Неверни кафяви очи

Осемнадесета глава

Чу гласовете на птици. Весел хор от малки птички, поздравяващи новия ден, огласяше околността. В разногласната им хармония имаше радост, която караше човек да се чувства щастлив. Точно както слънцето никога не казва: „Днес не се чувствам добре, няма да изгрея“, така и птиците не разделят дните на добри и лоши. Какви ли птици пеят, запита се тя. Врабчета? Сипки? Не знаеше нищо за птиците. Не можеше да различи австралийско папагалче от канарче в клетка или канарче от славей. Чайките бяха онези с грозните гласове, враните са черни, а гълъбите дебели… Цялото й орнитоложко познание се заключаваше в това. И за първи път тази сутрин се питаше какви са птиците, които пеят отвън.

Опита да се обърне в леглото, но не успя. Нещо й пречеше. Когато отвори очи, първото нещо което видя, беше мъжки часовник. Ролексът с тъмносин циферблат показваше седем и трийсет, но не това беше причината Нарин да се паникьоса. Ръката, на която бе закопчан часовникът, беше прегърнала рамото й към лицето, а на края висеше длан. Ръката на Фърат! Бързо завъртя глава и се огледа назад. Бяха на дивана в салона, Фърат беше прехвърлил ръка върху Нарин и лежеше до нея. През нощта се бяха прибрали след разходката им из стария квартал, поговориха, гледаха телевизия, но определено не бяха се доближавали един към друг. След това Нарин беше казала, че иска да спи в салона, Фърат беше казал „много добре“ за това й желание и си беше отишъл в стаята. Спомняше си много ясно. Вечерта, на връщане вкъщи, Фърат я беше хванал за ръка, но Нарин беше сигурна, че това е само приятелски жест. Във всеки случай, след няколко минути се бе почувствала неудобно и бе измъкнала ръката си от шепата на Фърат. Не можеше да намери обяснение защо в този момент лежат един до друг.

— Хей! — извика тя. — Събуди се.

— Добър ден — каза Фърат, без да отвори очи.

— Може ли да попитам какво правиш тук?

— Не помниш ли?

— Не.

— Започвам да си мисля, че се преструваш. Сигурно не помниш и че повърна върху мен — прозя се Фърат.

— Кълна се, не помня. Ти си отиде в стаята…

— По някое време през нощта ти се развика и аз дойдох да те видя. Каза „Нищо, имах кошмар“. После поиска да остана при теб, затова се изтегнах до тебе.

— Аз ли ти казах да ме прегърнеш? — попита раздразнено Нарин.

— Не, аз добавих това.

— Можеше да постоиш малко и да си тръгнеш.

— Имах такова намерение, но съм заспал. И като се оплакваш толкова много, защо още лежиш до мен? — засмя се Фърат. И целуна Нарин. По-лошото беше, че и Нарин го целуна.

Истанбул, 1992 г.

Събуди се в мизерен апартамент, в мизерна сграда в задните улички на Бешикташ. Беше нейната двадесет и трета сутрин в същия апартамент и не се оплакваше от това положение. Тъй като не беше виждала нещо по-добро, условията, в които живееше й се струваха съвсем в границите на нормалното. Нито миризмата на влага, която обгръщаше апартамента, нито виниловите плочки, които бяха пръснати навсякъде в него, я изненадаха. Рамките на прозорците бяха облепени с тиксо и винаги когато се опитваше да ги отвори, оставаха в ръцете й. Вместо телените рафтове, които се бяха разпаднали преди кой знае колко години, в хладилника имаше талашит. Изкривените кухненски шкафчета от формика отдавна бяха паднали от местата, на които са били закачени някога и стояха наредени на земята. Банята с пожълтели бели плочки и черни бразди от процеждащата се с години по тях вода, караха стомаха на човека да се обръща, но най-лошото беше, че Нарин нямаше пари да плати наема за следващия месец. Дори такъв коптор беше супер луксозна класа за нея.

Първият ден, когато напусна Яслъхан и дойде в Истанбул да се запише, беше намерила това жилище на дъската с обяви в столовата на университета. Нейни съквартиранти бяха ниско, очилато момиче, студентка във факултета по право като нея, и една фрапантна жена, която работеше като продавачка на булевард Истиклял. Апартаментът беше планиран като двустайно жилище и дневна, но те го използваха като тристаен апартамент. Истинската наемателка на апартамента беше продавачката, но тя беше взела двете студентки, за да си делят наема. Естествено, най-голямата стая беше нейната. Тъй като печката беше в стаята на продавачката, Нарин се страхуваше, че студените дни няма да отминат много весело за нея. На това отгоре беше сигурна, че жената беше наела апартамента много по-евтино, отколкото им казваше. Все пак Нарин смяташе за разумно да поделя наема за това жилище, което бе намерила около осем часа след като бе пристигнала в Истанбул. Поне, с малкото пари в джоба й, се беше спасила от жалко съществуване по улиците на този непознат град.

Истанбул толкова я плашеше, че навсякъде ходеше пеша. За двайсет и три дни не бе пожелала да се качи в автобус или маршрутка. Струваше й се, че тези автобуси ще я вземат, ще я закарат в непознати места и никога няма да се върнат обратно. Докато вървеше пеша, беше в безопасност. Стигаше до всяко място крачка по крачка и с питане. Сякаш колкото повече краката й стъпват по улиците, толкова по-бързо ще се превърне в жителка на Истанбул. Излизаше сутрин от квартирата и вървеше до университета, след лекциите отново се връщаше на бърз ход и минаваше с широка крачка през търговския център в Бешикташ или булевард Истиклял да си търси работа. Беше чула името на този булевард от продавачката. И същата жена я беше посъветвала да отиде там да си потърси работа. Нарин направи каквото й казаха, успя да намери мястото, питайки различни хора. Ако не беше длъжна да ходи в университета през деня, отдавна щеше да започне да работи. Магазините и ресторантите много искаха да дадат работа на това чисто на вид, красиво момиче, но въпросът с часовете беше голямо препятствие. Всяка вечер продавачката я питаше много загрижено дали си е открила работа, и като чуеше, че не е могла да си намери, оглеждаше Нарин с недоволна физиономия. Гледаше я, както би гледала престъпница. Жената се страхуваше, че Нарин няма да може да си плати наема и един ден щеше да си събере нещата и да избяга. Нарин го знаеше и се страхуваше от същото нещо.

Онзи ден нямаше лекции, защото беше събота. Нарин мислеше да прекара целия ден на булевард Истиклял и улиците, които го пресичат. Единственото, което искаше, беше да си намери работа, която може да работи вечер или през почивните дни. Работа, която щеше да гарантира, че ще плати наема в началото на следващия месец, а той щеше да дойде след една седмица, и да се храни… За момента нямаше нужда от нищо повече. Изобщо не й минаваше през ума да се наконти, да се разхожда, само се опитваше да оцелее. Стана от леглото, изми си лицето и ръцете, обу старите дънки, тениска и дънково яке, грижливо върза русата си коса на конска опашка и излезе. Купи си геврек от хлебарницата насреща, както правеше всяка сутрин откакто пристигна в Истанбул и като си хапваше, тръгна с бързи крачки по пътя към булевард Истиклял. Този ден щеше да направи всичко по силите си и нямаше да се прибере без да си е намерила работа. Щеше да влезе в колкото може повече лавки, ресторанти и магазини и щеше да чака до късно ако е необходимо, докато отворят баровете. Разбира се, на такава голяма улица трябваше да има място за някой нуждаеш се от работа вечер или през уикендите, и Нарин си беше наумила да открие това място.

В един от ресторантите, където влезе, възрастен мъж й каза, че неговото заведение затваря вечер, но знае място, където търсят работници. След това я упъти към мястото и й напомни да каже „Чичо Салих ме праща“. Ресторантът, който мъжът назова, беше в дъното на една от улиците, която Нарин беше посещавала много пъти досега. Не го беше видяла, понеже не искаше да се отдалечава много от Истиклял от страх да не се изгуби. Беше голямо заведение, предлагаше готвени турски ястия, предпочитани от туристите и също така беше много известно, съдейки по изрезките от вестници по стените. Спря един от сервитьорите и каза:

— Чух, че тук търсят персонал, чичо Салих ме праща.

Измореният сивокос сервитьор отстъпи крачка назад, огледа момичето от горе до долу и отговори:

— Шефът избира персонала. И не е тук.

— Добре, кога ще дойде?

— От къде да знам, ще дойде когато си поиска. Той е шеф. Най-добре да наминеш на свечеряване.

— Не, ще чакам.

— Може да дойде чак довечера.

— Няма нищо, ще чакам.

Сервитьорът сви рамене и каза:

— Чакай тогава.

— Да чакам ли пред вратата?

Сервитьорът погледна момичето състрадателно.

— Не се чака така пред вратата. Върви седни там засега. Но ще станеш, когато се напълни с хора.

Нарин седна на масата най-отзад, която й беше посочил сервитьорът и започна да разглежда бурканите с туршии и компоти, подредени в редици до стената. Не беше виждала подобно нещо през живота си. Когато дойде обяд, ресторантът започна постепенно да се пълни, но не беше чак толкова пълен, та да се наложи тя да стане от масата. Шефът не идваше. Нарин си помисли за възможността да си тръгне с празни ръце след като е чакала до вечерта, и започна да се притеснява. Може би беше по-добре да продължи да търси работа, вместо да чака тук бездейно и да се върне вечерта, както бе предложил сервитьорът. Точно когато реши да стане, видя, че сервитьорът, с когото беше говорила, я сочи на един мъж. Беше дребен, изморен на вид мъж на около четиридесет и пет, с няколкодневна брада на лицето и без вратовръзка на ризата, която носеше под костюма. Мъжът дойде до Нарин, без да бърза и се отпусна на отсрещния стол.

— Батко Салих те е изпратил.

— Да — каза Нарин. — Търсех си работа и…

Мъжът повика на масата един от сервитьорите и той дойде тичешком.

— Донеси ми една супа, синко. После сложи в една чиния малко домати и сирене. Гладна ли си?

— Не, не съм. Благодаря. — Нарин реши, че на лицето й е изписано че лъже и бузите й пламнаха.

Мъжът се обърна към сервитьора и каза:

— Донеси и на нея чорба.

Нарин не протестира.

— Значи, търсиш работа…

— Да. Мога да работя вечер и през почивните дни.

— Студентка ли си?

— Да, започнах в университета.

— Какво учиш?

— Право.

— Оооо, браво! Работила ли си преди в ресторант?

— Работех през лятото към края на гимназията. В Яслъхан.

— Къде в Яслъхан?

Нарин разказа на мъжа за нейното малко градче в полите на планината Каз, така както беше разказвала на всеки, с когото се бе запознала от пристигането си в Истанбул. В Истанбул никой не знаеше за Яслъхан, който за нея беше център на света и където беше прекарала осемнайсет години от живота си.

— С други думи, ти си от Егейското крайбрежие.

Когато мъжът каза това, на Нарин й се стори, че да си от Егейското крайбрежие не е хубаво нещо.

— Да.

— Тюркменка ли си?

— Не, те повечето са планинци. Ние там нямаме много туркмени.

От начина, по който мъжът я попита, личеше, че и да си туркменка не е много хубаво.

Сервитьорът им донесе супите и ги постави пред тях, а също така остави пълна догоре с домати и сирене чиния.

Мъжът кимна на Нарин да започва, не я погледна повече и не зададе други въпроси. Нарин изяде супата си и той й каза:

— Ела тази вечер да те пробвам. Ако те харесаме, ще започнеш работа в понеделник.

Нарин толкова се зарадва, че очите й грейнаха. Стана и като едва се сдържаше, каза:

— Благодаря, господине.

— Чакай, не бързай да ми благодариш.

— Няма нищо, поне ще ме пробвате.

За първи път по лицето на мъжа сякаш премина усмивка:

— Бъди тук в шест.

Нарин погледна часовника на стената. Наближаваше три.

— Няма къде да отида, може ли да остана? Ако започна веднага?

Мъжът сви рамене.

— Започвай тогава. Ибрахим, ела тук!

Сервитьорът, който бе настанил Нарин на масата, бързо дойде при тях.

— Да, Мурат бей.

— Заведи младата госпожица вътре. Как се казваш?

— Нарин.

— Кажи на колегите си да я сложат да мие чаши.

Нарин се изненада. Не й беше минавало през ума, че ще я накарат да мие съдове, понеже беше прислужвала в ресторант в Яслъхан. Макар че каква разлика имаше? Дали ще сервираш, дали ще миеш… Важното беше, че си намери работа.

Тръгна след сервитьора, беше така изпълнена с радост, че не вървеше, а сякаш летеше. За първи път чувстваше, че сама е постигнала нещо. Беше доказала, че ще може да живее в Истанбул, беше открила място за себе си. Този ден не преброи колко чаши изми до полунощ. Вратата на умивалното помещение постоянно се отваряше и всеки път пред нея поставяха по десетина чаши. Десетки, стотици, хиляди… Концентрираше се върху работата си със сериозност и отдаденост, сякаш на света нямаше нищо по-важно от миенето на чаши. Миеше, изплакваше, подсушаваше и излъскваше, измиваше отново, от които не беше доволна и правеше всичко с голямо умение и бързина, без да счупи нито една чаша. Не вдигна глава от сапунената пяна до дванадесет часа в полунощ. Работеше и работеше, нечувствителна като дърво за болката, пренебрегвайки сигналите на тялото си и без да усеща, че краката и гърбът я боляха.

Когато работата й свърши и всички клиенти си бяха заминали, бяха останали само няколко души персонал и Мурат бей, който смяташе на касата. Нарин боязливо пристъпи към него.

— Аз приключих, Мурат бей. Да дойда ли в понеделник?

Без да повдига глава, човекът каза:

— Бъди тук в шест, в понеделник вечерта.

Нарин се чудеше колко ще й платят, но понеже си мислеше, че не е удобно да пита, не събра кураж да зададе въпрос. Беше изразходвала целия си кураж преди двайсет и четири дни, когато в осем часа хвана вечерния автобус от Яслъхан за Истанбул. Предишният ден беше избягала тайно от къщи, беше се скрила в дома на вдовицата на Дебелия Неджати и качвайки се на автобуса с багаж от няколко нейни си неща, беше изгубила от страх част от живота си и част от душата си. Беше добавила малкото джобни пари, които й даде вдовицата на Неджати към онова, което бе успяла да скрие от парите, изкарани във фризьорския салон през лятото, и безразсъдно бе дошла в Истанбул.

Когато излезе от ресторанта, в лицето я блъсна черната като катран истанбулска нощ. За първи път беше на улицата в такъв час и градът беше станал различен град. Пътищата, които бяха крайно натоварени през деня, сега бяха празни и мястото беше заето от страшни на вид хора. Като се сети за улиците, по които трябваше да мине, за да се прибере, преглътна няколко пъти, за да спре сълзите, напиращи да бликнат от очите й. Беше малка, толкова мъничка. Повдигна глава и погледна небето. Беше като прашинка в този град, където дори звездите ставаха невидими. Нямаше избор и започна да върви. Сякаш всеки ъгъл криеше опасност и всяка врата се отваряше към злото. Минаваше разтреперана между контейнерите, преливащи от боклук, пияниците и подсвиркващите скитници, и си пое дълбоко въздух, когато стигна до Истиклял. Тук все още навалицата от мъже и жени се разхождаше напред-назад и човешките гласове се смесваха със звуците на музика. Половината нощ бе изминала, а тези хора още бяха по улиците. Никога не беше виждала такова нещо в Яслъхан. Спускаше се от Гюмюшсую към Долмабахче, после тръгна от Долмабахче към Бешикташ и страхът си отмина. Преминаващите коли й даваха чувство за сигурност. Съвсем се успокои като видя войниците, които стояха на пост пред двореца Долмабахче. Значи като пресече няколкото улички след ресторанта, няма от какво да се страхува. Стигна Бешикташ и пое по нейната улица, отново наоколо стана пусто и я изби студена пот. Бутна вратата на сградата и влезе вътре, ударите на сърцето й бяха толкова силни, че се чуваха отвън. Бързо се изкачи по тъмните стъпала и когато влезе в апартамента и затвори вратата, пое дълбоко дъх. И това беше постигнала! Мислейки си как за малко повече от три седмици откакто слезе от автобуса при Топкапъ, беше намерила и дом, и истинска работа, тя удовлетворено се отпусна в леглото и за първи път, от нощта, в която бе напуснала Яслъхан, си помисли за майка си, Мехмет, Шадийе и за Реджеп, за когото не знаеше къде се намира. Не бяха семейство, приличаха на хора, чиито пътища случайно се бяха пресекли. Не бяха като хора, делили един дом, бяха като пътници, срещнали се в странноприемница. Петима души, които трябваше да бъдат свързани в кръвна връзка, страдаха от несъвместимост на кръвта… Едно огнище, обречено не да дими, а да догори… Въртейки се в леглото от едната на другата страна, се опита да потисне безпокойството в себе си. Пред очите й се появяваха лица и тя не можеше да ги изтрие. Не можеше да прогони от ума си Мехмет с неговия сакат крак, Шадийе с разплаканите очи, Хатидже, която се мъчеше да наточи вода с помпата и Реджеп, който пушеше, сложил крак върху крак. Миризмите им нахлуваха в ноздрите й една по една. Не тъгата беше посетила сърцето й, знаеше, че не беше това, ни най-малко не искаше да е до тях в този момент. Дръпна си ухото и почука на дърво върху рамката на прозореца. Боже опази, не искаше да бъде там, нито те да са до нея. Причината за болката, която изпитваше, за пожара в сърцето, камъкът, който седеше върху гърдите й не беше копнеж — беше самота. Самота.