Неверни кафяви очи

Единадесета глава

Беше свикнала телефони да звънят посред нощ, но въпреки това подскочи в леглото като ненормална. Звукът на телефона в притихналата нощ й стори като вик на диво животно. Плашещ и нещастен! Вдигна телефона до нея, но понеже очите й не можаха веднага да се нагодят към тъмното, натисна грешно копче и звукът спря.

Предположи, че се е обадила Дениз. В най-добрия случай се беше напила и се обаждаше, за да води един от нейните абсурдни пиянски разговори; в най-лошия случай пак се беше напила и се беше забъркала в неприятности. Телефонът иззвъня отново.

— Ало?

— Нарин, извинявай, моето момиче, ако не беше спешно, нямаше да те будя по това време — каза Ерол бей.

Не можеше да си спомни шефът й да е звънял в такъв час. Нарин беше адвокат, който се занимаваше с търговски дела и никой не се нуждаеше от нея в такива странни часове.

— Дано е за добро, Ерол бей.

— Трябва веднага да отидеш в полицейското управление в Бебек.

— Аз ли?

— Да.

Синът на някакъв човек, който бил едновременно близък приятел на шефа й и един от най-важните клиенти на компанията, се замесил в побой в нощен клуб и се озовал в полицията. Човекът се обадил на Ерол бей и поискал помощ, но след като Ерол бей не могъл да се свърже с адвокат, който се занимава с подобни случаи, се обадил на Нарин.

— Добре, Ерол бей, но аз какво да направя като отида там?

— Ще освободиш момчето. Ще се справиш, Нарин, мила, знам, че ще се справиш. И ме осведоми какво е станало, нали? Обади се по което и да е време.

Нарин остави телефона и извика: „По дяволите!“ Животът й преминаваше в прибиране на пияници оттук или оттам. Имаше точно осем юристи, които работеха в офиса, а ходенето до Бебек по това време на нощта бе поверено на Нарин, която бе влизала в полицейско управление само три или четири пъти през живота си. Защото единствена тя от осемте юристи не знаеше как да казва „не“, и която не се сещаше да си изключи телефона, преди да си легне. Дениз беше права — който стане магаре, много ще са тия, които ще го яхат.

Понеже нямаше сили в такъв час да облича костюм, навлече черен пуловер с поло яка и черен панталон и излезе от къщи. Улицата беше пуста като гробище и студът проникна до мозъка на костите й. Уви се добре в палтото и изтича към колата, паркирана от другата страна на улицата. Успя да пъхне ключа на запалването едва от третия опит, понеже все още беше сънена. Под гърмящия звук на радиото, който влизаше в странен контраст с тишината наоколо, даде на заден и излезе от мястото, на което беше паркирала. Истанбул пак се преструваше на заспал.

Когато пристигна в Бебек се оказа, че не е толкова трудно колкото си мислеше да уреди нещата, понеже инцидентът се състоеше в обикновена пиянска разправия и нямаше пострадал. Причината да задържат Атъф — така се казваше натрапеният й клиент — беше, че оказал съпротива на полицай и на Нарин не й отне много време, за да убеди полицаите, на които и без това им беше писнало от пияници, да го пуснат. На излизане от полицейския участък, следвана от започналия да се свестява млад мъж, позвъни на Ерол Бей.

— Ерол бей, освободих Атъф, но е много пиян и сега ще го закарам у тях.

— Ти си чудесна, миличка Нарин. Моля те, извини ме, че те измъкнах от леглото посред нощ. Много ти благодаря, спести ми много главоболия.

— Няма нищо, шефе — отговори Нарин, но думите не отразяваха онова, което и минаваше през главата.

Атъф беше доста приятен млад мъж на двайсет и четири. Разчорлената му коса падаше върху дяволитото лице, което напомняше малко таралежче. Беше самоуверен и лесно общуваше с хората. Нарин не можеше да проумее как при тези му качества не бе успял да се измъкне от ръцете на полицията. Познаваше добре хората като Атъф; те бяха еднакво добри майстори както в това да се забъркват в неприятности, така и да се измъкват от тях. Единствената грешка на момчето беше, че много говори. Откакто се запознаха не бе млъкнал нито за секунда и с качването им в колата молеше настойчиво: „Закарай ме в закусвалня, преди да ме оставиш в къщи“.

— Съжалявам, но аз съм само адвокат и искам да си продължа съня, който прекъснах заради тебе.

— Красива адвокатко, моля те, не ме закарвай вкъщи гладен като вълк.

— Ти наред ли си?

— Не, кълна се, не съм луд, но не можеш да си представиш колко съм гладен.

— А ти не можеш да си представиш колко ми се спи.

— Моля те…

Нарин не знаеше какво да прави с този разглезен младеж. Последното нещо, което искаше в този момент, беше да седи под луминесцентните светлини на някоя вмирисана на шкембе закусвалня.

Въпреки това каза:

— Уф, добре!

Знаеше, че с пиян човек няма смисъл да се спори. Ако не му угоди, може да не успее да го убеди да слезе от колата.

— Но след това ще те закарам право вкъщи.

— Разбрахме се — каза Атъф с доволна усмивка.

Влязоха заедно в закусвалнята в Ортакьой, Атъф бе посрещнат като филмова звезда. Нарин можеше да се досети, че този смахнат тук слага точка на всяка нощ.

— Ти какво ще ядеш? — попита смахнатият.

— Нищо — отговори Нарин.

— Аааа, тая няма да стане, моля ти се, изяж една супа. Шкембето на скара тук също е страхотно.

— Няма да ям нищо, благодаря. Не ми се яде.

За десет минути Атъф изяде две чинии супа и отгоре на всичко яде и кюфтета. Беше напълно изтрезнял, шегуваше се със сервитьорите, с хората на съседната маса и се задяваше с Нарин. На излизане от заведението Нарин си помисли, че най-неочаквано беше прекарала хубаво. Беше пет и половина, а енергията на Атъф бе неизчерпаема. Беше точно като Дениз, преродила се в мъж. Докато влизаха в колата, тя каза през смях:

— Ти си точно копие на една моя дружка!

— Коя? — попита Атъф.

— Едва ли я познаваш. Дениз… Близка моя дружка. Също като тебе обича да скитосва и няма умора.

— Жена или мъж?

— Жена.

— Хубава ли е?

— Да.

— Запознай ме.

— Много е стара за тебе.

— Няма значение.

— Добре, ще те запозная — склони Нарин. Знаеше, че ако беше казала „Няма са те запозная“, Атъф няма да смени темата докато се приберат.

— Кога?

— Уффф, вече ме караш да съжалявам, че ти казах. Ти нямаш ли си гадже?

— Аз имам много голямо сърце.

Нарин за първи път тази вечер избухна в смях.

— Ще те заведа на вечеря някой път — каза Атъф. — Защото ме спаси и още повече, че ме заведе да хапна чорба.

— Не си прави труда, ще приема, че тази нощ си ме водил на вечеря.

— В никакъв случай, ти не яде нищо.

— Хайде, слизай от колата, а аз да се прибирам в къщи и да поспя няколко часа.

— Добре, слизам, но не си мисли, че съм се отказал да ти благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ и на теб. Моля те, не се забърквай отново в неприятности, а ако се забъркваш, гледай да е в работно време.

— Добре — обеща Атъф и смеейки се, излезе от колата; после се наведе и й изпрати въздушна целувка. Това негово действие напомни на Нарин за Фърат.

Последният човек, видял Реджеп, беше Шадийе. На третата вечер след постъпването на Мехмет в болницата, докато Нарин и Хатидже бяха на свиждане при него, Реджеп се беше прибрал вкъщи и започнал да си събира нещата, без дори да погледне Шадийе, която без особен успех се опитвала да си напише домашното. Напълнил две стари чанти с всичко, което притежава, и след като глътнал двата пръста ракия, останала на дъното на шишето в теления шкаф и последното парче сирене от бюфета, изчезнал без следа. Без нито една дума, без сбогуване! Единственият свидетел на заминаването на Реджеп беше Шадийе, но когото и да попиташ в района на Муратели, всеки щеше да разкаже сякаш онзи ден го е видял лично. Знаеха, сякаш бяха видели с очите си, как Реджеп спокойно бе събрал нещата си; че докато правил това, навил ръкавите си; че когато свършил, глътнал двата пръста ракия и всичкото сирене в къщата, което било пред него и как, седнал върху единия си крак, беше гледал втренчено варосаната стена, а преди да излезе си бе наплискал точно пет пъти лицето със студена вода. Някои хора обграждаха Шадийе на пътя и я караха да им разкаже, други питаха Хатидже, а някои научаваха от други, на които им било преразказано — но всеки път историята съвпадаше с оригинала. Както и да го беше разказала Шадийе, всички го възпроизвеждаха с едни и същи изречения и едни и същи думи. Историята се въртеше от уста на уста, точно като поговорка, без изобщо да се променя. Двата пръста ракия си останаха два пръста. Не се увеличиха на три, нито намаляха на един. И никой не добавяше пъпеш към сиренето и не изпускаше това, че се е наплискал с вода от помпата. И към историята също така не беше добавена следваща глава — с други думи, Реджеп никога не се завърна. Когато Хатидже и Нарин излязоха от болницата и се прибраха вкъщи, завариха Шадийе седнала сама до угасналата печка. Момиченцето стоеше в тъмнината, дори не се беше сетило да запали голата крушка в края на кабела, който висеше от тавана.

— Огънят е угаснал, защо не си хвърлила малко дърва в него? Проклета да си! — възкликна Хатидже сърдито. — Оставила си ни да стоим в ледена къща по това време на нощта, чакай само баща ти да се върне и ще си получиш заслуженото!

— Татко замина! — каза Шадийе.

— Къде отиде този проклетник?

— Не знам, не каза нищо. Събра си нещата, напълни две чанти; имаше два пръста ракия, останала на дъното на шишето, седна ей там с единия крак подвит под него и я изпи, изяде сиренето в бюфета, пет пъти си наплиска лицето с вода от помпата и после тръгна.

Хатидже изпусна от ръцете си капака на печката, който беше повдигнала, за да хвърли вътре дърва, момичетата подскочиха от издрънчаването.

— Събра си нещата ли? Какви неща, момиче? — кресна Черната Хатидже.

— Събра всичко негово — отговори Шадийе и закри уплашено устата си. Очите й пак се бяха налели със сълзи.

Хатидже отвори вратата на килера в дъното на стаята и погледна вътре. Нямаше и следа от дрехите на Реджеп, които винаги стояха сгънати там. Сложи ръката си на сърцето, сякаш да го спре да не излети и с мъка политна към двора. Потърси големите обувки на съпруга си сред редицата от обувки, подредени на площадката, но не можа да ги открие. Този път вдигна ръка към устата си и изпищя. Защура се от единия край на двора до другия като полудяла крава и без да издаде звук, започна да се бие, да се бие, да се бие в коленете…

И двете момичета стояха на вратата и гледаха как майка им ридае. Черната Хатидже се блъскаше като огромна черна птица. Сякаш светът беше паднал върху нея и тя бе останала заклещена под него. С голяма ярост продължаваше да удря ръцете си — кожа и кости, в мършавите си крака и в олекналата си глава. В този момент Нарин почувства, че с яростта, която извираше от нея, майка й можеше да хване света и да го захвърли на една страна. Майка й започна да блъска с всичка сила главата си в желязната ръчка на помпата, Нарин се опита да я задържи, но Хатидже отхвърли дъщеря си с един удар на необуздаемата си сила, която й даваше скръбта. Докато се случваше всичко това, от устата на жената не се чу нито дума, нито писък. Понеже майка им мълчеше, момичетата също мълчаха. Черната Хатидже се мяташе на всички посоки, а двете сестри се държаха за ръце по-далечко от жената и наблюдаваха с ужас глухата й и безмълвна агония. Заради това последвалия паметен вик на Черната Хатидже проникна през всяка стена, всяко ухо, всеки камък и всяко сърце в Муратели:

— Редже-е-е-е-еп! Редже-е-е-е-еп!

Ердоган, много уморен, се връщаше от новата си работа на държавна постройка, и тъкмо бе вдигнал ръка да почука на вратата си, когато чу вика на Хатидже. Жената беше изкрещяла толкова отчаяно, та първото нещо, което бедният човек си помисли беше, че Мехмет е умрял. Стоеше като закован на място с ръка във въздуха и само след миг едва не се сблъскаха с Хатидже, която изскочи на улицата сякаш бяга от огън. Жената изглеждаше обладана от зъл дух. На Ердоган му се струваше, че устата и носът й са си разменили местата, дрехите на нея, очите и веждите й се бяха смесили в нещо неразчленимо. Хатидже беше извън себе си, погледна към него, погледна към празната улица.

— Защо викаш така, Хатидже?

— Реджеп си тръгна, Ердоган. Напусна ме. — Хатидже гледаше към небето, сякаш Реджеп се беше превърнал в птица и отлетял.

— Чакай малко, къде ще ходи? Ще си дойде скоро каза Ердоган.

— Не е така, взел си е нещата и е заминал. Напусна ме. Очаквах да се случи и накрая стана. Реджеп си тръгна. Моят Реджеп го няма.

По цялата улица се наотваряха врати, показаха се глави и се изсипаха безброй въпроси: Какво става, Хатидже? Какво има, Хатидже? Ти ли извика, Хатидже? Нещо случило ли се е с Реджеп, Хатидже? Хатидже? Хатидже, момиче?

— Нищо няма! Прибирайте се по къщите си — рязко каза Ердоган. — Да не би да има танцуваща маймуна? Какво гледате?

Вратите се затвориха по-бавно, отколкото се бяха отворили и до вратите се опряха уши.

— Не давай на хората повод да говорят, Хатидже. Говорим за Реджеп, вече не си ли опознала мъжа си? Той е на настроения. Сега си тръгва завинаги, на сутринта, ще видиш, бързо се връща — прошепна Ердоган. Шалът на Черната Хатидже се беше развързал и гъстата й, приличаща на ангорска вълна коса, се бе разпиляла по раменете. Ердоган дори в такъв момент не можа да не си помисли: „Не коса, а четка за тоалетна…“

— Няма да се върне — каза Хатидже. Очите й бяха помътнели като блатна вода. — Замина си завинаги моят Реджеп…

— Хатидже, влез си вкъщи, виж, всички са се свили до прозорците и вратите и те слушат какво говориш. Няма да излезеш от устата им. Срам за децата ти, искаш всички да те одумват ли? Утре ще намерим начин, ще се обадим тук-там. Гледай сега, с две ръце ти се подписвам, че Реджеп ще се върне след два-три дни с подвита опашка.

— Истината ли говориш? Ще се върне ли? Или ти е казал нещо преди да тръгне? Каза ли, че ще се върне? — Хатидже не питаше, тя молеше.

Гледаше Ердоган нещастната съпруга на своя приятел срещу него, готова всеки момент да превърти и не беше в състояние да претегля думите си или да бъде внимателен какъвто винаги е бил, но нямаше и смелост да излъже безочливо. Хвана Хатидже за ръката и я избута в двора.

— Не, не, Хатидже, не, сестро! Не ми е казал нищо, ако ми беше казал, щях ли да го пусна да върви? Но си го познавам аз Реджеп. Първо предприема нещо, после мисли дали е възможно. Акълът му идва по-късно. Затова се успокой и иди при децата си. Виж, казвам ти, след два, хайде три дни да са, Реджеп ще влезе през тази врата. И ти ще ми речеш, че е станало така, както съм ти казал.

Хатидже се вкопчи за тази сламка на надеждата, протегната пред нея. Ердоган каза „Хайде, лека вечер!“ и излезе от къщата, а Нарин и Шадийе, които стояха притиснати в краката на големия диван в стаята и, затаили дъх, слушаха разговора в двора, се спогледаха.

— Видя ли, татко щял да се върне — каза Шадийе. Очите й бяха влажни както обикновено.

— Ще се върне друг път!

— Ще си дойде, како, ще размисли по пътя и ще се осъзнае… Чу батко Ердоган…

— Не говори глупости! За какво има да мисли, че да се осъзнае? И по-добре да не се връща. Така ще се спасим — сопна се Нарин на сестра си и не само се сопна, ами я плесна по главата.

В този момент влезе Хатидже. След като беше разговаряла с Ердоган, малко се бе поуспокоила и укротила. Избърса лицето и очите си, свали шала и го сложи на една страна, върза косата си на опашка, отиде и седна на дивана срещу момичетата. Загледа се в ръцете си в скута, от време на време въздишаше и мръщеше лице под тежестта на лошите мисли, изпълнили ума й.

— Не тъгувай, мамо, ще видиш, татко ще се върне — каза Шадийе с треперещ глас. — И чичо Ердоган каза, че по-късно ще му дойде умът в главата. Ще размисли по пътя и ще си дойде.

Каза това и хвърли страничен поглед към кака си.

Хатидже бавно се клатеше напред-назад, сякаш не беше чула какво каза по-малката й дъщеря.

— Ще си дойде, нали, како?

Въпросът увисна посред стаята. Мина дълго време и от Нарин не дойде отговор, Хатидже повдигна очи и впери в нея враждебен поглед. Колкото по-дълго мълчеше Нарин, толкова по-силен ставаше ядът на Хатидже. Шадийе, която почувства напрежението във въздуха и съвсем се изплаши, ръгна с лакът Нарин и повтори въпроса:

— Нали, како? Хайде, кажи де!

След като Нарин упорито остана безмълвна, Хатидже прехапа долната си устна от гняв и започна да се изправя. Намерението й беше да сграбчи Нарин за косата и хубавичко да я разтърси, но един вик, който долетя от улицата, спря едновременно нея и времето:

— Юмюха-а-а-а-а-а-а-ан! Юмюха-а-а-а-а-а-а-ан! — виеше Ердоган.