Неверни кафяви очи

Десета глава

Обичаше тази стая, тя беше мястото, където бе скъсала връзките си с Яслъхан и се бе превърнала в жителка на Истанбул. С влизането през вратата, точно отсреща, високо, лакирано с тъмен лак легло в американски стил стоеше опряно до стената между два прозореца. Малък гардероб, направен от същото дърво, беше поставен в ъгъла, а веднага до него беше наместен скрин. Върху нощните шкафчета от двете страни на леглото бяха поставени две доста натруфени лампи с бежови абажури. Червеникавокафявите пердета бяха стилни, а на пода коприненият килим от Хереке блестеше, сякаш беше купен едва вчера. В дома на Дениз единствено това място беше останало напълно непроменено. От предишния вид на дневната, кухнята и другите стаи не беше останала и следа, но в нейната стая времето беше спряло. От много години помещението за гости, което бе обзаведено малко преди смъртта на майката на Дениз, беше наречено „стаята на Нарин“. Въпреки, че Нарин вече не живееше в къщата, стаята все още беше стаята на Нарин и оставането й да нощува в нея по разни причини правеше Дениз много щастлива. Нарин също обичаше да се събужда на това място. Обикновено тук се събуждаше след нощи, в които беше пила прекалено много, за да се прибере вкъщи, и всеки път беше с махмурлук от нощта, но пак започването на деня напомняше на Нарин най-щастливите дни в живота й. Нови дни, пълни с надежда, в които миналото оставаше в мрака, а бъдещето светеше в завладяващи цветове…

През онази сутрин със събуждането си в леглото не се чувстваше добре. Срещата с Фърат предишната нощ я беше извадила от равновесие. Истината, че миналото не е останало толкова далеч, колкото си мислим, че не е могла да се отдалечи достатъчно, пораждаше у нея печал. Или с отминаването на годините човек става по-слаб, вместо да бъде по-силен? Дали, съзрявайки, не става безсъдържателен и изгубва издръжливостта си? Дали не забравя, вместо да научава, дали не се съмнява в онова, което знае? Да трепери така като лист след десетките неща и десетките години, които беше оставила в миналото, даваше основание на усещането, че се връща към собственото се начало. Беше вървяла, вървяла, но не беше стигнала до никъде. Може би това, че светът е кръгъл, означава, че винаги се връщаш откъдето си започнал — с други думи, към себе си.

Миризмата на препечени филийки, която дойде някъде от вътрешността, я накара да се усмихне. След всяко скарване помежду им Дениз винаги правеше неочаквани за нея неща, всичко, което беше по силите й и приключваше с умилостивяването на Нарин.

— Хайде, ставай вече! Направих ти закуска.

— Добре, идвам.

Влезе в кухнята, завари Дениз седнала на масата за закуска, лицето й беше зле, колкото и вечерта, но тъй като се опитваше да се усмихне, изглеждаше още по-зле.

— Добър ден.

— Добър ден. Всъщност правех палачинки, но не ми се получи. Станаха странни и аз ги изхвърлих — каза Дениз.

— Няма нищо. Това, че си станала в седем сутринта само по себе си е чудо.

— Моля ти се.

— Изобщо не ти благодаря. Дойдох тук посред нощ в дъжда, тревожих се за теб и прекарах нощта под един покрив с човек с такова лице. Закуската ми се полага.

Дениз се засмя:

— Разби ми сърцето.

— Днес искам направо да отидеш при истински лекар. Сигурно могат да направят нещо за лицето ти.

— Добре, ще отида, не се тревожи. И аз не си падам по идеята да се разхождам в този вид.

— И още нещо, нямаше нужда да ставаш толкова рано и да ме събуждаш, защото днес ще ходя по-късно на работа.

— Наистина ли? По дяволите, защо не каза? Можеше да поспим повече.

— От къде да знам, че ще приготвяш закуска. Живях в тази къща четири години, а не си спомням нито веднъж да си станала по-рано да направиш закуска.

Дълго бърбориха около масата, после Нарин влезе под душа. Когато излезе, Дениз каза с тон, който много приличаше на въпрос:

— Фърат се обади докато беше в банята.

— Какво внимателно момче!

— Не се обади на мен, обади се на теб.

— Мен ли потърси?

— Да, телефонът ти иззвъня и аз вдигнах.

За Дениз не съществуваше понятието лична неприкосновеност.

— Еее? Какво каза?

— Затвори.

Дениз запали цигара и седна във фотьойла.

— Но аз познах номера му.

Нарин не знаеше какво да отговори.

— Боже мой! Предполагам, че е искал да попита за тебе. Как е лицето на Дениз, в добро настроение ли си, нещо такова…

— Тогава защо не се обади на мен?

— Не знам — сви рамене Нарин. Видя как по лицето на Дениз премина облакът на подозрението, трябваше бързо да измисли нещо, и тя го направи: — Ааа, вярно, искаше да му дам идея за рождения ден на Ърмак, може заради това да се е обадил. Не знаеше какъв подарък да й купи. Канеше се теб да пита, но се отказа, защото не можеш да си държиш устата затворена.

— Аз ли няма да мога да го запазя в тайна?

Нарин кимна.

— Няма начин да успееш да го запазиш в тайна.

— Какво ще прави в такъв случай? Виж, кажи му да не мисли за организиране на парти, защото ще го направя аз, разбра ли?

— Добре.

— Нека да купи подарък и да дойде или ако подготви изненада, да е през деня. Да не се намесва в останалото. Каза ли ти какво има предвид?

— Не, още не сме говорили. Само каза, че иска идея за рождения ден на Ърмак, това е.

— Дай му добра идея, нека купи нещо хубаво.

— Добре.

— Даже отиди и ти да го купите. Да не вземе да купи някоя глупост!

— В никакъв случай. Скъпа, какво ме интересува какво ще купи? Хайде, вече да се приготвям.

— Помниш ли, че щеше да ходиш по-късно.

— Вече е късно.

— Нарин…

— Да?

— Този Фърат не може да е твоят Фърат от Яслъхан, нали?

— Не, разбира! Откъде ти хрумна сега пък това? — отвърна Нарин.

— Не знам, отдавна се канех да те питам, но забравих. И двамата имат едно и също име, и двамата са от Яслъхан…

— Охооо, в Яслъхан само да се огледаш и ще изскочи някой Фърат. Имаше един и в нашия клас. В онези дни сигурно е било на мода — засмя се Нарин. Все пак тя не се познаваше с друг Фърат.

Облече се набързо, небрежно се сбогува с Дениз и не разбра как се озова на улицата. Вървеше към колата, прехвърляше всичко към сметката на Фърат, караше се с него, сякаш беше застанал пред нея. Що за човек беше този? Защо й звъни в ранни зори, като знае отлично, че остана да спи у Дениз? Дори не съзнаваше, че като си говори сама, привлича вниманието на минаващите покрай нея хора. Щеше да му даде на Фърат да разбере. Само веднъж да се качи в колата, първата й работа щеше да е да му се обади и да му каже какво мисли.

— Какво се опитваш да направиш, за бога? Защо ми звъниш? Отгоре на всичко знаеш, че ще остана у Дениз. — Гласът й бе изгубил ниските тонове, беше станал много писклив и звънеше в колата.

Фърат беше безкрайно спокоен и отговори, сякаш водеха обикновен ежедневен разговор.

— Обадих се, защото си мислех, че ходиш на работа рано. Откъде да знам, че по това време ще си още у Дениз?

— О, колко мило! И когато тя вдигна, ти й затвори телефона. Не се ли сети, че ще познае номера ти?

— Познала ли го?

— Разбира се, че го е познала. Още ли не си разбрал колко е проницателна?

— Означава, че не съм разбрал.

— О, Фърат, само виж в каква ситуация ме забърка. Ако не бях измислила нещо в този момент, Дениз щеше да си помисли, че между нас става нещо.

— Хайде де! Така ли каза? — на Нарин й се стори, че чува как в този момент отпива от чая или от кафето си.

— Не, не го каза, но попита дали не си онзи Фърат, за когото съм й разказвала.

— Хайде бе — Фърат се засмя.

— Много смешно!

— И ти какво каза?

— Казах и, че ще ти помагам с рождения ден на Ърмак. Ти си ме помолил да ти помогна за подаръка, ясно? Да не си посмял да ме издадеш, че излъгах!

— Какво? Скалъпила си такава ученическа лъжа? — Фърат щеше да се пръсне от смях. — Аз на такъв идиот ли ти приличам, който звъни тайно на приятелите на гаджето си, за да й избере подарък?

— Защо не? Факт е, че позвъни, знаейки, че съм при Дениз.

Фърат отново се засмя.

— Добре, какво предлагаш да купя на Ърмак?

— Купувай каквото си искаш, не ми пука! Само престани да забъркваш повече нещата. Да не си посмял да ми се обадиш пак! При това изтрий моя номер!

— Но аз го знам наизуст.

— Тогава го забрави!

Нарин затвори телефона гневно и с изненада забеляза, че почти е стигнала до офиса си. Не беше разбрала как бе изминала целия този път. Точно слизаше от колата, когато телефонът й позвъни отново.

— Ало?

— Аз съм — каза Фърат. — Щях да те питам нещо, но от твоето викане нямах възможност.

— Питай.

— Какво си казала на Дениз, свързано с мен? — гласът му все още звучеше подигравателно.

— Че си кретен! — каза Нарин и ядосано затвори телефона.

Черната Хатидже не спираше да повтаря едно и също нещо докато стигна до вратата на болницата:

— Оскърбих бог, оскърбих бог…

Тичаше с всички сили по калдъръмените улици, а от устата й не излязоха други думи.

— Оскърбих бог — плачеше тя. — Оскърбих бог — викаше, молеше, стенеше и виеше.

Тези две думи заместиха милиарди други думи, събрани във всички езици по света, и бяха достатъчни да изразят мъката на Хатидже, даже бяха повече от достатъчни. Тичаше толкова бързо, че Нарин, която надбягваше всички в махленските състезания, остана без дъх, докато следваше майка си.

Както си бе седяла пред портата със запушени уши, за да не слуша как майка й обижда Юмюхан, синът на бакалина внезапно се появи на ъгъла на улицата и извика задъхано:

— Нарин, погледни насам. Баща ти вкъщи ли е?

Нарин се изненада от развълнувания вид на момчето, каза:

— Не, по това време е в кафенето на ъгъла. Защо питаш?

Синът на бакалина извика:

— Застреляли са брат ти… Гръмнали са Мехмет… Тичай в болницата! — и хукна презглава в посоката към кафенето на ъгъла.

От този момент нататък Нарин се бе движила като в сън. Писъците на майка й я бяха отдалечили от реалността. Думите се бяха превърнали в безсмислени звуци, лицата се бяха отдръпнали и нито студът, нито хората наоколо й имаха значение. Ако някой беше попитал докато преминаваха през вратата на болницата как са стигнали дотам, тя нямаше да може да отговори.

Видя Дебелия Неджати и като че ли дойде на себе си. Стисна майка си за ръката и започна да я дърпа:

— Ела, мамо, виж, чичо Неджати е там.

Точно след тях влезе вътре Реджеп и като избута от пътя си Хатидже и Нарин с едрото си тяло, с две крачки се озова до Неджати.

— Мехмет мъртъв ли е? — извика така, че всички глави в коридора се обърнаха към тях.

Въпросът удари Хатидже в сърцето и тя се строполи; разтичаха се хора, с мъка успяха да я сложат да седне на един стол до стената и я накараха да помирише одеколон. В този момент Нарин разбра нещо, което преди това не беше съзнавала. Черната Хатидже скърбеше за сина си. Това означаваше, че обича Мехмет. Майка й обичаше Мехмет. Беше много изненадана.

Дебелият Неджати сложи ръка на рамото на Реджеп и каза:

— Не се бой, Реджеп, бъди спокоен. Не се тревожи, момчето ти е живо. Четири куршума са го уцелили, единият в гърдите. Състоянието му е сериозно, вярно. Сега го закараха в операционната. Ще чакаме. Запази спокойствие, виж, жена ти е съсипана.

Нарин погледна бялото като платно лице на баща си и очите му, които сякаш щяха да изскочат от орбитите. И той ли обичаше Мехмет? И той ли щеше да тъгува и плаче? Ако баща й обичаше Мехмет, може би обичаше и нея.

— Къде са другите куршуми? — попита Реджеп.

— Двата в крака и един в рамото. Но не са опасни. Най-страшният е в гърдите.

Реджеп се свлече на място, стисна главата си с ръце и започна да се клати наляво-надясно. Дебелия Неджати пое дълбоко дъх и клекна до Реджеп.

— Чакай малко, Реджеп, не губи веднага надежда. Бог е велик…

— Кой е застрелял Мехмет? — попита Реджеп, и запали цигара така като си клечеше.

— Момчето ти напоследък навестявало бардака на Селиме. Мъжът на една от курвите там търсел жена си от месеци. По някакъв начин открил следите на жена си. Нахълтал в бардака, а Мехмет бил там с жената. Мъжът изпразнил в тях два пълнителя. Жената умряла на място.

— Да пукне дано мръсникът! — каза Реджеп през зъби и хвърли на земята цигарата, която току-що беше запалил.

— Вече пукна, не се тревожи. Синът на Селиме го прострелял в главата и убил този тип още там.

Реджеп скочи на крака, погледна Неджати с празен поглед и повтори:

— Да пукне дано!

— Казах ти, човече, вече пукна.

— Не той, Мехмет! — извика Реджеп.

Когато докторът излезе от операционната и каза, че Мехмет ще живее, но възстановяването му ще отнеме време, а да играе футбол вече идеше да е само мечта, Реджеп си тръгна от болницата без да пророни дума. Дебелият Неджати избърса сълзите си. Хатидже благодари на бог, а Нарин седна на стола, от който беше станала, когато дойде докторът. Седяха около час, без да издадат звук. Дебелият Неджати, Хатидже и Нарин… Докторите не пускаха никого при Мехмет. И понеже не знаеха какво да правят, продължиха да чакат. Не можеха да помръднат: на Хатидже й изглеждаше нередно да остави сина си в един ъгъл на болницата и да се върне вкъщи; Дебелият Неджати не можеше да си тръгне, защото той бе дал пари на Мехмет да иде в бардака на Селиме или може би защото не можеше да си представи да остави тази безпомощна майка и дъщеря й сами, а Нарин — защото се боеше да попита майка си: „Да си ходим ли?“

От скука Нарин беше започнала да брои хората, които влизаха и излизаха от болницата, изведнъж видя момчето със синьото яке да идва към тях и забрави целия свят. Сега би стояла на този стол ако трябва до сутринта.

Момчето със синьото яке дойде до тях и попита:

— Батко Неджати, как е Мехмет? — не сваляше очите си от очите на Нарин.

— Смятат, че животът му е извън опасност, но кракът му ще остане недъгав. Това каза докторът.

— Да сме благодарни и за това. Най-напред чухме, че е умрял и много се изплашихме. После казаха, че е в болницата и веднага хукнах насам. Баща ми пита дали можем да направим нещо.

— Благодаря, синко Фърат, благодаря и на баща ти. Достатъчно е, че попита. Както виждаш, чакаме.

Значи името му е Фърат. В този момент на Нарин й се стори, че на света не може да има по-красиво име. Много пъти повтори наум „Фърат, Фърат, Фърат“.

— Баща ми казва, че ако могат нещо да направят в Истанбул, да го изпратим там — каза Фърат. Все така не отделяше поглед от Нарин. А Нарин бе вдигнала глава и го гледаше така, сякаш гледа слънцето.

— Докторът казва, че и най-добрите лекари да дойдат, все тая. Направили са всичко, което може да се направи — отговори Неджати и изпусна дълга въздишка към Фърат и другите зад него.

Фърат се наведе към Хатидже, която седеше отдясно на Нарин и не беше съвсем с ума си и каза:

— Надявам се скоро да се оправи, лельо! — Нарин за първи път усети уханието му и потрепери. Възможно ли е някой човек да мирише толкова хубаво? Ако можеше да задържи тази миризма в носа си завинаги; да я поема с всеки свой дъх, първо нея да почувства, когато се събужда сутрин…

— Благодаря… — Черната Хатидже дори не погледна момчето в лицето. Сълзите й капеха една по една върху скръстените й ръцете. Какво ще се случи с тях след това? Нейното силно момче ще куца ли по улиците на Яслъхан? Вместо да отиде във Фенер, дали ще търси работа, която да може да върши един сакат човек? От друга страна се успокояваше, като си казваше — всяко зло за добро. Може би заради това Реджеп няма да може да отиде в Истанбул и животът им няма да бъде съсипан. Мислите й се бореха една с друга — радостта с мъката, а грижата с облекчението.

Фърат неочаквано седна на стола до Нарин отляво и тя едва не припадна от радост.

— И на теб пожелавам Мехмет да се оправи бързо, ти си сестра на Мехмет, нали?

— А-ха… — отговори Нарин.

— Как се казваш?

— Нарин.

— Аз съм Фърат.

— Откъде познаваш брат ми?

— Познавам го отдавна. Отдавна идва да играе футбол в нашия квартал; той беше в началното училище, а аз в прогимназията. Тогава станахме приятели.

— Никога не съм те виждал.

— И аз не съм те виждала с него — каза Фърат. — Както и да е, сега съм в Анкара. От тази година следвам в Средноизточния технически университет. Миналата седмица започна ваканцията и се прибрах при нашите да ги видя.

Нарин кимна. Искаше разговорът им да продължи, но не се сещаше за нищо, което може да каже. Няколко минути седяха тихо и мълчаха. На Нарин й се струвате, че до нея пламти печка и горещината я залива. Дори години по-късно, при всяко припомняне за Фърат, в съзнанието й щеше да изплува тази излъчваща се от него топлина докато седяха един до друг.

— Излез навън за малко! — прошепна Фърат в ухото й, като лекичко се наведе към Нарин. — Изчакай пет минути и после излез навън. Аз ще те чакам пред вратата.

Нарин не знаеше какво да отговори, накъде да погледне. Беше цяло чудо, че сърцето й не разби гръдния кош и не изскочи отвън. Момичето затаи дъх, а Фърат се изправи и каза:

— Тръгвам, батко Неджати. Ще намина пак по-късно.

— Благодаря, скъпи! — Неджати потупа Фърат по гърба.

Известно време Нарин седя, без да мръдне. Струваше й се, че цялата болница е чула какво си бяха прошепнали и че всички гледаха нея. Около минута по-късно събра смелост и тихичко отдели поглед от мръсните плочки на пода. Никой не я гледаше. Майка й разсеяно си играеше с дантелата на кърпата си, а Неджати стоеше прав до стената срещу тях, и двамата бяха потънали в своя си свят. Разбра, че никой не се интересува от нея и изпусна въздуха, който беше задържала дълго време.

Тя се изправи и каза:

— Ще изляза да се разтъпча малко, краката ми се схванаха от седене.

Нито майка й, нито Неджати обърнаха глави към нея. Вървеше с разтреперани от вълнение крака към вратата, имаше чувството, че вътре в нея летят безброй птици. Точно когато стигна до изхода на болницата, отскочи две крачки назад, защото се озова лице в лице с Ердоган. Бедният човек се беше зачервил до неузнаваемост и уплашеното изражение на лицето му показваше, че новината го е разтърсила сериозно.

— Как е Мехмет? — попита Ердоган и сякаш щеше да се разплаче.

— Докторът каза, че няма да умре.

— Хиляда пъти слава на бога! — каза Ердоган, вдигна ръце и погледна към тавана. — Боже, с цялата си милост, смили се и запази момчето!

— Но казват, че нямало да се оправи веднага.

— Само да оживее… Пък ако ще да се оправя дълго време. Млад е, рано или късно ще се възстанови — каза Ердоган. — Къде са майка ти и баща ти?

Нарин посочи с ръка към майка си.

— Татко си тръгна. Мама е ей там.

Очите на Ердоган светнаха от ярост, когато попита:

— Къде отиде баща ти? Какво е имал да прави, което е по-важно от сина му?

— Не знам, просто си тръгна…

Ердоган поклати глава, после попита:

— Ти къде отиваш?

— Нииикъде. Краката ми се схванаха от седене, излизам да се разтъпча и се връщам.

Ердоган тръгна към Хатидже, без да задава повече въпроси, Нарин се успокои и излезе през вратата, откъдето преди малко беше влязъл той. Тъкмо беше започнало да се стъмва и нямаше никого наоколо. Огледа се, но не можа да види къде е Фърат. Сигурно заради студа болничният двор беше съвсем пуст.

— Хей, тук съм.

Нарин тръгна в посока на гласа, а именно към дясната страна на двора на болницата и откри Фърат до едно дебело, старо дърво.

— Значи дойде… — каза Фърат.

— Дойдох — отвърна Нарин, забола очи в земята.

Фърат наруши мълчанието, което трая няколко секунди:

— Знаеш ли, ти си много красива. Не излизаш от ума ми от мача насам.

Нарин забрави всички думи, които знаеше. А заедно с думите, забрави къде се намира в този момент, как се казва майка й, в коя страна живее, в коя година е умрял Ататюрк, кога беше обявена Републиката и причината да мрази куцата комшийка. Никъде в себе си не можеше да побере толкова радост, не знаеше къде да я сложи. Беше погребана под тонове от щастие и то болеше.

— На колко години си? — попита Фърат.

Нямаше отговор.

— Няма ли да разговаряш?

— Седемнайсет — каза Нарин и изрече първата си лъжа. Не знаеше защо отговори така, просто изскочи от устните й. Седемнайсет звучеше по-добре от шестнайсет. Така беше по-далече от дете, по-близо до младо момиче.

— Страхувах се, че си по-малка — каза Фърат и се приближи до Нарин; очите на момичето се разтвориха широко. После Фърат се наведе и я целуна по устните. След това нямаше друго, изплаши се, стори й се, че Фърат целуна сърцето й.