Неморално предложение

Глава 13

Същия следобед с голямо удоволствие бих се отровила със сладки с канабис, дори и само за да не ми се наложи да се изправя пред Оливер. Но Евелин каза, че първо трябва да изпробва няколко рецепти.

— Когато се яде, действието му е много по-силно — обясни ми тя. — Затова е много важно да се спазят правилните пропорции.

— Колкото повече, толкова по-добре — отвърнах аз.

Нямаше нужда да е толкова предпазлива заради мен.

През целия ден имах жестоко главоболие. Сутрешният ни разговор с Щефан не можеше да ми излезе от главата. Това, че той се опита да ми прехвърли цялата вина, намирах за крайна страхливост от негова страна. Вярно беше, че градината бе мечтата на моя живот, но той беше създал у мен впечатлението, че я споделя.

А дето смяташе времето, прекарано в бизнеса, за пропиляно, много ме нараняваше. С течение на времето идваха все повече клиенти и все по-малко от тях си купуваха от евтините бегонии. Нещо, на което лично аз се надявах. Ние просто бяхме на прав път.

Но сега вече думата „ние“ ми се струваше неподходяща. Щефан искаше от живота нещо съвсем различно от мен. И то ми се струваше много повърхностно: луксозна кола, луксозни екскурзии, луксозни дрешки.

А аз винаги бях смятала, че в семейството Оливер и Евелин са повърхностните любители на лукса. Колко много съм се заблуждавала.

— Е, още ли се цупиш? — попита Щефан.

Вече беше станало следобед и аз се бях заела с моите рози. Според лунния календар днес беше добър ден за разсаждане.

— Не се цупя — отвърнах аз и го погледнах тъжно.

За пръв път си помислих, че приемната ми майка може би все пак е имала право с нейната мъдрост „Човек не се храни от красива чиния“. Можеш да я сложиш на секцията и да й се любуваш, можеш дори да подредиш в нея плодове. Но когато човек започнеше да я използва всеки ден, украсата й се олющва и тя загубва от своя гланц.

За мен Щефан беше изгубил своя гланц.

— Разбира се, че се цупиш — каза той. — И мога да те разбера. Но може би трябва да помислиш върху това, защо изобщо се стигна дотук.

— Не правя нищо друго, освен да мисля точно върху това — отвърнах.

— В една здрава връзка не се стига до изневери — каза Щефан. — Явно съм търсел в Петра нещо, което не откривах повече у теб.

— Ха — изграчих. — Повярвай ми, каквото и да си намерил у Петра, е трябвало преди това да го потърсиш у мен.

— Точно това казах — обади се Щефан.

— Не, не каза това! Но ти си прекалено сляп, за да разбереш защо тази изневяра ме нарани толкова много.

— Не. Ти си сляпа — каза той. — Защото просто не искаш да проумееш, че градината е тази, която съсипа бъдещето ни.

Гледах го мълчаливо. Стоеше там, прекрасен както винаги, стилен като фотомодел, с великолепните трапчинки на бузите, в които навремето от пръв поглед се влюбих. Поклатих глава едва сдържайки сълзите си.

Всичко беше свършило.

— Щефан, градината и тази афера с Петра са две напълно различни истории — казах аз.

— Не е точно така — отрече Щефан. — Но разбирам, че ти не искаш да видиш връзката между тях. Наистина съжалявам, Оли! О, колко пъти трябва да ти се извинявам?

— Ами спри да го правиш тогава — казах студено. — Тези неща не могат да бъдат извинени.

Щефан изпъшка.

— Е, добре тогава, няма повече. Предполагам, че за историята с Петра ще ми търкаш сол на главата и в следващите двайсет години.

— Със сигурност няма да го правя — отговорих.

— Не смяташ ли, че е редно поне да се опиташ да ме разбереш? — попита Щефан. — Поне един съвсем бегъл опит?

— Ох, Щефан! Та аз те разбирам прекрасно! Щом като не искаш тази градина, щом ти се работи като маркетингов експерт, аз ще съм последната, която ще се опита да ти попречи!

Щефан се усмихна.

— Е, най-накрая ми олекна! — каза той. — А аз си мислех, че вечно ще се противиш. Обещавам ти, че няма да съжаляваш за решението си.

Бях вперила поглед в него. Май той не искаше да разбере някои неща?

— Вече потърсих в интернет потенциални купувачи — продължи той. — В момента пазарът на недвижими имоти е в застой, но не е по-лошо, отколкото преди две години. Затова си мисля, че ще получим поне толкова, колкото платихме тогава. Така ще се измъкнем, без да претърпим загуби.

Слушах го с нарастващо нетърпение.

— Щефан, грешно си ме разбрал. Аз никога няма да продам тази градина! Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Но нали преди малко…

— Казах, че те разбирам и че спокойно можеш да си потърсиш нова работа, която да ти харесва. А аз мога да продължа и сама. Ако трябва да бъда откровена, и без това в последно време не ми помагаш кой знае колко.

Щефан изглеждаше абсолютно вбесен.

— Ти май просто не искаш да разбереш, нали? Аз няма да позволя парите ни да се изсипят в тази разбита градина и да се изпарят като вода в пустиня.

— Половината пари са мои — отвърнах аз. — Ако искам да ги изсипя в пустинята, решението си е само мое. С другата половина си свободен да купуваш, каквото си поискаш.

— Боже Господи! Оли, моля те, прояви здрав разум за очевидните неща. Ние вече имаме дългове от петстотин и седемдесет хиляди евро заради този парцел тук и ако ги платим, от милиона ще ни остане по-малко от половината.

— Да, а с остатъка ще ремонтираме къщата и ще разширим разсадника — отсякох. — Искам да кажа, че и сама мога да го направя. А ти си свободен да търсиш работата на твоите мечти. А и за колата от сънищата ти ще останат достатъчно пари.

— Не мога да повярвам! Такова твърдоглаво озлобление, съчетано с абсолютно малоумие! — разлюти се Щефан. — Набий си го в главата! Не искам повече тази кочина! Искам да живея в града. Искам да имам луксозно жилище. Искам да ходя по купони. Искам да пътувам. Искам да видя Малдивите, Нова Зеландия, Сан Франциско!

Постоянно повтарящите му се реплики започваха бавно да ми идват до гуша. Погледнах към засадените в празни кутийки от мляко растения и ги погалих.

Като че ли това, което направих, още повече разпали Щефан.

— Но ти отказваш да излезеш от този скапан магазин за повече от един уикенд. Постоянно се мотаеш, облечена в гащеризон със старите си маратонки и пресаждаш някакви скапани растения в някакви скапани саксийки. И при това го правиш така, сякаш няма нищо по-важно на този свят. Ти си говориш с цветята, без дори да забележиш колко отблъскваща си станала с черното под ноктите и постоянно омазаното ти с кал лице. А след това ме питаш защо съм си легнал с друга жена?

По време на цялата му реч задържах въздуха в дробовете си. Сега го изпуснах със съскащ звук. Най-накрая бях разбрала какъв е проблемът.

— Значи съм отблъскваща?

— Разбира се, че си отблъскваща! — отговори Щефан. Гневът беше изкривил лицето му, пълните му устни сега бяха станали тънки като черта. — Всеки мъж би те сметнал за отблъскваща. Защо мислиш, че приятелите ни започнаха да ни канят все по-рядко на гости?

Все още не можех да повярвам.

— Аз съм отблъскваща? Аз те отблъсквам?

В пристъп на безпомощност започнах да се смея. Толкова беше смешно! Намираше ме за отблъскваща. Собственият ми мъж.

— Виж се само! — каза Щефан.

Но аз гледах само него, а смехът ме тресеше от главата до петите.

А след това премина директно в ридания. Майко мила, това си беше чиста истерия. Нервите ми се бяха изчерпали. Сълзите просто се стичаха от очите ми. Всъщност имах повече причини да плача, отколкото да се смея.

Щефан възприе реакцията ми като признание за изгубена битка.

— Ако не искаш безвъзвратно да ме загубиш, то трябва малко да се постараеш — каза той.

Само изхълцах, неспособна да отговоря каквото и да било. Бях се превърнала в напоителна пръскачка от някой парк.

Когато най-сетне сълзите ми пресъхнаха, Щефан вече беше напуснал оранжерията.

Искаше ми се да захвърля всичко и след осемнайсет часа да се отправя към съборетината ни. Щях да отида при Щефан и да му кажа, че Фриц е изгубил облога. Но за съжаление, така щях да лиша от милиона му не само Щефан, но и Оливер и Евелин. А смятах, че на двамата вече им бях причинила достатъчно неприятности, като преспах с Оливер. Единствено можех да се надявам, че той е бил толкова надрусан, че не помни нищо.

Никога през живота не ми е било толкова трудно да вляза в жилището на Оливер, колкото днес.

Оливер стоеше в кухнята и готвеше, както винаги, когато се прибирах вкъщи. От лъскавата тенджера се носеше вкусен мирис на кориандър и къри. Винаги когато готвеше, Оливер миришеше чудесно.

— Здравей — промълвих потиснато.

— Здравей — каза той, без да се обърне.

По гласа му не можех да преценя в какво настроение е. Но това, че не се обърна към мен с познатото ми „карфиолче“ изобщо не беше добър знак.

От друга страна обаче, от вчера вечерта нашите детински прякори вече бяха крайно неуместни. Ако трябва да бъдем точни, вчера безвъзвратно изгубихме невинността си. А заедно с нея, по всяка вероятност, и приятелството си.

— Съжалявам — промълвих, с поглед забит във върховете на обувките си.

Оливер най-накрая се обърна към мен. Нямаше нужда да го поглеждам, за да разбера, че веждата му е високо вдигната.

— Какво пък беше това? — гласът му все още звучеше неутрално.

— Съжалявам — повторих аз.

— И за какво точно съжаляваш?

— Ами, всъщност за всичко.

— Моля те, гледай ме в очите, когато говориш с мен! — каза Оливер.

Той звучеше малко като Фриц, когато започваше с неговите неделни проповеди. Сигурно искаше да ми каже каква неудачница съм.

Вирнах предизвикателно брадичката си и го погледнах в очите. В този момент неговите хубави, умни, сиви очи ме гледаха доста мрачно.

— Значи съжаляваш затова, че вчера спа с мен? — попита Оливер.

Кимнах. Това не беше лъжа. Наистина съжалявах, че измамих така Евелин. Съжалявах и затова, че по този начин усложних още повече ситуацията.

— Защото го направи само за да си го върнеш на Щефан? — отново попита Оливер.

— Ти пък откъде знаеш?

— Евелин ми разказа за Щефан и онази продавачка — отговори той.

— Значи и ти си знаел преди мен? — Значи всички бяха разбрали преди мен и никой не беше сметнал за необходимо да ме уведоми. — Браво, ти си наистина добър приятел!

— И аз така си мислех — отвърна Оливер и ме погледна, клатейки глава. — Оливия, кажи ми какво се въртеше в главата ти вчера вечерта? Защо просто не ми каза какво се е случило? Защо беше нужен този прелъстителен номер с лошото момиче?

Преглътнах.

— Ами защото наистина съм лошо момиче — казах.

Оливер все още клатеше глава.

— Това, от което вчера си имала нужда, е бил един сърдечен разговор и чаша топло какао. А вместо това…

При спомена за „вместо това“ през цялото ми тяло премина приятна тръпка.

— Не е нужно да казваме на някого — прошепнах аз. — Никой не трябва да разбира и така никой няма да е наранен.

— Освен… — Оливер прехапа долната си устна. — Права си! Ще се преструваме, че нищо не се е случило — добави след това той.

— Да — отвърнах с облекчение. — Още повече, че аз бях пияна, а ти жестоко надрусан.

— Кой го каза? — Оливер смръщи чело.

— Евелин ми каза, че си пробвал от нашата… а-а-а нейната продукция.

— Дръпнах си само два пъти от джойнта на Кабулке — отговори Оливер. — Наистина е добър. Но за съжаление, това не е достатъчно, за да ми послужи като извинение. Ти обаче направо си беше в делириум.

— Ти нямаш нужда от извинение — казах аз. — Нали аз бях тази, която те съблазни.

За пръв път през тази вечер Оливер се усмихна. Но това трая само няколко секунди. След това рече:

— Мисля, че се разбрахме да не говорим повече за това. Нищо не се е случило, нали?

— Нищо не се е случило — повторих печално. — Просто ще продължим да си живеем постарому до октомври. После ще си получим милионите и ще се радваме на лесно спечелените пари.

— Сега, когато вече изяснихме всичко, можем да сядаме да ядем.

— Съжалявам за бебето — казах след първата чиния пуешки хапки с кокосов сос и зеленчуци.

— Какво бебе?

— Бебето, което няма да имате с Евелин — отговорих.

— А, за това ли? — каза Оливер. — Ами то не беше нещо ново за мен. Мисля, че двамата с Евелин участвахме във всичкото това, за да ни стане ясно какво искаме всъщност. Евелин вече е взела своето решение.

— А ти?

— На мен не ми остава нищо друго, освен да го приема, нали?

— Да — казах.

Когато жената не иска дете, за мъжа е трудно да я изиграе по някакъв начин. Но за жена, чийто мъж не иска дете, имаше доста повече възможности да стигне до целта си.

— Имам още един въпрос — каза доста изненадващо Оливер и впи изпитателен поглед в мен.

— Да?

— Презервативите, които вчера използвахме, на Щефан ли бяха?

— Да — изморено отвърнах аз. — Намерих ги в чекмеджето на бюрото му. Освен това са го правили и върху бюрото. Можеш ли да си представиш?

За момент Оливер задържа очите си затворени.

— Затова искаше на всяка цена да го направим на масата — промълви тихо той, по-скоро на себе си, отколкото на мене.

— Да — признах и погледнах смутено към масата.

Това, което той направи с мен на масата вчера, беше невероятно. Но и по-късно, в леглото, изживяването беше изключително. Не беше чудно, че Евелин през ден насрочваше срещи под претекст, че има овулация.

— Оливер?

Той гледаше с невиждащ поглед пред себе си.

— Нищо, нищо — сепна се той. — Нали не трябваше повече да говорим за това. В края на краищата нищо не се е случило, нали така? Продължаваме всичко така, както беше до вчера по обяд.

— Точно така — насилих се да кажа, а ми се искаше да избухна в сълзи.

Но бързо се стегнах. За днес бях ревала достатъчно.

— Дюр ми се обади днес поне десет пъти — каза Оливер, сменяйки рязко темата на разговора. — Телевизията иска да заснемем първото предаване още през септември. Това ще рече, че трябва да намерим подходяща градина за предаването и да сформираме екип, колкото се може по-бързо.

— Ние ли трябва да подберем екипа?

— Не и снимачния екип — отговори Оливер. — Но хората, които ще ни помагат в преустройството на градината, са наша грижа.

— Мислех да пусна обява — казах. — Но вече е средата на август и изобщо не съм сигурна дали времето ще ни стигне. А и откъде толкова бързо ще намерим подходяща градина?

— Трябва да успеем! — отговори Оливер. — Какво ще кажеш да се захванем със старата градина на Катинка, тоест настояща на баща ми?

— Ще те представи в лоша светлина, ако още с първото предаване снабдиш собствения си баща с чисто нова градина — казах аз. — Не, трябва ни някой друг. Какво ще кажеш за Елизабет? Тя има страхотна къща, но откакто се е нанесла, не е пипано нищо, дори трева не е засадена. Земята около изкопите е обрасла в бурени. Пък и в подобието на градина има само един жалък пясъчник и развалена люлка. Ще бъде идеално поле за нашите изяви. Освен това Елизабет, Хана и децата със сигурност ще изглеждат много добре по телевизията.

— Добре — рече Оливер. — Нека тогава да опитаме с приятелката ти Елизабет. Смяташ ли, че ще успееш да запазиш всичко в тайна от нея.

— Разбира се — излъгах аз.

В действителност знаех много добре, че е невъзможно. Елизабет имаше направо ясновидски способности. Но ако се постараех и нещата се получеха така, както аз си ги представях, поне щях да я уредя безплатно с една великолепна нова градина. Това поне си струваше, а и аз щях да съм удовлетворена.

— Десерт? — попита ме Оливер.

Сега вече той се държеше, както винаги. Сякаш вчерашната вечер никога не е съществувала.

— С удоволствие — отговорих.

Искаше ми се и аз да можех да забравя всичко толкова бързо.

Всички, освен мен, се върнаха към обичайното си ежедневие. Следващите седмици преминаха, без да се случи нещо необичайно. Общо взето доктор Бернер, Хуберт и Шерер ни охраняваха както досега, денонощно. Господин Кабулке се беше посветил изцяло на задачата да шлайфа и боядисва в бяло отвратителните врати на съборетината. Евелин изпробваше в новоремонтираната кухня всевъзможни рецепти за сладки с канабис, взети от интернет. Щефан се държеше така, като че ли между нас всичко бе изяснено. Той прекрати аферата си с Петра, като в замяна на това аз се опитвах да изглеждам по-малко отблъскваща за него. Говорехме рядко един с друг, той съвсем заряза калкулациите и се посвети изцяло на търсенето на нова работа. За грозния празен период в автобиографията му, който той запълваше с „дейност, като самостоятелен финансов съветник“, разбира се, обвиняваше единствено мен.

— За пръв път през живота си се чувствам щастлив, че баща ми има връзки навсякъде — каза ми Щефан. — Без татко последните две години щяха да ми костват кариерата.

Но благодарение на Фриц, Щефан беше получил възможността да се яви на интервю с шефа на отдел кадри от старата фирма на свекър ми. В същата фирма, между другото, работеше и Еберхарт.

— Да, бе! — възкликна Еберхарт на една от неделните ни семейни закуски, които се провеждаха в зимната градина на вече неговата къща. — Говори се, че в момента сме замразили всички назначения.

— Замразяването на назначаванията важи само за ръководните длъжности — отговори Щефан. — Шефът на отдел кадри беше впечатлен от кандидатурата ми. Аз се оказах точно това, което търсят в момента.

— Да, бе! — изсумтя Еберхарт невярващо.

— Човекът ми дължи отдавна една услуга — намеси се Фриц.

— Ясно — обади се и Евелин.

— В момента търсят човек за офиса си в Чикаго — обясни Щефан. — Там трябва да поема маркетинговия отдел. А после, като потръгнат нещата след една-две години, ще се върна в Германия. Такъв шанс човек получава веднъж в живота.

След тази реплика ме погледна многозначително. Трябваше да се досетя, че не бива и през ум да ми минава да провалям по някакъв начин този уникален шанс.

— Чикаго е дяволски далече — каза Оливер и ме погледна.

Свих рамене. Нямах изобщо никакво намерение да ходя в Чикаго, но и без това никой тук нямаше да ме разбере.

— Чикаго ми звучи фантастично — рече Евелин замечтано. — Има и четири сезона.

— Да, бе! — обърна се Еберхарт към Щефан. — За подобен пост обикновено има около 300 кандидатури. Не мислиш ли, че шансовете ти са съвсем минимални? Моята особа би казала да.

— Моята особа пък би казала, че аз съм най-подходящият кандидат за работата — тросна се Щефан. — Освен това шефът на отдел „Кадри“ дължи на татко услуга.

— Човекът е някъде около средата на трийсетте — учуди се Еберхарт и се обърна към Фриц. — Когато ти си се пенсионирал, той сигурно е бил още в детската градина?

— Пенсионирал съм се едва преди десет години — каза Фриц. — А малкият Юрген (това явно беше името на шефа на отдел „Кадри“) тогава беше най-младият член на моя екип. Дяволски много ми дължи.

— Колко хубаво за Щефан! — рече Еберхарт.

— Колко хубаво за всички нас! — допълни Евелин. — Нали и ти работиш в същата фирма, Еберхарт?

— Еби и аз се запознахме, когато той вече отдавна работеше във фирмата — уточни Катинка, готова да спори. — Еби е получил работата си, защото е добър, а не защото има връзки.

— Аз също съм добър — намеси се Щефан. — В днешно време човек има нужда от връзки, за да получи изобщо шанс да докаже колко е добър.

— Правилно — каза Фриц и с едната ръка прегърна Щефан, а с другата Оливер. — Мисля, че съвсем скоро ще имам възможността да се почувствам горд с двамата си сина. Единият ще направи кариера в старата ми фирма, а другият кариера в телевизията. Предаването на Оливер скоро ще е абсолютен хит! В това съм сигурен.

— Това е и предаването на Оливия — допълни Оливер.

— Разбира се, разбира се! — рече Фриц. — Аз съм много горд и със снаха си. Да вдигнем чаши с вино и да пием за чудесното ни семейство.

И тъй като нямаше чаши с вино, си казахме наздраве с чашите с кафе.

— За семейство Гертнер! — каза Фриц.

— За семейство Гертнер! — повторихме и ние.

Сега липсваше само музиката от сериала „Далас“, която постепенно да се усилва. И ето ни отново:

Семейство Гертнерови — най-хубавият сапунен сериал. Ако току-що сте включили телевизора си, ето какво се случи накратко. В главните роли: старият деспот Фриц щедро размени вилата си за малка средностатистическа градска къща, като в същото време хвърли око на новата си съседка Роберта Кноп, която доброволно и безвъзмездно му чисти и глади. Най-големият син Оливер, който едва миналата седмица преспа с жената на своя брат. Щефан, по-малкият брат, който срещу един милион евро се съгласи да дели една къща с Евелин, чудно хубавата жена на Оливер, но предпочита да спи с продавачката на цветя Петра, която по естетически причини ви показваме само от кръста нагоре. Оливия, момичето с къдравите коси, което само не знае как се забърка в този сапунен сериал. И Евелин, жената на Оливер, която успешно се зае с отглеждането и култивирането на канабис и така помогна за осъществяването на юношеските мечти на всички пенсионери от квартала. Ето и поддържащите роли: Катинка, малката сестричка, която от ден на ден става все по-дебела и въздига до небесата мъжа си Еберхарт, който (по телевизията няма как да бъде подушен) има проблеми с потните си жлези. В останалите роли: децата Лея, Ян и Тил, които винаги по средата на закуската скачат и напускат зимната градина. Какво ще стане по-нататък със семейство Гертнерови? Ще получи ли Щефан работата в Чикаго и ще успее ли Оливия с къдравите коси най-накрая да му обясни, че вече отдавна не го възприема като свой съпруг? И какво я чака Оливия, когато вече няма да е част от това семейство? Ще успеят ли със своя милион Евелин и Оливер да поставят ново начало на своята връзка и дали ще бъдат щастливи и без деца? Ще успее ли госпожа Роберта Кноп да завладее сърцето на стария Фриц с чистене? И дали накрая няма да оспорва наследството на децата Оливер, Щефан и Катинка? Дали някой няма да изпълни заканата си и да запрати кана с кафе по главата на Еберхарт? Включете телевизорите и вижте сами, защото започва „Семейство Гертнерови“. Таатутаааа тутатутааа.

С Оливер работехме много усилено върху първите снимки на предаването и той както винаги беше много мил. Дори отново започна да ме нарича карфиолче. Онази неповторима нощ изглежда напълно беше заличена от съзнанието му. Много му завиждах, защото самата аз не бях в състояние да я забравя. Дори не бях в състояние да мисля за каквото и да било друго. Особено когато вечер седнехме на масата, направо се чувствах ужасно. Все пак на тази маса бяхме…

Но Оливер, както всички други, се беше върнал към нормалното си ежедневие. Умувахме върху предаването, с което щяхме да разхубавим градината на Елизабет. Само Хана беше посветена. Тя трябваше да излъже Елизабет, че е спечелила уикенд в СПА хотел, при това с правилно попълнена от името на Елизабет кръстословица, пратена до издателството на списанието от Хана. Елизабет се зарадва страхотно на букета и изглеждащото като истинско поздравително писмо от списанието. Така в следващите няколко дена ми се наложи да полагам страхотни усилия, за да не се издам по време на джогинга ни.

— Представяш ли си само: цели два дни козметични процедури за лицето, фризиране, масажи, обезкосмяване. Не е ли фантастично, голяма съм щастливка!

— Така си е! — отговорих.

— Мислиш ли, че там инжектират и ботокс? — попита Елизабет превъзбудено. — Знаеш ли, от известно време ми се е образувала тази бръчка на челото. Ужасно ме състарява, мисля, че е от раждането.

— Бръчката ще си изчезне от само себе си, като започнат да заливат лицето ти с онези аюрведични масла — казах й.

— Но не е ли малко нечестно спрямо Хана? В края на краищата тя е решила тази кръстословицата, нали? Не смяташ ли, че трябва да й отстъпя пътуването?

— В никакъв случай! — извиках аз. Но това изобщо не убеди Елизабет, затова добавих: — Освен това ти имаш много по-голяма нужда от тези процедури. Тя изглежда доста по-млада от теб.

Това помогна.

Единственото, което не бях предвидила обаче, беше неспособността на Хана да запази тайната ни докрай. Минаха само три дена и Елизабет вече знаеше всичко.

— Съжалявам много! — каза натъжена Хана. — Но Елизабет понякога е толкова прозорлива. На моменти имам чувството, че съм от стъкло и тя вижда през мен.

За сметка на това, Елизабет не показа и следа от тъга. Дори напротив, радваше се двойно повече: СПА хотел и нова градина. И това ако не беше повод за радост.

— Ти си просто истинска приятелка! — каза и се нахвърли да ме прегръща здраво.

— Какво ще правим сега? — закахърих се аз. — След по-малко от две седмици започват снимките. Откъде ще намерим в последния момент друга градина?

— О-о-о, я стига! — каза Елизабет. — Ти да не вземеш да напълниш гащите сега. Никой няма да забележи.

— Не съм сигурна — отговорих нерешително.

Мисля, че беше много тъпа идея да избера приятелка за това предаване.

Но Елизабет направо ме подлуди с молбите си.

— Когато се върна от СПА процедурите, така истински ще се зарадвам, че просто няма да повярваш!

— Е, добре! Не ми остава нищо друго, освен да продължа по план. Но знай, ако ме издъниш, това ще означава краят на моята кариера в телевизията.

— О, благодаря ти, Оливия! Обещавам ти, че няма да съжаляваш. Знаеш ли колко много искам тераса, на която да закусваме. Ще можеш ли да направиш такава?

— Ще видим — казах милостиво.

— Чудесно! — рече Елизабет и ми залепи още една целувка.

Не казах на Оливер, че Елизабет знае. Нямаше нужда да всявам излишна паника.

Иначе дори и Петра се държеше както обикновено. Продължаваше всяка сутрин да идва на работа и не пропускаше възможност да ме информира колко зле изглеждам. През останалото време продаваше бегонии на омаяните мъже. Връчих й писмено предизвестие, макар Щефан да каза, че не било необходимо.

— Вече обясних на госпожа Шмидке, че няма да имаме нужда от нея, когато затворим магазина — обясни ми той. — Тя прояви разбиране. Мисля, че нямаме основание да искаме да й навредим по какъвто и да било начин.

— Аз само уволних госпожа Шмидке, Щефан, не съм я хвърлила от моста!

— Става въпрос за обезщетението за безработни — отговори Щефан. — Ако я уволним по причини, свързани с проблеми от страна на работодателя, ще получи парите си веднага. Иначе ще трябва да чака три месеца.

— Тогава по-добре да си потърси друга работа! — казах аз. — Разбира се, ще й напиша и препоръка.

— Вече го направих — рече Щефан.

Започнах да се смея иронично.

— И какво точно написа? Че госпожа Шмидке винаги е много всеотдайна към шефа си и показва голямо желание за копулация9?

— Оли! — каза той. — Кога най-сетне ще престанеш да ми го натякваш?

— Може би, когато получиш работата в Чикаго — отвърнах аз.

Лицето на Щефан мигом засия.

— Чикаго! Не е ли страхотно? Винаги съм искал да живея в Щатите. Това просто е друг ритъм на живот. Хората там са толкова по-освободени. А само си представи, в края на седмицата хващаме самолета и разглеждаме Сан Франциско.

— Супер — възкликнах иронично.

Щефан, разбира се, не забеляза иронията в гласа ми.

— Със сигурност и там ще се намери някоя хубава градинка, която само чака да се появиш — каза той.

Той демонстрираше тотална незаинтересованост за моя живот. Затова само вяло го попитах.

— А какво ще стане с градинското ми предаване?

— Ах, Оли, скъпа! Та това изобщо не е сигурно! Нали ги знаеш какви са тези в телевизията, дори след като излъчат първото предаване, изобщо не означава, че ще има и още. Нали виждаш как Оливер се лута без успех вече години наред. Но можеш да използваш това при кандидатстването ти за работа.

— Ама разбира се! — казах аз.

В деня, в който беше насрочено интервюто за работа на Щефан, Евелин се появи в магазина с голяма чиния, пълна със сладки.

— Това коледни сладки ли са? — отвратена попита Петра. — Не е ли малко рано?

— Не. Това изобщо не са коледни сладки — отговори Евелин.

— Но това са звезди, еленчета, джуджета и дядомразовци — упорстваше Петра, като в същото време почукваше с дългия си изкуствен маникюр по малките фигурки.

Евелин очевидно беше приготвила сладките с формичките, които бях получила като подарък за осемнайсетия си рожден ден от приемната ми майка. (Имам рожден ден малко преди Коледа и подаръкът беше много мил. А че не им се зарадвах, си беше мой проблем.)

— Така е — отвърна й Евелин. — Но го направих само за да се различават. Звездите например са с ниско съдържание на масло. Никакъв холестерол. Дядомразовците са без захар. Еленчетата съдържат само две калории. Но абсолютният хит са джуджетата. Те са така приготвени, че докато ги яде, човек изразходва повече калории, отколкото приема.

— Хайде стига, бе! — стъписа се Петра. Сега вече погледна на сладките със съвсем други очи. — Те дори имат шоколад отгоре.

— Да, и марципан имат. От обезмасления, разбира се! — отвърна Евелин със сериозно лице, все едно, че наистина имаше обезмаслен марципан. — Преди тежах с четирийсет килограма повече.

— Наистина ли? — извикахме с Петра в един глас.

А след това добавих:

— Изобщо не съм знаела!

Евелин ми хвърли унищожителен поглед, който трябваше да ми даде да разбера, че през живота си не е тежала и грам повече. Естествено, колко бях глупава само.

— С тези сладки в продължение на само четири седмици отслабнах напълно — каза тя, вече обърната към Петра. — И сега, когато огладнея, се тъпча с тях колкото си искам, без изобщо да се страхувам, че на следващата сутрин ще са се натрупали на задника ми. Дори напротив, когато наддам няколко грама, веднага си хапвам от джуджетата.

— Не думай! — повтори Петра. — Не че имам нужда, но трябва постоянно да се въздържам да не хапна нещо излишно.

— О, това ми звучи познато — каза в отговор Евелин. — И когато човек не може да устои на изкушението, след това трябва да си бърка с пръст в гърлото. Ужасно е!

Петра кимна в знак на съгласие.

— Така че тези сладки слагат край и на постоянния глад — продължи Евелин.

— А вкусни ли са? — попитах аз.

— Много ясно! — отвърна ми Евелин. — Вземи си една звездичка.

Петра погледна завистливо как си взех една от сладките. Съвсем плахо отхапах от нея. Не че се страхувах от маслото без холестерол или шоколада без калории. Страх ме беше, че вкусът на канабис щеше да бъде толкова силен, колкото и мириса.

— М-м-м, много вкусно! — казах изненадано.

А погледът на Петра ставаше все по-завистлив.

— Нали? — Евелин сияеше. — Преди да налучкам рецептата години наред си блъсках главата защо тези сладки се продават толкова скъпо. Между другото, могат да се купят само в чужбина. В Германия изобщо не са разрешени.

— Типично по немски! — въздъхна Петра и впери лаком поглед в сладките. — Защо най-добрите средства за потискане на апетит се продават само в Щатите?

— Да, така е. Но дори и там са много скъпи — каза Евелин. — Имам предвид сладките.

— Вярвам ти — рекох аз.

Държах в ръка останалата половинка от сладката и се чувствах доста странно. Аха! Май започваше да действа!

— Проявявам голям интерес към едно от джуджетата — каза Петра и за първи път, откакто я познавам, говореше с любезен тон.

— Не знам — каза колебливо Евелин. — Все пак не са разрешени в Германия.

— Охо, ако знаеш само колко забранени неща съм изпила! — засмя се Петра.

И това беше нещо ново за нея. Прозвуча ми, все едно, че вече си беше хапнала от сладките.

— Ами, добре тогава! — съгласи се Евелин и й поднесе чинията.

Петра грабна със зле прикрита лакомия едно от джуджетата. За секунда вече беше отхапала главата му.

— Вкусно! — извика тя.

— Да, нали? — казах аз.

Наблюдавах я с любопитство. Чувствах се някак си гадно. Чак ми се повдигаше.

— Едно такова джудже струва около петдесет евро.

— Наистина ли? — попита Петра и отхапа и корема на джуджето.

— Най-малко — отговори Евелин и ми намигна.

Сложих ръка на стомаха си. Ох, беше ми много лошо.

Но Петра очевидно беше тренирана. За секунди от джуджето не беше останало и следа.

— Наистина е много вкусно.

— Още една сладка? — предложи любезно Евелин. — Дядомразовците също са божествени.

— Да, но джуджетата изразходват повече калории, отколкото съдържат — отговори Петра.

— Да, но дядомразовците нямат никакви калории.

Господи, колко глупава беше тази жена.

— Кое няма никакви калории? — попита някой.

Зад нас се чуха стъпки на много хора, влизащи едновременно в магазина.

От страх сърцето ми спря да бие. Полицията идваше да претърсва оранжериите. Затвор. Дали имаха градинка в затвора?

Но, разбира се, не беше полицията. Беше Катинка с децата и Еберхарт.

— Какво ви води насам? — попитах аз.

— Ще си купуваме растения, какво друго — отговори ми Катинка и се засмя. — Но ако има нещо нискокалорично и аз искам да го опитам.

— Заповядай — каза Евелин и услужливо й поднесе чинията със сладки. — Домашни са.

— Евелин! — избутах набързо чинията настрана. В крайна сметка Катинка беше бременна. — Какви точно растения ви интересуват?

— Еберхарт иска да засади храсти около басейна. Така следващото лято никой няма да може да го гледа как се къпе.

— М-м-м — каза Петра.

В този момент вече отхапваше третото си джудже.

— Разбирам ви — казах, като имах предвид свенливостта на Еберхарт в басейна.

Той беше забил тъп поглед в Петра.

— Аз от моя страна, съм се спрял на дафиново дърво — рече той. — Расте бързо и е вечно зелено. Това е.

— Така е — отговорих. — Но градинският бамбук бързо ще направи плътна преграда. А и повече ще подхожда на басейна.

— Да, обаче е скъп — рече Еберхарт. — Аз от своя страна, вече проучих цените.

— Тази ъ-ъ-ъ… Оливия със сигурност ще ти предложи специална цена — каза Фриц, който точно в този момент влезе през вратата.

Какво ставаше тук? Да не би семейно събиране?

— Със сигурност ще ти предложа хубава цена, Еберхарт — казах. — Но наистина си прав, бамбукът е доста скъп.

— Е, тогава аз от моя страна, не го ща! — отговори Еберхарт.

— Но, Еби! — възкликна разстроено Катинка.

Тя очевидно беше за бамбука.

— Искаме да поливаме, не да сечеме! — отвърна й той. — Само с такова мото човек може да успее в живота.

— Е, от време на време човек трябва и да се поглези малко — намеси се Фриц.

— Какво мога да направя за теб? — попитах, като се обърнах към Фриц.

— Сладки? — предложи Евелин.

— Ще отида заедно с Щефан на интервюто му за работа — обясни Фриц.

Евелин се закикоти.

— Разбираемо е, на малкия ще му е за първи път. И сега, тате, трябва да му държиш ръчичката.

— Охо! — възкликна Еберхарт.

— Глупости — отвърна Фриц. — Просто ще отида с него, за да поздравя старите си колеги. Човек трябва да поддържа контактите си.

— И Щефан наистина ще получи работата в Чикаго? — попита Евелин.

— Ако се представи на ниво — отговори Фриц.

— Ух-ух-ух — изведнъж възкликна Петра.

Никой не знаеше какво точно искаше да каже с това.

Щефан влезе в магазина, облечен в нов костюм. Не само костюмът беше нов, но и вратовръзката, и ризата, и обувките.

— Ето така изглежда един истински бизнесмен — възкликна гордо Фриц.

— Чикаго, идваме! — каза Щефан.

— Сладки? — предложи Евелин.

Отново избутах чинията настрана.

— Откачи ли? — изсъсках й аз. — Да не искаш да си оплеска новите дрехи.

— Изглеждаш страхотно — каза Катинка на Щефан. — Като Кевин Костнър. Нали, Еби, Щефан изглежда като Кевин Костнър.

— Брад Пит — коригира я Петра. — Прилича на Брад Пит.

— По-хубав е — измърморих на себе си. — Доста по-хубав.

Щефан се усмихна поласкан.

— Пожелайте ми успех! — каза той.

— Успех — пожелах му аз.

— Успех, братленце! — гордо каза Катинка.

— Ще се справиш — обади се завистливо Еберхарт.

— Едно малко лакомство за късмет? — отново предложи Евелин.

Отново избутах чинията. Стигаше ми, че натровихме Петра.

— Да не би да искаш да получи тази работа? — попита ме Евелин, когато Фриц и Щефан вече бяха излезли, а Катинка, Еберхарт и дечурлигата се бяха отправили да търсят господин Кабулке и да огледат дафиновите храсти.

— Защо пък не?

— Защото Чикаго си е доста далече — отговори ми Евелин.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре! — казах аз.

— Разбирам — рече Евелин и ме погледна сериозно.

— Ти май си първата, която ме разбира — въздъхнах аз. — Щефан все още си мисли, че сме семейство.

— Да, мъжете често са трудно схватливи — отвърна тя.

— Вече изядох сладки за двеста евро! — каза Петра и се закиска. — Това са най-скъпите десертчета в живота ми.

— Не знаеш колко си права — рече Евелин.

Петра пак се изкикоти.

— Значи господин Гертнер ще става мениджър в Чикаго?

— Ще видим — измърмори Евелин.

— Мъжът ми също е паралия — каза Петра.

— Колко хубаво, радвам се за теб — отговорих аз.

— Да, но кинтите развалят характера — отвърна ми Петра. — С течение на времето пичовете започват да си мислят, че са прекалено добри за нас.

— Моля?

— Ами, мъжът ми например — започна Петра, — мисли, че е нещо повече кат мен.

— От мен — поправих я.

— От мен — поправи се Петра. — Наистина. Мисли, че съм отблъскваща. А той е плешив и има шкембе. Е, питам аз, кой в случая е отблъскващ, той или аз?

— Не мога да повярвам — казах аз.

Значи Петра беше в абсолютно същото положение като мен. Само дето Щефан нито беше плешив, нито имаше шкембе.

— Ами самата истина си е — каза Петра. — Затова от време на време му показвам, че мога да имам всеки мъж, който си поискам.

— А-а, това ли било? — възкликнах, изпълнена с разбиране.

— Още малко и ще се разплача — обади се Евелин.

Петра се закиска пак.

— Не беше много трудно да ти открадна мъжа — обърна се тя към мен. — Но не можеш да отречеш, че те предупреждавах.

— Предупреждавала си ме? Ти мен?

— Еми много ясно. Казвах ти, че ако продължаваш да се разхождаш наоколо като попово прасе, за нищо не гарантирам. И ти продължи да се разхождаш като попово прасе.

Започна да се смее и вече не можеше да спре. Облегна се на плота на магазина и се хвана за корема, докато се кискаше с всички сили. Заприлича ми на розов палячо. Розов палячо с десетки глупави шнолки в косата. Рядко бях виждала някой, който да предизвиква такова съчувствие.

— Мисля, че я хвана — измърмори Евелин и погледна часовника си. — Много бързо стана!

— И аз от доста време се чувствам някак си странно — отговорих и изхълцах. — Наистина, никак не ми е добре.

Евелин погледна нагризаната сладка в ръката ми.

— Съкровище, в звездите не съм слагала абсолютно нищо.

— Ама да ви кажа, в леглото е пълна скръб — каза Петра и се раздруса от силен смях.

— Чудно ми е какво толкова смешно има в това? — попита я Евелин. — Та вие, горката, само дето сте останала разочарована!

— И аз не знам какво смешно има — отговори Петра и така се смееше, че чак сълзи се стичаха по лицето й. — Пълна скръб. Хи-хи, изобщо не е смешно, хи-хи. Защо се смея? Хи-хи. Можеш да ми говориш на ти.

— О не, благодаря! — каза Евелин.

Сега вече наистина ми дожаля за Петра.

— Вече е единайсет и половина, Петра. Не трябва ли да вземеш децата от детската градина?

— Децата ми? — Петра се въргаляше от смях върху плота. — Да ги взема?

— О, Господи — казах аз. — Какво направихме само? Та тя не е в състояние да кара!

— Не е — самодоволно отбеляза Евелин.

— А бедните дечица? Сега стоят пред детската градина и чакат мама.

— Децата никога не чакат майките си сами отвън, а са под наблюдение. И ако случайно никой не дойде да ги вземе, възпитателките се обаждат на бащата. А може и на социалната служба — ухили се Евелин.

— Евелин, ти си истински дявол! — казах аз.

— Не съм — отвърна тя. — Просто смятам, че кривокраката заслужава наказание.

— Но бедните деца…

— Ти би ли искала да имаш такава майка?

— Никой не може да избира родителите си — казах аз. — О, Господи, Евелин, наистина ми е много лошо. Сигурна ли си, че не си сложила нищо в звездите?

— Абсолютно съм сигурна — каза тя.

— Тогава сигурно обезмасленото масло не ми понася.

— Оливия, сърчице мое, няма никакво обезмаслено масло — каза Евелин.

Това се стори толкова смешно на Петра, че започна да хълца.

— Най-добре ще е да си легнеш на дивана! — обърнах се към нея.

— Да, няма да й е за първи път — отбеляза Евелин.

А Петра се смееше ли, смееше. Когато стана, за да отиде в кабинета, си удари главата в ръба на вратата. По всичко личеше, че такава смешка не й се беше случвала до сега, защото тя се закикоти още по-силно от преди. Когато най-накрая се излегна на дивана, погледнах изплашено към Евелин.

— Може ли да се умре от това?

— Ще видим — каза тя и на свой ред се засмя безгрижно.

Напрежението в корема ми се усили. Едва успях да стигна до тоалетната, преди да повърна.

— Твоите сладки наистина са страхотни за потискане на апетита — казах, когато излязох от там.

Евелин ме погледна умислено.

— Може би ти е лошо по друга причина. Кога за последен път ти дойде?