Неморално предложение

Глава 10

Тъй като предположих, че Фриц няма две вечери подред да ни направи контролни посещения, още на следващата вечер тръгнах смело към уличния телефон срещу книжарничката, с картата на Оливер в ръка, за да се обадя вкъщи. Беше малко след десет и навън все още беше светло, но в бялата гостна вече със сигурност гореше бялата свещ и разпръскваше навсякъде романтична светлина.

През целия ден беше дяволски горещо и дори сега едва се беше разхладило. Термометърът на терасата все още показваше трийсет градуса. Между другото, прекалено топло, за да се въргаляш в леглото.

След третото позвъняване, Евелин вдигна слушалката.

— Съжалявам, че ви притеснявам толкова късно — казах неучтиво аз. — Но задължително трябва да говоря с Щефан. Става въпрос за счетоводителя ни, много е важно.

— Много съжалявам — отвърна Евелин, — но Щефан излезе.

Кой ли пък би повярвал? Направих се, все едно не съм я разбрала.

— Викни го, моля те! Наистина е важно — казах ядосано.

Хубавото на старомодния ни телефон беше това, че човек не можеше да се разхожда навсякъде из жилището с него в ръка. Така на Щефан щеше да му се наложи да напусне любовното им бяло гнезденце, за да говори с мен. По всяка вероятност сега беше завързан със сатенената нощница на Евелин за желязното легло и не можеше толкова лесно да се освободи. Пфу!

— Не мога да го викна, Оливия — отговори Евелин с известна доза нетърпение. — Той не си е вкъщи.

— Добре, но къде е тогава? — попитах аз.

— Каза, че имал още нещо да доработва — отвърна Евелин. Можех ясно да си я представя как свива рамене. — Защо не му звъннеш в кабинета?

Ха! На този трик няма да се хвана. Някъде в далечината съвсем ясно чувах как някой шуми в жилището. Вероятно Щефан се опитваше да се освободи от възела.

— Добре, ще се обадя — казах с леденостуден тон. Нека да е наясно, че много добре знам какво става там. — И извинете още веднъж, че ви обезпокоих толкова късно.

— А, няма нищо — отвърна тя. — И без това аз и господин Какабулке още работим. Той в момента минава с шкурка вратичките на кухненския шкаф, а аз се опитвам да уцеля точния нюанс на бялото. Не трябва да е „твърдо“ бяло, в момента си мисля за лек намек към ванилов цвят. Какво мислиш?

А аз си мислех за нещо съвсем различно.

— Господин Кабулке още е на работа? — попитах, невярваща на ушите си. — При тази адска жега? — Часовникът на аптеката от другата страна на улицата показваше двайсет и два и двайсет. Евелин май искаше да ме преметне.

— Спокойно. Прави го съвсем безплатно — каза Евелин и добави снишавайки глас: — Мисля, че изобщо не му се прибира вкъщи, жена му явно е голямо чудовище. — В слушалката чух как нещо в къщата изтрополи. — Всичко наред ли е, господин Какабулке?

— Няма нищо, само дъ-дъ-дъската ми падна — каза някой, който прозвуча досущ като господин Кабулке. — Но сега ще я вди-вди-вдигна пак.

Или Евелин беше ангажирала първокласен имитатор на гласове, или господин Кабулке наистина беше там и шлайфаше вратичките на шкафа.

— Е, тогава хубава вечер — малко объркана затворих аз.

Известно време се взирах нерешително напред, след това набрах номера на кабинета. Там обаче се включи телефонният секретар.

— Вие се обаждате извън работното ни време — чух гласа на Щефан. Въпреки сухия текст, звучеше много секси. Заслушах се изпълнена с копнеж. — След сигнала можете да съобщите името си, телефонния си номер, както и причината, поради която ни търсите. С удоволствие ще се свържем с вас.

А, не, по-добре не. Причината за моето обаждане не беше много ясна, дори на самата мен. Ако Щефан лично беше вдигнал телефона, може би щях да му кажа: „Просто исках да чуя гласа ти.“

Къде, по дяволите, беше мъжът ми? Може би с приятеля му Адам играеха скуош. Но все още беше около трийсет градуса, доста горещо за скуош.

В телефонната карта на Оливер все още имаше пари, така че се обадих на Елизабет. За щастие, тя все още беше будна. Не беше чудно при тези температури.

— Какво правиш в момента? — попитах я полуразплакана.

— Ами, с Хана сме се пльоснали в надуваемото басейнче на децата и си пийваме розе — каза Елизабет. — Решили сме да пренощуваме тук.

— Звучи доста разхлаждащо — рекох.

— Да, ела и ти — предложи Елизабет. — Ще се намери място за още един. Имаме и голям запас от кубчета лед. Вадим леда от чашите с джин фис и си го слагаме в горнището на банските.

— Една на друга?

— Не, всяка в своето — каза Елизабет и се закикоти.

Изпъшках.

— Елизабет, Щефан не си е в къщи, а го няма и в кабинета му.

— Да, но това все още не означава абсолютно нищо — отговори ми Елизабет. Явно джинът я беше развеселил достатъчно, защото иначе само при споменаването на името на Щефан подскачаше нервно. — Може в тази жега да е решил да отиде на езерото. О, искаш да кажеш, че двамата с Евелин са отишли някъде?

— Не — казах. — Тя в момента ремонтира кухнята ми заедно е господин Кабулке.

— Ами, значи всичко е тип-топ — заключи Евелин.

— Не, не е! — подсмръкнах аз. — Някак си имам усещането, че изобщо не познавам Щефан. Дори не знам къде би могъл да се шляе днес вечерта. Може би Евелин ме излъга и той си е вкъщи, но не иска да говори с мен. Почти съм сигурна, че изживява криза на средната възраст.

— Виж, това не го вярвам. Той просто е мъж, а те, както е известно, от време на време откачат — опита се да ме успокои Елизабет. — А колкото до кризата на средната възраст, тя се проявява доста по-късно, нали така, Хана?

— Мъжете са като мазолите — чух да казва някъде там Хана. — Появяват се тогава, когато работата вече е свършена.

— Мисля, че си е пийнала малко повечко — отбеляза Елизабет. — Евелин наистина ли ремонтира кухнята ви? Не е за вярване! Наистина имаш късмет.

— Е да, но затова пък съм на път да остана без мъж.

— Никога не напускай мъжа си, може пак да дойде на мода — запя на висок глас Хана.

— Че тя и не иска да го напуска, Хана!

— Това е хубаво, защото една жена без мъж е като войник без пишка — изхълца Хана.

— Пушка, Хана, като войник без пушка.

— Защо изобщо се захванах с цялата тази работа? — затюхках се. — Още от самото начало имах лошо предчувствие. Захвърлих си брака заради един милион.

— Толкова си черногледа — каза Елизабет. — Има поне хиляда безобидни причини, с които да се обясни отсъствието му.

В този момент телефонът започна да пиука.

— Свършва ми кредита — рекох аз. — Кажи ми поне една от хилядата причини и ще се успокоя.

— Ами… — каза Елизабет, но точно в този момент връзката се разпадна.

Затворих телефона угрижена. В какво само се бях превърнала? Чувствах се като клетия съпруг на Деми Мур, когато разбра, че милионът не му е донесъл нищо, освен тъга.

Но точно тогава ме осени прозрение: ако Щефан не беше в леглото на Евелин и го нямаше в кабинета му, може би точно в този момент, и той като мен, беше на път към някой уличен телефон, обзет от мисълта да ми се обади. Много логично, нали?

Двамата мъже, които стояха на входа на ирландския пъб от другата страна на улицата, ми изглеждаха познати. Да, вече бях съвсем сигурна: добре изпеченото на слънцето кубе на единия и огромните уши на другия не можеха да бъдат сбъркани.

Разбрах, че трябва да се прибирам вкъщи, колкото се може по-бързо.

— Изглеждаш ужасно — посрещна ме Петра на следващата сутрин.

Все още беше непоносимо горещо, през нощта почти не се бе разхладило. Сигурно никой в Германия не е могъл да спи добре нея вечер, с изключение на онези, които притежаваха климатици. Дори и Петра изглеждаше, сякаш страда от жегата. Въпреки че беше само осем и половина, спиралата й за очи се беше размазала. Това май се беше отразило и на настроението й.

— Ама наистина е отвратително — каза тя. — Трябва да направиш нещо с косата ти.

— Да, знаеш ли, не е лошо при първа възможност да ми кажеш как си направила твойта прическа — отговорих й.

Отново беше вкарала около килограм малки, детски шнолки в косата си.

— Ау, и обувките! — възкликна престорено. — В тези изтъркани обувки краката ти сигурно са ужасно спарени! Отвратително.

Е, щеше да е пресилено да се твърди, че в тези жестоки жеги краката ми миришеха на свежи рози. Но пък за такива случаи хората бяха измислили топлия душ. Предполагах, че Петра сутрин и вечер пръска краката си с антибактериалния спрей за повърхности, с който тровеше и въздуха в магазина ни.

— Направо не мога да разбера какво изобщо намира мъжът ти в теб — допълни тя, с което върна мислите ми там, където бяха и преди малко.

Вчера вечерта Щефан така и не се опита да ми се обади, колкото и логично да ми се струваше това снощи. Оливер ми каза, че телефонът не е звънял цялата вечер и гласът му ми се стори изпълнен със съчувствие. А аз, ядосана и депресирана, отидох да си легна.

— Жени като теб са срам за женския пол — каза Петра.

Така повече не можеше да продължава.

Мушнах се покрай Петра в кабинета. Щефан беше седнал пред компютъра. Беше ми дошло до гуша вече от неговите изчисления! Но на монитора не се виждаха изчисления, а обяви за работа. От това, което успях да прочета от вратата, някой си търсеше ръководител на маркетинговия отдел.

— Това пък какво трябва да значи? — попитах, без изобщо да поздравя.

Щефан се обърна към мен.

— Затвори вратата, че отвън ще влезе топъл въздух.

Така изритах вратата, че адски бързо се затвори. Тук в кабинета наистина беше много приятно прохладно, защото един вентилатор раздвижваше въздуха.

— Къде беше вчера вечерта? — попитах.

— Вчера вечерта ли? — Щефан ме погледна, все едно че съм извънземно. — Към колко часа?

— Ами към… няма значение. Къде беше?

— Ами, в цялата къща смърдеше на боя и просто излязох.

— И къде, ако смея да попитам?

— Оли, това пък какво трябва да означава? Вчера вечерта беше адска жега и просто имах нужда от глътка свеж въздух.

— И къде беше?

Щефан поклати глава.

— Ти си полудяла, знаеш ли?

— Не беше в кабинета си, защото ти звънях.

— Напротив, точно тук бях — отговори Щефан. — Просто не вдигах телефона. Но ако знаех, че си ти, щях да…

— А кой друг би могъл да бъде, а? — попитах раздразнена.

— Може би някой, на когото не му е забранено да се обажда тук след осемнайсет часа — каза остро Щефан, — без да проиграе един милион евро. Ти да не си откачила да ми звъниш толкова късно тук? Много добре знаеш, че старците имат очи и уши навсякъде. В края на краищата, тук не става въпрос само за теб, а за всички нас.

Как само успя така да обърне нещата. Сега вече аз се чувствах отвратително. Да, не трябваше да се обаждам.

— Толкова много ми липсваше — казах жално, което си беше наполовина истина.

Изражението на Щефан стана изведнъж по-меко.

— Ах, Дундичке, нали ти така поиска. Сега просто трябва да издържиш. Още четири месеца и сме успели.

— Да — въздъхнах аз.

— Ще започнем напълно нов живот — каза Щефан. — Ти и аз — едно съвсем ново начало.

— Да — отговорих колебливо.

Какво точно имаше предвид? Съвсем на ново изобщо не исках да започвам. Малко новости нямаше да ни навредят, да. Но тези изненадващи идеи на Щефан започваха да ме притесняват.

Погледът ми се върна към монитора, там сега вместо обявите за работа се беше активирал скрийнсейвър: някакви рибки, които весело плуваха нагоре-надолу.

— Защо си търсиш нова работа? — попитах.

— В момента не си търся. Просто проверявам какви са ми шансовете — отвърна той.

— Но защо?

— Оли-Дундичке, нали вече се опитах да ти обясня: този бизнес няма никаква перспектива.

— Това изобщо не е вярно — отговорих разпалено. — Когато Оливер стартира градинското си шоу, ще станем най-известната градина в цяла Германия. Дори ще можем да развием каталожна търговия.

— Ох, Оли, — каза Щефан, — толкова си наивна! Усилено се говори, че магазинът за строителни материали още следващата година ще направи обособен градински отдел. И ако това се окаже истина, тук повече никой няма да влезе. Тъпо е да се вкопчваме в нещо, което е обречено на провал. Това няма ли най-накрая да ти влезе в тиквата?

— Дори и да обособят отдел за градината, това изобщо не ни касае — отвърнах. — Много добре знаеш как е в тези магазини: нискокачествени стоки, не обръщат внимание на клиентите и като допълнение малко евтин теракот. Хората, които пазаруват там, изобщо не са нашата клиентела. Щефан ме гледаше ядосано.

— Ти просто не искаш да го проумееш, нали?

— Не — отвърнах аз. Не исках да го проумея. — С Оливер вдругиден имаме среща в телевизията. Аз ще отида, за да отговарям на въпросите, отнасящи се до градинарството, които могат да възникнат. Всички там са пълни лаици и нямат никаква представа какво може да бъде постигнато само за два дена. Ако успеем да убедим програмния директор, още тази есен могат да бъдат заснети първите серии. Не е ли невероятно? Може би ще получа и консултантски хонорар.

Но Щефан не можеше да бъде впечатлен от всичко това.

— Как ми се иска да си по-разумна — рече той просто.

— А пък аз си мислех, че си падаш по по-глупавички! — каза Евелин.

Тя се беше появила съвсем тихо на вратата, жената мечта — в снежнобяла лятна рокличка и сандали.

— Не можеш ли да почукаш? — попита Щефан доста грубо.

— Не мисля, че е въпрос на можене, а по-скоро на желание — отвърна Евелин.

— Аз пък си мисля, че е по-скоро въпрос на възпитание — заяде се Щефан.

Гледах ту единия, ту другия. Какво им ставаше на двамата? Да не би да се бяха скарали?

— Искам да ти покажа нещо — обърна се Евелин към мен.

— Предупреждавам те, Евелин! — каза Щефан и строго скръсти ръце пред гърдите си.

— За какво я предупреждаваш? Какво да не ми показва? — попитах аз.

— Кухнята — отговори Евелин и се усмихна ехидно. — Не се притеснявай, Щефан, нея ще й я покажа чак когато е готова. Просто исках да покажа на Оливия доматите си.

Щефан недоверчиво присви очи.

— Домати?

— Да, домати — отвърна Евелин и му се усмихна.

Бях напълно убедена, че двамата криеха нещо от мен. И това със сигурност нямаше нищо общо с кухнята.

— О, цъфнаха ли вече доматите? — попитах.

— И още как! — отговори Евелин. — Направо са главозамайващи.

— Идвам — казах и хвърлих последен продължителен поглед към Щефан.

Изглеждаше много загрижен. Да не би да го беше страх, че Евелин ще ми разкаже за връзката им? Е, тогава възникваше въпросът: кой от нас двамата повече се страхуваше от това, той или аз?

Евелин ме хвана под ръка. Докато минавахме през магазина, Петра тъкмо беше започнала дежурната си обиколка с дезинфектанта в ръка.

— Нали знаете, че препаратът е много отровен, когато се вдишва? — попита Евелин.

— Че аз не го вдишвам — тросна се Петра.

— Това е чудесно — каза Евелин. — Защото има и други странични ефекти: причинява тъпота, прави гласа ти писклив и води до безобразен вкус по отношение на дрехите.

Отдавна бяхме излезли през вратата, когато Петра се досети, че я бяха обидили. А може изобщо и да не бе разбрала.

— Това беше гадно — казах.

— Много се надявам да е било гадно — отговори Евелин.

В оранжерия номер пет в носа ме удари силна ароматична миризма. Повечето от канабисовите растения бяха разцъфтели. Безброй червено-кафяви цветове бяха окичили голяма част от растенията. Докоснах един от цветовете предпазливо с върховете на пръстите си.

— Скоро — рече Евелин. — Много скоро ще узреят. След това ще ги отрежа и изсуша.

— Изобщо не вярвах, че ще се справиш, а и че става толкова бързо — казах аз.

— Само не мога да проумея защо не го правят повече хора? — възкликна Евелин. — Една оранжерия или изоставена плевня, малко осветителни тела и готово! Всички бихме могли да станем милионери!

— Само да не бяха тези тъпи, тъпи закони — казах иронично и посочих растенията наоколо. — Колко ще получиш за всичко това?

— Три хиляди евро за килограм — отговори Евелин, — ако го продам наведнъж. Но ако си направя труда да го разпределя на дози, накрая ще спечеля почти двойно.

— Нямам предвид пари. Питах колко години затвор ще получиш?

— А, това ли имаше предвид? Ами, предполагам, че май доста ще полежа зад решетките — каза Евелин весело. — Ти, между другото, също. Искаш ли да видиш кухнята? Почти е готова! Господин Какабулке работи като луд, ден и нощ. Дори жена му трябваше да признае, че кухнята е цял шедьовър.

— Какво? Жена му е била у нас? — възкликнах.

— Да, дори много често взе да идва, за да види какво толкова прави мъжът й по цял ден — отговори Евелин. — Мисля, че малко го ревнува. Но ти гарантирам, че е много мила жена. Знаеше ли, че през свободното си време рисува върху керамични плочки?

— Не — отвърнах само.

— Е, какво да ти кажа, плочките са доста приятни. Малки принцове жаби със златни коронки на главите и всякакъв подобен кич, но изработката й е перфектна. Като се замислих, реших, че може да ангажирам и госпожа Какабулке за ремонта на банята.

С чувство на завист се запитах откъде Евелин намираше цялата тази енергия?

Програмният директор отложи срещата си с Оливер около пет пъти, но все пак най-накрая се стигна до уговорена дата. Аз си освободих деня, за да мога като експерт да подкрепя Оливер, в случай че изникнеха въпроси, на които само един градинар би могъл да отговори. Облякох си черния костюм с панталон, същият, дето беше подходящ за всякакви случаи. Добавих към тоалета и черни обувки на висок ток. Те ме правеха да не изглеждам толкова ниска.

— Изглеждаш страхотно! — каза Оливер, щом паркирахме колата на служебния паркинг на телевизията. — Но за съжаление, точно в този момент съвсем не приличаш на градинар.

— Ако програмният ти директор не ми вярва, ще му покажа бицепса си — отговорих. — Но мисля, че ще е достатъчно, ако само му покажа ноктите си. Напрегнат ли си?

— Малко — призна Оливер. — А ти?

— Притеснявам се за теб — отвърнах. — Убедена съм, че концепцията е страхотна, и остава да се надявам, че и този Дюр ще я оцени.

Секретарката на програмния директор очевидно беше голям фен на Оливер и на чуждите думи, които обаче не използваше съвсем уместно.

— Моят любим репортер господин Гертнер! Репортажът ви снощи беше доста екзобичен. Между впрочем, от градинското ви предаване също съм очарована. Вече копирах концепцията ви в много екземпляри и я раздадох по кабинетите в сградата.

— Благодаря! — отговори скромно Оливер.

— Знаете ли, самата аз имам градина, която спешно се нуждае от промяна — каза секретарката и засия. — И така, с какво мога да ви бъда прокламирана днес?

— Имаме уговорен час с господин Дюр в единайсет. Става въпрос за градинското предаване.

— Ох, колко съжалявам. Господин Дюр не е в кабинета си — секретарката започна да разлиства календара със срещите му, който лежеше пред нея на бюрото. — Кога сте го верифицирали?

Изгледах я малко объркана, но по всичко личеше, че Оливер я разбираше.

— Още миналата седмица.

Секретарката поклати глава с гримаса на съчувствие.

— Наистина съжалявам, но не сте първият, на когото му се случва подобно нещо. Той е гений, истински корилей в своята област. Но не е особено умно да си договаряте срещите лично с него. Просто забравя да ми предаде повечето уговорки и аз не ги нанасям в календара му. А среща, която не фигурира там, няма как да се състои. Нещо важно ли беше?

— Разбира се! — намесих се аз.

Този „корилей“ на телевизионните предавания ми се струваше доста вятърничаво растение. Постоянно отлагаше срещите, а когато накрая се стигнеше до конкретна уговорка, той просто я забравяше.

Оливер само гледаше нещастно.

— Хм — реагира секретарката. — Понеже сте вие, ще ви дам един съвет: шефът ще е през целия ден в студио номер три на някакъв запис. Ако отидете там, ще ви се отвори възможност да проведете разговора си.

— Сърдечно ви благодаря — отговори Оливер. — Ще преценя дали е удобно.

— Какво толкова има да се преценява? — попитах го, когато излязохме навън в коридора. — Съветът си го бива. Щом „корилеят“ не отива при градинаря, градинарят трябва да отиде при „корилея“.

Оливер се разсмя.

— Е, добре. Така, ако не друго, то поне ще видиш как изглежда едно студио отвътре.

Но докато стигнем до там, започнах да проклинам обувките си на висок ток, които бях обула по случай големия ден. Имах чувството, че площта, върху която се разпростираше телевизията, е безкрайна.

— А аз си мислех, че сте малка телевизийка — казах раздразнено.

— Е, не чак толкова малка — отговори Оливер.

Студио три се помещаваше в едно грозно, плоско и широко хале, в което се лутахме цяла вечност измежду огромно количество кулиси, кабели, колони, прожектори, стъклени сандъци, трибуни и тълпи от хора. Оливер явно познаваше повечето от тях. Раздаваше поздрави наляво и надясно, като същевременно ми обясняваше кой какъв е.

— Операторът ни, този отговаря за кабелите, оня там мести декорите, шефът на снимачния екип, редакторката, тонрежисьор, шефът на осветлението, режисьорът, зрители, асистент-режисьор — всички махаха и го поздравяваха приветливо, но от програмния директор нямаше и следа.

Хвърлих копнеещ поглед върху мъхестата, тапицирана в червено гарнитура, която бе поставена на една сцена. Отвсякъде беше обградена с декори, върху които бяха изобразени небостъргачи, светещи в нощта.

Колко щеше да е приятно да си седна на него и от там да наблюдавам цялата тази лудница. Със сигурност щеше да е по-добре, отколкото да се щурам като ненормална в студиото.

— Трябва да е тук някъде — каза Оливер.

Но и всичките мъже, облечени в прекалено къси, тесни и карирани ризи, които пушеха страстно до петте огромни камери, също не знаеха къде е програмният директор.

Оливер вече изглеждаше съвсем изнервен.

Рус мъж с щръкнали уши излезе иззад кулисите. Въпреки ушите си, пак щеше да изглежда добре, ако не беше намазан с прекалено тъмен фон дьо тен.

Стори ми се много познат.

Явно Оливер също го познаваше.

— Здрасти, Йо — поздрави го той.

Йо? Познавах ли някой Йо? Йоахим? Йоханес? Йозеф?

— Здрасти. Стрес, стрес, стрес! — изстена Намазаният. — След един час започва записът. Хаос, хаос, хаос! Напълно нови концепция на предаването, ново студио, нов екип, а още не сме направили и една репетиция. Какво правиш тук? Дошъл си да гледаш ли?

— Търся Дюр, имаме уговорена среща за днес — отговори Оливер.

— Дюр трябва да е някъде наоколо — каза Намазаният. — Иска задължително да присъства, днес е много важен ден за моето предаване. Затова отмени абсолютно всичките си срещи. Но трябваше да сме почнали преди няколко часа.

— Не може да бъде! — възкликнах укорително.

Този програмен директор ми правеше впечатление на изключително неблагонадежден човек. Намазаният ме изучаваше с поглед:

— Вие сигурно сте някоя от моите бутафорни гостенки?

— Не — отговорих аз. Какво искаше да каже с това? — Но ви познавам отнякъде.

— Айде стига, бе?

Това ми прозвуча малко нелюбезно.

— Разбира се, че го познаваш отнякъде — намеси се в разговора Оливер и ми се ухили развеселен. — Йо Леандър от „Разговор в единайсет“.

Поклатих глава.

— Не, не, познавам го отнякъде другаде.

Намазаният вече отдавна се беше обърнал към хората си и лаеше.

— Какво става тук? Ако не започнем до няколко минути, ще отида на запис напълно неподготвен. Нарочно ли го правите? Преди малко вече започнаха да пристигат първите истински гости. Сега отивам за десет минути да ми дооправят грима, а когато се върна тук, трябва да седи първият ми бутафорен гост или ще хвърчат глави. Ясно ли е? И ако обичате, този път да не е някоя дъвчеща дъвка практикантка, защото ще си подам оставката.

С веещи се уши, той изчезна отново зад кулисите.

— Няма да е зле наистина да го направи — измърмори един от мъжете с карираните ризи.

— А за мен може направо да забравите — каза една млада жена, с вързана на конска опашка коса, и също изчезна зад кулисите.

— И за мен. Последния път ме направи за две стотинки и на всичкото отгоре ме попита дали не съм в мензис — измърмори едно друго момиче и си плю на петите.

— По дяволите! — възкликна един друг от карираните ризи. — Днес май всичко върви наопаки. И май всички жени са в мензис.

— В публиката има само пенсионерки пред умирачка — каза първата карирана риза и започна да се оглежда. В следващия момент погледът му се закова на мен. — А вие какво ще кажете? Бихте ли била така любезна да дадете интервю на Йо Леандър? Всичко е само репетиция.

— Всъщност ние сме дошли тук, за да говорим с програмния директор — казах аз.

— Супер! Та вие можете дори да говорите — извика първата карирана риза възторжено. — При това без диалект. А и не дъвчете дъвка. Хайде, Хелмут ще ви сложи микрофон.

— Програмният директор и без това не може да мръдне от тук — каза Хелмут и без да ме попита, измъкна тениската от панталона ми. — Сега той трябва да ухажва Леандър, защото, в крайна сметка, печели цяло състояние от това предаване и усилията му ще се осребрят.

— Но — имах само време да изрека, напълно стъписана.

— Всичко е наред — каза Оливер. — И без това от срещата ни днес няма да излезе нищо. А и канапето изглежда много удобно.

Хелмут прикрепи малка кутийка на колана ми. През това време вежливата карирана риза започна да ми разяснява темата на днешното предаване.

— Днес ще говорим за децата и кариерата. И как жените успяват да съчетаят и двете, като при това съумяват и да останат щастливи. На гости ще ни бъде аристократична бизнес дама с пет деца, освен това онзи дебелият политик от социалдемократическия съюз, който дори не може да говори правилно немски. Ролята на Уши Глас ще играе Хера Линд. Ще присъства също и един бивш модел, сега тя е адвокатка в областта на патентите и има цяла сюрия деца и всичко това, въпреки че е едва в средата на трийсетте. Коя искате да играете?

— Ами — казах и глътнах корема си, когато Хелмут мушна един кабел под тениската ми. — Щом мога да избирам, със сигурност не искам да съм дебелият политик. Мисля да избера бившия модел, дето е станала адвокатка.

Хелмут ме заведе до тапицираното в червено канапе.

— Кажете нещо, моля! — прикани ме той.

— Трябва ли да гледам в камерата?

— Не се притеснявайте за камерата, сега просто правим вътрешна проба. Единственото, което се иска от вас, е да говорите мило с Леандър — отговори карираната риза. — Може да си качите краката на дивана, докато той дойде.

Разбира се, предложението ми дойде много добре. Въздъхнах с облекчение. Канапето действително беше много удобно.

Оливер се намести зад камера номер едно и ми намигна закачливо.

— Нали няма да си тръгнеш? — попитах обезпокоено в момента, в който огромен прожектор ме потопи в ярка светлина.

— Разбира се, че няма — успокои ме Оливер. — Рано или късно Дюр трябва да се появи тук.

Смъкнах си краката от канапето чак когато Хелмут започна да увива в кабели момичето, което щеше да дублира Хера Линд. Тя скришом залепи дъвката си на единия метален крак на масата, мислейки си, че никой не я е видял.

Йо Леандър се върна с развети уши.

— Ето че може — каза той, когато ме видя на канапето и заподрежда листата, на които бяха написани репликите му. — Ако сега осигурите нужната тишина, мисля, че можем да започваме.

За тишината се погрижи млад мъж с хваната на конска опашка коса, чиято длъжност бях забравила. Нивото на бърборене видимо спадна. Зрителите на трибуната се настаниха по местата си и мълчаливо впериха любопитни погледи към сцената.

За мое изумление Леандър се усмихна напълно непринудено към камерата и пожела на зрителите добра вечер. Няколко от камерите действително заработиха. Изпънах гръб и затърсих лицето на Оливер около камера номер едно.

Леандър чаровно представяше на зрителите темата на вечерта и поканените гости. След което непринудено се отпусна на дивана до мен.

Сърдечно си стиснахме взаимно ръцете.

— Не — каза Леандър, обръщайки се към режисьора. — Това с ръкостискането май е по-добре да отпадне. Много сковано се получава, така както сме седнали.

След това той пак се обърна към мен и ми се усмихна. Гледах прехласнато слоя грим, който покриваше носа му. Мен изобщо не се сетиха да ме гримират, в края на краищата бях само бутафорен гост.

— Искам да си поговорим с вас за това, как успявате да постигате такива добри резултати в професионален план, а същевременно да водите и пълноценен личен живот като майка и съпруга?

Разсмях се сърдечно.

— Да, мисля, че сте попаднали на точния човек, когото да попитате.

— Някои от гостите, които сме поканили днес, смятат, че е възможно само едното: или семейство, или кариера. Но вие сте живото доказателство за това, че двете могат да вървят паралелно. — Леандър погледна към листата си и зачете. — „Тя изглежда като фотомодел и въпреки че е едва на трийсет и четири, е един от най-уважаваните експерти в областта на международното търговско право.“ Това, ако не се лъжа, е цитат от Зюддойче цайтунг.

— Възможно е — казах аз скромно.

— Сред клиентите ви са най-големите концерни в света. А както и самата вие споделяте, когато работите върху сливането на две големи фирми, работите в продължение на седмици по двайсет и четири часа в денонощието. Е, как тогава успявате да се грижите за дъщеричките си, съответно на една и три години?

Аз възкликнах изненадано.

— Ами при това положение мисля, че е редно да ми зададете въпроса как изобщо съм успяла да забременея! Или този въпрос го няма написан на листата ви?

Публиката избухна в смях.

Леандър ме погледна укорително. В края на краищата, той трябваше да се упражнява върху мен, а не аз върху него.

— Е, недейте да преигравате.

— Какво има за преиграване тук? — попитах аз. — По-скоро вие преувеличавате, защото никой, ама никой нормален човек не може да работи седмици наред по двайсет и четири часа без почивка, да изглежда в същото време като фотомодел, а и да съумява да води щастлив семеен живот.

Тук вече Леандър се усмихна иронично.

— Какво, да не се опитвате да кажете, че не сте тази супер жена, която медиите така величаят.

Е, не можех да стоя така и да го оставя да ме победи.

— Аз съм абсолютен номер едно в моята професия — започнах енергично. — В областта на… какво беше там?… сливанията на фирми, никой копче не може да ми каже. Всеки знае, че след като печеля като жена толкова много, значи съм в пъти по-добра от мъж със същия ранг. Защото е всеизвестно, че каквото и да работят, жените трябва да са двойно по-добри от мъжете, за да получат поне половината от тяхната заплата.

Публиката отново избухна в спонтанен смях.

— За щастие обаче, това не е чак толкова трудно да се постигне — допълних аз и сама се засмях на заключението си.

Публиката и хората, които стояха зад камерите, видимо се забавляваха. Оливер стоеше до камера номер едно със сключени пред гърдите ръце и ме гледаше малко по-сериозно, отколкото ми се искаше. Аз му се ухилих.

Леандър си изкашля с кисела физиономия.

— Но защо тогава жени като вас, които са толкова добри професионалисти и обичат работата си, трябва да създават семейство?

— Е, нали някой трябва да харчи кинтите, които заработвам! — отговорих аз. Ах, колко хубаво беше за няколко минути да влезеш в ролята на друг човек. — Аз изобщо нямам време да им се нарадвам.

— Но вие, както по всичко личи, нямате време и да се грижите за децата си! — отговори Леандър. — Със сигурност сте пропуснали много от важните моменти в живота им: първата дума, първите стъпки…

— Недейте, че ще се разплача! — казах аз и отново погледнах към Оливер.

Стори ми се, че е напрегнат по особен начин. Може би причината бяха двамата мъже без карирани ризи, които стояха до него. Те се отличаваха, защото бяха с костюми и вратовръзки. Единият от тях беше поставил ръката си върху рамото на Оливер. Може би това беше онзи неблагонадежден програмен директор? Веднага му хвърлих изпълнен с укор поглед. Така ли изглеждаше един „корилей“?

— Можете ли изобщо да си спомните коя беше първата дума на по-голямата ви дъщеря? — провокативно ме попита Леандър.

— Разбира се, че мога! — отговорих му. — Първите думи на голямата ми дъщеря бяха „чоп суеи“. Може би прекалено често сме я водили на китайски ресторант.

Публиката се разсмя, но Леандър изпъшка изнервено. Побързах да добавя със сериозен тон.

— Разбира се, много е тежко да знам, че не аз съм тази, която духа на ожуленото детско коляно или успокоява детето, когато в пясъчника някой го е ударил с лопатка по главата. Но затова пък и не съм аз човекът, на чиито пръсти залепва детското лайно, или който пее трийсет пъти един след друг „Лека нощ, деца“. Нали затова децата имат и татковци — все пак имам мъж, нали? — и, разбира се, детегледачка. Две детегледачки, за всяко дете по една. Казват се Хени и Нени.

На Леандър хич не му харесваха разкрасените ми истории.

— А кой става през нощта, когато някое от децата е сънувало кошмар? — попита ме той иронично. — Вие не сте, защото винаги трябва да ставате много рано.

— Абсолютна заблуда — отговорих триумфиращо. — Та нали по цяла нощ съм будна, за да работя.

— Да, но аз не мога да работя така — каза Леандър и погледна критично от трибуната надолу.

Зад камера едно беше настъпило оживление. Оливер и двамата мъже в костюми обсъждаха нещо, без да ме изпускат от поглед.

— Съжалявам, но сега трябва да прекратя интервюто — казах на Леандър. По дяволите, откъде ли го познавах? — Работата ме зове!

Леандър погледна към тавана на студиото.

— Добре — каза той. — Само един последен съвет към нашите зрители. Какво трябва да направи човек, за да има успешна кариера като вашата?

Тъкмо вече бях станала.

— О-о-о, много е просто — казах, докато неспокойно се озъртах за Оливер. Къде беше изчезнал така внезапно? — Човек просто трябва да се влюби в работата си. Това е цялата тайна.

Леандър направи гримаса. В този момент разбрах защо ми се струваше толкова познат.

— Да, вече знам откъде ви познавам! — извиках възбудено. — Ходехме заедно на уроци преди първото си причастие. При свещеник Зайцингер? Йохен! Ти беше момчето с пърдящата възглавница.

Всички в студиото небивало се забавляваха.

— Благодаря ви за разговора — каза сухо Леандър.

— Няма за какво, Йохен — отговорих, усмихвайки му се радостно.

Кой можеше и да предположи, че Йохен с пърдящата възглавничка ще стане толкова известен! Трябваше задължително да се обадя на приемната си майка и да й разкажа.

— Може ли някой да свали този микрофон от мен?

Хелмут ме потупа по рамото.

— Бяхте страхотна! — каза ми той. — Самороден талант.

Оливер стоеше няколко метра по-надолу до двамата костюмари и ми се усмихваше.

— Чудесно — каза по-високият и по-дебелият от двамата, когато ме видя.

Оливер ме хвана за лакътя.

— Позволете да ви представя Оливия Гертнер, експерт и участник при разработването на концепцията за градинското предаване. Самата тя е собственик на реномирана градина. Оливия, това са господин Дюр — програмният директор, и господин Кимел — режисьорът на предаването на Леандър.

— А скоро и режисьор на градинското шоу — добави Кимел.

— Много ми е приятно — отговорих любезно.

Дебелият се казваше Дюр8 — беше смешно и лесно за запомняне.

Чакай, чакай, какво искаха да кажат, че имат намерение да стартират предаването?

— Гертнер — повтори дебелият Дюр възхитен. — Е това, че се казвате така, направо е черешката на тортата.

— И аз се казвам така — подсети го Оливер.

Програмният директор смръщи чело.

— Вярно, Оливер, така е. Това съвпадение ли е? Или вие двамата имате роднинска връзка?

— Роднини по сватовство сме — намесих се любезно.

— Много добре се справихте преди малко — обади се режисьорът. — В никакъв случай не може да се каже, че сте паднали от луната.

— Изобщо дори! — потвърди програмният директор. — Длъжен съм да ви поднеса извиненията си, че днес забравих за срещата ни. Какво само бих правил без секретарката ми? Освен това, днес трябваше да се погрижим и за Леандър, защото много бързо си изпуска нервите. А при хонорара, който взима тук, това може да се окаже фатално. Но и без това вашият въпрос вече беше решен. Нали така? Всички, които прочетоха концепцията ви, останаха очаровани. Оказа се, че много повече хора, отколкото съм си представял, се интересуват от градинарство. А и сега, когато се запознах с партньорката ви, вече съм напълно убеден, че вие двамата ще водите шоуто по страхотен начин.

— Какво, и аз ли? — извиках аз.

— Задължително! — отговори Дюр. — Вие сте точно това, което търсим: естествено момиче, което е едновременно и секси, и забавно. Просто сте идеална за това градинарско шоу. Нали така, Кимел?

— Абсолютно — потвърди Кимел. — Сръчните жени в момента са страшен хит. Имате ли гащеризон?

— Дааа, имам! — отговорих аз.

Имах цяла дузина гащеризони.

— Чудесно! Отсега нататък можете да приспадате разходите за гащеризони от данъците си, защото ще са работното ви облекло — пошегува се програмният директор. — Само си ви представям: облечена в омазан с кал гащеризон и нищо друго отдолу, а презрамката небрежно виси отстрани на загорялото от слънцето рамо… Хората направо ще полудеят. Градинарството ще стане любимо занимание на младото поколение, дори по-популярно от компютърните игри и скейтбордовете — той стисна ръката на Оливер. — Обадете ми се следващата седмица, Оливер, тогава ще доуточним всичко. Мисля, че трябва да направим първите епизоди още тази година, искам да кажа, преди да е дошла зимата.

Дюр се обърна към мен и стисна и моята ръка.

— А идеята ви за ограничения бюджет, просто намирам за гениална: Да се обнови напълно една стара градина само за 10 000 евро, си е същинско чудо.

— Така ли?

Аз пък се страхувах, че ще сметнат бюджета за прекалено висок. Разбира се, че и с половината от тази сума можеше да се постигне много, но с 10 000 щяхме да сме по-сигурни, затова и убедих Оливер да се спре на високата сума. Така можеха да се купят висококачествени материали, а и поотраснали растения. Този бюджет щеше да стигне дори за големи дръвчета, а това, разбира се, много ме блазнеше.

— Знаете ли каква сума броих миналата година, за да обновят градината ми? — попита Дюр. — Жена ми искаше японска градина. Непременно с поточе и малко езерце и какви ли не още глезотийки. Казвам ви, за парите, които дадох можех да си купя имот на Канарските острови.

— Напълно ви вярвам — казах. — Но ще е много по-мотивиращо да предлагаме идеи, които и средностатистическото домакинство да може да осъществи вкъщи, нали?

— Разбира се, разбира се! — съгласи се Дюр. — Това шоу ще е трепач! Нали Кимел? Абсолютен трепач!

— И аз мисля така! — потвърди Кимел и на свой ред ни стисна ръцете.

— Да, така е! — отговори Оливер, който все още ме държеше за лакътя. Изчакахме, докато двамата костюмари се скрият зад кулисите. След това се прегърнахме от радост.