Неверни кафяви очи

Двадесета глава

Точно както се беше досетила, гробовете представляваха купчини пръст, парче дърво на всяка от тях с имената, написани с криви букви, и много бурени. Ако пожелаеше, можеше лесно да махне парчетата дърво и да размени местата на имената, за да заблуди завинаги хората относно идентичността на онези, които бяха погребани тук. Ничий дух нямаше да почувства ако го направи, но основното беше, че понеже и тримата нямаха много посетители, и следователно никакъв помен нямаше записан в тяхна памет, промяната нямаше да има значение. Беше сигурна, че вуйчовците й не наминаваха; никой не иска да се изправя срещу греховете си, особено ако тези грехове са под земята. Не й беше трудно да се досети, че дори Мехмет и Шадийе да имаха любими хора, то те бяха забравили починалите, тъй като отдавна са починали, и бяха отплавали към нови любови; за нещастие спомените гният по-бързо от телата.

Погледна към Фърат, който стоеше малко по-нататък и се усъмни, че мислите й са верни. Пред нея стоеше споменът на живота й и не изглеждаше ни най-малко прогнил. Искрящите му кафяви очи излъчваха живот и светлина. Нарин си помисли, че това бяха най-искрящите очи, които бе виждала през живота си. „Хубав мъж“, помисли в себе си и не пропусна да добави, „Дано бог да го запази за неговата собственичка“. В този случай негова собственичка беше Ърмак. Коленичи в краката на майка си, така че да бъде в средата на трите гроба и започна да се моли. Три пъти Kulhavallah, един път Elham, три пъти Kulhavallah, един път Elham, три пъти Kulhavallah, един път Elham, заедно с „в името на Аллах, състрадателния, милостивия и милосърдния“ и накрая „Амин“… Знаеше, че това би направило майка й щастлива. Нищо не би могло да направи щастлив онзи простак Мехмет, но Шадийе сигурно ще е доволна. Шадийе ревлата! Какво ли прави под земята сестра й, която се страхуваше от всичко? Молеше се и пак се молеше. Знаеше, че никой друг няма да дойде да се моли за тях, затова сърце не й даваше да спре. Това беше единственото нещо, което можеше да направи за тях и даваше всичко от себе си.

Тръгнаха си от гробището и се качиха в колата на Фърат. След дълго мълчание Нарин попита:

— Какво стана със земята?

— Приключих, продадохме я.

— На късмет да е.

— Благодаря.

— Къде отиваме? — попита тревожно Нарин, защото Фърат пое по един път, който извеждаше от Яслъхан.

— Реших, че не искаш да засядаш вкъщи — отговори Фърат, но Нарин не се затрудни да отгатне, че искаше да каже: „По-добре да не оставаме вкъщи сами“.

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ще те заведа в един рибен ресторант край морето. Някога често ходехме там. Попитах и ми казаха, че още работи.

— Ще седим край морето в този студ?

— Не се тревожи, има закрита част.

— Добре тогава, надявам се, че имат ракия.

— Е как! — засмя се Фърат.

— Знаеш ли, че за първи път видях морето, когато бях на тринайсет.

— Шегуваш се.

— Честна дума — каза Нарин.

Морето се намираше само на двадесет километра и беше сигурна, че тя е единственият човек в Яслъхан, освен слепите, който на тази възраст не беше виждал море. Наистина слепите дори може да са ходили край морето, да са вдишвали миризмата му, може би са потапяли краката си в него или може дори да са плували, но нейното положение можеше да се смята за по-лошо.

Майка й като малка беше ходила много пъти на плаж, беше се научила да плува в онези дни. Нарин се опита да си представи как е плувала майка й, когато е била дете, но не успя. В представите й майка й се разхождаше край морето, запретнала поли, но не отиваше по-далече. Нямаше представа дали баща й може да плува, но знаеше, че когато е в добро настроение често ходи на брега да се напива. Мехмет и Шадийе бяха ходили край морето със съседи. Но никой не се сещаше, че Нарин не е виждала морето. Нито приятелите й, нито съседите, нито майка й, нито баща й, нито брат й и сестра й… Не я оставяха вкъщи нарочно, но просто така, не било писано. Пък и в крайна сметка и тя не ги беше подсетила: „Вземете и мен“; не й беше минало през ума. За да може да поиска нещо, човек трябва да се научи да иска, а нея никой не я беше научил.

До тази възраст беше виждала морето само по телевизията и в книгите. Необятно пространство от вода, чудовищна капка вода. Пък и не беше толкова любопитна… Какво любопитно имаше в солената вода, но плуването наистина възбуди интереса й. Как се движеха хората напред-назад като риби? Как се гмуркаха в толкова много вода, без да се страхуват? През един пролетен ден, когато беше на тринайсет, по настояване на Юмюхан двете семейства заедно отидоха на плажа. Бяха седнали под огромно дърво. Времето не беше достатъчно горещо, за да влязат в морето, но Нарин беше изтичала и бе потопила краката си в него, беше вървяла по плажната ивица и наблюдавала как мокрите камъни изсъхват на слънцето.

— И таз хубава! — възкликна Фърат.

— Ами, не знам, просто не ме вземаха! Но сега живея в дом, който гледа към морето, а името на най-добрата ми приятелка е Дениз — море. Да го кажем по този начин: запълнила съм празнината. Затова няма нужда да ме съжаляваш.

— Не те съжалявам, скъпа, бях изненадан.

Паркираха близо до брега, където бяха наредени необитаеми рибни ресторанти. Минаха покрай котки с проскубани опашки, които през лятото обитаваха мястото заради изобилието от храна, а през зимата поради липсата й си издираха очите, увиха се добре в палтата си да се запазят от вятъра, който беше станал доста силен. Влязоха в ресторанта, посрещна ги бумтящият огън на камината. От десетината маси вътре бяха запълнени само две. Млада двойка и едно семейство, състоящо се от весела майка, плешив баща и две момчета, които започваха да се окосмяват. Клиентите на ресторанта този ден бяха шестима.

Сервитьор с бяла риза ги посрещна възторжено.

— Ооо, Фърат бей, добре дошъл, оказвате ни чест. Отдавна не сте идвали по тези места. Колко време стана? Ако не греша, за последно бяхте тук преди четири години с баща си.

— Иса, каква памет имаш! Браво, идвахме точно преди четири години, прав си — каза Фърат и раздруса ръката на възрастния мъж.

Иса притежаваше гордостта на човек, който винаги върши работата си грижливо и с внимание. Грабна бутилката с вода с елегантен жест и с размах напълни двете чаши.

— Какво ще пиете? Ракия?

— Аз ще пия кока-кола — каза Нарин.

Фърат я погледна изненадано.

— Нямаше ли да пиеш ракия?

— Така казах, но всъщност е по-добре да не пия. Не ми действа добре, когато съм разстроена — каза Нарин. Не беше лъжа, вярно беше, че се напива по-лесно, когато има тревоги и тогава ставаше още по-песимистична. Беше го проверила неведнъж.

— Ще изпиеш една чаша, от толкова няма да ти стане нищо — протестира Фърат и като намигна на сервитьора, каза: — Донеси ни ракия, бай Иса. Кажи й моля те, не може да дойдеш чак до тук, и да пиеш кока-кола.

— Разбира се, че не може — Иса повдигна вежди сякаш да я засрами и изду гуша. — Когато човек види морето, трябва да отвори бутилка ракия. Ракия на брега на морето и сирене до ракията… Така казват.

Нарин не беше чувала да казват такова нещо, но не протестира; нищо нямаше да й стане от една чаша, всъщност, може би щеше да й помогне да се отпусне малко. Поръчаха от подноса с мезетата, почувства най-сетне че започва да огладнява. Гледката на съдовете върху подноса и чиниите на страничната масичка бяха достатъчни, за да изострят апетита й. Взе една от филиите препечен хляб с мащерка, потопен в зехтин, който Иса, без да губи време, донесе на масата им, и започна да гризе от него.

— Съжалявам за случката тази сутрин — каза Фърат. — Не трябваше да се случва, но се случи… Но мисля, че не бива да преувеличаваме това. Искам да кажа… Казвам, че можем да го преодолеем.

— Ние?

Фърат я погледна въпросително.

— Ами продължаваш да казваш „ние“ — напрегнато каза Нарин. — Можем да сме приятели, можем да преодолеем това, ние, ние…

— Какво лошо има в това?

— Няма нищо такова като „ние“ — каза Нарин. — Ти си някой, когото някога познавах, и си гадже на Ърмак — това е всичко.

— В такъв случай трябва да ти напомня, че тази сутрин ти целуваше гаджето на Ърмак.

— Това беше залитане.

— Но не беше много нормално залитане.

— Добре, хубаво, ако не ме беше целунал отново, всичко си беше дотам.

— Ти също ме целуна.

— Добре, аз също те целунах. Какво да направя, да ти дам ли наградата „двадесетия мъж, когото целувам в живота си“?

— Първият мъж, когото целуна също бях аз. Тоест, мисля, че бях аз.

Нарин направи физиономия.

— Направихме нещо, което не биваше да правим и осъзнаваме, че беше грешка. Какво повече? Надявам се да не се наложи да се самоубиваме заедно или нещо такова. Поне аз няма да го направя, за теб не знам.

— Всъщност аз казвам същото нещо, не трябва да го правим отново. Освен това не искам отново да се караме заради това — каза Фърат.

— Какво значение има ако се скараме?

— За мен има значение.

— Защо?

— Защото искам с теб да сме приятели.

— Изобщо не вярвам в това. Ако един мъж иска да е приятел с една жена, тогава със сигурност…

— Със сигурност иска да спи с нея. Това ли щеше да кажеш?

— Да, това щях да кажа.

— Не искам да спя с тебе.

— Сигурна съм.

— Луда ли си?

— Да, луда съм, затова ще е най-добре да се откажеш от идеята да бъдем приятели.

— Какво ти става?

— Продължаваш да бръщолевиш като идиот и ми лазиш по нервите. Хората не говорят за такива неща. Не казват: „Виж, повече не трябва да се целуваме“. Сякаш сме заедно и ти ме напускаш…

— Ооо, разбирам — засмя се Фърат. — Взела си присърце това, което казах. Искаше да тичам след теб и ти да ми кажеш „не“.

— И аз те разбрах. Ти си болен, и то сериозно болен. Наследил си го от майка си, предполагам — каза Нарин и веднага щом се чу, се разкая. — Съжалявам, извини ме, говоря глупости — опита се да поправи нещата, но в някои случаи това, че съжаляваш не е достатъчно.

— Няма нищо — отговори Фърат, но Нарин усети, че е нервиран. Не знаеше как можа да каже такова нещо. Изскочи от устата й от гняв. Ощипа се по крака под масата. Иса дойде и докато пълнеше чашите им не размениха нито една дума, около половин час устните им не се раздвижиха с друга цел, освен да ядат и да пият.

Накрая Нарин повече не можеше да издържи и попита:

— Още ли ми се сърдиш?

— Малко — отговори искрено Фърат. — Споделих с теб нещо лично и ти при първата възможност го използваш против мен.

— Знам, съжалявам. Всъщност не правя често такива неща, дори изобщо не го правя, но днес сякаш не съм на себе си.

— Това е, защото те целунах — каза Фърат със саркастична физиономия и посегна към скаридите.

Гипсираха счупения крак на Нарин и я оставиха в болницата два дни, защото имаше леко сътресение на мозъка. Имаше шест шева на челото и натъртвания на различни места по тялото. Дениз не я остави нито за миг през тези два дни. Бяха настанени в специална стая в частна болница и лекарите се въртяха на пети около тях. Даже чичото на Дениз дойде на посещение. Беше представителен, очевидно богат и добродушен човек. Целуна Нарин по бузата, седна в края на леглото и държа ръката й дълго време. Нарин беше трогната от близостта му с Дениз. Докато нейните вуйчовци не се бяха поколебали да измамят своите племенници и да ги оставят гладни, този човек се държеше с Дениз като със собствено дете и се отзоваваше на всяка нейна нужда.

През дългите часове, които прекараха заедно в болницата, Дениз й разказа страшно много неща. В онзи ден Нарин научи, че преди година тя беше загубила майка си и баща си при катастрофа и заради това през последната година бе изоставила следването, че макар да е второкурсничка, имаше да наваксва много уроци от първи курс, че сестра й учи в гимназия в Швейцария, че живее сама в апартамент, наследен от семейството й, че нейният чичо управлява семейните компании след смъртта на баща й, че той се грижи за Дениз и сестра й, че чичото е добър човек, но с Дениз често имат проблеми, защото той не одобрява нейния начин на живот. И също така научи, че Дениз не можеше да спре да говори и не можеше да стои на едно място.

Денят, в който излязоха от болницата и се качиха в червената мазда на Дениз, гласът на Нарин стана дрезгав от вълнение. Колата имаше черни кожени седалки и миришеше прекрасно. Нарин, която до този ден беше влизала в кола само няколко пъти, естествено не разбра, че така мирише една нова кола. Дениз щеше да я заведе първо в ресторанта, щеше да я изчака да говори с Мурат бей, и след това щеше да я остави в нейния апартамент.

— Можеш ли да ме упътиш? Чувала съм името, но не знам къде се намира ресторантът — каза Дениз.

Нарин си зарадва като чу, знае името на ресторанта и се почувства горда. Значи, беше намерила работа в наистина известно заведение. Но когато се сети за възможността да е изгубила тази работа, белите облаци се разпръснаха и вместо тях се струпаха черни.

— На две или три пресечки по Истиклял — обясни Нарин.

— Това е много дълъг булевард… Трябва да знаем точно къде е, защото не можеш да ходиш в това състояние.

— Намира се на страната откъм площад Таксим. Не знам как се отива дотам с кола. Винаги съм ходила пеша.

— Тогава ще питаме и ще го намерим.

— Кое е това място?

— Какво имаш предвид?

— Ами, как се казва кварталът, в който се намираме сега?

— Аааа, в Нишанташъ сме.

— Близо ли е до Таксим?

— Близо е.

Наистина, след като попита двама души за пътя, Дениз успя да паркира точно пред ресторанта, и като измъкна патериците, които трудно се бяха побрали в задната част на колата, подаде ги на Нарин и попита:

— Какво ще работиш тук?

— Ще мия мръсни съдове. Чаши…

— Ще миеш мръсни съдове?

— Да — отговори Нарин и ужасеният израз, покрил лицето на Дениз, я накара да се почувства неловко. — По-скоро щях да мия съдове, но вероятно няма да ми разрешат да работя в това състояние.

Понеже Дениз не знаеше какво да отговори, затвори вратите на колата и отвори вратата на ресторанта, за да влезе Нарин.

— Ще чакам отвън.

Беше само единайсет преди обяд и освен двама сервитьори, които подреждаха масите, не се виждаше никой друг.

— Господин Мурат не е ли тук? — попита Нарин.

Двамата сервитьори се спогледаха и понеже не бяха на работа в деня, когато Нарин беше работила там, не я познаваха. По-възрастният я изгледа с подозрение и каза:

— Вътре е, в неговия офис…

— Трябва да говоря с него.

— Чакай тук, ще погледна. Как се казваш? Защо искаш да говориш с него?

— Кажете, че го търси Нарин. Той ще се сети, идвах за работа онзи ден.

Човекът изчезна и Нарин погледна към Дениз, която чакаше облегната на колата пред ресторанта. Сякаш не беше достатъчно вниманието, което предизвикваше червената й кола, та с високия си ръст и чупливата коса беше станала притегателен център за квартала. Минувачите забавяха стъпки, за да могат да я разгледат, някои дори спираха. Дениз обаче си пушеше цигарата невъзмутимо, сякаш не забелязваше погледите, които се лепяха по нея. Нарин беше толкова погълната да гледа Дениз, че не забеляза кога Мурат бей застана пред нея. Когато той каза:

— Сега ми стана ясно… — тя се стресна. — Какво ти се е случило, моето момиче?

— Една кола ме блъсна пред университета. Идвах насам…

— Зло да те забрави! Ай, ай, ай! Бях изненадан, че не дойде и си помислих, че си намерила по-добра работа.

— Извинявайте, че не можах да ви кажа, преди малко излязох от болницата. Държаха ме два дни, защото имах сътресение.

— Разминало ти се е на косъм.

— Да, но сега съм добре. Исках да попитам дали мога да работя.

— Моето момиче, кракът ти е в гипс, как ще работиш?

— Мога да мия чашите седнала.

— В никакъв случай, миличка. Ела и започни когато се оправиш, ще ти пазя мястото. Но така не можеш да работиш, не е възможно. Луда ли си, ще се осакатиш завинаги.

— Трябва да работя, Мурат бей.

Човекът не знаеше дали да се смее или да плаче.

— Кога ще свалят гипса?

— Казаха поне месец.

— Тогава ела след един месец. Ще ти дам парите за този месец. Ще ги удържим от заплатата ти по-късно.

— Не, не мога да го приема.

— Можеш, можеш — каза Мурат бей и без да дава възможност на Нарин да си отвори устата, извади тесте банкноти от джоба си, изтегли няколко и й ги подаде. — Как стигна до тук?

— Човекът, който ме блъсна, беше така добър да ме докара. — Нарин пое парите и очите й се насълзиха. — Чака ме там, пред вратата.

Мурат бей се протегна и погледна Дениз.

— Късметлийка си, в тази страна те удрят и бягат.

— Благодаря ви — каза Нарин и сълзите потекоха като ручейчета по бузите й. Не можеше да си спомни кога за последно беше плакала. Не беше плакала когато баща й ги остави, нито когато простреляха брат й, нито когато една нощ напусна семейството си. Но сега не можеше да спре сълзите си пред този човек, който й подаваше пари.

— Хайде, хайде, не плачи. Виж, имам дъщеря на твоята възраст. Тя също ще отиде в университета, ако е рекъл господ. И освен това, ти ще работиш и ще ми ги върнеш, ще ти ги отрежа от заплатата, така че това е нищо.

— Бог да ви благослови! — каза Нарин и забеляза, че изразът на лицето на Мурат бей се смени изведнъж.

Неволно обърна глава натам, накъдето гледаше той, извън ресторанта, и разбра защо господин Мурат е втрещен. Дениз биеше един мъж. Нападаше го с неконтролируема енергия, налагаше го с всичка сила. Съседните търговци бяха излезли пред вратите си и гледаха какво се случва. Мъжът, когото биеха, се бе свил на земята и се опитваше да запази с ръце главата си от ударите. Мурат бей остави Нарин и изтича отвън, двамата сервитьори го последваха.

Докато Нарин излезе от ресторанта със счупения си крак, Мурат бей и сервитьорите бяха издърпали Дениз от мъжа, но конфликтът в действителност не беше стихнал, защото Дениз се опитваше да се освободи от ръцете на двамата сервитьори, които я държаха, и същевременно бълваше нечувани псувни срещу свилия се мъж, когото Мурат бей беше уловил здраво.

— Да еба и майка ти, и жена ти, копеле! Негодник! Мръсник, и син на мръсник!

— Дъще, спри да псуваш и ни кажи направо какво ти направи този човек — намеси се Мурат бей, стискайки здраво превития мъж.

— Опипа ми задника, копелето. Кой по дяволите си мислиш, че си, бе животно, да ми пипаш задника! — гласът на Дениз кънтеше из целия квартал.

— Ахмет, извини се на дамата — каза Мурат бей.

— Какво ти извинение, бе! Той ще ми се извини, че ми е пипал задника, а аз какво да кажа после? „Добре, няма нищо“? — протестира Дениз.

— Миличка, човекът е луд, просто е луд.

Някои от търговците се подсмихваха скришом пред дюкяните си, а други подвикваха на Ахмет, който след яростния бой трепереше от страх под ръката на Мурат бей:

— Ахмет, май пак те натупаха, а?

Дениз направи няколко крачки към Ахмет, Ахмет се опита да се измъкне, но Мурат бей не го пусна.

— Хей, ти наистина ли си луд, човече? — попита Дениз.

Ахмет сложи главата си на рамото на Мурат бей.

— Ох, сърце не ми дава да ти направя нещо. Ела, хайде ела де, да се сдобрим — този път Дениз разтвори ръце широко и пристъпи към Ахмет. Под изумените погледи на всички прегърна Ахмет, потупа мъжа по гърба и каза със смях: — Бедничкият, не трябваше да те удрям толкова по главата. Но престани да опипаш хората, малкия. Разбрахме, че си луд, но тук има хора, които са по-луди от тебе. — След това се обърна към обитателите наоколо и ги упрекна:

— Хора, грижете се за този ваш луд човек, бяхте го оставили на моята милост.

Влязоха в колата и Дениз се смя толкова много на това, което й се беше случило, че Нарин се усъмни дали не й се е разхлопала някоя дъска. Не спираше да повтаря:

— Ударих луд човек. Но никой не се опита да ме спре, честна дума, хората се забавляваха, стояха си и гледаха. Този, дето хвана мъжа, твоят шеф ли беше?

— Да.

— Е, какво стана? Разреши ли ти да продължиш работа?

— Да, но каза да отида след един месец.

— Правилно.

Нарин се страхуваше, че Мурат бей няма да я приеме след сцената, която направи Дениз, но не й го каза. Щеше да е по-добре поне да не беше псувала така. Мурат бей изобщо не приличаше на човек, който харесва такива неща.

— Симпатяга е твоят шеф — каза Дениз.

— Мурат бей?

— Да, има вид на мъжкар.

— Какъв вид има?

— На мъжкар, мъжко момче! Нали същият код е заложен в анадолската привлекателност.

Нарин не коментира. Не разбираше това, че Дениз намира Мурат бей за симпатичен. Яслъхан беше пълен с мъже като него.

Когато стигнаха до жилището на Нарин, Дениз извика:

— Това ли е? — Гледаше, сякаш никога не беше виждала такова място.

— Да.

— На кой етаж си?

— На четвъртия.

— Има ли асансьор тука?

— Не.

— Но ти не можеш да останеш тук. Как ще се качваш и слизаш четири етажа всеки ден със счупен крак?

— Ще вървя бавно.

— Не бъди глупава, отиваме вкъщи. Ще останеш при мен докато се оправиш. Сутрин ще те карам с колата до университета.

Дениз запали колата, без да изчака отговор и Нарин извика:

— Спри!

— Да пукна ако те оставя тук. Пък и живея сама в огромно жилище.

— Моят дом е на това място и искам да остана тук.

— Добре, да се качваме тогава. Като видиш какво е да вървиш по стълбите, ще се откажеш.

— Няма нужда.

— Не, не, ще ти помогна.

Слязоха от колата и влязоха във вмирисаната на влага сграда. Понеже Нарин не можеше да се качва по стъпалата с две патерици, тя сложи едната си ръка през раменете на Дениз и отпусна тежестта си на нея. Дениз не спираше да мърмори нещо като: „Ето, видя ли…“ На всеки етаж си поемаха дъх и с пристигането им на четвъртия етаж и двете бяха изтощени от умора. Дениз пое ключа, който Нарин й подаде, отвори вратата и се стресна като видя, че апартаментът е в още по-лошо състояние от сградата.

— Що за дом е това?

— Ето такъв — каза Нарин и вдигна рамене. Беше толкова уморена, че нямаше сила да се обижда.

— Коя е твоята стая?

Нарин посочи стаята, която се падаше точно срещу входната врата. Помисли си как ли ще реагира Дениз, като види само един дюшек на земята и дрехите й, сгънати до него.

— Добре, благодаря ти, ти слизай вече — каза на Дениз.

— Остави ме малко да си почина.

Последното нещо, което очакваше, отваряйки вратата, беше тримата човека, спящи в леглото й. Нарин изпищя, тримата скочиха от леглото и се оказа, че са чисто голи. Познаваше жената в средата — беше продавачката, истинската наемателка на апартамента. Нямаше представа кои са мъжете. Вместо да прикрие гърдите си, продавачката се опита да оправи изрусената си дълга коса и се развика:

— Какво правиш тук, бе? Нямаше те няколко дни наоколо, сега ли трябваше да се появиш?

Ако Дениз не беше влязла и затворила вратата, Нарин щеше да продължи да стои на прага като статуя. Опомни се от трясъка на затварящата се врата и извика:

— Това е моята стая, какво правите тук?

Сърцето й беше изхвръкнало от гръдния кош и биеше в ушите й, затова не чу как Дениз измърмори:

— Опааа, попаднахме на групов секс!

С пронизителния си глас продавачката каза:

— От къде да знам, че ще дойдеш?

— Да вървим, скъпа, да се махаме от тук — каза Дениз. — Тия са луди, ще ни убият.

Нарин изглежда нямаше нужда от убеждаване. Но точно се обърнаха към вратата, тя спря и каза:

— Не тръгвам, без да си взема нещата.

— Зарежи сега нещата си.

— Всичко, което имам е в тази стая. Учебниците ми, всичко е там.

Дениз пое дълбоко въздух и изкрещя:

— Омитайте се от тук, ще вземем нещата на момичето.

— Спри се, курво нещастна! — извика продавачката.

— Виж ме, ако дойда вътре, ще съжаляваш, че си се родила! — сопна се Дениз.

На лицето й се беше появил същият израз, който имаше докато биеше Ахмет. Нарин усети, че тя е на път отново да излезе от релси, затова прошепна:

— Стига, сама каза, че ще ни убият.

— Не могат нищо лошо да ни направят! — процеди през зъби Дениз.

— За бога, успокой се, ще си взема нещата и ще вървим.

— Добре, не се тревожи. Спокойна съм.

Вратата на стаята се отвори отново и продавачката в сигнално зелен комбинезон излезе навън след двамата мъже, които бяха само по гащета. Жената се канеше да отвори уста, когато Дениз я сграбчи за изрусената като лен коса.

— Чакай да видим ти на кого викаш „курва“? Хайде, ела, ела и ми го кажи в лицето! Да чуем как ще го кажеш!

Ако не бяха застанали между тях двамата полуголи мъже, нямаше да мине много време преди Дениз да повали на земята жената и да я стъпче. Мъжете явно не искаха да попадат повече центъра на такава ситуация, не позволиха конфликтът да се разрасне и избутаха неспиращата да крещи жена в нейната стая.

Всичките вещи на Нарин бяха цифром и словом четири чанти. Реджеп първи беше избягал от Яслъхан, той беше взел двата куфара и Нарин нямаше друг избор. Натъпкаха четирите чанти с учебници, дрехи, обувки, бельо, два сапуна, четката и пастата за зъби, и тръгнаха.

— Каза, че си спокойна… — отбеляза Нарин, когато влизаха в колата.

— Бях спокойна, но като видях тази жена пред мен и ме хванаха бесните.

— А аз изведнъж останах без дом.

— Във всеки случай не смяташ да продължаваш да живееш в една къща с тая ненормалница. Скъпа, не разбра ли, това място е бардак.

Нарин погледна Дениз. Не спираше да говори весело, сякаш не беше тази, която преди десет минути се беше карала с някого.

— Ще ти намерим дом, не се тревожи. Докато се подобриш оставаш при мен, а след това ще видим.

Червената мазда се носеше напред, Нарин си помисли: „Естествено, скъпа, ще намерим изход“ и започна да си гризе ноктите. „Само че как ще го направим?“