано само в най-смелите си мечти бях фен на игричките със завързване, в реалния живот не ги практикувах. Така че, запазих леглото само защото ми беше хрумнало да направя от красивите, извити елементи от ковано желязо малка градинска портичка. Елементи от ковано желязо бяха последен писък в градинарството.

Но за съжаление, сега Евелин си беше присвоила и бъдещата градинска портичка.

— Липсва му долната част! — казах аз.

— Няма проблем — отговори ми тя. — Господин Кабулке вече измайстори рамка за матрака и монтира предната част на мястото на липсващата задна. Набавих и дамаска, която прикрива недостатъците в конструкцията.

— Матрак? — възкликнах учудено. — Дамаска?

— Матрака го купих с намаление само за 79 евро. А дамаската открих в интернет. Много красива, издръжлива и евтина. Разбира се, във вечно актуалното бяло. Щефан ми разреши да направя тази инвестиция.

— Аха, значи ти разреши? — изскърцах със зъби и погледнах Щефан ядосано.

Ако позволеше на Евелин да продължава да прахосва пари с тези темпове, мисля, че милионът щеше да бъде похарчен още преди да е попаднал в ръцете ни. И какво беше това сако, което носеше Щефан? Изглеждаше чисто ново. И много скъпо. Може би Евелин го беше консултирала при покупката, защото смяташе останалите му дрехи за вехти. Стиснах зъби от ревност.

Но Щефан изобщо не забелязваше погледа ми. В мислите си изглежда беше някъде далеч оттук.

— Във всеки случай според правилата на фън шуй, къщата редовно трябва да бъде почиствана от вехториите. Защото всеки непотребен, стар предмет излъчва отрицателна енергия — каза Евелин.

— Ама ти вярваш ли на фън шуй? — попита Катинка малко пренебрежително.

— Разбира се, че не! — каза Евелин, като прекара ръце през златистокафявата си коса. — Но с това, че вехториите трябва да се махнат, съм съгласна.

— Може все пак да има сред вещите някои, които да стават за нещо — казах и гледах право към Щефан.

В края на краищата това все още си бяха нашите вехтории.

— Не — категорично заяви Евелин. — Прегледах абсолютно всичко и отделих настрана нещата, които могат да се използват.

Продължавах да гледам към Щефан и да чакам най-накрая да се намеси. Но той само погледна към часовника си и попита:

— Е, значи приключихме за днес. Хайде, Евелин, да си ходим вкъщи.

Това дълбоко ме засегна. Това все още беше нашата къща.

Евелин сви рамене.

— Аз съм за!

— Май някой нещо много се е разбързал! — захихика Еберхарт.

За съжаление и на мен така ми се струваше. От голямото усилие, което полагах, за да простя предварително забежката на Щефан с Евелин получих жестоко главоболие. Може би идеята все пак не беше чак толкова добра, както мислеше Елизабет. А за личното ми фън шуй със сигурност не беше добре.

Няколко дни по-късно заварих Евелин да клечи пред собствената си леха в оранжерията с храстите. До нея на земята лежаха много картонени кутии, някои от които вече разкъсани.

Сред камарите от смачкани вестници различих лампи за растения.

— Какво по дяволите…? — започнах аз, слисана.

— Не се притеснявай. Платила съм ги със собствени пари — побърза да ме прекъсне Евелин. — А и ти ми каза, че мога да имам за пробната си леха толкова място, колкото си поискам.

— Така е, Евелин — отговорих й с тон, с какъвто се говореше на малко, твърдоглаво хлапе. — Но тук не ти трябва допълнително осветление. Това са пари, хвърлени на вятъра. В оранжерията е осигурено всичко, от което растенията имат нужда.

— За растенията, които имам намерение да отглеждам, е необходима повече светлина — отговори ми тя.

Усмихнах се снизходително.

— И какви са тези растения?

— Канабис — отговори спокойно Евелин и ми тикна торбичка със семена под носа.

— Канабис! — повторих изумено. — Имаш предвид коноп?

— Точно така — каза Евелин. — Поръчах да ми доставят семена и разсад. Не са ли сладки?

Между вестниците, в един от картоните видях мънички растенийца.

Поклатих глава.

— Уважавам твоята амбициозност, но защо започваш с толкова трудно за отглеждане растение? Пуловер ли искаш да си оплетеш от конопа? Със същия успех можеше да си поръчаш гъсеници на пеперуда копринарка от Китай, направо в комплект с фиданки от черница.

— Оливия! Това е канабис! Нямам никакво намерение да си плета пуловер. Ще произвеждам дрога.

— Евелин! Тук не можеш да отглеждаш наркотици! Това е противозаконно! Как изобщо се сдоби с всичко това?

— От интернет — каза тя и махна презрително с ръка. — Нали ти ми каза, че там може да се намери абсолютно всичко. И знаеш ли? Оказа се права. Можеш да си затвориш устата. Между другото, търговията със семена не е наказуема.

— Но… — започнах аз.

Не бях съвсем сигурна какво точно трябва да кажа, бях убедена само в това, че трябваше да започна с думичката „но“.

— Знам, знам, търговията с разсад е вече криминално деяние — каза Евелин. — Но истинското престъпление е чак когато започне разпространяването. И то с килограми.

— Виж какво, Евелин, ти да не би тотално да откачи! — изкрещях аз.

— Изобщо не откачам, просто търся нови предизвикателства — въздъхна тя. — А и нови възможности да изкарам пари.

— Съвсем скоро ти ще получиш един милион! — отново повиших тон.

— Един милион, с който първо ще трябва да покрием всичките си дългове — каза Евелин. — След което няма да останат много пари. А ако взема и наистина забременея, ще имам нужда от цяла торба с пари. Знаеш ли само една добра детегледачка колко струва? Така или иначе, ще трябва да изкарвам допълнително пари.

— Като отглеждаш и употребяваш наркотици? — възкликнах възмутено.

— Опазил ме Бог! — отговори Евелин. — Изобщо нямам намерение да ги употребявам. Най-много, за да проверя съдържанието на ТСН. Или се казваше HCG? Това винаги го бъркам. Човек може да получи от интернет всичко, от което има нужда. Там можеш да си поръчаш дори цяла лаборатория. Направо супер!

— Евелин, за такова нещо можеш да влезеш в затвора. А покрай тебе и аз.

Тя само кимна, олицетворение на самото спокойствие.

— Просто не казвай на никого. Беше ли вече в къщата? Господин Какабулке наистина много се постара. Гостната е готова. Изглежда наистина фантастично. Ела, ще ти я покажа!

Беше много елементарна отклоняваща маневра, но аз с удоволствие се оставих да ме заведе натам. Току-що ми беше хрумнала една успокоителна мисъл: Евелин беше пълен лаик и мразеше растенията. По нейни сведения досега винаги беше успявала да умори всяко стайно растение, при това за рекордно кратко време. Беше доста невероятно да успее да отгледа чувствителния канабис. И така проблемът щеше да се реши от само себе си.

В къщата ме лъхна не чак толкова неприятна миризма на прясна боя.

— Оттук — Евелин ме поведе към гостната, сякаш за първи път влизах в тази къща. Когато обаче тя отвори вратата, наистина си помислих, че съм се приземила на друго място. От старата мрачна гостна, задушавана от големите теменуги по стените и огромния радиатор под единствения прозорец, не беше останало нищо. Поех си изненадано въздух. Дори старото желязно легло не можеше да бъде разпознато. Някой беше положил робски труд да изчисти от ръждата всеки един от спираловидните орнаменти. Сега металните части бяха боядисани в кремаво бяло. Дори плюшеният заек с дългите крака изглеждаше като аксесоар, купен специално за тази стая.

— Не се ли е справил отлично, този господин Какабулке? — попита Евелин.

— Да, наистина! — продължавах да се чудя. — Как са се преобразили тези дванайсет квадратни метра! Къде изчезна радиаторът?

— Зад облицовката — отговори Елизабет.

Чак сега забелязах, че цялата лицева страна на помещението под прозореца беше облицована с бяло дърво, изрязано от някой (вероятно от господин Кабулке) във формата на лилии. От мизерния и огромен радиатор нямаше и следа. Така под прозореца се беше оформил един чудесен и практичен перваз, върху който Евелин беше сложила продълговата ваза с една-единствена бяла орхидея в нея. До нея стоеше сребърен свещник с бяла свещ, изгоряла наполовина. Преди още да се усетя и вече си представях как Щефан и Евелин се целуват, легнали на бялото легло, обгърнати от романтичната светлина на свещта. Еротична сцена с Брат Пит и Дженифър Анистън.

Веднага получих отново главоболие.

— Много е хубаво — измърморих.

— А какво ще кажеш за огледалото? — попита Евелин.

Огледалото беше поставено косо точно над леглото. Голямо и разкошно, то беше обградено в широка бяла рамка.

— Колко струва? — попитах само.

— Нула цента — засмя се Евелин. — Не го позна, нали? Това е кафявото, гнусно нещо, което висеше в килера ви. Почти го бях приготвила за разпродажбата на Еберхарт, но после прецених, че това парче е нешлифован диамант. Така ми хрумна и идеята да му сковем нова рамка. Господин Какабулке я направи и негова беше идеята да използва широки дъски, към които да закрепи отрязани летвички. Бил видял нещо подобно в едно списание. Голям фен е на списания от типа „направи си сам“, има всички издания от 1970 г. насам. Изглежда страхотно, нали?

— Може да се каже. — В огледалото виждах Евелин и Щефан как лежат на леглото, със загорели от слънцето (солариума) кожи на белите чаршафи…

Затворих вратата зад гърба си. В гадния и мрачен коридор се почувствах по-добре.

— Както виждаш, може да се ремонтира и без пари — рече Евелин. — А и удоволствието е голямо.

— Да, изглежда си права — казах аз.

Беше така изнервящо, че за тъй кратко време Евелин беше успяла да свърши толкова работа, която всъщност беше в моя ресор. В края на краищата, аз бях креативната личност, която не се боеше от работа. Аз бях тази, която умееше да борави с лопата, ножица, трион и бормашина като никоя друга. Аз, а не Евелин. Тя беше тази, която изглеждаше супер и изкарваше много пари — нищо работа! Но това, че тя беше жената, която преобрази ръждясалото ми желязно легло и отвратителното старо огледало, според мен изобщо не беше справедливо. На този свят все трябваше да има поне едно нещо, което да можех да правя по-добре от нея.

— Само не си и помисляй да променяш нещо в моя апартамент. Ясно ли е? — погледна ме строго Евелин. — В моя пентхаус не можеш да пипаш нищо, дори и една възглавничка не давам да преместиш от мястото й, чуваш ли? Смятам, че се разбрахме!

— Жилището ти не е чак толкова перфектно — казах все още в мрачно настроение. — А и за каква възглавница изобщо говориш? Смятам, че няма да навреди, ако там е малко по-уютно.

— Това, че не е в твой стил, не означава, че не е перфектно — каза Евелин. — Аранжирано е в минималистичен стил, с полъх от далечния изток. Не говорим за уют в класическия смисъл на думата. Но затова пък в апартамента ни човек може да се зареди със спокойствие и енергия. Всеки детайл е изпипан. Така че, долу ръцете от концепцията на апартамента ми.

— Добре де — отговорих вяло.

Но тогава се сетих, че вече бях променила някои неща в апартамента й, и усмивката бързо се върна на лицето ми. Не бях оставила и спомен от минималистичния й стил на терасата, ха-ха-ха! Оливер не й ли беше разказал вече? Явно не. Е, в този случай и аз се бях проявила като много креативна личност.

За малко да се изсмея злорадо.

— Но от мен да мине, можеш да се заемеш с терасата — ненадейно заяви Евелин. — Смятам, че има нужда от нещо като японска градина, мисля, че много ще отива на интериора.

— Имаш предвид бонзай дръвчета, декоративни камъчета и чакъл ли? — не можах да се въздържа да не се изкикотя.

— Просто казвам да вземеш под внимание стила ми.

— А да взема ли под внимание и вкуса на Оливер?

— Съкровище, боя се, че той изобщо няма такъв — усмихна се надменно Евелин.

— Напротив, има! — избухнах аз. — Само защото някой не споделя твоя вкус, изобщо не означава, че няма такъв!

— Не съм казала подобно нещо — отвърна Евелин. — На теб например смятам, че ще ти подхожда шведски битов стил, въпреки че на мен изобщо не ми е по вкуса. Но за кухнята ти си представям лек английски полъх. За нея препоръчвам битов стил, но не шведски.

— Кухнята? — побързах да я прекъсна разтревожено.

— … е катастрофална — продължи Евелин невъзмутимо. — Това отвратително, тъмно дъбово дърво, а и ужасния зелен, изкуствен плот. Човек целият се изприщва, дори само докато ползва микровълновата.

— Винаги го казваш, но досега не съм видяла и една пъпка по кожата ти — казах аз. — Съгласна съм обаче, че кухнята е ужасна.

Като вместо „кухня“ можеше да се спомене всяка друга стая от къщата и изречението пак щеше да отговаря на истината. Без гостната, разбира се, която вече беше много шведска.

— Рустиковото дъбово дърво го наследихме от предишния собственик, но печката е нова, ние я вградихме. Е, не точно нова. Купихме я много изгодно втора ръка от eBay. Но…

— Да, да, знам — прекъсна ме Евелин. — Че ново кухненско обзавеждане би струвало прекалено много. Точно затова огледах много обстойно старото и установих, че отвътре шкафовете са учудващо добре запазени, вратичките се отварят, все едно са смазани с машинно масло, никоя от тях не скърца и не заяжда. И ако всичко се боядиса в бяло и се монтира друг плот, ще изглежда много по-добре. Ще се добавят някои нови летвички, гадните стари дръжки ще се заменят с нови, по-хубави. И готово — кухнята ще изглежда съвсем като нова.

— Хм — измънках.

По дяволите, тази жена щеше да ме довърши. Първо се нахвърля върху мъжа ми, после върху кухнята ми! А на всичкото отгоре отглеждаше и наркотици в градината ми.

— Разбира се, шокиращите жълто-зелени плочки трябва да бъдат скрити някак си — продължи разсъжденията си Евелин. — Това може да стане с бял керамичен лак, но според мен още по-хубаво ще бъде с грапави дървени плоскости, боядисани в бяло.

— Хм — измънках за втори път, което Евелин изтълкува като съгласие. — С белия цвят човек никога не може да сгреши.

— Виждам, че сме на едно мнение! — тя се усмихна толкова ентусиазирано, както никога досега не я бях виждала да го прави. — В железарията се продават на добра цена масивни букови плоскости — продължи тя. — Вече говорих с Щефан и той смята, че малко боя и няколко цента за дръжки и плоскости няма да го разорят.

— Няколко цента? — изпъшках. — По-скоро няколкостотин евро!

— Ами да речем триста евро, всичко на всичко — каза Евелин. — Мисля, че е супер цена за чисто нова кухня! Като се има предвид, че новото сако на Щефан струваше почти двойно.

— Какво? — извиках аз.

— Армани — каза Евелин. — Стои му страхотно.

— Ти ли му го избра? — попитах, изпълнена с ревност.

— Не — отговори тя. — Не се интересувам от мъжката мода. Какво мислиш за кухнята? Господин Какабулке изгаря от желание да започне работа.

— Той се казва Ка-булке, колко пъти трябва да ти повторя!

Евелин не изглеждаше убедена.

— Виж, аз за всеки случай пак го попитах. И той съвсем ясно ми каза, че се казва Какабулке. Честно.

Завъртях очи.

— Горкият човек заеква. Защо не може да ти го побере главата?