Сияние на жена

VIII

В колата, със затворени очи, спокоен профил и глава, опряна на облегалката, тя чакаше мълчаливо, докато около нас сновяха невидими лечители, онези, които толкова грижливо се занимават със световните шампиони, изслушват сърцата им, сбъдват молитвите им, чистят предните стъкла, пълнят резервоара и ви пожелават добър път нататък.

— Разбира се, бях отвратителна, но се чувствам малко по-добре. Къде е Каракас? Предложиха ми и работа в Организацията за подпомагане на бежанците в Банкок. Излишък от самата мен, знам. От кой момент нататък човек спира да бъде нещастна жена и се превръща в уличница?

— Трябва да попитаме директора на операта, Лидия.

— Нищо не разбирам от любов.

— То е защото самата любов разбира всичко, има отговор на всичко, разрешава всичко и просто трябва да я оставиш да действа. Достатъчно е да си вземеш абонаментна карта, за да смениш транспортното средство.

— Наистина го обичах десет години. И когато престанах да го обичам, се опитах да го обичам още повече. Върви, че разбери.

— Вина. Човек изпитва срам. Не иска да го приеме. Бори се с това. Колкото по-малко обича, толкова повече се опитва. Понякога прави такива усили, че се задушава. Всъщност, онова, което се харесва на онези горе, не са нашите победи или провали, а красотата на усилията ни. Опитвали ли сте с пчелно млечице. Изглежда, че придава сила.

— Не разбирам как може да свърши една любов.

— Да, това изглежда дискредитира цялата институция.

— Понякога вече е свършило, но човек не го забелязва, по навик…

Тя млъкна и ме изгледа ужасено.

— Колко е часът?

— Времето е наше.

— Когато Ален излезе от болницата, се опитах. Продължихме да живеем заедно. Имаше афазия и не беше възможно да общуваме…

— Това трябва да е улеснявало нещата, не е ли така?

— Това вашето дори не е цинизъм, Мишел, това е… смърт.

— Да. Горя каквото мога.

— А беше ужасяващо бъбрив, защото при хората с афазия умствената спирачка на говора е унищожена и те непрестанно бърборят… Ала човек не може да изостави един мъж в нещастието му, само защото е спрял да го обича… Но трябва ли да остане при него, защото е спрял да го обича?

— Трябва да се сложи край на психологията, Лидия. Тя прекалено дълго е звездата по афишите. Трябва да сменим програмата. Ще говоря с ръководството.

— Случвало ми се е и да се питам дали не си измислям ловко извинението, че съм спряла да го обичам още преди катастрофата… Наистина беше ужасно. Да спреш да обичаш един мъж и да го напуснеш само защото е станал толкова… различен… Хубава работа, нали?

— Истински конкурс за красота, няма що.

— Той се беше променил. Беше станал някой друг.

— Върнете ни парите!

— И си имах извинение: той беше отговорен, макар и невинен, за смъртта на дъщеря ми… Ами ако и това, отговорността, която му бях лепнала, беше само извинение, за да го напусна?

— Психологията е богата с всякакви възможности. Неизчерпаеми съчетания. И е позволено човек да мами. Позволено е да добавя, да маха и да разменя пуловете. Всички ходове са позволени и човек винаги играе срещу себе си. Защото щом има безкрайно много пулове и безкрайно много съчетания, има една-единствена кралица — вината. Но, какво пък, без психология щяхме да бъдем животни. Животните сигурно се кефят. Има един поет, Франсис Джеймс, който ни е оставил едно много хубаво стихотворение: „Идете в рая, заедно с магаретата“.

В очите й се появи мъничко приятелско веселие.

— Най-накрая ще успеете, Мишел. Като човека каучук от „Клапсис“, за когото ми говорехте. Огъвате се толкова добре и толкова яростно, че накрая ще успеете да се завържете на юмрук и да се напъхате в кутия за шапки.

— Ами все нещо трябва да направим с живота си, мамка му.

— За какво са всички тези крясъци, Мишел?

— Крясъците винаги са били висше проявление на човешкото. Цялото човечество само бръщолеви и не успява да открие разбираем, братски език. Но то поне крещи, от единия до другия край на земята, и тези крясъци са напълно разбираеми. Не казвам, че ще има милост, Лидия. Не казвам, че ще има край на зверствата и отмяна на наказанието. Не знам дали един ден ще се появи Спартак и краят на робството, но знам, че между нас вече има страхотни трошачи на окови. Флеминг победи инфекцията. Солк — полиомиелита, туберкулозата беше матирана, а съм сигурен, че и ракът изживява последните си добри дни. Загиваме от слабост, а това позволява всяка надежда. Слабостта винаги е съществувала поради въображението. Силата никога нищо не е измислила, защото смята, че си е самодостатъчна. Все слабостта е гениална. Мракът сигурно се е опулил, когато хората за първи път са му драснали клечката. Какво е направил мракът? Хукнал е да се оплаче на тате. Не, това не е песен на диваци. Само слабостта мърка така, а аз й вярвам. В същия този момент някъде, в някоя лаборатория има един слаб човек, който се бори и ще ни даде нашата победа. Именно в лабораториите човечеството чертае линиите на бъдещето в дланта си. Точно в лабораториите оживява и добива реалност декларацията за правата на човека. Пребиха ни — вас и мен. Победени сме, няма спор. Но всички победи минават през това. Почти пиян съм. Къркан. Гроги. За нищо не мога да се хвана и ръцете ми са като вятърни мелници. Несъмнено. И доверието ми вероятно е само пиянска еуфория. Добре. Но ние сме прекалено слаби, за да можем да си позволим да бъдем победени.

Тя караше много бавно, сякаш се боеше да не би да стигне някъде.

— Във всичко това има нещо безсмъртно, Лидия. Нужен е много смях. Някога това се наричало човешка чест. Защо не му… помогнахте?

— И да прекарам живота си във въпроси дали не съм помогнала на съпруга си да умре, за да сложа край на неговото страдание, което аз не мога повече да понасям? Говорихте за братство… Опитах. Но да се обрече човек на някого, защото е спрял да го обича и това е несправедливо, да се обрече човек на някого в името на някаква етика, в това няма нищо живо и реално. Това е хуманизъм, в който не е останало нищо хуманно, противоестествен акт, и Ален никога не би го приел, докато беше… цял. В началото той не знаеше, че никой не може да го разбере. Смяташе, че има някакъв заговор и го бе обхванала мания за преследване… В болницата видях двама души с афазия, които едва не се бяха счепкали, защото всеки от тях мислеше, че другият му се подиграва… Един много красив и много изтънчен мъж, който ме хващаше за ръка и нежно ми говореше: попо тенджерка ко ко ко и правеше това с часове. Мисълта беше непокътната, но оставаше заключена с два катинара. А и му бяха останали две десети от зрението. И за мен той вече беше само причинителят на катастрофата… Колкото повече го обвинявах, толкова повече се мъчех да го обичам. Но в името на какво? В името на какво, Мишел? На някаква идея за справедливост, мисля… или за несправедливост. За някаква солидарност между оцелелите. Отказ да се подчиним на варварщината. Почти въпрос на… цивилизованост, знам ли. Но бях принудена да призная, че вече не става въпрос за Ален. Не се обричах на човека, а на идеята си за човек, а в крайна сметка в това няма нищо човешко. Ура за знамето, ура за честта, но това не беше живот. А съществуваше и Соня. Вярата й в нещастието се оказа напълно оправдана и тя беше на висота, тоест възхитителна. Вече трийсет и пет години живееше от своята сърцатост и не бях в състояние да вляза в надпреварата. Тя беше сред свои. Съпругът й, братята й, а сега и синът й. Избиването на цялото й семейство за нея не беше чудовищно, то беше законът на рода. Не знам дали този закон наистина е изсечен в скала, но е твърде вероятно — тя е от скала. Долината на сълзите. Тук сме, за да страдаме. Да бъде Божията воля. От скала, казвам ви, и не можеше да се лиши от това, да сложи край, защото то е добро извинение: човек не може да бъде щастлив, просто не бива да опитваме, и всичко е наред. Можем да мислим каквото си искаме за орестиите и за гръцката трагедия, но за мен най-важното е, че представленията са се разигравали на открито, за да може някой, там горе, да може да се посмее. Искам да кажа, че в хуманността има капка лудост, която не е капка човечност… Това е. Изслушахте ме. Много мило. Надявам се, че съм успяла поне малко да ви помогна да… забравите…

— Знаете ли, дали си го признаваме или не, но в живота човек винаги разчита да дойде помощ…

— Заблуда…

— Може би, но нали сега сме тук, вие и аз.

— Разкажете ми за нея.

— Нищо. Един ден ми каза: „Дотук и нито крачка повече“. Не беше само отказ от страдание, а и вкус към цялост. Имаше прекалено силен вкус към целостта, за да се задоволи да ближе остатъците в чинията. Отговорих подло: „Тогава двамата“. И получих право на един хубавичък пристъп на гняв. „И дума да не става. Говориш, сякаш само ти обичаш. Ако има мисъл, която не понасям, то е да умра и да отнеса със себе си основанието ми да живея. Никога не съм знаела какво означава «много женствена жена» и «много мъжествен мъж», освен да бъдеш първо този или тази, която обичаш. Така че, обещай ми. Обещай ми да не превърнеш мъката си в леснота, в бягство. Сиво имение, обградено с тръни и руини. О, не! Не искам смъртта да спечели повече, отколкото взема. Няма да се затвориш с два катинара зад стените на спомена. Не искам да се превърна в помощник на камъка. Бяхме щастливи и имаме задължения към щастието.“ Не виждам какво бих могъл да ви кажа, освен това — дадох й всичко и сега всичко остана на моите ръце. Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава. Живях от една жена и не знам как другояче може да се живее. Искате спомени? Ето един. Тя лежеше. Вече много я болеше. Бях се навел над нея… Силна ръка, мъжествено присъствие, успокояващо присъствие от типа: „Тук съм…“. Направо да пукнеш. Тя докосна бузата ми с върха на пръстите си. „Ти толкова ме обичаше, че това е почти мое творение. Сякаш наистина съм успяла да направя нещо с живота си. Онези, милионите, могат да продължават да се опитват, но само една двойка може да успее. С милиони може да се брои само до две.“ Други малки подробности ли? Беше силно руса… веселие, което толкова обичаше устните й, че не искаше да си тръгва… Тя не приличаше на вас, вие сте много различна, пък и не става въпрос нито за вас, нито за мен, а за онова, което ни свързва… със своето отсъствие… Има един добре познат израз, създаден, за да се харесва, защото се има за мъдър: „Трябва да горим“. Е, да, ама не — и причината е, че огънят никога не изгасва и няма да изгасне. Виждали ли сте по улицата много възрастни неразделни двойки, които се държат един за друг, докато вървят? Това е то да гориш. Колкото по-малко е останало от единия, толкова повече остава от двамата.

Тя изчака да мине малко нощ и попита много нежно:

— Господи, но какво ще правите с всичко това?

Притворих клепачи, за да го запазя по-добре. Ще живея до дълбока старост, за да ти дам паметта си. И винаги ще имам родно място, земя, извор, градина и дом — сияние на жена. Едно движение на ханша, разпиляна по вятъра коса, няколко бръчки, които ще сме написали заедно, и вече ще знам откъде съм. Винаги ще имам женска половина и ще бъда сам единствено на стража. Всичко, което изгубих, ми дава основание да живея. Непокътнат, щастлив, нетленен… Сияние на жена. Виждах, че още се отбраняваш, че се опитваш да ме слушаш, както човек оценява само качеството на тембъра, свежестта на вдъхновението и в един момент, за да ме отдалечиш от себе си чрез онази насмешка, която винаги ни се притичва на помощ, с гневен жест бе сложила касетка и гласът ми бе заглушен от други, вече складирани вълни от музика. Няколко улици преди това ти плачеше още по-малко от яд и сърдита на себе си, че отстъпваш пред вярата на този истински вярващ до теб, а когато стигнахме до вас и ти отново се озова в ръцете ми, на гърдите ми, това забравено място на мъката, където нищо не може да ни се случи, аз, чието сърце се бе свило, разбрах, че всичко е спасено. „Не се оставяй на лесните решения, Мишел, не ме превръщай в извинение да не обичаш повече — смъртта и така е голяма мръсница, не искам да й давам съкровища. Ще изчезна, но искам да остана жена.“ Когато ти, Лидия, ми прошепна без следа от упрек: „Никога няма да има друга, нали, винаги ще бъде тя“, разбрах, че вече храниш много нежност към онази, която ти бях поверил. Бяхме се върнали и бе дошъл краят на скитничеството, и цареше покой над устието. Беше дошъл краят на голямото преследване, сякаш се бяхме добрали до убежище, заедно с всичко, което ни бе отнето. Дори да не ставаше дума за теб и мен, а за борба за чест, дори ако в прегръдката бяхме като два спомена, все пак беше човешка победа. Не знам дали дъхът ми шепне така, или старият четец в гърдите ми, тъмно е, но някак топло, защото сиянието винаги е по-красиво в такъв обков.

Когато Яник ми обяви деня и часа, бяхме в едно поле в Ейре, недалеч от селцето Иманс, не знаех, че ще запомня тези имена, често паметта ни се затормозява с празни подробности. Тя ми беше говорила за теб толкова весело и толкова приятелски, че за първи път от месеци насам около нас сякаш витаеше начало на надежда. „Искам да кажеш на тази непозната посестрима каква нужда имам от нея. Бих искала да се видя с нея, да й се усмихна, да я прегърна. Съществува една враждебност, ние сме толкова… биологични в живота си, почти сякаш носим на гърба си етикет: «Разклати добре преди употреба». Съществува безпомощна слабост, а това винаги е означавало борба. Вероятно съм ужасна егоистка, но защо искаш да не продължа да живея и да бъда щастлива, когато вече няма да бъда тук? Моля те да не превръщаш спомена за мен в ревниво кътано имане. Харчи ме. Дай от мен на друга. И така то ще бъде спасено. Ще остана жена. Когато заспивам, ще се насиля да си я представя, за да знам на какво ще приличам, на каква възраст ще бъда, как ще се обличам, какъв ще бъде този път цветът на очите ми…“

Тя запали. Разстроеното й лице с тъй нежните бръчки, следи от всичко, което поотделно бяхме преживели заедно, ни даваха двайсет години съвместен живот. Погледът, раменете, бялото безредие на косите, следите от ранима наивност в линията на устните, всичко това беше трепет, боязън, смут…

— Вие сте от онези французи, дето вече ги няма — строителите на катедрали… Не знам нищо за утрешния ден, Мишел. Нямам такива луксозни навици. Изградена съм от малки днешни дни. Знам, че това е една стара, благородна борба, мъжът, жената, двойката, опълчени и напук на всичко, но нямам никакво желание да придобивам историческо измерение. Исках да видя лицето ви, защото тъмнината винаги е малък съучастник. Легнал сте тук, до мен, сред толкова изпотрошени щитове и нащърбени мечове, аз… къде съм аз във всичко това?

— Имам още години живот пред себе си, значи имам за даване.

— Но аз не искам вашия живот. Достатъчно ми е втръснал и моят. Успял сте да направите нещо наистина възхитително: взел сте всичко от Господа и сте го дал на любовта. За мен това е твърде голямо. Прекалено е за една работеща жена. Погледнете ме добре, драги. Удар до удар. Няма да тръгна на кръстоносен поход, за да спася семейния гроб. Някога поне мъжете са тръгвали сами към светите земи. Имам желание да бъда щастлива за своя собствена сметка. Не желая да се боря за щастието на вида. Дори не умея да летя, представете си. Нямам криле. Аз съм нещо дребничко и искам още по-малко. Малко топлина, малко нежност, малко мило отношение, а после нека вихърът го отвее, защо не, защо и вихърът да не бъде щастлив?

— Това е начин да ми кажете, че сте страшно взискателна.

— Ами, да. Страшно.

— Няма да започнем да местим планини. Бъдете спокойна, планините сами ще ни намерят. Ако мислите, че в мен сега има дори частичка: „Заради доброто ви сърце, мадам“, лъжете се. И не ви казвам: „Обичам ви“. Казвам: нека да опитаме. Няма никаква причина да уважаваме нещастието. Никаква.

Тя си облече пеньоара, запали цигара и закрачи от стена до стена, като жестикулираше с ръце с онова обезоръжаващо желание на беззащитните хора за борба.

— Става въпрос най-вече да спасим една жена, нали? Тя ви е казала: „Направи ме някоя друга“. Но аз нямам намерение да бъда само вашият начин да предъвквате спомените… о, извинете ме. Вече не знам. Може би вече не съм способна на онзи напълно трезв поглед, необходим, за да продължим да се борим, наречен заслепение. Не знам вече кой беше казал, че в живота всички успехи са провали, които са се провалили…

— Ларошфуко?

— Не, не е Ларошфуко.

— Оскар Уайлд?

— Не.

— Е, тогава е лорд Байрон.

— Не.

— Чуйте ме, Лидия, предлагам ви най-доброто. Ларошфуко, Уайлд, Байрон. Върховни. С мен винаги сте на върха. Засмейте се, така става по-светло. И не ми казвайте: „Не ви познавам достатъчно“. Все пак няма да ми разправяте, че трябва „да се държим разумно“, след като всички шансове са на страната на двама души срещу необяснимото, нали? Затворете очи и ме погледнете. Не с всички истини може да се живее. Често в тях няма парно и човек може да пукне от студ. Небитието не ме интересува, точно защото съществува.

— Романтик?

— По отношение на лайната, да. Не става въпрос да отричаме реалността, а само да не й се оставим да ни влачи. Ако не бяхме толкова щастливи, щастливи до степен да не забелязваме врага, щяха навреме да открият Яник и вероятно да я спасят. Бяхме забравили, че щастието винаги е обградено от зъби. Отначало скрит, неподозиран, врагът се показа, когато вече си беше натъпкал търбуха. Стопроцентова, извратена мръсотия, злобна низост. Говорехте за изпотрошени щитове и нащърбени мечове, ами да, насъбират се. Необходима е още много слабост. И тази слабост, тази крехкост, мимолетното потръпване на нашия живот, това именно се нарича душевна сила. Сигурно сте забелязала, че думата „душа“ е изчезнала от речника ни. Хората предпочитат да не се отъркват много-много в нея — тежи. Сигурно е доста забавно — вие и аз, два спасителни пояса, които се опитват да си помогнат един на друг, но аз приемам честта да бъда палячо. Подчертавам дори, че нещото, което почти можем да наречем човешко лице, е било създадено именно с плюене и бой с торти… не бих искал дори за миг да се усъмните в пълната ми преданост към жената, която вече не е тук — това не би могло да умре — и сега е ваш ред…

В гласа й, в очите й още упорстваха остатъци от желание за борба. Добре познавах тези нотки, обезоръжената агресия, пърхането с крила — беше обзета от паника, защото откриваше, че още може да вярва.

— Не знам дали си давате сметка с какво безразличие, за да не кажа с каква жестокост към мен безумствате да обичате още веднъж, още една жена, а като ви гледа човек как искате да прекосите океана с плуване, има желание да се хвърли във водата и да ви попречи да се удавите… Един отчаян мъж е много подвеждащ…

— В такъв случай?

— В такъв случай, жалко, че не мога да свиря на китара, Мишел, можехме да направим хит. Соня познава директора на операта, можеше да ни уреди прослушване.

— Да, да, иронията, знам. Човек се отбранява както може. Но ако един ден спра да обичам, значи не са ми останали дробове. Вие сте тук и има сияние на жена, а нещастието спира да бъде качество на живота. Пет сутринта е, сигурно вече всичко е свършило и не е останал камък върху камък, а това означава само, че трябва да се гради. След като нещо е било разрушено до основи, идва момент, в който се оказва непокътнато. Пея ви един първобитен, див химн, защото няма друг начин да си живял. За „Илиадата“ казват, че е епопея и се възхищават на хилядите героични битки в нея. Много по-трудно е човек да говори за двойките, които остаряват в нежност, а те са най-красивите ни победи. Може би не чувствате колко съм обичал, обичам друга жена и така можете да се отвърнете от мен. Или пък кажете: „На нас, жените, ни е писнало да бъдем майчиците, които все носят нещо“. Ами! Кой ви говори за тези блуждаещи половинки? Говоря ви за двойката, а в двойката никой не знае кой е земя и кой слънце. Тя е друг вид, друг пол, друга страна. Или пък ми разправяйте за „самостоятелността“, тази прословута „независимост“ на сепаратистите, тези нужници „жени“ и „мъже“, в които човек се усамотява, за да се надвеси влюбено над самия себе си. „Независимият мъж“ и „независимата жена“ е мълва, долетяла от другаде, от големите ледени самоти, където има само кучешки впрягове и човек трябва да слуша почтително: това е честта на нищите. След малко ще си тръгнете, но някои мигове имат памет. Мимолетното живее от проблясъци и не чакам рента от щастието. Ще погледна часа, ще стана, ще се облека, ще ви благодаря: „Много мило, че ми правихте компания, времето мина бързо, надявам се, че гласът ми не е пречил много на съседите“, а вие ще можете да се срешете, да се пооправите, „ще си възвърнем разума“, както казват трезвомислениците, онези трезвомислещи, чието име дори вече звучи като мазнини в кръвта. Толкова е банално, толкова често се случва в нашия селски панаир, хората живеят от дрънкулки, обичта е въздушна като копринен шал, позната е и овехтяла до вътъка, искаме да убием ехото, защото се повтаря, но за да се принудим да кажем отново нещо, ще трябва първо да си изтръгнем гласните струни. В нищо не приличате на нея и именно с това поемате щафетата.

— Мишел, Мишел…

Тя седна на края на леглото до мен. Може би ме слушаше, но още нямахме глас. Нашият глас все още е само начин да върнем взетото.

— Боя се, че животът не е на висота, приятелю мой. Прекалено бързо губи дъх. За беда има камъни, които не мечтаят за ехо, а това е много народ.

— Да, има един велик поет, който го е изразил превъзходно, велик поет, който нищо не е написал, който не е говорил за любовта, и по този начин е успял да каже огромната част, която заема в живота ни нейната липса… Жал ми е за тях. Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите. Не ви моля да се отдадете с мен на някаква религия, знам, че искахте само да помогнете на една жена и да направите смъртта й по-мека. Говорихме си цяла нощ, но не съм ви казал почти нищо, защото за нея ми говорят вашите устни. И никога няма да узнаете как вярваше тя във вас и какво доверие ви имаше. Често ходехме във Фло, тя предпочиташе големите гори пред морето, което е толкова променливо. Знаеше, че е изгубена, но в пейзажите това не беше видно. Когато я питаха от коя зодия е, тя отговаряше през смях: „Светулка“. Обичаше да докосва черните скали, които мечтаят за трепет и мимолетност. Вървяхме между дърветата като за среща с друга двойка след хиляда, след десет хиляди години, защото и животът има нужда от основание за живот. Тя казваше, че у мен имало идеализация и че така се губела реалността на една жена и още по-добре, защото така тя се чувствала по-малко тленна, лишена от своята човешка природа и ставала по-малко смъртна. Много добре си спомням онова място и онзи път, там имаше зелено мочурище, осветявано от водни кончета, бегли проблясъци между слънцето и сянката. Врагът вече беше завзел подстъпите, дните ни бяха преброени и тя влагаше в теб надеждата си. „Бих искала тя да дойде тук през същия сезон, когато се завърне розовото петно на изтравничето, и в нейната ръка твоята ръка ще си спомня за моята. Би трябвало и няколко красиви стиха, но какво да се прави, за поетите да говорят за любов, е липса на оригиналност, което винаги изисква огромни средства. Когато човек е тръгнал да проучва Марс и да ходи по Луната, любовта и двойката, без майтап, си е чисто вкопчване в миналото. И въпреки това кой ли вече е казал, че всяко женско начало е мъж и всяко мъжко начало е жена? Никой. Знам, че е невероятно глупаво да те изоставя заради известни технически проблеми, органични истории, вирусни, Бог знае какви, но, довери ми се: ще бъда за теб друга жена. Много мисля за нея. Дори са забавни всички грижи, които полагам за нейната красота. Не я познавам, на нея може и да й липсва братско чувство, и тогава ще си имаме проблеми — тя и аз. Всъщност съм й помогнала много, защото ти няма да можеш да живееш без мен, а това винаги означава вече готово място за друга. Не искам да си тръгна като крадла, и ти трябва да ми помогнеш да остана жена, а най-жестокият начин да ме забравиш ще бъде да не обичаш повече. Кажи й…“ Но за какво, Лидия? Ти знаеш, наясно си — ето ни тук. Няма нужда да измисляме хляба, водата не може да дава уроци на извора, сърцето не обяснява на кръвта от какво живее… Отдавна вече знаем как са се образували неодушевените светове и от каква вкаменяваща липса на женски устни. Нека да продължат да се жалват, че земята е само прах, напълно безразлично ми е кой е прах и кой Господ, защото нито единият, нито другият са жена. Дори понякога съм отивал да погледна катедралите в Реймс и Шартр, за да видя как може да се обърка човек… Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам. И съм от там.

Тя се наведе над мен и не знам дали върху това все пак тъй близко лице, вече я имаше, или тя само ми даваше да пия. А след това във внезапен порив ме прегърна и ме притисна до себе си като в най-далечните ми спомени.

— Ти си крадец, Мишел. Осквернител на църкви. Ще те арестуват за отвличане на катедрали.

Взе ръката ми и й се усмихна.

— Я, и ти си имал юмруци. И за какво са ти?

— За да сънувам юмруци. Юмруците не съществуват все още, те са измислица на Омир. Просто легенда, която старите вериги разказват на младите, за да ги направят по-твърди.

— И тогава какво, Мишел? Какво?

Докоснах устните й и дълго ги милвах, за да продължат пръстите ми да благославят. Дланта ми се потопи в косите й, които бяха взели от възрастта най-светлото в нея и в бръчките й, тези на усмивката, онази на челото, вертикалната, сякаш разпната между двете крила и онази в погледа, тъй нежни, тъй фино изсечени. Животът е прочут със своите ваяния.

— Тогава ти си тук и има сияние на жена. Може би други мъже могат да живеят другаде, не и аз.