Неверни кафяви очи

Деветнадесета глава

Беше дълга целувка. Прекалено дълга, за да се обясни с моментна разпуснатост, направена несъзнателно или с „Не знам как се случи“. Беше толкова дълга, че продължаваха да се целуват и след като птиците отлетяха, уморени от чуруликане. Ако вратата на салона не се беше отворила внезапно и една жена с кърпа на главата и леко манто не беше влязла с тава в ръката, онова, което отровножълтият диван видя, нямаше да се ограничи само с целувка.

Нарин и Фърат подскочиха, а жената с кърпата излезе през вратата, от която току-що беше влязла, с вик:

— О, божеее!

— По дяволите! — възкликна Фърат. Спогледаха се с Нарин. Фърат скочи от дивана, а Нарин се хвана с две ръце за главата и замръзна като статуя на мястото си.

— Ето, пак ни хванаха. Да не сме орисани? — засмя се Фърат безцеремонно и извика: — Елате, госпожо Бахрие, няма нищо, не се тревожете, елате да се запознаете с годеницата ми — и намигна на Нарин.

Вратата се отвори тихо и госпожа Бахрие, която се беше спотаила до входа, влезе зачервена.

— За бога, сине, откъде да знам, че ще правите това посред къщата? Аз само влязох и… Няма ли стаи в тази къща?

Фърат взе подноса от нея и я прегърна сърдечно.

— О, красивата ми Бахрие, най-красивата жена в Яслъхан!

— Това момче е лудо. Винаги е било лудо — каза Бахрие, но изглеждаше доволна. — Отслабнал ли си? Никога не си могъл да се грижиш за себе си. Но си станал много хубав. Бахрие би направила всичко за теб.

— Виж, това е годеницата ми. Какво мислиш, красива ли е?

— Много е хубава, браво! Добре дошла, моето момиче. Каза ми, че ще идва сам, затова така нахълтах…

— Няма нищо — каза Нарин и успя да докара свенливата усмивка на младоженка на лицето си.

Докато Бахрие правеше чая и приготвяше закуската, Нарин си взе душ. Не можеше да повярва, че това се случи. Ако жената не беше влязла, бе само въпрос на време преди да отидат по-далече. „Той е гадже на Ърмак“, напомни си тя. Повтори си изречението няколко пъти: „Той е гадже на Ърмак, той е гадже на Ърмак, той е гадже на Ърмак“. Щом беше в състояние да направи нещо такова на сестрата на Дениз, тогава нямаше нещо, което не би могла да направи. Знаеше, че не е най-добрият човек на света, но смяташе Дениз за своя сестра, а тъй като Ърмак беше сестра на Дениз, тогава това, което вършеше, беше измама срещу нейната сестра, и то беше достатъчно да я направи най-лошият човек на света. „Засрами се“, измърмори тя. Беше си взела нещата в банята, за да не се разхожда из къщата по хавлия. Облече се там, среса косата си и се опита да я изсуши с някакъв допотопен сешоар.

Излезе навън и внимаваше да не поглежда Фърат в очите. Не беше трудно да го постигне, защото Фърат постоянно задаваше въпроси на госпожа Бахрие — „Как е господин Кемал? Какво стана с госпожа Айсел? Какво работи синът на господин Джеват?“ — и така нататък, а тя отговаряше. По време на закуската забеляза, че на нейните усилия има равнозначност, че Фърат също се опитва да гледа встрани от нея. Явно, той също съжаляваше за случилото се.

Веднага щом госпожа Бахрие почисти масата след закуска и си тръгна, Фърат се насочи към вратата.

— Отивам да се срещна с онзи човек. След няколко часа ще се върна и ще идем заедно на гробището — каза той.

Нарин усещаше, че и той е разтревожен.

— Добре.

— Не гледай мрачно. Ще поговорим като се върна.

— Добре.

Като знаеше, че ще говорят с Фърат, когато той се прибере, помръкна още повече. Нямаше какво да се каже за онова, което бяха направили преди малко. Нямаше какво да се каже, освен „Сгафихме и не бива да го правим отново“. Пред тях имаше още една нощ. На другата сутрин Фърат щеше да има с какво да се занимава ако въпросът с продажбата бъде разрешен, а Нарин щеше да отиде до каменоделеца да поръча мраморни надгробни плочи за майка си, брат си и сестра си. Бяха починали преди дванайсет години, и макар да не е била там, за да види, беше сигурна, че над главата на всеки гроб има по парче дърво. Трябваше да уреди това, за да не се налага още веднъж да идва в Яслъхан. Не беше силно религиозна, но един глас в нея й говореше, че има задължения, които трябва да изпълни.

Обади се на господин Ерол да каже, че няма да ходи на работа в понеделник поради семейни проблеми и мъжът се изненада. Сигурно се е чудил какви проблеми може да има Нарин със семейството си, при което не ходеше да вижда, но все пак показа вежливост и не зададе твърде много въпроси. Ще бъде ли на работа във вторник? Да, ще бъде. В такъв случай, няма проблем. Приключи разговора, реши да разгледа Яслъхан на дневна светлина и напусна къщата. Разходи се из старата борса за търговия на едро, покрай „Кафенето на ъгъла“ и пазара. Остана удивена от новите общински автобуси и микробуси. Навсякъде беше още пусто, защото беше неделя сутрин, но редиците от коли, паркирани отстрани край пътя, показваха колко много се бе увеличило населението на града. Мина бавно покрай търговците на бяла техника и магазините, и огледа грозните модерни кооперации, издигнати в центъра на града. По фасадите на повечето от тях имаше безсмислени шарки от цветна мозайка. Макар че тези части попадаха малко далече от квартал Муратели, това бяха места, които познаваше като дланта на ръката си. Малко по-нататък, точно срещу парка, на мястото, където някога се намираше къщата на дядо й, се издигаше светлозелена кооперация. Трябва да беше най-грозното зелено на света. Зачуди се дали вуйчовците й все още живеят там, дали сградата е тяхна, но това любопитство трая само няколко секунди. Дявол ги взел. Ако не беше тяхната алчност, семейството й щеше някак да преживява. Мехмет нямаше да се депресира, че няма да бъде футболист, Шадийе нямаше да прави това, което правеше, и кой знае, Реджеп може би нямаше да избяга. Може би пак не би дошло щастието при тях — защото парите нямат връзка с щастието, а имат с нещастието, но ако бяха получили пари от дядо си, дали щяха така да бъдат разпилявани с всеки повей на вятъра. Поне нямаше да се отровят и да измрат като плъхове заради непочистения комин. В смъртта има благородство, в отравянето от печка няма. Има само срам от нищетата, невежеството и от това да си всъщност никой. Случилото се със семейството й не беше като да умреш от рак или да умреш, защото те е блъснала кола. Приличаше на съдбата на измръзнало от студ куче и внушаваше пълно отчаяние. Почувства, че й призлява и веднага след това коленете й омекнаха. Седна на оградата на парка и докато гледаше къщата на дядо си, постепенно се почувства по-добре. Нямаше начин да се разплати с миналото, защото миналото отминава. Ти си това, което остава.

В понеделник, веднага след края на лекцията, бързо събра нещата си и хукна по коридора. Имаше повече от час, за да стигне до работа, но бързаше да не закъснее още първия ден. По-добре беше да подрани, отколкото да закъснее. Краката й бяха в плачевно състояние от многото вървене из Истанбул през първите дни, но вече се бяха тренирали с помощта на младостта й. Сега спокойно можеше да върви почти час и половина — два. Знаеше, че това не ще продължи вечно, че Истанбул е толкова голям, че не можеш да живееш с ходене пеша и в последните дни беше започнала да проучва автобусите, номерата на автобусите и знаците, които показваха автобусните спирки, хората които слизаха и се качваха в тези автобуси. Когато има малко пари и когато се почувства готова, и тя ще се качи. Първо щеше да започне с малки разстояния, ще се качи пред университета и ще слезе малко по-нататък. Като свикне, щеше да отиде и по-далече. Зави й се свят само като помисли за това. Плашеха я бутането и блъскането, тълпите, отварящите се със съскане врати.

На излизане от университета не можеше да свали очи от автобусите. Студенти, които знаеха къде отиват, просто поглеждаха номера и скачаха вътре, без да се колебаят дори за миг. Имаше даже и такива, които на групи от момичета и момчета се качваха със смях и бърборене. Нарин искаше да е една от тях. Самоуверена и весела като тях… В този момент минаваше пред автобус, в който се качваха, и се опита да забележи как младежите пъхат билетите си или показват картите си. Беше наблюдавала много пъти преди това, но й харесваше да го повтаря. Беше насочила вниманието си изцяло към билетите, които слагаха в кутията до шофьора и не видя колата, която изскочи внезапно иззад автобуса. Полетя във въздуха и се блъсна в асфалта, а хората започнаха да тичат към нея. Дори тогава не разбра, че е ударена от кола. Беше шокирана какво й се случва. Един мъж я хвана за рамото и се опита да й помогне, тя понечи да се изправи, но болката в крака я накара да падне обратно на земята. Когато едно момиче с дълга къдрава коса коленичи, обляно в сълзи до нея, тя беше на ръба да изгуби съзнание.

— Добре ли си? Нищо ти няма, нали? Аз… толкова съжалявам… Изскочи неочаквано зад автобуса. Не те видях — каза момичето. Влажните й очи бяха изпълнени със страх и Нарин осъзна, че я познава. Беше високото момиче от университета. Ходиха на едни и същи лекции няколко пъти и всеки път момичето беше облечено с такива красиви неща, че Нарин не можеше да отлепи очи от нея. Знаеше и името й: Дениз. Това беше последното нещо, което си помисли, преди да изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, лежеше на носилката в една линейка и към ръката й беше включена система. Дениз седеше на пейката отстрани до нея сред дежурния екип и очите й бяха подути от плач.

— Вижте, отвори си очите — извика тя развълнувано. — Дойде в съзнание.

Един от мъжете в линейката поднесе светлина пред очите й и попита:

— Как се чувстваш?

— Кракът ме боли.

— А някъде другаде?

— Не знам. Къде отиваме?

— В болницата.

Нарин замълча. Нямаше смисъл да казва, че трябва да отиде на работа.

— Но аз нямам никакви пари.

— Сега не мисли за това.

Тези думи на мъжа я разтревожиха още повече. Когато стреляха по Мехмет и го приеха в болницата, имаше огромни разходи. На теория болницата беше държавна, но като се сложат лекарствата и това-онова, ако Дебелият Неджати не беше платил повечето от тях, не знаеше какво щяха да правят. А сега като го нямаше Дебелия Неджати да хлътне с пари…

— Не се притеснявай, аз ще платя всичко — намеси се Дениз. — Аз те ударих, значи аз трябва да платя.

Нарин изпита такова облекчение, че за момента забрави работата си, на която не можеше да отиде. Но само за един момент. После отново сърцето й се сви.

— Днес щях да започвам работа…

— Ще оправим и това, не се тревожи. Ти само се оправи, а ние ще се погрижим за всичко.

Дениз плачеше. Нарин се изуми, че едно момиче с толкова красиви дрехи плаче.