Неморално предложение

Глава 2

За разлика от нашата къща, къщата на свекър ми беше в безупречно състояние. Една розова вила в стил сладкарница с много еркери, кръгли прозорчета, кулички и като за капак две дебелички, палаво хилещи се ангелчета над входната врата. Вилата не беше антика, просто през шейсетте беше построена за директора на местната спестовна каса, който, както по-късно стана ясно, беше присвоил парите за пищния строеж. Но вместо в затвора директорът попаднал в психиатрична клиника, което изобщо не учудваше свекъра ми. „Това, че е бил пълен ку-ку, си личи по откачената му къща“ — обичаше да казва той. Моята свекърва обаче настояла да купят къщата, когато била обявена на търг. Трябва да се отбележи, че това е един от редките случаи, в които тя е успяла да наложи волята си. Откачена или не, това бе една чудесна къща, в която да се отгледат много деца и да се посрещат много гости. Свекър ми не можеше да я понася и я наричаше „отвратителната и безвкусна марципанова сватбена торта, в която съм принуден да живея“. По някаква необяснима причина обаче старият скъперник задържа „сватбената торта“, въпреки че за сам човек беше прекалено голяма, а поддръжката й струваше много повече, отколкото той бе готов да плаща.

Както всяка неделя се беше събрало цялото семейство на Щефан. По-малката му сестра Катинка (в пастелно розово, в същия тон като къщата) стоеше в кухнята и се беше концентрирала върху аранжирането на нарязани колбасчета в една чиния. През това време децата й се опитваха да се покатерят върху свекър ми, който като айсберг седеше в любимото си кресло и четеше неделния вестник.

Децата се казваха Тил, Лея и Ян. Въпреки че имената бяха кратки и лесно запомнящи се, дядо им ги наричаше просто „този“, „оная“ и „онзи“, ако изобщо ги споменеше.

Както винаги свекър ми игнорираше гостите си колкото е възможно по-дълго. Освен със семейството си, поддържаше контакт и с група възрастни господа, негови връстници, които Щефан обичаше да нарича „Клубът на стиснатите кандидат покойници“. Предполагах, че играеха карти, пиеха отлежало вино от Асбах и се перчеха един пред друг с многото нули на банковите си сметки. Но Щефан смяташе, че бившите директори, шефове на болници и фирмени босове се събираха на конспиративни срещи, за да открият начини и средства за преодоляване на скуката в пенсионна възраст, по възможност, без да се налага да харчат пари.

— Просто им липсва, че сега няма кого да командват и тероризират — казваше той. — Особено на баща ми.

— Е, ние нали сме за това — отвръщах аз.

— Той и преди ни командореше — допълваше Щефан.

И беше прав. Баща му беше роденият диктатор. И в обидите си го биваше. Всъщност само един-единствен път ми беше казал нещо мило, което в крайна сметка пак бе обидно. В деня на сватбата ни с Щефан дойде при мен и с пресилена усмивка ме целуна по лявата и дясната буза. Тогава ми каза:

— Сега, когато мандалото вече хлопна, мога да ти кажа добре дошла в нашето семейство. Моя скъпа а-а-а… тази… а-а-а… дъще… а-а-а Олга, и въпреки че не си подходящата съпруга за Щефан, мога да го разбера. Имаш удивително много дърва пред колибката. Доколкото мога да видя… — при което впери ококорен поглед в деколтето ми — … са колосално добре подредени, супер качество… мда.

— Не знаех, че си такъв експерт по дървения материал, Фриц — отговорих колебливо. — Между другото, се казвам Оливия, а не Олга.

— Изобщо не мога да помня имена — отговори ми той и ако не ме лъже паметта, оттогава ме наричаше просто „снахо“ или „тази“.

Всъщност донякъде трябва да съм благодарна, че той не сподели мнението си за дървата пред колибката ми в речта си пред присъстващите. Смятам, че и за двама ни щеше да е неловко.

За щастие, оттогава не сме говорили за дърва. И повече никакви комплименти не ми е правил.

— Здравей, Фриц — казах аз.

Разбира се, не очаквах отговор, защото обикновено не отговаряше на поздравите ни. Чак когато седнехме на масата, щеше да благоволи да разговаря с нас и това, ако ме питате, пак беше прекалено рано.

Децата обаче не обръщаха внимание на скованото му изражение.

— Дядо, дядо, ще ни прочетеш ли някоя приказка?

— Дядо, няма ли най-накрая да погледнеш картината, която ти нарисувах?

— Дядо, хайде да правим дийй конче.

— Слизай оттук — изръмжа Фриц. — Не пипай вестника, струва пари, при това не малко.

Катинка ни се усмихваше щастливо.

— Не са ли сладки? Дядо с трите си внучета. Вчера пак четох как научно е доказано, че децата действат като извор на младостта.

— Да бе, особено за майките, които години наред не си доспиват — измърморих аз. — А за останалите лишения да не говорим.

— О-о-о, изобщо не знаеш какво приказваш, Оливия! Всеки път едно и също. Катинка можеше да е много мила, ако не насочваше постоянно разговора към темата за децата изобщо и в частност за нашето бездетие. Хвърлих поглед, изпълнен със зов за помощ, към Щефан, но той в момента беше зает с децата, които междувременно бяха оставили дядо си и се бяха нахвърлили върху вуйчо си.

— Не казвам, че не е уморително да се отгледа дете — каза Катинка. — Но впоследствие усилията ти се възвръщат стократно. На ваше място не бих се лишила от това.

На това място тя направи многозначителна пауза и впери поглед в надписа на гърдите ми „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“.

— По-добре побързайте, преди да е станало прекалено късно. Ах, между другото, имаме изненада за вас.

За Катинка всички жени над трийсет, които не се посвещаваха на потомството, бяха подозрителни. Явно нещо с хормоните ни не беше наред. А изтъкваше и социално-обществения аспект на въпроса: децата на Катинка ли трябваше да работят за нашите пенсии? Това тя намираше за крайно несправедливо.

Можех само да си представя каква беше изненадата (неслучайно Щефан й беше измислил прякора „люпилнята“), затова избягах в зимната градина, преди тя да я е споделила.

Винаги закусвахме в зимната градина, независимо дали беше зима, или лято. По-големият брат на Щефан, Оливер, и жена му Евелин вече бяха седнали там заедно с Еберхарт, съпруга на Катинка. Еберхарт беше същинско бедствие. За мен беше голяма загадка какво точно Катинка намираше в него. Докато след всяко раждане тя гладуваше, за да се върне в 38-ми размер, той дебелееше прогресивно след всяко ново дете. Най-впечатляващото беше, че с нарастването на шкембето и гушата му, нарастваше и без това непоклатимото му самочувствие. „Жените трябва да се грижат за фигурата си, а мъжете за жените си“ — обичаше да казва той и пускаше в действие странния си, грачещ смях.

— Вече всички ли се събрахме за неделното потъване на „Титаник“? — казах вместо поздрав, но само Оливер погледна към мен. Другите двама вече се бяха впуснали в първия неделен диспут.

— Здрасти, карфиолчо — каза Оливер.

— Здравей, стари карфиоле — отговорих.

Звучеше малко детински, но така се наричахме, защото и двамата имахме същия проблем с косата. Оливер не изглеждаше така добре както брат си Щефан. Очите му не бяха толкова сини, усмивката му не бе толкова впечатляващо очарователна и косата му не бе така руса като на Щефан. И на всичкото отгоре така се къдреше, по-силно дори от моята, че принуждаваше Оливер да я подстригва къса като четка, за да не изглежда като разцъфтял карфиол, който е прекарал нощта с два пръста в контакта. Беше и прекалено висок, за да може да се доближи до представата за Щефан и Брад Пит. Затова пък жена му Евелин — ето колко несправедливости има по света! — определено беше тип Дженифър Анистън, само дето не можеше да се смее толкова чаровно. По-точно казано силно се съмнявах дали Евелин изобщо можеше да се смее. В най-добрия случай можеше да бъде видяна да се усмихва, при това кисело. Това обаче не разваляше красотата й. Тя беше облечена в нещо шикозно, черно, и със сигурност много скъпо и в този момент правеше гримаса, сякаш изпитваше силен зъбобол. Може би причината беше в Еберхарт, а може би действително я болеше зъб.

Оливер разглеждаше с интерес гърдите ми.

— Какво, наистина ли вече навърши трийсет, карфиолче?

Кимнах смутено.

— И няколко годинки отгоре, ако се съди по избелелите ръбове на тениската — допълни Евелин хапливо.

— Оха — изгрухтя Еберхарт и с развеселено-надменно изражение на лицето впери поглед в избелелите ръбове. При Катинка нямаше такива работи. — Никак не е зле, господин кълвач. Я виж ти, певческото дружество е тук.

Не знаех какво да отговоря на странните празни приказки, които изстреля Еберхарт.

— Никога не съм я обличала, защото е прекалено тясна — отговорих само защото вече не бях сигурна кой точно ми беше подарил тъпата тениска за рождения ден. Може би все пак бяха Еберхарт и Катинка? Исках и да допълня, че не съм напълняла, а както тениската, така и дънките просто никога не са ми ставали. Мога дори със сигурност да твърдя, че това бяха най-зле скроените панталони на земята, които може би нямаше да станат на нито един човек от слънчевата система, дори и на Хайди Клум. Панталоните бяха намалени, цената беше толкова ниска, че дори не си и помислих да ги пробвам. Глупава грешка.

— Всеки може да говори за тебе, каквото си иска, но едно е ясно — смела си — обади се Евелин.

Разгледах я скришом от главата до петите, но беше безполезно, нямаше за какво да се хвана, тя беше просто безупречна. Скъпите дрехи си набавяше много изгодно като закупчик на дамска конфекция в голяма търговска верига, но и без дрехи тя беше истинска наслада за очите. Средна на ръст, стройна, със стигаща до раменете златистокафява коса, която небрежно падаше на меки вълни. Във фигурата й не можеше да се намери нещо, за което да се хване човек. Какво да кажа аз? Имаше дни, в които цялата представлявах един голям проблем. Звучи ли ви познато? Косата ви прилича на гнездо, торбичките под очите са увиснали, а на брадичката ви е избила толкова голяма пъпка, че ви е трудно да се проврете през вратата с нея. Е, точно такива дни за Евелин бяха напълно непознати. Гъсти и извити мигли обрамчваха кафявите й очи, а малките й очила като че ли допълнително подчертаваха красотата им. Дори и луничките стояха на точното място на нослето й, върху което и с лупа не можеше да се намери следа от черна точка. Ръцете й бяха толкова грижливо поддържани, че се принудих веднага да мушна в джобовете си моите градинарски ръчища, преди Евелин да ги е забелязала и да е направила някоя заядлива забележка. Но пък проклетите джинси бяха толкова тесни, че кръвообращението към ръцете ми веднага прекъсна.

За щастие, Евелин реши да не се заяжда повече с облеклото ми, а вместо това да се съсредоточи върху Еберхарт.

— Добре, че дойде — каза тя. — Еберхарт тъкмо ни изнасяше лекция за телевизионната програма през изминалата седмица, въпреки че ние достатъчно ясно му заявихме, че изобщо не ни интересува.

При това тя така постави ударение върху думата „изобщо“, та не остави място за съмнение за нарастващото ниво на агресия у нея. Предположих, че се дължи на предменструален синдром. Или все пак имаше зъбобол.

— Охо — отговори Еберхарт, без ни най-малко да се засегне. — Всичко ясно ли е, или не! Би трябвало да те интересува к’во дават по каналите — който плаща, поръчва музиката. Иначе — финито.

— Гледам само новините и „Приятели“ в четвъртък, докато гладя дрехите — отвърна Евелин раздразнено, а аз все още се опитвах да дешифрирам какво точно искаше да каже Еберхарт. Имах чувството, че говори на някакъв чужд език. — По принцип слушам само радио. Дори само заради това данъкът2, който плащам, си струва. А когато един ден спрат „Приятели“, просто ще престана да гладя, толкова е просто.

— Охо. Май тука някой се издаде — отвърна Еберхарт подигравателно. — Е, сега се насади в копривата. Значи изключваш телевизора, когато започнат предаванията на мъжа ти?

Оливер работеше в редакцията на новините в малка регионална телевизионна станция. Много често през седмицата го включваха като „нашият кореспондент от мястото на събитието Оливер Гертнер“. Много се гордеех с това, че сме роднини, и почти не изпусках негово предаване. За останалите от семейството обаче професията на Оливер отдавна беше изгубила блясъка си. Те смятаха, че след толкова години прекарани в новинарските емисии, той най-накрая трябваше да бъде там, където наистина ставаше нещо: в Лондон, Ню Йорк или Афганистан. Но Оливер винаги си стоеше в страната и отразяваше събитията, които се случваха възможно най-близко до телевизията. Понякога вятърът разрошваше късо подстриганата му коса, докато казваше нещо от сорта на: „До мен стои ръководещият операцията началник на местната пожарна. Господин Ковалски, колко се очаква да продължат действията по потушаване на пожара?“

— Няма нужда да ги гледам, защото Оливер и без това ми ги разказва до най-малката подробност — отвърна Евелин и това прозвуча така, сякаш определено можеше да си представи нещо по-интересно от това.

— Охо! — възкликна Еберхарт.

Оливер не каза нищо, но дари Евелин с доста мрачен поглед.

Охо! — помислих си и аз, точно като Еберхарт.

— А сега, обещаната изненада! — Катинка влезе, носейки плато с нарязани колбасчета, следвана от Щефан и децата.

Щефан куцаше, Тил се беше вкопчил в левия му крак, Лея беше обгърнала десния, а Ян ситнеше след тях, хленчейки, и викаше: „Не е шестнооо! Ишкам и аз един крак!“

Смехът на Катинка прозвуча като камбанен звън.

— Не са ли сладки? Вуйчото с племенниците и племенничките си!

Еберхарт се намеси в свой стил.

— Без паника на Титаника. Ян, не плачи, можете да се сменяте. Спокойно, малки кончета.

— Най-напред ще се закусва — каза Щефан и се опита да седне.

Лея и Тил неохотно пуснаха двата му крака.

— Липсва само дядо — установи Катинка, докато наместваше Ян в детското му столче. Останалите вече бяхме седнали. — И след това ще споделим с вас нашата голяма изненада.

Щефан, Оливер, Евелин и аз разменихме бързи погледи. Изненадата нямаше да е изненада за никого от нас, или поне нямаше да е голяма. Идиотското, триумфално хилене на Катинка можеше да значи само едно: дете номер четири беше на път. Ако трябва да съм напълно честна, от няколко месеца очаквахме новината, защото това лято Ян тръгна на детска градина, а за Катинка не бяха характерни толкова големи периоди между бременностите.

— Ян, не яж яйцето с черупката, колко пъти да ти казвам. И изчакай, докато всички седнем на масата. Дядо! Дя-дооо! Закуската е готова!

От креслото, намиращо се във вътрешността на къщата, се чу едно ръмжащо:

— Да, да.

Евелин гледаше с удивление платото.

— Я виж ти! Това вече се нарича изненада. Да не би „Алди“3 да са разнообразили асортимента си?

Катинка поклати глава:

— Не е от „Алди“, а от месарницата. Ян! Салфетките не са за ядене. И изчакай, докато всички седнат на масата.

— От месарницата? — повтори Оливер недоумяващо. — Да не би татко да е болен?

— Не се притеснявай, младежо — каза Фриц, минавайки през вратата, и се отпусна, пъшкайки, на своето място в единия край на масата. Веднага се опънахме като струни. Внимание, капитан на борда. — От време на време пазарувам и на други места, освен в „Алди“. Напоследък е толкова претъпкано. А каква сбирщина ходи да пазарува там, не е за вярване. Човек не знае каква болест може да си лепне. А в месарницата на Зендман винаги е толкова спокойно.

— В месарницата на Зендман ли? — попита Щефан слисано. — Да не би да си решил на стари години да ставаш прахосник?

— Месарят Зендман е зет на доктор Бернер — поясни свекър ми. Доктор Бернер беше един от кандидат покойниците, с които играеше на карти. — Затова там ме обслужват винаги много учтиво, въпреки че пазарувам само от специалните им намаления. Останалите от предния ден нарязани колбаси от всички видове ги пакетират заедно и целият пакет струва по-малко от парче шунка. А какво само има вътре — милански наденички, шварцвалдска шунка, пача, лебервурст — от всичко най-доброто.

Евелин, която тъкмо слагаше парче шунка върху хлебчето си, свали вилицата надолу. Оливер, Щефан и Катинка също се спряха насред движението. Като че ли само на Еберхарт не му пукаше и отхапа лакомо едно хлебче с парче лебервурст отгоре.

— Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен. Колбасът си е колбас. Кой ял, ял.

— Тате, тези остатъци не са вчерашни, а са по-скоро от предната седмица — каза Оливер.

А Щефан допълни:

— И не са за хора, а за хора с кучета.

— На вас ще ви донеса мармалад — обърна се Катинка притеснена към децата. — Заради опасността от салмонела… — Но усмивката бързо се върна на лицето й. Точно така, нали имаше още нещо… — А сега чуйте всички. Ние ще си имаме… Лея!

Лея току-що беше разляла чашата си с мляко. Правеше го всяка неделя и Катинка светкавично и обиграно забърса масата. После бързо сипа в чашата ново мляко.

— Глупости — междувременно отвърна Фриц. — За кучетата там продават карантия. Въпреки че и това го смятам за голямо разточителство. Един Господ знае защо в днешно време никой вече не цени вкусните бъбречета.

Преди да тръгнем, не бяхме закусвали, но шунката и хлебчетата някак вече не ме привличаха. Дали пък не видях зелени петна върху деликатесите от Шварцвалд? За всеки случай реших да се придържам само към чашата с кафе. Всъщност и без това от утре исках да започна диета. Не че бях напълняла, но отскоро Щефан започна да ми вика Дундичка, а това изобщо не ми харесваше. Той защитаваше теорията, че телесната маса при жените над трийсет се разпределяше по друг начин, при това не в наша полза.

— Сега, ако обичате малко тишина — зачука Катинка с лъжичката за яйца по чашата си с кафе.

— Ш-ш-шт — помогнах й аз.

Стана ми жал за Катинка, защото все не успяваше да сподели своята изненада.

— Благодаря ти, дъще — каза Фриц в последвалата тишина и се обърна към синовете си. — И така, какво е новото при вас? — попита той, както всяка неделя повеляваше традицията. И това по принцип поставяше неизменно началото на една здрава семейна разправия. Е, човек свиква с всичко.

— При нас с Еби има чудесни новини.

Катинка направи разколебан опит да предотврати семейния скандал, но Фриц я прекъсна грубо.

— Не питах теб, дъще. Ти и без това всеки ден ми разказваш какво ново има.

Това бе така, защото къщата на Катинка и Еберхарт беше само на две преки от тази на свекър ми. А Катинка не пропускаше възможност да си направи разходка заедно с децата до къщата на дядо. При това не го правеше с егоистични помисли, защото докато децата си играеха на двора, тя се заемаше с дрехите за пране на Фриц, макар той винаги да настояваше, че се справя отлично и сам. В действителност, въпреки ежедневното му негодуване, изглежда постоянното присъствие на Катинка не му пречеше, защото много бързо обзаведе двора с люлка и пясъчник за този, тази и онзи. И двете на промоционална цена от местния строителен магазин, защото бяха леко повредени, но и това беше нещо. За мъж, който купуваше кучешки обрезки за себе си и семейството си, който се подстригваше сам и от 1979 караше един и същ мерцедес, това бе жест на невероятна щедрост. Катинка с право изглеждаше обидена.

— Исках братята ти да ми разкажат нещо за мизерното си съществуване. Първо лошите новини, след това добрите — каза Фриц, успокоявайки я и се обърна към Щефан. — Е, как върви оборотът? И как е съборетината?

— Коя съборетина точно имаш предвид? Къщата или градината? — попита Щефан.

— И двете — каза Фриц.

С Щефан купихме къщата и оранжерията преди година и половина и се захванахме с отглеждане на цветя. Трябваше да изтеглим много голям кредит, толкова голям, че не само Фриц смяташе, че банката не е трябвало да го одобрява. Разбира се, той не показа и минимално желание да ни подпомогне с малко средства или да ни услужи с пари, при по-изгодни условия от тези на банката. „Винаги съм смятал, че децата ми трябва сами да изсърбат попарата, която са си надробили“ — опитваше се той да придаде на свидливостта си морално-педагогическа обвивка. „И да не вземете после да кажете, че не съм ви предупредил.“ Тайно подозирах, че само чака да обявим фалит. Но аз все още таях надежда, че ще чака напразно. Старата градина с петте големи стъклени оранжерии се намираше в състояние не много по-завидно от това на къщата. Но пък парцелът беше над четиринайсет хиляди квадратни метра. А почвата беше великолепна, идеална за разсадника, който планирахме да направим. Все някога големите инвестиции щяха да се изплатят, бях сигурна в това. А дотогава просто нямаше да се купуват никакви нови дрехи и скъпи кремове против бръчки. По-скоро бих се сбръчкала, отколкото накрая да се окаже, че свекър ми е имал право.

— Ами — каза Щефан, — забелязва се, че е пролет. Хората купуват огромни количества бегонии и онези цветя от Нова Гвинея, а-а-а как се наричаха… метлички.

Той хвърли поглед към мен, защото много добре знаеше, че не мога да понасям тези две растения. Бях градинар по образование и в единия край на оранжерията отглеждах редки многогодишни растения, чиито семена поръчвах от Англия. Декоративните храсти, розите, чимширите и всички подобни бяха моята голяма страст. А и бях сигурна, че някой ден от тях ще могат да се печелят много пари, стига правилно да се подхванат нещата. Щефан беше на друго мнение. Той записа озеленяване само за да запълни времето, докато чакаше да го приемат икономика. След една година прекъсна, без да бъде завладян от страстта, която те кара да се чувстваш пристрастен към миризмата на земя и свежа зеленина. Страст, заради която маникюрът ти винаги изглежда зле, без значение какви мерки взимаш.

Все пак краткият му гастрол като студент по озеленяване доведе до това, че двамата се запознахме. Две години и половина по-късно, когато той вече се беше дипломирал, се оженихме. Тогава не можех да повярвам, че най-накрая получавам фамилията Гертнер4. Не само защото подхождаше на професията ми, а и вече ми беше омръзнало да казвам на всеки, с когото се запознавам, името си буква по буква. Това, че Гертнер се пише с „е“, се разбираше от само себе си. Моминското ми име беше Прзбила и аз подозирах, че дедите ми произлизаха от много бедна на гласни букви област в Полша. Често, когато се представях, ми отговаряха „наздраве“. А когато все пак някой успееше да произнесе моминското ми име правилно, трябваше да трия плюнките му от лицето си. Следващата година щяхме да празнуваме десетата годишнина от сватбата си.

Двамата се допълвахме отлично. Аз имах идеи, а Щефан чувство за реализъм. Той често ми обясняваше, че от икономическа гледна точка с моите мечти трудно биха могли да се изкарат пари и че трябва да се примиря с мисълта, че ще се наложи да внасяме евтини растения от Холандия, които, заедно с нашите, да препродаваме и така да печелим. И действително схемата проработи. През декември за пръв път излязохме от зоната на „червеното“ и се поздравихме с печалба, при това заради продажбата на коледни звезди в саксия, напръскани с отвратителен спрей с брокат. Моля без недоразумения: бяхме на печалба точно евро и деветдесет цента, нито повече, нито по-малко. Това беше значителен успех, като се има предвид, че предните месеци работехме, без да можем да избием дори разходите си, и дълговете ни растяха с кошмарни темпове. Метличките и бегониите сигурно щяха да ни донесат същия успех, като коледните звезди.

— По мое време метличките не идваха от Нова Гвинея — неодобрително поклати глава Фриц и само Еберхарт прие казаното от него като шега. Грачещото му хилене се разнесе в зимната градина. Фриц продължи в типичния си стил: — По мое време порядъчните мъже не изкарваха прехраната си с продажба на цветя. За какво изобщо ти платихме следването?

Този въпрос се задаваше всяка неделя. Скришом хвърлих поглед на всички около масата. Оливер беше застинал със сериозно изражение на лицето, просто защото знаеше, че след малко ще му бъде зададен същия въпрос. Евелин си разглеждаше маникюра, Катинка въздишаше, а Еберхарт се хилеше.

Щефан опита да се държи на положение.

— Тази седмица проведох доста обещаващ разговор с погребална агенция „Зегебрехт“. Може би ще прекратят договора си с „Цветя Мюлер“ и ще започнат да работят с нас. Аранжирането на гробове с цветя е доходоносен бизнес.

— Как ли пък не — каза Еберхарт и заграчи отново.

— Аранжиране на гробове! — изпръхтя Фриц. — С това един порядъчен мъж не може да изхранва семейството си. По всяко време мога да ти уредя работа в старата ми фирма.

— Щефан си има работа — казах аз.

— И ти наричаш това работа? — извика Фриц. — С какво ще плащате за образованието на децата си?

— Ами, ние нямаме деца — позволих си да възразя аз.

Фриц смръщи рунтавите си вежди.

— Точно така — извика той. — И защо нямате? Защото не можете да си го позволите, затова. Това е и причината снаха ми да се облича с дрехи от кошовете за втора употреба.

Искаше ми се да скоча от възмущение и да изкрещя, че дрехите ми съвсем не са от кошовете, а от гардероба ми. Но се възпрях, защото си дадох сметка, че всъщност между кошовете и моя гардероб нямаше голяма разлика.

— Можем да си позволим да имаме деца — излъга Щефан смело. — Но не искаме. Поне засега.

— Точно така — казах аз, просто за да кажа нещо.

Ние бяхме единни в разбирането си, че не сме създадени да бъдем родители и децата не са за нас.

— Охо — каза Еберхарт.

Той можеше да си позволи спокойно да слуша неделния семеен скандал, защото имаше щастието да се ползва с благоразположението на Фриц. Като обучаващ кадри в един голям автомобилен концерн (между другото, същия концерн, в който Фриц до самото си пенсиониране заемаше втория по ранг пост) той не само печелеше много пари, но и намираше време на всеки две-три години да прави по едно дете на жена си. Както всяка неделя и тази си пожелах да имам подръка гумен чук, с който да го заудрям, или бейзболна бухалка, а защо не и пушка заредена със сачми…

— Глупости! — извика Фриц и удари с юмрук по масата, от което чашите с кафе подскочиха. — Това са пълни глупости. Всяка жена иска деца и всеки мъж има нужда от потомство! А вие дори и не планувате да правите деца. И знаете ли защо? Защото сте объркали целия си живот. Каква тъжна гледка! Двама бездетни мъже, които приближават четирийсетте и са затънали в дългове до гуша. Единият ще ми засажда цветя по гробовете, а другият интервюира пожарникари за жълти стотинки. Е, на това вече му се вика лайнян живот.

— Лайнян не трябва да се казва — каза Тил.

— Напълно си прав, Тил — отговори Катинка.

— Дяволски правилно — измърмори Евелин.

— Деца, отидете да се полюшкате — заповяда Фриц раздразнено.

Не искаше никой да му се пречка, докато ругаеше, псуваше и обиждаше, което имаше намерение да прави поне още половин час. След това по традиция щяхме да продължим да пием кафе, щяхме да обсъдим времето и най-накрая щяхме да си тръгнем. И така чак до следващата неделя. Но както казах, човек свиква с всичко. Вече забелязвате, че в това семейство не всичко е наред. Понякога имах чувството, че участвам в долнопробен сериал. Въпреки че не бяхме в Далас, смятам, че по нищо не отстъпвахме на семейство Юинг.

Татаратаааа, татаратаааа — Гертнерови — едно удивително семейство. В главните роли: Фриц Гертнер — старият семеен тиранин, Оливер — по-големият му син, който работи в телевизията и се ожени за близначката на Дженифър Анистън, Щефан — по-малкият му син, който има разсадник за цветя и е женен за жена, приличаща на карфиол. В останалите роли: Катинка — малката, плодовита сестра и нейният мъж, чийто корем изглеждаше така, сякаш в него бяха натъпкани три големи възглавници.

Днес гледайте: неделната закуска. Дали и този път старият Фриц ще се държи отвратително и дали ще бъде намразен още повече от всички? Дали както винаги и този път синовете му ще се оставят да бъдат навиквани? Ще успее ли Катинка най-накрая да сподели парещата си новина? И дали Еберхарт ще успее да напусне масата жив, въпреки че повечето протагонисти вече години наред кроят план за неговото убийство? Бъдете в очакване, защото и днес следва: Гертнерови — едно семейство готово за лудницата!

Лея и Тил скочиха веднага. Не им се искаше да слушат крясъците на дядо си.

Фриц посочи безмълвно към Ян, който все още седеше в детското си столче.

— И този също да се маха — заповяда той.

Еберхарт покорно измъкна Ян от столчето.

— И винаги помни: ако удариш леля ми и аз ще ударя твоята — каза той с предупредителен тон.

Ян кимна покорно и се втурна след другите двама.

С едно доволно „Уф“, Еберхарт потъна отново в креслото. Сега оставаше само с доволство да потърка дебелите си ръчички.

— Докъде бяхме стигнали?

— Ах — каза Фриц, като махна презрително с ръка. — Искам просто да разбера защо съм наказан с такива неудачници за синове. Когато бях на вашите години…

Последва обичайният приспивен монолог за кариерата на Фриц по време на икономическия бум след войната — от малък стажант-счетоводител до шеф на фирма.

— Но ние имаме хубави новини — опита за пореден път Катинка, когато най-накрая Фриц млъкна, за да въздъхне дълбоко. Този път той я остави да довърши. Тя започна, озарена от сияйна, глуповата усмивка: — Нашата къща в най-скоро време ще ни стане тясна, нали Еби?

Най-накрая тя успя да се освободи от голямата си изненада. За малко да въздъхна с облекчение.

— Така си и знаех — каза Фриц, отклонен за малко от монолога си, и потупа Еберхарт по рамото. — Добра работа си свършил, момчето ми.

— Е-е-е, който почива, ръждясва — отговори Еберхарт гордо. — Вярно, че ще ни стане тесничко, но ще си отгледаме детето.

— Може би ще построим нова къща — вметна Катинка, придавайки си важност.

Да, няма да е лошо, помислих си. Най-добре ще е, ако е с шест детски стаи, или осем. Който почива, ръждясва…

— Честито — каза Щефан не особено ентусиазирано.

Но „Люпилнята“ въпреки това сияеше, така както можеше да сияе само една електроцентрала, и ни гледаше очакващо.

— Да, от мене също — добавих аз и се усмихнах насила.

— Също и от мен — каза Оливер.

Евелин обаче не реагира. Вместо „Сърдечни поздравления“, тя каза:

— Тази седмица напуснах работа.

Внезапно всички забравиха за неродения „онзи“ номер четири.

— Какво? — извикаха Катинка, Щефан и Фриц в един глас.

— Ти да видиш! — каза Еберхарт.

— Това пък защо? — не се сдържах аз. — С такова желание ходеше на работа. И изкарваше толкова добри пари.

Впечатляващо много пари. Завидно много пари.

— Не може да бъде — каза Еберхарт.

Получи се много конфузна пауза.

— Работата е много стресираща — подхвана Оливер, за да ни разясни. — Нерегламентирано работно време. Пътувания по панаири, най-често в почивните дни…

— Често по цял ден не ям, само пуша като комин — допълни Евелин. — Много е нездравословно за една жена да гони кариера. Особено ако има намерение да роди дете. Имам предвид, как да забременея, когато прекарвам „плодовитото“ си време на работното си място или на някой панаир в Лондон?

— Абе може, ама не от Оливер — измърмори Щефан под носа си, но изглежда никой, освен мен не го чу.

— И това е вярно — намеси се Катинка. — Въпреки че за мен е достатъчно само да ме погледнат малко по-настойчивичко и вече съм бременна, нали така Еби? И няма значение колко неща имам да върша…

— Да, но… — започнах аз, но замълчах.

Свекър ми се изкашля, но явно и той не знаеше какво да каже.

— Пробваме вече от една година — започна Оливер. — Въпреки че и двамата сме здрави, не се получава. Гинеколожката ни каза, че е от стреса.

— Затова и напуснах — поясни Евелин.

— Да, но — намесих се аз — така завинаги си загубила хубавата си работа във фирмата. Не е ли било възможно да започнеш на някоя по-спокойна позиция? Например на непълен работен ден. Искам да кажа, че така не ти се полага дори и отпуск по майчинство…

Евелин си играеше с табакерата.

— Е, не обичам да правя половинчати неща. Не мога да гледам как някой друг върши моята работа. Не, това не е за мене. Но когато детето поотрасне малко, отново ще започна работа, много ясно.

— Това не може да е истина! — Фриц най-накрая възвърна говора си. — Кажи ми как, по дяволите, ще се грижиш за жена и дете с твоята жалка заплата, Оливер? И как, за Бога, ще си плащате месечните вноски за луксозното возило и за префърцуненото шики-мики-пентхаус-жилище5?

— Не те разбирам, татко. През цялото време хленчиш, че все още нямаме деца, и сега, когато се опитваме да направим нещо по въпроса, ти пак си недоволен?

Лицето на Фриц стана тъмночервено от ярост.

— Винаги съм казвал, че тези ваши излишни инвестиции в лукс някой ден ще ви счупят главата. Човек не може да си позволи да има деца, когато е затънал до гуша в дългове! Предупреждавах ви!

Да, да, така беше.

— А сега изведнъж допълзявате тук, за да ме молите за пари! — допълни яростно той.

В зимната градина се чу възмутено колективно поемане на въздух. Е, това минаваше вече всякакви граници. Сякаш някой някога би се осмелил да го помоли за пари!!! Или изобщо за каквото и да било. Него, човекът, който имаше навика да подарява на децата си чорапи за рождените им дни. За по-евтино купуваше опаковка от по три чифта и след това я разпределяше по един чифт за синовете и за зетя. А за Коледа поднасяше на всеки по часовник, от тези, които му подаряваха на бензиностанцията за натрупани трийсет бонус точки.

Оливер изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Но тогава изведнъж проговори с много хладен тон:

— Не се притеснявай, ще се оправим и сами.

Само че въпросът беше как? Пентхаус-апартаментът, който миналата година си купиха с Евелин в града, излезе също толкова скъпо, колкото и нашата градина. Същите пари, както за нашите четиринайсет хиляди квадратни метра, само че за сто и четирийсет. Според мен ние бяхме направили по-добрата инвестиция. Но Фриц смяташе, че и двете са еднакво малоумни.

— В изчисленията, мой скъпи синко, винаги си бил пълен некадърник — каза той и впери в Оливер пронизващ поглед. — Ако женичката ти престане и занапред да изкарва мангизи, много скоро ще ви вземат имуществото. Това ти е ясно, нали?

— Каквото и да прави човек, не може да ти угоди — опита се да отговори Оливер, но Фриц продължаваше да нарежда.

— Ти смяташ, че аз трябва да стоя и да гледам как съсипвате живота си? Как просто отивате по дяволите? Устата ми пресъхна да говоря, но никой не ме слуша. Оставих ви да правите грешки, Бог ми е свидетел, защото сте зрели хора. Оставих нещастието ви да ви отваря очите. Наблюдавах внимателно всяка ваша грешна стъпка, но сега вече казвам „край“. Вземам нещата в свои ръце.

След този изблик последва тишина, изпълнена с изумление. Понадигнах се. Такъв обрат традиционната семейна разправия още не беше вземала.

— Какво пък трябва да означава това? — най-накрая попита Оливер.

— Това значи, че веселбата свърши — каза Фриц, от което нещата не ни станаха много по-ясни.

— И какво точно искаш да кажеш? — попита Щефан.

Страх и надежда се преплитаха в гласа му.

Фриц се изкашля.

— Всичките тези години не ви давах пари, защото знаех, че с тях ще натворите само глупости. И защото съм на мнение, че истинските мъже трябва да се оправят сами. Но сега мисля, че при определени условия съм готов да променя мнението си. Приемам, че всички вие бихте имали нужда от парите ми. Нали?

На всички ни секна дъхът. Ефектът би бил същият, ако Фриц беше хвърлил граната на масата. Оливер и Щефан си размениха нервни погледи. Евелин и аз също. Какво пък беше това, подвеждащ въпрос? Изобщо това въпрос ли беше?

Само Еберхарт, както винаги, знаеше верния отговор.

— Охо — каза той. — За себе си мога да кажа, че парите никога не стигат.

Фриц изсумтя. След това решително се изправи:

— Момчета, последвайте ме. Искам да обсъдя нещо с вас.

Щефан и Оливер отново размениха нервни погледи, но свекър ми вече беше стигнал до вратата.

— Хайде, идвайте, важно е. Не, не, Еберхарт, ти остани тук.

Еберхарт, обиден и леко притеснен, пльосна дебелия си задник обратно в креслото. Щефан и Оливер последваха свекър ми от зимната градина в светата обител — работния му кабинет.

Фриц енергично затвори вратата зад себе си.