Сияние на жена

X

Около нас за малко още имаше погледи, тежко уважително мълчание, подобаващи физиономии, ръце, които трябваше да стисна, да благодаря, да гледам да не строша и да не разлея нещо, и за какво да размътвам техните обичаи, не съм народен трибун и нямаше знамена и барикади, нямаше да ги призовавам към борба и бъдещи победи, и само тихо мърморех: „Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…“.

Една възрастна дама, която не познавах, ми се усмихна на стълбището:

— Аз съм госпожа Жамбел и живея на втория откъм двора. Синът ми беше убит в Алжир.

Благодарих й. Опитваше се да ме утеши.

До колата имаше павилион за вестници, а по първите страници се мъдреше заглавие: „Живот на Марс, нови надежди“.

Къщата, в която пиша сега, е близо до морето и слушам неговия шум. Слушам го внимателно, защото идва от дън вековете. Вероятно ще има нови светове и гласове, които все още никой не е чувал, щастие, което няма да е с вкус на устни, радост, която никой не си е представял и някаква пълнота, която няма да бъде единствено сияние на жена, но аз живея само от най-древното ехо. Човек живее само от онова, което не може да умре. Нощите приятелски идват и ми позволяват да споделя малко от съня й. Щом затворя клепачи, всичко отново става непокътнато. През деня имам за компания моя брат Океана — само океанът има гласовите възможности, необходими, за да говори от името на човека. Вероятно сгреших, че се държах с Лидия сякаш тя беше тя. Толкова малко се познавахме все още и всичко беше толкова крехко, около нас имаше град, улици, коли, не беше място за молитва, а и коя жена би приела да бъде просто храм, в който човек идва да почете всевечното? Тя ме слушаше изключително внимателно, сякаш всичко, което говорех, доказваше правотата й. С разпилени коси и затворено, почти враждебно лице, тя сякаш черпеше от гласа ми сила, която я отдалечаваше от мен.

— Какво има, Лидия?

— Знаете ли, че Павароти, великият тенор, дори не поглежда партньорката си, когато дава най-доброто от себе си? Може да се видят и вярващи, които живеят единствено от вярата си, а култът се превръща в самоцел, което винаги е помагало на религиите да карат без Бог.

— Не разбирам…

— Хората спират в първия срещнат параклис, за да се помолят. При басите най-красив глас има българинът Христов. Харесвам и Пласидо Доминго. Съществуват и рапсодиите, и Бетовен, и Вагнер, и Вивалди, и всичко останало. Мълчанието обича нашите крясъци, те го обгръщат особено сполучливо. А познаваш ли грегорианските хорове? От единия край на света до другия. Време е да уволним директора на оперния ни театър, Мишел. „Отчаяните писъци, са най-красивите писъци“ прекалено дълго вече стои в програмата. Ние сме нечий кървав бифтек. А го има и това, че не желая да бъда теоретична жена.

— А това означава?

— Църквата. Вярата. Култът. Не желая да бъда инструмент на култа. Жено-наша-която-си-на-небето. Аз съм само едно пребито куче. Не знам кой от двама ни помогна повече на другия тази нощ. Да речем, че за малко сме се облегнали един на друг. А това вече е много. Никога няма да го забравя. Ти ми върна до известна степен усещането за възможност. Бях го изгубила. Знаеш ли, огромно е да откриеш, че след четирийсетте то още е възможно. Не ми трябва повече. Ти ми даде желание пак да бъда жена. Ето, мисля, че стигнахме. Иди си вземи чантата. Ще те чакам в колата…

— Лидия…

— Върви. Стига сме циврили.

— Най-сетне пръв проблясък — казах аз. — Май наистина започваме.

Пресякох фоайето между зелените растения и оставих на портиера няколкото секунди, които му трябваха, за да подчертае равнодушието си.

— Сеньор Галба, моля.

— В петдесет и седми. Някой вече го чака.

Той измъкна един жълт молив иззад ухото си и го забоде някъде над рамото ми. Свенсон се беше настанил до телефона с изпружени крака. Той носеше дрехите си за околосветска обиколка, Афганистан, Кашмир, Катманду, Мексико, червени ботуши със сребристи капси, дънки и вериги с езотерически символи около врата. Дънките и коженото яке бяха обсипани с етикети като куфар: мотел в Аризона, ашрами в Пондичери, „Херц рент а кар“, Акропола, „Шуобс он дъ стрип“, хотел „Нотр Дам“, Дисниленд, царството на развлеченията. Дългата коса и русата брадичка сякаш бяха извадили някакъв евтин Христос от най-старите литографии, а големите черни очила предлагаха помощ и закрила на детинския поглед.

— Чух за тъжната новина — казах аз. — Кучетата би трябвало да живеят толкова дълго, колкото и боговете им.

— Да, законът не е добре направен. Те бяха много привързани един към друг. Отбележете, смятам, че сега сеньор Галба изпитва голямо облекчение. Все пак това си е една голяма грижа по-малко — боеше се да не умре пръв и да остави кучето само. А и кучето също. Искам да кажа, че Мато Гросо беше добро куче пазач, но се страхуваше, че няма да се справи със задачата. Наистина бяха започнали да се боят един от друг. Достатъчно беше сеньор Галба да се почувства малко уморен, и вече трябваше да търча да търся ветеринаря. Вече три години обикалям света с него. Подготвям дисертация върху развлеченията за университета в Упсала.

— Нямам търпения да я прочета.

— Все някой трябваше да започне, но двамата се задържаха взаимно и си пречеха да умрат спокойно, ако следите мисълта ми.

— Следя я.

— Когато човек не е привързан към никого, може да умре спокойно, просто така.

— Смрт — казах.

— Именно. Може би е по-подходящо да се живее без куче, ако е възможно.

— Стоицизъм.

— Затова си мисля, че все пак за сеньор Галба това е едно голямо притеснение по-малко.

— Най-сетне свободен.

— Именно. Когато Мато Гросо умря в ложата му, той прати да ме повикат и аз се разтревожих, защото номерът трябва да продължи, това е шедьовър на дресировката и на публиката никога не й омръзва. И тъй, разтревожих се и попитах: „Как се чувствате, сеньор?“. Той обича да му викат „сеньор“, макар че е италианец от Триест. „Добре, Свен, това куче беше голям нервак. Тази нощ трябва да порепетирам, ритъмът вече не е същият.“ Поръча шампанско, а след това се прибра в хотела, като отведе със себе си Джаксън, шимпанзето и Дора, нали знаете, розовия пудел. Той е човек, който не може без компания. Покани също и една млада особа от улицата, с която имаше мимолетно приятелство. Много обича особите от улицата, защото „те не ви оставят време да се привържете“, както ми обясни. Трябва да ви кажа, че много е обичал една жена, която го е напуснала, а забелязах, че това са неща, които оставят следи…

— Именно.

— Наложи се да дам двеста франка бакшиш на нощния пазач, защото едно шимпанзе, един розов пудел и една млада особа от улицата са неща, които навеждат на съмнения за порнография. Тази сутрин дойдох, за да му помогна да стегне багажа, защото хващаме самолета днес следобед. Ще го оставя да подремне, защото заслужава това. Най-добрият номер на света, господине, няма никакво съмнение. В дресурата не може да се направи нищо по-добро. Не, господине, не може да се направи нищо по-добро.

Той млъкна и зачака, сякаш ми даваше време да поразровя живота си, за да открия някаква реплика.

— Не съм достатъчно осведомен — извиних се аз.

— Ще ми кажете вероятно, че да посвети човек живота си на толкова повърхностен номер… Ама именно, господине, именно. Кой може да даде повече?

— Трябва да се върнете в Упсала и да довършите доктората си, Свенсон. Извинете ме, но ме чакат. Исках само да си взема чантата.

Той се усмихна уморено.

— Разбирам, разбирам. Вие вероятно предпочитате Шекспир. Само че творбите на Шекспир отдават твърде много почит на живота и смъртта, докато сеньор Галба подхожда към тях с абсолютна насмешка…

— Няма да се наредя между шедьоврите, Свенсон. А сега…

— Добре де, елате.

Дискретно почукахме на вратата на петдесет и седми номер, но не получихме отговор. Помотахме се по коридорите, за да намерим камериерката, която пък не ни пусна вътре. Трябвало да се обадим на портиера. Върховната инстанция се произнесе в наша полза и камериерката отвори вратата.

Завесите бяха спуснати, а лампите светнати. Сеньор Галба седеше в едно кресло до камината. Шимпанзето беше на коленете му и му пощеше косата. Розовият пудел се беше излегнал до креслото и при вида на Свенсон размърда опашка.

Сеньор Галба беше по пижама. Очите му бяха широко отворени, лицето му сякаш се бе оттеглило, а носът с мощните ноздри изглеждаше още по-голям, сякаш се бе опитал да изпревари врага. Сеньор Галба беше мъртъв.

Шимпанзето ни погледна, после даде целувка на господаря си и го погали по бузата.

Камериерката изкрещя нещо на португалски, а след това хукна да предупреди ръководството, че са вкарали животни в петдесет и седми.

И тогава Свенсон допусна грешка.

— Джаксън! — извика той.

Не знам дали шимпанзето беше изгубило ума и дума или пък обратното — запази пълно присъствие на духа, но отговори на повикването на името си с рефлекс на голям професионалист. Той изхлипа изплашено, втурна се към поставения на масичката грамофон и изпълни много точно движението, което го бях видял да прави на сцената: включи машинката. Пасо добле „Огънят на Андалусия“ гръмна с цялото си величие и това, което последва, вероятно правеше чест на онова изкуство на дресурата, чиито граници можеше да очертае само втренченият, стъклен поглед на сеньор Галба.

За миг шимпанзето и розовият пудел се озоваха в обятията си в средата на стаята и затанцуваха пасо добле, като от време на време ни хвърляха ужасени погледи, сякаш съзнаваха, че е въпрос на живот и смърт.

— Мамка му — рече Свенсон не без известно вълнение.

Решително отидох до дивана, взех чантата си и се намерих в коридора. Преди да избягам, тъй като това винаги ни изглежда възможно, хвърлих поглед към моя приятел от Лас Вегас — все пак затрогваща беше тази последна почит, която шимпанзето и пуделът отдаваха на венеца на един живот. В крайна сметка сеньор Галба бе имал последната дума.

Хукнах надолу по стълбите, а пасо доблето ме преследваше от етаж на етаж, чак до улицата, макар че там едва ли се чуваше. Струваше ми се също и че празният поглед на моя приятел от Лас Вегас следеше със спокойно безразличие усилията ми да се измъкна от дресурата. Когато видях, че колата на Лидия я няма, постоях под колоните, заслушан в пасо доблето, което сякаш кънтеше около мен, бълвано от високоговорители, а след това слязох на шосето, облъхван от коли и ругатни, завъртях се веднъж-дваж, като щраках с пръсти, за да отмервам ритъма, и когато най-сетне едно такси спря, то се поколеба дали да ме качи, защото се боеше за седалките си. Дадох му адреса на Лидия и го помолих да спре радиото, защото слушам музика. Виждах недоверчивия му поглед в огледалото за обратно виждане. Казвах си, че съм в разцвета на годините си и че това може да продължава още дълго, ако не пуша и правя гимнастика. В еуфорията си реших да си поговоря с шофьора.

— Знаете ли, според статистиките средната продължителност на живота се била увеличила със седем години…

— Ако смятате, че карам опасно, най-добре да слезете.

— Не исках да кажа това… Направих оптимистична забележка от общочовешко значение.

— Дреме ми на мене за вашия разговор.

Маршрут за десетина-петнайсет минути, но успях да го мина за час. Времето ме обработваше с бижутерска точност и майстореше всяка минута като накит. Само малко ми липсваше, за да бъда дресиран — щипка цинизъм и малко амин, сянка от низост, вид на стоик, и няколко капки ирония. Но бях обичал една жена, както само една жена може да отдава, и не знаех как да сваля знамената.

Позвъних и отначало помислих, че няма никого. След това вратата се отвори и бях пуснат вътре от една стара дама, цялата усмихната, която сигурно мислеше, че става въпрос за скарване между влюбени.

— Влезте, влезте. Госпожата помоли да почакате. Тя ще се обади по телефона.

На масата в хола имаше кафе и топли кроасани.

— Искате ли да ви направя яйца?

— Не, благодаря.

— Госпожата каза, че трябва да хапнете и да поспите малко.

— Къде е тя?

— О, не знам, нищо не знам. Тя ще ви се обади.

Чаках един час. Знаех, че ще се върне. Сега, когато тя щеше да бъде тук винаги, бях способен дори на самота. След малко щях да купя цветя и да ги занеса на малката проститутка, която беше правила компания на сеньор Галба, защото човек не живее само с едното куче.

Оставих телефона да звъни известно време. Все е печалба.

— Мишел…

— Знам, Лидия. Разбирам.

— Аз съм на летището. Заминавам за няколко месеца.

— Имаш право.

— Цяла нощ те слушах как се молиш и… има прекалено много място. Прекалено е широко за мен. Не ми оставяш достатъчно незначителност. За да обичаш, не е достатъчно да обожаваш. Ти си строител на катедрали, а аз, аз живея в двустаен от осемдесет квадрата. Ти загуби жена, която беше целият ти живот и се опитваш да направиш от живота си жена. Оставила ти е милиарди. Щях да се чувствам по-спокойна, ако беше беден — щеше да имаш повече за даване. Знам, че съществува невъзможност да се живее без любов, знам. Само че невъзможността да се живее без любов също е начин на живот. Знаех добре какво върша. Бях толкова нещастна, че имах нужда да помогна на някого. Опитах се да помогна на вас двамата. Много е егоистично, знам… Както и да е. Ти ми заговори за братство, спомняш ли си…

— Разбира се. Това е единственото нещо, което мъжете и жените още никога не са пробвали заедно. Няма отверстие.

— Не мога да обичам като свещенодействие. Прекалено тежко е за носене.

— Няма нищо друго за носене. Не плачи.

— Мишел, не може да се живее така.

— Е, тогава имаш право да плачеш.

— Една жена не може да бъде само един мъж. Един мъж не може да бъде само една жена.

— Нищо не мога да направя. Ти си моето биологично условие. Викът на клетките ми.

— При теб е повече въпрос на някаква абсолютна, дива, варварска вяра, отколкото за личната съдба на двама ни…

— Да.

— Когато жена срещне у един мъж такава нужда да обича, дори не знае дали съществува за него, дали е обичана, или е само инструмент на култа… Аз също трябва да живея. Не искам да съм част от религия. Ние нямаме нужда от обожествяване, Мишел. Обожествяването винаги завършва с изискване за святост, а този номер със светостта вече са ни го играли. Бих казала дори стига толкова, и може би днес курвите имат повече право да говорят и повече неща, които да ни кажат, отколкото светиците.

— Сигурно си прекарала отвратителна нощ.

— Прекарах една нощ, Мишел. И помогнах на друга жена. А сега заминавам. Заминавам, защото си пиян от болка и дори не знам кой си ти всъщност. Има прекалено много отчаяние, прекалено много паника в теб… и в мен. Прекалено лесно е. Един ден, когато вече няма да сме крушенци, когато наистина ще бъдем себе си, ще се видим отново… и ще се запознаем.

— На трезва глава…

— Да, и всичко ще бъде много по-трудно. Сигурно ще се погледнем и всеки ще крие учудването си, ти ще помислиш: „Не може да бъде!“, а аз „Не е той, не е възможно…“.

Тя хлипаше. Аз бях щастлив. Вече бяхме заедно.

— Лидия, заминавай спокойно. Замини колкото може по-далеч. Остани толкова дълго, колкото се съмняваш. Срещай се с други. Известно време живей като на автобусна спирка. Не се бой, няма нищо. Ще те чакам, когато се върнеш.

— Доскоро. Ако искаш, можеш да живееш у нас.

— Не, ужасявам се от илюзиите, представи си. Тръгвай. Ще се опитам да отрезнея.

Тя се засмя.

— Не съвсем, все пак.

— Бъди спокойна.

Навън се спрях пред цветарския магазин. „Какви цветя обичаше тя?“ „Всичките.“ Обичаше люляк, но ще трябва да почакаме до пролетта. Сега трябваше да отнеса тялото си у дома, да го изкъпя, да го нахраня, да го облека в чисти дрехи и да го наместя във витрината между другите, то още можеше да послужи. Гледаха ме странно, защото по тези земи една блуждаеща сянка без жена изглеждаше не на място. Над покривите се показваше другото слънце. Усещах, че околните неща се опитват отново да ме хванат в бързея си, но това бяха неща, които имат вземане-даване с вечността, вселената, светлинните години, а небето се преструваше, но неговата необхватност го издаваше, защото истинското небе е малко колкото длан. Изненадах се, че виждам около себе си толкова достойни и горди мъже, които не просят, и толкова жени, чиито очи не молят. На тротоара момиченце медитираше над дясната си обувка, която беше паднала и която то не смогваше да обуе. Беше трудно начинание и изискваше помощ. Тя вдигна сериозен поглед към усмихнатия господин, който се беше надвесил над нея и може би щеше да бъде от полза.

— Не мога да обуя обувката — рече тя. — Искаш ли?

Коленичих на земята и май се справих доста добре. Русото щастие облъхна бузата ми и усетих толкова нежно и леко дихание, че затворих очи.

— Благодаря. Много си мил. Аз живея отсреща.

Тя ме огледа внимателно и реши, че още мога да послужа за нещо. Хвана ме за ръката.

— Ела — каза тя. — Ще ти помогна да пресечеш.