Неморално предложение

Глава 4

— Всеки си носи кръста — обичаше да казва приемната ми майка.

В случая моят кръст от понеделник до петък до обяд се казваше Петра Шмидке. Тя беше на трийсет и две години и по природа голяма интригантка.

— Мили Боже, какви торбички само имаш под очите? Големи са колкото джобове — ми каза тя днес вместо поздрав.

Петра работеше в разсадника само до обяд, но фактът, че е моя подчинена, а аз нейна шефка ни най-малко не я възпираше да ме обижда. Явно не притежавах достатъчно качества на ръководител, за да мога да й попреча да го прави. Или по-точно казано, не проявявах дори достатъчно смелост, за да обърна внимание на крайно неподходящия тон, с който разговаряше с мен. Още от самото начало нахално започна да ми говори на ти, без каквито и да е обяснения. В същото време обаче към Щефан беше прекалено учтива, като му говореше на вие. Все пак и аз успях да й заговоря на ти. И така се стигна до там, че когато клиенти ни чуеха да си говорим, си мислеха, че сме стари приятелки, които имат навика да разговарят малко по-грубо помежду си.

„О, я си затваряй устата, препечено на солариум порче“ — искаше ми се да й изкрещя, но вместо това просто измърморих под носа си нещо от сорта на „пролетна алергия“ и „спах лошо“, което си беше истина. Беше цяло чудо, че изобщо успях да мигна за малко. Проявих огромен самоконтрол, за да не заговоря Щефан за Фриц и неговото — без съмнение — неморално предложение, а вечерта в леглото не можех да мисля за нищо друго. Фриц наистина ли ни беше предложил един милион евро и какво точно искаше в замяна? Колкото повече мислех за това, толкова повече започвах да се съмнявам дали бих дарила доброволно бъбрека си. Ами ако другият в един момент откажеше да функционира?

Но един милион си бяха голяма сума пари. Много пари, които можеха да разрешат доста проблеми. Стига, разбира се, човек да ги има.

Сутринта Щефан стана преди мен и отиде до борсата. Преди девет и половина нямаше да се върне. Когато се прибереше обаче, щях да изкопча истината от него.

Кихнах три пъти един след друг.

— Изглеждаш наистина отвратително — отбеляза Петра, а на лицето й заигра злорада усмивка.

„Ти също“ с удоволствие бих й отвърнала, но за съжаление това си беше въпрос на вкус. Много хора, предимно мъже, имаха афинитет към малки, чипи, вирнати в небесата носленца, небесносини очички с малко разстояние между тях и глезени момичешки гласчета.

— Тези личица на порчета, много често отключват у мъжете най-естествените им инстинкти — обичаше да казва приятелката ми Елизабет. — От една страна, искат да защитят милото животинче, а от друга страна, на всяка цена да го изчукат.

Елизабет нямаше как да не знае, защото непосредствено преди сватбата мъжът, за когото за малко да се омъжи, се впусна в авантюра с една практикантка с личице на порче. За щастие тя успя да разбере точно навреме и пред олтара каза „не“. (Между другото, това беше най-хубавата сватба, на която някога съм била. Само да бяхте видели лицето на младоженеца!)

Последвалата връзка на Елизабет с един луд по сърфирането чиновник също претърпя провал заради чипоносо малко порче. Сега вече за Елизабет можеше да се каже, че е гърмян заек. В момента беше самотна майка на четиригодишно момченце и сама се бе провъзгласила за експерт по въпросите на порчетата. В момента, в който видя Петра, веднага ме посъветва да я изхвърля.

— Най-малкото защото се държи наистина ужасно с теб — каза тя.

— Тя с всички жени се държи ужасно — отговорих аз, което си беше самата истина.

— Изхвърли я веднага! — повтори просто Елизабет. — Жени като тази имат едно-единствено хоби — да отнемат мъжете на другите жени. И го правят само за да задоволят егото си.

Тук вече си помислих, че преувеличава. Беше много вероятно Петра да проявява интерес към Щефан, но със сигурност мога да твърдя, че не беше негов тип. Той харесваше елегантните, възпитани и пълни с пари жени — с една дума пълната противоположност на това, което представляваше Петра.

И на това, което представлявах аз.

Освен това, не можеше да е вярно, че освен свалянето на чуждите съпрузи Петра няма други хобита. Тя си имаше къща, мъж и две дечица. А освен това май прекарваше доста време в солариума. На всичкото отгоре в свободното си време много обичаше да чисти.

Без да ме попита за мнението ми, Щефан беше назначил Петра, като я предпочете пред другите кандидатки само защото, според собствените й думи, видеше ли някъде прах, тя не можеше да не го избърше.

— Когато няма клиенти, ще чисти магазина — опита да оправдае решението си Щефан. — Така ще спестим разходи за чистачка.

И действително, откакто Петра работеше при нас, магазинът блестеше от чистота. На плота не можеше да бъде забелязан дори един отпечатък от пръст. Е, затова пък миришеше малко силничко на антибактериалния спрей за почистване, който тя използваше.

Не бях напълно съгласна с избора на Щефан. Вярно е, че имахме нужда от продавач, но все си мислех, че трябва да е някой, който разбира от цветя и е готов по всяко време да си поизцапа ръцете.

— Но нали за тази работа си имаме господин Кабулке — убеждаваше ме Щефан, имайки предвид здравия пенсионер, който идваше всеки ден да ни помага, без да пести усилия. — Най-важното е, че Петра е добра в продажбите. Тя е много чаровна и се държи много мило с клиентите. Не можеш да го отречеш.

— Но само с мъжете — уточних аз.

Петра можеше да пробута абсолютно всичко на мъжете. Силно подозирах, че много от тях не идват заради бегониите, а заради нея. Носеше дългата си, руса коса сплетена на закачливи плитчици и съвсем умишлено шепнеше с пискливото си детско гласче. Контрастиращо напълно с тъмнорозовия й гланц за устни, който ги правеше да изглеждат постоянно влажни, а деколтето й беше по-дълбоко и от Гран Каньон. За да бъде пълен образът на палавата ученичка, тя носеше много тесни дрехи, по всяка вероятност от щанда за тийнейджърки, което допълнително показваше колко секси и комфортно се чувства тя в собственото си тяло. Трябва да призная, че до талията й, която можеше да се обхване с две ръце, фигурата й беше безупречна. Имаше малки стегнати гърди, коремчето й беше завидно плоско, въпреки двете бременности. Но защо се опитваше да подчертае и останалите части на тялото си с прекалено тесни дънки и минижупи, за мене беше напълно необяснимо, защото задникът й беше равен като Холандия и почти толкова широк, а краката й, както самата тя обичаше да казва, бяха наистина „дяволски дълги и слаби“, но и точно толкова дяволски криви. Когато Петра събереше краката си, между тях спокойно можеше да мине кално прасе.

Но както вече е известно, човек не трябва да се присмива на някого за О-образните му крака, когато самият той има Х-образни като мен.

— Знам, че изглеждам ужасно — отвърнах мрачно и кихнах отново. — Трябва да засадим четиринайсет сандъчета за балкони, защото до обяд ще дойдат да ги вземат.

— Ако бях на твое място, щях да свърша тази работа навън — беше от ясно по-ясно, че Петра нямаше да вземе участие в тази дейност. — Така ще хванеш поне малко тен. На твое място бих отделила някоя и друга стотинка за солариум. Знаеш ли, че като хване загар, целулитът не изглежда толкова отблъскващо.

— Ако някой ден натрупам целулит, може би ще се сетя за съвета ти — отвърнах може би по-остро, отколкото възнамерявах. Никога не съм била дебела, просто имах големи гърди. Защо, по дяволите, никой не правеше разлика между двете? На свой ред я захапах: — Може би дотогава ще измислят солариуми, от които човек да не получава бръчки и рак на кожата.

За щастие, точно в този момент влезе първият за деня клиент. Докато Петра му пробутваше цяла гама от леко увехнали, розови бегонии, аз се отдалечих три оранжерии по-надолу, за да засадя четиринайсетте сандъчета за балкони. Това вече беше работа, на която можех да се посветя напълно всеотдайно, защото имах пълна свобода при подреждането им. През времето, когато не говорех на цветята, си подсвирквах весело. Да, да, знам много добре какво ще кажете, но трябва да знаете, че има цял куп сериозни научни изследвания, които доказват, че цветята, на които се говори нежно, растат много по-добре от останалите. Смятам, че няма нищо лошо в това да им правя комплименти и да ги информирам какво точно имам намерение да правя с тях. Докато цветята не почнеха да ми отговарят, щях да бъда уверена в здравето на психиката си, нещо, в което Щефан не беше много сигурен. Той казваше, че е съвсем откачено да се говори с растения. Е, в такъв случай, той е много по-откачен от мене, защото не говореше само с колата си („Хайде, запали, глупава, стара бракма такава“), но и със синините по тялото си. Например миналата седмица в банята го чух да казва на една синина върху прасеца си:

— Ти пък откъде се взе? Изобщо не мога да се сетя да съм се удрял някъде. Мислиш ли, че трябва да те водя на чичко доктор.

На това можех само чистосърдечно да се изсмея. Ако за всяка синина тичах веднага при доктора, нямаше да ми остане време за нищо друго. Щефан обаче беше на мнение, че в моя случай било съвсем различно, защото никога не гледам къде ходя и вечно се блъскам в нещо. Неговата синина обаче се била появила, без да се е блъснал някъде и точно това било притеснителното. Щефан бе опипал гушата си, която от известно време чувствал сякаш нещо го стяга, обясни ми той с гробовен глас, нещо не било наред и вероятно имал някакъв проблем с жлезите. А просто така възникналата от нищото синина била сигурен знак за грешна функция на организма му. Или казано накратко — началото на края. За голямо щастие обаче докторът, при когото отиде още на следващата сутрин, каза, че само едно нещо в организма му не функционира както трябва, и това е паметта, защото не може да си спомни как и къде си е ударил крака. Но вместо да се зарадва бурно, че пак е прескочил трапа, Щефан потъна в още по-мрачни мисли. Беше решил, че може би има алцхаймер. Е, кажете ми сега, кой от двама ни е по-откачен, той или аз?

Сандъчетата станаха великолепни и клиентите, които пристигнаха в късния предобед, не пестяха похвалите си. През това време Петра продаваше бегониите като топъл хляб, а Щефан, който влезе, за да зареди допълнително стока, триумфиращо ми се усмихна.

— Виждаш ли, Дундичке? Нещата си идват на мястото. Ние даваме на клиентите си това, което те искат. А те искат просто бегонии — той ме целуна сърдечно, но някак разсеяно и изчезна в кабинета си.

— Е, тогава си пожелавам други клиенти — казах омърлушено след него.

Съвсем ясно беше, че ме отбягва, само и само да не ми разкаже за Фриц и парите му. В същото време обаче бях абсолютно сигурна, че не можеше да мисли за нищо друго и изгаряше от желание да ми изпее цялата история. Започвах да се замислям дали да не се обадя на моята приятелка Елизабет и да я помоля за съвет. Но пък нямаше нищо конкретно, за което да я питам. От друга страна, от сега бях сигурна какво точно щеше да ме посъветва тя. За нея парите не бяха толкова важни. Обаче тя нямаше дългове като моите. А и новопостроеното жилище, което споделяше с приятелка — между другото също самотна майка, не се нуждаеше от ремонт. Не, не, страхувах се, че Елизабет щеше да се откаже от един милион, особено ако можеше да има до себе си мъж като Щефан.

В дванайсет и петнайсет Петра преметна през рамо дръжките на дамската си чанта. Тя получи разрешението ни да свърши по-рано работа, за да може навреме да вземе децата си от детската градина. Децата й се казваха Тимо и Нико и също приличаха на малки порчета. При децата обаче намирах тази прилика за много приятна. Когато бяха болни или детската градина беше затворена, Петра ги водеше тук. Трябваше постоянно да седят в кабинета и да гледат касети с Том и Джери. Първоначално се опитах да ги включа в градинската работа (в жилите ми, между другото, тече мисионерска кръв): да поливат цветята, да ги пресаждат, да носят семената за посев… изобщо всичко, което им доставяше удоволствие. Те бяха удивително мили деца, вероятно се бяха метнали на баща си. Но Петра не искаше те да се цапат.

— Само това ми липсваше, децата ми да приличат на попови прасета — отсече тя.

А гледането на Том и Джери беше едно доста по-хигиенично занимание.

— Господин Ге-е-ертнер — каза тя превзето, като провря главата и циците си през вратата на кабинета на Щефан, — аз съм гото-о-ова за днес. Бай-бай.

— Бай-бай и много благодаря — също толкова превзето й отговори Щефан.

Направих гримаса — „бай-бай“ — ама че лиготия.

— Ще тръгвам — обърна се Петра към мен, но без следа от превземки. — Ужас, погледни си само ноктите. Толкова са…

— Мръъъсни — допълних аз превзето и погледнах ръцете си с престорена изненада. — Я, как ли са се изцапали ръцете ми?

— Можеш да работиш с ръкавици, като всеки нормален човек — намуси чипия си нос Петра. — Ще се видим в сряда.

Махнах й с калната си лапа за довиждане.

— Поздрави децата и мъжа си.

Последния не го познавах, но страшно му съчувствах.

— Ох! — Петра се сблъска с някого на вратата.

Тъй като беше жена, не си направи труда да се извини.

— В обедна почивка сме — каза Петра нелюбезно.

— Това не е причина да блъскате в ребрата ми евтината си имитация на чанта „Гучи“ — отвърна жената.

Това беше етърва ми Евелин — както винаги облечена елегантно, но в същото време небрежно. Пред вратата беше паркирано сребристото лъскаво беемве с вдигнат гюрук.

— Това не е чанта на „Гучи“ — заяде се Петра.

Евелин се мушна покрай нея.

— Мисля, че точно това казах — евтина имитация, точно както и парфюмът ви — каза тя.

— Между другото, парфюмът е оригинален — изръмжа Петра, като затръшна гневно вратата след себе си, сякаш иска да каже „дадох й да се разбере на тази“.

— Е, значи мирише като евтин парфюм — каза Евелин вече на мене.

— Това е от препарата за дезинфекция — обясних аз.

Евелин гледаше през витрината как Петра поклащаше задника си, докато прекосяваше паркинга.

— От кога тази кривокрака чапла работи тук?

— От два месеца — отговорих й аз. — А ти какво правиш тук? Да не би да искаш да си купиш цветя?

Тузарското жилище на Оливер и Евелин имаше огромна тераса, която беше абсолютно гола, като изключим плетените столове с чадър и сандъка с чимшир — подарък от мен по случай нанасянето им.

— Не — каза Евелин и грациозно седна върху плота. — Нали знаеш, че не ме бива много с растения и домашни любимци. Исках да поговорим по онзи въпрос.

— Кой въпрос?

— Въпросът за един милион евро — подхвърли Евелин.

— А-а-а по този въпрос ли? — отвърнах аз.

И на мене много ми се искаше, още повече че не знаех нищо.

Евелин прекара ръка през перфектно стоящата й прическа.

— Оливер смята, че не трябва да го правим. Но пък не може да решава само той, нали така?

— Ами, един милион евро са си много пари — отговорих предпазливо. Все пак това го знаех. — Но Щефан също смята, че и дума не може да става.

— А ти какво мислиш?

— Ами всъщност… — започнах аз несигурно.

Голяма тъпотия, че трябваше да налучквам.

— Оливия?

Изучаващият поглед на Евелин ме накара да се изчервя.

— Ами, да ти кажа честно не съм съвсем сигурна какво да мисля. Ти как смяташ?

— Аз пък мисля, че трябва да го направим — каза Евелин. — Толкова лесно по никакъв друг начин не можем да спечелим подобни пари. За един милион евро една жена на нашите години трябва много да се чу… а-а… да се постарае. А пък и сега, когато на практика съм безработна, ще ми дойдат много добре.

— Но това ще е… много неморално! — ловко се измъкнах.

— Неморално? — повтори Евелин. — Е това вече е въпрос на тълкуване. В края на краищата няма да направим нещо незаконно.

— Няма ли? — попитах и незнайно защо почувствах облекчение.

— Разбира се, че няма. Или знаеш някой закон, който да го забранява?

— Ами, хм — започнах неуверено. — Май ще трябва още малко да пореимбурсирам по въпроса…

Е, сега най-накрая й просветна. Никога не е била глупава.

— Щефан не ти е казал нищо, нали?

Поклатих засрамено глава.

— Ах, този страхливец! — отвърна Евелин и се огледа наоколо. — Къде е той сега?

— В кабинета си, не може да ни чуе.

— Сега ме чуй внимателно: Фриц иска да даде на всеки от синовете си по един милион евро, ако за половин година разменят жените си.

— Какво? — извиках аз. Звучеше едновременно много просто и много объркано. И напълно откачено. — И как ще стане това?

— Много просто. Ти ще се преместиш за шест месеца при Оливер в нашето жилище, а аз ще съжителствам с Щефан във вашата съборетина. Това е всичко.

— Да, но… за какво е всичко това? Какво печели Фриц от цялата тази работа?

— Ами просто едно приятно чувство.

— Но това е напълно откачено. Щефан и Оливер са прави, човекът трябва да бъде освидетелстван. Той просто не знае какви ги говори.

— Не, просто е на мнение, че синовете му са се оженили за неподходящи жени.

— И смята, че като се разменим, ще си паснем по-добре?

Брад Пит при Дженифър Анистън, карфиолът при карфиола — разбира се! Защо, по дяволите, целият свят оценяваше хората само по външността им?

Евелин небрежно разклати крака.

— Така изглежда. Той мисли, че ние двете сме виновни, задето синовете му не могат да направят кариера и все още нямат деца.

— Аз нямам никаква вина за това — запротестирах аз. — Освен това, ако не мога да спомогна за кариерата на единия му син, не виждам как бих могла да помогна на другия да се издигне?

— Това няма никакво значение — Евелин направи нетърпелива гримаса. — Тук става въпрос за някаква игричка на власт, с която Фриц иска да докаже, че синовете му все още правят, каквото той каже.

— За един милион евро — казах презрително.

— За един милион евро — потвърди Евелин. — Явно според Фриц си струва. По всяка вероятност става въпрос за някакъв бас.

— Бас, но с кого?

— От къде да знам? — Евелин елегантно кръстоса крака. — Но ако не се съгласим, той ще изгуби. А ние не искаме това, нали? Все пак той е нашият любим свекър.

— Но ако загуби, ще си запази милиона.

— Двата милиона. Всеки от синовете получава по един.

— Още по-зле! Ако наистина става въпрос за някакъв бас, тогава Фриц сигурно ще е дяволски доволен, ако загуби.

Евелин беше на друго мнение.

— О, не. Той изпада в дива ярост дори когато губи на „Не се сърди човече“ от внуците си.

— Да, но изпада в дива ярост и когато в „Алди“ повишат цената на някоя стока с два цента. Изобщо не смея да си помисля какво ще стане, ако трябва да извади два милиона.

— А откъде знаеш на каква сума са се обзаложили? — отвърна Евелин. — Може в края на краищата старият да направи някоя хубава сделка и в двата случая.

Вече започваше да ми се вие свят.

— Пълна глупост — извиках аз. — Кой би участвал в подобно нещо. Никой няма да спечели от това. Смяната на жените няма да донесе на Щефан и Оливер нито деца, нито по-добра кариера. Всичко това няма никакъв смисъл.

— Ама всъщност на нас какво ни пука — отвърна ми Евелин. — Ние определено ще спечелим нещо, нали искаме само парите?

— Само звучи добре — отговорих.

— Погледни чисто прагматично на нещата: половината от сумата ни принадлежи — каза Евелин. — На теб и мен. Петстотин хиляди евро за всяка от нас.

Петстотин хиляди евро. Взирах се в омазаните си с кал обувки. А в главата ми взеха да изникват чудни картини: дълги редици със засадени овощни дръвчета — десетки сортове ябълки и круши, много добре оформени и подрязани чемшири, английски рози, лавандула, различни декоративни храсти и всичко това върху четиринайсет хиляди квадратни метра култивирана и напълно облагородена земя. Виждах и многобройни клиенти, които се разхождаха из ремонтираните и обновени оранжерии. Те спираха и наблюдаваха в захлас засадените и декорирани с много фантазия саксии, слушаха с наслада ромоленето на изкуствените изворчета, украсени с различни камъни, и оставаха очаровани от декоративно оформените обелиски. Виждах и себе си как хвърлям триумфален и многозначителен поглед към Щефан, с който му казвах, че най-накрая ерата на бегониите е приключила.

— И единственото, което трябва да направя, е да се пренеса да живея у вас, а ти да дойдеш тук? — попитах аз и се почувствах като рибка, която току-що е захапала примамлива стръв и в момента, в който я извадеха от водата, започваше да съжалява, че не е устояла на изкушението.

— Точно така — каза Евелин. — Фриц смята, че всичко друго ще си стане от само себе си.

— Кое друго?

— Е, знаеш кое.

— Не знам!

— Хайде стига, не се прави на по-глупава, отколкото си. Фриц иска да се разменим завинаги.

— И какво би спечелил от това?

Евелин сви рамене.

— Нали ти казах: просто иска да изпита удоволствието, че е бил прав. Да изпита чувството, че все още контролира ситуацията. От къде да знам? На нас какво ни пука? Ние просто искаме кинтите, нали?

Кимнах. Да, исках кинтите. Но исках и Щефан, а поради някаква причина смятах, че не е напълно невъзможно през тази половин година той да реши, че Евелин е по-подходяща за него, отколкото съм аз. Затова и добавих изпълнена с надежда:

— Е, щом мъжете ни не искат да участват…

— Искат, искат — каза убедено Евелин. — Дърпат се само от благоприличие, за да покажат, че имат достойнство.

— А какво да кажем тогава за нашето достойнство?

— На тази цена бих го продала с удоволствие — отвърна Евелин. — Освен това, не е чак толкова драматично. В края на краищата сменяме само мъжете си. Не сменяме работата си, не сменяме навиците си на хранене или колите си. Дори дрехите си не сменяме, защото в противен случай щях да го премисля по-обстойно.

— Изобщо нямаше да вляза в твоите — добавих аз и се усмихнах.

— В горнищата ми със сигурност — отвърна Евелин на шегата и се усмихна в отговор. — Е, как ти се вижда, участваш ли?

— Май е много по-добре, отколкото да даря бъбрек — отвърнах.

— Е, тогава се договорихме — каза Евелин и ми подаде ръка.

Стиснах ръката й, пренебрегвайки смело чувството на хваната рибка, което ме обзе.

— Ако Щефан и Оливер наистина решат да участват, съм с вас. Но не съм сигурна дали го искам, защото ако наистина ни обичат, те би трябвало по-скоро да откажат. Нали така?

— Май точно този въпрос е по-добре изобщо да не си го задаваш — отвърна Евелин и слезе от плота точно толкова елегантно, колкото се и беше настанила върху него.

Преглътнах.

— Струва ми се някак рисковано.

— Животът е една игра. Не можеш да удариш голямата печалба, ако не рискуваш да загубиш нещо. Разбира се, че ще участват, малко глупаче!

— Разбира се — отвърнах с тих глас.

Когато вече беше стигнала вратата, изведнъж ми хрумна още нещо.

— Чакай, Евелин.

— Да? — обърна се тя.

— Какво всъщност значи „реимбурсирам“?

— Нямам никаква представа — отвърна тя развеселено.

— А кой е най-големият остров в Северна Фризия? А: Нордерни, В: Ямайка, С: Боркум, D: Фемарн.

На лицето на Евелин се разля една от редките й усмивка.

— Не е Фемарн, защото е в Балтийско море — помогнах аз. — Остават Ямайка, Боркум и Нордерни.

Усмивката й ставаше все по-сияйна.

— Много скоро ще станем богати, без да се налага да отговаряме на такива тъпи въпроси.