Неверни кафяви очи

Пета глава

Работата е най-добрият начин да запазиш разума си и, слава богу, в онези дни Нарин затъна до шия в нея. Напускаше къщата си в Кабаташ в ранни зори, отиваше в офиса си в Маслак, и в късните часове на вечерта, капнала от умора, се връщаше обратно. Но дори и за секунда през главата й не й минаваше мисълта да се оплаква. От детските си години винаги беше работила много. На това отдаваше факта, че никога не бе изпадала в депресия, въпреки многото поводи. А и да беше изпадала, тя не го беше разбрала, защото условията налагаха веднага да се отърси от това и тя с много бързи крачки се връщаше към задълженията си. Животът не търпеше капризите на всеки. От друга страна, дори и при този обем от работа, тя намираше време да мисли за срещата си с Фърат. Не можеше да разбере защо тази среща толкова силно я беше разтърсила. Знаеше, че няма смисъл да се измъчва с огорчения и тревоги дни наред и да преувеличава инцидента до такава степен, но въпреки това не можеше да го преодолее. Всеки мъж, който видеше, й напомняше за Фърат. Ръцете на всеки бяха неговите ръце, косата на всеки ставаше неговата коса. Ако някой се усмихнеше, усмихваше се Фърат, и всеки поглед сякаш беше отправен от него. Отгоре на всичко се получаваше така, че тя не беше оставила никаква следа в паметта на Фърат… Лошо е да бъдеш някой, който е забравен, но да си забравен, а ти да не можеш да забравиш, е ужасно.

Ако Дениз не я беше потърсила и не се бе развикала:

— О, хайде стига, да върви по дяволите тая твоя работа. Хайде да излезем поне да вечеряме — Нарин с радост щеше да приключи и тази вечер в леглото пред телевизора. Сменящите се образи и светлини й помагаха да освободи ума си и да заспи по-лесно.

— Добре — отговори неохотно. — Но, моля те, не се опитвай след вечерята да ме завлечеш на друго място. Наистина съм уморена.

— Не се тревожи. Искам да поседим с тебе и да си поговорим. Много неща се случиха, а не можахме да разговаряме. Трябва да ти разкажа. Нали знаеш, че не мога да живея без да говоря — засмя се Дениз.

— Аз ли не го знам… — въздъхна Нарин.

В живота на Дениз нямаше нито един ден без да се е случило някакво събитие. Приятелят й, Джан, с когото постоянно се разделяха и събираха, други мъже, които се появяваха междувременно, несекващите търкания с чичо й, който беше и неин шеф, нейните приятели, които с вълнение допускаше в живота си и не след дълго се отегчаваше от тях… Край нямаха темите на Дениз. Човек не можеше да бъде несправедлив към нея — не беше лошо нещо да имаш приятелка, която влиза и излиза през всички тайни ъгълчета на света, откъдето открива и разказва хиляди различни истории. Единствено, че беше малко изморително.

Срещнаха се в един наскоро отворен ресторант в Шишхане. Запазената марка на Дениз беше да открива модни места. Дори не се налагаше да ги открива, защото никой бар, ресторант или нощен клуб в Истанбул не можеше да отвори без знанието на Дениз. Не съществуваше такава възможност. Нарин осъзнаваше, че кремавият й костюм с панталон и синята копринена блуза изглеждат прекалено строги за тази обстановка, и поради тази причина пожела веднага да отидат на тяхната си маса, не искаше да послуша Дениз, която настояваше да поседят малко на бара.

— Цял ден препусках, не мога да стърча на бара.

— Да изпием по едно и после ще седнем на масата — каза Дениз. Тя изпитваше потребност да се наслади изцяло от всяко място, на което се намира и на всяка секунда, в която живее.

— И на масата можем да пием — подразни се Нарин.

— Ставаш все по-сприхава.

— Винаги съм била такава.

— Не, не беше толкова лоша.

— Наистина ли?

— Кълна се! Напоследък за всяко нещо противоречиш и ставаш все по-трудна.

— Добре, сядаме на бара. Да видим дали това ще ме направи по-приятна и привлекателна.

— Вече започваш да ми изглеждаш по-симпатична — каза Дениз смеейки се.

— Да, сега ще ме посадиш тук в този костюм на класна ръководителка!

— Може пък да ти излезе късмета.

— О, да, със сигурност ще излезе! Ако нощният живот на Истанбул беше пълен с житейски късмет, днес щеше да ти се налага вече да тичаш към седмия си жених.

— Да не бъдем предубедени! Кой ти говори за брак? — каза Дениз и помаха на нейни познати в другия край на бара. — Ърмак се обади след като бях говорила с теб, извиках и тях.

— Мислех, че имаш да ми разказваш нещо. Виж, пак си започнала да събираш всички. С теб е невъзможно дори едно ядене да изядем само двете, знаех си, че така ще стане.

— Ето, за това говорех като казах, че си сприхава. Веднага се развика. Правиш сцени от всичко — каза Дениз.

— Не правя сцени или нещо подобно. И не викам!

— Пак викаш, да беше се успокоила малко! — Дениз имаше право, Нарин викаше.

— Добре, извинявай. Мислех си, че ще бъдем само двете и ще си побъбрим, но си права, не е толкова важно. Хайде, да поръчаме нещо за пиене. Аз искам мартини. Ти какво ще пиеш? — попита и махна на бармана да ги обслужи.

— Едно просеко. Гледай, още си напрегната.

Нарин поръча напитките и се направи, че не я е чула.

— Нар, чуй ме! Наистина си странна напоследък. Нищо не ти доставя удоволствие, всичко драматизираш, от сто кладенци вода ще донесеш, за да не излезеш и постоянно си нервна. Според мен трябва да отидеш на лекар.

— Да, трябва да отида на лекар, иначе ще изостана от модата да се пие Прозак2, и ще бъда анатемосана!

— Не говори като идиотка. Модата на Прозак приключи отдавна. Аз слушам твоите съвети, нали? Искам да кажа, вземам си бележки от твоята критика. Щом ти казвам като най-близка приятелка, че не си добре, приеми го сериозно. По дяволите, не можеш да знаеш кое е най-правилното!

— Подложена съм на стрес и съм много изморена, това не е ли естествена причина да съм раздразнителна? Докато не назначат нов човек в компанията, нищо не мога да направя по въпроса.

Сякаш не й стигаше, че бе затънала до гуша в работа, ами през последния месец Нарин се занимаваше и с делата на един адвокат, който беше напуснал фирмата, за да се лекува от рак — това беше основната причина за усиленото й темпо. Не й оставаше време да си вдигне главата дори. Сутрин се приготвяше автоматично и изхвърчаваше от къщи, без да намери време да се погледне в огледалото. Не беше ходила на фризьор от седмици, не беше си правила маникюр, а понеже беше забравила подплатата си в един хотел в Кайзери, където ходи за някакво дело, и не бе намерила удобен момент да си купи нова, не можеше да облече нито една от трите си любими рокли.

— Не разбираш ли? Ако не се оплачеш, няма да назначат друг човек. Така стоят нещата — каза Дениз.

— Хайде де!

— Точно така е! Сигурна съм, че всичко върви гладко понеже им робуваш. Кажи ми истината, нещо да е изостанало?

— Не, слава богу, досега нямаше проблеми.

— Че защо тогава да назначават нов човек? В края на краищата ти се справяш с всичко. Ако не започнеш веднага да се оплакваш, ще поемеш върху себе си цялата работа и ще прекараш целия си живот на дванайсетия етаж на един небостъргач сред мъже и жени в костюми.

Дениз беше експерт по темата „как да работим по-малко“, Нарин обикновено не даваше ухо на съветите й по въпроса, но този път казаното от приятелката й по много точен начин отговаряше на истината. Така беше! Шефът й усърдно започна да търси нов човек след напускането на болния адвокат, но напоследък бе спрял да повдига темата.

— Права си. Сигурно ще е добре да помрънкам малко.

— Добро утро! Моето момиче, след като такива като теб са станали магарета, много ще са тия, които ще ги яхат. Я си помисли, колко вечери през последния месец беше в състояние да излезеш? Всеки път или си уморена, или трябва да ставаш рано сутринта. А, Ърмак и Фърат дойдоха — Дениз оправи косата си с облекчение. — Говорят с някакъв мъж на входа. Чудя се кой ли е?

— Не го познавам — отговори Нарин.

— Поне да го беше погледнала преди да решиш дали го познаваш или не.

Нарин се обърна и погледна към вратата.

— Не го познавам.

Дениз въздъхна и завъртя очи, но не бе изгубила решимостта си да продължи разговора по темата:

— Фърат ми допада. Сладурче…

— Ъ-хъ.

— Мисля, че много добре се отразява на нашичката, отдавна в живота й не е имало свестен мъж.

— Ъ-хъ.

— Превъзходен е и е луд по Ърмак.

— Ъ-хъ.

— И е красавец…

— Ъ-хъ.

— Може би ще се оженят… Знаеш, че Ърмак умира да се омъжи.

Нарин не отговори, глътна остатъка от питието си.

— Може ли още едно мартини Бианко?

Ърмак дойде до тях с блеснали от щастие очи, а Нарин се опитваше да овладее нервната си система. Залепи върху лицето си фалшива усмивка и целуна Ърмак; на Фърат, който изглеждаше страхотно в дънките и тъмносинята риза, върху която бе облякъл сив пуловер, се ограничи само да подаде ръка.

Докато Фърат се навеждаше да я целуне по двете бузи, Нарин не спираше да си повтаря едно и също изречение: „Няма за какво да се разстройваш, скоро ще си заминат и повече няма как да видиш този мъж“. Идеята за брак, която бе подхвърлила Дениз, я развълнува много, но тя не смяташе, че това ще се случи. Никой не можеше да изтърпи Ърмак толкова дълго. Местата върху бузите й, които Фърат беше докоснал преди малко, пламнаха като жигосани, и тя се почувства в пълния смисъл на думата глупачка. Разтърка страните си с длани, опита се да се отърве от усещането.

Ърмак отиде до сестра си и започна да й шепне нещо, Нарин заразглежда наоколо с престорен интерес, за да избегне погледа на Фърат, който седеше точно срещу нея. Гледаше ли гледаше тухлените стени, мраморния бар и цветята в саксии — не можеше да разбере дали са изкуствени или истински — и светлините, които си сменяха цветовете, поставени точно под растенията.

— Хубаво е тук — каза Фърат.

— О, да.

— Не съм идвал преди.

— Току-що го отвориха.

— Изглежда много работиш. Срещнахме се с Дениз няколко пъти, но ти нито веднъж не дойде.

— Да, във фирмата ни нещата са малко объркани напоследък. Не мога да излизам много.

— Как е Мехмет?

Въпросът на Фърат улучи Нарин не в ушите, в стомаха. Надявайки се, че не е чула, попита:

— Моля? — гласът й прозвуча немощно.

— Мехмет… брат ти… Как е той?

Нарин първо преглътна, след това фиксира Фърат със зеници, превърнали се в айсберги, и отговори:

— Не знам.

Изправи се, остави на бара чашата, която държеше:

— Трябва да отида до тоалетната.

Яслъхан, 1989 г.

Мехмет започна да играе за Яслъханспор точно на шестнайсет. Мечтаеше за това толкова отдавна, че първият ден, когато го изкараха на игрището, подскочи като лъв, освободен от веригите си. Само за няколко седмици името му се разчу из Яслъхан и околните малки градчета. Червенокосия Реджеп сега крачеше наперено по улиците и си придаваше такива важности, сякаш беше баща на национален герой, а не на звезда в малък провинциален отбор. Много отдавна, благодарение на Дебелия Неджати, се спаси от съдбата на ратай. Сега беше шофьор на камион при един от приятелите на Неджати и разкарваше стоки до пазарите и бакалиите в околността. Самохвалството му си беше налице, и нищо повече. Не изкарваше чак толкова много пари, но както и да го погледнеш, получаваше повече, отколкото като ратай. И нещо повече, сега можеше спокойно да си прекарва следобедите в кафенето. При всяко едно положение оставаше само една година, най-много две, докато скъсат с тази дупка. Дойде ли някой от Истанбул, види ли Мехмет, и нещата се оправят! С две думи, в онези дни едва ли имаше друг, щастлив колкото Реджеп. Единствената му грижа беше настояването на Дебелия Неджати: „Нарин ще учи“ и неговият откачен шеф, който го подкокоросваше. Ако натискът, оказван от Неджати от една страна, и на неговия шеф, от друга, не го възпираха, Нарин още щеше да работи в магазина за текстил, а собственикът щеше да брои стотинките в шепата на Реджеп. Но проклетият Неджати беше много упорит. Заради него Червенокосия Реджеп бе принуден да записва дъщеря си всяка година за следващия клас, но преди да я запише, винаги й хвърляше по един хубав пердах. Ръката му беше станала по-щадяща в сравнение с миналото. Биеше за по-кратко и не стигаше дотам да удря по лицето и очите, или да чупи ръце и крака.

Шадийе, Нарин и Хатидже обичаха Мехмет като очите си и всяка вечер протягаха ръце и се молеха за неговия успех. Знаеха, че успехът на момчето е тяхното спасение. Само благодарение на бързите крака на Мехмет можеха да избягат от побоищата и бедността. И Мехмет не беше същият като преди, от известно време характерът на момчето се бе променил. Беше придобил уравновесеност. Вместо да обръща махалата с главата надолу, както правеше някога, той използваше цялото си време да тича след топката и се държеше разумно. Дните, когато биеше другите деца и причиняваше на родителите им голямо страдание, бяха останали в миналото. С доста мудния си ум беше разбрал, че първото условие да бъдеш герой е да се държиш като герой, и точно тава правеше. Вървеше бавно, когато минаваше през махалата, позволяваше хората да го проследяват с очи. Не се отнасяше лошо дори към сестрите си; след вечеря се изтягаше на кушетката като баща си, нареждаше им да му направят кафе и мълчаливо мислеше за Истанбул. Сега беше младеж с мечта, а хората с мечти не правят зло на никого.

Реджеп не изпускаше нито един от мачовете на сина си. Където е Яслъханспор, там е и Реджеп! Не разбираше чак толкова от футбол, но двете му очи му бяха достатъчни, за да знае, че Мехмет не прилича на никой друг. Мигът, в който момчето изскачаше на терена, другите играчи избледняваха и в последващите минути ставаха напълно незабележими. Момчето, което извън игрището можеше да бъде смятано за глупак, се превръщаше в съвсем различен човек докато играеше футбол. Магьосник или цар! В секундата в която дребното хлапе сложеше крак върху топката, то изглеждаше с поне двайсет сантиметра по-голямо. Дори и зрителите на противника оставаха омагьосани от него и без да се усетят, започваха да викат: „Давай, синко, давай, момче!“ Топката като че ли заживяваше свой живот и сама търсеше Мехмет по игрището. Търсеше го и го намираше. Хора, които живееха в Яслъхан и нито веднъж не бяха гледали футболен мач, поемаха по прашния път за стадиона от любопитство, повлияни от онова, което им бяха разказали.

Вълнението бе обхванало цял Яслъхан. В кафенетата, където дремеха безделници, в търговския клуб, на пазара и даже на градското тържище за зеленчуци на едро — всички говореха за момчето, дошло от квартала Муратели. Името на Мехмет беше стигнало до жените, които смятаха всеки младеж, тичащ след топката, за „нехранимайко“. Хората, които го бяха виждали, разказваха на онези, които не бяха, правеха се залози и басове, от мишката правеха слон, бавно се раждаше първата легенда на Яслъхан.