Неверни кафяви очи

Двадесет и шеста глава

Имаха връзка. На Нарин й беше трудно да го признае, но беше принудена да го приеме. Всеки ден си говореха многократно по телефона, звъняха си веднага щом се събудят, мислеха един за друг и се мятаха в една и съща бездна. Беше минал цял месец, откакто Дениз се върна от Америка, от този ден насам не се бяха виждали, и въпреки това помежду им имаше връзка. Невъзможно беше да се отрече. Докато си обуваше дънките, Нарин мислеше, че трябва да приключи с всичко това. През последните седмици наистина се беше увлякла и бе оставила нещата на собственото им течение. Въпреки че не се срещаха, Фърат постепенно ставате все по-важна част от живота и, а чувствата и, вместо да затихват, ставаха се по-силни. Всяка сутрин, отивайки на работа, си обещаваше, че този ден ще говори с Ерол бей по въпроса с преместването й в Анкара, но всеки път го отлагаше с някакво извинение. Обу високите обувки, които току-що беше купила, и червената копринена блуза, застана пред огледалото и извика:

— Приготвяш се за Фърат! Хем казваш: „Ще сложа край на всичко и ще се преместя в Анкара“, хем се контиш за него. Сега се вземи в ръце!

Ако можеше да се нахвърли на образа в огледалото, ако можеше да го удари! Вместо това се наведе напред и си сложи червило. Изглеждаше прекрасно. Малко по-късно щеше да излезе от апартамента, да се срещне с Дениз, Ърмак и Фърат и да отидат на кино. След това щяха заедно да вечерят. Щеше да види Фърат за първи път след един месец и вълнението от това беше така силно, че помиташе гнева, който изпитва към себе си. Като много хора, свикнали да живеят сами, имаше навика да си говори на глас със себе си, но днес думите влизаха в едното ухо и излизаха през другото. Канеше да излезе, но си спомни, че е забравила да си сложи парфюм и се върна. Взе шишенцето с парфюма, който беше носила нощта, когато правиха любов с Фърат в Яслъхан, напръска се и изхвърча от дома.

Филмът беше лош, но беше хубаво да седи до Фърат. Макар че Ърмак седеше от другата страна на мъжа и го държеше за ръката, на Нарин й стигаше дори докосването на раменете им. Беше сигурна, че по-късно няма да помни нито един кадър от филма, защото умът й постоянно беше другаде. Непосредствено до нея. Беше сигурна, че и неговите мисли са за нея. Чувстваше го. Точно както преди години на футболния мач на Мехмет, в онзи ден й се бе искало времето никога да не спира, да стоят така един до друг до безкрая, но времето не взе на сериозно това желание, секундите ставаха минути, минутите часове и филмът свърши.

— Да се откажем от вечерята и да вървим вкъщи — предложи Дениз. — Отвориха една фантастична турска пицария, ще си поръчаме нещо от там.

— Значи напразно се издокарахме — протестира Ърмак.

— Как така сме се издокарали напразно? Аз организирам в тази къща най-елегантните партита в Истанбул — засмя се Дениз. — Пък и така ще прекарате вечерта с мен.

— Аз нямам нищо против — повдигна рамене Нарин.

— В такъв случай и аз нямам нищо против — каза Фърат.

Никой, освен Нарин не беше забелязал ударението върху „в такъв случай“ в изречението на Фърат, но тези три думи бяха достатъчни, за да подскочи сърцето й в гърлото. Погледна замислено Фърат.

В жилището влязоха четирима души, но мина само час, за да станат десет. Докато пътуваха Дениз започна да се обажда на приятелите си. Ърмак се намръщи, а Нарин се засмя в себе си. Отлично знаеше, че скромните планове и тихите вечери след кино не бяха по вкуса на Дениз. Още преди да тръгне от къщи беше сигурна, че вечерта ще завърши по този начин. Звукът от музиката се усили, цигареният дим покри всяко ъгълче, питиетата напълниха чашите и за Дениз беше започнала една от поредните вечери. Когато Нарин чу звука за получено съобщение, стана и отиде в кухнята.

„Когато си тръгнем от тук, мога ли да дойде при теб?“ — питаше Фърат.

„Не говори глупости!“ — бързо написа тя.

„Моля те!“

„НЕ!“

„Краката ти са красиви.“

„Фърат, моля те, недей!“

„Не мога да спра да мисля за тебе. Моля те, нека да дойда!“

„Не, толкова е жестоко.“

„Влюбените стават жестоки.“

„Знам.“

„От къде знаеш?“

„От баща ми.“

„Сега не ме интересува баща ти. Хайде, кажи «ела»!“

„Ела!“

Ето как всичко излезе от контрол. Цялата нощ флиртуваха с пръсти, възбуждаха се, фантазираха и подготвяха както умовете си, така и телата си за неизбежния финал. След определен момент станаха слепи за всичко, Фърат се стараеше да стои далече от Ърмак, непрекъснато говореше с други хора и доколкото му е възможно не даваше повод на Ърмак да се приближава до него. От една страна Нарин се страхуваше, че Ърмак може да заподозре нещо, а от друга изпитваше огромна радост от дистанцията между тях двамата. Разумът й постоянно биеше тревога и се опитваше да я предупреди. „Луда ли си? Къде ще свърши всичко това?“ Известно е колко далече можем да стигнем, а след това няма връщане назад. Дори да се раздели с Ърмак, какво си мислиш, че ще се промени? При никакви условия не можеш да си с него. Какво ще правиш ако Дениз разбере? Помисли си колко нещастна ще бъде Ърмак!

Все още не беше изгубила способността си да мисли правилно и знаеше, че всяко изречение, което се просмуква през филтъра на нейната логика, е абсолютно правилно. Обаче не му обръщаше внимание. Наближаваше полунощ, когато вдигна чантата си и каза:

— Аз вече да тръгвам.

— Най-добре всички да вървим — каза Фърат, скочи прав и като се обърна към Ърмак, рече: — Хайде!

— Аз оставам тук. Нали ти казах, сутринта с Дениз ще ходим на закуска при чичо ми.

— Ооо, вярно! — каза Фърат.

— Още е рано, не си тръгвай и ти — каза тя и протегна ръка към Фърат от мястото, където бе седнала.

— Рано сутринта имам заседание — и Фърат се обърна към Нарин. — Ще те закарам до вас.

— Няма нужда.

— Нека те закара, скъпа — каза Ърмак, стана от дивана, където се беше разположила, дойде до вратата след Фърат и го целуна силно по устните. Нарин не видя това, тъй като в този момент си вземаше довиждане с другите, всъщност причината толкова дълго да се сбогува с всеки беше, че не искаше да ги види как се целуват.

Качиха се заедно в асансьора и се усмихнаха на Дениз и Ърмак, които им махаха от вратата. В мига, в който вратата се затвори, устните им се намериха. Нарин усети едва доловимия вкус на ягода в устата му. Вкусът от червилото на Ърмак…

Беше шест сутринта, когато се събуди от дрънченето на прозорците под поривите на югозападния бурен вятър. Слуша известно време дишането на мъжа до нея, без да отваря очи. Дърветата навън се огъваха във всички посоки, а в стаята беше пълен покой. Знаеше, че след малко този покой ще бъде нарушен, градът ще се събуди, истината ще се събуди и Фърат щеше да се събуди. Но дотогава нищо не можеше да й попречи да се наслади на момента, който преживява. Използва подходящия случай, че Фърат още спи и впери поглед в него. Без да бърза, подробно, с възхищение огледа веждите, миглите, носа, устните, бузите и голата му ръка, която лежеше върху белия юрган, пръстите му. Човек можеше да извърши убийство заради една такава сутрин, и можеше да умре от копнеж за това утро. Не помръдна докато Фърат не я погледна и не се усмихна. Отново не помръдна, когато той застана върху нея. Легнал отгоре й, Фърат обгърна лицето й в дланите си и попита:

— Какво ще стане с нас, Нарин? Виж как ни повлече.

— Нищо няма да стане — отчаяно отговори Нарин.

— Ще се разделя с Ърмак. Трябваше да го приключа отдавна.

— Не.

— Защо не?

— Можеш да се разделиш ако искаш, но това няма да промени нищо за нас.

— Ще промени. Тоест, ако ти искаш, разбира се.

— Не мога да го направя, Фърат. Само си помисли, ще напуснеш Ърмак и тя ще страда. И после ние ще бъдем заедно? Не мога да го направя.

— Не можеш ли?

— Не, не мога.

Фърат се отмести от нея, легна отстрани и каза:

— Знаеш ли, съсипа ми живота.

— Какво? — Нарин го погледна изумена, Фърат се беше събудил, истината се беше събудила, спокойствието бе разрушено!

— Много просто, съсипа ми живота. Заради теб се превърнах в човек, който не знае какво да направи.

— Съсипах ти живота, така ли?

— Мислех да се оженя, Ърмак и аз бяхме добре, всичко си идваше на мястото, а сега я ме погледни. Мислиш ли, че след всички обещания, които съм дал на Ърмак, не ме боли да я зарежа хей така?

— Значи ти съсипах живота? — Нарин се бе вкопчила в това изречение. Беше най-лошата фраза, която бе чула през живота си. Беше по-обидна от повечето обидни псувни, като проклятие, беше все едно ти казват: „Дано да умреш“.

— Отивай си тогава! — изкрещя тя. — След като съм ти съсипала живота, махай се тогава от тук! Ти беше този, който ме потърси. Аз не ти се обадих нито веднъж, нали така? Исках да ти се обадя, но се възпрях, а ти не можа. Ти настояваше снощи да дойдеш, а сега заставаш насреща ми и ми казваш, че съм ти съсипала живота.

— Защо се ядоса толкова? Какво казах сега?

— Каза, че съм ти съсипала живота. Какво повече ще кажеш. Ако не си тръгнеш веднага, ще те ударя по главата с нощната лампа.

Докато ставаше неохотно от леглото, Фърат каза:

— Не разбрах какво толкова има да се ядосваш. Ти съсипа моя живот, а аз твоя.

Нарин обърна главата си към стената.

— Нарин, нали знаеш, че след всичко, което се случи, аз няма да отида да се оженя за Ърмак?

— Не ми пука! Дали ще се ожениш за нея или не, аз няма да съм с теб. Ето я последната точка, до която можем да стигнем. Леглото!

— О, искаш да кажеш, че всичко стига дотук, така ли? — каза Фърат. — Ще ме изгониш, защото не можеш да намериш смелост да кажеш на Дениз или Ърмак, че излизаш с мен?

— Ти полудя ли? Как мога да им кажа такова нещо?

— Знаеш ли какво ще си помисли Ърмак за мен, когато чуе за това? Че съм най-презреният мъж, най-големия педераст на света! Но аз мога да поема този риск. Какво да направя, каквото иска да си мисли, това мога да кажа.

— Аз не мога да го направя. Ще ги изгубя, или по-скоро ще изгубя Дениз, не ми пука за Ърмак.

— Аз ще изгубя приятелката си заради тебе, а ти не се отказваш от твоята приятелка заради мен. Ето, това беше като казах, че ми съсипа живота.

— Ако твоята приятелка беше толкова ценна, нямаше да спиш с мен.

Фърат се хвана с две ръце за главата и закрачи из спалнята.

— Можеш да побъркаш човек. Проблемът не е, че спах с тебе, а че съм влюбен в теб. Не го ли разбра вече?

— Каза, че съм ти съсипала живота.

— Ти ми съсипа живота, но това е друго нещо.

— В такъв случай се научи да не се влюбваш в други, когато си имаш приятелка!

— Защо се държиш така странно? Ти търсиш начин да се обидиш за несъществени неща. Не съм те принудил да спиш с мен.

— Изчезвай!

— Отивам си, не се притеснявай!

Фърат си тръгна, а Нарин остана седнала на ръба на леглото. Беше й казал: „Ти съсипа живота ми. Ти съсипа моя живот, а аз съсипах твоя.“ И все пък Нарин не си беше помислила нито веднъж, че Фърат е съсипал живота й. Дори и в най-ужасните дни не й беше минало през ума. Фърат не беше съсипал живота й, въпреки че майката на Фърат, стискайки я за косата, бе изливала върху нея обиди, или при мисълта да се премести в Анкара. Точно обратното, за нея беше станал живот.

Истанбул беше пропит от дъжда, който не спря три дни. Валеше обилно не само от небето, а от покривите, от дърветата, от стрехите, електрическите стълбове и билбордовете. В края на тези три дни пътищата се бяха превърнали в реки, тротоарите в блата, а хората в плъхове. Заради пороя, обхванал бедните квартали, двама покойника все още не бяха погребани. На излизане от супермаркета Нарин се огледа: градът беше като замаян. Жива душа не се виждаше по улиците на Бешикташ, които винаги бяха многолюдни, хората се страхуваха да си подадат носовете навън заради дъжда. Знаеше, че е невъзможно да намери такси. В този град още с първата паднала капчица дъжд, таксиметровите шофьори побягваха като Пепеляшка от бала и потъваха вдън земя. Стегна качулката на анорака си, дръпна ципа и хукна да бяга въпреки двете тежки чанти в ръката й. На половината път й хрумна, че тича напразно. Каква е разликата дали върху човек ще се изсипе един тон вода или ще се изсипят два тона? По-мокра не можете да стане, така че нямаше нужда повече да се изморява като бяга. Забави крачка, успокоена от тази мисъл, и се опита да усети вкуса на капките, които се стичаха по лицето й. Представи си, че природата я гали. Защо толкова се страхуваме да не се намокрим?

Червеният килим в кооперацията джвакаше от водата, стичаща се от хората, които влизаха и излизаха, а портиерът, бог знае откога се опитваше да поддържа мястото чисто, като бършеше с изтривалка. Влезе в жилището, Дениз беше в дневната. Нарин подаде главата си от антрето и подвикна:

— Здрасти! Няма да влизам, защото съм мокра до кости.

— Тревожих се за тебе — каза Дениз.

— Вървях дотук от Бешикташ. Няма нито едно такси в целия град.

— Върви да си вземеш гореща вана, иначе ще се разболееш.

— Така и ще направя — каза Нарин и влезе в банята. Остави дрехите си на земята и тъкмо да пусне душа, чу тропане на вратата. Кой можеше да дойде в такова време? Естествено някой от лудите приятели на Дениз. Най-напред не повярва на ушите си, когато чу гласа на Ърмак. Ърмак не беше идвала в дома на сестра си от деня, в който се бяха скарали заради Нарин. От случката бяха минали осем месеца и оттогава не си говореха двете сестри. Нарин тихичко открехна вратата и подаде глава, за да се убеди, че пристигналият е Ърмак. Определено беше чула гласа на Ърмак. Не разбираше какво си говорят, но гласовете и на двете звучаха спокойно. Специално гласът на Дениз звучеше много спокойно. Влезе под душа, за да спечели време. Какво щеше да прави? Да излезе от банята и да си отиде в стаята, без да се появява изобщо… Такъв беше вътрешният й импулс, но пък Дениз можеше да се разстрои, като реши, че това е реакция срещу Ърмак. Приключи в банята, отиде в стаята си и се облече. Направи го колкото може по-бавно, за да им даде време да се видят. Влезе в дневната, а очите и на Ърмак и на Дениз бяха силно зачервени. Като ги видя в това състояние, Нарин също се просълзи.

— Виж кой дойде! — каза Дениз и посочи Ърмак.

— Добре дошла! — Нарин отиде до Ърмак и й позволи да я прегърне. Правеше го единствено заради Дениз.

— Здравей — каза хлипащата Ърмак. — Сестра ми толкова ми липсваше.

— Ще ви оставя сами — отговори Нарин. — Много се радвам, че те видях.

Нарин излезе от дневната и отиде в стаята си. Сдобряването между Ърмак и Дениз вдигна от плещите й голямо бреме. Половин час по-късно, когато на вратата се почука и влезе Ърмак, тя се изправи от леглото.

— Не ставай! — каза Ърмак. — Дължа ти извинение. Нещата, които казах онзи ден бяха наистина противни.

— Беше пила…

— Бях се напила, за да мога да ги кажа. Знам, че се грижиш за Дениз и й влияеш добре. Ако не беше ти, сестра ми отдавна щеше да пропадне. Нахвърлих се срещу тебе защото ревнувах, вместо да ти благодаря… Ревнувах близостта ти с Дениз. Аз съм в Швейцария, а вие и двете сте тук. Тя споделя всичко с тебе и много те обича. А ти знаеш, че нямам никой друг, освен нея.

— И аз нямам никой друг — каза Нарин.

— Знам… Прости ли ми? — Ърмак отново се беше разплакала.

— Разбира се! — отговори Нарин. Но не й беше простила.

Двете приятелки живяха заедно в дома в Мачка докато завършиха университета. Те не съзнаваха, че преживяват най-хубавите дни в живота си, но времето безмилостно изтече. Нарин си намери работа в правна кантора веднага след дипломирането си и с решението й да си наеме апартамента в Кабаташ, беше настъпил краят на щастливите дни. Най-напред решението на Нарин да се премести натъжи Дениз, но тя не вдигна много шум заради това, защото приятелят й, към когото беше много емоционално привързана, в този момент живееше при тях в Мачка. Дойде денят да се разделят и двете плакаха. Особено Дениз — тя не престана да поглежда към празната гостна стая и да плаче. Плака докато събираха заедно багажа и го занесоха в малкото жилище в Кабаташ, където нямаше други мебели, освен легло и диван, плачеше и когато напусна малкия апартамент. Беше изминала година, откакто Дениз смени червената си Мазда с черно Алфа Ромео.

Нарин също беше тъжна, когато напускаше Мачка. Беше живяла толкова щастливо там. Беше се смяла и забавлявала повече от когато и да било в живота си и се беше запознала с безброй хора.

След като Дениз и Ърмак се разбраха, напрежението помежду им беше намаляло, отношението на Ърмак към нея беше значително омекотено. Мнението на Нарин обаче не се беше променило. Още от деня, в който се запознаха, за нея Ърмак си остана сестрата на единствения човек, когото би взела със себе си на необитаем остров и единственият човек, когото не би взела със себе си.

Тя видя Червенокосия Реджеп много пъти след хиляда деветстотин деветдесет и трета година, в която се срещна с баща си и го проследи до магазина му в Тахтакале. Понякога минаваше покрай магазина веднъж годишно, а понякога веднъж на две години. Баща й винаги беше там — понякога с Юмюхан, понякога без нея. Когато отиде до Тахтакале през зимата на хиляда деветстотин деветдесет и седма, не завари на мястото им нито баща си, нито магазина. Реджеп си беше отишъл, а на негово място бяха отворили магазин за детски дрешки. Помисли си, че е изгубила дирите на Червенокосия Реджеп, но го видя на улицата малко по-нататък. Беше сменил бизнеса и беше станал продавач на порцелан и стъкло баща и. Минаваше покрай магазина много рядко през годините, които последваха. Тъй като хвърляше поглед напред без да спира, понякога виждаше само гърба на баща си, понякога само чуваше гласа му. Червенокосия Реджеп изобщо не видя Нарин, та чак до есента на две хиляди и шеста година.